Рийган

ГЛАВА СЕДМА

С настъпването на прилива корабът излезе в открито море. Рийган беше прекалено развълнувана, за да хапне нещо, и прекалено любопитна, за да напусне палубата дори само за миг. При това въобще не забеляза, че Дейвид ставаше все по-блед и започна болезнено да преглъща. Когато той се оттегли с учтиво извинение, тя само кимна усмихнато и остана сама на палубата.

Морски чайки кръжаха с крясъци около върховете на мачтите, когато мъжете опъваха платната. Люлеенето на кораба й напомни за това, че се отправяше на морско пътешествие и че с вдигането на котвата за нея започваше нов живот.

— Изглеждаш щастлива — каза Травис тихо до нея. Не беше чула кога е изкачил стълбището.

— Ах, наистина се чувствам щастлива. Какво правят мъжете сега? Къде водят тези стълбища? Къде са се настанили другите пътници? Изглеждат ли техните стаи като нашата? Боядисана ли е всяка стая в различен цвят?

Травис я погледна развеселен и й разказа всичко, което знаеше за кораба. Че представлява бриг с двадесет и четири оръдия на борда, които са му необходими за отбрана срещу пирати. Останалите пасажери обитаваха долната палуба в средата на кораба, обясни й той, но не спомена нищо за лошото проветрение на техните помещения и строгите правила, които важаха там. Само на тях двамата и на Уейнрайт беше разрешено да се движат свободно на кораба.

По-нататък й разясни защо напоследък почти всички кораби бяха боядисани в жълто. Преди американската революция господстваше обичаят всички кораби да се лакират, ала с всяко ново боядисване дървото потъмняваше все повече. С други думи колкото по-стар беше корабът, толкова по-тъмен беше неговият цвят. По време на войната англичаните имаха навика при нападение да се насочват най-напред към тъмните кораби, докато на някого му хрумна идеята да ги боядиса наново със светла боя, сякаш току-що бяха слезли от щапела.

Травис й показа няколко оцветени в червено места на палубата й и разказа, че почти цялата вътрешност на кораба била боядисана в червено, най-вече местоположенията на оръдията, за да свиквал екипажът с този цвят и да не изпадал в паника, когато при морско сражение се наложело да воюва сред изплискани със свежа кръв дъски.

— Откъде знаеш всичко това? — удиви се Рийган.

— Известно време плавах с китоловен кораб. Друг път ще ти разкажа за него. Сега ще донеса нещо да хапнем, като естествено допускам, че си предразположена към ядене.

— А защо да не съм предразположена към ядене? От закуската насам не съм слагала залък в устата си, оттогава мина цяла вечност.

— Вече се боях, че дребничкият ти приятел може да те е заразил с морската си болест. Обзалагам се, че в този момент около половината пасажери на междинната палуба повръщат в нощните си гърнета.

— Наистина ли? Ах, Травис, аз трябва да отида при тях! Вероятно ще успея да им помогна?

Той я хвана здраво за ръката, преди да стигне до стълбището.

— Ще имаш достатъчно възможности да се грижиш за болни хора, съкровището ми. Ала най-напред се наяж и отдъхни. Днешният ден беше напрегнат за теб.

Може би имаше право и тя наистина беше изморена, но от постоянните му нареждания й беше дошло до гуша.

— Никак не съм гладна и ще си отдъхна по-късно. Сега отивам при пасажерите долу да им предложа помощта си.

— А пък аз ти казвам, че ще се откажеш от намеренията си и ще ми се подчиниш.

Тя не помръдна от мястото си и го изгледа разярено. В този миг той се наведе надолу, лицето му се доближи съвсем до нейното и каза тихо:

— Или ще тръгнеш с мен надолу към каютата, или ще те понеса на гръб по стълбището пред очите на събралия се екипаж.

Връхлетя я чувство на безпомощност. Защо този мъж не можеше да разговаря разумно с нея? Какво трябваше да направи, за да проумее колко важно беше за нея да има чувството, че се нуждаят от нея?

Когато той понечи да сложи ръка върху рамото й, тя се обърна рязко кръгом и тръгна забързано надолу по стълбището. Влезе в каютата им, седна на пейката пред прозореца и едва сдържа сълзите си. Никак не беше лесно да запази илюзията си, че някой ден щяха да я уважават като дама, когато я третираха като невръстно дете.

