Реката на тайните

Административна сграда на Канала Балбоа Хайтс, Панама

Гърлото на Роди Херара бе толкова пресъхнало, че сякаш усещаше игли, когато преглъщаше. Дланите му бяха потни. Имаше чувството, че затъкнатият в колана му пистолет тежи един тон. Той стоеше на една улица в Прадо, района с жилищата, направени за строителите на Канала. Кварталът приличаше на американско градче от 1912 година. На затревения хълм се издигаше триетажната административна сграда. Покривът с червени керемиди контрастираше с масивните бели каменни стени. На мястото, където някога се бяха развявали американското и панамското знаме, сега във влажния въздух като парцал висеше само флагът на Панама. Роди се запита дали един ден ще дръзнат да сложат националното знаме на Китай.

Наблизо се намираше домът на Феликс Силвера-Ариас. Роди и Кармен бяха поканени там на разточителен прием по случай назначаването му за директор на Канала. Малко след това Роди претърпя „инцидента“ и бе уволнен.

Споменът беше горчив като вкуса на страха в устата му.

Разполагаше с още няколко минути, за да изчака Есмералда Вега. Еси беше отдавна в управата на Канала, директор по снабдяването, и бе сменила шестима администратори. Възпълничка и с мустачки, тя беше може би най-добрият човек, когото Роди познаваше. Еси беше като майка за много от служителите на Канала и близък приятел на останалите. Роди й се бе обадил от колата и й бе казал, че трябва да се срещнат пред сградата. Шейсет и шест годишната баба на седемнайсет внучета се бе съгласила, без да спори или да настоява за обяснение.

Роди изпитваше увереност, но и чувство за вина. Отговорността за семейството му тежеше на плещите му. Кармен го подкрепяше и му вдъхваше сили, откакто бе загубил работата си, насърчаваше го и му съчувстваше, докато го обземаха ту гняв, ту отчаяние. Децата бяха твърде малки, за да разберат проблемите на семейството, но се държаха чудесно. Мигел също беше прекрасно момче. Въпреки неприятностите, които имаха в момента, Кармен искаше да го осиновят. Ако не бе направила спонтанен аборт, сега първото им дете щеше да е на годините на Мигел. Роди знаеше, че тя не го прави, за да компенсира загубата. Предоставяше й се възможност да даде нов живот на друго дете. Роди още не бе дал съгласието си, но знаеше, че ще вземат Мигел, ако сирачето иска да остане при тях. Ето защо той трябваше да е със семейството си, а не да стои в сенките пред сградата, откъдето го бяха изхвърлили.

Но въпреки това беше тук. Не че дългът към родината означаваше повече от задълженията към семейството му. В случая обаче двете отговорности се сливаха в една.

Пред входа на сградата стояха двама въоръжени войници. Дори от разстояние Роди усещаше, че изгарят от нетърпение да използват карабините си „M-16“. Вратата се отвори и отвътре излезе Еси. Беше облечена в широка розова безформена рокля. Роди не можа да не се усмихне. За разлика от много други жени, Есмералда обичаше да привлича внимание към огромните си размери и често се обличаше така, че да ги подчертава.

Роди се отмести от дървото, на което се бе облегнал, и започна да се качва по стъпалата на административната сграда. Еси го забеляза и смуглото й кръгло лице разцъфна в усмивка.

— Крайно време беше да се появиш! В службата е същинска лудница без теб — добродушно каза тя.

— Уличното движение е кошмарно — отговори Роди, без да знае за какво говори Есмералда.

— Феликс иска да те види веднага. Корабите в Канала се трупат с всяка секунда, която губим. Хайде, ела.

Роди прескочи наведнъж последните три стъпала. Двамата пазачи, които се готвеха да му откажат да влезе, чуха разговора и как небрежно Еси спомена малкото име на директора, пуснаха го да мине и продължиха да оглеждат квартала.

— По-бързо — подкани го Еси и го поведе нагоре по извитото стълбище.

На рецепцията също имаше пазач, но тя не му остави време дори да си помисли да ги спре.

Ярко осветените коридори бяха почти безлюдни и това изненада Роди. По това време на деня административната сграда би трябвало да е оживена, защото служителите координираха преминаването на корабите и поддръжката и се грижеха за всички останали детайли за функционирането на Канала. Роди реши, че причината за тишината е предстоящата атака на Лиу Юшен.

Есмералда се приближи до кабинета си и сложи ръка на гърба му в майчински опит да го насочи. После усети очертанията на пистолета и отвори широко очи. И тъкмо понечи да отвори уста, когато в коридора отекна мъжки глас.

— Хей, вие. Стойте.

Пазачът не носеше „M-16“, но на колана му имаше кобур. Беше двайсетинагодишен, но крачеше наперено, сякаш цял живот се е упражнявал да го прави.

