— Какво? — изстена Рийган, която възприе думите му почти като удар с тояга. — Америка гъмжи от глупави неграмотни хора, които живеят в дървени колиби. Какво има там освен диви индианци и страшни животни? Не, в никакъв случай не желая да замина за толкова изостанала страна.
Вече нямаше никаква следа от хумор в очите на Травис, когато се изправи и тръгна решително към нея.
— Ах, вие, проклети англичанки! През целия ден трябваше да слушам нещо подобно от твоите надменни сънародници. Отбягват ме, защото не им харесва как се обличам или говоря. Или някой от роднините им е загинал в една война, когато съм бил още в бебешката люлка. Наистина ме боли, когато гледат на мен като на нищожество и няма да го търпя поне от теб.
Рийган се отдръпна и вдигна ръка над главата си сякаш да се защити от него.
— Достатъчно дълго вървях на пръсти около теб, но отсега нататък ще правиш това, което ти казвам. Ако оставя едно дете като теб само и беззащитно в тази страна, вече няма да спя никога спокойно. Не желая да ти досаждам с обяснения как действително стоят нещата в Америка, щом като вече имаш толкова ясни представи за тази страна, но трябва да ти кажа поне едно: у нас не изхвърлят на улицата млади момичета, само защото не се подчиняват. Когато пристигнеш във Вирджиния, ще решиш какво искаш да правиш — нещо, което повече подхожда на една английска „лейди“, отколкото да проституира. Тъкмо това би била единствената ти алтернатива, ако те оставя тук.
Той я погледна гневно, тя се притискаше о стената.
— Ясно ли ти е?
Не й даде никакъв шанс да отговори, а затръшна с гръм и трясък вратата, превъртя ключа и я залости отвън.
— Да, Травис — прошепна тя във все още ехтящата пустота.
Зарадва се, че излезе, тъй като в присъствието на Травис беше невъзможно да формулира ясна мисъл. Може би вече нямаше да я принуждава да прави тези ужасни неща в леглото. Може би щеше да й върне свободата, ако не го предизвикваше. Усмихната, тя седна отново на стола си и взе да мечтае за бягството си и колко добре би било, ако се отърси от опеката на този недодялан американец. Невероятно, мислеше си тя, той иска да ме вземе със себе си в Америка!
Свила се на топка в креслото, простряла юрган върху краката си, тя си представяше мислено колко ужасна страна трябва да е тази Америка. Спомни си за онази история, която й беше разказала една камериерка, чийто брат беше обходил надлъж и нашир Америка и се беше върнал оттам със страховити, потискащи впечатления. Когато свещта догоря и в стаята настъпи мрак, тя начесто взе да поглежда към вратата, мислейки кога ли щеше да се върне Травис. По някое време, среднощ, напусна креслото си, качи се в огромното студено легло и се сгуши между възглавниците. Не беше толкова хубаво както да лежи до него, но така или иначе като крайна утеха и възглавниците вършеха работа.
Сутринта я болеше главата и беше в ужасно настроение. Това, че американецът я беше оставил цялата нощ сама, я доведе до ярост. До вчера беше държал велики речи, колко много щял да се грижи за нея, а пък в следващия миг я оставяше на състраданието и милозливостта на хората от странноприемницата.
Припряно хлопане по вратата прекъсна унилите й разсъждения. Рийган кръстоса ръце пред гърдите си и изпъна брадичка. Искаше да внуши на Травис, че въобще нямаше да я трогне, ако я зареже. Ала вместо плътния му глас отекна звучен смях. Рийган се обърна и видя смаяна три жени, които, натоварени с няколко големи вързопа и кошници влизаха в стаята, след като бяха отлостили вратата.
— Вие ли сте мадмоазел Рийган? — попита миловидна тъмнокоса жена. — Аз съм мадам Роза, а това са моите помощнички. Дошли сме, за да изслушаме желанията ви за гардероба, който искате да вземете със себе си в Америка.
На Рийган й потрябваха няколко секунди, преди да проумее какво искаха жените от нея. Както се установи, очевидно Травис беше натоварил мадам Роза, френска имигрантка и бивша шивачка на една от придворните дами на Мария Антоанета, да приготви комплексно гардероба на своята пленница.
