Родена в лед

ДЕВЕТА ГЛАВА

Грей се чудеше дали все по-изострящият му се апетит не се дължи на факта, че изобщо не е в състояние да утоли онзи, другия глад. Като най-добра възможност реши да погледне философски на проблема и да се отдаде на среднощна гастрономическа оргия в кухнята на Бриана, където бе остатъкът от пудинга. Вече му бе станало навик да си приготвя и чай. Сложи чайника на печката да кипне водата, докато си напълни купичката с пудинг.

От тринадесетгодишна възраст сексът не бе обсебвал така мислите му. Тогава го направи за пръв със Сали-Ан Хау, също обитателка на сиропиталището „Саймън Брент“. Добрата стара Сали-Ан, сети се Грей, с напъпилото си тяло и хитрите очи. Беше три години по-голяма от него и склонна да раздава прелестите си на всеки, който тайничко и носеше цигари или шоколадови десерти.

По онова време я смяташе за богиня, отговор на молитвите на дивото съзнание на подрастващите. Сега обаче гледаше на този период със съжаление и яд, защото бе наясно с недостатъците и пропуските в системата, които караха хубаво младо момиче да възприема за стойностно единствено онова, което е между краката й.

Неведнъж и дваж, плувнал в пот, бе бленувал в тъмнината за Сали-Ан. Но имаше страхотен късмет, понеже успя да свие цяла кутия цигари от един от наставниците. Двадесет цигари, припомни си той, означаваха двадесет чукания. А той бе схватлив ученик.

През годините научи доста други неща от своите връстнички, както и от професионалистки, упражняващи занаята в тъмни преддверия с миризма на застояло и пот.

Бе едва на шестнадесет, когато избяга от сиропиталището единствено с дрехите на гърба си и двадесет и три долара на монети, и смачкани дребни банкноти в джоба.

Искаше свобода, свобода от правилата, задълженията, указанията в безкрайния цикъл на системата, която го бе държала в плен през по-голямата част от живота му. Беше намерил свободата. Използва я и си плати за нея.

Преди да си даде име и да си постави цел, дълго обикаля улиците. Талантът му го опази да не го погълнат други страсти.

На двадесет години написа първия си роман — високопарна и тъжна автобиографична книга. Издателите не бяха впечатлени. На двадесет и две беше готов със стегнат, умело заплетен криминален роман. Издателите отново не се втурнаха към него, но интересът, проявен от един помощник-редактор, му помогна да просъществува в дупката, каквато всъщност представляваше стаята в евтиния пансион, където седмици наред пишеше на машината.

Тази книга се разпродаде, макар и за дребни монети. Но оттогава нищо не бе означавало толкова много за него.

Десет години по-късно можеше да живее както избере и имаше чувството, че е направил правилния избор.

Наля вода в чайника и напъха лъжица с пудинг в устата си. Хвърли поглед към вратата на Бриана, забеляза ивицата светлина и се усмихна.

Тя също бе негов избор.

След като си похапна от пудинга, постави две чаши на таблата и потропа на вратата.

— Да, влез.

Седеше до малкото бюро — спретната като монахиня в памучна роба и чехли. Косата й бе сплетена на плитка, прехвърлена през рамото. Грей преглътна слюнката, която се събра в устата му.

— Видях, че свети. Искаш ли чай?

— Да, с удоволствие. Тъкмо приключих с тези документи.

Кучето се надигна от мястото си до краката й и отиде да се отърка о Грей.

— И на мен ми се допи чай — той се наведе, за да почеше Кон по главата. — Убийствата разпалват апетита ми.

— Значи днес пак уби някого?

— Най-брутално.

Изрече го с такава наслада, че тя се засмя.

— Може би това те прави толкова сдържан — отбеляза тя. — Какви емоции само влагаш в убийствата, които пресъздаваш върху хартията. Понякога…

Замълча и пое подадената й чаша.

— Хайде, питай. Толкова рядко задаваш въпроси, свързани с работата ми.

— Защото предполагам, че всички го правят.

