Рийган

ГЛАВА ДЕВЕТА

Историите, които Рийган досега беше чувала или чела бледнееха пред действителността, когато отвори вратата под задната корабна палуба. Трябваше да хвърли всичките си сили, за да надмогне бурята и солената вода, която плискаше в лицето и дразнеше очите, да отвори вратата толкова, че да се промъкне на палубата. Вратата захлопна подире й. Сред солените вълни за миг стана вир вода и вълненото манто увисна като тежък чувал на тялото й.

Вкопчи се със сетни усилия в парапета на стълбището и се опита отчаяно да стои на краката си в придошлата вода, докато се оглеждаше за Травис сред бушуващия потоп. Отвесните вълни я връхлитаха така, сякаш щяха да пробиват дупки в тялото й. Първоначално не различаваше мъжете на палубата от пристройките. Но тя се задържа на палубата. Огромното желание да се убеди, че Травис е в безопасност, беше по-силно от болката, която й причиняваха солената вода и вилнеещата стихия.

Лека-полека очите й привикваха към урагана, и докато непрестанно триеше солта от очите си, успя най-сетне да съзре няколко призрачни фигури в средата на дългата главна палуба. Преда да размисли как да стигне до тази част на кораба, една отвесна вълна я събори върху палубните дъски и я понесе като парче дърво по палубата. Водният тласък я удари о перилата на борда, тя се опита да се хване здраво някъде. Ръцете й тършуваха в прииждащата вода и се натъкнаха на дървен лафет на оръдие. Вкопчи се като удавник в него.

Когато отвесната вълна я отмина, тя се помъчи да се премести до високата част на оръдието. В този миг отново чу трещящо бучене, което идваше отгоре. Трябваше да се е счупила някоя от мачтите. Видя, че мъжете впериха очи нагоре и с неимоверни усилия тръгна покрай лафета към мачтата.

Всички мъже по палубата — Травис също, забеляза тя с облекчение — се държаха здраво някъде, докато гледаха нагоре към прекършената мачта.

После чу глас, който беше по-силен от бушуващото море:

— Казах ви, качете се на мачтата!

Това беше гласът на капитана и когато Рийган изтри с опакото на ръката водата от очите си, тя забеляза, че моряците отстъпиха на крачка от него. Мина известно време преди да проумее, че капитанът е дал на някого от тях заповедта да се покатери по вантите до повреденото място на мачтата, и й идваше да му каже какво мисли за заповедта му. Ала естествено не биваше да го прави, защото Травис ще разбере, че не е останала долу в каютата си.

Погледна към него и в този миг би предпочела да я повлече някоя вълна, защото Травис я беше забелязал и вървеше към мястото, където се бе вкопчила. По свирепия му поглед, който надминаваше дори яростта на бурята, можеше да се досети какво мисли за държането й, и без да умува, Рийган взе да отстъпва към вратата под задната корабна палуба.

Не беше изминала и две крачки, когато усети силните му ръце върху раменете си. Той не каза нито дума, това не беше и нужно. Всичко беше ясно изписано върху лицето му. Корабът отново се наклони толкова много, че почти заплашваше да се обърне, Травис се хвърли върху нея, притисна я с туловището си към дъските и с усилие я удържа там. Когато корабът отново се изправи бавно, той изръмжа в ухото й:

— За това би трябвало сега да те напляскам!

Преди да успее да каже каквото и да било, вниманието й привлече гръмкия вик на капитана:

— Няма ли нито един мъж сред вас?

Докато Травис държеше здраво Рийган за китките на ръцете, тя изведнъж забеляза Дейвид до перилото на борда и тутакси се досети, че е вървял по петите й до палубата. Дори на тази оскъдна светлина сред бушуващата водна пяна ясно се виждаха сините отоци по лицето му, които се дължаха на юмручния удар на Травис. Погледите им се срещнаха и Рийган изпита парливо чувство за вина, защото по очите му отгатна, че е разбрал, че само са го използвали и смятали за глупак.

Една вълна се изля върху палубата и ги раздели. Когато водата се оттече тя видя, че Дейвид се беше придвижил на няколко метра, но вече не гледаше в нейната посока. Вървеше толкова изправен, колкото беше възможно при тези обстоятелства, вперил поглед в капитана.