Сърцето на Роди заблъска в гърдите. Не можеше да направи нищо. Бе влязъл в сградата само преди минута, а вече го бяха заловили. И после се сети за пистолета. Можеше ли да го използва? Задачата му беше достатъчно важна, за да убие някого, но изстрелът щеше да привлече още пазачи. Имаше чувството, че се парализира.

— Името! — викна пазачът.

— Есмералда Вега. Виждал си ме сто пъти.

— Не ти, краво. Този. — Войникът протегна ръка да разкопчае кобура си. — Попитах те нещо.

Без да може да повярва какво прави, Роди плъзна ръка към гърба си и усети, че Еси надига ризата му. Той смяташе да я блъсне в кабинета, преди да извади оръжието, но сега тя вече бе хванала пистолета.

— Как се осмеляваш да ме наричаш крава, младежо? — Тонът на Есмералда беше изпълнен със строгостта на училищна директорка. — Майка ти позволявала ли ти е да употребяваш такива думи?

„Не стреляй“ — безмълвно се замоли Роди, докато Еси вадеше пистолета от колана му. Не смееше да отмести поглед от пазача.

Самочувствието на младия войник сякаш поувехна.

— Кой е тоя? — с малко повече уважение попита той.

Еси Вега спокойно сложи пистолета на шкафа в антрето на кабинета си и притвори вратата с крак.

— Това е Родриго Херара, старши лоцман в Канала. Директорът Силвера-Ариас го повика, за да му помогне да се справи с възникнала криза. Защо не влезеш в кабинета ми? Ще му се обадим и ще му обясниш защо не позволяваш на господин Херара да изпълни задълженията си.

На Роди му се догади. Погледна крадешком към пистолета. Ако направеше още две крачки, пазачът щеше да го види.

Войникът се намръщи. Решителността му отслабна. Той присви очи и се вторачи в Роди, който събра сили и не помръдна, като се преструваше на отегчен.

— Добре. Върви — най-после каза пазачът и тръгна по коридора.

Есмералда бутна Роди в кабинета и затвори вратата, преди коленете му да се огънат. После грабна автоматичния пистолет от шкафа и му го върна.

— Ще ми обясниш ли какви ги вършиш, господин таен агент?

— Спасявам едно десетилетие от живота си — въздъхна той. — Трябваше ли да го поканиш да влезе? Господи, той щеше да види оръжието.

— Не споменавай всуе името Господне — сгълча го Еси. — Пък и имаше резултат, нали?

Роди се отпусна на стола срещу бюрото й, а тя седна на мястото си.

— Краката ме болят ужасно — оплака се Есмералда. — Мисля, че съм болна от подагра.

— Еси, не искам да бъда груб, но нямам време да говоря за болести.

— И аз мисля така — многозначително се усмихна тя. — В какво си се забъркал, Родриго? Знам, че не е наркотици. Кармен вече щеше да те е убила.

— Нищо подобно. Става дума за Канала.

Есмералда се намръщи.

— Какво за Канала? Това място се е превърнало във военна база. Пълно е с въоръжени типове. Непрекъснато има тайни съвещания с някакви зли на вид китайци. Решила съм да напусна, ако тази история продължи.

Роди знаеше, че приятелката му заслужава обяснение, но рискът да го разкрият се увеличаваше с всяка секунда.

— Вярваш ли ми?

— Винаги съм ти имала доверие. — Еси видя изострените му черти и напрегнатото му тяло и в гласа й се прокрадна страх. — Какво става?

— „Хачърли Консолидейтид“, компанията, която построи новото пристанище…

— Знам кои са — прекъсна го Еси.

— Утре ще взривят кораб в пролива Гейлард, за да се опитат да затворят Канала.

Възрастната жена не трепна. За нея беше достатъчно, че Роди вярва в това.

— Работя с американските военни, за да им попречим — добави той. — Знаем името на кораба, но не и кога ще мине през Канала.

Есмералда кимна.

— Сега разбирам защо графикът за транзита за утре е променен.

— Именно графикът ми трябва. Също така искам да знам дали в някой от доковете на „Хачърли“ има кораб на име „Корвалд“.

— Графикът не е разпространен. Чух, че отдел „Кадри“ вика лоцманите направо на определените кораби в определения час.

— По дяволите! Можеш ли да ми помогнеш?

Еси се замисли, облегна се на стола, който изскърца заплашително под тежестта й, после протегна ръка към телефона.

