Родена в лед

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Повествованието бе хванало Грей за гушата като примка и го задържа прикован към бюрото дни наред. Любопитството му надделяваше и той отключваше вратата, когато гости пристигаха и си тръгваха от пансиона.

Толкова седмици се чувстваше като единствен господар, че шумът и бъбренето вероятно щяха да му пречат. Вместо това откри, че всичко създава особено чувство на уют, че гостите са колоритни като разцъфващите цветя на Бриана и разтоварващи като първите дни на пролетта.

Ако останеше в стаята, винаги намираше табла с храна пред вратата. А когато излизаше, все заварваше нещо за хапване и нови посетители в гостната. Повечето оставаха за по една нощ, което го устройваше. Грей винаги предпочиташе беглите, неангажиращи познанства.

— Но един следобед слезе долу с къркорещ корем и откри Бриана в предната градина.

— Сами ли сме?

Тя го погледна изпод широката периферия на шапката си.

— За ден-два. Искаш ли да хапнеш нещо?

— Мога да почакам да свършиш. Какво правиш?

— Засаждам цветя. Искам маргаритки тук. Личицата им винаги изглеждат така слънчеви и самодоволни — тя седна на подвитите си крака. Чу ли кукувицата Грейсън?

— От стенния часовник?

— Не — тя се засмя и гальовно потупа земята около коренчетата. — Чух гласа й, когато се разхождахме с Кон рано сутринта; означава, че времето ще се задължи хубаво. А две свраки оживено бъбреха, което пък значи, че ще следва благоденствие — тя се захвана отново с цветята. — Може би ще се появи нов гост.

— Това са суеверия, Бриана. Изненадваш ме.

— Не виждам защо. А, телефонът звъни. Вероятно някой иска да направи резервация.

— Аз ще го вдигна — тъй като бе прав, стигна пръв до апарата. — Пансионът „Блакторн“, Арлийн? Да аз съм. Как си, прелест?

Леко смръщена, младата жена остана на прага и избърса ръце в парцала, втъкнат в колана й.

— Навсякъде, където мога да си окача шапката — отвърна той на въпроса й, дали се чувства добре в Ирландия. Когато забеляза, че Бриана се готви да се оттегли. Грей й направи знак с ръка — Как е в Ню Йорк? — младата жена се поколеба, но все пак пристъпи напред, той преплете пръсти с нейните. — Не, не съм забравил, че предстои. Но не съм мислил много по въпроса. Ако ми дойде вдъхновението, скъпа.

Макар Бриана да се мъчеше да освободи ръката си и да продължаваше да се мръщи, той не я пусна.

— Радвам се да го чуя. Каква е уговорката? — замълча и се усмихна на Бриана. — Да, предложението е добро, Арлийн, но знаеш отношението ми към дълготрайните договори. Предпочитам един по един, както винаги.

Докато слушаше, той ту издаваше звуци, които подсказваха, че се съгласява, ту че проявява интерес, като в същото време обгърна с ръка кръста на Бриана. Усети, че сърцето й затуптя по-силно.

— Това е чудесно. Разбира се — натисни още малко англичаните, щом мислиш, че има възможност. Не, не ми е попадал лондонският „Таймс“. Наистина? Много добре. Не, не се правя на интересен. Чудесно. Благодаря. Какво? Факс? Тук? — ухили се и целуна Бриана по устните. — За Бога, Арлийн, Не! Изпрати го по пощата. Мога да почакам. Ще се чуем, прелест.

Сбогуваха се и той затвори телефона, а ръката на Бриана продължаваше да е в неговата.

Когато тя заговори, температурата в стаята се понижи поне с десет градуса:

— Не мислиш ли, че е невъзпитано да флиртуваш с една жена по телефона, докато целуваш друга?

При тези думи той засия:

— Ревнуваш ли, скъпа?

— Разбира се, че не.

