Реката на тайните

Лагерът на Гари Барбър край Реката на руините

Полковник Санчес и подчинените му стояха в лагера трийсет и осем минути, докато и последният труп не бе натоварен на голямата лодка, а след това се приготвиха да тръгнат за Ел Реал, за да не ги свари нощта на път. Полковникът се опита да заповяда на капитан Ваник да се върне с тях, но Мърсър остана с убеждението, че никой освен прекия й началник не може да я командва. Тя бе взела решение да остане и беше непреклонна. След като не можа да я разубеди, полковникът се качи на лодката, предупреди Ваник за опасността от бунтовници и добави, че не иска да се върне сутринта и да прибере още трупове на северноамериканци. Ваник му отдаде подигравателно чест и тихо го наруга, Рубен също подхвърли нещо. После останаха сами — Мърсър, капитанът от американската армия Лорън Ваник и трима панамски наемници.

До залез-слънце оставаше час и светлината вече беше отслабнала, червеникава и помръкнала. Те бързо направиха по-малък лагер нагоре по реката, като използваха останки от бивака на Гари. Вятърът бе отнесъл миризмата на кръв, но никой не искаше да е близо до мястото, където бяха лежали труповете. Ордите насекоми вече се бяха върнали и кръжаха около тях, но те дори им се радваха, защото веселото им бръмчене разпръскваше суеверния страх, обзел всички.

— Сигурен ли сте, че не ни грози опасност от друга вълна отровен газ? — попита Лорън, докато Мърсър затопляше консервите със спагети, които бе взел от лагерната кухня. Той взе една и седна до нея.

— Нивото на въглеродния двуокис трябва да стигне до критична точка, за да изригне. Газът може никога повече да не достигне тази точка, а дори да стане така, ще са необходими месеци, дори години.

— Значи сме в безопасност? — Ваник опита с наслада топлата храна.

Мърсър реши, че е прекарала част от военната си кариера там, където подобно ядене е лукс, вероятно на Балканите.

— Що се отнася до въглеродния двуокис, да, и мисля, че стрелците ще се върнат най-рано след един-два дни. Ще изчакат, докато местните власти престанат да се интересуват от тях.

Ваник го погледна изпитателно.

— Изглежда, разбирате от тактика.

— Вие не бихте ли постъпили така? — невинно попита той.

— Разбира се, но повечето цивилни не разсъждават по този начин. Те биха се върнали веднага в Панама Сити, откъдето да се качат на самолет за Маями.

В думите й прозвуча покана към Мърсър да обясни мотивите си. Той тъкмо се готвеше да й разкаже откъде познава тактиката на терористите, когато в джунглата, където Рубен събираше дърва за огъня, отекна изстрел.

Реакцията на Лорън Ваник беше точна и бърза. Тя ритна огъня и разпръсна дървата, за да вдигне димна завеса, после се претърколи и извади пистолета си. Дръпна предпазителя, хвана оръжието с две ръце и огледа джунглата. За времето, през което капитан Ваник направи всичко това, Мърсър успя само да се хвърли на земята. Двамата панамци останаха да седят край огъня, но извадиха оръжията си, когато се разнесе трясък на счупени клони, последван от пронизителен писък.

След двайсетина секунди Рубен извика от гората и Лорън свали предпазителя на беретата.

— Какво става? — прошепна Мърсър.

Преди Ваник да отговори, на поляната се появи Рубен — държеше някакво момче за тениската. Карабината бе преметната на рамото му. Той заговори бързо на испански и Лорън се засмя.

— Каза, че намерил хлапето в лагера на приятеля ви. Търсело храна. Стрелял над главата му и момчето се опитало да се зарови в пясъка.

Хлапето беше десетинагодишно, слабо и изтощено, с големи черни очи, широко отворени от страх като на затворено в клетка животно. Косата му беше дълга като на момиче, черна и мръсна. Миглите му също бяха дълги, а лицето — нежно и красиво. Щом забеляза консервата със спагети до Мърсър, момчето сякаш престана да обръща внимание на всичко друго.

Лорън прибра пистолета си в кобура и клекна. Рубен довлече хлапето по-близо, пусна го и заобиколи огъня, за да седне при хората си. Ваник заговори на мелодичен испански. Южняшкият й акцент изразяваше загрижеността на майка, успокояваща детето си. Промяната от бойна готовност в нежност беше забележителна. Мърсър отново се запита дали е участвала в мироопазващите сили — работа, която изискваше ожесточеност и същевременно чувствителност. Но от друга страна, макар да не носеше венчален пръстен, Ваник може би имаше дете.

— Аз знам английски — каза момчето. — Казвам се Мигел.

— Аз съм Лорън. — Тя се ръкува с хлапето. — А това е… Извинете, забравих малкото ви име.

— Филип, но всички ме наричат Мърсър. — Той също клекна и стисна ръката на хлапето. — Какво правиш тук?

— Мама и татко работеха за господин Гари. Заспаха преди два дни и не можах да ги събудя.

Мърсър му даде спагетите си и лъжица.

— А ти къде беше, когато заспаха?

— Играех горе на хълма — отговори Мигел с пълна уста и посочи. — Чух силен вятър в джунглата и когато слязох, всички бяха заспали. И после… на другия ден…

Очите му помръкнаха.

— Знаем какво е станало — каза Лорън. — Дошли са някакви хора, нали?

Момчето кимна и забрави за храната.