Когато беше стигнал дотам, че се намираше приблизително на височината на Травис на палубата, той се спря като закован и се провикна:

— Има един мъж, капитане! Аз ще се кача за вас на мачтата!

— Не! — извика Рийган и дръпна силно Травис за ръката. — Задръж го!

Дейвид се държеше здраво за перилото на борда в подножието на главната мачта. Извърна лицето си към Травис, двамата размениха поглед и Травис, който изглежда разбра немия апел на Дейвид, кимна късо. Хвана здраво ръцете на Рийган, за да не се намеси.

Рийган искаше да се отскубне от него. Искаше да задържи Дейвид, защото знаеше, че начинанието му е самоубийство, което щеше да тежи на съвестта й. Когато разбра, че няма да удържи или придума Дейвид, тя се сви боязливо като екипажа. Травис се заклещи с хълбоци и крака между перилото на борда и едно оръдие, притискайки Рийган с две ръце към гърдите си. Нито за миг не сваляше очи от Дейвид.

Капитанът изглежда се зарадва, че най-сетне се беше намерил някой да изпълни заповедта му. Даваше на Дейвид с висок глас инструкции, докато завързваше въже около хълбоците му. От жестовете и откъслечните думи, които долавяше, тя разбра, че Дейвид щеше да се качи до първата счупена рея, после щеше да пропълзи по тясната заоблена греда и отново да завърже с въжето прекършения край на реята.

Рийган можеше само да въздъхне. Нямаше думи за недоумението, че екипажът пращаше на сигурна смърт един пасажер.

В паниката си понечи да скрие лице в рамото на Травис, ала той вдигна насила главата й, за да види Дейвид, който стоеше широко разкрачил нозе в подножието на мачтата и изглежда чакаше да го погледне в очите още веднъж за сбогом.

Рийган вдигна двете си ръце към него, безпомощно ги отпусна отново, после изправи снага, облегната с гръб о гърдите на Травис, и впери очи в Дейвид, който заизкачва вантите със свирепа решителност.

Неумението му се забеляза веднага, защото краката му изскачаха от вантите и толкова често не улучваше дупките във въжената стълба, че сегиз-тогиз увисваше с една ръка за нея. Вятърът го брулеше безмилостно, опъваше ръцете му и отнасяше корабните въжета изпод краката му.

Рийган притисна длан към устните си и заби зъби в тях, следейки катеренето на Дейвид.

Бавно и мъчително, като правеше стъпка след стъпка, Дейвид най-сетне стигна до счупената рея. Висеше с двете си ръце на нея, изглежда почиваше или изчакваше следващата отвесна вълна да отмине кораба. Когато водата се оттече в морето и хората по палубата видяха, че той все още виси там горе на реята, всички въздъхнаха с облекчение.

Корабът започна бавно да се връща в хоризонтално положение и Дейвид запълзя по реята. На около половин лакът разстояние от мястото на счупването той отново се спря, размота парче въже, навито около кръста му и захапа със зъби свободния край.

— Внимавай! — извика някой на крачка от Рийган. Дейвид не чу предупредителния вик, тъй като отново се надигна силна вълна между него и мъжете на палубата.

Бушуването на водата се смеси с един друг шум, който идваше отгоре. Със затаен дъх — изглежда мина цяла вечност, докато водата се оттече за кой ли път — Рийган погледна боязливо нагоре към реята, за която Дейвид се беше вкопчил с ръце и колена. Когато най-сетне го видя, тя се усмихна щастливо. Шумът, сякаш нещо се чупи, не идваше от реята: тя висеше все още невредима на мачтата.

Усмивката замръзна на устните й, когато видя какво се беше строшило горе. Над главата на Дейвид от гондолата на голямата мачта, която служеше на екипажа за наблюдение, се беше откъртила едната страна и къс от нея се люшкаше точно над черепа на Дейвид. Лежеше неподвижно върху реята и изглежда беше ударен от счупеното дърво.

