Реката на тайните

Ел Мирадор Западната част на Панама Сити

Построено от наркотрафикант, който в момента излежаваше първата от осемте си доживотни присъди в затвор в Маями, огромното имение „Ел Мирадор“ — „Наблюдателен пост“, бе купено от Лиу Юшен за малка част от истинската му стойност. В Панама имаше десетки подобни луксозни жилища.

Къщата — гледаше към плаж със ситен бял пясък — се извисяваше застрашително на една скала и приличаше на модернистична скулптура. Тъй като бе стояла необитавана няколко години, преди „Хачърли“ да я купят, дворът бе обрасъл с буйна растителност, граничеща с настъпващата джунгла. Лиу бе заповядал да разчистят около къщата периметър от сто метра. Макар че не изглеждаше привлекателно, откритото пространство предоставяше видимост на пазачите.

Архитектурата на постройката не интересуваше Лиу. Той дори не си направи труда да я пребоядиса. Привличаше го уединеността на имението и фактът, че има площадка за хеликоптери и хангар. Алеята за коли беше дълга седемнайсет километра.

Когато лимузината наближи портала, фаровете осветиха две коли, паркирани на известно разстояние от официалния вход на къщата. Едната беше от парка на „Хачърли“, а другата — на Омар Квинтеро, президента на Панама. До двата автомобила имаше черен микробус. Сержант Хуай и капитан Чен стояха до отворените му задни врати. Зад тях цареше непрогледен мрак. Не се виждаше дори луната.

Мария Барбър дремеше на задната седалка до Лиу. Гърдите й с цвят на кафе почти бяха излезли от блузата, а положението на краката й му даваше възможност да вижда дантеленото й бельо. Но той не изпитваше желание да гледа там.

— Пристигнахме, Мария — каза Лиу и я потупа по рамото.

Тя измърмори сънено, облиза устни, бавно отвори очи и изгука:

— Съжалявам, скъпи. След онова, което направи с мен в кабинета си, не можах да остана будна.

Лиу не й вярваше. Знаеше, че се преструва на заспала, за да не разговаря с него по време на дългия път до имението. Мария обичаше парите и подаръците, които й даваше, но вече не можеше да лъже, че го обича. И по-добре. Лиу също й се бе наситил. Мария бе изиграла ролята си и той я държеше само защото сексът с нея беше по-лесен, отколкото да наема проститутка.

Лиу слезе от лимузината, приближи се до микробуса и погледна какво са му донесли Хуай и Чен. Гласът му издаде разочарованието му.

— Сър. — Капитан Чен му направи знак да се обърне.

От къщата излязоха президентът на Панама Омар Квинтеро и директорът на Канала Феликс Силвера-Ариас. Зад тях застана генерал Ю Куан, шефът на КНТИНО. Единственият началник на Ю Куан беше самият министър на отбраната на Китай. Лиу не знаеше, че Ю Куан е тук, и изтълкува присъствието му като лош знак. В стомаха му се надигнаха киселини.

— Господин Лиу — поздрави го Феликс Силвера-Ариас. — Генерал Ю Куан любезно ни покани на срещата. Не бях виждал дома ви. Много е интересен. Това не е ли…

Лиу го стрелна със строг поглед, за да го накара да млъкне. Феликс се бе наслаждавал на вниманието на две от приятелките на Мария след вечеря преди две-три седмици и знаеше за участието й в операцията. Налагаше се Лиу да се отърве от нея, преди Силвера-Ариас да спомене името й, защото Ю Куан щеше да заподозре коя е.

— Качвай се в колата — изсъска й той.

— Уморена съм — нацупи се тя. — Искам да си легна.

Лиу я блъсна в лимузината. Гневът му към нея замаскира страха му от генерал Ю Куан.

— Млъкни, тъпа puta. — Натисна копчето, за да спусне преградата между предната и задната седалка, и се обърна към шофьора си. — Закарай я обратно в апартамента й и после се върни тук колкото е възможно по-бързо.

— Да, сър.

