Реката на тайните

Мината на двайсетте дявола Провинция Кокле, Панама

През прозорците на кабинета Лиу Юшен виждаше склона на планината, оформен така, че приличаше на терасираните стопанства в Югоизточна Азия. Вместо да заравняват земята, за да я подготвят за засаждане на селскостопански култури, тежките машини, разкопаващи хълма, търсеха един от най-ценните метали на света. Багерите разрушаваха планината, за да стигнат до златоносната руда в недрата й. На места се появяваше червеникава, богата на железен окис почва — земята сякаш кървеше от раните си.

Споразумението, което Лиу бе постигнал с бившия президент Очоа, беше отворената мина да бъде запълнена отново, когато стигнат до края на рудната жила. Очоа беше отстранен от пътя му. Сега в двореца Херон живееше податливият на влияние Омар Квинтеро и Лиу вече не се безпокоеше за екологичното опустошение. Джунглата постепенно щеше да се възстанови. Е, може би чак след двеста години.

Друга концесия, която дължеше на Очоа и сега можеше да пренебрегне, беше построяването на свръхмодерен преработвателен завод, за да не може живакът, използван за отделянето на златото от разтрошената руда, да изтече във водната система. Лиу трябваше да пусне в действие завода. Същото се отнасяше и за валцовата мелница, в която се използваха огромни барабани, пълни със сачми, за да се разтроши рудата на ситен прах. Валцовата мелница бездействаше, откакто бе построена.

В Мината на двайсетте дявола работеха само багерите, самосвалите и булдозерите, които неуморно разрушаваха планината в по-големи мащаби, отколкото препоръчваха докладите за местния релеф.

Докладите бяха стрували на Лиу цяло състояние. Той нае проучвателни екипи, които да вземат стотици проби от недрата на земята, консултира се с геолози, докарани да изтълкуват данните, и накара цяла армия работници да пресява пясъка по бреговете на реките и потоците в района. Накрая специалистите казаха онова, което Лиу знаеше — в планината има злато. Кюлчетата в склада на „Хачърли“ с новите печати на република Панама бяха доказателството, че златото е 99,99 процента чисто. В докладите пишеше, че златото е добито чрез пресяване на златоносен пясък, извлечен със сонди.

Оценката на Лиу, че мината ще пълни икономиката на Панама с двеста милиона долара годишно, се оказа консервативна. Половин милиард може би беше по-близо до истината.

Кабинетът, който Лиу бе окупирал за посещението си, принадлежеше на надзирателя на мината и беше пълен с документи, справочници и щайги с проби. Помещението беше тясно и миришеше на пръстта отвън и на озон от лошо поддържаната климатична инсталация. Лиу се обърна с гръб към прозореца и духна на пръстите си. На бюрото седеше господин Сун и пиеше чай, донесен от китайския секретар на надзирателя. Само най-обикновените работници бяха панамци. Всички останали служители бяха на „Хачърли“ чрез фиктивна корпорация.

— Не си могъл да пречупиш Мърсър с иглите си, но мислиш ли, че ще го постигнеш с обикновени изтезания? — попита Лиу, който не бе убеден в това, след като изслуша записа на разпита. — Това е риск, който не ми харесва. Задължително е да науча какво знае той, преди да умре.

— Преди да усвоя иглите, бях добре запознат с традиционните методи — отговори Сун. — Познавам предела на издръжливостта. Мърсър няма да може да скрие нищо от мен.

Телефонът във външния кабинет иззвъня и секретарят се обади на Лиу.

— Търси ви господин Шан, сър.

Лиу вдигна слушалката. Поради случилото се с Пин в нощта на проникването в склада, Шан бе станал главният му помощник от КНТИНО.

— Какво научи, Шан?

— Управата на Канала е завършила разследването на автовоза. Резултатите не са оповестени публично, но сигурно ще кажат, че това е било опит да се отвлече корабът, за да бъдат откраднати автомобилите.

— Добре. — Парите, използвани от „Хачърли“ за подкуп на новия директор на Канала Феликс Силвера-Ариас, бяха похарчени добре. Влиянието му не само гарантираше, че новите лоцмани ще са китайци, работещи за друг клон на „Хачърли Консолидейтид“, но и че Лиу можеше да се справя с непредвидени ситуации като преследването и престрелката на борда на автовоза. — А какво казва правителството?

