Родена в лед

ВТОРА ГЛАВА

Продължаваше да вали. Щом отвори очи, Грей забеляза първо навъсеното небе. Можеше да е кой да е час на деня — от зори до здрач. Стрелките на старинния часовник върху каменната полица над камината сочеха девет и петнадесет. Като оптимист реши, че става въпрос за девет и петнадесет сутринта.

Не бе разгледал стаята предишната вечер. Умората от пътуването и видът на красивата Бриана Конканън, която оправя леглото, го разсеяха. Стори го сега, сгушен на топло под юргана. Стените бяха покрити с тапети, по които нежни виолетки и рози се катереха от пода до тавана. В каменната камина огънят вече беше изгаснал. До камината в боядисана във весели тонове кутия бяха наредени торфени брикети.

Имаше бюро — изглеждаше старо и здраво. Върху излъсканата до блясък повърхност бяха подредени месингова лампа, старинна мастилница и стъклена купа. Ваза със сухи цветя стоеше върху гардероба, на чиято врата бе прикрепено огледало. Два фотьойла, тапицирани в приятно розово, бяха поставени от двете страни на масичка. На пода имаше ръчно плетен килим, който повтаряше приглушените тонове на стаята и цветята по тапетите.

Грей се облегна на таблата на леглото и се прозя. Не му трябваше приятна заобикаляща среда, когато работеше, но я оценяваше. Реши, че изборът му се е оказал сполучлив.

За миг му се прииска да се завие и да продължи да спи. Още не бе влязъл в клетката си — образ, с който често обрисуваше писането си. Хладните, дъждовни сутрини, където и да е по земното кълбо, са предназначени за спане. Но се сети за хазяйката си — хубавата, с розови скули Бриана. Любопитството го накара да стане пъргаво и да стъпи на студения под.

Поне водата е гореща, мина му през ум, докато стоеше под душа. А и сапунът ухаеше на борова гора. По време на безкрайните си пътувания бе попадал в някои направо ледени бани. Уютната баня и белите хавлиени кърпи с нежни бродерии напълно съвпадаха с настроението му. Но пък беше и факт, че обстановката почти винаги го задоволяваше, независимо дали е на палатка в пустинята на Аризона или в луксозен хотел на Ривиерата, Грей обичаше да си мисли, че нагажда средата към потребностите си, докато, разбира се, потребностите му не се променят.

За следващите няколко месеца уютният пансион в Ирландия щеше да го задоволи напълно. Особено като се прибави и компанията на красивата му хазяйка. Красотата винаги е добре дошла.

Реши да не се бръсне и нахлузи джинси и размъкнат пуловер. Вятърът бе утихнал. Помисли си, че не е зле да се поразходи из полята след закуска, да попие малко от атмосферата, така да се каже.

Мисълта за закуска го накара да се отправи към кухнята.

Не се изненада да я открие там. Помещението сякаш бе създадено за нея: опушената камина, ярките стени, идеално чистите плотове.

Тази сутрин бе вдигнала косата си. Вероятно смяташе събраните на кок коси за практични. Може и така да беше наистина, но отделните кичури, извити по врата й, я правеха много привлекателна.

Вероятно не бе добра идея да се чувства привлечен от хазяйката си.

Тя печеше нещо и от уханието устата му се напълни със слюнка. Не се съмняваше, че именно ароматът на храната, а не жената, в нейната спретната бяла престилка, раздвижваха жизнените му сокове.

В този момент тя се извърна — държеше огромна купа и продължи да бърка съдържанието с дървена лъжица. Примигна от изненада, усмихвайки се приветливо.

— Добро утро. Вероятно искаш да закусиш?

— Ще взема от това, което надушвам.

— В никакъв случай — той се възхити на сръчността, с която младата жена изсипа сместа от купата в тавичка. — Още не е готово. Това е кексът за чая.

— Ябълки… — определи той, душейки въздуха.

