Реката на тайните

Пристанището на „Хачърли Консолидейтид“ Балбоа, Панама

Капитан Уон Хой гледаше критично как докерите закачат тежките кафяви въжета за кораба му. Другият им край бе увит около шпиловете в отсрещната страна на сухия док. Мощните прожектори на огромната, подобна на навес постройка осветяваха кораба и тъмните води, които се плискаха в наскоро построената сграда. Масивните врати бяха отворени и след няколко минути сто и двайсет метровият хладилен кораб „Корвалд“ щеше да бъде изтеглен в затворения док и дългото му пътуване от Шанхай щеше да приключи.

Капитанът усети, че корабът се движи срещу мудния прилив, и троснато измърмори нещо на кормчията. Посоката бе коригирана и плавателният съд бе насочен успоредно на тясното бетонно котвено място. Предавателят на Уон изпращя и операторът в отсрещната страна на сградата показа, че е готов да включи лебедките.

Уон знаеше, че корабът му е избран от КНТИНО, китайския военно-икономически комплекс, защото има модерна охладителна система, която обикновено поддържаше замразен товара от месо, но също и защото надстройката бе ниска и можеше да се вмести в сухия док. Въпреки това внимателно наблюдаваше покрива на сградата, докато шпиловете бавно теглеха кораба през вратите. Уон стоеше на дванайсет метра над водата, а покривът беше на още петнайсет метра над него.

Макар че видимостта от двете страни на „Корвалд“ беше четири-пет метра, капитанът крачеше от единия страничен мостик до другия и гледаше дали корабът му е точно в центъра на сухия док. Погледна назад и видя как задната част на плавателния съд мина през тежките стоманени врати, които започнаха да се затварят. „Корвалд“ беше вътре. Лебедките го изтеглиха още трийсет метра към сградата, докато изящният му нос не се извиси над кея. Към подобните на гъби кнехти се спуснаха две въжета.

Мореплавателят ветеран с нищо не показа, че пристигането в Панама е намалило напрежението, което не му позволяваше да мигне нощем, откакто бяха напуснали Китай. Остана нащрек и сдържан и запали цигара. Докарването на товара не означаваше, че опасността е преминала благодарение на координираните заповеди, които бе получил по пътя от генерал Ю Куан. Щеше да мине най-малко още един ден, преди големият кулокран, обикновено използван да пренася тежки съоръжения от аварирали кораби, да разтовари ракетите със среден радиус на действие „ДФ-31“ от „Корвалд“.

Стартовите им двигатели бяха дълги петнайсет метра и тежаха девет тона без ядрения заряд. В Шанхай трюмовете на кораба бяха преустроени, за да може ракетите да бъдат вкарани без проблеми. Уон си спомни, че когато влакът, превозващ ракетите, бе пристигнал в Шанхай от Ракетния космически център близо до Пекин, на работниците им бяха необходими шест часа, за да поставят ракетните двигатели в специални гнезда навътре в трюма. Той беше сигурен, че ако не бяха множеството любопитни членове на Политбюро, които наблюдаваха работата, мъжете щяха да съкратят времето наполовина. След като блокираха Канала, Уон искаше корабът му да напусне панамски води колкото е възможно по-скоро.

Ако генерал Ю Куан не му бе заповядал да чака, той би наредил ракетите да бъдат разтоварени веднага, но това нямаше да стане.

Уон хвърли фаса си в мазните води и видя, че Лиу Юшен върви към спуснатия подвижен мост на „Корвалд“. С него бяха двама въоръжени войници и възрастен мъж, който ситнеше с птичи стъпки. Уон си помисли, че дължи на Лиу уважението да го посрещне, когато се качи на борда, но не можеше да се насили да го направи, затова изпрати първия си помощник да придружи Лиу и компанията му до капитанската каюта под мостика.

Младият стюард донесе чай точно когато Лиу Юшен стигна до каютата и той едва не го събори, докато минаваше покрай него. Двамата пазачи останаха пред вратата, а възрастният мъж в черния костюм мълчаливо застана до Лиу. Уон положи усилия да прикрие отвращението си от бледото му, почти прозрачно лице.

— Уон? — Лиу не протегна ръка да се ръкува с капитана, нито представи госта си.

— Аз съм Уон, капитанът на „Корвалд“. — Той се поклони, доловил гнева, който се излъчваше от Лиу.

— Първият ви помощник ми каза, че няма да позволите ракетите да бъдат разтоварени — тихо изръмжа Лиу.

Уон нямаше намерение да се плаши на борда на собствения си кораб и повиши тон.