Мина време, преди Травис да влезе в кабината при нея с поднос, отрупан с ястия. Мълчаливо подготви масата и седна до нея.

— Вечерята е готова — каза той и понечи да вземе ръката й, ала тя я издърпа.

— По дяволите! — разгневи се той и скочи от пейката. — Седиш така, сякаш съм те напляскал. И то само защото ти казах, че не бива да пропускаш вечерята си и да се лишаваш от съня си, за да помогнеш на няколко души, които дори не познаваш!

— Познавам Сара! — сопна му се тя. — И ти не ми каза да си почина, а ми заповяда! Ти винаги само си искал, никога не си молил за нищо. Не ти ли е минала някога мисълта, че съм разумно същество със собствена воля? В Англия ме държа под ключ в една стая, която не биваше да напускам. Сега ме затваряш в една малка каюта. Защо не ме вържеш за леглото или оковеш за масата? Защо не кажеш честно какво представлявам за теб?

Върху лицето му се изписаха безброй чувства, преди да се окопити от объркването и да й каже:

— Та аз ти обясних защо не можех да те оставя в Англия. Дори попитах този юноша, с когото разговаряше на задната корабна палуба, дали не е твой стар познат. Ако беше така, щях да те върна при семейството ти.

Едва сега очите й се напълниха със сълзи. Беше си въобразила, че Травис я ревнува, докато той търсеше само възможност на бърза ръка да се отърве от нея.

— Съжалявам, че съм ти в тежест — каза тя уязвена. — Навярно ще трябва да ме хвърлиш през борда, за да си спестиш по-нататъшните грижи.

В отговор Травис само поклати удивено глава и каза:

— Логиката ти навярно ще остане завинаги непонятна за мен, дори и хиляда години да живея. Не искаш ли например най-напред да хапнеш нещо, преди да те отведа на междинната палуба? Ако зависи от мен, можеш цяла нощ да държиш нощното гърне пред лицето на болните от морска болест.

Той я погледна с големите си очи с такова чистосърдечие, сякаш беше бог, когото молеше за добро време. Как да му обясни, че не иска жертви от него, а единствено правото да решава свободно? И че иска да докаже на себе си и на вуйчо си дали я бива за нещо?

Травис я отведе до отрупаната маса, но тя изглежда не можеше да се отърси от своето настроение. Човъркаше с вилицата из яденето и едва преглъщаше залците, докато се мъчеше да слуша Травис. Нито една дума не стигаше до съзнанието й, защото постоянно мислеше за това, че през целия си живот ще остане пленница и никога няма да има своя собствена воля.

— Изпий си поне виното — увещаваше я Травис.

Послушно вдигна чашата си и усети как тялото й се отпуска. Стори й се съвсем естествено, когато Травис я взе в прегръдките си, притисна я здраво към себе си и я отнесе в леглото. Смътно усещаше как я съблича, а когато легна гол до нея и я зацелува по шията, тя се усмихна и задряма.

Травис притегли завивката над нея и забеляза колко е изтощена. Взе пурата и се отправи към задната палуба да пуши.

— Свикнахте ли вече?

— Ами да — каза Травис, като се обърна към капитана. — Вече сме на път да свикнем.

Капитанът огледа от главата до петите Травис, който се бе облегнал на перилото на борда с пура в ъгъла на устата.

— Затруднения ли имаш, момчето ми? — попита той загрижено.

Травис се усмихна. Капитанът и баща му бяха приятели десетки години, преди старият да почине от холера.

— Какво разбираш от жени?

— Какво разбира един женен мъж от тях — отговори капитанът с едва забележима усмивка, зарадван, че не става дума за нещо сериозно. — Съжалявам, че още не съм се запознал с жена ти. Тя трябва да е красавица.

Травис разглеждаше пурата си. Мина време, преди да отвърне:

— Да. Само че ми е трудно да я разбирам. — Травис беше прям човек и затова предпочете да смени темата: — Убеден ли си, че съм завързал достатъчно сигурно мебелите си в трюма?

— Така мисля — отговори капитанът. — Но се питам само, защо са ти нови мебели? Или си разширил къщата си с още едно крило?

— Не, не съм. — Травис се засмя от сърце. — Бих могъл да имам петдесет деца, всичките ще имат своя собствена стая и чак тогава ще ми се наложи да мисля за пристройки. Не, мебелите са предназначени за един приятел. Аз си купих още малко земя. Възнамерявам тази година да отглеждам още повече памук.

