— Много хора ли живеят при вас? — попита Рийган, докато продължаваше да се оглежда удивено.
— Да, цяла дузина — отговори Никол. — Да започнем от полските работници, сетне са тъкачите, млекарите, градинарите — с една дума, всички хора, които са нужни за стопанисването на плантацията.
— Плантацията — повтори Рийган шепнешком непознатата й дума. Сега вървяха между дълги редици подкастрен висок жив плет, който закриваше гледката към околните постройки. — Травис ми разказа, че сте чакала дете, ала децата преди малко говореха нещо за две.
Лицето на Никол се озари от пленителна усмивка.
— Близнаците изглежда са нещо обичайно в семейството на Клей. Да, преди четири месеца родих едно момче и едно момиче. Влизайте! Ей сега ще ви ги покажа!
Зад живия плет се извисяваше голяма тухлена сграда, която не отстъпваше по размери на тази в Уинстън Мейнър. Рийган се надяваше Никол да не забележи колко беше поразена от гледката. Естествено, и в Америка имаше богати хора, и естествено някои от тях притежаваха имения. Само в Англия постоянно й бяха представяли Америка като толкова млада страна, чиито жители нямали време да построят нещо значително.
Помещенията в тази къща бяха изненадващо красиви — големи, просторни, тапицерията на мебелите от коприна, тапетите с рисувани на ръка мотиви, по стените поставени в рамки портрети. Навсякъде по масите и скриновете стояха вази с току-що откъснати цветя.
— Искате ли да отидем в салона? В такъв случай ще пренеса децата долу.
Докато стоеше сама в стаята, Рийган се удивяваше на елегантността на обзавеждането. До отсрещната стена стоеше писалище „Шератън“ с великолепни орнаменти, над него висеше огромно огледало в украсена с дърворезба рамка, а на другата страна се открояваше висок стенен шкаф с подвързани в кожа книги.
Освен Уистън Мейнър, тя не познаваше друго английско имение, ала в сравнение с видяното тук, къщата в Уистън Мейнър изглеждаше жалка и прашна постройка. Тук всичко блестеше от чистота. Нямаше разковани дъски, скъсани тапицерии, тъмни петна в лакировката.
В този миг Никол се върна в стаята с две бебета на ръце и я откъсна от разглеждането на стаята. Първоначално Рийган не желаеше да вземе нито едно от децата от страх да не им се случи нещо, сякаш бяха от порцелан. Никол й показа как трябва да държи кърмачетата и скоро малкото момче привикна в нея и развеселено започна да гука. Улисана в бебето, тя не забеляза, че Травис влезе в салона и седна на дивана. Никол беше отново излязла от стаята.
— Мислиш ли, че и на нас ще ни се родят наведнъж две? — попита Травис, докато галеше ръката на момченцето и го оставяше да си играе с пръстите й. Рийган наблюдаваше лицето му, когато малчуганът й се усмихваше.
— Наистина искаш дете, нали? — попита тя тихо.
— Много отдавна — отговори той сериозно, но прибави към това откровение едно типично за него нетактично обяснение: — Никога не съм имал истинско желание да се оженя, но баща мога да бъда много пъти.
В този миг Рийган понечи да го попита защо е забравял да ги узаконява, но премълча, защото вече знаеше отговора му. Той искаше детето, с което беше забременяла от него. По-късно щеше да му докаже, че е годна не само да ражда деца като машина. Заедно щяха да работят и да изградят ферма за семейството си. Може би тяхната къща никога нямаше да бъде толкова хубава и плантацията — внушителна като тази на Армстронг, но както се знае, не в парите е щастието.
— Какво ще кажеш за моята млада смяна, Травис? — чу тя гласа на Клей откъм вратата. Той стоеше там с гордо изпъчени гърди, с другото бебе в ръце, заобиколен от двете страни от Манди и Алекс, и изглеждаше така щастлив, както можеше да бъде щастлив само един мъж.
— Клей — отговори Травис усмихнато — какво ще ми разкажеш за новите си крави, които щеше да използваш за разплод? И успя ли да спасиш миналогодишното сено от плесен?
Понеже мъжете явно щяха да разговарят за работа и децата им стигаха за безмълвни слушатели, тя предаде малкото момченце на Травис и стана от дивана. Травис не се изплаши да вземе от нея бебето, което лежеше в големите му ръце като в люлка.