Тя не подозираше, че Травис я наблюдава, докато се притискаше към гърдите му. Не обръщаше внимание на останалите, поглеждаше само плахо към Дейвид на реята, докато Травис я отмести от себе си, притисна я към една палубна каюта и постави ръцете й около голямо, здраво закрепено към палубата оръдие.

— Тук ще стоиш! — заповяда той преди да посегне към едно въже, което беше свързано с перилото на борда на главната мачта, и да увие свободния му край около хълбоците си.

Връхлетя я нов ужас — ужас, от който онемя. Китките на ръцете, както бе вкопчена в оръдието, побеляха като сняг, сякаш през жилите й не течеше кръв.

Не смееше да диша, гледаше как Травис вече се катери по вантите, въпреки ръста си много по-уверено и по-чевръсто от Дейвид. Може би човек трябваше да мери сила с него, ако искаше да наложи себе си на вантите в тази буря.

Всеки, път, когато отвесна вълна се стоварваше върху палубата и преставаше да вижда Травис, у нея умираше нещо. Когато Травис стигна до строшената рея, тялото й беше застинало безжизнено до желязото на оръдието, което бе прегърнала с ръце.

Травис пропълзя предпазливо по реята, надвеси се с кръстосани бедра над Дейвид, сниши се над него, изглежда викаше нещо в ухото му. На палубата не се чуваше нищо, вятърът отвяваше думите му.

Когато Дейвид вдигна глава и погледна нагоре към Травис, сред моряците се чуха ободряващи викове. Рийган не намери в тях никаква утеха.

Двамата като че ли водеха там горе твърде дълъг разговор, преди Травис да потегли отново и всичко живо затаи дъх, защото трябваше на всяка цена да пази равновесие, надвесен над Дейвид. Бързо и ловко Травис завърза прекършения край на реята и укрепи мястото на счупването, като омота няколко пъти плътно около гредата въжето, което носеше на кръста си. На два пъти прекъсва работата си, държейки се като удавник за реята, защото поредната отвесна вълна би го отнесла със себе си в морето.

Когато приключи с такелажното укрепване, Травис пропълзя по реята обратно при Дейвид. Англичанинът му подаде края на въжето, което беше завързано за хълбоците му, и Травис уви този край около кръста си. Сега бяха свързани като скачени съдове в щастие и нещастие, ако на някой от двамата се случеше нещо при спускането на палубата.

Отново подхванаха дълъг разговор на реята. Травис явно придумваше Дейвид да пусне заоблената греда, за която се държеше.

Рийган усети, че сърцето й ще се пръсне, когато Травис дръпна въжето, за да насърчи Дейвид да пропълзи на главната мачта. Травис щеше да издържи горе дотогава, докато някоя отвесна вълна го изтръгнеше от мачтата. Ала той изчака търпеливо, докато Дейвид най-сетне тръгна. Бавно, като напрягаше поотделно всеки мускул, Дейвид започна отново да се приближава към главната мачта, а Травис помагаше на по-младия мъж да намества върха на ботушите си в дупките на вантите. После показваше на Дейвид, сякаш той беше малко дете, къде да слага ръцете на плетената стълба.

Неочаквано Травис сграбчи с две ръце Дейвид и го затисна с туловището си към вантите. Отминаваше поредната отвесна вълна, която той беше забелязал своевременно. После двамата пристъпиха към спускането.

Сърцето на Рийган заби едва тогава, когато съзря двамата на около шест метра височина от палубата. Забеляза, че Травис говореше нещо, Дейвид клатеше глава, американецът наново го увещаваше и англичанинът накрая отстъпи. Дейвид започна вече да слиза сам, докато Травис отпускаше въжето, към което го беше завързал и чийто свободен край затегна на морски възел за вантите.

Болка прониза сърцето на Рийган: Травис искаше да осигури на младежа по-безопасно спускане, като закрепи за вантите въжето, което го свързваше с Дейвид! В случай че следващата вълна изтръгнеше Травис от вантите, само той щеше да полети с главата надолу към борда.