— Лоши неща ли направиха? — попита тя и Мигел отново кимна. — Колко бяха?

Хлапето вдигна четири изцапани пръста.

— Постъпил си умно и смело, като си се скрил в джунглата, когато са дошли, Мигел. — Ваник интуитивно разбра, че Мигел има чувството, че е предал родителите си, като не е предотвратил оскверняването на труповете им. — Майка ти и баща ти щяха да ти кажат да стоиш далеч от лошите хора.

— Исках да изляза, но видях оръжия. Не трябва да се приближавам до оръжия. — Погледът му се стрелна към пистолета й, който се подаваше от кобура. — Ти си войник и можеш да носиш оръжие. И ти ли си войник?

— Не — отговори Мърсър. — Аз съм приятел на господин Гари.

Момчето се оживи и гласът му стана весел.

— Много харесвах господин Гари. Беше забавен. А ти можеш ли да правиш смешки?

Мърсър не знаеше какво да отговори. Чувстваше се неловко в присъствието на детето. Как можеш да забавляваш момче, което съвсем наскоро е загубило родителите си и отчаяно се нуждае от окуражаване, че не всички възрастни са убийци, които стрелят по трупове?

— Не съм — каза Мърсър и извади носната си кърпа. — Но мога да правя шоколад от заешко акано.

— Не можеш — засмя се Мигел.

Десертното блокче „Сникърс“ почти се бе разтопило от горещината. Мърсър го бе намерил в лагера. Сега го скри в шепата си и нагласи кърпата между пръстите си така, че краищата й да приличат на дълги увиснали уши. Размърда средния си пръст и кърпата заприлича на заек, който души въздуха. На умореното лице на Мигел се изписа учудване. Мърсър духна и пусна десерта да падне в другата му шепа. Мигел изпищя от удоволствие.

— Нали ти казах — рече Мърсър и му даде сникърса.

Детето погали заека, после разкъса опаковката на десерта.

— Можеш ли да го направиш пак?

— Е, заекът първо трябва да се нахрани.

— Ще отида да му събера листа. Искам още един шоколад.

— Не бързай толкова. — Лорън го хвана за ръката, преди да хукне към джунглата. — Мисля, че трябва да стоиш при нас.

Топлата храна и контактът с хора постигнаха желаното въздействие върху Мигел само за петнайсет минути. Инстинктите го влечаха повече към Мърсър, отколкото към Лорън, защото се нуждаеше от закрила, каквато според него можеше да му предложи само мъж. Той се сви до Мърсър и сложи глава на протегнатия му крак. Лорън погали Мигел по бузата и го зави с едно одеяло, взето от разрушения лагер. Мърсър сложи заека от кърпа в малката ръка на момчето и Мигел го прегърна като плюшена играчка и заспа.

— Мисля, че си спечели приятел — каза Лорън и седна от другата страна на Мърсър. — Имаш ли деца?

Мърсър протегна ръка към чантата си, като внимаваше да не събуди Мигел, и извади бутилка бренди.

— Нямам дори племенници.

— Но умееш да предразполагаш децата.

Той се изненада. Чувстваше се неловко около деца. За него отговорността да отгледаш и възпиташ дете беше невъобразима. Страхуваше се, че ако каже или направи нещо погрешно дори случайно, ще нанесе непоправима вреда. Съзнаваше, че тази мисъл е нелогична, но въпреки това отбягваше децата, когато беше възможно. Чувал бе, че децата усещат такива неща, затова се учуди на бързото привързване на Мигел.

Но може би между двамата имаше някаква връзка.

Джунглата бе потъмняла и зеленината на храстите се бе сляла с непрогледния мрак, по-черен и от осеяното със звезди небе. В далечината изкряска птица. Единствените други звуци бяха ромоленето на реката и шумоленето на вятъра. Различаваше ли се тази нощ от онази преди много години? Хиляди километри разделяха двата континента, но джунглата и звуците си приличаха. Мърсър беше на същите години като Мигел, когато гледаше как избиват хората, които обичаше.

Понечи да отпие голяма глътка от бутилката, когато спомените го завладяха, но се въздържа.

Тласкан от жажда за приключения, която след години щеше да зарази и сина му, през шейсетте години на XX век Дейвид Мърсър бе отишъл в Централна Африка, за да предложи знанията си по геология и минно дело на различни компании. За няколко години си бе създал солидна репутация на компетентен специалист и бе започнал да си проправя път през тромавата и често корумпирана бюрокрация, формираща се след извоюването на независимост.

В Конго Дейвид се запозна с бъдещата си съпруга Шевон, неопитна манекенка, която бе дошла в Африка от Брюксел. Тя не държеше много на професията си и бе пристигнала в Африка с безплатен билет, за да се отдаде на истинската си страст — защитата на животните. Ожениха се две седмици след случайната си среща по време на едно от редките пътувания на Дейвид до Леополдвил. Единственото им дете Филип, кръстено на отдавна починалия баща на Шевон, се роди в миньорски лагер в провинция Катанга две години по-късно.

Скитническият живот се отразяваше добре на малкия Филип. Той научи занаята от баща си и усвои възгледите за света на природата от майка си. Въпреки етническите конфликти, които от време на време обхващаха района, семейството намери щастие сред приятели — племената бели, хуту и тутси.

