Реката на тайните

Зоната на Канала, Панама

Измина час, откакто Мърсър бе откаран от борда на автовоза.

Те бяха изчакали десет изпълнени с напрежение минути да се отвори някоя от товарните рампи на кораба, а след това Брунесо насочи лодката към ремонтните докове на Гамбоа — беше дал на Мърсър достатъчно време.

В пристанището на Гамбоа, далеч от работниците, които поправяха големите шамандури край дигата, френският агент свърза жичките на стартера на един очукан шевролет, докато Фош и Лорън помагаха на ранения пилот да се качи, седна зад волана и потегли към тайната квартира на Легиона в Панама Сити.

Докато минаваха по моста, в който едва не се бяха блъснали с хеликоптера, отново видяха автовоза — продължаваше по пътя си към шлюза „Педро Мигел“. Китайският хеликоптер излетя на запад. Всички бяха сигурни, че Мърсър е на него, но само Лорън имаше чувството, че още е жив.

По пътя видяха няколко джипа, отправили се към шлюза, където по всяка вероятност автовозът щеше да бъде задържан за разследване. Когато стигнаха до покрайнините на града, видяха и първия военен хеликоптер, насочил се към Канала — твърде късно, за да преследва китайците.

В тайната квартира дойде лекар, прегледа Карлсън и извади куршума от крака му.

Двама легионери отидоха в центъра на града, за да се отърват от откраднатата кола, а останалите се събраха около Карлсън в стаята в задната част на къщата. Лорън остана сама. Съблече униформената си риза, застана пред мивката в кухнята и наплиска лицето си. Горещите й сълзи се смесиха със студената вода, камуфлажната боя и потта.

Не можеше да определи точно в какво се бе превърнал Мърсър за нея през дните, откакто се бяха запознали. Отдавна не бе реагирала така към някой мъж и не се осмеляваше да мисли за това. По време на престоя си в Косово се бе научила да потиска чувствата си. Сближаването с колеги или с онези, които имаше задачата да пази, правеше неизбежните раздели непоносими. Лорън трябваше да се предпазва от силни чувства, за да издържи на ужаса и болката. Знаеше, че този урок е отнел нещо от душата й. Като се изолира от агонията, тя трябваше да пожертва и приятните емоции.

Времето постепенно запълваше тази празнота и сега може би за пръв път сърцето й бе разкъсало оковите, които му бе поставила. Не беше сигурна дали е така и не можеше да си позволи да мисли за Мърсър, макар да се радваше, че някой е успял да разчупи бронята й. Вкопчи се в тази мисъл, почерпи сили от нея и я използва, за да събере воля да действа. Събитията през последния час бяха следвали естествения си ход, без тя да може да им се противопостави, защото нямаше избор. Но сега осъзна, че е време за действие.

Мърсър бе записал в мобилния й телефон номера на Родриго Херара и Лорън го набра с натискането на едно копче. Отговори Кармен, съпругата на Роди. Без да се впуска в подробности, Лорън й каза, че й трябват Роди и Хари Уайт, и й обясни къде се намира тайната квартира, която не беше далеч от дома на семейство Херара в квартал Ел Кангрехо. Кармен отговори, че двамата мъже са на двора с Мигел и ще тръгнат след няколко минути.

Действията на Брунесо на езерото и безразсъдното му влизане в лагера показваха, че мисията на французите в Панама не се ограничава само със загрижеността, че комуникациите им може да се подслушват. Но Лорън реши да не се обажда в американското посолство, докато не разбере каква е целта им. Посланикът бе купил поста си с финансовата помощ на администрацията в Белия дом, затова нямаше нужното политическо влияние да придвижи докладите, които би му изпратила, по-нагоре. Шефът на екипа на ЦРУ беше безнадежден пияница и броеше дните до пенсионирането си, а подполковник Банкрофт, военният й началник, не би изложил на риск поста си, като предприеме нещо по въпрос, повдигнат от нея. Тя може и да имаше неопровержимо доказателство, но засега той нямаше да направи нищо. Оставаха французите, на които Лорън нямаше доверие, възрастният Хари Уайт и безработният лоцман Роди.