— Носът ти не те лъже. Ще се справиш ли с ирландска закуска или предпочиташ нещо по-леко.

— Нещо леко няма да ми стигне.

— Дадено. Трапезарията е ей там. Ще донеса кафе и питки, докато чакаш.

— Мога ли да хапна тук? — той я дари с най-чаровната си усмивка. — Или се притесняваш, ако хората те гледат, докато готвиш?

„Или те гледат, помисли си той, докато вършиш каквото и да е.“

— Никак — някои от гостите й предпочитаха да се хранят в кухнята, макар повечето да желаеха да им сервира. Наля му от вече приготвеното кафе. — Пиеш го чисто, нали?

— Да — той отпи, както стоеше прав, и продължи да я наблюдава. — В тази къща ли си израснала?

— Да

Тя пусна големите наденици в тигана.

— И на мен ми прилича повече на дом, отколкото на пансион.

— Такова й е предназначението. Някога имахме ферма, но продадохме повечето от земята. Задържахме къщата и малката къщурка в края на пътя, където от време на време живеят сестра ми и съпругът й.

— От време на време?

— Той има къща и в Дъблин. Собственик е на галерии. А тя е художничка.

— Така ли? С какво по-точно се занимава?

Бриана се усмихна, без да спира да готви. Повечето хора приемаха, че художник непременно означава да рисуваш — това винаги вбесяваше Маги.

— Със стъкло. Приложничка е — Бриана посочи купата в средата на кухненската маса. Беше в преливащи пастелни тонове, а гърлото й напомняше за стичаща се вода. — Това е нейно произведение.

— Интересно е — приближи се и прокара пръст по купата. — Конканън… — промърмори той, след което се засмя. — Ами, разбира се! М. М. Конканън, ирландската сензация.

Очите на младата жена грейнаха от удоволствие.

— Така ли я наричат? Ще остане доволна, когато й кажа — изпита невероятна гордост. — А ти познаваш ли работата й?

— Би трябвало. Преди две седмици купих… не знам как да го нарека, по дяволите! Може би скулптура? От клона на галериите „Уърлдуайд“ в Лондон.

— От галерията на Роуган. Той й е съпруг.

— Удобно — той отиде до печката и сам си наля още кафе. Надениците ухаеха почти толкова вкусно, колкото и хазяйката му. — Произведението е невероятно. Ледено бяло стъклено кълбо с пламък в средата. Реших, че ми прилича на Недосегаемата крепост — в отговор на не разбиращия й поглед той се засмя. — Явно си изостанала в четенето на американски комикси. Става въпрос за убежището на Супермен, май някъде из Арктика.

— О, на нея това ще й допадне, Маги обожава убежищата — с несъзнателен жест тя прибра няколко измъкнали се кичура. Беше леко напрегната. Предположи, че е заради начина, по който той я гледа: откровеният, безцеремонен поглед, макар и изпълнен с възхищение, бе някак смущаващо интимен. Изучава я от писателско любопитство, успокои се Бриана и пусна картофите в нагорещената мазнина. — Строят галерия тук, в графство Клар — продължи тя. — През пролетта ще я открият. Ето ти каша, с която да започнеш, докато стане закуската.

Каша. Всичко бе великолепно: дъждовно утро в ирландски пансион и каша в кафява пръстена купа. Засмя се, седна и започна да се храни.

— Действието на следващата ти книга тук, в Ирландия, ли ще се развива? — тя му хвърли поглед през рамо. — Или не е редно да питам?

— Напротив. Да, такъв с замисълът ми. Пусти поля, облети от дъжд хълмове, надвиснали скали — сви рамене. — Спретнати малки селца, като от пощенски картички. Но под повърхността се крият страсти и амбиции.

Тя се засмя, докато обръщаше парчетата бекон.

— Май нашите селски страсти и амбиции няма да се окажат такива, каквито очаквате, господин Тейн.

— Грей.