— Ще приеме заключението на управата на Канала с препоръка на всеки кораб да има войници, за да го охраняват.

Лиу се замисли за последиците, после прогони това от съзнанието си. Шепата отегчени панамци войници нямаше да са фактор през последния етап на операцията.

— Няма значение. Какво стана на езерото?

— Работата беше възобновена. Изпратихме още пазачи да подсилят периметъра. — Шан се поколеба. — Може да доведем още войници от Китай, сър. Силите не достигат.

— Изключено. — Гласът на Лиу не издаде безпокойството, което изпитваше при мисълта, че трябва да моли Пекин за още помощ. Положението му там беше деликатно. Всеки знак, че не може да се справи с операция „Червен остров“, щеше да предизвика бърза реакция от страна на КНТИНО и най-лекото му наказание щеше да е отстраняване от поста, а вероятно и екзекуция. Несъзнателно той отново духна на пръстите си, но каза спокойно: — Войниците, които имаме, са достатъчно.

— Да, сър — отговори Шан.

— След няколко часа ще знам с кого имаме работа и какви са целите им. Тази информация ще ни позволи да решим къде е най-добре да бъдат разположени войниците ни.

— Да се обадим ли на президента Квинтеро да изпрати негови войници на езерото? Ще трябва някак да узаконим обекта като експедиция за проучване на златни залежи или нещо подобно, и така ще получим подкрепления.

— Добра идея — отбеляза Лиу и сякаш усети как Шан се изпъчва от гордост. — Ще му се обадя, но ще го помоля да изпрати хора тук. За разлика от работата на езерото, тук те няма да видят нищо, което да ни компрометира.

— „Джемини“ е натоварен и чака, сър. — Шан прошепна името. Чувстваше се неловко да изговори на глас кодовото название.

— Да, да, да — побърза да каже Лиу, защото телефонната линия не беше обезопасена. — Нещо друго?

— Не, сър.

— Скоро ще се върна в града. Ще се видим тогава. — Лиу затвори телефона, извади от джоба си шишенце с течен антиацид и изпи няколко глътки.

Сун го наблюдаваше така, сякаш правеше списък на слабостите му, ако някога се наложеше да ги използва. Правете го с всеки, когото видеше. Това беше инстинкт.

Лиу потрепери от вторачения му змийски поглед и бързо прибра лекарството.

— Чу какво казах на Шан. Информацията от Мърсър ми трябва.

— Щом тялото му се възстанови, ще приложа други методи. — Сун погледна новопридобития си часовник „Таг Хойер“. — След около четири часа.

Лиу потрепери още по-силно.

Докато разглеждаше отдушника над вратата, Мърсър разбра как ще се снабди с отвертка. Но преди да се залови за работа, трябваше да се увери, че в сградата няма пазачи. Взе металния капак на кофата, удари дръжката на вратата, изчака малко и после отново я удари. Дръжката остана непокътната.

Продължи да блъска още десет минути и когато не се появи никой, реши, че е време да действа. Изсипа съдържанието на кофата в купите, сложи я с дъното нагоре пред вратата и пъхна капака в решетката на отдушника. Безпощадната влага в Панама бе отслабила метала и когато Мърсър дръпна капака надолу, част от решетката се откърти и падна на пода. Парчето стомана беше дълго трийсет сантиметра и с малко усилия Мърсър успя да заостри единия край, а после насочи вниманието си към крушката на тавана.

Областта на минното инженерство съчетава множество учебни дисциплини. Непосветените предполагат, че познанията в тази наука са свързани с копаенето на дупки, но това е само един от аспектите. Добрият минен инженер трябва да разбира от строежа на земните пластове, за да не се срути мината, от индустриална вентилация, за да има вътре постоянен приток на чист въздух, от водопроводни инсталации и от електротехника. Макар че със специфичните детайли се занимават специалисти от отделните области, отговорникът на целия проект трябва да разбира от всичко.

