Реката на тайните

Ел Мирадор

Суматохата след бягството на Лорън бе утихнала. Но не и гневът.

След като научи какво се е случило и за неуспеха на преследвачите да върнат Ваник, Лиу Юшен се заключи в кабинета си за двайсет минути. Когато най-после бяха пуснати да влязат, господин Сун и капитан Чен видяха, че президентът на „Хачърли“ едва се сдържа. Лицето му беше зачервено от потиснат гняв и Лиу трябваше да се обърне с гръб към двамата, за да се овладее.

— По-късно ще изслушам жалките ви извинения — хладко каза той, когато пак се обърна към тях. — В момента трябва да се съсредоточа върху свеждането на щетите до минимум.

И духна на пръстите си, сякаш ги бе потопил в киселина.

Капитан Чен не се осмеляваше да го погледне в очите.

— Ликвидирането ви няма да компенсира глупостта на Руис, но не мислете, че лесно взех това решение. Руис вече плати за тъпотата си. И вашият ред ще дойде. — Гневният поглед на Лиу се спря на Сун. — Какво знае тя и как може да ни навреди това?

Сун вече бе обмислил отговора си.

— Знае името „Джемини“…

— Не е проблем — прекъсна го Лиу. Това не беше съвсем вярно, но той се съмняваше, че някой може да свърже кодовото име с нещо определено.

— И знае, че акцията ни е запланувана за утре — продължи Сун, сякаш Лиу не бе казал нищо. Каквото и да се случеше в Панама, положението му сред китайските военни беше сигурно и той не се притесняваше от гнева на човек от калибъра на Лиу. Авторитетът му позволяваше да запази спокойствие пред нарастващата му ярост. — Казах й го, защото това беше част от плана ми да я пречупя — заяви Сун, макар че не беше необходимо да обяснява действията си.

Лиу присви очи и презрително се вторачи в инквизитора. Знаеше обаче за влиянието на Сун в Пекин и не каза нищо. Генерал Ю Куан и Сун несъмнено бяха разговаряли, вероятно сутринта, преди генералът да се върне в Китай, и това обясняваше защо Сун пристигна в имението едва по обяд. Садистът се радваше на покровителството на Ю Куан.

Лиу се запита дали властите в родината не са му устроили капан. Може би вече обясняваха на американците по дипломатическите канали, че един агент престъпник без подкрепата на Пекин планира да взриви Панамския канал. И оправдаваха безпрецедентното пътуване на Ю Куан до провлака като опит да обуздае неконтролируемия изпълнителен директор на КНТИНО. Ако беше така, смятаха ли, че златото на стойност четирийсет милиона долара е малка цена, за да се разграничат от операция „Червен остров“?

Тази мисъл разсея безпокойството му. Ако не друго, правителството в Пекин не беше щедро. Ако имаше и най-малък шанс за успеха ла „Червен остров“, властите щяха да бранят инвестициите си. Но Лиу трябваше да е предпазлив. Някои хора в Китай по всяка вероятност щяха да поискат отстраняването му от КНТИНО независимо от успеха или провала му. Това беше един от множеството грехове на комунизма — победата се посрещаше с похвали и същевременно с укор.

— Добре — най-после каза той, вдигна слушалката на телефона на бюрото си и набра номера на централата на „Хачърли“ в Балбоа. Бързият разговор с един от заместник-директорите потвърди информацията, че хладилният кораб „Корвалд“, пренасящ осемте балистични ракети „ДФ-31“, се приближава към панамски води. „Това е поредното доказателство, че Пекин ме подкрепя“ — помисли Лиу и отново насочи вниманието си към Сун и Чен. — Ракетите са наблизо. Ще допусна, че дъждовният сезон в Панама ще продължи и утре сутринта ще се разрази ежедневната буря. Ще се обадя на Силвера-Ариас да премести преминаването на „Джемини“ за осем сутринта. Снощи му казах, че ще прекараме кораба следобед. Време е директорът на Канала да ни се отплати за подкупите, които получи. Освен че отклони вниманието от шлюза „Педро Мигел“, докато спускахме водолазния звънец, и обясни инцидента с автовоза, Силвера-Ариас не е направил почти нищо за нашата кауза. — Той млъкна и после смени темата. — Чен, научи ли нещо за самоличността на командосите?