— Да, Грей — тя взе яйце, счупи го с една ръка и го пусна в тигана. — Вярно, доста се разгорещих миналото лято, когато една крава на Мърфи събори оградата и изпотъпка лехите с розите. А Томи Дъгин и Джо Райън се биха до кръв пред кръчмата на О̀Мейли неотдавна.

— Заради жена ли?

— Не заради футболен мач но телевизията. Но истината е, че са били малко пияни, така разбрах и се сдобрили веднага след като главите им се избистрили.

— Е художествените измислици и без това са лъжи.

— Не е така — очите й, зелени и сериозни, срещнаха неговите, докато поставяше чиния на масата. — Те са друг вид истина. Ти им вярваш, докато ги пишеш, нали?

Нейното проникновение го изненада и почти го засрами.

— Да — призна той.

Тя се обърна отново към печката, взе голяма чиния и започна да слага наденица, бекон, яйца и картофи.

— Ще сте истинска сензация в селцето ни. Ние, ирландците, обожаваме писателите.

— Е, аз все пък не съм от величината на Йейтс.

Тя се усмихна, когато забеляза какви количества прехвърля той в чинията си.

— Но ти и не искаш да бъдеш като него, нали?

Той я погледна, докато опитваше хрупкавия бекон.

Нима толкова бързо го е разбрала, зачуди се Грей. Той, който така се гордееше, че успява да се обгърне в тайнственост — без минало, без бъдеще.

Преди да намисли какво да й отговори, вратата на кухнята се отвори със замах и вътре връхлетяха дъжд и жена.

— Някакъв идиот оставил колата си точно на средата на пътя. Бри… — Маги млъкна, свали мократа шапка и се вторачи в Грей.

— Извинете — пророни той. — Забравих. Ще я преместя.

— Не е спешно — направи му знак да не скача от масата и свали палтото си. — Свършете си закуската. Не бързам. Значи вие сте писателят-янки?

— Да. А вие сте М. М. Конканън.

— Да.

— Сестра ми Маги — представи ги тя, докато наливаше чая. — Грейсън Тейн.

Маги въздъхна и седна с видимо облекчение. Бебето в утробата й беснееше като бурята навън.

— Не сте ли подранили с пристигането?

— Промяна в плановете — Грей забеляза, че чертите й са като на Бриана, но някак по-остри: косите бяха по-червени, очите — по-зелени, по-пронизващи. — Сестра ви бе така мила да не ме остави да спя на двора.

— О, Бриана е с добро сърце — Маги си взе парче бекон. — Ябълков сладкиш ли надушвам?

— За чая е — сестра й извади една тавичка от фурната и пъхна друга. — С Роуган сте добре дошли.

— Може и да наминем — взе си кифличка от панерчето. — И колко време ще останете по нашите места?

— Маги, остави госта на мира. Приготвила съм повече кифлички, можеш да ги отнесеш у вас.

— Няма да се прибирам скоро. Роуган пак е на телефона. Доколкото го познавам, денят на второто пришествие ще дойде и ще отмине, а той ще продължи да виси на проклетия апарат. Тръгнала съм към селото за хляб.

— Имам в повече.

Сестра й се усмихна широко и отхапа от кифличката.

— Така си и помислих — насочи пронизващите си зелени очи към Грей. — Сестра ми пече хляб колкото за цялото село.

— Артистичността и талантът явно са характерни за семейството ви — отбеляза той. Намаза обилно филията със сладко от ягоди и побутна дружелюбно буркана към нея. — Вие сте майстор на стъклото, Бриана — на готвенето — без да се смущава ни най-малко, се загледа в оставения да изстива сладкиш. — В колко часа е чаят?

Маги му се ухили:

— Мисля, че ще ми допаднете.

— И аз мога да ви отвърна със същото — той стана. — Ще отида да преместя колата.

— Премести я до къщата — обади се Бриана. — Имаш ли нужда от помощ за багажа?