— По заповед на генерал Ю Куан. — И подаде на Лиу кодиран препис на последните заповеди на Ю Куан. — Трябва да разтоварим ракетите след блокирането на Канала. Както виждате във втория параграф, генералът все още изпитва съмнения към вашия план и не желае да рискува „ДФ-31“, в случай че не успеете. Заповедите ми са да държа всичките си помощници и членовете на екипажа на борда на „Корвалд“ и да бъда готов да напусна дока веднага щом ми наредят.

Лиу прегледа заповедите, после ги прочете бавно. Гневът му намаля, когато прозря мъдростта в инструкциите на Ю Куан. Това не беше опит да го изиграят, нито да подронят авторитета му. Генералът просто искаше да осигури безопасността на ракетите. В арсенала на Китай имаше дванайсет „ДФ-31“ и две трети от тях бяха на „Корвалд“. Ракетите представляваха инвестиция, много по-голяма от златото, похарчено за операция „Червен остров“, и за разлика от златото, не можеше да бъдат възстановени бързо. Въпреки всичко обаче заповедите звучаха като лек упрек.

— Възнамерявам да вдигна подвижния мост веднага щом слезете от кораба ми и очаквам да изпратите работници в командната зала, за да отворят вратите на сухия док, ако се наложи да отплаваме бързо — добави Уон.

— Генералът е много загрижен за безценните си ракети — иронично отбеляза Лиу. — Каза ли какво трябва да се направи с мобилните ракетни установки в случай, че не успея? И те са скъпа инвестиция и ще се вдигне голям шум, ако американците ги открият тук.

Уон сви рамене.

— Не знам нищо по този въпрос. Вероятно генерал Ю Куан смята, че знаете какво трябва да направите с тях.

Лиу пое дълбоко дъх, за да се успокои, разбираше, че няма да спечели нищо, ако продължи да предизвиква капитана. Контролираха ги едни и същи хора. Знаеше, че механиците в пристанището могат да демонтират огромните установки за два часа и да натоварят частите в контейнери. Гласът му отново придоби кадифения оттенък, който успешно използваше по време на съвещанията на управителния съвет и в делови преговори.

— Какво знаете за бойните глави?

— Преди да потегля от Китай, генерал Ю Куан ми каза да докладвам, че вече са натоварени на подводница, която да ги докара в това пристанище. Подводницата се захранва с дизелово гориво и електричество и трябвало да се зареди по пътя. На мястото на срещата на север от Дружествените острови бил изпратен танкер. Тъй като презареждането в морето трябваше да се извърши там, където няма сателитно покритие, не мога да ви кажа точното време на пристигането, но би трябвало да е около три седмици след заминаването от Китай.

Лиу кимна.

— Добре, капитане. Вие имате вашите заповеди и аз очевидно имам моите. Ако графикът за утре бъде спазен, подводницата, която ще вземе хората от „Джемини“, ще пристигне в Гамбоа около единайсет без петнайсет. Това означава, че Каналът трябва да бъде блокиран в единайсет.

— И след това веднага ще започнем разтоварването на ракетите — каза Уон, наблюдаваше предпазливо възрастния мъж, който го гледаше като погребален агент трупа на току-що умрял човек.

— Сержант Хуай — изкрещя Лиу.

Сержантът влезе в каютата и отривисто козирува.

— Сър?

— Вие с господин Сун ще останете на борда, докато се върна утре да контролирам разтоварването. Капитан Уон има разрешение да напусне дока при определени обстоятелства. Господин Сун знае какви са. Ако прецени, че капитанът се опитва да напусне, без да са налице тези условия, твой дълг е да му попречиш. Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър — отговори Хуай и отново отдаде чест.

Лиу очакваше, че Уон ще докладва думите му на генерал Ю Куан. Дори разчиташе на това. Ю Куан трябваше да разбере, че Лиу не обича да научава за промените в плановете от някакъв си капитан на кораб и че все още ръководи операция „Червен остров“. Лиу се вторачи изпитателно в Уон, за да няма недоразумения.

— Няма нищо лично, капитане.

Уон се засмя.

— Знам. Игрите ви не ме интересуват. Аз изпълнявам заповеди и оставям политиката на другите.

— Сержант Хуай, колко хора ти трябват, за да изпълниш заповедите ми?

— Какъв е съставът на кораба?

— Осем офицери и двайсет и двама моряци — отговори Уон.

— Ще ми трябват четирима души, сър.

— Добре. Ще се видим утре сутринта, капитане.

Лиу остави мъжете да се гледат неловко и тръгна към главната палуба. На подвижния мост го чакаше един от отговорниците на докерите.

— Сър?

— Кажи на хората си да прекратят работата за през нощта. Утре ще разтоварим кораба. — Докато издаваше заповедите, Лиу не забави крачка.