— Водолазната екипировка, взета от капитан Ваник и от трупа, който намерихме снощи, е от магазин в Панама Сити. Сутринта изпратих двама души да го наблюдават, но още никой не се е появил. Подозирам, че са ги предупредили да не ходят там.

— А трупът?

— Освен че е от бялата раса и е в отлична форма, нищо друго.

— Жена от американската армия, минен инженер и труп край вулканичното езеро с татуировка на европейска банда мотоциклетисти. Каква е връзката между тях? — Въпросът на Лиу бе посрещнат с мълчание. Той погледна многозначително Сун. — Нещо по-обезпокоително, няма начин да разберем дали капитан Ваник е докладвала за откритията си на началниците си.

— Ако го е направила, вече щяхме да сме свидетели на засилен интерес от страна на Вашингтон — отговори Сун.

— Рисковано е да правим такъв извод.

— Млади капитане. — Студените очи на Сун сякаш приковаха Чен на стола. — Всичко в живота е рисковано. Ваник е разполагала с една седмица от влизането в склада, за да информира шефовете си. Не сме видели и чули нищо, което да покаже, че го е направила. Няма дипломатически натиск, нито засилване на военната готовност на американците. Нищо.

— Толкова ли е ефективен шпионажът ни в Съединените щати, че знаем точно какво правят? — попита Чен, изненадан от дързостта си в присъствието на Сун.

Садистът се усмихна самодоволно.

— Да. Забравяме, че всичко това няма значение, ако през следващите осемнайсет часа американците не изпратят тук значителна сила. Дори Лорън Ваник да се е свързала с шефовете си, за мен е ясно, че докладът й не е предизвикал голям интерес. Тя е само капитан от армията им. Какво влияние би могла да има?

— Елиминираме ли я, връзката ще бъде прекъсната — заяви Лиу.

Чен застана мирно.

— Ще бъде мъртва, преди Каналът да бъде разрушен, сър.

— Това е хвалба — подигра му се Сун.

— Това е обещание! Хората ни вече тръгнаха към апартамента й, за да проверят дали е оставила следи за самоличността на помагачите си. Ще поставя хора и край американското посолство, за да я спрат, ако се опита да отиде там.

— Кои?

— По очевидни причини не мога да използвам наши хора. Ще трябва да бъдат някои от войниците, които ни даде президентът Квинтеро, убийците от бившите Бригади на честта.

— Погрижи се да бъдат най-добрите — предупреди го Лиу.

— Слушам, сър.

— Изпускането на капитан Ваник беше опасна грешка, но избързването с крайния срок би трябвало да неутрализира ефекта при условие, че тя умре преди взривяването на „Джемини“. — Лиу отново изпита угризения за кодовото име. Беше рисковано от негова страна да използва дори този смътен намек.

Мобилният телефон на капитан Чен иззвъня. Той помоли с поглед да отговори на обаждането и се отдалечи в ъгъла.

— Да.

— Сър, аз съм редник Жианг.

Това беше един от хората, изпратени да убият Мария Барбър.

Стомахът на Чен се сви. Знаеше, че новината няма да е добра.

— Какво стана?

— Ли е мъртъв. Ефрейтор Хун е ранен. Жената избяга.

— Как? — изкрещя Чен, без да го е грижа, че командирът му е само на четири-пет метра от него.

— Петима бели. Мисля, че единият беше инженерът, Мърсър. Ли простреля единия, но всички избягаха с микробус заедно с жената. Бяха там, когато пристигнахме.

— Какво става? — попита Лиу.

— Мария Барбър е избягала с Мърсър и още четирима души. Единият от тях е прострелян, а единият от нашите хора е убит, друг е ранен.

Лиу грабна телефона от ръката му.

— Кой си ти?

— Редник Жианг, сър. Бях третият от екипа.

— Къде си в момента?

— В лазарета на „Хачърли“, сър.

— Добре. Кой е раненият?