— Не, ще се справя. Приятно ми бе да се запознаем, Маги.

— И на мен — тя облиза пръстите си, изчака го да излезе и продължи: — По-привлекателен е отколкото на снимките по кориците на книгите му.

— Права си.

— Да не повярва човек, че един писател може да има такова телосложение — целият е в мускули.

Знаейки отлично, че Маги дебне реакцията й, Бриана остана обърната към печката.

— Може да се каже, че е добре сложен. Но се питам, дали омъжена жена, бременна в шестия месец, трябва да се вълнува от телосложението му.

Маги изсумтя.

— Според мен той може да развълнува всяка жена. А ако ти не си се впечатлила, по-добре иди си прегледай очите.

— Зрението ми е отлично, благодаря. Впрочем не се ли тревожеше, че ще бъда сама в къщата с него?

— Така беше, преди да видя колко е симпатичен.

С лека въздишка сестра й хвърли поглед към кухненската врата. Съмняваше се, че разполага с достатъчно време. Облиза устни и заговори, но ръцете й не престанаха да разтребват след закуската:

— Маги, ще се радвам, ако намериш време да наминеш по-късно. Трябва да говоря с теб.

— Говори сега.

— Не, не мога — отново хвърли поглед към вратата. — Трябва да сме насаме. Важно е.

— Ти си разстроена.

— Не знам дали съм разстроена или не.

— Да не би той да е направил нещо? Този янки? — макар и наедряла, Маги скочи, готова да се бие.

— Не, не. Няма нищо общо с него — загубила търпение, Бриана спря и опря ръце на кръста: — Нали току-що заяви, че ти е симпатичен?

— Не ми е, ако те разстройва.

— Е, не той ме разстройва. Не ми задавай въпроси сега. Ще наминеш ли по-късно, когато съм сигурна, че е в стаята си.

— Разбира се — загрижено погали сестра си по рамото. — Искаш ли да доведа и Роуган?

— Ако е свободен, да дойде непременно — поръча, като се сети за положението на сестра си. — Помоли го от мое име да дойде.

— Значи преди чая. В колко? Два? Три?

— Това ще е най-подходящото време. Вземи кифличките, Маги. И хляба. Ще отида да помогна на господин Тейн да се настани.

От всичко на света Бриана най-много мразеше скандалите, гневните думи, обидите. Бе израснала в дом, където те непрекъснато витаеха из въздуха. Огорченията преливаха в избухвания. Разочарованията караха гласовете да се повишават. Като самозащита винаги се бе старала да контролира своите чувства. И да избягва изблиците и гневните пориви, които бяха щитът на сестра й срещу злощастието на родителите им.

Сега можеше да признае, макар и само пред себе си, колко често бе пожелавала да се събуди една сутрин и да открие, че родителите им са решили да пренебрегнат законите на църквата и традициите и всеки да поеме по свой път. Не по-малко бяха случаите, когато се молеше да стане чудо. Чудото родителите й да се открият един друг отново и да възпламенят искрата, привлякла ги един към друг преди толкова години.

Вече разбираше, поне отчасти, защо това чудо така и никога не стана. Аманда. Жената се казваше Аманда.

Дали майка й е знаела? Дали знае, че съпругът, когото ненавиждаше, е обичал друга? Дали знае, че той има едно пораснало вече дете — плод на безразсъдната им, забранена любов?

Никога нямаше да може да попита. Никога няма да попита, даде си дума Бриана. Не би могла да понесе ужасната разправия, която ще последва.

По-голямата част от деня мина във вледеняващ ужас как ще сподели със сестра си откритието си. Познаваше я добре и знаеше колко ще се разстрои и ядоса, колко дълбоко ще се разочарова.

Беше отлагала от доста време. Както правят страхливците, повтаряше си и се срамуваше. Но, от друга страна, се оправдаваше, че и е нужно време да се оправи с чувствата си, преди да поеме част от бремето, което ще се стовари върху Маги.