Тя веднага осъзна смисъла на тази маневра, защото Травис хвърли поглед към морето и като че ли забеляза там нещо, което остана скрито за хората долу на палубата. Рийган облещи очи, когато Травис усука около мускулестата си подмишница въжето, на което висеше Дейвид, с другата ръка се хвана за вантите, вдигна крак и с пета ритна главата на Дейвид, която се намираше под ботушите му. Дейвид, съвсем неопитен в катеренето по въже, тутакси загуби опората си във вантите, нададе вик, няколко секунди падаше като камък, преди да се изпъне въжето, което беше завързано за кръста му. Висеше като махало от подмишницата на Травис и за възела в плетената стълба.

Дейвид изкрещя още няколко пъти, а Травис продължи да отпуска въжето, докато матросите, които протягаха ръце в подножието на мачтата, го хванаха и бързо смъкнаха на палубата.

Рийган наблюдаваше всичко това някак разсеяно, защото с разтуптяно сърце следеше Травис, който отново гледаше към морето. Той бързо придърпа въжето, на което бе висял Дейвид, посегна с две ръце към вантите и прикри главата си, сякаш да я предпази от опасност.

Изведнъж тя връхлетя, вълната, която надвишаваше всички досегашни отвесни вълни с десетки метри. Точно в мига, когато Рийган пусна оръдието и се затича към мачтата, сякаш можеше да помогне на Травис в бедственото му положение там горе.

Остана без опора. Затъркаля се по дъските на палубата и се удари в перилото на борда до главната мачта така, че едва не загуби съзнание. Не я беше грижа за силната болка в гърба, вслушваше се само в трещенето и пукота над придошлата вода.

Въпреки всичко Рийган се помъчи да се добере до перилото на борда. Викът на един матрос, после, различимо само като контури, тялото на един мъж, което прелетя над главата и пльосна във водата до перилото на борда, не отмениха решението й. Едва си поемаше дъх в бушуващата стихия, не търсеше с очи нищо друго, освен мястото на мачтата, където Травис се беше вкопчил във вантите.

Ако не беше напрягала толкова много очите си, никога нямаше да открие призрачната фигура на Травис в мига, когато ръцете му се отделиха от такелажа и той взе да пада от мачтата. Кракът му се беше оплел във вантите и това навярно му спаси живота, докато той със сетни сили посягаше към едно въже, за да се завърже за вантите.

Корабът се мяташе като орехова черупка във водовъртежа на могъщата отвесна вълна. Рийган се държеше за перилото и се молеше на бога Травис да не загуби сили. Явно нещо не беше наред с него и той трябваше да се бори не само с урагана и вълните.

Като се държеше с едната ръка за перилото, с другата тя улови едно въже от дръжката на кормилото, дебело колкото ръката й, и тръгна с него към главната мачта.

Врявата на мъжете, бушуването на стихията заглушаваха всички останали шумове. Не можеше да вика за помощ, можеше да гледа само нагоре към Травис, който отчаяно се мъчеше да слезе на палубата. Вкопчена във въжето, Рийган се изкатери неумело по вантите, докато стигна до мястото, където се бе оплел кракът на Травис. Като не знаеше как другояче да му помогне, тя омота дебелото въже около глезена му и вантите. Омота го толкова пъти и толкова здраво около плетената стълба, колкото й позволяваха силите, преди следващата отвесна вълна да връхлети върху палубата. Другия край на въжето уви около снагата си и се вкопчи отчаяно във вантите. Не беше подготвена за страшния удар, който не смекчиха и пристройките по палубата. След тази отвесна вълна вече нямаше смелост да мръдне от мястото си. Не отваряше очи от страх, че усилията й са отишли на вятъра. Беше направила всичко, което можеше, за да спаси Травис.

Изглежда дълго се бе люшкала между палубата и небето полувисяща, полуседяща, докато чу под себе си силни викове. Продължаваше да не отваря очи. Страхът тежеше като олово върху клепачите й.

— Травис! — викаха отблизо и — мисис Станфорд! — от по-голямо разстояние. Това трябваше да е гласът на капитана.

В този миг се престраши и отвори очи, но и сега не надви себе си да погледне наляво, където Травис беше омотан във вантите.