Мърсър подходи към крушката с увереността на електротехник професионалист. Електричеството преминаваше по проводник, поставен в дебела два сантиметра и половина тръба, прикрепена на тавана. Близо до мястото, където тръбата влизаше в стената, имаше куплунг с два сплетени проводника. Преди да го отвинти, Мърсър трябваше да извади жичките от мястото, където бяха прикрепени към крушката. Той премести кофата под крушката и махна винтовете на капачето. Както очакваше, там имаше две жички, по едната от които минаваше електричество.

Мърсър можеше да ги извади и да издърпа тръбата от тавана, но когато електричеството докоснеше вътрешната страна на тръбата, щеше да стане късо съединение и да се включи някой прекъсвач. Не можеше да рискува да го задейства и да предупреди пазачите. Тази работа изискваше ловкост и деликатност.

Той разплете жичките и развинти скобите, с които бе прикрепена за тавана тръбата с проводниците. Частта беше дълга около метър и двайсет и идеална за целта му.

Събу си боксерките, сряза ластика със заострения край на отвертката и после го накълца на ивици от два сантиметра и половина, а с остатъка уви показалеца и средния си пръст. Предстоеше най-трудното.

Отново се качи на кофата и разхлаби фасунгата. Ластикът около пръстите му го предпазваше от електрическия ток. След това се увери, че двете жички все още са свързани с крушката, пое дълбоко въздух и дръпна жичката, по която минаваше електричество.

Килията без прозорци потъна в непрогледен мрак. Не беше необходимо да чака очите му да се приспособят с тъмнината. Всичко трябваше да бъде извършено в мрака. Мърсър уви с ластика края на жичката с електричеството, като леко я издърпваше от пластмасовия изолатор. След това сложи и останалите ластици, докато я уви цялата. После внимателно слезе от кофата, затаи дъх и бавно започна да издърпва тръбата от жичките. Пет минути по-късно краищата се освободиха и паднаха на пода. Мърсър седна до тежкото парче стомана, прокара ръка по бетона и намери жичките.

Остави ги настрана и взе металната тръба. Напипа дръжката на вратата, вдигна тръбата и я удари с всичка сила. Дръжката се разхлаби.

Той стовари тръбата върху нея още четири пъти и накрая дръжката падна. През разбитата ключалка проникна лъч светлина от коридора и Мърсър използва отвертката, развинти болта на касата на вратата и я отвори. Беше свободен.

— Дали Худини би се справил с това? — измърмори той.

Беше гол и въоръжен само с трийсетсантиметрово острие от решетката и с парче тръба. Нямаше представа какво има извън сградата. Можеше да се озове на някоя оживена улица в Панама Сити или на пристанището на „Хачърли“, или на някое непознато място. Но за момента това нямаше значение. Бе свършил повече, отколкото очакваше.

Стисна импровизирания нож и тръбата и тръгна по коридора, готов за всичко, което се изпречи на пътя му.

Сцената около масата в кухнята на Роди Херара не можеше да е по-мрачна. Нищо не можеше да разведри тягостното настроение. Роди пиеше кафе, а Лорън — минерална вода. Само Хари посръбваше алкохол — бутилка „Джак Даниълс“, която си бе купил. Другите двама възрастни имаха такъв вид, сякаш им се искаше да се присъединят към него, но не можеха да се решат да посегнат към уискито. Мигел изглеждаше най-зле от четиримата.

Момчето седеше на стол до Роди. Лицето му беше отчаяно и неутешимо. Ясните му черни очи бяха изгубили блясъка си от плач.

Хлапето много се развълнува, когато се върнаха от тайната квартира — очакваше, че неговият герой ще бъде с Лорън, Роди и господин Хари. Макар и само десетгодишен, Мигел беше възприемчив и разгада разтревожените им изражения, и се разрида, когато Лорън го прегърна и започна да го успокоява на испански. Мъката му предизвика сълзи и в нейните очи.

Причината за безнадеждността, която ги бе обзела в тайната квартира, се дължеше на обаждането от френското посолство. Докато Брунесо, Фош и останалите легионери обсъждаха план за проникване в Мината на двайсетте дявола, иззвъня телефонът. Свързочникът във френското посолство, намиращо се в самия край на полуострова Каско Виехо, не знаеше какво означава паролата, която им предаде, но Брунесо знаеше и я обясни на присъстващите в стаята.