Първоначално Рийган беше толкова разгневена от неговото попечителство, че не можеше да каже нито дума. Седеше само на леглото и гледаше втрещено жените. Ала когато улови смаяните погледи на трите жени, разбра, че те нямат никаква вина за нейния гняв. Нейните отношения с Травис Станфорд нямаха нищо общо с тези шивачки, които просто изпълняваха задълженията си.
— Нека най-напред разгледам вашите стоки — каза тя с досада, докато си спомняше за малкото случаи, когато й бяха разрешавали да избира платове. Нейният вуйчо изискваше да носи само розово, синьо или бяло, а за гарнитурата или бродерията тя и нейната камериерка сами трябваше да се погрижат.
С любезна усмивка моделиерката и помощничките й разположиха върху леглото мостри на платове. Това беше просто един безкраен пазар на цветове и тъкани, какъвто Рийган никога не беше виждала. Имаше парчета кадифе, в дузина различни разцветки, сатен в още по-ярки тонове, лен, коприна, изтъкана по шест различни начина, от всяка тъкан най-малко дузина различни разцветки. Само вълнените платове претендираха за четвъртината от леглото. Рийган се удивяваше на разнообразието в изработката: имаше кашмир, тартан и един дълговлакнест, мек плат, който наричаха мохер. А муселиновите платове! От тях изглежда имаше стотици мостри, ръчно багрени, щамповани, бродирани и плисирани.
С удивени очи Рийган разглеждаше всички тези прелести.
— Естествено ние имаме и гарнитурата към тях — обясни мадам Роза и даде знак да й изложат мострите.
Имаше ветрила, ленти от сатен и кадифе, ръчно плетени дантели, връвчици с нанизани миниатюрни изкуствени перли, сребърни кордели, преработени в накити перли, копринени цветя, златни орнаменти и изкусно направени завързалки.
Поразена от всичките тези великолепия, Рийган стоеше като вкаменена.
— Може би за мадмоазел е още прекалено рано да вземе решение — каза предпазливо мадам Роза. — Мосю Травис обаче смята, че трябва да свършим всичко за един ден, така че дрехите да се разкроят, преди да тръгнете на пътешествие. Той е наел една жена, която ще пътува с вас и по пътя ще шие дрехите, за да е готов гардеробът ви, когато пристигнете в Америка.
Когато Рийган се окопити, се замисли дали Травис съзнаваше в каква история се беше забъркал. Съмняваше се, че мъж като него имаше представа за това какво струваха женските дрехи. Вуйчо Джонатан беше обръщал непрестанно внимание на Рийган върху невероятно високите цени, които се налагало да плаща.
— Мосю Травис осведоми ли се за цената на дрехите?
— Не, мадмоазел, — отговори шивачката удивено. — Той дойде снощи късно в дома ми и каза, че бил чул, че съм най-добрата моделиерка в Ливърпул, и поиска да поръча цялостен гардероб за една млада дама. За цената не сме говорили, но аз останах с впечатлението, че мосю и не се интересува от нея.
Рийган отвори уста да възрази, но само се усмихна. Значи така! Този надут пуяк навярно си въобразяваше, че се намира още в джунглите на Америка! Защо не се пошегува с него, като си поръча цялостен гардероб, за да наблюдава физиономията на Травис когато му представят сметката! Естествено сметката трябва да се направи, преди жените да се заловят с разкрояването на дрехите, защото от шегата й ще загубят единствено те, ако Травис не можеше да плати.
— Откъде да започнем? — попита Рийган със сладък глас и в очите й заблестяха дяволити пламъчета — ще натрие носа на Травис.
— Може би с всекидневните дрехи? — предложи мадам Роза и прибра парчетата плат от леглото.
Часове по-късно обаче цялата история развали настроението на Рийган. Колко жалко, че никога нямаше да носи тези дрехи! Беше подбрала гардероб, който щеше да очарова дори принцеса. Имаше муселинови рокли в безброй цветове, с прелестна гарнитура; бални рокли от сатен и кадифе, рокли за разходки при хубаво и при лошо време; костюм за езда, от който Рийган избухна в смях, тъй като нямаше представа как жената седи на кон; елечета, палта, пардесюта, спенсъри, дамски жакети, нощници, комбинезони и поръбени с дантела долни фусти. Когато приключи с поръчката, всички мостри бяха изчерпани.