Погледна часовника си. Полунощ. Трябваше да издържи всичко още единайсет часа. Стомахът му остана спокоен, въпреки че почувства болка зад очите. Когато разговаряха в Ел Мирадор, Ю Куан знаеше, че ракетите ще се разтоварят едва след като Каналът бъде блокиран, и умишлено бе скрил тази информация. Номерът беше евтин — леко сплашване, което го измъчваше, колкото повече Лиу мислеше за него. „Червен остров“ щеше да издигне Ю Куан едно стъпало по-нагоре в правителството, а генералът бе предпочел да унижи човека, който му бе подсказал идеята.

Уон имаше право. Политика. Това беше проклятието на Китай. Премахнеха ли се само половината от вътрешните борби в правителството, операцията щеше да стане излишна, защото Китай щеше да контролира целия Тихоокеански басейн.

„Благодарение на мен — гордо помисли Лиу, — и въпреки слабостите си, правителството ще осъществи желанието си“.

— Мърсър, Мърсър.

Гласът го изтръгна от най-дълбокия сън, на който се бе наслаждавал от седмици.

Мърсър отвори очи и видя сбръчкано посивяло лице. Хари.

— Предпочитам да сънувам кошмари, отколкото да се събудя и да видя теб.

— Пет и половина е, Ромео. Размърдай си задника.

Мърсър си спомни, че не си беше легнал сам, и претърси завивките. Лорън бе изчезнала.

— Вече е в банята — информира го Хари. — Изглеждаше свежа, затова явно не си се представил добре.

— Ти си не само гадно копеле, но и извратено. — Мърсър провеси крака от леглото и се изненада, че освен леко напрежение в стомаха не чувства нищо друго. — Пък и не се случи нищо.

Хари хвърли на коленете му куп черни дрехи.

— Подарък от Фош. Това е резервната униформа на легионера, който бе ранен вчера, докато отвличахте Мария.

— Знаеш ли как е той?

— Шофьорът още е в ареста. Късно снощи успял да се обади на Фош. Раненият ще се оправи.

— Видя ли се с Фош? Откога си буден?

Хари потърка брадичката си.

— Ако си красив като мен, не се нуждаеш от много сън за разхубавяване.

— Много смешно. — Мърсър обу черния панталон и навлече черната тениска.

— Събудих се в пет, слязох в стаята им и чух, че всички са будни. Когато се върнах, Лорън беше в банята. Изглежда, ти си единственият, който иска да проспи купона.

— Де да беше така. — Мърсър завърза обувките и влезе във всекидневната. На масичката имаше кафе. Ароматът му го разсъни още преди да отпие първата глътка. — Някаква вест от момчетата от специалните сили?

Хари сви рамене.

— Не знам дали Лорън се е обадила на баща си.

Тя излезе от банята. Беше облечена в същите дрехи като Мърсър.

— Добро утро. На кого да благодаря за облеклото?

— На мен — отговори Хари. — Цяла нощ го ших.

— Уцелил си дължината, но ако мислиш, че талията ми е деветдесет сантиметра, ще си имаш неприятности.

Мърсър се надяваше, че Лорън с нищо няма да покаже как са прекарали нощта, макар че само се бяха целунали, но грешеше. Тя се приближи до него и го целуна в устата.

— Как си?

— Никога не съм спал по-добре — усмихна се той.

— И аз.

— Престанете — изръмжа Хари. — Повдига ми се от вас.

Брунесо, Фош и четиримата останали легионери влязоха в апартамента. Мърсър пиеше третата си чаша кафе. Роди и Мигел вече бяха пристигнали. Момчето разбираше, че ще се случи нещо важно, и искаше да бъде с двамата си герои колкото е възможно по-дълго. Минаваше шест. „Марио ди Касторели“ щеше да влезе в Канала след по-малко от час, а до идването на командосите оставаха два часа.

Стомахът на Мърсър се сви.

Всички седнаха около масата да закусят и отново обсъдиха плана. Лорън щеше да кара микробуса, да вземе американските командоси и да ги закара в яхтклуба на Балбоа, където Мърсър, Роди и легионерите щяха да чакат с лодката. Никакви доводи не можаха да разубедят Хари да не отиде с тях в яхтклуба. След това екипът на специалните сили трябваше да атакува „Марио ди Касторели“. Но ако не успееха, Мърсър искаше да е готов да поведе собствено нападение. Не хранеше илюзии, че ще надвие сила, победила елитна американска част, но първата атака щеше значително да намали броя на защитниците на кораба и да им даде шанс.