— Още повече — повтори капитанът със страхопочитание. Той посочи с ръка към палубата около себе си. — Това е всичко, което ми трябва като място в моята професия. Всъщност, колко уврата земя вече притежаваш?

— Около четири хиляди, премерени на око.

Капитанът се закашля така, сякаш не беше чул добре.

— Надявам се, че малката ти жена е трудолюбива домакиня. Имотите изискваха цялото умение на майка ти, а след смъртта й ти почти си удвоил производството!

— Тя ще се справи — каза Травис уверено. — Е, хайде, лека нощ, мореплавателю.

Травис се оттегли в каютата си. Свали тихо дрехите си, покатери се на леглото и притегли Рийган в прегръдките си.

— Пита се само дали аз ще се справя с нея — промърмори той преди да задреме.

На Рийган й трябваха точно двадесет и четири часа, за да стигне до заключението, че Травис има право за обслужването на болните от морската болест. Не беше допускала, че положението е толкова лошо. От ранна утрин чак до късна доба беше заета почти само с това да чисти повърнатото от лицата на болните и покъщнината им. Пасажерите бяха прекалено немощни, за да надвесят глава над нощните гърнета, които Рийган държеше пред тях. Беше им безразлично къде повръщат. Майки лежаха апатично в тесните си койки, до тях бяха ревящите им бебета, докато Рийган и две други жени вършеха черната работа, за да поддържат донякъде чисто спалното помещение и да успокояват болните.

Сякаш това бреме не бе достатъчно голямо, та Рийган се ядосваше и от настаняването на пасажерите. Те бяха наблъскани като добитък в три спални, разделени на семейни, неомъжени жени и неженени мъже, а корабният екипаж следеше строго да няма контакт между незадомени от двата пола. Сестри не биваше да разговарят с братя, бащи — с дъщерите си и в тези първи дни на морската болест и на всеобщата беда грижите за разделените членове на семействата общо взето бяха много големи.

Във всяка спалня редиците на твърдите, тесни койки бяха поставени така плътно, че човек едва се провираше между тях, още повече че в междинните пространства бяха струпани багажът и покъщнината на пасажерите: сандъци, кутии, денкове, кошници, в които бяха не само дрехите и сечивата на всяко отделно домакинство, но и хранителните запаси за пътуването. Някои неща вече започваха да се развалят, а вонята на развалени продукти разболяваше още повече болните.

Рийган и другите две жени, които постоянно влизаха и излизаха от спалните, трябваше да преодоляват някакво препятствие буквално на всяка стъпка.

Когато Рийган най-сетне се върна в собствената си каюта, която й се стори същински дворец в сравнение с междинната палуба, тя беше така капнала, че едвам стоеше на краката си.

Травис остави настрана книгата, която четеше, и я взе в прегръдките си.

— Наистина ли беше толкова трудно, скъпа? — попита той тихо.

Тя намери сили само да клюмне на гърдите му, радостна от близостта на един здрав, силен човек, и облекчена, че най-сетне се е отскубнала от мръсотията и бедността, които царяха на междинната палуба.

Така почиваше, опряна на гърдите му и надали забеляза, че я сложи да седне на един стол, когато се почука на вратата на каютата. Не отвори очи и тогава, когато чу да шурти вода. В края на краищата този приспивен шум беше бучал в главата й през целия ден, когато се налагаше да пере дрехите и пелените и да изплаква нощните гърнета.

Остави се с усмивка в ръцете на Травис, който започна да разкопчава роклята й. Наслаждаваше се на чувството, че се грижат за нея, след като с часове се беше грижила за други.

Когато понесе голото й тяло с две ръце, тя се зарадва, че ще си легне в леглото, но когато усети горещата вода под таза си, облещи очи.

— Спешно ти трябва баня, моя малка воняща самарянке — каза той с усмивка, когато го погледна объркано. Горещата вода, макар че беше морска, й подейства чудесно, тя се облегна доволно в чебура и остави Травис да я къпе.

— Не те разбирам — каза тя тихо, докато той грижливо разбъркваше сапунената пяна около снагата й със силните си ръце.

— Ако не разбираш нещо, трябва само да попиташ и аз ще ти обясня.