Докато търсеха златоносен пясък в планините край Гома, Заир, където в езерото Киву се вливаха десетки потоци, избухна поредният изблик на насилие. Филип беше дванайсетгодишен. Също като в множество други случаи, причината за размириците се коренеше някъде далеч в миналото, когато племето тутси бе навлязло в пасищата, владение на мнозинството хуту, и раздорът бе подклаждан от некадърното колониално управление. Както бе правил и преди, Дейвид изпрати съпругата и сина си в една белгийска плантация, собственост на приятелска съпружеска двойка. Мъжът, Жерар Бонвил, живееше отдавна в Африка и всички в областта го уважаваха. Той имаше частна писта и „C-47“ зад голямата каменна къща, в която живееше със съпругата и шестте си деца. Цяла седмица Филип и майка му нетърпеливо чакаха, а Дейвид работеше, за да организира защитата на изолирани села от размахващите мачете тълпи. А после до банановата плантация стигна слухът, че Дейвид е ранен.

Шевон знаеше, че синът й е в безопасност, но че ако не предприеме нещо, съпругът й ще умре от раните си или от инфекция, затова взе фермерския пикап на Бонвил и отиде да го прибере. Мърсър много добре си спомняше думите на майка си, когато тя заминаваше. Светлината на зората вече проникваше в стаята, където той спеше заедно с четирите момчета.

— Спомняш ли си, когато беше на шест години и отиде да плуваш в река Касай и течението те повлече към бързеите зад лагера ни? — попита го тя и още сънен, Филип кимна. — И аз скочих да те хвана, защото никой от туземците не можеше да плува, дори бавачката, която те обича колкото те обичам и аз?

Бавачката на Филип беше жена от племето тутси, казваше се Жума и живееше с тях, откакто се бе родил. От баща си Филип се бе научил да обича земята, от майка си — да обича животните, но вечно засмяната кръглолика Жума го научи да обича хората.

— Сега трябва да направя същото за баща ти — продължи Шевон. — Никой не иска да отиде и да го доведе тук. Ще се върна скоро. Господин и госпожа Бонвил ще се грижат за теб, докато ме няма. Да ги слушаш, ако решат да се върнат в столицата. Разбра ли ме, Филип?

— Да, мамо. — Мисълта, че тя заминава, беше по-ужасяваща от раняването на баща му. Но той знаеше, че тя трябва да го направи. — Ще ги слушам.

Шевон го прегърна силно и Филип имаше чувството, че ще му счупи ребрата. Сълзите им смесиха по лицето му.

Следващия ден Филип стоя на балкона на втория етаж, който гледаше към вълнообразната ливада и неравния черен път за Гома — напрягаше взор във влажния въздух, за да види облаче прахоляк или фарове, което щеше да означава, че родителите му се връщат. Цяла нощ бавачката седя до него и го притиска до топлото си тяло. И двамата не заспаха.

По обяд на другия ден Жерар реши, че е време да измъкне семейството си, защото в джунглата около дългите редици бананови насаждения трещяха пушките на бунтовниците. Освен петимата прислужници в къщата всичките му работници бяха избягали в гората и опитът му подсказваше, че този бунт няма да свърши скоро. Той не бе чувал нищо от Шевон по късовълновото радио в пикапа.

Ивет Бонвил излезе на балкона. Полите и блузите, които обикновено обличаше, бяха сменени с риза и панталон, подходящи за пътуване. Тя беше само няколко години по-голяма от Шевон, но кожата й беше суха и почерняла от тропическото слънце. Постоянното нервно напрежение бе изписало тъмни сенки около очите й. Най-малкото й дете, шестгодишно момиченце с плитки, се държеше за крака й и смучеше палеца си.

— Жума, Жерар приготвя самолета. Другите деца са с него. Трябва да стигнем до летището.

— Да, госпожо — отговори африканката. — Готови сме.

Ивет се обърна и хвана дъщеря си за ръка. В другата си ръка държеше пушката на съпруга си. Мърсър си спомняше, че тогава за пръв път видя в очите й страх.

Той погледна към пътя за последен път и се приготви да тръгне.

Точната последователност на събитията след това бе замъглена в паметта му. Не знаеше дали чу клаксона на фермерския пикап, движещ се по пътя, преди или след силната експлозия, която избухна зад къщата, но знаеше, че викът му вечно ще отеква в главата му. Пикапът се появи и спря. Предното стъкло беше напукано като паяжина. Филип зърна черните коси на майка си и в следващия миг тя изчезна в облак от червеникава мъгла. От джунглата излязоха двама въоръжени мъже. В къщата се разнесе трясък от строшено стъкло и ловджийската пушка на Ивет Бонвил изгърмя като оръдие. На ливадата вляво момчето видя тъмни силуети в бойни униформи и с изцапани с кръв ножове. Втора експлозия блесна на пистата, когато се взривиха резервоарите с гориво на „C-47“. Над покрива на къщата се издигна огнено кълбо.

— Не! — извика госпожа Бонвил.

И после се чу удар, сякаш тояга разби изгнил плод. След това настъпи тишина.

Сега, докато си спомняше всичко това, Мърсър осъзна, че тогава Жума трябва да е била петдесет и пет годишна, а той е тежал поне четирийсет килограма. Тя го вдигна, сякаш беше бебе, и го хвърли от балкона. Филип падна върху рододендроните на госпожа Бонвил. Само миг след това бавачката тупна в храстите до него.

— Мълчи — предупреди го тя и се втренчи в първите редове банани на двайсетина метра от моравата. Щом видя, че никой не се спотайва там, го хвана за ръката и побягнаха.

