Рийган

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

На другата сутрин в пет часа тя се събуди от почукване на вратата. Сънена се изтърколи от леглото и облече утринния халат.

Тими Уотс, синът на управителя на една от фермите й, стоеше в коридора. Преди да успее да каже и една дума, юношата й подаде дългостеблена червена роза и после отново изчезна в коридора към хотела.

Прозяваща се, все още сънена, Рийган се любуваше на великолепното ухаещо цвете. На дръжката му висеше навито на руло парче хартия. Тя го разви и прочете:

Мина цяла минута, преди разсъдъкът й да разбере онова, което очите й виждаха. После тя нададе ликуващ вик, притисна розата към гърдите си и подскочи три пъти във въздуха. Значи той все пак не беше я забравил!

— Мами — каза Дженифър и разтърка сънените си очи — да не би татко да се е върнал в къщи?

— Кажи-речи — засмя се Рийган, взе дъщеря си в прегръдките и затанцува с нея през стаята. — Тази роза, това великолепно, съвършено цвете, ми го е изпратил баща ти. Той иска да се преместим при него.

— Ще се преместим ли при него? — възкликна Дженифър и се вкопчи в майка си, защото й се зави свят. — Ще мога ли да яздя моето пони?

— Отсега нататък чак до края на света — отговори Рийган през смях. — А сега нека бързо се облечем, защото баща ти сигурно веднага ще дойде при нас.

Рийган нахвърля всичките си дрехи на леглото, докато изборът й падна на рокля от златист сатен. Докато въвеждаше ред в бъркотията, на вратата се почука повторно. Тя отвори вратата широко, защото се надяваше, че идва Травис.

Ала отвън стоеше Сара Уотс, сестрата на Тими, която държеше в ръката си две алени рози. Объркана, Рийган взе цветята и погледна след момичето, което отново изтича през коридора в хотела.

— Това татко ли беше? — попита Дженифър.

— Не, но татко ни изпрати още две рози. — Върху стеблото на едната отново висеше къс хартия, върху който пишеше с почерка на Травис:

— Какво има, мами? Защо татко не идва при нас? Рийган не обърна внимание на дрехите, които лежаха разхвърляни на леглото, и седна върху тях. Имаше едно такова предчувствие, едно странно подозрение, което й дойде на ум при донасянето на тези две рози. Погледна към часовника. Беше малко след пет и половина. Първата роза й беше връчена в пет часа, две рози в пет и половина. Не, помисли си тя, това не е възможно…

— Всичко е наред, скъпа — каза Рийган. — Искаш ли да поставиш тези рози в стаята си?

— Те от татко ли са?

— Разбира се!

Дженифър взе розите, сякаш бяха безценни и ги отнесе в стаята си.

В шест часа, когато Дженифър и Рийган бяха облечени и щяха да тръгват за закуската в хотела, на Рийган й бяха връчени още три рози.

— Великолепно! — извика Бранди, която вече стоеше до печката и готвеше. Преди Рийган да протестира, тя вече беше грабнала цветята от ръцете й, прочела прикрепената към тях бележка и поставила розите във ваза. — Съвсем не изглеждаш толкова щастлива. Мислех си, че ще се радваш, когато получиш знак от него, че е жив, след като ходеше през последните три дни в хотела така, сякаш са ти потънали гемиите! Три рози с една такава бележка към тях биха ме подлудили от щастие!

— Вече получих шест рози — обясни Рийган сериозно. — Една в пет, две в пет и половина, три в шест часа.

— Нима още не вярваш… — започна Бранди.

— Бях забравила, че имах малка кавга с Травис. Направих няколко пренебрежителни забележки за неспособността на американците да ухажват своите избранички.

— Това не е било много мило от твоя страна — отвърна Бранди и изведнъж се почувства засегната като американка. — Да се надяваме, че шест рози преди закуската ти доказват на какво сме способни ние, американците, в това отношение. — С тези думи тя се върна при печката.