— Само мъничко — хвана и другата й ръка, преди тя да успее да побегне, и приближи и двете към устните си. — Това се казва напредък. Почти не ми се иска да призная, че това бе издателката ми. Моята много омъжена издателка, която макар да ми е много скъпа на мен и на банковата ми сметка, е с двадесет години по-възрастна от мен и баба на три внучета.

— О! — неприятно й бе да се чувства така глупаво, както й бе неприятно, че изпита ревност. — Май е време за яденето, което ти обещах.

— Като по чудо този път храната е последното нещо, което ме вълнува — какво точно го вълнува, стана съвсем ясно от погледа му, докато я привличаше към себе си. — Шапката много ти отива.

Тя извърна глава съвсем навреме, за да избегне целувката му. Устните му се залепиха за бузата й.

— Хубави новини ли ти съобщи?

— Много. Издателството е харесало пробните глави, които им изпратих преди две седмици, и имат предложение.

— Радвам се — по начина, по който гризеше ухото й, реши, че е по-гладен, отколкото си признава. — Мислех, че продаваш книгите си, преди да ги напишеш. Чрез договор.

— Не се ангажирам с няколко наведнъж. Чувствам се притиснат — дотолкова, че току-що отказа предварителен договор за три бъдещи романа. — Карам ги един по един. И с агент като Арлийн добре се справям.

Странна топлина се разливаше по тялото й, докато той обсипваше с целувки шията й.

— Спомена пет милиона. Въобще не мога да си представя подобна сума.

— Този път не е толкова — Грей целуваше брадичката й. — Арлийн настояла за шест точка пет.

Тя се отдръпна смаяна:

— Милиона? Американски долари?

— Звучи като игра на Монополи, нали? — той се ухили. — Не я задоволява предложението на англичаните и тъй като последният ми роман продължава да е на първо място в класациите на лондонския „Таймс“, тя ги притиска — разсеяно я притегли към себе си и зацелува веждите и челото й. — Премиерата на „Крайна точка“ ще се състои в Ню Йорк следващия месец.

— Премиера?

— Ъхъ… На филма. Арлийн каза, че ще е добре да се появя.

— На твой филм? Задължително е да отидеш.

— Няма нищо задължително. Всичко вече е приключило. Сега на дневен ред е „Ретроспекция“

Устните му достигнаха ъгълчето на устата й и тя почти остана без дъх

— „Ретроспекция“?

— Книгата, над която работя в момента. Само тя ме интересува — присви очи. — Той трябва да намери книгата. По дяволите, как съм го пропуснал? Там е ключът! — откъсна се от нея и прокара ръка през косата си. — След като я намери, няма никакви шансове. Това ще го ангажира

Всяка фибра на тялото й тържествуваше от досега на устните му.

— За какво говориш? Каква книга?

— Дневникът на Делия. Той е връзката между миналото и настоящето. Няма да може да се измъкне, след като го прочете. Ще се наложи… — Грей разтърси глава, сякаш излизаше от транс. — Отивам да работя.

Почти бе изкачил стълбите, а сърцето на Бриана продължаваше да бие лудо.

— Грейсън?

— Какво?

Вече бе потънал в собствения си свят, забеляза тя и се разкъсваше между веселие и раздразнение. Нетърпеливото пламъче в очите му й подсказа, че почти не я вижда.

— Не искаш ли да хапнеш?

— Остави ми храна, ако имаш възможност. Благодаря.

И изчезна.

„Е — помисли си Бриана с ръце на кръста, — толкоз.“ За малко да се разсмее на глас. Този мъж почти я превърна в емоционална развалина, а дори не го подозира. Замина при Делия и дневника й, убийствата и кървавите разправи и я остави напрегната като пренавит часовник.

Опитваше се да се увери, че така е по-добре. Целувките я бяха размекнали, а бе неразумно да се поддаде на чувствата си към мъж, който щеше да напусне нея и страната й така лесно, както току-що напусна гостната й.