Присъствието на Грей обаче щеше да я разсее. Докато му помагаше да се настани в стаята, отговаряше на въпросите му за съседните селца и за околността. А въпросите му бяха безброй. Когато му обясни как да стигне до Енис, вече беше напълно изтощена. Умствената му енергия бе невероятна и й напомни за акробата, когото някога беше видяла на панаира, извиваше се по невероятни начини, след което се разплиташе, преди да започне отново.

За да се успокои, се зае да излъска пода в кухнята.

Още нямаше два часът, когато чу Кон да лае радостно. Чаят бе готов, глазурата на сладкиша — сложена, малките триъгълни сандвичи — приготвени. Бриана стисна ръце и отвори вратата, за да влязат сестра й и зет й.

— Пеша ли дойдохте?

— Суини твърди, че трябва да се движа повече — бузите на Маги бяха порозовели, очите й грееха. Подуши ароматите, които идваха от кухнята. — И ще го сторя, но след чая.

— Напоследък е много лакома — обади се Роуган, докато закачаше палтото й и своето на кукичките до вратата. Макар да бе облечен в стари джинси и спортни обувки, продължаваше да прилича на онова, което съпругата му наричаше стопроцентов жител на Дъблин. Беше висок, привлекателен и елегантен, независимо дали беше облечен спортно или официално. — Имахме късмет, че ни покани на чай, Бриана. Маги е унищожила всичките запаси в килера.

— Е, тук има в изобилие. Седнете до огъня, а аз ей сега ще сервирам.

— Не сме гости — възрази сестра й. — Спокойно можем да се настаним в кухнята.

— По цял ден съм там — отказът й не бе особено убедителен. В цялата къща нямаше помещение, което да обича повече. Но искаше, имаше нужда от тържествеността на гостната за предстоящия разговор. — А и огънят в камината е запален.

— Ще ти помогна с подноса — предложи Роуган.

В момента, в който се настаниха в гостната. Маги се пресегна за парче сладкиш.

— Вземи си първо сандвич — посъветва я съпругът й

— Държи се с мен сякаш съм дете, а не жена, която носи дете — но все пак го послуша и взе сандвич. — Разказах на Роуган за твоя привлекателен янки. Дълги, изсветлели по краищата руси коси, здрави мускули и големи златистокафяви очи. Няма ли да се присъедини към компанията ни за чая?

— Рано е за чай — отбеляза Роуган и се обърна към Бриана. — Чел съм книгите му. Умее да увлича читателя.

— Знам — тя се усмихна. — Снощи заспах с един от романите му. Отиде с колата до Еинс. Беше така любезен да се съгласи да пусне едно мое писмо. — „Най-лесният начин, помисли си Бриана, е заобиколният.“ — Вчера, когато бях на тавана, намерих някои документи.

— Не сме ли изчерпали вече тази тема? — осведоми се Маги.

— Много от кутиите с вещи на татко не бяха отваряни. Докато майка беше тук, нали все смятахме, че е нежелателно да се захващаме с тях.

— Да. Само щеше да мърмори и да фучи — Маги се намръщи. — Не е трябвало да се захващаш сама с тази работа, Бри.

— Не ми тежеше. Мисля си, че мога да превърна и тавана в стая за гости.

— Още гости? — сестра й вдигна нагоре очи. — Та ти така и така си посрещаш твърде много хора през пролетта и лятото.

— Обичам да има хора в къщата — по този въпрос спореха отдавна и все не успяваха да се разберат. — Но както и да е, време бе да се прегледат нещата. Имаше и дрехи, сред които намерих това — стана и взе малка кутия. Извади дантелената бяла роба. — Баба я е шила. Сигурна съм. Татко я е запазил за внуците си.

— О! — всичко у Маги — очите, извивката на устата, гласът — бе омекотено. Протегна ръце и взе робата. — Толкова е малка — изрече тя.