Мария започна да протестира, но Лиу тресна вратата.

— Съжалявам, господа — каза той на английски, единственият език, който говореха всички. — Ако знаех, че ще дойдете, нямаше да си наема развлечение.

Президентът Квинтеро махна пренебрежително с ръка, сякаш искаше да каже, че разбира, но генерал Ю Куан се намръщи още повече. Той беше по-нисък от останалите, но имаше много по-властен вид. Лиу пое дълбоко дъх, изтръпна от болката в стомаха, после се овладя и тръгна към гостите. Ръкува се с президента и със Силвера-Ариас, поклони се на Ю Куан, застана мирно и каза отсечено:

— Поласкан съм от посещението ви, генерале. — Постара се гласът му да прозвучи искрено. Съвсем не беше поласкан, а изпитваше ужас. Доколкото знаеше, генералът не бе напускал Китай. Духна на пръстите си, сякаш се бе опарил.

— Може би — измърмори Ю Куан. — Да влезем вътре.

Влязоха в хладната къща. На стъклената маса в голямата всекидневна имаше две недопити чаши. Мебелите бяха лъскави, бели и хромирани. По стените нямаше никаква украса, сякаш проектът на къщата беше достатъчно убедителна демонстрация на изкуството. Генерал Ю Куан се настани на креслото, а двамата панамци седнаха на канапето пред коктейлите. Макар че бяха най-властните хора в Панама, дори те бяха притеснени от заплашителното излъчване на Ю Куан.

Лиу отчаяно се нуждаеше от успокоително за стомаха си, а и мълчанието засилваше болката. Свободата, на която се бе радвал от пристигането си в Панама, се приближаваше към своя край. Това му беше пределно ясно. Само не знаеше как ще го контролира Ю Куан и какво ще стане с кариерата му, след като операция „Червен остров“ приключи. Почувства, че мястото му в КНТИНО му се изплъзва.

Феликс Силвера-Ариас пресуши питието си на една нервна глътка, а облеченият в елегантен костюм президент Квинтеро избърса очилата си с копринена кърпа. Директорът на Канала беше с ежедневен панталон и широка риза. Двамата панамци имаха заученото лустро на дългогодишни политици. Дори си приличаха малко, защото всъщност бяха братовчеди. Феликс дължеше назначението си на президента, а Квинтеро дължеше поста си на задкулисни машинации, дирижирани от Силвера-Ариас и Лиу.

Ниският дебел и заядлив генерал Ю Куан беше с костюм, наподобяващ военна униформа, и не притежаваше нито блясъка, нито обаянието на политик. Рангът му бе постигнат в резултат на години на непоколебима дисциплина и успехи. Той беше шейсет и четири годишен и в Китай, страна, където възрастта беше на почит, му оставаше още много път в структурите на властта в Пекин.

— Господин президент, господин директоре — официално започна Ю Куан, — моля да ни извините с Юшен за минута. Трябва да разговаряме насаме.

Настъпи кратко мълчание и лидерът на Панама помисли, че го чакат да излезе от стаята. Но генерал Ю Куан стана и направи знак на протежето си да го последва. Двамата китайци седнаха в отсрещния ъгъл на помещението, където панамците не можеха да ги чуят, дори да разбираха езика им.

— Когато приключа — тихо каза Ю Куан, — преведи каквото смяташ за необходимо, за да са доволни тези двамата. В Народното събрание отново се заражда съпротива. Те знаят какво се опитваш да направиш тук и мислят, че планът ти ще настрои враждебно американците, вместо да ги сплаши. Нашият президент е информиран за това и започва да преосмисля положението ни в Панама. Смятам, че ще заповяда на КНТИНО да прекрати операция „Червен остров“.

Новината беше потресаваща, но Лиу знаеше, че не трябва да прекъсва генерала.

— Разбрах, че всичко за осъществяването на плана е готово, но съкровището още не е намерено. Така ли е?