Без да спира, Филип успя да погледне още веднъж към пикала, спрял пред алеята за коли. До него стояха двама мъже с автомати „АК-47“ и го обсипваха с куршуми. Потокът от гилзи блестеше на слънцето през облачетата пушек, излизащи от дулата на оръжията. Бензинът, който изтичаше от пробития резервоар, се запали. Пламъци обвиха пикапа и принудиха мъжете да отстъпят.

Филип залитна потресен. Бавачката го дръпна за ръката и го зашлеви.

— После ще тъгуваме.

Филип бе прекарал пет лета при семейство Бонвил и познаваше плантацията им отлично. Но въпреки това, докато бягаха, нямаше представа къде се намира. Не можеше да мисли за нищо. Единственото му желание беше да се строполи на земята. Жума продължаваше да го води, като се ориентираше по стълба черен пушек, издигащ се от самолета на семейство Бонвил.

— Накъде да тръгнем сега, Филип? — попита тя, когато стигнаха до края на банановата плантация. — Трябва да се скрием в джунглата. Кой е най-прекият път?

Пукотът на автомати в далечината утихна.

Момчето не отговори. Сълзите, стичащи се по лицето му, нямаха нищо общо с плесницата.

Жума коленичи, за да го погледне в очите.

— В моето село, когато някое момче навърши определена възраст, се извършва ритуал, за да стане мъж. Моментът, когато се разделя с детството, е радостен за всички. Ти се раздели с детството си, но за нас няма радост. — Гласът й беше сериозен и тържествен. — Когато направят тази първа стъпка към зрелостта, селските момчета приемат и ново бойно име, с което племето ще ги нарича до края на живота им. Днес е време и ти да приемеш бойното си име. В знак на почит към душевната сила на баща ти и смелостта на майка ти, ти вече няма да си Филип. Вече ще се наричаш Мърсър.

Това е името, което ще използваш, когато се върнеш при своя народ. Бойното ти име. Кажи ми, Мърсър, по кой път ще стигнем най-бързо до джунглата?

Без да пророни дума или да се поколебае, той посочи надясно.

Нямаше представа за колко дни стигнаха до селото на Жума, което се намираше на езерото Киву, от страната на Руанда. Намираха храна в джунглата и заобикаляха местата, където се водеха престрелки. Мърсър остана при Жума половин година, а после в селото дойде представител на Червения кръст. Минаха още три седмици, докато потвърдиха самоличността му и се обадиха на дядо му в Съединените щати да отиде в Кигали, столицата на Руанда, за да вземе внука си, когото не познаваше…

Мърсър погледна спящото момче от Панама. Жарта на гаснещия огън осветяваше лицето му. Дори да не го бе почувствало, хлапето бе усетило, че имат еднакви преживявания. И двамата бяха сираци, бяха принудени да живеят в джунглата и им бе отказано време да тъгуват. Той погали Мигел по косата.

— Какво стана с Жума?

— Какво каза? — стресна се Мърсър.

— Бавачката ти? — попита Лорън. — Какво стана с нея?

Мърсър преглътна. Споменът беше толкова жив в паметта му, че сякаш усещаше мириса на разцъфналите рододендрони. Дори Хари не знаеше подробностите за смъртта на родителите му, а той неволно бе разказал историята на съвсем непознат човек. Лорън го наблюдаваше изпитателно, но Мърсър не се почувства уязвим, както предполагаше. Очакваше, че разказът му ще предизвика съжаление — чувство, което ненавиждаше, но в гласа й прозвуча уважение.

— Няколко пъти се опитвах да я измъкна оттам, но тя не искаше да напусне селото си. Върнах се в Руанда по време на геноцида през деветдесет и четвърта. Но закъснях.

Лорън докосна ръката му.

— Съжалявам.

Подаде бутилката бренди на Лорън, после отпи и той.

— Радвам се, че я познавах.

Странно, но тъгата, която обикновено го обземаше, когато мислеше за онзи ден, не се появи. Вместо нея Мърсър изпита гняв. И нещо по-силно, отколкото само желание да разбере какво се е случило с Гари и останалите и да отмъсти. Искаше да придаде смисъл на загубата на Мигел — нещо, което така и не бе успял да направи за убийството на родителите си и което отдавна обсебваше мислите му.

— Какво ще правим с него? — попита Лорън.

— Все трябва да има роднини в Ел Реал или някъде наблизо. Утре ще го пратим в града с Рубен и хората му и ще продължим с плана си.

— Ами ако няма роднини?

Мърсър нямаше отговор на този въпрос.

Сутринта ги събуди джунглата. Към птиците, завърнали се в долината, се присъединиха и други животни, включително една маймуна, която врещеше срещу изгряващото слънце, сякаш бранеше територията си. От мрака се показа гъстият балдахин от растителност. Багрите се разкриха с изумителна скорост. Черното се превърна в сиво и после в зелено. Появиха се очертания, първо като фантомни сенки, после отделни дървета, клони и листа. С всяка минута джунглата ставаше все по-шумна. Нощните същества се скриха и ранобудните хищници започнаха да ги търсят.