— Права си — настани се удобно. — Нямам нищо против.

— Ами чудех се дали не описваш някого, когото познаваш, а после го убиваш.

— Да. Например един неприятен френски писател от Дижон. С удоволствие му метнах примката на шията.

— Олеле! — тя неволно постави ръка на врата си. — И какво е усещането?

— За него или за мен?

— За теб.

— Задоволство. Искаш ли да убия някого за теб, Бри. Обичам да доставям радост на хората.

— Не в момента, благодаря.

Тя мръдна и част от листовете се разпиляха по пода.

— Трябва ти пишеща машина — отбеляза той, докато й помагаше да ги вдигне. — Или още по-добре — малък компютър. С него ще спестиш време при писането на служебните писма.

— Няма, защото ще се бавя, докато търся буквите — той се зачете в писмата й, а тя вдигна развеселено вежди. — Не са особено интересни.

— Извинявай. Направих го по навик. Коя е мина „Трикуортър“?

— Компания, в която баща ми май е вложил пари. Намерих сертификат за държавни ценни книжа при нещата му на тавана. Писах им вече веднъж — добави тя с леко раздразнение, — но не получих отговор. Затова правя втори опит.

— Десет хиляди акции? — Грей стисна устни. — Сумата не е чак толкова дребна.

— Напротив, не е значителна, ако правилно разбирам какво казваш. Не знаеш какъв беше баща ми — все се захващаше с неща, които да му донесат пари и влагаше повече, отколкото се възвръщаха. Но все пак трябва да приключа с този въпрос — протегна ръка. — Това е само копие. Роуган взе оригинала на съхранение и ми остави това.

— Трябва да го накараш да провери компанията.

— Не искам да го безпокоя. И без това е твърде зает с новата галерия… и Маги.

Той й върна документа.

— Дори да е по долар на акция, пак не са малко нари.

— Бих се изненадала, ако е повече от пени на акция. Бог е свидетел, че той едва ли е имал пари, за да заплати по повече. Най-вероятно е компанията да е преустановила дейността си.

— Тогава първото ти писмо щеше да се върне.

Тя се усмихна.

— Тук си вече достатъчно дълго, за да имаш представа каква е ирландската поща. Според мен… — и двамата погледнаха към прозореца, тъй като кучето внезапно заръмжа — Кон?

Вместо да й обърне внимание, кучето продължи да ръмжи, а козината на гърба му настръхна. Грей бързо се озова до прозореца. Навън не се забелязваше нищо, тъй като беше паднала мъгла.

— Не се вижда — промърмори той. — Ще изляза да погледна. Не — спря я той когато тя се надигна. — Навън е тъмно, студено и влажно. Ще стоиш тук.

— Нищо няма навън.

— С Кон ще проверим. Хайде.

Щракна с пръсти и за изненада на Бриана кучето веднага го последва веднага.

Тя държеше фенерче в първото кухненско чекмедже. Грей го взе, преди да отвори вратата. Кучето потрепери и когато мъжът нареди „търси“, се втурна в мъглата само след секунди шумът от бягащите му стъпки заглъхна.

Мъглата беше много гъста. Грей се придвижваше предпазливо, напрегнал очи и уши. Чу кучето да излайва но не успя да прецени разстоянието или посоката.

Спря пред прозорците на Брианината спалня и насочи светлината към земята. Там, насред лехата с многогодишни растения, се забелязваше отпечатък от човешки крак

Малък крак, забеляза, като се наведе, за да го огледа отблизо. Може да е и на дете. Най-вероятно това да е обяснението — наоколо да се навъртат деца. Но когато продължи да обикаля около къщата, дочу шума от запалването на автомобилен двигател. Изруга и ускори крачка Кон изскочи от мъглата като гмурец от повърхността на езеро.

— И ти ли нямаше късмет? — за да изрази съчувствието си, потупа кучето по главата и двамата се отправиха през мъглата към къщата. — Май започвам да се досещам за какво става дума Хайде.

Бриана гризеше ноктите си, когато двамата нахълтаха през кухненската врата.