Бебето в утробата й се размърда, когато погали робата.

— Семейството ти вероятно също е заделило рокличка за кръщене, Роуган, но си помислих…

— Ще използваме тази. Благодаря ти, Бри — само един поглед върху лицето на съпругата му бе достатъчен. — Ето, Маргарет Мери — каза.

Маги пое кърпичката, която й предложили и избърса очите си.

— В книгите пише, че е от излишните хормони. А те сякаш постоянно извират от мен.

— Ще ти я прибера — предложи Бриана. След това предприе следващата стъпка и извади сертификата за държавни книжа. — Открих и това. Татко вероятно го с закупил или вложил пари малко преди смъртта си.

Сестра и хвърли бегъл поглед на хартийката и въздъхна.

— Поредният му блян как да изкара пари — видът на документа я трогна почти толкова, колкото и дрешката. — Типично в негов стил. Значи е решил да се захване с миньорство.

— Ами почти всичко друго бе опитал.

Роуган огледа документа със свъсени вежди.

— Искаш ли да поразпитам за компанията, да събера информация?

— Писах им. Господин Тейн ще пусне писмото. Предполагам, че нищо няма да излезе — нито едно от начинанията на Том Конканън не се бе оказало печелившо. — Но бих те помолила да задържиш документа, докато ми отговорят.

— Става въпрос за десет хиляди акции — отбеляза той.

Сестрите се усмихнаха една на друга.

— И ако възлиза на повече от стойността на хартията, на която е отпечатан, то той е надминал себе си — обясни съпругата му и си взе от сладкиша. — Постоянно се готвеше да вложи суми в нещо или да започне свой бизнес. Мечтите и сърцето му бяха огромни, Роуган.

Усмивката на Бриана помръкна.

— Попаднах и на още нещо. Нещо, което трябва да ви покажа. Писма.

— Той непрекъснато пишеше.

— Не — прекъсна я тя, преди Маги да започне да разказва някой от безкрайните си спомени „Направи го сега, насърчаваше се, докато чувстваше как сърцето й се свива, направи го бързо.“ — Тези са писани до него. Три на брой. И мисля, че е най-добре сама да ги прочетеш.

Сестра й забеляза, че очите на Бриана са станали хладни и отнесени. Нейната защита, както знаеше Маги, срещу всякакви избухвания и болки. Затова каза:

— Добре, Бри.

Без да пророни и думичка, Бриана и подаде писмата. На Маги и бе достатъчно да погледне обратния адрес, за да усети ударите на сърцето си. Отвори първото писмо.

Бриана чу отчаяната й въздишка и здраво стисна ръце. Видя как сестра й се пресегна и хвана Роуган за ръката. Променила се е, отбеляза наум Бриана. Само преди година щеше да отблъсне всяка ръка, която й се предлагаше като утеха.

— Аманда — очите на Маги бяха пълни със сълзи. — Точно това име пророни, преди да умре, застанал там, на скалите при Луп Хед. Мястото, което толкова много обичаше. Ходехме там и той се шегуваше как ще скочим в някоя лодка и следващата ни спирка ще е кръчма в Ню Йорк — сега вече сълзите се стичаха по лицето й. — В Ню Йорк. Аманда е живеела в Ню Йорк.

— Той е споменал името й? — сестра й покри устата си с ръка. Едва се въздържа да не прибегне към детския си навик да си гризе ноктите. — Сега си спомням, че ти каза нещо подобно на бдението му. Споделял ли ти е нещо повече за нея?

— Нищо освен името — Маги ядосано избърса сълзите си. — Нищо повече не каза. Обичал я е, а не е предприел нищо.