Пред къщата спря стара хонда. Зад волана беше Роди. Хари седеше до него. Лорън отвори вратата и в същия миг Брунесо излезе от задната стая и се вторачи гневно в двамата мъже.

— Какво става тук?

Размерите и заплашителният му вид биха спрели повечето хора, но Хари Уайт мина покрай него, като го изгледа презрително.

— Къде е Мърсър? — разтревожено попита старецът Лорън.

— Капитан Ваник — раздразнено каза Рене. — Кои са тези хора?

Хари се приближи до него и заговори, като забиваше пръст в гърдите му на всяка трета дума.

— След секунда ще ти задам същия въпрос, но първо искам да знам къде е Мърсър.

За две секунди Хари овладя положението.

Лорън се поуспокои, че старецът е тук. Енергичният осемдесетгодишен мъж беше повече от съюзник и защитник и нямаше да се спре пред нищо, докато Мърсър не бъдеше в безопасност. Ако Брунесо не беше в стаята, Лорън би прегърнала Хари.

— Китайците го заловиха и го откараха някъде с хеликоптер — отговори тя и млъкна, защото не беше сигурна как да му каже, че няма представа какво е състоянието на приятеля му. — Не знаем дали…

Хари Уайт не обърна внимание на загатнатото предположение.

— Откъде го взеха и къде го откараха?

— От кораб в Канала. Полетяха на запад.

— Нали щяхте да ходите на вулканичното езеро.

— Дълга история — каза Лорън.

— Достатъчно! — грубо ги прекъсна Брунесо. — Капитан Ваник, излагаш на риск тайната ни квартира и мисията ни, като си поканила тук тези хора. Няма да позволя да им кажеш повече.

— Каквато и да е мисията ви, тя не означава нищо за мен — кипна Лорън, събрала смелост от присъствието на Хари. — Отивам да търся Мърсър. Знам, че няма да ми помогнете, но няма и да ме спрете, по дяволите!

— Казваш, че историята е дълга, но аз не бързам заникъде и съм готов да я чуя — каза Хари, седна на дивана и запали цигара, без да обръща внимание на Брунесо.

Французинът не се отказа от обвиненията си срещу Лорън.

— Не мога да повярвам, че постъпваш толкова непрофесионално. Тези хора са цивилни.

Гневът, който бе потискала, откакто се бяха върнали от Канала, избухна.

— Аз ли постъпвам непрофесионално? Да не си посмял да ме упрекваш! Вие с Фош се опитахте да влезете в лагера на Лиу и едва не станахте причина за смъртта на всички ни. Още не сте обяснили какво търсехте там. И не ми разправяй, че китайците ви подслушват.

— Няма да отговарям на въпросите ти.

— Но аз ще отговоря — чу се гласът на Фош.

— Лейтенант!

— Съжалявам. Те заслужават да знаят истината.

Въпреки че двамата преминаха на френски, не беше трудно спорът им да бъде проследен. Гневът на Брунесо не отслаби решителността на Фош дори когато му дадоха изрична заповед. Препирнята свърши и агентът скръсти ръце на гърдите си и се облегна на стената. От изражението му беше ясно, че Фош ще плати скъпо за разкриването на истината.

— Преди два месеца и половина от Рокашо в Япония до един преработвателен завод във Франция бе транспортирано изразходвано ураново гориво. — Фош не обърна внимание на изумените възклицания и озадачените погледи, насочени към него. — Като предишните сто и шейсет пъти, когато е бил пренасян подобен товар, по маршрута е пътувал специално направен кораб с двоен корпус, минаващ през Панамския канал. Горивото е било натоварено в огромни контейнери, дълги седем метра и с тегло над сто тона. Във всеки контейнер е имало шест тона изразходван уран. От 1971 година в такива и други видове контейнери са транспортирани около трийсет и пет хиляди тона изразходвано гориво. Всичко това е разрешено от Международната агенция за атомна енергия според инструкциите, приети през седемдесетте години на XX век. Когато корабът пристигна във Франция и всеки контейнер отново бе претеглен, се оказа, че единият е двеста и петдесет килограма по-лек.