— Ще отида да видя Никол — каза Рийган, а Травис й обясни пътя до кухнята. Тъкмо затваряше вратата след себе си, чу Клей да казва: „Никога не съм предполагал, че ще ти се падне такава красавица!“ и възмутеното сумтене на Травис.
С високо вдигната глава Рийган крачеше през украсената с цветя зала към задната врата, после се обърна наляво и се насочи към входа на кухнята, която беше подслонена в отделна постройка. Там цареше делова суетня, а Никол изглежда беше душата на цялата дейност. Бъркаше чак до лакти в дълбока тенджера с брашно, и когато една слугиня по невнимание изсипа цяла чиния с яйца и черупки в тестото й, като че ли въобще не се ядоса. После покрай нея профучаха две чистички, но обикновено облечени деца и Никол хвана голяма кана, пълна с мляко, тъкмо тогава, когато щеше да се прекатурне. Сложила брашнените си ръце на дръжката на каната, тя вдигна очи, съзря Рийган и й се усмихна чистосърдечно.
Изтри си ръцете о престилката и пристъпи към нея.
— Много съжалявам, че ви оставих сама с мъжете, но исках да предложа на гостите си нещо добро за вечеря.
— Винаги ли е такава лудница тук? — попита Рийган с нескрит ужас.
— Ами да — почти винаги. — Трябва да се грижим за страшно много хора. — Никол развърза престилката си и я окачи на една кука. — Трябва да донеса още зеленчуци от градината. Какво ще кажете за една малка разходка преди вечерята? Имам предвид, ако не сте уморена?
— Ах, аз спах през по-голямата част от пътуването дотук — отговори Рийган с усмивка. — И ако не ви затруднява, аз на драго сърце бих разгледала тази… тази плантация.
Дори в най-дръзките си мечти, както си призна по-късно, тя не беше очаквала това, което успя да види. Едно конярче запрегна двуколка с хрисим кон за тях и после Никол обиколи с нея цялата плантация и й показа всички допълнителни постройки. Предположението на Рийган се потвърди: една плантация беше донякъде цяло село, в което се произвеждаше, отглеждаше или развъждаше почти всичко, от което човек се нуждаеше в живота.
Никол я придружи до курниците, до мандрата, до гълъбарниците, до тъкачницата, до оборите, до дъбилнята, до дърводелната, до пивоварната и й обясни, че освен складовите помещения, към кухнята принадлежат още и помещенията за опушване на шунка и пералните. Показа й обхващащата безброй уврати орна земя, на която се отглеждаха лен, памук, пшеница и тютюн. Тя посочи с ръка към една воденица от другата страна на реката, където се мелеше житото на плантацията. И се отправи с Рийган към ливадите, които бяха отделени с огради от нивите, на които пасяха кравите, овцете и конете на плантацията.
— И всичко това стопанисвате сама? — смая се Рийган.
— Клей ми помага малко — отговори Никол през смях. — Но вие естествено сте права. Има много работа. Рядко напускаме границите на нашата плантация. Това не е и нужно, защото тук в нашата плантация имаме всичко, което ни трябва.
— Вие сте много щастлива, нали? — попита Рийган тихо.
— Сега съм щастлива — отговори Никол сериозно — но не винаги е било така. — При тези думи Никол обърна очи към воденицата на отсрещния бряг. — Клей и Травис са приятели от детинство. Много се надявам, че и ние ще станем приятелки.
— Никога не съм имала приятелка — призна си Рийган и погледна скришом жената до себе си.
Никол беше миловидна колкото и самата тя. Двете обаче не знаеха каква удивителна двойка представляваха — чернокосата Никол до тъмнокафявите къдри на Рийган, на които слънцето придаваше червено-златист отблясък.
— И аз не съм имала приятелка — изповяда й се Никол. — Във всеки случай, не съм имала истинска приятелка, с която да говоря открито или да й се доверя. — С изящна усмивка тя дръпна юздите, конят потегли отново. — Когато имаме малко повече време, ще ви разкажа как се запознах с моя мъж.
Ах, помисли си Рийган и се изчерви, това няма да мога никога, никога да й доверя. Дори само затова, защото никога няма да повярва в историята как се запознах с Травис.