Така и не разбраха кой пръв избухна в смях. Може би нямаше нищо смешно, ала облекчението на матросите, че най-сетне са излезли от бурята, след като последните отвесни вълни едва не обърнаха кораба, беше толкова голямо, че гледката с двамата им се стори безкрайно забавна.

Рийган висеше три метра над главите им във вир-вода тънка муселинова рокля като риба в мрежа, голите й бедра бяха пъхнати през две дупки във вантите, омотала дебелото въже два пъти около тялото си, а с едната си ръка държеше здраво въжето, навито около крака на Травис. На това въже висеше мъж два пъти по-едър и по-тежък от нея. Той обаче се беше облегнал удобно във вантите, все едно че спеше в хамак. Изглеждаше така, сякаш малко момиче водеше за каишка странно, грамадно животно.

— Престанете с вашите насмешки и свалете двамата от мачтата! — сопна се капитанът.

Ободрена от смеховете, Рийган най-сетне се осмели да погледне към мястото, където трябваше да се намира Травис. И тъй като беше много близо до него, ясно видя кръвта, която се стичаше по слепоочията му.

Тримата матроси, които се качиха при нея, видяха в какво състояние е Травис и смехът им секна.

— Вие му спасихте живота — каза единият със страхопочитание. — Дори не забелязва, че искаме да му помогнем. Ако не бяхте го завързали за вантите, със сигурност щеше да падне през борда.

— Как е той?

— Още диша — отговори й матросът.

— Не, не — съпротивляваше се тя на матросите, които искаха да й помогнат — най-напред отнесете Травис на безопасно място.

Долу всички се смаяха, когато разбраха какво е сторила Рийган, а матросите отвръщаха с респект очи, вместо да зяпат необезпокоявани голите й бедра.

Подкрепяна от един матрос, Рийган се върна на палубата. Трудно й беше да си представи, че се е катерила нагоре и какво усилие й беше струвало спускането от тази височина.

Усети опората под краката си и последва в каютата мъжете, които се грижеха за Травис. Когато минаваха покрай кабината на Уейнрайт, един матрос промърмори, че съседът й спи. Рийган кимна разсеяно. Мислите й се въртяха само около Травис.

В каютата пристигна корабният лекар и прегледа раната на главата му.

— Трябва да го е ударила стенгата на грот-мачтата, когато бурята я прекърши — заяви лекарят и хвърли любопитен поглед към Рийган. — Както чух, вие сте попречили да падне през борда в морето.

— Ще оздравее ли? — попита Рийган, като отмина забележката на лекаря.

— Това никога не се знае при наранявания на главата — отвърна лекарят. — Случва се понякога раната наистина да заздравее, но мозъкът да не работи. Срещу това сме безсилни. Опитайте се да му давате да пие вода и да лежи спокойно. Съжалявам, че не мога да направя нищо повече за него.

Рийган само кимна докато махаше мокрите кичури от челото на Травис. Корабът все още се люлееше силно, но като си помислеше за страховитите часове в разбеснялото се море, платноходът се движеше сега така спокойно във водата, сякаш беше дъска. Обърна се към един от матросите, застанал до вратата, и го помоли да й донесе сладка вода.

Когато остана сама с Травис в каютата, първото, с което се залови, беше да го съблече — една съвсем не лесна задача при неговото мечешко тегло. После извади няколко сухи завивки от куфара си и загърна голото му тяло в тях. Едва приключила с тази работа, на вратата се почука.

Беше Сара Тръмбъл, която попита дали може да помогне с нещо на Рийган.

— Един от матросите ми разправи невероятната история, че в разгара на бурята сте се качили на мачтата и там сте завързали Травис. Нося ви това ведро!

Рийган взе от Сара кофата, която й подаваше.

— Благодаря ви, нямам нужда от помощ — каза тя с унил глас и посочи с глава към съседната каюта. — Вероятно бихте могли да направите нещо за младия Уейнрайт.

На Сара й беше достатъчно да хвърли само един поглед към лицето на Рийган, за да разбере колко зле беше Травис.

— Бъдете сигурна, че всички на борда ще се молят за вас — каза тя тихо и стисна ръката на Рийган.