Мърсър сигурно бе заспал много преди Лорън, защото когато се събуди, видя, че тя е сложила около тях мрежа против насекоми и е напълнила с вода плиткия окоп около бивака им, за да не влизат пълзящи гадини. Мърсър лежеше по гръб. Мигел се бе притиснал до него, а Лорън Ваник лежеше от другата му страна, сложила ръка на рамото му. Лицето й бе обърнато към него. Необикновените й очи бяха затворени, но чертите й бяха все така привлекателни. Черните й коси бяха разпилени на пясъка. Тримата бяха спали под едно одеяло. От другата страна на огъня Рубен и хората му пушеха и кашляха.

Лорън се събуди и се усмихна.

— Харесвам мъже, които се събуждат като мечоци след зимен сън.

— Не съм от тях. Винаги се будя готов да посрещна предизвикателствата на новия ден.

— Тогава нощес си се правил на мечок. Мили Боже, ти можеш дори да хъркаш.

— Не хъркам, но дори да е било така, трябва да знаеш, че силното хъркане е признак на мъжественост, и смелост.

— Тогава трябва да се гордееш със себе си. Ако се съди хъркането ти, трябва да си страхотен жребец.

За да прикрие смущението си, че открито флиртува в тези неподходящи обстоятелства, Лорън отметна одеялото, обърна се, преди Мърсър да е видял, че се е изчервила, и отиде в джунглата да се усамоти. Панамците шумно пикаеха в реката.

Мърсър стана и тръгна да намери нещо за закуска в лагера на Гари. Погледът на Лорън и насълзените й очи, след като изслуша разказа му, се бяха запечатали в паметта му. Не беше сигурен какви са чувствата му от това, че е научила най-съкровената му тайна, но изпитваше странно спокойствие.

Донесе няколко консерви с яхния, тенджера за преваряване на вода, чаши и пълно до половината бурканче нес кафе. Лорън бе махнала мрежата против комари и я бе навила на руло. Огънят гореше весело. Мигел търкаше очи, за да прогони съня, и чистеше косата си от пясъка. Кърпата на Мърсър още беше в ръката му. Момчето веднага го помоли пак да му направи зайче. Вече го бе кръстило Хорхе, на името на някакъв герой от анимационен филм.

Докато Мърсър затопляше яхнията, Лорън заведе момчето до реката, съблече го и му нареди да се изкъпе. Мигел се дърпаше, но накрая се съгласи, когато Мърсър го погледна строго. Лорън и хлапето бъбреха непринудено, докато детето се къпеше в топлата вода.

Когато се върнаха при огъня, Мърсър вече бе приготвил кафето и закуската. Лорън бе намръщена.

— Имаме проблем. Мигел няма роднини наблизо. Родителите му са живеели в Панама Сити, когато приятелят ти Гари ги е наел на работа. Момчето каза, че има само един чичо, който преди години се преместил в Маями.

— Няма си никого?

— Така изглежда.

— По дяволите. — Панама беше католическа страна, известна с многобройните си семейства, и Мърсър не очакваше, че Мигел е сам на света. — Какво ще правим?

Лорън погледна детето, което лакомо ядеше закуската.

— Може да проуча нещата, когато се върнем в града. А дотогава ще остане с нас. Трябва ти само един ден на езерото, нали?

— Да. Утре може да се върнем в града. Мигел ще дойде с нас на езерото, вместо да го оставяме с някого в лагера. Не искам да се разделяме.

— Добре.

В страните от Третия свят Лорън бе виждала да се държат с децата по-лошо, отколкото с животни, затова попита Мигел какво предпочита. Тя познаваше добре емоционалните поражения, нанесени на децата бежанци, премествани от лагер в лагер, без да имат думата за собственото си бъдеще. Номерът беше да ги накараш да мислят, че твоите желания са техни. Тя предложи на Мигел възможност за избор — да отиде с нея и Мърсър да изследва езерото или да се върне в Ел Реал с един от хората на Рубен. Отговорът беше бърз, както очакваше.

— Искам да остана с вас.

Рубен бе дал тропическия си шлем на момчето и Мигел трябваше да наклони глава назад, за да вижда. Усмивка оживи лицето му.

След два часа лодката, която бе докарала Мърсър до Реката на руините, стигна до серия водопади. Водата падаше от височина стотина метра по стръмен планински склон и образуваше почти еднакви езера, над които се стелеше мъгла. Мърсър огледа водопадите и после двете страни на правоъгълната долина. Не бяха толкова стръмни като каменния масив пред него.

Рубен и хората му завързаха и скриха лодката и се разположиха до най-долния водопад. Лорън наблюдаваше Мигел, който подскачаше в плитката вода. Мърсър бе взел някои неща от лагера на Гари и тръгна с лопата към едната страна на долината. Намери една полянка. Земята бе покрита с гниещи листа и трябваше да разсече с лопатата безброй преплетени клони, за да стигне до пръстта. Температурата и влагата бързо се повишаваха и той се обля в пот.

Напълни с пръст една найлонова торбичка, върна се на брега на реката, остави я и се качи до половината на склона покрай водопадите, като се радваше на хладните капки вода, които го пръскаха. Изкопа дълбока шейсет сантиметра дупка в земята и стигна до пясъка под плодородната почва. След това отиде до реката, взе един плитък съд и внимателно изсипа пясъка от едната торбичка, така че да се образува пирамида. Измери наклона й с транспортир, който бе намерил сред личните вещи на Гари, после изхвърли пясъка и направи същото с пробата, взета от пръстта до водопада. И двете купчини се издигаха под ъгъл трийсет и четири градуса.