Донесоха обяда на поднос и Рийган се зарадва, че срещата приключва, тъй като вече се измори.
— Но ние само положихме основата на вашия гардероб — протестира мадам Роза. — Днес следобед ще пристигне кожухарят с шапкарката, обущаря и ръкавичаря. А на нас ни остава да вземем размерите на мадмоазел за всички дрехи.
— Естествено — прошепна Рийган. — Как можах да забравя?
Докато следобедът минаваше с избора на нови мостри, Рийган престана да се удивява на всичко. Кожухарят донесе парчета от соболеви кожи, хермелин, чинчила, бобър, рис, вълк и ангорска коза. Обущарят взе със себе си разцветки, защото щеше да изработи към всяка рокля и манто чифт меки домашни обувки, които щеше да оцвети в съответствие с дрехите. После обсъди с нея обувките, от които се нуждаеше за езда и разходка, докато шапкарката и мадам Роза съгласуваха шапки и рокли с ръкавичаря.
Когато се здрачи, всички бяха капнали от умора. Рийган изглеждаше най-унило от всички, защото не забравяше, че трудът през този ден ще отиде на вятъра, тъй като вероятно нито един човек на света не можеше да плати всички дрехи, които бяха поръчани днес. Тя каза на мадам Роза, че най-напред трябва да се представят всички сметки, преди да се разкрои дори един модел, и че най-напред трябва да получат парите и после да пристъпят към работата. Шивачката се усмихна любезно и отвърна, че сметките щели да бъдат готови още утре сутринта.
Когато Рийган най-сетне остана сама, тя се строполи в едно кресло, капнала от напрежението на деня и угризения на съвестта. Знаеше от самото начало, че играеше нечестна игра с хората, защото търговците и занаятчиите щяха да бъдат много ядосани, ако узнаеха, че цял ден са работили за този дето духа.
Когато най-сетне дочу тромавите стъпки на Травис по стълбището, тя се почувства твърде угнетена, но за всичко си беше виновна сама. Когато отвори вратата, хвърли по него една обувка и го улучи по рамото.
— Какво значи това? — попита той засмяно. — Мислех си, че поне сега ще се зарадваш малко като ме видиш отново. Та ти винаги се оплакваше, че нямаш никакви дрехи.
— Никога не съм искала от вас да се грижите за моите дрехи. Нямате никакво право да сте мой опекун и да ме вземате със себе си във вашата варварска страна. Няма да отпътувам с вас, разбрахте ли ме? Аз съм англичанка и ще остана в Англия.
— Къде се дянаха тогава твоето семейство и къде се изпокриха твоите приятели? — попита той саркастично. — Загубих още един ден да издирвам къде си живяла досега, но без никакъв успех. Никой не признава, че те е познавал някога. По дяволите! — извика той и прокара длани през косата си. — Що за хора са тези англичани, които с лека ръка отписват дете като теб?
Може би беше преуморена, не беше спала добре през последната нощ и беше прекарала напрегнат ден. Очите й се напълниха със сълзи. Беше толкова ядосана през последните два дни, че въобще не й остана време да размисли върху чувствата си.
Преди да каже нещо, Травис я притегли в прегръдките си. Тя го отблъсна и понечи да протестира.
— Остави ме на мира — прошепна едвам, докато се опитваше да се откопчи от обятията му. Той я притискаше здраво към гърдите си, докато тя зарови лице в рамото му и се разхлипа безпомощно.
Травис я взе на ръце, седна с нея в едно кресло и я залюля като малко дете.
— Изплачи си мъката, малка моя — каза той нежно. — Ако някой има право да плаче, то аз мисля, че това си ти.
Тя се вкопчи като удавник в него, в този чужденец, който я обичаше и сега се грижеше за нея, защото хората, които трябваше да полагат грижи за нея, отричаха нейното съществуване. При тази мисъл сълзите й потекоха още по-обилно.