— Доста се забавихте.

— Искахме да обиколим край къщата — остави фенера на плота и прокара ръка през влажната си коса. — Не е изключено да има нещо общо с неотдавнашното нахлуване.

— Не вярвам. Нали сега не видяхте никого.

— Защото не се оказахме достатъчно бързи. Има и друго вероятно обяснение — пъхна ръце в джобовете. — Аз.

— Ти? Какво искаш да кажеш?

— Случвало се е и друг път. Запален почитател открива къде съм отседнал. Понякога идват да ме видят сякаш сме стари приятели, понякога ме следват като сенки. От време на време нахлуват в стаята ви за да си вземат нещо за спомен.

— Но това е ужасно.

— Неприятно е, но сравнително безобидно. Една изобретателна жена отключи с шперц вратата ми в хотел „Риц“ в Париж, разсъблече се и се пъхна в леглото до мен — постара се да се ухили. — Беше доста… неловко.

— Неловко? — повтори Бриана, след като се съвзе от първоначалното смайване. — Ти… Не, май не искам да знам какво си направил.

— Извиках охраната — очите му грейнаха развеселено. — Готовността ми да направя нещо за читателите има граници. Както и да е. В този случай може да са били деца, но ако е някой от боготворящите ме почитатели, вероятно ще искаш да се изнеса.

— Нищо подобно — инстинктът й да брани се бе събудил. — Нямат право така да нарушават личната ти свобода, но това не е причина, за да се местиш — въздъхна. — Вероятно не е само заради разказите, които пишеш. Да, те привличат хората, защото са правдоподобни, истински и винаги нещо героично побеждава над алчността, насилието и тъгата. Но и личността ти вероятно ги интересува.

Той остана очарован от начина, по който тя описа творбите му. Попита:

— Какво аз?

— Ами лицето ти — тя се загледа в него. — То е толкова привлекателно.

Не знаеше дали да се мръщи, или засмее.

— Наистина ли?

— Да… — тя прочисти гърлото си. В очите му забеляза пламъчета, което й подсказваше, че не може да му има пълно доверие. — А и малкото биографични данни на гърба на книгите… Или по-точно — липсата на подобни данни. Сякаш си без произход. Тази тайнственост привлича.

— Аз наистина съм без произход. Защо не се върнем на темата за лицето ми?

Тя отстъпи крачка назад.

— Струва ми се, че преживяхме достатъчно вълнения за една нощ.

Той продължи да се движи към нея, докато най-накрая успя да постави ръце на раменете й и да я целуне.

— Ще можеш ли да заспиш? — попита след известно време.

— Да — дишаше дълбоко. — Кон ще бъде при мен.

— Щастливо куче. Хайде, иди да се наспиш.

Изчака ги да се настанят и направи нещо, което Бриана не бе правила никога, откакто живееше в къщата: заключи вратите.

Най-доброто място да разпространиш новина или да я научиш беше селската кръчма. Откакто живееше в графство Клар, Грей бе развил почти сантиментална привързаност към кръчмата на О̀Мейли. Естествено бе посетил редица заведения в околността, но това на О̀Мейли му допадаше най-много и там се чувстваше като в кварталното си заведение.

Още преди да застане до вратата, дочу, че Мърфи свири. Ето, че имаше късмет. Щом влезе, Грей бе поздравен по име и с приятелско помахване с ръка. О̀Мейли започна да пълни халбата с бира още преди клиентът да се настани на бара и попита:

— Е, как върви разказването напоследък?

— Чудесно. Двама мъртъвци и никой не е заподозрян.

Съдържателят поклати глава и постави халбата пред Грей.

— Не ми е ясно как така човек по цял ден се занимава с убийства и продължава да се усмихва.

— Не е естествено, нали? — ухили се той.

— Искам да ти разкажа една история.

Последното бе изречено от Дейвид Райън, седнал в края на бара с една от вечните си американски цигари в ръка.