— Огладнях — каза Никол до нея. — Вие положително също сте гладна. И двете ми малки деца сигурно са почти умрели от глад. — Рийган се засмя.
— Което със сигурност важи и за Травис, както го познавам.
— Нима е толкова млада, колкото изглежда? — попита Клей. — Държеше на ръце сина си, стоеше до прозореца и забеляза, че двете жени се връщат с двуколката.
— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че дори не зная на колко е години? Това е въпрос, който не смея да й задам. Ще се радвам, ако е вече на шестнадесет години.
— Що за глупости бръщолевиш? Не попита ли родителите й на колко е години, когато се запозна с нея?
Травис не каза нищо. Нямаше намерение да се изповядва на Клей. Да, ако беше жив по-големият му брат Джеймс, на него сигурно щеше да признае на четири очи, че беше отвлякъл жена си.
Клей изглежда проявяваше разбиране към сдържаността на Травис. В края на краищата и в неговия живот имаше неща, които не желаеше да довери на приятеля си. Към тях спадаше например продължилата с месеци кавга между него и Никол.
— Винаги ли е така мълчалива? Извинявай, нямах намерението да се меся в личните ти работи. Но вие двамата изглеждате неравна двойка.
— Ах, ти я подценяваш. Въобще тя умее да се налага — отговори Травис с намигане. — Дори аз не знам що за човек е тя в действителност. Струва ти се, че пред теб стои малко момиче, на което главата е натъпкана с романтични мечти, а в следващия миг те е… тя е… — Той млъкна, надвит от спомена за ранните утринни часове на сватбената си нощ. — Каквато и да е, аз я намирам за очарователна.
— А какво ще стане с Марго? Не мога да си представя, че ще прегърне дружелюбно малката ти жена.
— С Марго вече ще скъсам — каза троснато Травис. Едва заздравели рани, кошмарни спомени за миналото се отразиха в очите на Клей.
— Бъди нащрек, когато ги запознаваш двете! Жени като Марго изяждат за закуска такова сладко малко същество като Рийган. — Той въздъхна. — Говоря ти от опит.
— Марго няма да ни навреди. Аз ще й обясня, че сме се оженили. И ще бъда винаги наблизо, за да закрилям жена си. И Рийган ще знае какво изпитвам към нея. В края на краищата аз се ожених за нея, нали?
Клей не отговори. Опитът го беше научил, че хората му даваха съвета, които не приемаше. И че брачната клетва се престъпяше толкова лесно, колкото се даваше.
През тази нощ, под балдахина в гостната, Рийган разказа на мъжа си за своите впечатления от изминалия ден.
— Не знаех, че съществува такова нещо като плантация. Никога не бих повярвала, че двама души могат да притежават цял град.
Травис я притегли по-плътно към себе си.
— Значи ти харесва нашата система от плантации? — промърмори той в полусъня си.
— Разбира се, че ми харесва. Но се радвам, че няма много такива. Непонятно ми е как Никол се оправя с толкова голям имот. Слава богу, че ти си един малък фермер.
Когато Травис не отговори нищо, тя го погледна и забеляза, че вече е заспал. Усмихната се сгуши до него и също задряма.
Раздялата с Никол и Клей на следващото утро беше по-трудна, отколкото предполагаше. Цялото семейство се тълпеше на малкото мостче, за да се сбогува с тях. Никол обеща на Рийган, че скоро ще й гостува и ще й помогне с каквото може. Клей и Травис разговаряха още веднъж надълго и нашироко за крави и изгледи за реколтата.
После на Травис се наложи още няколко пъти да хвърля близнаците във въздуха, докато всички припряно се сбогуваха, защото иначе не се виждаше края на лудориите им. Рийган и Травис се качиха в малката си лодка и се насочиха нагоре по течението на реката, докато семейството на Клей им махаше от малкото пристанище.
Рийган много се вълнуваше, защото най-сетне щеше да се запознае с жилището на Травис. Питаше се дали къщата му беше толкова голяма и недодялана като него самия. Може би щеше да направи уютен дом от нея, а от него домакин с приятни маниери.
След като известно време плаваха с попътен бриз нагоре по течението на реката, пред взора й отново се разкри просека в крайбрежната гора. Забеляза огромен кей с повече плавателни съдове, отколкото при семейството на Клей.