Хората около него бяха сериозни и решени на всичко. Всички съзнаваха какви са рисковете и ги приемаха. Французите искаха шанс да отмъстят за другарите си, станали жертва на Лиу Юшен и „Хачърли Консолидейтид“. Роди защитаваше родината си: надяваше се да не и позволи да се върне към тирания, невиждана от дните на Нориега. Лорън бе положила клетва да брани Съединените щати и мисията й бе напълно ясна. Ако не успееха, Америка щеше да бъде заплашена от ядрен конфликт в стила на студената война, в който противникът щеше да притежава страховито стратегическо предимство.

А Хари? Защо искаше да участва в това? Подобно на мнозина от неговото поколение, той не бе чакал да го мобилизират. Хари бе изпълнил дълга си през Втората световна война и с право се бе наредил сред онези, които се наричаха „великото поколение“. Вероятно смяташе, че тази битка заслужава същата саможертва. Или просто беше твърдоглав глупак, който не отстъпваше пред нищо в живота, и твърде решителен, за да се спре пред нещо.

А какъв беше мотивът на Мърсър да поеме риска? Знаеше, че е комбинация от всичко това — с една добавка. Мърсър не правеше разлика между въглеродния двуокис, убил хората в лагера на Гари, и взвода войници, който Лиу бе изпратил да ги убие. За него китайците бяха отговорни за смъртта на онези хора наравно с природната аномалия. Той погледна Мигел. Невинното момче бе останало сираче заради Лиу Юшен, чиито единствени мотиви бяха алчността и амбицията. Мигел щеше да страда до края на живота си.

Терористите, убили родителите му, вероятно бяха похвалени за варварството си. Мърсър ги бе сънувал хиляди пъти как празнуват засадата, която му бе отнела всичко, а на тях нищо. Това го караше да мрази убийците още по-силно. Чувството беше дълбоко и първично и той щеше да го носи до гроб. Не беше сигурен, че наказанието на Лиу ще донесе на Мигел утеха, докато расте, но много добре разбираше как душата на едно дете може да бъде разядена, ако китайският престъпен гений успее.

— Мисля, че сме готови — заяви Лорън, когато инструктажът свърши. — Сутринта говорих с баща си. Каза, че командосите безпроблемно са се качили на самолета. Успели са да вкарат на борда допълнителни средства за комуникация, затова всички ще можем да поддържаме връзка по време на атаката.

— А ракетоносачът?

— Вече сме в обсега на ракетите „Томахок“ и до два часа „Маккамбъл“ ще насочи насам оръдието УВО. Няма да навлезе в териториалните води на Панама, но ще изстреля експериментален шпионски безпилотен самолет.

— Ако Лиу докара тук зенитните си батареи, за да пазят ядрените му ракети, безпилотният ви самолет няма да изкара и пет минути — обади се Рене.

Лорън го погледна надменно.

— Шпионският самолет е колкото колибри. Не се притеснявай.

Един мургав легионер се наведе напред. Казваше се Рабиду, с майка от Алжир и баща французин. Рабиду се бе изумил най-много от всички, че Рене е мюсюлманин като него.

— Ходил съм на учения на НАТО заедно с американските зелени барети. Няма да ни е необходим ракетоносачът, нито оръдието или ракети. Мисля, че дори ние няма да сме необходими.

Мърсър кимна.

— Дано да си прав. — Погледна часовника, който му бе дал Хари. — Сега е седем. Знам, че няма да ни отнеме много време да заемем позиция, но предлагам да тръгнем.

Оръжията бяха сложени в евтини найлонови чанти, затова не предизвикаха интерес, докато групата отиваше към асансьора. Повечето продължиха към фоайето, но Мигел настоя Мърсър и Роди да го изпратят до стаята на семейство Херара.

— Сигурни ли сте, че не може да дойда с вас? — попита той. Вече бе задал този въпрос десетина пъти.

— Трябва да останеш тук да се грижиш за децата ми — отговори Роди. — Когато ме няма, те разчитат на теб.

— Но вие ще се нуждаете от мен — раздразнено настоя Мигел и после продължи молбата си на испански.

Мърсър се възхити на търпението на Роди към момчето. Панамецът бе преодолял опасенията и страховете си и беше в състояние да говори окуражително. Мърсър не разбираше думите, но следеше разговора и видя сълзите на Мигел. Роди му поговори още малко и накрая момчето се усмихна.

Роди беше прекрасен баща.

Мигел прегърна двамата мъже и накара Мърсър да му обещае, че ще пази Хари.

— Вече би трябвало да знаеш, че щом Хари е на наша страна, другите трябва да се пазят — засмя се Мърсър и тръгна по коридора, за да остави Роди и Кармен да се сбогуват насаме.