Грей се настани удобно и се наслади на музиката и уюта на опушеното помещение. Тук някой все бе готов да разказва, а той бе не само добър разказвач, но и изключителен слушател.

— Имало една девойка, която живеела близо до Трали. Красива като слънцето, такава била, косите й с цвят на ново злато и очи сини като морето.

Разговорите поутихнаха, а Мърфи засвири по-тихо, така че музиката му послужи за фон на разказа.

— Така станало, че двама мъже я ухажвали — продължи Дейвид. — Единият бил учен човек, а вторият — фермер. По свой начин девойчето обичало и двамата, била с широко сърце, както била хубава по лице. Така, радвайки се на вниманието, както девойките правят, тя оставяла и двамата да се състезават за нея, като давала обещания и на двамата. В сърцето на младия фермер заедно с любовта към девойката започнала да се трупа и черна мъст.

Той замълча, както често правят разказвачите и започна да изучава червеното връхче на цигарата си. Дръпна дълбоко и изпусна дима.

— Затова една вечер причакал съперника си на пътя и когато ученият се появил, подсвирквайки си — тъй като девойката охотно отвърнала на целувките му — фермерът се нахвърлил отгоре му и повалил в несвяст младия любовник. Повлякъл го по тревата през огрените от лунната светлина ниви и макар нещастникът все още да дишал, го заровил дълбоко. Когато настъпил денят, фермерът засял семена отгоре и така сложил край на съперничеството.

Дейвид отново направи пауза, дръпна от цигарата и посегна за халбата.

— И какво? — запита Грей нетърпеливо. — Оженил се за девойката, така ли?

— Ами! Тя избягала същия ден с калайджията. Но фермерът имал най-хубавата реколта от години наред.

Всички в помещението избухнаха в смях, а Грей само поклати глава. Смяташе се за професионален лъжец и то добър. Но конкуренцията тук бе жестока. Сред затихващия смях той взе халбата си и отиде при Мърфи.

— Дейви има по една история за всеки ден от седмицата — утеши го той, като нежно продължаваше да свири на акордеона.

— Издателката ми ще го грабне, без да се замисли. Научи ли нещо, Мърфи?

— Нищо съществено. Госпожа Лири май е видяла кола да минава насам в деня на тревогата ви. Може да е била зелена, но не е сигурна.

— Някой се навърташе около пансиона снощи. Не успях да го видя в мъглата — Грей се сети и се ядоса: — Пристъпил е достатъчно близо, за да остави отпечатък в цветната леха на Бриана. Може и да са били деца — отпи от бирата. — Някой да е питал за мен?

— Ти си тема на разговор всеки ден — отвърна Мърфи сдържано.

— Това е то славата! Не, имам предвид — непознат.

— Не съм чувал. По-добре питай в пощата. Защо?

— Чудя се дали не е запален мой почитател. И друг път са ме преследвали. Или може би… — сви рамене. — Така съм устроен да мисля. Все ми се привиждат неща.

— Всички мъже ще се втурнат на помощ, ако някой тревожи теб или Бри — Мърфи погледна нагоре, тъй като вратата на кръчмата се отвори. Влезе Бриана, следвана от Роуган и Маги. Той отново се обърна към Грей. — И всички мъже ще те завлекат до олтара, ако не премахнеш този блясък в очите си.

— Какво? — американецът отново вдигна чашата. — Само гледах.

— Скитник съм аз… — запя Мърфи — …и рядко съм трезвен. Не се застоявам за дълго… А винаги щом пия, си мисля как да спечеля сърцето на моята любима…

— Халбата ми е още наполовина пълна — промърмори Грей, стана и се приближи към Бриана.

— Нали имаше да кърпиш.

— Така беше.

— Принудихме я да тръгне с нас — обясни сестра й. Въздъхна, докато внимателно се настаняваше на стола.

— Убедихме я — поправи я Роуган. — Чаша бира, Бри?

— Да, благодаря.

— Чай за Маги, Тим — съпругът й се усмихна, като я чу да въздиша, и продължи: — Чаша бира за Бри, халба за мен. Още една халба за теб, Грей?