— Преди няколко седмици ти бях казала, че човек, който отвлича хора, е злодей и неговото място е в дранголника. Но сега…

— …те къпе злодей, който отвлича прелестни млади дами, дори ги изнасилва, вместо да ги пребива от бой, нали? Затова си разочарована или удивена? — допълни той с дяволита усмивка.

— Не — отговори тя сериозно — но съм убедена, че си способен на всичко. Такъв човек като теб е непонятен за мен.

— Но другите мъже ги разбираш по-добре. Например този дребничък Уейнрайт, нали? С колко мъже всъщност си се запознавала досега? Колко пъти си била влюбена?

Той не беше подготвен за отговора й.

— Досега в един мъж — отвърна тя тихо. — Аз го обичах. Не мога да си представя, че това ще ми се случи някога отново.

Травис забеляза как очите й се навлажниха, краищата на устните й леко се повдигнаха и тя впери замечтан поглед в непрогледния мрак.

Рийган си спомни в този миг как Фаръл я беше попитал дали иска да се омъжи за него, но в следващия миг се стресна, защото Травис захвърли сапуна пред лицето й във водата.

— Къпи се сама! Или може би ще чакаш дотогава, докато любовникът ти пристигне и те избави от тази тегоба! — извика той сърдито и излезе с тежки крачки от каютата.

Усмихваше се доволно, защото го беше накарала поне да ревнува, изкъпа се сама и излезе от чебура. Може би ще му се отрази много добре, размишляваше тя злорадо, като знае, че не е единственият мъж в живота й, че и други са играли роля в него. Когато пристигнат в Америка и пътищата им се разделят, той навярно няма да е толкова самонадеян, смятайки, че тя не може да стои сама на краката си. Навярно там щеше да срещне дори отново мъж като Фаръл — мъж, когото щеше да обича и който нямаше да я смята за глупаво малко дете.

Качи се в леглото си и внезапно се почувства много самотна. Не обичаше Фаръл, той искаше да се ожени за нея само заради парите й. Вуйчо й също не я искаше, а пък Травис, този непонятен, арогантен и сегиз-тогиз все пак добродушен мъж, я искаше само временно. Беше й го казал без заобикалки. Уморена, самотна и гладна, тя се разплака.

Когато Травис я притегли в обятията си, тя се вкопчи в него от страх, че и той би могъл също да я остави.

— Тихо, сладката ми — шепнеше той. — Успокой се. Ти си на безопасно място. — Тя трябваше да се чувства защитена при него, но когато усети устните му върху устата си, пожела нещо повече от утешителни думи.

Може би причината се криеше в мизерията, която беше принудена цял ден да преодолява, или в самотата й: така или иначе, тя изпитваше вълчи глад за Травис. Вече не мислеше за това, дали беше пленница или само временна любовница — знаеше само, че имаше нужда от него и че изгаряше за прегръдките му. Когато я любеше не се чувстваше вече толкова излишна, не беше в очите му досаден придатък, а човек, от когото имаше някаква полза на този свят.

Тя се вкопчи с две ръце в отвора на ризата му, едно копче се скъса и литна през люка. Космите на гърдите му бяха възбуждащи, те й напомняха за неговата мъжественост. Пръстите й изпитателно се плъзгаха по кожата му, не нежно, а целенасочено, почти необуздано. Усещаше, че го побиват тръпки от допира й.

Той я метна върху леглото, после се изправи в цял ръст, съблече се бързо. Очите му бяха пламтящи факли, устата му беше пресъхнала и гореща. Когато седна накрая на леглото и събу ботушите си, широкият му мускулест гръб я изкуши да го хапе по раменете, докато зърната на гърдите й леко се приплъзваха над ребрата му. После прокара устни по гръбнака му, хвана го отстрани за хълбоците, и забила палци в ребрата му, разтри гърдите си о гърба му. Усещането за мускулите му, този релеф от хълмове и долини, който толкова кротко се отдаваше на докосването й, беше главозамайващо. Даваше й усещането, че има власт над него.

Страстно засмука ухото му и нададе приглушен стон. В този миг Травис я обърна към себе си с мълниеносно движение, сграбчи я с две ръце и се озова върху нея. Тя го желаеше страстно и беше повече от готова за него.

Травис беше зашеметен от тази директност, с която днес го предизвикваше. За пръв път той я облада с целия плам на страстта, която го теглеше към нея, усетил цялата й вътрешна освободеност. Той проникна уверено и дълбоко в нея, масажираше с двете си ръце полукълбата й и я притискаше все по-здраво към себе си.