— Господи! Изгубили сте двеста и петдесет килограма радиоактивно гориво? — възкликна Хари.

Фош кимна.

— Това може да е станало по два начина. Уранът или не е бил натоварен в Япония, или е бил откраднат от кораба, докато е пътувал за Франция. В Рокашо заедно с японците работят и френски инспектори, за да видят дали проблемът не е възникнал в завода…

— А ти и Брунесо искате да проверите дали горивото не е било откраднато от кораба, докато е минавал по Панамския канал — довърши мисълта му Лорън.

— Този сценарий е малко вероятен — подигравателно каза Брунесо. — Корабът не е спирал по пътя си и на борда са се качили само трима лоцмани, за да го насочват. Не е имало достатъчно хора, за да отворят някой от контейнерите и да откраднат смъртоносно гориво с тегло двеста и петдесет килограма.

— Но въпреки това вие имате заповед да проверите?

— Правителството ми иска да разследва всяка възможна версия.

— Колко голям е корабът, пренасящ горивото? — за пръв път се обади Роди Херара.

— Сто и четири метра — отговори Фош, след като Роди добави, че е бил лоцман в Канала.

— На кораб с подобни размери е необходим само един лоцман — заяви панамецът.

— Вероятно са повикали още поради необикновения товар.

— Може би още един, но не и двама — отговори Роди.

— Няма значение — каза Брунесо. — Дори двама мъже не биха могли да го направят сами. Няма начин уранът да е бил откраднат от кораба в Панамския канал. Мониторите на борда не са регистрирали повишаване на нивото на радиацията. Помощник-капитаните казаха, че лоцманите не са напускали мостика, и пломбите на контейнера не са докосвани. Двеста и петдесетте тона изчезнал уран не са били на борда. Японците са объркали нещо, като не са претеглили точно горивото. Чиновническа грешка.

— Вероятно имате право, сър — с уважение каза Роди, — но, изглежда, сте попаднали на нещо, иначе нямаше да извършвате разследването си толкова старателно.

Брунесо го изгледа и отвърна:

— Сигурен съм, че става нещо, но не е свързано с изчезналия уран. Съсредоточихме се върху „Хачърли“ заради връзките им с китайските военни, но през седмиците, през кои то ги наблюдаваме с гама-детектори, не открихме нищо. Не знаехме какво правят на езерото, но и там няма данни за повишена радиация. — Рене се обърна към Лорън. — Ти беше права, когато каза, че моята мисия няма нищо общо с твоята. Не ме е грижа дали „Хачърли“ ограбва Панама, или че скоро китайците ще превземат Канала. Съединените щати да са мислили, когато се отказаха от него. Както казах на шефовете си, когато ни изпращаха тук, това пътуване е загуба на време. Свършихме си работата тук.

— Сеньор. — В гласа на Роди вече не се долавяше толкова уважение. — Не твърдя, че уранът е откраднат в Панамския канал, но бих искал да знаете, че това е възможно. Много пъти по време на транзитно преминаване се използват влекачи, за да изтеглят корабите в шлюзовете. В зависимост от това по кое време на денонощието е преминал корабът, от влекача може да са се качили достатъчно хора и да са отворили контейнера.

— Смятате ли, че не заповядах всички влекачи да бъдат проверени за остатъчна радиация? Това беше първото, което направихме, когато пристигнахме в Панама. Казвам ви, че контейнерите не са пипани. Липсващият уран още е в Япония и все някога някой чиновник ще открие грешката.

— Готови ли сте да поемете риска, ако грешите? — изръмжа Хари.

— Ако имаше риск, не. Но риск няма.

— А Мърсър? — огорчено попита Хари, защото знаеше какъв ще е отговорът на агента. — Не му ли дължите нещо, след като го използвахте, за да научите повече за дейността на „Хачърли“? Мислех, че легионерите се грижат за колегите си.