— Това отпред е пак плантация, нали? — попита Рийган, която беше станала от мястото си и стоеше до Травис. — Тази плантация изглеждаше многократно по-голяма от имотите на Клей. — Прилича ми повече на град! — смая се Рийган.
— Хм — да — отговори Травис с широка усмивка.
— Познаваш ли собственика на тази плантация? — реши да разузнае Рийган. Когато се приближиха забеляза, че тя беше разположена по същия начин като плантацията на Клей, само че в много по-уголемен мащаб. До една корабна работилница на брега се извисяваше сграда, която беше голяма колкото къщата на Клей.
— Какво ли е това? — попита Рийган, като сочеше към сградата.
— Склад за корабни принадлежности — обясни Травис. — Плаващите по реката могат да подменят там своите платна и да си набавят резервни части. Освен това там се складират стоките, преди да се товарят на корабите. Къщата на управителя на склада е по-малката постройка до нея.
На пристанището бяха завързани две гемии и четири шалупи, както Травис наричаше тези речни лодки. За учудване на Рийган Травис насочи малката им лодка право към мостчето.
— Мислех, че пътуваме за в къщи — каза тя сърдито. — Нима искаш да прекараш още един ден сред приятели?
Травис не й отговори нищо, скочи на мостчето и я вдигна във въздуха, преди да каже още нещо. Взе брадичката й в топлата си длан и вдигна лицето й, за да го погледне в очите.
— Това — каза той тихо, без да сваля очи от нея — е именно моята плантация.
За известно време тя беше така зашеметена от признанието му, че не можа да каже нито дума.
— Това… всичко това ти принадлежи? — изтръгна се най-сетне от гърдите й.
— Всеки стрък трева! Хайде ела и се запознай с новия си дом.
Това бяха последните интимни думи, които си размениха за по-дълго време, защото върху тях връхлетя цял рояк хора. „Травис“ и „Травис се е върнал“, се предаваше от една къща на друга. От всички кътчета и краища на плантацията прииждаха на бегом мъже и жени. Травис трябваше да стисне ръката на всички, което положително не беше лека задача, защото те бяха стотици. И при това не пускаше нито за миг нейната собствена ръка. Той я представяше на всеки, с когото се беше ръкувал, и й обясняваше, че първият е началникът на дърводелците, а вторият е отговорникът на градинарите, а пък тази третата е камериерката от горния етаж…
Това продължи до безкрайност и Рийган само стоеше и кимаше на всеки човек, който й представяха, докато в ума си непрестанно повтаряше двете изречения: Всички тези хора са негови служители! Всички те работят за Травис и за мен.
По някое време в хода на това представяне Травис заяви, че днес е празничен ден, не мина много време и се стекоха работниците от нивите, за да поздравят Травис. Едри, с мускули като дини мъже пристъпяха усмихнати към него и му подхвърляха на шега, че сега навярно здравата ще се поти при полската работа, защото толкова дълго е лентяйствал и е отвикнал от изнурителния труд. Ала с тайно чувство на гордост Рийган установи, че никой от тези мъже не изглеждаше по-силен от мъжа й.
Когато Травис тръгна с Рийган от брега, непрекъснато поздравяваше хората пред всяка къща, покрай която минаваха. Някои, които го придружаваха, искаха да получат съвет или наставления. Когато човек ги слушаше, добиваше впечатлението, че половината плантация скоро щеше да се разпадне.
— Къде ли е Уес? — попита Травис, който сега крачеше така енергично, че Рийган едвам го догонваше.
— Вашият вуйчо Томас умря и Уес замина за Бостън, за да уреди наследството — отговори един мъж, който беше представен на Рийган като надзирател.
— А Марго? — продължи Травис, като свъси чело. — Тя би могла да реши някои от тези проблеми.
— Тя си има своите собствени грижи — отговори надзирателят. — Към двадесет от телетата й се разболяха от епидемия.
— Травис — докладва снажна червенокоса жена, която си проби път до тях — три от нашите тъкачни станове излязоха от строя, и когато казвам на тези мързеливи мъже да ги ремонтират, те ми отговарят, че това не било тяхна работа.
— Травис — извика друга жена — семейство Бейкъс са си взели нов сорт кокошки от Изтока. Ще ми услужите ли с пари да си купя няколко носачки от тях?