Докато стигнат до паркинга, заваля проливен дъжд. Небето се забули в сиви облаци, които закриваха върховете на най-високите сгради. Бурята, изглежда, щеше да продължи няколко часа.

Роди, бе взел пикапа на шурея си, за да закара легионерите и оръжията в яхтклуба на Балбоа. Виктор току-що бе приключил нощната смяна в пристанището на „Хачърли“ и двамата с Роди разговаряха тихо, докато останалите се качваха. Легионерите отзад щяха да са натясно, но щяха да пътуват само двайсет и пет километра. Лорън вече седеше зад волана на микробуса.

Мърсър се качи отпред. Хари се настани до него. Виктор тръгна към автобусната спирка и Роди седна до тях.

— Виктор каза, че снощи от сухия док на „Хачърли“ е излязъл кораб. Стоял там няколко седмици, без да му е правен ремонт. Товарният кораб, заел мястото му, е дълъг сто и двайсет метра. Виктор смята, че това е хладилен кораб, но не е видял името му.

— Прилича на „Корвалд“.

Роди кимна. От носа му капеше дъждовна вода.

— И аз мисля, че трябва да е той. Сухият док е затворен отвсякъде и китайците могат да разтоварят ракетите незабелязано.

— Затова трябва да са докарали мобилните си ракетни установки там.

— Звучи логично — съгласи се Роди.

— Щом се срещнем със специалните сили, може да предупредим „Маккамбъл“. Изваждането от строя на „Корвалд“ е нещо, с което трябва да се справи флотата.

Роди включи двигателя и смъкна стъклото.

— Готови ли сте? — извика Мърсър на Лорън.

— Всичко ще мине по мед и масло — засмя се тя. — В десет би трябвало да сме в яхтклуба на Балбоа. Зависи от митническите власти на летището.

— А ние ще сме приготвили лодката. До скоро.

Лорън му изпрати въздушна целувка и включи на скорост. Роди я изчака да се слее с уличното движение, а после направи обратен завой на паркинга и потегли в противоположната посока.

Двайсет минути след като стигнаха до магистралата за Гамбоа, спряха в яхтклуба на Балбоа, намиращ се под шлюза „Педро Мигел“. В едната лента на шлюза минаваше контейнеровоз на „Панамакс“, а в другата влизаше пътнически туристически кораб.

Както бе прогнозирал Роди, на паркинга на клуба нямаше други превозни средства. Беше вторник сутринта и времето задържаше „мореплавателите“ в домовете им. Дъждът тропаше като градушка по ламаринения покрив на двуетажната сграда на клуба. В пристанището имаше десетина платноходки и още толкова моторници, завързани за дъсчения кей. Като в повечето малки пристанища, имаше лодки, поставени на дървени магарета, и очукан кран, който да ги спуска и изважда от водата. На пристана се мъдреше една-единствена колонка за бензин.

Отвъд пристанището се намираше дългото километър и половина езеро Мирафлорес. Досущ забравени замъци в обвито в мъгла пусто поле, във водата се носеха няколко товарни кораба. Сигналните им светлини едва прорязваха завесата от дъжд, пушекът от комините им се смесваше с тъмните облаци. Над изкуственото езеро се разнесе вой на сирена.

Тримата мъже седяха в пикапа, без да разговарят. Накрая Хари наруши мълчанието.

— Много гаден ден.

Мърсър отвори вратата и в същия миг Фош и Рене се появиха от задната врата на пикапа. Останалите изскочиха след тях с чантите с оръжията. Само Хари и Роди имаха дъждобрани, но бурята не разколеба легионерите. Те знаеха, че времето ще помогне на американските командоси, когато започнат атаката.

Роди ги поведе към пристанището. В платната на яхтите свистеше вятър и вълните се плискаха в корпусите им. Яхтата, която бе наел, беше дълга десет метра. В каютата се влизаше през плъзгаща се стъклена врата. Роди скочи на борда и отключи. Всички се струпаха в каютата. От дрехите им капеше вода. Легионерите бяха по-съсредоточени върху оръжията, отколкото върху факта, че са мокри до кости.

— В добро състояние ли са? — попита Мърсър.

— Oui — отговори Рабиду и му даде пистолет четирийсет и пети калибър.

Мърсър провери спусковия механизъм. Трябваше да чакат два часа и нямаше смисъл да зареждат оръжията. Роди донесе купчина хавлии, раздаде ги и включи газовата печка, за да направи кафе.

— Някой сети ли се да вземе карти? — попита Хари, който седеше на канапето и лениво си играеше с пружинния механизъм на бастуна си.