Въпреки това си помисли, че ще бъде щастлива, ако тази енергия, внимание и вещина са насочени към нея. Макар и за кратко. После самотата сигурно ще е горчива, но докато трае другото, вероятно ще е изключително приятно.

Вероятно? Прекалено много въпросителни, предупреди се тя и приготви за Грей табла с агнешко и крокети от сирене. Отнесе я горе и безшумно влезе в стаята му.

Той дори не я забеляза — тя впрочем и не очакваше. Нямаше да я забележи, разбира се, щом очите му са така присвити, докато седи зад компютъра си, а пръстите му бързо се движат по клавиатурата. Все пак изсумтя, когато му наля чай и постави чашата до лакътя му.

Когато се усети, че и се иска да го погали по изсветлелите коси, успя да се въздържи и реши, че е крайно време да отскочи до Мърфи и да го уговори да погледне колата.

Ходенето й помогна да се поразтовари от напрежението. Наближаваше сезонът, който обичаше най-много — пролетта. Птиците щяха да запеят, цветята да цъфнат, а хълмовете да се покрият с такава зеленина, че сърцето ти да примира, докато ги гледаш.

Светлината бе почти ослепителна, а въздухът така чист, че ясно различи пуфтенето на трактора на Мърфи през две ниви. Възхитена от деня, тя прехвърли кошницата в другата си ръка и запя. Докато прескачаше ниската каменна ограда, неволно се усмихна на тънкокракото жребче, жадно засукало от майка си, отдадена на кротка паша. Възхитена от гледката, тя погали майката и рожбата й, преди да продължи.

Може да се отбие до Маги, след като свърши с Мърфи. Само след седмици бебето щеше да се роди. Все някой трябва да се погрижи за градината на сестра й, да изпере…

Засмя се и зачака Кон, хукнал през нивата, да я поздрави.

— Отдал си се на фермерство, така ли? Или гониш зайци? Не, това не е за теб — предупреди тя, когато кучето започна да души кошницата. Вдигна я по-високо. — Но вкъщи те чака чудесен кокал.

Мърфи й извика и тя му махна за поздрав. Той спря трактора и слезе, когато младата жена се приближи по току-що изораната земя.

— Чудесен ден за сеитба.

— От най-добрите — съгласи се той, като гледаше с надежда кошницата. — Какво носиш, Бри?

— Подкуп.

— О, ще успея да му устоя.

— Пандишпанова торта.

Притвори очи и въздъхна с престорено дълбока въздишка:

— Твой съм.

— Знам — обаче продължи да държи кошницата така, ме той да не успее да я достигне. — Става въпрос отново за колата ми, Мърфи.

Погледът му доби разтревожено изражение.

— Бриана, мила, време е да я погребем. Отдавна си е изпяла песента.

— Не би ли й хвърлил само един поглед?

Загледа се първо в нея, след това в кошницата.

— Цялата ли торта е за мен?

— До последната трошичка.

— Дадено — пое кошницата и я постави на капака на трактора. — Но те предупреждавам, че до лятото ще се наложи да си купиш нова.

— Добре, щом се налага. Но сега ми трябват средствата за оранжерията, така че ми е нужно колата да изкара още мъничко. Ти успя ли да разгледаш скиците ми за оранжерията, Мърфи?

— Да. Може да бъде изпълнено — възползвайки се от паузата, той извади цигара и запали. — Направих някои промени.

— Ти си истинско съкровище, Мърфи. Засмя се и го целуна по бузата.

— Така твърдят всички дами — отметна кичур от челото й. — Какво ли ще си помисли твоят янки, ако зърне как ме съблазняваш насред нивата ми?

— Той не е моят янки — тя неволно трепна, когато младият мъж повдигна нагоре черните си вежди. — Ти нали го харесваш?

— Трудно е да не го харесваш. Притеснява ли те, Бриана?

