Родена в лед

ДЕСЕТА ГЛАВА

След като повтори сцената, която се роди в главата му в кръчмата, Грей не изкара спокойна нощ. Нито успя да я заличи, нито да я напише. Просто нямаше сили да го направи.

Презираше дори мисълта за писателско безплодие. Обикновено се преборваше с него, продължаваше да работи, докато опасността премине. Подобно на черен облак, често си мислеше той, който е отишъл над главата на друг нещастен писател.

Но този път нещата се усложниха. Не можеше да пресъздаде сцената, но и не можеше да продължи напред.

Прекара по-голямата част от нощта, като намръщено препрочиташе написаното.

„Студено е — реши той. — Студено е в стаята и затова и от написаното вееше хлад.“

А истината бе, че е напрегнат, призна с горчивина. Бе сексуално раздразнен от жена, която го възпираше дори само с поглед.

— Така ти се пада, щом си се увлякъл но хазяйката, а не по убийствата, за които пишеш — като мърмореше под носа си, той се отдалечи от бюрото и отиде до прозореца. Обаче първото нещо, което видя, бе Бриана.

Застанала под прозореца, спретната като монахиня в розовата си рокля и вдигната коса, която фибите отчаяно се опитваха да държат прибрана. Защо вечно носи обувки със средно токче, зачуди се той и се приближи до стъклото. Сигурно обяснението й за семплите обувки ще бъде, че са практични, но те правеха краката и глезените й да изглеждат възхитителни.

Докато я наблюдаваше, тя се настани зад волана, движенията й бяха отмерени и грациозни. Най-вероятно първо ще остави чантата на седалката до себе си, реши той. Точно така постъпи. После внимателно ще закопчае предпазния колан, ще провери дали огледалата са под подходящ ъгъл. Никакво оглеждане в огледалото за обратно виждане при Бриана, забеляза той. Само го провери дали е добре наклонено. Сега ще завърти ключа, за да запали двигателя.

Дори през стъклото дочу задавените му звуци. Тя повтори, потрети, Грей се спусна по стълбите, като не преставаше да клати глава.

— Защо, по дяволите, не оправиш това чудо? — развика й се, показвайки се на кухненската врата.

— А? — тя вече бе слязла от колата и се опитваше да вдигне капака. — Само преди два дни работеше чудесно.

— Тази купчина стари ламарини не е работила чудесно най-малкото от десет години — избута я с лакът настрана, раздразнен от великолепния й вид и свежото й ухание, докато самият той се чувстваше като купчина мръсни дрехи за пране. — Виж, след като ти е необходимо да отидеш до селото, защо не вземеш моята кола? Междувременно ще видя какво мога да направя с това нещо тук.

Ядосана от резкия му тон, тя отвърна:

— Благодаря ти, но съм тръгнала към Енистимон.

— Енистимон? — още докато мислено си представяше селото на картата, той измъкна глава изпод капака и понита: — Защо?

— За да разгледам новата галерия. Ще я открият след две седмици и Маги ме помоли да отида да я видя — тя се вторачи в гърба му, докато той ровеше сред кабелите и проклинаше. — Оставих ти бележка и храна — ще си я стоплиш, защото ще отсъствам почти целия ден.

— Никъде няма да ходиш с тази кола — отсече Грей. — Перката за охлаждане не работи, тръбата за захранване с бензин тече и съм готов да се обзаложа, че стартерът е на път да сдаде — изправи се и забеляза, че Бриана носи обици — тънки златни кръгчета. Те й придаваха празничен вид, което кой знае защо съвсем го раздразни. — Не можеш да караш тази таратайка.

— Е, тя е единствената, с която разполагам. Благодаря ти за вниманието, Грейсън. Ще отида да видя дали Мърфи…

— Не се дръж като Ледената кралица с мен! — той така силно затвори капака, че тя неволно подскочи. — Добре — възтържествува той. — Това поне означава, че във вените й тече кръв. — И не ми говори за Мърфи. Той не може да направи нещо, след като аз не успявам. Влизай в колата ми. Ей сега ще се върна.

— И защо да влизам в колата ти?

— За да те откарам в проклетия Енистимон.