— Аз не съм легионер — заяви Брунесо.

Лорън се обърна умолително към Фош, който обаче вече бе направил всичко възможно и не я погледна в очите.

— И Мърсър не е легионер. Съжалявам, капитане.

— Страхливци — изсъска Лорън. — Мърсър рискува живота си, без да знае какво търсите, а сега, когато разбрахте, че са ви изпратили за зелен хайвер, вие го зарязвате.

— Дори да искахме да му помогнем, не знаем къде са го откарали, нито дори дали е жив — каза Фош.

Хари Уайт се наведе напред и прикова с поглед Брунесо.

— Знам къде са го откарали.

— Si, знаем — потвърди Родриго Херара.

Лорън почувства прилив на надежда и затаи дъх.

— Къде?

Хари, който никога не подминаваше възможността да бъде център на внимание, угаси цигарата си и тържествено запали друга, но реши да не отваря пълното с уиски шише в дръжката на бастуна си. Мърсър беше в опасност и времето беше от критично значение.

— След малката ви лудория на товарното пристанище Мърсър помоли мен и Роди да разберем откъде самосвалите карат онзи чакъл и защо. Не е учудващо, че не открихме и следа от бронираната кола. Лиу вероятно я е скрил още онази нощ, след като е преместил на друго място златото, по всяка вероятност в някоя банка. С Роди чакахме цял ден. Рано привечер от пристанището излезе първият самосвал. Напусна града, прекоси Канала по Моста на двете Америки и се отправи на запад. — Хари погледна многозначително Лорън, защото натам се бе насочил и хеликоптерът „Газела“. — На трийсетина километра след града самосвалите завиха по частен път, собственост на Лас Минас дел Виенте Диаблос — Мината на двайсетте дявола.

— Мина? — попита Лорън. — Каква мина?

Хари изглеждаше доволен от себе си и от детективските си способности.

— Разговаряхме с един селянин, който вървеше по шосето. Той ни каза, че това е златна мина.

— Знам, че между Сантяго и Давид има голяма медна мина, но златните мини в Панама са в провинция Дариен и от цял век са затворени.

— Много хора не знаят за тази мина — намеси се Роди. — След като разбрахме, че камионите отиват там, се обадих на министерството, което отговаря за мините. Исках да поразпитам някои длъжностни лица, но ми отказаха среща. Добрах се само до някакъв дребен чиновник, който ми каза, че мината е отворена отново от половин година и е частична собственост на чуждестранна компания. Не пожела да разкрие коя е страната, нито колко злато добиват.

— На езерото разбрахме, че Лиу Юшен още не е намерил Два пъти откраднатото съкровище — каза Лорън. — Възможно ли е златото, което видяхме с Мърсър, да е от Мината на двайсетте дявола?

— Не бих прибързал да направя този извод — загадъчно отговори Хари.

— Този разговор е загуба на време — заяви Брунесо. — Нямаме представа къде е отишъл хеликоптерът „Газела“, след като излетя от автовоза. А що се отнася до камионите на пристанището, „Хачърли“ е мореплавателна фирма и може да пренася руда за минната компания.

Хари се усмихна самодоволно, сякаш бе устроил капан на френския агент.

— Преди малко каза, че няма да рискувате, ако Лиу е откраднал ядреното гориво и го е скрил някъде в Панама. Ами ако мината е контролирана от „Хачърли“ и хеликоптерът е закарал Мърсър там? Готови ли сте да проверите?

— Не е ясно къде може да са го закарали.

— Вярно е — съгласи се Хари, — но ние имаме доказателство, че около мината има нещо съмнително, странна връзка със склада. Спомняте ли си за чакъла в склада? „Хачърли“ не го изнасят от мината, а всъщност е обратното. Чакълът се транспортира в мината.

— Какво?! Защо?

Хари огледа присъстващите.

— Единственият начин да разберем, е като отидем там и видим с очите си.

Не беше необходимо да добавя, че иска да намери Мърсър, а не да разбере защо „Хачърли“ играе странни номера със самосвали, пълни с чакъл.