— Травис — обади се мъж с лула в крайчеца на устата, — най-сетне трябва да се направи нещо с малката шалупа. Или ще се ремонтира, или ще отиде за огрев.
После Травис неочаквано се спря и вдигна ръце, сякаш да се защитава.
— Стига толкова! Утре ще дам отговор на всичките ви въпроси, или по-скоро — продължи той със светнали очи — жена ми, която утре ще поеме задълженията на стопанка. Каролайн, можеш да я попиташ утре какво ще правиш с тъкачните станове, а ти, Сюзън, ще помолиш жена ми за пари за носачките. Убеден съм, че тя разбира повече от тях, отколкото аз.
Рийган се радваше, че Травис я държеше за ръката, иначе веднага щеше да се обърне кръгом и да избяга към пристанището. Какво разбираше тя от тъкачни станове и носачки? Нищо!
— А сега — продължи Травис — искам най-напред да покажа на жена си къщата и ако още някой посмее да се обърне с някакъв проблем към мен, ще отменя празничния ден!
Ако не беше толкова потисната, Рийган щеше да се разсмее от все сърце на бързината, с която хората се разбягаха. При тях продължаваше да стои само един старец, който беше стоял скромно встрани от тълпата.
— Това е Елиас — каза Травис и допълни с гордост — най-добрият градинар на цяла Вирджиния!
— Донесох нещо за новата госпожа — каза тъмнокожият мъж, когото нарекоха Елиас, и подаде на Рийган цвете, каквото не беше виждала през живота си. То беше пурпурночервено на цвят, нежно и същевременно блестящо. В средата приличаше на обкован рог в чаша от капковидни цветчета.
Рийган протегна ръка към цветето, без да посмее да го пипне.
— Това е орхидея, мадам — обясни Елиас. — Първата госпожа Станфорд си я набавила от един от нашите капитани, който плаваше в южната част на Тихия океан. Сега вече имаме цяла подборка от тях в нашите оранжерии. Може би ще ги разгледате с удоволствие, ако ви остане свободно време.
— Да — отговори Рийган, като се питаше дали плантацията на Травис не представляваше нещо като Ноевия ковчег.
След като благодари на Елиас за орхидеята, с Травис продължиха пътя си и за пръв път видя, че в края на пътеката се извисяваше висока, просторна тухлена сграда. Още отдалеч изглеждаше така, сякаш в едно единствено крило на тази къща могат да се подслонят Уистън Мейнър и Ейръндел Хол на Клей.
Травис й разказа с гордост, че дядо му построил тази къща и всички от рода Станфорд били много привързани към нея. Ала с всяка крачка, която я приближаваше към дома, Рийган я обземаше все по-голям страх. Домакинските задължения на Никол й изглеждаха непосилни, ала сега, когато виждаше пред себе си този колос, тя на драго сърце би се разменила с Никол. Как щеше да стои начело на такова домакинство, да не говорим за другите задължения, които Травис очевидно щеше да й натрапи…?
Когато най-сетне се изправиха пред къщата, тя беше още по-голяма, отколкото изглеждаше отдалече. Над Рийган се извисяваше правоъгълна, обхващаща четири и половина етажа централна постройка, заобиколена от две извити във формата на обърнато „Г“ крила.
Травис помъкна жена си нагоре по широко каменно преддверие и предприе бърза обиколка през помещенията на приземния етаж.
Въведе я в една синя стая, после в зелена, червена и бяла стая. Показа й класната стая на икономката. Показа й трапезариите, които бяха големи колкото спалнята й в Уистън Мейнър.
И с всяка стая, която Рийган прекосяваше — великолепни, с изискан вкус мебелирани помещения — сърцето й замираше все повече. Как щеше да ръководи тази къща на Травис, която беше толкова огромна и великолепна като дворец?
Когато си помисли, че вече е видяла всичко, което имаше да се види като стаи, Травис я помъкна след себе си нагоре по източното стълбище. В сравнение със стаите на първия етаж — главния етаж на къщата — помещенията на партера бяха стаички за бедни хора. Горе се намираше трапезария, граничеща със салон за журове с кафе. Тук имаше интимен салон само за семейството. Имаше и библиотека за мъжете, две мебелирани стаи за някакви непонятни цели и огромна спалня с преход към детската стая.