— Ефрейтор Хун. — Гласът на младия войник потрепери.

— И той е оглавявал екипа, която трябваше да убие Мария Барбър?

— Да, сър.

— Съгласен ли си, че ефрейтор Хун е виновен за неуспеха да я елиминирате?

— Да, сър — прошепна младежът.

— Той при теб ли е?

— Да, сър. Държи ръката ми, докато лекарят превързва крака ми. — И Жианг плахо добави: — Ние сме другари, сър. От едно село сме.

— Изслушай ме внимателно. — Лиу се замисли за миг за милостта, която бе проявил към Пин в нощта, когато влязоха с взлом в склада. Трябваше да заповяда да го убият незабавно. Заговори така, сякаш се наслаждаваше на думите си. — Погледни го в очите, извади оръжието си и го убий.

— Сър?! — извика войникът.

— Веднага — настойчиво прошепна Лиу. — Или се самоубий, а аз ще заповядам да екзекутират Хун по-късно.

След осем секунди Лиу чу пукот на автоматичен пистолет със заглушител и се усмихна мрачно.

— Чуваш ли ме, редник?

— Да, сър — изхлипа Жианг. — Лекарят видя всичко.

— Не се тревожи за него. Провалът на ефрейтор Хун ти е простен. Засега остани в пристанището. — Лиу затвори телефона и го върна на Чен. — Искам този човек да бъде екзекутиран за неизпълнение на служебния дълг.

За миг на лицето на Чен се изписа протест, но после той наведе глава.

— Слушам, сър.

— Добре. — Лиу отново зае мястото си зад бюрото и забеляза леко уважение на сбръчканото лице на господин Сун. Заслужаваше го. За хора като Сун Лиу беше канцеларски плъх, доволен да премества листове от купчина на купчина. Сега Сун бе разбрал, че Лиу е човек на действието като генерал Ю Куан и другите ветерани с побелели коси, които управляваха Китай. Доказването, че е безмилостен бизнесмен, способен да натрупа богатство, не означаваше нищо за тях. Те признаваха единствено способността да се издават заповеди за убийства.

Спечелването на уважението на Сун не би трябвало да означава нищо, но изведнъж придоби много по-важно значение, отколкото богатството, което Лиу създаваше, и от владението, което скоро щеше да им даде в ръцете. Тази мисъл го изненада, накара го да се чувства значим и го изпълни с гордост.

— Подозирам, че ще намерим капитан Ваник при Мария Барбър и Мърсър — продължи Лиу, като устоя на желанието да духне на пръстите си. — Чен, предупреди хората пред американското посолство. Предполагам, че войниците, които си изпратил да убият Мария, са били едни от най-добрите. Да бъдат победени от геолог и загадъчните му приятели, би трябвало да е предупреждение за всички нас.

— Имахме много възможности да научим този урок — каза Сун. — Складът, езерото, мината, шлюзът.

— А ти не можа да изтръгнеш информация от двама души, които трябваше да обработиш. — Колкото и сигурно да беше мястото му като политически офицер и най-опитен инквизитор в Китай, Сун трябваше да бъде порицан. Лиу му се усмихна обезоръжаващо. — Но сега всичко това е зад гърба ни. Искам още охрана на „Джемини“ в случай че Мърсър или някой друг се опита да ни попречи. Изпрати хора там веднага щом уредя часа на преминаването с директора Силвера-Ариас.

— Сър — престраши се Чен, — като резервен вариант в случай, че капитан Ваник успее да убеди шефовете си да изпратят тук екип на специалните сили, можете ли да накарате президента Квинтеро временно да преустанови полетите от Съединените щати?

— Добро предложение, но отговорът е не. Ще изглежда твърде подозрително. Но съм убеден, че ще откаже на военен полет, ако американците се опитат да го направят.

— В такъв случай защо не организираме демонстрация пред американското посолство? Може да използваме панамските войници, които са на наша страна, като провокатори и да платим на хора от улицата да се присъединят към тях.

— С каква цел?