В девет и десет Лорън се обади от летището и каза, че самолетът от Маями е пристигнал. Веднага щом Мърсър прекъсна връзката, телефонът отново иззвъня. Обаждаше се Виктор, който бе отишъл с автобус до шлюза „Мирафлорес“, за да чака „Марио ди Касторели“. Мърсър даде телефона на Роди и се заслуша в разговора на испански.

— Корабът вече е в горния от двата западни шлюза — съобщи Роди, след като затвори. Западният шлюз беше срещу пристанището на яхтклуба. — Вратите току-що са се затворили и започват да пълнят ваните.

— Езерото може да се прекоси за час, така ли? — попита Мърсър.

Роди кимна.

— Малко повече заради дъжда.

— Времето ще е малко. — Мърсър и Фош се спогледаха. — Какво ще кажеш?

— Мисля, че ако зелените барети не пристигнат до четирийсет и пет минути, ще трябва да действаме сами.

Мърсър погледна навън. Към шлюзовете са приближаваше тъмната сянка на товарен кораб.

— Съгласен съм — каза той и набра номера на Лорън. — Аз съм. Виктор току-що се обади. Нашият приятел вече е в шлюза „Мирафлорес“.

— Пътниците започнаха да слизат. Все още няма следа от господата със зелените шапки.

— Вероятно няма да можем да ги дочакаме.

— Това не ми харесва.

— И на нас.

— Ще се обадя веднага щом тръгнем.

— Прието. Бъди внимателна, Лорън.

— Ти също.

Тя се обади петнайсет минути по-късно.

— Идваме. Би трябвало да сме при вас след двайсетина минути. Колите се движат адски бавно заради бурята.

— Добре. Дай ми да говоря с командира.

— Аз съм Джим Патки. — Гласът беше кротък и благ, а не рязък и заповеднически, какъвто Мърсър очакваше. — Ти ли си Мърсър?

— Да. Виж какво, искам да уточним някои подробности за атаката.

— Забрави. Планът, който сте обсъждали с генерал Ваник, няма да се осъществи. Делта Форс и „тюлените“ си падат по такива атаки, но не и ние. Видях снимки на района около шлюза. Трябва да ни заведете с лодка до другата страна на Канала. Ще се качим на подпорната стена и ще скочим на мишената, докато е във ваната на шлюза.

— Няма да разполагате с много време да обезвредите кораба.

— Ще разберем това, когато стигнем дотам, след като никой няма разузнавателни данни за личния състав на мишената. — Гласът на Патки беше изпълнен с огорчение.

Мърсър разбираше раздразнителността на командоса. Командирът водеше екипа си срещу неизвестна сила, без да има време за хубав план, нито да тренира за атаката. На „Марио ди Касторели“ можеше да има стотина китайски войници.

— Ясно — отговори Мърсър. — Ако решите, че ви трябваме, ние сме седмина, готови да помогнем.

Разчиташе на Лорън, но не и на Роди и Хари. Задачата на Роди беше да докара лодката за специалните сили и да стои настрана по време на събитията. Мърсър не можеше да рискува живота на баща на три деца.

— Не — отговори Патки. — Ще е достатъчно напечено и без да се налага да се тревожа за цивилни.

Нямаше смисъл да му обяснява, че ветераните от Чуждестранния легион не са цивилни и че самият той вероятно е участвал в повече битки от Патки и хората му. Освен това Мърсър вече бе избрал позиция, която искаше да използва, докато зелените барети превземаха кораба с експлозивите. Роди я бе споменал, когато пристигнаха в пристанището на яхтклуба.

— Добре. Ще чакаме — каза Мърсър и затвори мобилния телефон.

Брунесо се прокашля.

— Е?

— Ще нападнат кораба в шлюза. Роди ще ги закара с яхтата до другата страна на Канала. Мисля, че ние трябва да отидем до горния край на шлюза, където са лоцманските катери.

На осемстотин метра от яхтклуба на Балбоа имаше малко пристанище, използвано от управата на Канала. Оттам бе дошъл катерът, който изгони Мърсър и Хуан Аранхо от шлюза „Педро Мигел“ след злополучното гмуркане на Лорън. Ако се наложеше, Мърсър и групата му щяха да вземат един от десетметровите лоцмански катери и да атакуват „Марио ди Касторели“.

— Тръгваме — съобщи Фош. — Родриго, сигурен ли си, че няма да ни задават въпроси, ако спрем близо до пристанището?

— Стига да спрете на паркинга, запазен за туристи, които гледат корабите, минаващи през шлюза. Ограден е с телена мрежа от служебния паркинг. Пикапът може да мине през нея безпроблемно.

Хари открехна вратата и влезе в каютата. Дъждобранът му блестеше от дъжда и когато махна качулката, на пода се посипа вода. Беше излязъл на мостика да чака „Марио ди Касторели“.