— Мъничко — въздъхна и се предаде. Нямаше нещо, което да не може да сподели с Мърфи. — Всъщност доста. Мисля за него. Не знам точно какво да правя, но мисля доста за него. Много по-различно е от онова, което изпитвах към Рори.

При споменаването на името мъжът се намръщи н се загледа в цигарата си.

— Рори въобще не заслужава да мислиш за него.

— Не го и правя. Но след пристигането на Грей неволно се сещам за него. Разбираш ли, Мърфи… Той ще си тръгне, както направи Рори — погледна встрани. Можеше да го изрече, но нямаше да успее да понесе съчувствието в очите му. — Опитвам се да го разбера, да приема нещата. Все си повтарям, че ще е по-лесно да го преживея, защото ще знам причината. А както стана с Рори. Въобще да не знам защо и какво ми липсва..

— Нищо не ти липсва — отсече Мърфи. — Забрави го.

— Забравила съм го. Или почти. Но… — разстроена, тя се извърна и се загледа към хълмовете. — Но какво има или пък липсва у мене, което отблъсква мъжете? Дали прекалено много изисквам от тях, или, напротив

прекалено малко? А може би у мен има някаква студенина, която ги отблъсква?

— Никаква студенина няма в теб. Престани да се самообвиняваш заради жестокостта на друг.

— Но аз мога да задам тези въпроси единствено на себе си. Минаха вече десет години. И за пръв път усетих нещо в сърцето си. Изплашена съм, защото не знам дали ще преживея да ме изоставят отново. Той не е Рори, знам това и все пак.

— Не, не е Рори — вбесен, че изглежда така безпомощна, така нещастна, хвърли цигарата на земята и я стъпка. — Рори беше глупак, който не виждаше какво има и бе склонен да повярва на всички лъжи, които чуе. Трябва да си благодарна на Бога, че го няма.

— Какви лъжи?

За миг очите му светнаха гневно.

— Всякакви. Денят минава, Бри. Утре ще дойда да видя колата ти.

— Какви лъжи? — постави ръка върху неговата. Нещо в главата й закънтя, юмрук стегна стомаха й. — Какво знаеш, Мърфи, което не си ми казал?

— Какво да знам? С Рори никога не сме били приятели.

— Така е — съгласи се тя. — Той не те харесваше. Постоянно те ревнуваше, защото бяхме така близки. Не можеше да повярва, че си ни като брат. Не го разбираше — продължи, без да престава да изучава Мърфи внимателно. — Един-два пъти дори се карахме и той ме обвини, че прекалено щедро раздавам целувките си, когато става въпрос за теб.

Нещо трепна в Мърфи, но той успя да се овладее

— Нали ти казвам, че е глупак.

— Ти казвал ли си му нещо? Или пък той на теб? — изчака, а хладината, обгърнала сърцето й, обхвана цялото й тяло. — Кажи ми, за Бога! Имам право да знам. Изплаках си очите, понасях съчувствените погледи на всички познати. Гледах как сестра ти се жени с роклята, която уших сама, за да съм истинска булка. От десет години у мен съществува една празнина.

— Бриана.

— Кажи ми! — скована, разстроена, тя се обърна към него. — Защото виждам, че знаеш отговора. Ако си приятел, ще ми кажеш.

— Не е честно.

— А да се съмнявам в себе си през всичкото това време по-честно ли е?

— Не искам да те наранявам, Бриана — нежно погали бузата й. — Бих предпочел да ми отрежат ръката.

— По-малко ще ме боли, ако знам истината.

— Може и така да е — не беше сигурен. Никога не бе узнал. — С Маги мислехме…

— Маги? — прекъсна го тя удивена. — И Маги е знаела?

„Сега вече всичко оплетох“ — помисли си той. И нямаше как да се измъкне, без да нарани и тримата.

— Обичта й към теб е безкрайна, Бриана. Готова е на всичко, за да те защити.