За следващия експеримент му трябваха лазерен далекомер, висотомер и тригонометрични таблици, но не разполагаше с такива неща. Изсипа в реката пясъка от втората торбичка и се върна в основата на водопадите.

— Какво беше това? — попита Лорън.

— Загуба на време — призна Мърсър. — Искате ли да се катерим?

— Si, si — развълнувано извика Мигел, който вече стоеше до водопада, извисяващ се на три метра над главите им. — Знам пътя. Помагам на мъжете, когато теглят лодки нагоре към езерото.

Катеренето се оказа много по-лесно, отколкото предполагаха. Макар че водата падаше на широки пет-шест метра потоци от едно езеро в друго, до всеки имаше скали, подобни на огромни стъпала. Щом се изкачиха над нивото на джунглата, влажността осезаемо спадна и въздухът стана по-приятен. Но жегата не намаля. Слънцето се издигаше все по-високо. На избелялата маслиненозелена тениска на Лорън избиха тъмни петна пот.

Мърсър стигна до ръба и погледна към долината долу. Реката сякаш изчезваше, погълната от джунглата. Ако не бяха планинските склонове, които бе издълбала през хилядолетията, изобщо нямаше да се забелязва. Мърсър усети заплаха от джунглата и от невидимите неща, скрити под дебелия й балдахин.

Езерото, от което извираше Реката на руините, се намираше в котловина на върха на вулканичната планина — съвсем кръгло, с обрасъл с дървета остров в средата. Беше широко около осемстотин метра, но Мърсър нямаше представа колко е дълбоко. Опитът му подсказваше, че може да е по-дълбоко, отколкото е висока планината, шейсет или повече метра.

Въздухът между бистрата повърхност на езерото и високите десетина метра скали около него беше неподвижен и зноен.

— Господин Гари работеше от тази страна. — Мигел посочи вдясно. — Изкопа много дупки. Търсеше съкровище.

Тръгнаха покрай езерото и когато стигнаха до първия тунел, който бе изкопал Гари, спряха да преварят вода и да си починат двайсетина минути. Дупката беше почти квадратна и неукрепена и продължаваше десетина метра в мекия вулканичен камък. Мърсър нямаше представа защо старият му приятел я е изкопал точно тук, но беше очевидно, че не е намерил нищо интересно. По-нататък се виждаха и други такива тунели.

Бяха им необходими седем часа да обиколят езерото и да — изследват тунелите, изкопани от Гари. От време на време се качваха на ръба на вулкана, за да видят какво има на далечните склонове. Не забелязаха нищо, което би убедило Гари, че съкровището е заровено в бреговете на езерото. Остана да изследват само острова в средата.

Лодката, която екипът на Гари бе изтеглил нагоре покрай водопадите, беше алуминиева и доста очукана. Мърсър не разтовари припасите от нея и реши да закара Лорън и Мигел до острова. Рубен и хората му насядаха на брега край огъня, който бяха запалили, за да стоплят обяда си.

Мигел седна на носа на лодката, а Лорън се настани на кърмата. Мърсър започна да гребе с плавни, равномерни движения.

— Имам чувството, че трябва да пея като гондолиер, но не знам каква мелодия.

Лорън запя и Мърсър и Мигел почнаха да й пригласят. Всеки път, когато се объркваха, момчето се заливаше от смях.

Мърсър спря лодката под увисналите клони на едно голямо дърво, завърза я за дънера и помогна на Лорън да слезе. Мигел вече бе скочил на брега и тичаше. Островът се извисяваше на шест-седем метра, безформена грамада от черни скали, осеяни с ивици растителност, избуяла от пукнатините, където имаше почва. Тънки дървета се издигаха на оголените си корени, вкопчили се в земята като пипала. Площта беше около два декара. Гари бе изкопал една-единствена шахта на острова, в скална гънка, образуваща нещо като пещера. Бе успял да прокопае около метър и после се бе върнал при реката долу, за да чака Мърсър. На дъното на дупката имаше инструменти.

— Изглежда, греба напразно — отбеляза Лорън и избърса потта от тънкия си врат.

— По-лошо — мрачно каза Мърсър. — Струва ми се, че Гари и хората му са умрели напразно. Освен руините от бента, където реката се влива в Рио Туйра, няма никакво друго доказателство, че някой е бил тук преди тях.

Помисли си, че Гари с радост би умрял заради мечтата си. Това беше романтичен жест, който би му харесал, и Мърсър не можеше да му го отрече. Но екипът му се състоеше от работници, които вероятно изкарваха при Гари повече пари за един месец, отколкото иначе биха спечелили за година. Тяхната смърт бе съвсем нелепа.

— След час ще се мръкне. — Той погледна към хоризонта на запад, където залязваше слънцето. — Трябва да се връщаме.

— Виж какво — стеснително каза Лорън. — Бих искала да се изкъпя набързо, ако обещаеш да не гледаш.

Мърсър се усмихна.

— Не само джентълмените от Юга ценят галантността. И ние, янките, знаем да извръщаме поглед, когато дамите се къпят.

— Благодаря, сър. — Тя примига превзето и се зарадва, че мрачното му настроение е преминало. — Но ако не го направиш, точно тази дама има деветмилиметров пистолет. Погрижи се и Мигел да не гледа. Обзалагам се, че във вените му тече същата гореща кръв като на всеки мъж в Панама.