— Мисля, че го видях. — Хари остави бинокъла, избърса ръцете си в панталона и извади цигара. — Видях и няколко други товарни кораба зад него и кораб с огромна бяла надстройка, който излизаше от шлюзовете „Мирафлорес“. Трябва да е пътнически туристически кораб на „Панамакс“.

Роди погледна графика за транзита през Панамския канал, който бе взел от Еси Вега.

— Товарните кораби трябва да са „Робърт Т. Чейндж“, „Ингландър Роуз“ и „Султана“, а екскурзионният — „Райландър Сий“.

Хари сякаш се сети за нещо, когато чу имената, но продължи мълчаливо да пуши.

— На „Райландър Сий“ има пет хиляди пътници и екипаж. Транзитните пътувания са най-популярните, затова сигурно е пълен. Освен това се смята за луксозен и цените на каютите са два пъти по-скъпи, отколкото на повечето други кораби. Пътниците обикновено са възрастни хора — само те имат парите и времето да пътуват двайсет и пет дни от Аляска до Пуерто Рико.

Мърсър се намръщи.

— Ако зелените барети не пожелаят да ги чакаш на шлюза, искам да пресечеш езерото и да си готов да предупредиш кораба, ако изглежда така, че не можем да предотвратим експлозията.

— Ако ми провърви, ще познавам лоцмана.

Фош стана.

— Трябва да тръгваме.

— Вземете пикапа. Ще се присъединя към вас, когато дойде Лорън — каза Мърсър.

— D’accord.

— Хари, мисля, че трябва да останеш с Роди.

— Убеден съм, че мислиш така — отговори старецът. — И бих го направил, ако не беше един малък проблем. Никой от вас не знае да управлява кораб с размерите на „Марио ди Касторели“. Ако загазите, ще имате нужда от мен. Имам двайсет и няколко години опит с товарни кораби. На много от тях съм бил капитан. Аз съм единственият от вас, който може да маневрира, ако китайците прикрепят подводница към корпуса и се опитат да разбият кораба в пролива Гейлард.

Мърсър се вгледа в сините очи на Хари, бореше се с чувствата си на лоялност и дълг.

— Не можеш ли да ми даваш инструкции по предавателя?

— Не. Трябва да съм на кораба, за да усещам реакциите му. Не мисли, че не предпочитам да седя на обичайното си място в „При Дребосъка“.

Мърсър погледна Фош. Изражението му беше красноречиво.

— Не се тревожи, приятелю — каза легионерът. — Дългът ми към теб, че спаси живота ми, ще е да пазя неговия на всяка цена.

— Добре. С Лорън ще сме при вас след няколко минути.

Мъжете отново прибраха оръжията в чантите и слязоха от яхтата. Водеше ги Брунесо, а Мърсър вървеше до Хари. Старецът не си правеше труда да използва бастуна си и доколкото Мърсър виждаше, не накуцваше. Протезата очевидно не го притесняваше — беше я забравил от възбуда.

След десет минути по палубата затропаха стъпки. Лорън отвори вратата, изтръска водата от косите си и влезе. След нея влязоха шестимата американски командоси. Мърсър се ръкува с Патки.

— Филип Мърсър.

— Капитан Джим Патки.

Командирът на зелените барети беше трийсетинагодишен, със сини очи и руса коса, малко по-дълга, отколкото изискваше уставът. Беше малко по-нисък от Мърсър и с атлетично телосложение. Ръкостискането му беше здраво. Позата му излъчваше самоувереност, дължаща се на дългогодишни тренировки. Мърсър представи Роди Херара.

— По причини за сигурност, простете ми, че няма да ви запозная с хората си — каза Патки.

Останалите петима командоси също имаха атлетично телосложение. Мърсър видя в очите им интелигентност и лек намек, че повикването им в акция, колкото и лошо да е планирана, ги вълнува.

Баретите оставиха багажа си на пода и бързо започнаха да се преобличат в черно камуфлажно облекло.

— В чантата ми има резервен предавател. — Патки посочи с брадичка, докато смъкваше джинсите и ризата си, и Лорън го извади. — Знаеш да боравиш с него, нали?

Тя включи предавателя.

— Разбира се.

— Предварително настроените канали от първи до четвърти са за връзка с мен и моите момчета. — Патки не се посвени да съблече бельото си пред нея. — Ще се обадим, когато ги променим. Твоето кодово име е Ангел. Ние сме Дявол едно до шест. „Маккамбъл“ е Рай. Корабът е на пети, шести и седми канал. Обади им се да провериш дали те чуват.

— Рай, Рай, тук Ангел. Проверка. Край.