С неприятно чувство, че е обидила най-добрата си приятелка, Рийган се запъти към трапезарията. Там момчето от печатницата й предаде в шест и половина четири жълти рози, всяка с бележка от Травис.

Рийган разглеждаше розите с дълбока въздишка и клатеше недоумяващо глава. Нима Травис никога не можеше да се задоволи с по-скромни неща? Трябваше ли винаги да преувеличава всичко? Сложи бележките в джоба си и постави розите във ваза.

В десет часа усмивката й посърна. В интервал от половин час й носеха все повече рози, досега беше поставила във вода вече шестдесет и шест рози. Все още това количество нямаше да е обезпокояващо, ако доставките не бяха разпалили любопитството на целия град.

Аптекарят пристигна с жена си много късно за закуската, което досега не беше се случвало, и преди двамата да напуснат трапезарията в хотела, се отбиха при масата на Рийган, за да я попитат кой е този Травис, който наел децата им да носят рози през половин час. Държаха се много тайнствено, що се отнася до мястото, откъдето децата вземаха розите и как се е стигнало до тяхното вербуване. Не пожелаха да кажат нищо и за бележките, които със сигурност бяха чели, ала Рийган забеляза по лицата им, че щяха да се пръснат от любопитство.

В дванадесет часа на Рийган й беше връчен букет с петнадесет рози, с бележка на всяко стебло. Сега вече Рийган започна да се крие от пратениците. Ала целият град изглежда участваше в заговора срещу нея: пет минути преди всеки половин или кръгъл час в хотела се появяваше някой с неотложна работа и я задържаше на някое място, където всички трябваше да я видят, когато се предаваше следващия букет.

В четири часа следобед й предадоха двадесет и три рози.

— Досега бяха, всичко на всичко, двеста седемдесет и шест рози — каза собственикът на смесения магазин, който събираше числата с тебешир на стената на солидния кръчмарски тезгях.

— Нима днес нямате никакви клиенти? — попита Рийган заядливо.

— Нито един — отговори той с широка усмивка. — Всичките седят тук. — Той погледна назад към препълненото помещение на кръчмата. — Иска ли някой да се обзаложи с мен докога ще продължава така?

Рийган се обърна, напусна помещението и хвърли розите в ръцете на Бранди.

— Рози? — изуми се Бранди. — Каква изненада! Кой ти е изпратил рози?

Рийган прехапа устни и закрачи по коридора надолу към канцеларията си. От Травис можеше да се очаква, че е насочил общественото внимание към розите. Защото хората положително имаха някаква друга работа, вместо да седят в хотела й и да наблюдават как събира рози. Нямаше нищо учудващо, че родителите проявяваха любопитство, след като Травис наемаше всички деца в града като носачи на цветя!

В седем часа вечерта тя получи двадесет и девет рози, а в осем часа й поднесоха букет с тридесет и една. В девет часа в хотела бяха разпръснати общо петстотин шестдесет и една роза — рози във всички цветове и нюанси, каквито природата досега познаваше.

Бележките на Травис, които винаги бяха с еднакво съдържание, лежаха в джобовете й, в чекмеджетата на писалището й, в една кутия върху тоалетната й масичка и в един бакърен пържолник в кухнята. Въпреки оплакванията си тя не намери у себе си сили да хвърли поне една от тези бележки.

В девет часа вечерта започна да се пита дали този потоп някога ще свърши. Беше уморена и не искаше друго, освен да си легне и да я оставят на мира.

Когато застана пред вратата на апартамента си, едно дете й бутна в ръцете букет с тридесет и пет рози. Щом влезе в спалнята си, тя свали грижливо бележката от всяко стебло, прочете ги всичките и ги струпа в едно чекмедже под бельото си. „Травис“, прошепна тя и ненадейно умората й изчезна. Тъй като тук се чувстваше защитена от любопитни очи, тя най-сетне се нарадва на розите си.

Някой — несъмнено Бранди — беше поставил няколко пълни с вода вази в един от ъглите на спалнята и Рийган сега ги напълни с розите си. Спомни си кога за последен път беше получила цветя от Травис — в сватбената си нощ.