— Както вече ви казах, изчезналият уран всъщност не е изчезнал. — В гласа му прозвуча нотка на превъзходство. — Обадиха се от посолството. Екипът от инспектори в Япония е установил, че горивото не е било натоварено на борда на кораба. Изобщо не е имало гориво. Поради засечка компютърът, контролиращ кантара, е добавил допълнителни килограми към контейнера в Рокашо. Кантарът във Франция е бил абсолютно точен, затова е изглеждало така, сякаш липсват двеста килограма, когато всъщност не са били там. Мисията ни в Панама приключи. Отзовават ни. Аз се връщам в Париж, а Фош и екипът му отиват в базата си на космическата площадка за изстрелването на „Ариана“.

И победоносно запали цигара.

Лорън зяпна от изумление. Усилията й да убеди агентите да спасят Мърсър или поне да го потърсят бяха прекъснати от обаждането. Тя разбра, че Рене Брунесо няма да направи нищо, освен да забрави за поражението и да се надява, че това няма да навреди на кариерата му. Лорън знаеше, че дори да е оцелял на автовоза, Мърсър няма да издържи дълго в ръцете на Лиу. Французинът беше единственият й шанс да организират спасителна операция, но сега тази надежда се бе изпарила.

— Няма да направиш нищо, за да му помогнеш, така ли?

— Имам заповеди — отговори Рене. Не искаше да поеме лична отговорност и се оправдаваше с професионални задължения. Лорън бе чувала тези думи безброй пъти по време на кариерата си като военен. Сляпото подчинение на заповеди бе обрекло на безсмислена смърт милиони хора и този списък щеше да включи и Филип Мърсър.

Фош не се осмеляваше да я погледне в очите.

— Няма да оставя нещата така.

Лорън нямаше представа какво означава тази заплаха, нито колко неубедително прозвуча, но трябваше да каже нещо. Излезе ядосано от тайната квартира. Нямаше нерви да остане с французите. След няколко секунди Хари и Роди я последваха и тримата мълчаливо се върнаха в дома на Херара.

През първите няколко часа разговаряха как да спасят сами Мърсър. Лорън им обясни, че само ще си загубят времето, ако отидат в посолството, и че наемането на местни хора ще отнеме няколко дни, дори повече. Връзките й с нелегалния свят на наемниците бяха умрели, когато хеликоптерът на „Хачърли“ бе използвал дълбочинните бомби, за да освободи въглеродния двуокис, натрупан в езерото.

След това всеки потъна в собствените си мисли.

Кармен Херара седеше на дивана във всекидневната и плетеше, а децата й играеха с книжки за оцветяване на пода. На стената зад нея бе окачена картина на Иисус, а под нея имаше снимка на известния боксьор и местен герой Роберто Дюран. На вратата се позвъни и тя остави плетката и погледна съпруга си.

Беше осем вечерта. Роди не знаеше кой може да е посетителят в този час и й каза да заведе децата в задната част на тристайната къща. Лорън застана до външната врата, зареди пистолета си и освободи предпазителя. Роди отвори вратата и отскочи встрани.

— Ако Брунесо разбере, че сме тук, ще ни убие. — Зад лейтенант Фош стояха още четирима легионери, а на улицата бе паркиран взет под наем пикап. — Мърсър може и да не е положил клетва като легионер, но спаси моя живот и живота на Карлсън. Няма да го изоставим.

Паузата след заявлението му продължи само няколко секунди, а после емоциите на присъстващите се промениха на сто и осемдесет градуса.

— Крайно време беше да се появите, негодници — извика Хари от кухнята. — Фош, човек може да прочете по-лесно твоите мисли, отколкото на Мърсър. Знаех си, че ще дойдеш.

— Щом си знаел, че ще помогнат — доволно го предизвика Лорън, — защо седиш гузно тук като нас, останалите?

Хари отново напълни чашата си.

— Нуждаех се от извинение да пийна нещо. А сега си домъкнете задниците тук и да решим как да спасим Мърсър.