— Да, генерале. — Лиу говореше официално, надяваше се, че все още има шанс да спаси „Червен остров“. — „Джемини“ е в Панамския залив и от два дни чака да мине през Канала. Подводницата ни е готова да отклони кораба пред „Джемини“ в шлюзовете. Всичко в мината е наред, а правителството тук вече получи първата пратка злато от нашата родина като първа вноска за онова, което ще намерим край Реката на руините.

— Но във вулканичното езеро не е открито злато.

— Да, генерале.

— Защо?

— Надцених възможностите на местните войници като пазачи и се наложи да използвам повечето от нашите, затова не ми достигат хора за операцията.

— Трябват ти още пазачи?

Лиу хвърли многозначителен поглед към панамците.

— В тази страна цари беззаконие, генерале. В пристанището ни и в Мината на двайсетте дявола се опитаха да проникнат крадци.

Генерал Ю Куан изглеждаше убеден от готовите отговори. Те съответстваха на онова, което бе видял в Панама от пристигането си преди няколко часа.

— Добре. — Генералът замълча за миг. — Искам откровена преценка, Юшен. — Фактът, че употреби малкото име на Лиу, имаше за цел да внуши доверие, но засили подозренията на президента на „Хачърли“. — Колко можем да избързаме с крайния срок, без да изложим на риск мисията? Не ми давай отговор, какъвто смяташ, че желая. Искам истината.

Лиу не се заблуждаваше да мисли, че на този въпрос има искрен отговор. Генералът възнамеряваше да осъществи операция „Червен остров“, преди китайският президент да я прекрати, но искаше да намери изкупителна жертва, която да обвини в случай на неуспех. Отговореше ли, Лиу щеше да приеме ролята на жертва. Ако отлагаше осъществяването твърде дълго и „Червен остров“ бъдеше прекратена, с бъдещето му в КНТИНО беше свършено. Щеше да му провърви, ако си намереше работа като докер. От друга страна, ако избързаше и се провалеше, Ю Куан щеше да заповяда да го убият много преди да се върне в Китай.

Кариерата и животът му зависеха от този миг.

— Мога да осъществя плана до три дни — отговори Лиу, като съкрати с пет дни първоначалния срок.

— Ще може ли да стане вдругиден? — Генералът се вторачи изпитателно в очите му. Смисълът на думите му беше ясен. Той искаше операцията да бъде осъществена вдругиден.

— Да, но само ако ракетите „ДФ-31“ са тук. После ще пренесем тайно бойните глави, но ракетите трябва да са в Панама преди затварянето на Канала. След това ще има твърде щателни проверки и едва ли ще можем да ги разтоварим.

Ю Куан кимна към услужливия президент и директора на Канала.

— Мислиш ли, че ще настояват за изчерпателно разследване?

— Те не, но дори да им бъде отказано правото да разположат войски тук, американците ще изпратят тайни екипи следователи. Складовете на „Хачърли“ ще се наблюдават внимателно. Твърде рисковано е да разтоварим ракетите след пристигането на такъв екип. Не бива да подценяваме американците.

— Затова ли искаш бойните глави да бъдат докарани преди затварянето на Канала?

— Да, генерале. — Лиу се окуражи, като видя, че Ю Куан Разбира тънкостите на операцията. — Много вероятно е американците да изпратят група от екипа си за кризисни ядрени ситуации. И под най-доброто прикритие ядрената бойна глава може да бъде видяна с модерната им апаратура. Чувал съм, че откриват следи от радиация от медицински рентгени, които не са използвани от години.

Ю Куан изсумтя.

— Ако ракетите бяха тук, можеше да продължим с останалата част на операцията и след две седмици да докараме бойните глави — добави Лиу. — Но „ДФ-31“ още са в Китай, нали?

Лиу мигновено разбра, че са го надхитрили. Генералът не го показа с нищо, но Лиу усети, че ракетите вече са в панамски води или поне ще бъдат вдругиден.

Не беше необходимо Ю Куан да изказва на глас очевидното.

— В пристанището на „Хачърли“ има затворен сух док, където смяташ да ги разтовариш, нали?