— Ще кажа и на теб, което съм й повтаряла стотици пъти: нямам нужда някой да ме защитава. Кажи ми какво знаеш!

Помисли си, че десет години е дълъг период за честен мъж да пази тайна. Десет години е още по-дълъг период, за да се вини невинна.

— Той се нахвърли един ден върху мен, докато бях тук, на нивата, и работех. Връхлетя изневиделица, така ми се стори. И тъй като не го обичах особено и аз се нахвърлих върху него. Но не мога да кажа, че го правих съвсем сърцато, докато не го чух какви ги приказва. Заяви, че си била интимна с мен.

Продължаваше да се чувства смутен, а и откри, че времето не е потушило гнева му.

— Каза, че си го направила за посмешище зад гърба му и че не възнамерява да се жени за курва. Размазах му физиономията заради тези думи — увери я Мърфи, а юмрукът му се сви при спомена. — Никак не съжалявам, че го сторих. Можех да изпочупя всичките му кости, но той ми заяви, че го е чул от устата на майка ти. Тя му казала, че тайно се срещаш с мен и може дори да си бременна.

Сега тя бе смъртно бледа, а сърцето й бе замряло.

— Майка ми му е наговорила подобни неща?

— Казала му, че съвестта не й дава да допусне, той да се ожени за теб в църква, когато си съгрешила с мен.

— Но тя знаеше, че това не е вярно — прошепна Бриана. — Че това е лъжа.

— Причините да го вярва или да го каже са известни само на нея. Маги се появи, когато се миех от боя и преди да се замисля, споделих с нея какво е станало. Отначало помислих, че ще отиде да се разправя с Маив и трябваше да я задържа, докато се поуспокои. Заговорихме се и тя реши, че майка ти го е сторила, за да те задържи у дома.

Да, помисли си Бриана. У дома, където никога не се бе чувствала като в дом.

— Където ще се грижа за нея, татко и къщата.

— Не знаехме какво да правим, Бриана. Кълна ти се, че със собствените си ръце щях да те отвлека от олтара, преди да се омъжиш за това подло страхливо копеле. Но той замина на следващия ден, а ти бе толкова нещастна. Сърце не ми даде, нито на Маги, да ти кажем какви ги наприказва.

— Сърце не ви е дало? — стисна устни. — Нямали сте право — нито ти, нито Маги — да не ми кажете. Така сте нямали право, както и майка ми не е имала право да наговори подобни неща.

— Бриана!

Тя се дръпна назад, преди той да успее да я докосне

— Не, недей. Не мога да говоря с теб в момента. Не мога.

Обърна се и побягна

Не заплака. Сълзите бяха застинали в гърлото й, а тя отказваше да им позволи да рукнат. Тичаше през полето, без да забелязва нищо наоколо, само си припомняше какво се бе случило. Или почти се бе случило. Цялата невинност беше унищожена. Всички илюзии разбити. Целият й живот е бил пълен с лъжи. Зачената е в тях, възпитана с тях, закърмена с тях.

Докато стигне къщата, сълзите бяха на път да бликнат. Спря ги, като стисна ръце в юмруци и заби силно ноктите в дланите.

Птиците продължаваха да пеят, а крехките стъбълца на засетите от нея цветя продължаваха да танцуват на лекия вятър. Но те вече не я радваха. Видя се както тогава — смазана и отвратена — когато Рори я удари и тя се строполи на земята. Дори след всичките тези години много добре си спомняше как недоумяващо наблюдаваше яростта и отвращението, изписани по лицето му, преди да се обърне и да я изостави.

Била е набедена за курва, така ли? И то от собствената й майка. От мъжа, когото обичаше. Каква ирония! Та тя никога не бе усетила тежестта на мъжко тяло върху своето.

Бързо отвори вратата и я затвори зад себе си. Значи съдбата й е била предрешена в онова далечно утро. Е, днес, в този момент, тя ще вземе съдбата си в свои ръце.