Надвити от бурята на чувствата, стигнаха заедно връхната точка на наслада. Възбудата им стихна твърде бавно. Все още слети, с потръпващи хълбоци, потънаха в една блажена умора.

— Какво направи с мен? — шепнеше Травис на ухото й. Той я държеше така здраво, че тя едва дишаше.

Рийган беше прекалено изтощена, за да му отговори. Само вдигна ръце, уви ги около врата му и докато се унасяше в сън, Травис я погали нежно по влажните коси и грижливо намести завивката около тялото й. В съня си усещаше близостта на снажното му тяло, топлия нежен дъх до слепоочията си. Тя се протегна, отвори за малко очи, усмихна се сънено, почувства нежната целувка по устата. После отново се унесе. Той се отпусна до нея, сложил глава до нейната на възглавницата.

С пукването на зората Рийган беше отново на междинната палуба и с часове превиваше гръб сред спарения въздух, за да помага на страдащите от морска болест пасажери. Късно следобед Травис й заповяда да се прибере в каютата им.

— Ако работиш непрекъснато, скоро никой няма да има полза от теб — каза той.

Тонът му не беше уместен. Присвояваше си правото отново да й дава заповеди.

— Би могъл да ми помогнеш, вместо да се шляеш по палубите — нахока го тя.

Травис беше с широки шарени панталони, натъпкани в меките му кожени ботуши. В този миг й мина през ума, че когато се връщаше в каютата, памучните му ризи винаги бяха мокри. Така си обясни факта, че Травис можеше да си позволи самостоятелна кабина. Очевидно трябваше да заплати по някакъв начин цената на пътуването си през океана.

— Как да ти помогна? — попита той. — Не може да очакваш от мен, че ще изтривам устата на хората от остатъците храна, ако имаш това предвид.

Ако Травис беше длъжен с труда си да плати пътуването, то същото важеше и за нея, и в такъв случай тя не биваше да скръства ръце.

— Днес сутринта се строшиха горните рамки на две двойни койки. Помолих екипажа да ги ремонтира. Моряците ми се изсмяха.

— Сигурно защото не знаеш коя е долна и горна страна на чука. — Значи две счупени койки. Какво има още?

— Нужен ни е някой, който да се грижи за по-големите деца. Навярно ще придумаш Сара Тръмбъл, стига да знаеш къде се е дянала. Не съм я виждала от много време.

— Сара има работа — каза той лаконично. — Но за останалото може да разчиташ на мен.

Прие отговора му успокоена, защото досега Травис винаги беше изпълнявал обещанията си.

— Ако продължиш да ме гледаш така — предупреди я той — ще отрежа мачтите и ще построя от тях отделни кабини за твоите пасажери.

Тя се засмя и се залови отново за работа с подобрено настроение.

Пет минути по-късно Травис се появи пред вратата на спалнята за неомъжени жени със сандъче, пълно с дърводелски инструменти. Някои от пасажерите, които бяха само по бельо, вдигнаха невъобразима врява. Травис успя бързо да им наложи присъствието си. Той се шегуваше с тях и им разправяше, че мъжете щели да се зарадват, ако се появят в такъв вид на палубата, защото по цял ден гледали наоколо само вода, а при продължително плаване това водело до меланхолия. И макар че не го биваше за онези работи, както беше казал преди малко на Рийган, той държа главата на една жена над нощното гърне и после дори й изтри устата. Докато сковаваше дъските за двете койки, подсуши две бебета и струпа тежките куфари и сандъци в коридорите едни върху други, за да се минава по-лесно. Накрая провери състоянието на останалите койки, поправи разклатените опори на леглата и подмени изгнилите дъски с нови. Когато излизаше от спалнята, повечето жени гледаха след него с благодарна усмивка, а Рийган се чувстваше така, сякаш вихрушка беше прогонила миризмата на плесен от междинната палуба.

— Боже мой — каза с въздишка една жена, на чието бебе Травис беше сменил пелените — на кого принадлежи този великолепен мъжки екземпляр?

— Той принадлежи на мен! — извика Рийган толкова високо, че жените се засмяха, а тя цялата се изчерви.

— Не се срамувай от това, сладката ми — извика друга — а благодари на всевишния за добродетелите му!

— Нощем може би предпочита да прави нещо друго, вместо да благодари на всевишния — подхвана трета жена.