Засмя се тихо когато в десет и половина й донесоха тридесет и шест рози.

В единадесет и в единадесет и половина й поднесоха още повече рози. Когато удари полунощ, Рийган отвори с прозявка вратата, пред която този път стоеше Реверънд Уентуърт, свещеникът на Скарлет Спрингс.

— Не искате ли да влезете? — попита тя учтиво.

— Не, трябва да се връщам веднага в къщи. По това време обикновено отдавна спя. Дойдох само, за да ви предам това тук.

Той й подаде дълга, тясна бяла кутия и когато Рийган я отвори, в нея лежеше приказно красива роза от благороден, тънък, чуплив розов кристал. И стеблото, и листата бяха от стъкло, което беше оцветено светлозелено, и над стеблото беше поставен гравиран сребърен пръстен, на който пишеше:

Рийган загуби дар слово. Не смееше да докосне това нежно прелестно творение от крехко стъкло.

— Травис се надяваше, че ще ви хареса — каза Реверънд Уентуърт.

— Къде е намерил тази роза? И как я е пренесъл до Скарлет Спрингс?

— На тези въпроси, скъпа моя, може да ви отговори само господин Станфорд. Той ме попита само дали съм съгласен да ви донеса един подарък в полунощ. Наистина — когато ми донесоха кутията, отворена и неопакована, жена ми и аз не устояхме на изкушението… е, ние надникнахме вътре. Сега обаче наистина трябва да си вървя. Лека нощ.

Слушаше го с едно ухо, затвори разсеяно вратата, облегна се на нея, съсредоточила поглед върху чудесната кристална роза. От страх, че би могла да строши тази скъпоценност, тя я премести със затаен дъх в малка ваза на нощната си масичка и постави до стъкленото цвете първата роза, която Травис й беше изпратил рано сутринта. Съблече се, за миг извърнала очи от кристалната роза, и докато лежеше в леглото й се стори, че лунната светлина покрива с роса стъкленото цвете. Заспа с усмивка на лицето.

На сутринта се събуди късно. Часовникът й показваше вече осем часа и като огледа бързо всички рози, на които хвърли въздушна целувка, тя скочи в леглото и грабна от стола домашния си халат. Един от ръкавите му беше запушен отвътре, и когато вкара ръка в него, оттам изпадна къс синя хартия. Изшумоля на пода пред краката й и тя отчетливо различи надписа:

Припряно мушна бележката в джоба на домашния халат, удивена от синия цвят на хартията. Всички послания, които беше получила вчера, бяха все пак върху бяла хартия. Отби се в стаята на Дженифър и завари там само празно легло. Детето ставаше често много рано и правеше компания на Бранди в кухнята, докато майка й още спеше.

Усмихната, Рийган се върна в стаята си и започна да се облича. Днес съвсем определено Травис щеше да дойде при нея, за да падне на колене и да я помоли да му стане жена и може би тя после щеше да го изслуша. Засмя се високо.

Смехът й замръзна на устните, когато намери втора синя бележка в корсажа на роклята си. Огледа я подозрително, после се разшета наоколо и започна да претърсва гардероба си.

Тези сини бележки бяха навсякъде — в обувките й, в дрехите й, в чекмеджетата, във фустите й, в чорапите й и дори под възглавницата й!

Какво безочие, помисли си тя, а възмущението й растеше с всяка бележка, която намираше. Как смееше по толкова нахален начин да накърнява личната й сфера! Ако не го беше сторил самият Травис, значи — толкова по-зле! — беше натоварил някой друг да рови в нещата й и да пъха там бележки. И кога? Това можеше да стане само през нощта, понеже беше намерила три бележки дори в роклята си, с която беше облечена вчера.

Разярена, тя излезе от апартамента си и се запъти право към канцеларията. Там изглежда нямаше никакви промени. Цяло щастие беше, че всяка вечер заключваше канцеларията си.