— Ангел, тук Рай. Чуваме ви отлично. — Свързочникът на борда на ракетоносача беше жена. — Какво е положението при вас?

— Дявол и Ангел са готови да тръгнат. Мишената ще влезе в шлюза след петнайсет минути. Ще излезе след трийсет и ще продължи към пролива.

— Разбрано, Ангел. Шпионският безпилотен самолет лети достатъчно ниско, за да вижда през облаците. Наблюдаваме го. Рай е в готовност с целия гняв, от който се нуждаете.

Това означаваше, че оръдието УВО вече е насочено към „Марио ди Касторели“ и хеликоптерът е готов да излети.

— Прието, Рай. Край.

— Дайте да видим оръжията — каза Патки, след като се преоблече.

Мърсър сложи найлоновите чанти на масата и командосите грабнаха оръжията. Всеки взе по една карабина „M-16“. Единият внимателно провери щурмовите пушки и пистолетите.

— Стреляли ли сте с тях? — обърна се Патки към Лорън.

Тя поклати глава.

— Получих ги снощи.

На лицето му се изписа възмущение.

— Става все по-хубаво. — Той погледна специалиста по оръжията, който ги оглеждаше. — Какво ще кажеш?

— Не мога да обещая, че са точни, но всички са добро състояние. — Командосът погледна Лорън. — Правителствена доставка, а?

Тя не се изненада, че е стигнал до този извод. Зелените барети бяха експерти по инструментите на професията си.

— Набавих ги чрез връзки в полицията.

— Устройват ме — заяви командосът и макар да се мръщеха, че ще участват в сражение с непознати оръжия, останалите също изглеждаха доволни.

— Има и още нещо. Ще трябва да помолим господин Херара да дойде с нас — добави Патки.

— Няма начин — рязко възрази Мърсър. — Роди е повече цивилен от всеки друг от нас.

— Може и да е така, но той е и единственият, който може да управлява кораба. Никой от моите момчета няма опит с нещо по-голямо от десетметрова щурмова лодка. Ще превземем кораба, но ако не го преместим, китайците ще си го върнат, защото имат числено превъзходство.

Мърсър искаше да възрази отново и може би да предложи себе си. Инстинктите му подсказваха да го направи, но нямаше представа как да контролира кораб с размерите на „Марио ди Касторели“. Роди беше единственият логичен избор. „По дяволите!“

Панамецът предотврати по-нататъшните спорове.

— Ще го направя.

Не беше необходимо да се споменава какво рискува, като тръгва с американците. Любовта към семейството му се отразяваше в очите му и той гордо изправи рамене.

— Добре. — Патки се обърна към екипа си. — След като поемем контрола върху кораба, ще разберем как се задействат експлозивите и ще ги обезвредим. Двама от хората ми са сапьори — обясни той. — Господин Херара ще управлява кораба, така че китайците да не могат да се качат от катер.

— Ще чакаме в горния край на шлюзовете — каза Мърсър.

Роди бе застанал до прозореца и чакаше да види „Марио ди Касторели“.

— Господа, мисля, че е време. Корабът е пред шлюза.

Останалите се приближиха до него. Товарният кораб се появи в завеса от дъжд. Четириетажната надстройка се намираше на кърмата и беше боядисана в мръсно бяло. Единственият комин бълваше черен пушек. На палубата се извисяваха три крана, досущ гигантски насекоми, готови всеки момент да протегнат ръце към трупа, над който се бяха надвесили. Носът бе издигнат нагоре. Името бе написано с избелели букви до мястото, където на дебела верига бе окачена котвата.

Нищо в неугледния вид на стария кораб не загатваше за смъртоносния товар в трюмовете.

— Трябва да тръгваме — каза Роди.

Патки сложи слушалката на радиостанцията в ухото си и каза на Лорън, че ще започнат да комуникират на първи канал. Всички членове на екипа провериха изправността на предавателите си.

Мърсър стисна ръката на Роди и на капитан Патки. Лорън прегърна Роди и козирува на офицера от специалните сили.

— Успех, капитане.

Не беше необходимо да добавя нищо повече. Роди отиде на мостика и включи моторите. Мърсър и Лорън слязоха на пристана. След миг яхтата се отдалечи от брега. Само след няколко минути щеше да прекоси транзитните линии на корабите и да закара командосите на отсрещния бряг на Канала. Патки сигурно щеше да чака до последния момент, преди да се качи на кораба с експлозивите. Мърсър нямаше представа какво ще стане след това.

Погледна Лорън, която тичаше до него в проливния дъжд. Ръцете й бяха свити в юмруци. Тя усети, че я гледа, и се обърна към него. Очите й блестяха.

Мърсър потисна чувствата си към нея, присви очи и притеснено се вторачи напред.