Рийган едва не прегърна една друга жена, която взе да охка и тя се затича към нея с гърнето. После я обзе гняв. Травис се беше осмелил да флиртува пред очите й с всичките тези жени! Вероятно му харесваше всички да му се умилкват, само защото беше единственият мъж, който се осмеляваше да престъпва прага на залата за неомъжени жени. Биваше ли да го прави? Мъж като Травис Станфорд не разпитваше надълго и нашироко, а правеше онова, което му харесва.

Защо Травис трябва да се отнася към нея като към дама? Та за това нямаше никакво основание. Той я познаваше само като партньорка в леглото. Тази недодялана американска канара от мускули наистина нямаше представа, че жените могат да бъдат нещо повече от обекти за наслаждение. Не правеше никаква разлика между жените, които лежаха болни в леглото и онези, които бяха облечени в кадифе и коприна. Всичките му изглеждаха така, сякаш бяха създадени само за да удовлетворяват желанията му.

Малко преди залез слънце тя излезе на палубата, за да изплакне подлогите. Травис и двама матроси бяха заобиколени от децата на пасажерите от междинната палуба, на които показваха как се развързват морски възли. Хлапе на почти две годинки седеше в скута на Травис и го гледаше прехласнато как свързва двата края на въже в сложен възел. Едно невръстно момиче, коленичило пред него, се опитваше да съедини две ивици плат по същия начин. Травис вдигна очи и й махна усмихнато, после показа на момичето как трябва да завърже възела.

Рийган вирна високомерно нос, взе си подлогите и се върна на душната междинна палуба. Със скърцане на зъби трябваше да се примири с факта, че дори децата го намираха за неотразим. Той принадлежал на нея, беше казала на жените. Ала сега разбра, че нямаше никаква власт над него. За него тя не беше нищо друго, освен играчка, която ще захвърли в момента на пристигането в Америка, за да си набави нова, не така изтъркана като нея. Започна да оглежда подозрително неомъжените жени в спалнята и да се пита коя ли ще бъде нейна заместница.

Когато работата в помещението за неомъжени жени свърши, тя се качи отново на палубата. Чувстваше, че ще се пръсне от гняв. Била толкова скучна, беше й казал нейният вуйчо, че му се случвало да се срамува заради нея. Ала през последните седмици преживя много неща. Вече не беше наивно момиче.

Влезе в празната каюта, застана до прозореца и разсеяно заразглежда звездното небе, когато зад гърба й се отвори вратата.

— Какво има, дявол да го време… — изруга Травис.

Една керамична кана едва не го улучи по главата.

— Достави ли ти удоволствие флиртуването? — извика Рийган и грабна втора кана от етажерката на стената. — Сигурно искаш всички жени да ти целуват краката, нали? Какъв великолепен мъжки екземпляр, ха-ха-ха! — Втората кана профуча край рамото му. Когато посегна към третата, Травис се втурна към нея и я хвана здраво за китката.

С едва забележима усмивка на задоволство той каза:

— Не ставай жертва на темперамента си, а се помъчи, моля те, да си спомниш, че до скоро беше английска дама.

Снизходителният му тон й напомни, че той действително беше сложил край на статута й на целомъдрена госпожица. От тази мисъл изпадна в ярост.

— От теб ще умра! — избухна тя грубо и го блъсна с лакти. Стонът му й достави известно удовлетворение и преди да се е окопитил, тя го ритна в пищяла.

В този миг, като разтриваше пищяла си, той се отдръпна от нея и я погледна слисано.

— Може би ще ми кажеш какво те озлобява така срещу мен?

— Озлобява ли? — подигра се тя, като разтегляше гласните. — Смятам за нетърпима претенцията ти, че имаш право на всичко в света! Нима си доволен едва тогава, когато те обожават всички жени? Позволяваш си да злоупотребяваш с кърмачета, за да оплиташ в мрежите си жените! Каква низост! И коя си набелязал да отвлечеш когато ми се наситиш?

— Подхвърли ми чудесна идея! — каза Травис наперено. — Убеден съм, че някоя от тях ще бъде много благодарна за това, на което сега се наслаждаваш. Може би ще разпиташ дали някоя не иска доброволно да се размени с теб?