Сара си замина, а Рийган се залови най-напред с почистване раната на Травис. Зеещата, не особено дълбока рана явно беше от силен удар с тъп предмет. За нея знаеше повече Травис, но той лежеше в безсъзнание. После разтри цялото му тяло, както лежеше безжизнен пред нея на леглото. Загърна го в топли завивки, изпъна се до него и го прегърна. Вярваше, че ще успее да го върне към живот със силната си воля.

Събуди се с тракащи зъби. Беше заспала от изтощение, без да свали от гърба мокрите си дрехи. Травис лежеше блед и неподвижен до нея. Изглежда силите му го бяха напуснали съвсем.

Рийган се изправи тихо, свали влажните дрехи от себе си и откри, че е загубила накъде вълнената си пелерина, а новата й муселинова рокля беше скъсана на няколко места. Клетият Травис, помисли си тя, трябваше да й набавя нов гардероб, преди старият да е ушит.

Тази мисъл я сепна, прокара длан по устните си и очите й се напълниха със сълзи. Може би Травис нямаше да види ушиването на новия й гардероб. Може би нямаше да се събуди от мъртвешкия си сън. И за всичко това беше виновна само тя! Ако не беше флиртувала с Дейвид, на младежа никога нямаше да му хрумне мисълта да доказва на Травис какъв мъж е. Само ако тя беше… но за разкаяние вече беше твърде късно. Пристъпи до скриновете покрай стената, извади нова рокля от тъмнокафява, тежка раирана коприна с пъстри сатенени ръкави и я облече. После почисти наново раната на Травис и изтри студената пот от лицето му.

Към полунощ той стана неспокоен и започна да се мята насам-натам в леглото. Рийган се опитваше да го удържа, за да не падне от койката или да си нарани ръцете, които необуздано размахваше из въздуха. Като не можа да противостои на силата му, легна върху него и се помъчи да го притисне с тялото си.

На развиделяване той като че ли се измори и заспа, макар че тя не можеше да твърди това със сигурност, защото очите му бяха почти непрекъснато затворени.

Когато утринното слънце надникна през прозореца, Рийган легна в края на леглото, опря глава на рамото на Травис и потъна в дълбок сън.

Събуди я ръката на Травис, която галеше нежно косите й, милваше шията и тила й. За миг тя скочи, тръсна глава и се взря внимателно в него, сякаш проверяваше дали разсъдъкът му беше на място.

Чувстваше, че цялото й тяло е вдървено. То напомни за себе си, когато всичките й страхове се разсеяха. Изведнъж се разтресе и едри сълзи се търкулнаха по бузите й. Травис щеше не само да оздравее, но и душевно беше невредим.

Той прокара пръст по бузата й.

— Последното, за което си спомням, беше шумът на чупещата се мачтова стенга. Тя ли ме удари по главата?

Тя само кимна. Сълзите бяха задушили думите й.

— Това се случи вчера или завчера?

— Завчера — изрекоха едва чуто устните й. Една тежка буца беше заседнала в гърлото й.

Травис се усмихна през болка и тихо я попита:

— Значи тези сълзи са за мен?

Тя отново кимна.

Той затвори усмихнато очи и прошепна:

— Да видя, че моето малко момиче плаче за мен — това си струва такъв незначителен удар по главата.

В следващия миг той отново заспа. Рийган сложи глава на гърдите му и даде воля на сълзите си. Облекчи с плач душата си от всичко, което я беше гнетило през последните двадесет и четири часа: от ужаса, когато видя, че Травис се катери след Дейвид по вантите; от страха, когато сама се беше изкачила на мачтата; от плашещата я неизвестност дали Травис някога ще оздравее.

Травис беше претенциозен пациент — толкова претенциозен, че след два дни грижи Рийган остана съвсем без сили. Свикна толкова бързо към това да бъде ухажван и глезен, колкото бебе към вървенето. Искаше да яде само тогава, когато Рийган го хранеше с лъжицата, без нейна помощ не можеше дори да си закопчае ризата и настояваше два пъти дневно да го мие с гъбата. Всеки път, когато Рийган го подтикваше да направи няколко крачки, за да си възвърне предишната форма, неочаквано го връхлиташе още по-силно главоболие, отколкото и без друго имаше и Рийган му слагаше студени компреси на челото.