— Тази ще ми стигне — облегна се на бар-плота. — Добре си спомням последния път, когато пихме двамата с теб.

— Като стана дума за вуйчо Нийл — обади се Маги, — с булката прекарват няколко дни на остров Крит. Изсвири нещо весело, Мърфи.

Той изпълни желанието й и засвири „Уиски в бутилката“, което я накара да потропва в такт с музиката. Грей се заслуша в думите и поклати глава.

— Вие, ирландците, защо вечно пеете за войни?

— Така ли правим? — попита с усмивка младата жена.

— Понякога става дума за измяна или смърт, но най-много — за война.

— Смяташ го за факт, така ли? — тя продължаваше да се усмихва — Не мога да ти кажа? Да не би да е, защото е трябвало да се бием за всеки сантиметър от земите си през вековете. Или…

— Не я закачай на тази тема, моля те — обади се Роуган. — В нея дреме сърце на бунтовник.

— Сърце на бунтовник има във всеки ирландски мъж или жена — възрази Маги, но смени темата: — Мърфи има чудесен глас. Защо не попееш с него, Бри?

Бри спокойно отпи от бирата си.

— Не. Предпочитам да го слушам.

— Бих искал да те чуя — обади се Грей и я погали по косата.

Очите на сестра й се присвиха при този му жест.

— Бри има глас като камбанка — заяви тя. — Все се чудехме откъде го е взела, докато не разбрахме, че майка ни някога е пяла.

— Защо не изпеете „Момчето Дани“?

Маги вдигна очи.

— Не се съмнявай в предпочитанието на един янки — все тази песен ще поиска. Та тя е писана от англичанин, значи — чужденец! Не, по-добре запей „Джеймс Конъли“, Мърфи. Бри ще ти приглася.

Бриана поклати глава, но отиде и седна до Мърфи.

— Между двамата съществува пълна хармония — заяви Маги, без да откъсва очи от Грей.

— Понякога, когато мисли, че е сама вкъщи, тя често пее — отбеляза той.

— А кога ще бъде сама? — полюбопитства младата жена, като се направи, че не вижда предупредителното смръщване на Роуган.

— Когато приключа — отвърна Грей разсеяно.

— И заминеш?

— Точно така.

Въпреки ръката на Роуган върху тила й Маги се накани да направи язвителна забележка. Нещо в очите на Грей обаче, а не толкова ръката на съпруга й, я спря копнежът, който долови в тях, накара инстинктът й да защитава да се задейства. Но в погледа му имаше и нещо ново. Зачуди се дали той го осъзнава.

„Когато мъж наблюдава жена но този начин, не става въпрос само за хормони. Налага се да обмисля видяното, реши Маги — и тогава да видя какво да предприема.“ Взе чашата с чай и продължи да наблюдава Грей, промърморвайки:

— Ще видим…

След първата песен подхванаха втора, след това — трета, четвърта. Имаше песни за войната, за любовта, за измяната… В главата на Грей започна да се оформя сцена.

Задимената кръчма се изпълваше с шум и музика — като убежище от ужасите навън. Гласът на жената водеше мъжа, който не искаше да бъде воден. Тук, помисли си Грей, точно тук неговият герой ще загуби битката. Тя ще е седнала пред камината с огън от торфени брикети, ръцете й прилежно ще са събрани в скута, а прекрасният й глас ще следва мелодията.

И той ще я заобича до такава степен, че ако се наложи, ще пожертва живота си. Или поне ще го промени. С нея ще успее да забрави миналото и да погледне към бъдещето.

— Блед си, Грей — Маги го теглеше за ръката. — Колко пи?

— Само тази халба — разтърка лицето си с ръце, за да се върне към действителността. — Замислих се… за работата си — завърши неубедително.

Точно това беше, разбира се. Обмисляше героите си, сюжетната линия. Нямаше нищо лично.

— Изглеждаше като изпаднал в транс.

— То е същото — пое си дъх и се засмя. — Май ще взема още една халба бира.