— Ало, Хуана? Обажда се Еси. Да, добре, благодаря. А ти? Хубаво. А Рамон? Как е ръката му? Жалко. Е, такива са момчетата. Трябва да видиш белезите на моите внуци. — Бъбреше, без да обръща внимание на нарастващата нервност на Роди. — Казваш, че рецептата е по-хубава от тази на сестра ти? Трябва да я изпробвам. Благодаря. 0, Хуана, искам да те питам дали си получила заповедите за транзита за утре. Да, знам, че неизвестно защо той ги пази в тайна, но трябва да знам разписанието на влекачите, за да видя колко гориво да изпратя в Гамбоа. — Еси млъкна и се заслуша. — Не ме интересува кой е на корабите, а само кои ще преминават и кога.

Роди знаеше, че Хуана е секретарката на директора Силвера-Ариас.

— Кажи й, че искат да пазят в тайна само имената на лоцманите — прошепна той на Еси, — заради атаката срещу автовоза преди няколко дни. Да прозвучи като разследване на корупция.

Есмералда кимна и разказа лъжата, като я разкраси.

— Точно така. Не мисля, че някой от лоцманите е замесен, но въпреки това извършваме разследване. Предполагам, че това е причината за засилената охрана. Какво? Чудесно, благодаря. Да, задраскай имената им. — Еси въздъхна. — Би ли ми направила още една услуга и да ми го изпратиш по факса? Подаграта ме убива и не искам да изкачвам повече стълби, отколкото е необходимо.

Някой потропа на вратата на кабинета и я отвори, без да го поканят. Роди нямаше време да реагира, нито да се скрие. Натрапникът беше панамец, облечен в костюм и закопчана догоре риза. Мъжът гневно се приближи до бюрото и се наведе над рамото му, сякаш Роди не беше там. Беше много ядосан.

— Еси, къде са резервните бутала, които поръчах, по дяволите?

— Чакай малко, Томас — рече Есмералда и продължи разговора си с Хуана. — Извинявай, какво каза? Факсът ти е повреден. Е, добре. Ще дойда.

— Чакай — извика Томас. — Първо ще ми намериш буталата. Каза, че ще си готова.

Преди Еси да успее да отговори, на вратата се появи младият пазач, привлечен от гневните гласове.

— Какъв е проблемът?

— Няма нищо — отговори Еси, без да затваря телефона, и погледна Роди. — Бихте ли се качили горе да ми донесете списъка, господин Херара?

Роди позеленя. Беше на път да успее, а сега го грозеше поражение. Не се осмеляваше да се качи в кабинета на директора, но Еси изведнъж бе затънала в бюрократичен хаос и не можеше да излезе, без да предизвика подозрение.

Томас, войникът и Еси чакаха отговора му. Роди пое дълбоко дъх.

— Разбира се. Списъкът на смазочните масла, нали?

— Да. — Еси дръпна ръката си от телефонната слушалка. — Хуана, изпращам ти човек да го вземе. Ей сега ще бъде при теб.

— Защо сменят смазочните масла? — попита Томас. Историята за прикритие на Роди го ядоса още повече.

— Само ги проверяваме — спокойно отговори Еси. Очевидно й се искаше Роди да бе измислил по-хубава лъжа, защото Томас беше шеф на един от отделите за поддръжка на съоръженията. — Не се тревожи.

Пазачът не помръдваше от вратата, гледаше ту, единия, ту другия. Роди стана от стола. Имаше чувството, че е осъден на смърт. Томас веднага се настани на освободеното място и продължи да тормози Еси за липсващите резервни части.

Роди се усмихна окуражително на войника, сякаш искаше да каже, че спорът не го интересува. Пазачът не реагира затова Роди мина покрай него и тръгна по коридора. Усещаше, че войникът го гледа. След десетина метра зави към стълбището и бързо започна да се качва. Стигна до третия етаж и се отправи към кабинета на директора.

Бе виждал Хуана само два пъти и се съмняваше, че го помни. Страхуваше се да поведе разговор с нея на три метра от кабинета на Силвера-Ариас. Ръцете му се разтрепериха.

Кабинетите на шефовете наскоро бяха ремонтирани и климатичната инсталация не бе успяла да премахне тежката миризма на прясна боя. Докато се приближаваше към рецепцията, му се догади още повече. Зад безупречно подреденото бюро на Хуана видя вратата на кабинета на Феликс… която изведнъж се отвори.

Силвера-Ариас изглеждаше наперен и самодоволен със скъпия си костюм и лъскавите си обувки. Косата му бе намазана с брилянтин, а мустаците идеално подстригани — тънка черна ивица над стиснатите устни в стила на стереотипната представа за латиноамерикански любовник. Роди едва не се обърна и не побягна — и вероятно щеше да го направи, ако от кабинета не бе излязъл още един човек. Мъжът беше хубав и имаше властен вид, който недвусмислено го определяше като роден водач. Фактът, че е китаец и очевидно бе дал на Силвера-Ариас окончателните си заповеди, не остави у Роди съмнение, че това е Лиу Юшен.