— Какво е можел да направи? — попита Бриана. — Маги…

— Нещо — тя бе завладяна от още по-силен гняв, когато вдигна очи. — Каквото и да е. Боже милостиви, та животът му бе истински ад! Защо? Защото църквата определя, че е грях да не следваш законите й. Та той и без това е съгрешил, нали така? Извършил е прелюбодеяние. Дали го виня за постъпката му? Мисля, че не мога да го сторя, като се сетя какво преживя в тази къща. Но за Бога! Не е ли могъл все пак да предприеме нещо? Нещо!

— Останал е заради нас — гласът на сестра й бе напрегнат и студен. — Много добре знаеш, че остана заради нас.

— И трябва да се чувствам благодарна заради това?

— Можеш ли да го виниш, че ви е обичал? — попита Роуган тихичко. — Или да го осъдиш, че е обичал друга?

Очите й проблеснаха, но горчивината й се превърна в тъга.

— Няма да сторя нито едното, нито другото. Но той заслужаваше нещо повече от спомени.

— Прочети и другите писма, Маги.

— Добре. Ти току-що си била родена по времето, когато е писано това — отбеляза тя и се захвана с второто.

— Знам — глухо отвърна сестра й.

— Мисля, че много го е обичала. Пропити са с особена нежност. Нима е много да се иска любов, нежност? — Маги погледна към Бриана за някаква реакция. Видя единствено познатата и отчужденост. Въздъхна и отвори последното писмо, а Бриана продължи да седи напрегната и студена. — Все ми се ще — гласът й изневери. — Боже Господи! Бебе — инстинктивно положи ръка на корема си. — Тя е била бременна?

— Някъде по света имаме брат или сестра. Не знам, какво да правя.

Изненадата и гневът изправиха Маги на крака. Приборите за чай издрънчаха, когато тя стана, за да закрачи напред-назад из стаята.

— Какво да се прави? Та то вече е направено, не виждаш ли? Преди двадесет и осем години, ако трябва да сме точни.

Сломена, Бриана се накани да стане, но Роуган я хвана за ръката.

— Остави я да си излее гнева — промърмори той. — После ще се почувства по-добре.

— Какво право има да му съобщи подобно нещо и след това да изчезне? — настояваше Маги. — С какво право той е допуснал тя да си тръгне? А ти сега какво — да не мислиш, че това задължение пада на наш гръб? Ние ли трябва да изясним какво е станало? Та ние не говорим за изоставено дете, Бриана, а за зрял човек. Какво общо има това с нас?

— Нашият баща ни свързва, Маги. Семейство сме.

— А да, рода Конканън. Господ да ни е на помощ! — изчерпала силите си, тя се облегна на полицата над камината. — Нима е бил толкова слабохарактерен?

— Ние не знаем какво е направил или какво е можел да направи. Вероятно никога няма да узнаем — Бриана дълбоко си пое въздух. — Ако майка е знаела…

Сестра й възрази с горчива ирония:

— Не е знаела. Иначе нямаше да пропусне да използва подобно оръжие срещу нещо, докато го унищожи. Бог е свидетел — тя не пропусна да използва всички други оръжия.

— Значи няма смисъл да й казваме сега, нали?

Маги бавно се извърна:

— Искаш да не го споменаваме?

— Какво ще спечелим, като я нараним?

Маги стисна устни:

— Според теб тя ще усети болка?

— А ти толкова ли си сигурна, че няма?

Пламъкът в очите на Маги изгасна така бързо както се появи.

— Не знам. Как мога да знам? Вече имам чувството, че и двамата са ми напълно непознати.

— Той те обичаше, Маги — Роуган се надигна, за да застане до нея. — Знаеш го отлично.

— Да — тя се облегна на него, — но не знам какво изпитвам.

— Според мен е редно да направим опит, да открием Аманда Доуърти — започна Бриана — и…

— Не мога да разсъждавам — сестра й притвори очи. Беше обзета от твърде силни чувства, за да успее да вземе правилното решение. — Нужно ми е време да премисля, Бри. Чака толкова отдавна, още малко време няма да навреди.