— Нашата спалня — отбеляза Травис. После й показа балната зала.
От това помещение направо онемя. Досега беше отронила малко думи при тази инспекционна обиколка, сега вече й се разтрепериха коленете. Тя се отпусна на едно канапе в ъгъла и се огледа, загубила ума и дума.
Дори големината на това помещение беше вече потискаща: от високия шест метра таван имаше чувството, че е малка и незначителна. Стените бяха тапицирани с дърво и блестяха в син цвят, дъбовият паркет блестеше така, че можеше да се огледа в него.
Към това се прибавяше и изобилието от мебели: шест тапицирани с розов атлас и брокат канапета, безчет столове и кресла, чиято брокатена тапицерия се съчетаваше по цвят с канапетата, една арфа, един концертен роял и безброй маси, които бяха отместени към стените, така че в центъра оставаше свободен четириъгълник, който беше покрит с огромен ориенталски килим.
— Естествено ние навиваме на руло този килим, когато даваме тук вечеринки — обясни й Травис с видима гордост. — Може би ще започнеш новия си живот при нас с бал? Бихме могли да поканим няколкостотин души, които до един да пренощуват в нашия дом. Може да обсъдиш празничното меню с Малвина — това е нашата главна готвачка. Това ще ти достави удоволствие, нали?
С това чашата на търпението й действително преля! С болки в корема и сълзи в очите Рийган побягна през балната зала към една врата в отсрещната стена. Изтича по дълъг коридор и вече нямаше никаква представа къде се намира. Отвори някаква врата и се озова в малка прелестна, издържана в бял и син цвят стая. Не беше забелязала названията на стаите, нито тяхното местоположение в къщата.
Хвърли се на килима, опря главата си на синьо-бялата тапицерия на един диван, закри я с ръце и се разрева с глас. Как можа да постъпи така с нея? Защо не й каза по-рано нито дума за къщата?
Минаха само секунди, докато Травис влезе в стаята, притегли я в прегръдките си и седна с нея на дивана.
— Защо всъщност плачеш? — попита той с един толкова уязвен и същевременно томителен глас, че сълзите й потекоха още по-обилно.
— Ти си богат! — изхлипа тя.
— Ти плачеш, защото съм богат? — попита той озадачен.
Още докато се опитваше да му обясни от какво е отчаяна, беше сигурна, че той никога няма да я разбере. Травис беше толкова убеден в правилността на постъпките си, че никога не го връхлиташе сянка на съмнение, че може и да не сполучи в онова, което предприема. Нямаше никаква представа какво изпитва човек, когато му изглежда, че е безполезен. И той очакваше от нея, че ще му стопанисва къщата, допълнителните постройки, ще ръководи прислугата и покрай другото ще дава вечеринки за няколкостотин приятели.
— Не мога да ти помогна, ако не ми кажеш какво те боли — промърмори Травис и й даде носната си кърпа. — Все пак не можеш да ми се сърдиш само затова, защото не съм беден фермер.
— А как да направя… — хлипаше тя — как мога да… Та аз не знам дори как изглежда един тъкачен стан!
На Травис му потрябваха няколко секунди, преди да съобрази за какво става дума.
— Но ти не си длъжна да обслужваш тъкачните станове! Стига ти само да наредиш кой да се залови с тях. Жените ще идват със своите проблеми, а аз ще ти казвам как да ги решат. Това е толкова просто.
Никога нямаше да постигне това той да може да проумява проблемите й! Скочи от скута му, избяга отново от стаята, пак по коридора, през балната зала, в един друг коридор, докато най-сетне намери спалнята и сред неразбория от копринени фусти и цветен муселин се тръшна на леглото.
Макар че плачеше горчиво, успя да долови бавните, тежки стъпки на Травис в коридора. Той се спря в рамката на вратата, изгледа я замислено и изглежда после стигна до извода, че би било по-добре да я остави за известно време сама. Когато крачките му заглъхнаха отвън, тя се разрида още по-високо.
Часове по-късно дочу леко почукване и една камериерка попита какво желае за вечеря. Вече щеше да отговори „йоркширски пудинг“, когато й мина през главата, че дори не знае какво обичат за вечеря американците. И затова каза на момичето, че нямала апетит и можела да си върви. Може би въобще нямаше да излиза от стаята, за да не се излага повече.