Зави му се свят. Пред него стоеше авторът и организаторът на цялата операция, а той имаше пистолет, затъкнат в колана. Дали да го използва? Преди Роди да успее да реагира, двамата мъже минаха покрай него, без да го погледнат.

— Есмералда ли ви изпраща? — попита Хуана.

— Моля? А, да — отговори Роди и се обърна към секретарката.

Тя се вторачи в него и, изглежда, го позна, но не каза нищо.

— Ето го списъка. Както виждате, задраскала съм имената на лоцманите.

— Благодаря — каза Роди и взе листовете.

Лиу и Силвера-Ариас разговаряха пред асансьора. С тях имаше още двама китайци, облечени в леки сака, които обаче не скриваха оръжията им. Роди тръгна в противоположната посока. Знаеше, че операцията ще продължи и без автора си. В момента по-важното беше да даде на Мърсър графика от шест листа, отколкото да отмъсти.

Той излезе от сградата колкото е възможно по-бързо и тръгна по паркинга. Пазачът на задната врата му хвърли бегъл поглед.

Роди заобиколи постройката и след няколко минути стигна до колата си. Не си направи труда да даде на климатичната инсталация време да проветри задушаващите вълни топлина, излизащи отвътре. Воланът и лостът за скоростите бяха нагрети и пареха. Роди сложи пистолета под седалката, включи на скорост и потегли по тихата безлюдна улица.

Вместо да кара през претъпкания с превозни средства град, реши да намери бюро, където изпращат факсове по поръчка на делови клиенти.

Мина край старата железопътна гара „Анкон“ и се обади в хотела по мобилния си телефон.

— Роди е.

— По дяволите — отговори Хари. — Надявах се, че е генерал Ваник. Щях да му кажа, че Мърсър сваля дъщеря му. Взе ли го?

— Да. Търся място, откъдето да го изпратя по факс. Така ще стане по-бързо.

— Ще кажа на Мърсър, когато се върне. Той е долу и разговаря с онази Барбър. Имаше ли проблеми?

— Всичко мина гладко — отговори Роди, макар че все още чувстваше напрежение, от което му се гадеше.

— Поздравления. Ще се погрижа да ти дадат тайния пръстен и да те научат на ръкостискането на нашия клуб.

— Чакай малко, Хари. — Роди погледна в огледалото за обратно виждане. Движението беше оживено и беше трудно да прецени със сигурност, но му се стори, че го следят.

— Какво има?

— Не съм сигурен. Може би нищо. — Роди огледа магазините от двете страни на улицата. Обикновено виждаше много агенции, откъдето изпращаха факсове, но сега не забелязваше нищо освен магазини за алкохол и за детски дрехи. Зави, навлизайки по-навътре в търговската част на града. Един седан свърна след него. Стъклата му бяха тъмни и Роди не можеше да види хората вътре. — Слушай, Хари, трябва да затварям. Мисля, че ме следят.

— Къде си? Ще кажа на французите да дойдат да те вземат.

Роди най-после видя копирен център.

— Късно е. Стой до факса.

Той затвори телефона и спря, като едва не блъсна една жена на разнебитен велосипед.

Извади няколко банкноти от портфейла си и изскочи от хондата. Разнесоха се клаксони, защото бе предизвикал задръстване, блокирайки половината лента. Преследващата го кола остана петдесет метра назад. Роди хукна по тротоара, стиснал графика и парите в едната си ръка. В копирния център имаше много хора. Служители в сини панталони или поли и бели ризи помагаха на притеснени секретарки и стажанти да изпълнят поръчките. На дългото гише имаше чаша с моливи. Роди написа набързо номера на факса в стаята на Мърсър най-отгоре на графика.

Прочете имената на първите десет кораба, които сутринта трябваше да минат през Канала. „По дяволите! Не!“ Никой не се казваше „Джемини“. Прегледа списъка до края, но не видя кораб с такова име.

— Да ви помогна ли?

Без да брои парите, Роди даде на служителя банкнотите и шестте листа.

— Моля ви, изпратете ги колкото е възможно по-бързо.

Обзе го паника.

Изскочи от бюрото, без да дочака потвърждение, блъсна се в неколцина минувачи и щом стигна до хондата си, падна на колене и повърна от напрежение и страх.

Когато стомахът му се изпразни, Роди избърса устата си и вдигна глава. Над него се бяха навели двама души. Местни жители. Опасни на вид. Със сигурност от бившите Бригади на честта. В съзнанието му преминаха образите на Кармен и децата. Единият мъж протегна ръце и го изправи. Без да кажат нищо, двамата го поведоха към колата си. Хората на улицата се отдръпваха, за да им направят път, и гледаха жалкия мъж с изцапана с повръщано брадичка и безнадежден поглед в очите.