На четвъртия ден, когато Рийган едва се сдържа да не му каже, че щеше да е по-добре, ако отвесната вълна го беше захвърлила зад борда, на вратата на каютата се почука. Когато Рийган отвори, пред нея стоеше Дейвид Уейнрайт.

— Мога ли да вляза? — попита той. Ръката му беше все още превързана и на лицето му се виждаше заздравяващ синьо-зелен оток.

Със сила, каквато не беше проявявал с дни, Травис седна на леглото.

— Разбира се, че може да влезете. Седнете!

— Не — отговори Дейвид, като избягваше погледа на Рийган. — Исках само да ви благодаря, че ми спасихте живота.

Травис изгледа за секунда изпитателно Уейнрайт.

— Направих го само от срам. Иначе всички до един щяхме да изглеждаме като страхливци.

Дейвид ококори очи, защото знаеше прекалено добре, че беше лежал като парализиран на гредата, докато Травис се беше погрижил той, Дейвид, да слезе съвсем безопасно на палубата. Същевременно осъзна, че Травис не желае да разкрива истината.

Дейвид изглеждаше облекчен. Той дори се усмихна едва забележимо.

— Много ви благодаря — каза той с поглед, който говореше много повече от думите му. После бързо излезе от каютата.

— Добре постъпи — каза Рийган, наведе се към Травис и го целуна по бузата.

Той уви ръце около талията й.

— Това не е подходящото място — заяви той сърдито, притегли я върху гърдите си и я целуна по устата.

Тя уви ръце около врата му и се отдаде на настоятелните му целувки. Толкова дълго го беше докосвала по безплътен начин, че тялото й копнееше за нежността му. Тихо се засмя, останала без дъх от целувките му.

— Преди час беше твърде слаб, за да станеш.

— Все още не ми се става, но това няма нищо общо със слабостта — отговори той и започна да разкопчава роклята й.

Рийган веднага скочи от леглото.

— Предупреждавам те, Травис Станфорд! Ако скъсаш още някоя от хубавите ми рокли, ще спра да говоря с теб!

— Нямам нищо против — отговори той, отметна завивката и й показа колко силно я желае.

— Боже мой! — ахна тя. Пръстите й зашариха трескаво по копчетата на роклята. Толкова бързо не беше се събличала през живота си.

Скочи при него в леглото, зарови лице във врата му, потърка голите си бедра о тялото му. Дълго беше чакала този миг и нейната готовност да го приеме беше не по-малка от неговото желание. Когато се опита да го привлече върху тялото си, той се възпротиви.

— Не, моя малка грижовнице — каза той с гърлен смях, вдигна я с двете си ръце и я положи като кукла върху члена си.

Беше изненадана от действието му, почти шокирана. Травис я наведе нежно напред, целуна гърдите й и този шок се превърна в сладостно усещане. Ръцете му се плъзгаха надолу-нагоре по гърба й, а устните му галеха гърдите й. Никога досега не бяха възбуждани наведнъж толкова чувствителни зони по тялото й.

Когато сложи отново длани на хълбоците й и започна нежно да я вдига и спуска, тя бързо улови и се нагоди към този ритъм. Мускулите на краката й бяха заякнали от вървенето по люлеещата се палуба и на нея й хареса сама да определя такта на тази люшкаща любовна игра. Наведена над Травис, докосваща с гърдите си горната част на тялото му, тя отгатваше по лицето му кое движение му харесва най-много.

С растяща възбуда тя беше надвита от собствения си ритъм и движенията й станаха по-бързи. В този миг Травис я прегърна, претърколи я по гръб и проникна бурно и дълбоко в нея, докато една вълна на блаженство изпълни телата им.

Изтощен, отпуснат и окъпан в пот, той се строполи върху нея, а Рийган го притисна усмихната още по-плътно към себе си. Наслаждението й се беше усилило от факта, че тя сама ръководеше любовния акт. От това, че беше успяла да превърне толкова силен и своенравен мъж като Травис в покорно и нежно същество, в нея се роди ново, щастливо преживяване, което с усмивка взе в съня си.