— Ако Съединените щати мобилизират войници, те ще трябва да дойдат с пътнически полет. Няма да са въоръжени, единственият източник на боеприпаси е пазеният от морски пехотинци оръжеен склад в посолството. Може да им отрежем достъпа до оръжията и да попречим на Ваник и Мърсър да стигнат дотам.

Лиу бавно кимна.

— Отлично предложение. И никой няма да ни свърже с тази акция. Веднага се погрижи за това.

Чен стана и козирува. Лиу обикновено пренебрегваше военните формалности, но този път отвърна на поздрава. Сун също се изправи и се приготви да последва младия офицер.

— Сун — каза Лиу и взе телефонната слушалка, за да се обади на Силвера-Ариас. — От сега до експлозията искам да бъдеш на разположение по всяко време. Остани в имението.

Не обърна внимание на отговора на възрастния мъж. Вниманието му вече бе насочено към обаждането.

— Феликс, търси те Лиу Юшен.

— А, приятелю. Искам още веднъж да ти се извиня, че едва не издадох връзката ти със сеньора Барбър.

— Това вече не е важно.

— Е, как си днес? Несъмнено зает. — Директорът на Канала се опитваше да говори бодро и весело, за да се противопостави на мрачния глас на Лиу.

— Ще ставам все по-зает. Промени ли графика за утре, така че „Джемини“ да мине следобед?

— Преработеният списък е в ръката ми. Готвя се да го дам на шефа на пристанището и да съобщя на лоцманите за промените.

— Не го изпращай. Ще го направим още по-рано.

— Какво? Невъзможно. Часовете за преминаване се определят дни, дори седмици предварително. Собствениците на корабите се вбесиха, когато им казах за промяната. Нямаш представа какво преживях, за да направя нов график.

— Не ме интересува — заплашително каза Лиу. — Искам „Джемини“ в пролива Гейлард утре рано сутринта и няма да приема никакви оправдания.

— Сеньор Лиу, por favor10 — замоли го Силвера-Ариас. — Не разбираш как работи системата ни. Не мога да променя графика пак. Нужни са преговори и пари за собствениците на корабите. Изумително е, че успях да направя толкова бързо и този график.

— Ще го промениш. „Джемини“ трябва да е на позиция и да не изглежда подозрителен. Промени графика на всеки кораб, ако се налага.

— Пътническите кораби се връщат към Карибите от летния си престой в Аляска. Те имат предимство. Не мога да им откажа преминаване.

— Не им отказвай, тъпако. Пусни ги.

— На борда им има по три хиляди души. Не можем да им позволим да минат близо до вашия „Джемини“. Загубата на живот…

— Е приемлива, ако си помислиш какво ще се случи с твоя живот, ако не изпълниш заповедта ми. — Лиу долови предизвикателност в мълчанието на Силвера-Ариас, затова добави: — Помисли и за живота на семейството си.

Директорът на Канала пое дълбоко въздух и после шумно го изпусна.

— Ще го направя. Ще ти се обадя, след като отново променя графика, и ще ти кажа кога „Джемини“ ще влезе в Канала и кога ще се приближи до пролива.

— Знаех, че ще ме разбереш — каза Лиу и затвори.

Посегна по навик към шишенцето с антиацид в чекмеджето на бюрото си, отвъртя капачката и доближи лекарството до устата си — и изведнъж осъзна, че стомахът не го боли. Преглътна и се подготви за неизбежното изригване на киселини, но не почувства нищо. Натисна корема си. Очакваше да го чуе да се бунтува, но червата му бяха спокойни.

Дългогодишното напрежение, което бе увредило стомаха му, беше нищо в сравнение със сегашния стрес, но въпреки това, за пръв път от десет години, не усещаше болка. Мисълта, че животът му е застрашен, бе успокоила постоянната агония на язвата му.

Той пое дълбоко въздух.

Нищо. Никакви изгарящи киселини в стомаха, нито непоносимо парене в хранопровода. Лиу се засмя. „Две операции и безброй шишенца от това противно лекарство, а се излекувах, когато издадох заповеди за убийството на други хора и изложих на опасност живота си. Господи, ако знаех, щях да го направя отдавна“.

Освободен от болката, Лиу Юшен изскочи от кабинета си.