Макар че Рубен и другите бяха на пет-шестстотин метра, Лорън отиде от другата страна на острова, съблече се и се гмурна в езерото. Водата бе затоплена от слънцето и изми потта и мръсотията от тялото й. Тя не се бе прибирала в апартамента си в Панама Сити от седмица и не се бе къпала от три дни.

Отпусна се по гръб и се наслади на топлите лъчи на залязващото слънце и на водата, която вече и се струваше хладна. Радваше се на дребните удоволствия винаги когато можеше да ги намери. Преди четири дни разследваше един мръсен коптор в предградията на Ла Палма, където дребен наркотрафикант бе разбил черепите на двама от пласьорите си, мъж и жена. Гениталиите им бяха жестоко отрязани и напъхани в устата им като предупреждение за останалите. Ако трафикантът вече не бе избягал в Колумбия, Лорън смяташе да изпрати Рубен по следите му, когато се върнеха в Ел Реал.

Но сега, докато лежеше във вулканичното езеро, дори странните огнестрелни рани на Гари и хората му не можеха да развалят доброто й настроение. Това беше един от триковете, които всеки войник открива, ако иска да запази разсъдъка си. Лорън не знаеше какво да мисли за Мърсър. Той беше интелектуалец, но се движеше и разсъждаваше като воин. Съмняваше се, че Мърсър е ветеран от война. Ветераните имаха склонността да се изтъкват и да се хвалят пред военните на активна служба. В държането му имаше нещо, което я караше да мисли, че не обича да се перчи.

Мърсър беше загадка, за която Лорън нямаше нищо против да научи повече. Беше съвсем различен от служителите на посолството, които я ухажваха в Панама Сити, и от военните, които твърдяха, че я харесват като равна на тях, но всъщност се чувстваха заплашени от нея. Тя бе установила, че те или се измъкват унизени, или искат да доминират, като се опитват да я изнасилят още на първата среща. Това се бе случило два пъти. Първият успя, а вторият, генерал-лейтенант, по време на последния й престой в щаба на Южното командване в Маями, трябваше да измисли автомобилна катастрофа, за да обясни синините и драскотините си.

Този спомен вгорчи спокойствието й. Лорън въздъхна дълбоко и се потопи под водата. Гмуркането я бе научило да контролира дишането си и тя плува под повърхността, докато бавно преброи до сто. Показа се над водата, избърса очи и видя Мърсър — стоеше на брега на петнайсетина крачки от нея. Ядоса се и се приготви да се развика, когато чу какво го е накарало да се приближи.

Бръмченето на хеликоптер.

— Хайде! — извика Мърсър. — Идва насам!

Той й хвърли ризата си, докато тя стоеше в плитчините. Вниманието му бе погълнато от звука на невидимия хеликоптер. Памучната риза попи водата по кожата й и гърдите и извивката на тънката й талия се очертаха под мокрия плат. Зърната й настръхнаха. Мърсър се приближи до дупката, където бе скрил Мигел. Лорън обу панталона си и тръгна след него, като носеше бельото, ботушите и пистолета си.

— Кои са? — попита тя.

Мърсър застана на скалата пред входа.

— Идват от запад, но може да са кръжали около вулкана. Прилича на „Бел Джет Рейнджър“. Черен е.

— Опознавателни знаци?

— Не видях. Беше твърде далеч.

Хеликоптерът изведнъж забръмча над езерото, сякаш току-що се бе извисил над водопадите. Мърсър предположи, че е прелетял няколко пъти над лагера на Гари, за да могат пътниците да видят дали някой е останал там. Беше сигурен, че онзи, който е застрелял труповете и е заповядал кражбата на дневника на Лепине в Париж, е в хеликоптера. Сви юмруци.

— Мислиш, че…

— Знам, че са те.

Рубен и хората му бяха заварени неподготвени. Тримата дремеха и когато се събудиха, хеликоптерът се бе снишил и вече бе между тях и най-близката шахта, изкопана от Гари. Страничната врата беше отворена и Мърсър се досети какво ще последва. Това беше добре изпълнена въздушна атака.

Благодарение на подготовката и рефлексите си Рубен избегна първия изстрел, когато рейнджърът надвисна във въздуха над тях като смъртоносно насекомо. Тракането на перките заглуши изстрелите на карабината и гневния лай на леката картечница, подаваща се през отворената врата. На десет крачки пред панамците изригна стена от пясък. Те се обърнаха и побягнаха. Последваха ги облачета прах от хеликоптера продължаваха да стрелят. Лорън бе излязла от шахтата и бе застанала до Мърсър. Неволно затаи дъх, когато пороят куршуми попадна в целта.

Единият панамец изви гръб под невъзможен ъгъл и падна по очи на пясъка. Разкъсаното му тяло издълба кървава бразда. Хеликоптерът се отмести встрани, за да се прицели в другите двама. Следващият откос повали втория наемник — главата му се пръсна. Рубен продължи да бяга. Пясъкът, вдигнал се от канонадата, го скри. Стрелбата за миг спря. Нямаше значение, че Мърсър и Лорън се молеха на Бога Рубен да се появи от разсейващия се облак прах. Това означаваше само временна утеха. Рубен наистина се показа. Беше коленичил и държеше карабината си. Изстреля останалите в пълнителя патрони и сложи нов, но не му стигна времето да зареди — леката картечница на хеликоптера изтрещя отново и когато пясъкът се разсея за втори път, Мърсър и Лорън видяха безжизненото тяло на Рубен.

— Влез в дупката и се погрижи Мигел да не излиза — каза Мърсър, докато наблюдаваше как хеликоптерът обикаля над езерото и стрелецът търси други мишени.