Когато седна зад писалището си, първоначално съвсем не обърна внимание на тънкия конец, който беше опънат напречно над кожената й подложка за писане. Ала после, със свити устни, го проследи подозрително от предната страна на писалището чак до пода, където се губеше под писалището. Опря се на ръце и колене, за да проследи следата на конеца, но едва когато легна по гръб, видя бележката, която беше закрепена с топлийки към долната страна на писалището. Върху нея пишеше с големи три инча букви:

Като скърцаше със зъби, тя изтегли бележката и тъкмо я късаше на малки парчета, когато в канцеларията влезе Бранди с дузина сини бележки в ръцете.

— Както виждам той е бил и тук — каза Бранди бодро.

— Този път действително е минал всички граници! Това е моята частна канцелария и той няма никакво право да влиза в нея без мое разрешение.

— Не искам да те ядосвам повече — но надникна ли вече в сейфа?

— В моя сейф…? — започна Рийган и после спря насред думата. Само тя държеше трите ключа, които бяха необходими за отварянето на сейфа. Наистина имаше още една връзка ключове за сейфа, но тя се намираше в един банков трезор, на стотици мили от Скарлет Спрингс. Дори Бранди никога не отваряше хотелската каса и не знаеше в каква последователност трябва да се използват ключовете. С тези неща се занимаваше Рийган.

Тя бързо изтича до сейфа и пристъпи към дългата процедура на отварянето на ключалката му. Когато отключи последната стоманена врата, видя вътре защипано широко парче синя коприна. Когато го дръпна бавно, със стиснати зъби и гневни очи, видя веднага онова, което трябваше да пише на него. Тя дори не го прочете, а посегна към стоманеното чекмедже, изтръгна част от копринената лента и я хвърли в кошчето за боклук.

— Как си стигнала до тази мисъл? — попита тя, като се обърна към Бранди.

Бранди изглеждаше малко нервна и се усмихна едва-едва.

— Надявам се, че не си загубила самообладание. Явно вчера, когато целият град се беше струпал в хотела и всички дюкяни бяха затворени, някой е разнесъл навсякъде из селището тези малки, сини предложения за женитба. Може би дори са били цяла армия разносвачи: докторът намери една от тях в лекарската си чанта и четири в лечебницата си; Уил, търговецът на смесени стоки, откри шест върху тезгяха си и — тук Бранди едва приглуши напушващия я кикот — ковачът намери една, написана върху синя коприна, защипана в подковата на кон, който щеше да подковава наново.

Рийган седна.

— Разказвай по-нататък — каза тя глухо.

— Е, някои го приемат с хумор, други не. Адвокатът намери едно предложение за женитба в сейфа си и разправя, че щял да се обърне към съда. Но повечето се забавляват и много искат да се запознаят с Травис.

— Във всеки случай аз не искам да го виждам повече — каза Рийган, не съвсем убедена, че това е самата истина.

— Не говориш сериозно — каза Бранди усмихната. — Може би всички предложения, които получаваш, са еднакви, ала пръснатите из града свидетелстват за значителен творчески талант. В тях има стихове, някои са дори от Шекспир и госпожица Елисън, която свири на пиано, получи нотите за една песен, която намира за много хубава. Тя иска на всяка цена да ти я изпее.

Рийган вдигна глава.

— Нима е тук в хотела?

Бранди направи гримаса.

— Всеки в града сега се чувства съпричастен и… да, повечето са тук.

— Кой не е тук? — попита Рийган мрачно.

— Бабата на госпожица Елисън, която получи удар миналата година, и господин Уатс, който щеше да дои кравата си. И… — Гласът на Бранди секна, тя изглежда молеше приятелката си за извинение, тъй като в ума й не идваха още хора, които не присъстваха.

— Сестрата на госпожа Браун, която е от вчера на гости при нея, иска на всяка цена да се запознае с теб. С шестте си деца! Довела ги е всичките.

Рийган сложи ръце на писалището и скри лицето си в тях.

— Може ли да умре човек, ако поиска? Как да изляза пред очите на тези хора? — Тя погледна към Бранди с безкрайно угрижено лице. — Как можа Травис да ми причини такова нещо!