Когато плачът й стихна, Травис погали влажните й коси.
— Не искаш ли да ми кажеш защо си толкова нещастна?
— Защото съм пленница! — изрече тя на един дъх колкото може по-енергично и вдигна глава от рамото му.
Травис продължи да гали косите й и когато отново заговори, гласът му издаваше съчувствие и безгранично търпение.
— Струва ми се, че си била пленница преди да се запозная с теб. Иначе нямаше да те изхвърлят на улицата като купчина смет.
— Смет! — сопна се тя. — Как, смеете да ме наричате така?
Травис я погледна объркано и после се усмихна.
— Аз не казах, че ти си купчина смет. Казах, че някой се е отнасял така с теб. Не мога да разбера само защо толкова искаш да се върнеш при някого, за когото не си нищо друго, освен купчина смет.
— Аз… аз… нямам… никого… — каза тя със заекване, и сълзите й отново потекоха. Той също умееше да се изразява драстично.
— Все пак не е толкова страшно човек да остане сираче — продължи той. — И аз съм отраснал като кръгъл сирак. Може би затова сме лика-прилика.
Рийган вдигна очи към него и реши, че според представите й този мъж не приличаше на никого. Несъмнено той често е отвличал млади момичета от улицата и ги е държал в плен, макар че го оспорваше.
— Не вярвам, че ще ми хареса онова, което сега си мислиш — предупреди я той. — Не давам никой да ми отнема онова, което ми принадлежи.
— Което ви принадлежи! — повтори Рийган несдържано. — Та аз ви познавам толкова малко!
Той се усмихна, преди да наведе уста към устните й и я целуна с такава нежност и копнеж, че Рийган неволно скръсти ръце около врата му.
— Познаваш ме достатъчно добре — каза той с пресипнал глас. — И кога най-сетне ще осъзнаеш, че наистина ми принадлежиш?
— Аз не ти принадлежа! Аз съм… — Гласът й секна, когато той започна да я целува нежно по вратлето. Рийган въздъхна и наклони глава.
— Ти си една съблазнителка — каза той през смях — и объркваш целия ми работен график. — Енергично я свали от скута си. — С такова удоволствие щях да остана при теб, но трябва да довърша още няколко сделки и се боя, че ще ми отнемат по-голямата част от вечерта. Знаеш ли всъщност, че вдругиден вече излизаме в открито море?
Тя стоеше с наведена глава и мълчеше. Изглеждаше като глупачка в собствените си очи, беше реагирала с такава страст на ласките му. Вдругиден, помисли си тя. В такъв случай не й оставаше много време, ако искаше да се изтръгне от властта, която имаше над нея.
— Няма ли да ме целунеш на раздяла? — каза Травис шеговито на вратата. — За да ме топли там отвън?
Тя грабна обувката си от пода и я хвърли към Травис, но този път той се наведе навреме. Със смях затвори вратата подире си и тръгна по стълбището надолу.
Тази нощ Рийган беше твърде уморена, за да размишлява, и скоро заспа.
Събуди я приглушена тупурдия. Това можеше да бъде само Травис, който сновеше на пръсти из стаята. Престори се, че спи, дори когато се наведе над нея и я целуна по бузата. Сетне изглежда отново излезе от стаята и тя наостри уши да долови вече познатия й шум от ключа в ключалката. Когато той не щракна, тя седна напрегнато в леглото. Разтърка два пъти очите си, преди да установи с изненада, че вратата зееше отворена.
Нямаше никакво време за губене: скочи като пружина от леглото, надяна кадифената рокля през главата си, грабна обувките. За да не вдига наистина никакъв шум, разтвори вратата още по-широко с гръб, напусна стаята и заслиза по стълбището. Познаваше само тази стая и сега установи с изненада, че тя се намира на върха на тясно стръмно стълбище, и ако се съдеше по долитащата гълчава отдолу, до нея можеше да се стигне от кухнята. Обърна глава и забеляза близо до най-долното стъпало обут във висок ботуш крак, който сигурно принадлежеше на Травис. Когато вече губеше надежда, тя дочу лудо чаткане на копита, трополене на файтон и глас, който зовеше за помощ. С радост видя как Травис излетя като куршум навън през една врата.