„Джет Рейнджър“ нямаше опознавателни знаци и Мърсър се надяваше, че ще види хората вътре, за да разбере кои са. Забеляза, че черната боя на хеликоптера е нанесена наскоро и невнимателно.

„Бел Джет“ се сниши над всеки от тунелите около езерото. Двама въоръжени мъже в камуфлажни униформи скачаха на земята, проверяваха дали в шахтите има хора и отново се качваха в хеликоптера. Бяха твърде далеч, за да се определи етническата им принадлежност. Хеликоптерът завърши обиколката и пое към острова.

Мърсър се вмъкна в пещерата и надникна навън точно когато хеликоптерът забръмча над главите им. В усмивката, която изкриви чертите му, нямаше нищо радостно. В бързината коремът на хеликоптера не бе боядисан в черно и Мърсър видя белезникави петна и идентификационния му номер.

— Спипах те, копеле.

Мърсър, Лорън и Мигел долепиха гърбове до стената в дъното на шахтата. „Бел Джет Рейнджър“ бавно обиколи няколко пъти острова. Лодката беше скрита под дървото досами водата, затова нападателите нямаха основание да подозират, че на острова се крият хора.

Шумът на перките утихна, но Мигел не позволи на Мърсър и Лорън да излязат да видят какво става. Лорън все пак надникна и Мърсър попита:

— Виждаш ли нещо?

За да не плаши момчето, Лорън изопачи истината.

— Мъжете от хеликоптера слизат, за да качат Рубен и хората му.

Всъщност те прибираха труповете им.

— Оставят ли ни? — извика Мигел, който не бе чул стрелбата.

— Да. Заминават с хеликоптера.

— Не може ли да тръгнем с тях?

— Ще е много по-забавно да се спуснем по водопада — отговори Лорън и се втрещи, когато нападателите изхвърлиха първия труп в езерото. Сигурно бяха натъпкали дрехите му с камъни, защото тялото потъна веднага. Другите двама убити панамци също бяха безцеремонно хвърлени във водния гроб.

Сцената на трите убийства бе почистена. Всяка следа от доказателства като например гилзите, можеше лесно да се обясни в страна, пълна с оръжия, наркотрафиканти и бунтовници.

— Рубен заминава ли? — попита Мигел.

— Още не. Хеликоптерът отново прелита над езерото. Те… сякаш пускат нещо.

Като чу това, Мърсър заповяда на момчето да не мърда от мястото си и се измъкна от тунела. Видя хеликоптера точно когато от вратата срещу позицията на стрелеца се показа нещо като голямо дуло. След миг се появи и второ.

А после хеликоптерът рязко се издигна и се отдалечи от вулкана. След секунди шумът на перките заглъхна.

— Какво беше това? — попита Лорън, но Мърсър вече бягаше към дървото, под което бе скрита лодката.

Първата дълбочинна бомба, съдържаща трийсет и пет килограма динамит, експлодира на половината разстояние от дъното на езерото, след като потъва цяла минута. Взривната вълна стигна до повърхността за част от секундата. Стълбът вода се издигна на седем метра и се изля обратно с такава сила, че въздухът сякаш започна да вибрира. Вторият, още по-мощен взрив, избухна след още минута на още по-голяма дълбочина. Островът се разтресе, сякаш имаше земетресение.

— Мърсър, какво правят? — извика Лорън, когато той се върна с тежкия вързоп с припаси, който Гари Барбър бе оставил в лодката.

— Качи се на най-високата точка на острова — без да спира, отговори Мърсър. — Дръж Мигел близо до себе си.

Лорън хвана момчето за ръката, изкатери се на високия седем метра връх в южния край на острова и погледна езерото. Близо до мястото на първата експлозия водата сякаш вреше като в казан. Чуваше се постоянно бръмчене като от далечен мотор на самолет. Пространството от кипяща вода нарастваше бързо. Лорън нямаше представа какво означава това, докато не погледна към брега, където огънят на Рубен продължаваше да гори.

Подобно на газова камера, в която горивото свършва, пламъците започнаха да намаляват и Лорън видя жълтеникав проблясък, преди да угаснат. И тогава разбра какво става. На огъня не му липсваше гориво, а кислород. Двете експлозии бяха предизвикали верижна реакция, за да освободят остатъка от смъртоносния въглероден двуокис от езерото. Тежкият газ изтласкваше въздуха от планинския връх.

Въглеродният двуокис нямаше мирис и вкус и беше безцветен и отровен. И се приближаваше към тях.

Лорън Ваник не бе изпитвала такъв страх дори когато грешна пътна карта насочи бронетранспортьора й към минирано поле в Босна. Доверието й в Мърсър се изпари. Мигел усети това и стисна ръката й. Двамата се върнаха в пещерата.

— Какво правят, Мърсър? — Стана и неприятно, че не може да прикрие паниката в гласа си. — Кратерът ще се напълни с въглероден двуокис за нула време. Трябва да се върнем на брега и да се махнем оттук.

Той продължи да развива прозрачните найлони, които Гари бе използвал да покрива земята.

— Няма да успеем — отговори Мърсър и най-сетне я погледна. — Ще сме мъртви, преди да стигнем до сушата.

— Не разбираш ли какво става? Газът! Ще се задушим. Не можем да останем тук.

— Проблемът е, че не можем и да се махнем оттук.