Лиу преглътна. Операцията се осъществяваше цяла седмица преди графика му и той не можеше да я спре. Единствената му възможност беше да положи всички усилия да я приключи успешно.

— Да, генерале. В момента там има кораб, уж докаран за ремонт, но всъщност е плавателен съд на КНТИНО. Държим го за прикритие.

— Преместете го — заповяда Ю Куан през облак дим от току-що запалената си цигара и присви очи. — Утре вечер ще пристигне хладилният кораб „Корвалд“. Ракетите са на него.

— А бойните глави?

— Още са в Китай. Както предлагаш, ще ги докараме след няколко седмици.

— А златото, генерале? Имам достатъчно от запаса, който ми дадохте в началото на операцията, за да платя още една вноска, но след това…

— Ще получиш още от КНТИНО. От теб се иска да намериш съкровището. Това е всичко.

Лиу не възрази. Знаеше, че никакви доводи няма да окажат въздействие на генерала.

Сто и петдесет души претърсваха вулканичното езеро и бреговете на Реката на руините. Беше само въпрос на време да намери съкровището, но сега му отнемаха това време.

Лиу кимна към двамата панамци, които се преструваха, че не са изключени от разговора.

— Ще преговарям за златото, което ми дадохте. Би трябвало да мога да спечеля още няколко седмици.

Ю Куан сви рамене — не се интересуваше от такива подробности.

— Искаш ли още нещо от мен?

— Не, генерале. Геолозите ме увериха, че земята в пролива Гейлард е достатъчно напоена с вода, за да се гарантира втечняване, когато се взривят експлозивите.

Осъществяването на операция „Червен остров“ бе планирано да съвпадне с дъждовния сезон в Панама, когато земята бе прогизнала. От атаката на специалните експлозиви, които щяха да използват, мократа земя щеше да се превърне в течна каша и нямаше да устои на собствената си тежест. Същият принцип причиняваше разрушения по време на земетресения. Структури от твърди скали издържаха на трусовете, но сградите, построени на мека почва, се разрушаваха, защото земята сякаш се разтапяше.

— Повечето членове на екипажа вече са свалени от „Джемини“ и подводницата е готова да вземе останалите, след като всичко е на позиция — продължи Лиу.

— А водолазният звънец в шлюза?

— Експлозивите са поставени така, че да го унищожат веднага щом подводницата бъде прикрепена за кораба, с който смятаме да блокираме Канала.

— Знаеш ли кой ще е корабът?

— Да, генерале. Товарен кораб, регистриран в Либерия, „Марио ди Касторели“. Вече е на позиция, готов да мине през Канала. Натоварен е с цимент и метални отпадъци. След експлозията „Марио“ ще се преобърне и товарът му ще се превърне в твърда маса от около дванайсет хиляди тона. Преместването само на корпуса ще продължи няколко месеца.

— Добре си го измислил.

— Благодаря, генерале. — Лиу се изненада от комплимента. — Идеята ми хрумна, след като предложих плана на министъра на отбраната.

— Какъв е екипажът на „Марио ди Касторели“?

— Както загатва името, корабът е собственост на италианска компания с либерийска регистрация. Екипажът се състои предимно от филипинци и гърци. Те нямат представа какво ги очаква. Точно преди експлозията подводницата ще отиде в Гамбоа, за да качи водолазите и моряците на „Джемини“, и после ще избяга оттам. Всички ще бъдат закарани в Кристобал на Атлантическото крайбрежие, откъдето ще ги вземе кораб.

— И това ще е последното материално доказателство?

— Да. Водолазният звънец и миниподводницата са последната връзка. По време на почистването на Канала останките им незабелязано ще бъдат извадени и изхвърлени.

— Обмислил си всичко добре, Юшен. Доволен съм. С изключение на намирането на съкровището, нещата вървят забележително гладко. Ще можеш ли да контролираш Панама, след като Каналът бъде затворен, ако не откриеш съкровището?

Лиу поклати глава.