Решително се изкачи по стълбите и отвори вратата на стаята на Грей. Затвори я плътно зад гърба си.

— Грейсън? Желаеш ли ме?

— Разбира се. По-късно… — вдигна глава, а светналите му очи едва я виждаха. — Какво? Какво каза?

— Желаеш ли ме? — повтори тя. Стоеше вдървено. — Казваш, че ме желаеш. А и с действията си даваш да се разбере, че е така…

— Аз… — направи мъжествен опит да излезе от света на фантазиите и да се върне към действителността. Забеляза, че е бледа, а очите й — невероятно студени.

— Бриана, какво става?

— Зададох ти въпрос. Ще съм ти благодарна, ако ми отговориш.

— Разбира се, че те желая Чакай… Какво, по дяволите, правиш? — скочи пъргаво от стола и я зяпна, а тя започна да разкопчава блузата си. — Престани! Божичко! Спри веднага!

— Каза, че ме желаеш. Готова съм да ти се отдам.

— Казах да престанеш — бързо се озова до нея и притвори блузата. — Какво ти е? Какво се е случило?

— Твоето на нищо не прилича — усети, че започва да трепери, и се постара да се овладее. — От известно време се мъчиш да ме вкараш в леглото си, а сега, когато съм готова… Ако нямаш време — кажи ми — очите й блестяха. — Свикнала съм да ме отблъскват.

— Не е въпрос на време…

— Е, тогава какво ти пречи? — тя се обърна към леглото. — Как предпочиташ: завесите да са спуснати или не? За мен няма значение.

— Остави глупавите завеси — жестовете, с които приготви постелята, оказаха обичайното въздействие върху него накараха коремът му да се свие от обзелото го желание. — Няма да направя това, което си намислила.

— Значи, не ме желаеш — когато се изправи, разкопчаната й блуза се разтвори и той зърна бледата й кожа и спретнатото й памучно бельо.

— Ще ме довършиш — промърмори.

— Добре. Ще те оставя да умреш на спокойствие — вдигна гордо брадичка и се отправи към вратата.

Той й препречи пътя и не й позволи да излезе.

— Никъде няма да ходиш, докато не ми обясниш какво се е случило.

— Нищо, както изглежда, поне с теб — тя се облегна на вратата; сякаш бе забравила, че трябва да диша равномерно, за да не се долови болката в гласа й. — Вероятно все някъде съществува мъж, който да ми отдели време, за да ме тръшне в леглото.

Той й се озъби:

— Не ти прилича да говориш така.

— Съжалявам. Приеми искрените ми извинения. Жалко, че те обезпокоих. Но повярвах на думите ти. Е, това е мой проблем — завърши тя, а очите й бяха пълни със сълзи. — Винаги вярвам…

Ще трябва да се справи със сълзите, даде си сметка той и цялата й емоционална обърканост, без да я докосне.

— Какво се е случило?

— Открих истината — очите й вече не бяха студени, а отчаяни и отразяваха вътрешното й опустошение. — Открих, че никога не е имало мъж, който ме е обичал. Истински да ме е обичал. И че родната ми майка е лъгала най-долно, за да унищожи и малкото надежда за щастие. Казала му, че съм се любила с Мърфи. Това и още — че може да съм бременна от него. Та как ще се ожени за мен, като е повярвал на приказките й? Как да ме обича?

— Чакай — той помълча малко, за да осъзнае току-що чутото. — Искаш да кажеш, че майка ти е заявила на онзи тип, за когото си щяла да се омъжиш, онзи Рори, че си правила секс с Мърфи и може дори да си бременна?

— Наговорила му го е, за да ми попречи да напусна тази къща — облегна глава назад и затвори очи. — Тази къща, каквато бе тогава. А той й повярвал. Повярвал, че съм го сторила и то така, че дори не си даде труда да ме попита дали е вярно. Само ми заяви, че няма да ме вземе и ме заряза. А през цялото време Маги и Мърфи са знаели, но са го крили от мен.