— Съжалявам, Маги.

— Не си слагай и това бреме на раменете. И без това си претоварена. Дай ми няколко дни, Бри, и тогава ще решим заедно какво да правим.

— Разбира се.

— Бих искала да задържа писмата.

— Добре.

Маги се приближи и погали бледото лице на сестра си:

— Той и теб обичаше, Бри.

— По свой начин.

— По всякакъв начин. Ти бе неговият ангел, неговата изящна хладна роза. Не се тревожи. Ще намерим начин да предприемем най-доброто.

Грей не се разстрои, когато от оловното небе отново заваля дъжд. Стоеше на парапета на превърналия се вече в руини замък и гледаше към лениво течащата река. Вятърът виеше и стенеше около останките от каменните стени. Като че ли бе съвсем сам не само на това място, не само в тази държава, но и в целия свят.

По негова преценка тук бе идеално място за убийство.

Жертвата може да бъде примамена в замъка, после да бъде преследвана но древните виещи се каменни стълби, да бяга безпомощно нагоре, докато и последният лъч надежда се стопи. Спасение няма да има.

Тук, където от стари времена се е ляла кръв, стичала се е по камъните и е прониквала дълбоко в пръстта. Мястото беше идеално за извършване на убийство — не в името на Господ, не за родината, а за удоволствие.

Грей вече бе създал образа на престъпника, представяше си го наведен напред, а ножът проблясва със сребърни оттенъци на оскъдната светлина. Бе измислил и жертвата и познаваше нейния ужас и болка. Образите на героя и жената, които щеше да обича, бяха така ясни пред очите му, колкото реката пред него.

Знаеше, че скоро ще трябва да започне да ги вае с думи. При писането най-голямо удоволствие му доставяше да накара героите си да започнат да дишат, да ги обвие в плът и кръв. Да се рови в миналото им, да открива потиснатите им страхове, всичките им премеждия.

Може би защото самият той нямаше минало. Сам се бе изградил, пласт след пласт, така вещо и детайлно, както създаваше характерите на героите си. Бе решил да се превърне в Грейсън Тейн и умението му да съчинява истории му помогна да се превърне донякъде в човека, който и какъвто бе искал.

Не смяташе, че скромничи, но не се възприемаше като нещо повече от добър писател, вещ разказвач. Първоначално започна да пише за развлечение и признаваше, че е имал късмет, когато успя да накара читателите да му обърнат внимание.

Бриана бе права. Не изпитваше, никаква потребност да бъде писател от величината на Йейтс. Стигаше му да е добър писател, за да си изкарва прехраната и да прави каквото пожелае. Ако си велик писател, това влече отговорности и очаквания, с каквито не желаеше да се сблъсква. А онова, с което Грей не искаше да се сблъсква, той просто избягваше.

Но имаше моменти, като сегашния, когато се чудеше какво ли е да имаш корени, род, пълноценно семейство и родина. Какво ли са изпитвали хората, изградили този замък, онези, които са се били тук, умрели тук? За какво са копнеели? И как е възможно битки, водили се толкова отдавна, да изпълват пространството с кънтенето от ударите на меч върху меч?

Затова избра Ирландия: заради историята, заради умението на хората да разказват преданията от поколение на поколение. Заради хората, призна пред себе си той, като Бриана Конканън.

Странно, но и интересно, че тя толкова прилича на онова, което иска да представлява героинята му.

Като физика бе идеална — мека, лъчезарна красота, изящни движения, сдържана. Но под повърхността, като пълна противоположност на откритото гостоприемство, прозира отчужденост и тъга. Доста е сложно, мина му през ума, докато дъждовните капки се стичаха по лицето му. Допадаха му контрастите и заплетените характери — гледаше на тях като на загадки, които чакат разрешение. Кое кара очите й да гледат така притеснено понякога или да се обгражда със студенина като защита срещу нещо?

Щеше да е интересно да разбере.