— Може би само за кратко. Икономиката на Панама зависи от тарифи за транзитно преминаване, многократно по-високи от таксите, които можем да съберем от нашата железопътна линия и петролопровода. Без тези пари в страната ще настъпи хаос. Квинтеро ще бъде свален и приемникът му вероятно ще покани американските войски, за да опазят мира и да се погрижат Каналът да бъде отворен.

— Но ако поддържаме икономиката, панамците ще устоят на натиска на американците да се намесят, нали?

— Затова платихме на Квинтеро и Силвера-Ариас. Те трябва да устоят на натиска на Съединените щати.

— Ще издържат ли?

Лиу погледна шефа си.

— Докато потокът от пари не спира, те ще правят каквото искаме. Когато съобщим за ракетите на американското правителство, позициите ни тук ще са непоклатими.

— Добре обмислен план — повтори Ю Куан.

Лиу знаеше, че ако планът успее, генералът ще обере лаврите, но в случай на провал вината ще бъде прехвърлена на него. Така се действаше в китайската политика. Но успехът означаваше, че Лиу завинаги ще е свързан с Ю Куан, докато той продължава да се издига в Пекин.

— Отиди да кажеш на панамските ни приятели за промяната в графика — каза генералът и стана. — Аз се връщам в града. Полетът ми е рано сутринта.

„Това означава, че ще си далеч от мястото на действието“ — горчиво помисли Лиу. Но това беше цената, която трябваше да плати. Ю Куан се бе доказвал неведнъж. Сега беше ред на Лиу.

— Да, генерале.

— Подробности за експлозията? — попита генералът, докато вървеше към вратата, без да обръща внимание на президента Квинтеро и директора Силвера-Ариас.

— Специалистите по експлозивите казаха, че когато е облачно, ударните вълни рикошират в облаците и увеличават силата на детонацията. Зависи какво ще е времето вдругиден, генерале.

— Добре. Ще чакам с нетърпение да ми се обадиш, когато всичко приключи.

— Това ще е чест за мен.

Лукавият възрастен генерал не каза нищо, качи се в колата, която бе взел от „Хачърли“ за посещението си в Панама, и потегли. Лиу изчака, докато стоповете на автомобила избледняха, разсеяно духна на пръстите си и тръгна да търси капитан Чен. Командирът на войниците се връщаше от една от външните сгради.

— Кажи на Сун да се залови за работа веднага щом дойде — изкрещя Лиу. Ю Куан му бе поставил почти невъзможна задача, която ставаше още по-лоша заради онова, което Лиу бе скрил от него — специалните сили, намесващи се на всяка крачка. — Генералът заповяда да избързаме с крайния срок. Имаме само трийсет и шест часа.

Военният не можа да скрие изненадата си.

— Ще успеем ли?

— Налага се — отговори Лиу. — И утре сутринта искам да се отървем от Мария.

— Имате предвид…

— Знаеш какво имам предвид, по дяволите. Убий я.

Лиу пак почувства тежест в стомаха… и пареща болка в очите. Изпитваше колебания само допреди час, но вече не беше така. Залогът бе твърде голям, за да го е грижа за съвестта му или за нещо друго. Същото се отнасяше и за таланта на господин Сун. Изтезаването на Мърсър го бе притеснило донякъде, но не чак толкова много, че да му попречи да издаде заповед за извършването му. Но въпреки всичко изпитваше някакви чувства. Сега обаче нямаше емоции. Щеше да използва всички възможности, та операция „Червен остров“ да приключи успешно.

Беше избрал кодовото име като намек за онова, което Съветският съюз се бе опитал да направи в Куба. Разбира се, руснаците искаха ракетите им да бъдат открити. В противен случай щяха да ги скрият, вместо да ги оставят на открито, така че шпионските самолети „U-2“ да ги намерят. Кубинската криза беше игра на рискована ядрена политика — махнете вашите ракети и ние ще махнем нашите. Намеренията на Лиу бяха много по-коварни.

Ядрен шантаж. Съединените щати трябваше да отстъпят, докато китайците присъединяват Тайван, или осем американски града щяха да бъдат изпепелени.