Бранди коленичи до приятелката си и я погали по косите.

— Рийган, нима не разбираш, че той просто ще направи всичко, за да те върне при себе си? Че толкова много се нуждае от теб? Изглежда още не ти е ясно колко много го е засегнало, че си го оставила. Когато те търсил, за един месец отслабнал четиридесет и пет фунта. Само един негов приятел, Клей, го разубедил да не се самоубива.

— Травис ли ти разказа всичко това?

— Не пряко. Измъквах му думите с ченгел от устата, докато разбера какво в действителност се е случило с него. Преживял е толкова много, че дори на корем ще лази пред теб, за да те върне при себе си. И ако за тази цел му потрябва помощта на целия град, няма да се спре и пред това. Може би тактиката му е малко… е, може би не е точно най-изисканата, но какво ще предпочетеш — една роза и един мъж като Фаръл, или — колко бяха станали до тази сутрин? — да, седемстотин четиридесет и две рози и Травис Станфорд?

— Но в такъв случай нима беше необходимо всичко това? — отвърна Рийган и дръпна конеца, който я беше отвел до онова предложение за женитба под писалището й.

— Няколко пъти ми се оплаква, че Травис никога не те молел за нищо, а винаги само ти заповядвал какво да правиш и как да го правиш. Ако си спомням правилно, при венчавката си казала „не“ само защото не те попитал по-рано дали искаш да се омъжиш за него. Струва ми се, че този път няма да можеш да го упрекнеш, че не те е питал по-рано. Ти също така го обвиняваше, че не разбирал нищо от ухажване. — Бранди се изправи на крака и се усмихна. — Мисля, че това ухажване ще остане в историята на Скарлет Спрингс.

В този миг самата Рийган се усмихна против волята си.

— При това исках да получа само малко шампанско и няколко рози.

С облещени очи Бранди сложи пръст върху устните на Рийган.

— Моля те, не изричай повече тези думи. Може да се случи така, че да се удавим в него.

Сега вече Рийган не можа да удържи смеха си.

— Няма ли никога да се научи да прави нещо с мярка?

— Не се надявай на противното — отговори Бранди сериозно. — С голямо удоволствие щях да бъда на твоето място и да видя къде ме стяга чепикът.

— Чепиците ми са натъпкани с бележки — отговори тя находчиво.

Бранди тръгна през смях към вратата.

— Ти по-добре събери всичките си сили. Там вън всичко живо чака напрегнато да се появиш. — Все още смееща се Бранди чу тежката въздишка на Рийган и излезе от канцеларията.

Рийган остана още малко, за да се успокои и да размисли върху думите на Бранди. Всичко, което беше свързано с Травис, беше в свръхразмери: неговото тяло, неговият дом и неговата страна. Как можеше да очаква, че като жених щеше да прибегне към други мащаби?

Грижливо извади копринената лента отново от кошчето за боклук и я сгъна старателно. Някой ден щеше да я покаже на внуците и внучките си.

Решителна, с изпънати рамене и вдигната брадичка, тя излезе от канцеларията и се запъти към хотелските стаи.

Макар че не беше неподготвена, действителността далеч надмина очакванията й. Първата особа, която съзря там, беше бабата на госпожица Елисън. Тя седеше в кресло и й се усмихваше е едната половина на лицето си. Другата беше парализирана от времето на апоплектичния удар.

— Толкова се радвам, че все пак сте дошла — каза Рийган любезно, сякаш беше поканила струпалите се на вечеринка.

— Седемстотин четиридесет и две! — извика един мъж. — И последната е от стъкло и има зад гърба си дългия път от Европа до тук!

— И как е пристигнала, без да се счупи?

— А пък аз се питам как е попаднала на тавана на плевнята ми за сено! Стълбата ми наистина се счупи преди два дни и аз още не бях намерил време да я погледна. Но там лежеше вързопът, толкова грижливо завързан, че повече нищо не можеше да се желае, и върху лентата пише дали иска да се омъжи за него.