„Стъпвай внимателно! — предупреди се Грей. — Тя е в емоционален срив.“

— Виж, знам, че съм чужд тук, но като професионалист, свикнал да наблюдава хората, ще ти кажа, че сестра ти и Мърфи са си мълчали, за да не те наранят допълнително.

— Но става въпрос за моя живот, нали? Знаеш ли какво е да не можеш да проумееш защо не те желаят. Животът ти да мине в такова терзание и въпреки всичко никога да не разбереш защо?

Да, знаеше и то отлично. Но реши, че не това е отговорът, който тя иска да чуе.

— Той не те е заслужавал. Това трябва да ти достави някакво удовлетворение

— Но не се получава. Не и сега. Мислех, че ти ще ми покажеш.

Той отстъпи предпазливо назад и изпусна въздуха, изпълнил дробовете му. Тя бе красива жена. От първия миг, когато я зърна, раздвижи кръвта му. Невинна. Отзивчива.

— Разстроена си — успя да изрече с хриптящ глас. — И колкото и да ме боли, налага се да ти кажа, че съществуват правила.

— Не са ми нужни извиненията ти.

— Ти търсиш заместител — яростта му изненада и двамата. Не си бе давал сметка, че това го измъчва. И продължи не по-малко гневно, тъй като усещането не го напускаше. — Няма да съм заместник на някакъв малоумник, страхлив при това, който те е зарязал преди десет години. Вчерашният ден винаги носи болка. Е, ела тогава в действителността. Когато лягам с жена, тя ще мисли за мен. Единствено за мен.

Малкото руменина, която се бе появила на бузите й изчезна.

— Извинявай. Наистина не исках да прозвучи така.

— Но звучи, защото е точно така. Съвземи се — нареди й той, смъртно уплашен, че тя отново ще се разплаче. — Когато си наясно какво искаш, ела и ми кажи.

— Аз само… Имах нужда някой… ти… да ме искаш. Надявах се, че ще е нещо… което няма да забравя. Щеше ми се да узная какво е да те докосва мъж, на когото държиш — лицето й пламна от унижение, докато Грей продължаваше да се взира в нея. — Няма значение. Съжалявам Наистина съжалявам.

Рязко отвори вратата и избяга.

Съжалява, помисли си Грей, загледан в мястото, където тя бе само преди миг.

„Браво, приятелю! — каза си той и започна нервно да се разхожда напред-назад из стаята. — Чудесно е да сриташ някого, когато и без това е повален на земята, няма що!“

Но, по дяволите, тя го накара да се чувства точно така, както той сподели с нея. Удобен заместител за загубен любим. Съжаляваше за предателството и отблъскването което е преживяла. Тези неща ги бе изпитал на собствения си гръб. Но въпреки това се бе съвзел, нали така? Е, и тя ще съумее да стори същото.

Имала потребност да я докоснат, да я утешат. С натежала глава продължи да кръстосва от прозореца до вратата и обратно. Искаше него… Малко съчувствие, малко разбиране, малко секс. А той й бе отказал.

Точно като Рори.

Е, какво трябваше да направи? Как можеше да я отведе в леглото, когато тя бе така огорчена, изплашена и объркана? Не, нямаше нужда да се обременява с усложненията в живота на другите.

Нямаше нужда от тях.

Имаше нужда от нея.

Изруга и притисна чело към стъклото. Може да си отиде. Никога не му е било трудно да си отиде. Или да седне и отново да се захване с романа, като се потопи в работа.

Или… Или да опита нещо, което ще премахне раздразнението и за двама им.

Второто изглеждаше далеч по-привлекателно, макар да бе доста по-опасно. Безопасният път е за страхливците, напомни си той. Грабна ключовете, слезе долу и напусна къщата.