Само за секунди Рийган се спусна по стълбището, после изтича на пръсти през почти безлюдната кухня. Малкото на брой персонал се тълпеше пред прозореца, за да гледа какво става вън. Накрая тя се озова на улицата, огряна от ярка слънчева светлина.
Нямаше време дори да си обуе обувките, защото не се съмняваше, че Травис твърде скоро щеше да открие бягството й. Сега най-важното беше да се отдалечи колкото може повече от странноприемницата, ако искаше да се отскубне от това място. Въпреки добрите й намерения ходилата й се израниха толкова бързо, че дълго нямаше да издържи така, а и хората започнаха да я забелязват. Закуцука за миг, после откри тъмна уличка между две сгради и се шмугна там, като се сниши между няколко вонящи дървени сандъци с риба. За сетен път си каза, че трябва да премисли спокойно всичко, защото знаеше, че без разумен план никога нямаше да си възвърне свободата.
Седна на един от дървените сандъци, обу си обувките и завърза ремъците около кокалчетата си. Сърцето й туптеше лудо, трябваше да се успокои малко и да премисли своите възможности. Нуждаеше се от убежище, от място, където да се скрие, докато намери работа. Налагаше се да се крие, докато този американец напусне страната.
Толкова се беше вглъбила в мислите си, че не обръщаше внимание на виковете, които долитаха от улицата, докато не забеляза Травис. Минаха секунди, преди да се досети, че той не я виждаше, а само даваше с висок глас указания на хората по улицата. Сви се на кълбо, клекна между сандъците и се замоли да не я види.
Когато Травис наново се обърна и изтича надолу по улицата, тя не помръдна от мястото си, защото някакси усещаше, че този мъж не се предава толкова лесно. Не, Травис Станфорд беше прекалено убеден в правилността на постъпките си и въобще не се вслушваше в мнението на околните. Ако държеше в плен един човек, то със сигурност нямаше да го остави да избяга без съпротива.
Тя продължи да седи скована в своето неудобно положение и се помъчи да измисли печеливша стратегия. Най-напред трябваше да се махне от пристанището, а това означаваше, че постоянно трябва да върви с гръб към морето. Поуспокоена, мислеше, че това все пак няма да е трудно, и беше убедена, че с това решаваше половината от проблемите си. Другата половина се състояха в това, къде щеше да отиде като напусне пристанищния квартал. Ако намереше пътя към Уистън Мейнър, навярно старата й камериерка щеше да й помогне.
Часовете се нижеха, слънцето грееше все още отвисоко и гласовете на улицата не стихваха. Напрегна цялата си воля, за да не мисли за изтръпването на краката си и болките в гърба. Два пъти зърна Травис да минава в началото на уличката, втория път едва не му подвикна нещо. Навярно се дължеше на нетърпимите болки обстоятелството, че прекалено ясно си спомняше как беше скитала сама последния път на пристанището. Ала днес носеше елегантна кадифена рокля, с нея изглеждаше като дама и никой нямаше да смее да я закачи.
Усмихната, с възкръснало самочувствие, тя се помъчи да оправи косите си. Френската моделиерка и нейните помощнички носеха къси коси, а la grecque1, и Рийган се питаше дали да промени прическата си към по-модна. Това вероятно щеше да й придаде малко по-зряла, по-уравновесена външност.
В такива размишления убиваше времето и когато видя, че слънцето залезе, имаше чувството, че й предстои велико приключение. Беше се отскубната от този ужасен американец и сега имаше свободата да отиде където си поиска.
Изправи се бавно сред болки от вкочаняването, изчака кръвта да потече отново в нозете й, за да не накуцва при всяка втора крачка. Когато огледа краката си, забеляза, че при бягането си беше изранила ходилата. Раните бяха покрити със съсирена кръв и се отвориха отново, когато направи няколко крачки.
Събра цялата си смелост и излезе на здрачната улица. Аз съм дама, напомни си тя, ти трябва да се държиш като дама. Не бива да накуцваш само защото имаш изранени, подути крака. Ако се държиш изправена и с вдигната брадичка, никой няма да ти досажда. Всички ще видят, че си дама…