Един мъж стоеше до стената зад тезгяха, рисуваше дълга извита нагоре роза върху ламперията и до нея таблица с числа: 05 часа — 1 роза; 05 часа 30 — 2 рози чак до долу с 38 рози в 23 часа 30. После нарисува и стъклената роза в полунощ и пресметна сумата под черта. Рийган не пожела да попита кой беше възложил на художника тази творба или му беше разрешил да я изпълни на стената зад тезгяха — тя самата беше прекалено много заета с това да се брани от любопитните гости.

— Рийган, вярно ли е, че този мъж е бащата на Дженифър, но вие не сте омъжена за него?

— Тогава, когато Дженифър се роди, ние бяхме женени — опита се Рийган да обясни обърканото състояние на нещата. — Тогава обаче при моята венчавка аз не бях още пълнолетна и…

Друг мъж й отне думата с въпроса си:

— Вярно ли е, че на този мъж уж принадлежала половината Вирджиния?

— Не е съвсем така, само третината. — Сарказмът не успя да приглуши всеобщото любопитство.

— Рийган, не ми харесва това, че този човек оставя бележки в сейфа ми. Съхранявам там поверителни документи, а личността на един адвокат и клиентите му е неприкосновена.

Така продължи с часове, докато усмивката на Рийган се стопи и се превърна в застинала маска. Раздвижи я едва един слаб, боязлив глас:

— Мами!

Тя погледна надолу и съзря дъщеря си, която вдигаше малкото си лице към нея. Явно нещо я потискаше.

— Ела при мен, Дженифър — каза тя, вдигна дъщеря си на ръце и я отнесе в кухнята. — Хайде да видим дали Бранди ще ни увие нещо за ядене. После ще си направим пикник.

Час по-късно Рийган и малката й дъщеря седяха сами на брега на малка рекичка северно от Скарлет Спрингс. Почти бяха опразнили цяла кошница със студено печено пилешко и сладкиши с череши.

— Защо татко не иска да се върне в къщи? — попита Дженифър. — И защо всички получават писма от него, само аз не?

Едва сега Рийган осъзна, че дъщеря й беше отмината от потопа бележки и рози. Действително не беше намерила нито една бележка с предложение за женитба в стаята на Дженифър.

Тя притегли дъщеря си върху скута си.

— Той хвърли толкова усилия да се ожени за мен, защото знае, че ще отидеш при него, ако стана негова жена. Това е причината.

— Татко не иска ли да се ожени и за мен?

— Иска да живееш при него. И съм убедена, че поне половината от розите бяха предназначени за теб, за да те помоли да се преместиш при него.

— Иска ми се да прати и на мен рози. Тими Уотс твърди, че татко искал само теб и аз съм щяла да остана при Бранди, ако заминеш.

— Как смее да твърди такива отвратителни неща! Това е нагла лъжа! Твоят татко те обича много. Не ти ли каза, че ти е купил пони и построил хралупа? И е направил тези неща, преди да те познава. Какво ли няма да направи за теб, откакто знае какво съкровище има.

— Мислиш ли, че ще поиска и моята ръка?

Рийган не знаеше какво да отговори на този въпрос.

— Ако иска ръката ми, то това важи едновременно и за теб. Той ще се ожени за нас двете.

С въздишка Дженифър се облегна на майка си.

— Ще ми се татко да дойде в къщи. Ще ми се никога да не заминава никъде. И да ми прати рози и да ми пише писма.

Рийган люлееше дъщеря си върху скута, галеше я по косите и едва сега забеляза колко е тъжна Дженифър. Травис щеше много да се упреква, ако знаеше колко страда дъщеря му от това, че беше пренебрегната при ухажването. Може би щеше да компенсира утре пропуска на Травис. Може би щеше да набави още няколко рози, които Травис беше недогледал при плячкосването и щеше да ги даде на дъщеря си — от името на баща й.

Утре, помисли си тя, и едва не изтръпна при тази мисъл. Какво ли кроеше Травис за утрешния ден?