— Ти си най-суетното, най-арогантното същество, което бог е създавал някога на земята! — продължаваше да вилнее Рийган. — Не ти ли е минавала мисълта, че ми е противно да бъда пленница? И че други жени също няма да се зарадват на тази перспектива? Защо очакваш благодарност от мен, когато ме държа при себе си против волята ми и ме доведе на този кораб, за да ме откараш в страна, която ненавиждам? И ме заплашваш, че ще разкриеш истинските ни отношения, ако не остана при теб?

— Колко пъти трябва да ти обяснявам защо не можех да те пусна на свобода в Англия — отговори той с необичайно тих глас. — Винаги съм ти демонстрирал добрата си воля, облякох те от главата до петите, но ти си оставаш непоправима романтичка, която не желае да види истината в очите. Нима вече си забравила как мъжете се нахвърлиха върху теб в пристанищния квартал?

Стори й се, че отново чува вуйчо си. Постоянно някой трябваше да я покровителства, винаги й натякваха, че правели всичко за нейно добро!

— Аз не съм ти благодарна — каза тя спокойно. — И не желая повече да ми подаряваш нищо. Излишно е да се боиш, че тук, на кораба, някой мъж ще се нахвърли върху мен. Затова веднага ще те напусна и ще се преместя при неомъжените жени.

Тя погледна обикновената си рокля от муселин, която Сара беше ушила за нея през последната нощ.

— Като пристигна в Америка, ще се постарая да спечеля толкова много пари, че да те обезщетя за тази рокля. Другите може би ще успееш да продадеш.

С тези думи тя се обърна кръгом и тръгна с вдигната брадичка към вратата.

Изнизаха се секунди, преди Травис да проумее, че тя наистина се канеше да го напусне. Беше достатъчно своенравна, за да осъществи намерението си. Без много да размишлява, той сграбчи деколтето на роклята й, докато тя теглеше в едната посока, а пък той в другата, шевовете се разпраха и роклята се превърна в купчинка плат в нозете на Рийган.

Лицето му се промени мигом. Гневът се превърна в страст, очите му се впериха в гърдите й.

— Не — прошепна тя, докато се мъчеше да се отскубне от хипнотичната магия на погледа му. После сама се опря на силната му ръка. Той я притегли към тялото си и изви кръста й.

Тя се бранеше, не искаше да се подчини, показвайки воля, ала когато усети устните му, съпротивата рухна.

— Ще правиш това, което аз ти казвам — чу тя нисък, заплашителен глас. Вдигна я високо и започна да я целува по шията. — Ще ми принадлежиш дотогава, докато ми харесва.

Тя отметна със затворени очи глава назад и се остави безволево в ръцете му. Не знаеше как щеше да се отскубне от този мъж, който с такава лекота обладаваше тялото й.

— Ти ми принадлежиш — шепнеше Травис. — Намерих те на улицата и затова ми принадлежиш. Той я отмести към стената, докато тя се вкопчваше с ръце в раменете му и забиваше пръсти в плътта му през ризата, привличайки го още по-плътно до себе си.

Лявата му ръка се плъзна по хълбоците й, галеше бедрата й, вдигна краката й и ги постави на хълбоците си. Тя се уви около него с двата си крака, заби нокти в гърба му, висеше на тялото му като на мраморна колона, докато той галеше хълбоците й.

Ръцете му я милваха, играеха си с нея. Обзе я луда страст. Не забеляза кога той разкопча колана си и събу панталона. Хвана я с две ръце за хълбоците, вдигна я високо във въздуха и я постави върху члена си. За миг тя отвори очи.

Вилнееше с двете си длани из косата му, докато той без усилие я вдигаше и спускаше все по-бързо, докато почти не закрещя от сладостно изтръпване. Когато впи устни в нейните, краката й се сплетоха здраво около него, а телата им бяха обхванати от могъщата конвулсия на върховното удоволствие.

После тя бавно се съвзе от този транс. Тялото й беше само лепкава маса върху яките, мускулести бедра на Травис. Той целуна нежно окъпания й в пот тил, докато все още я държеше на ръце. Отнесе я като малко дете в леглото и я положи в него така, сякаш беше крехка, незаменима скъпоценност.

Бавно съблече ризата си като се олюляваше, сякаш беше останал без сили и легна при нея.

— Още една пропусната вечеря — измърмори той, но изглежда не съжаляваше искрено. Притегли я към гърдите си и окъпаните им в пот тела прилепнаха едно към друго.

— Няма да ти позволя да ме напуснеш. Никога… — прошепна той преди сънят да ги надвие.