Тя плесна с ръце бедрата си и през стиснати зъби заяви:

— Много мило от твоя страна да предложиш, но…

— Влизай в колата — сряза я той и се насочи към къщата. — Трябва да си намокря главата.

— Ще ти я намокря аз! — промърмори тя. Отвори вратата на колата си и си взе чантата. Да е искала от него да я закара? Та тя би предпочела да извърви разстоянието пеша, но не и да седи в една кола с такъв мъж. И ако иска да се обади на Мърфи, просто ще го направи.

Но първо трябваше да се успокои.

Пое си дълбоко дъх, после пак, преди да се поразходи сред цветята си. Както винаги те я успокоиха. Нуждаеха се от малко грижа, помисли си тя, като се наведе да изскубе някакъв плевел. Ако времето е хубаво, още утре ще започне. До Великден градината ще е в цялото си великолепие.

Уханията, цветовете… Тя се усмихна, загледана в смелия млад нарцис.

В следващия миг дочу затръшването на врата. Усмивката й изчезна. Тя се извърна.

Не се бе избръснал, отбеляза. Косата му бе влажна и стегната на тила с кожена връв; дрехите, макар и поизносени, бяха чисти.

Много добре знаеше, че разполага с хубави дрехи. Та нали самата тя ги переше и гладеше?

Хвърли й бегъл поглед, измъкна ключовете от джоба на джинсите си и се разпореди:

— В колата.

Налагаше се да го постави на мястото му. Тя тръгна бавно към него; очите й бяха ледени, а езикът — остър:

— И на какво се дължи прекрасното ти настроение тази сутрин?

Понякога дори писателите разбират, че действията са по-красноречиви от думите. Без да остави време и на двамата да се замислят, той я придърпа към себе си и доволен от изненадата й, впи устни в нейните.

Целувката бе груба, жадна и изпълнена с раздразнение. Сърцето и заби ускорено и сякаш пулсираше в главата й. Имаше един миг, в който изпита страх, но и копнеж, а в следващия той я отблъсна.

Очите му гледаха свирепо. Като на вълк, помисли си тя потресено: излъчваха злост и невероятна сила.

— Чу ли какво ти казах? — попита той ядосан и на нея, и на себе си, а тя продължи да стои безмълвна. Приличаше на дете, което току-що са ударили неоснователно.

Едно чувство, което до болка му бе познато.

— Господи! Май полудявам — разтърка лицето си с ръце и се опита да убие животинското в себе си. — Извинявай. Качи се в колата, Бриана. Няма да те изям.

Гневът му отново пламна, тъй като тя нито помръдна, нито примигна.

— Няма дори да те докосна!

Гласът й се възвърна, макар и не така овладян, както би искала.

— Защо си ми сърдит?

— Не съм ти сърдит — отстъпи назад. „Контролирай се“, увещаваше се той Обикновено му се удаваше. — Извинявай — повтори. — Престани да ме гледаш така, сякаш съм те ударил.

Но бе сторил точно това. Нима не знаеше, че гневът, острите думи, сърдитият тон я нараняваха повече от физическата грубост?

— Ще вляза вътре — бе се овладяла и издигнала стената, с която се ограждаше срещу несправедливостта. — Трябва да позвъня на Маги и да я предупредя, че няма да отида.

— Бриана — понечи да я докосне, но само вдигна безпомощно ръце в жест, който хем показваше раздразнението му, хем говореше, че е склонен да се извини. — Колко лошо искаш да се почувствам?

— Представа нямам, но мисля, че ще се почувстваш малко по-добре, ако хапнеш нещо.

— Да не се готвиш да ми приготвиш закуска? — затвори очи и пое дълбоко въздух. — Сдържан — промърмори и се загледа в нея. — Не ме ли нарече такъв преди време? Но май не си съвсем права, Бри. Писателите са окаяни хора. Хора на настроението, жестоки, егоистични, отдадени на себе си.

— Ти не си такъв — не можеше да обясни защо изпитва потребност да го защити. — Човек на настроението може би, но нищо от останалото.

— Напротив. Зависи как върви книгата, която пиша. В момента нещата са зле и затова и аз се държа зле. Ударих на камък, на костелив орех. На непревземаема крепост. И си го изкарах на теб. Искаш ли отново да ти се извиня?

— Не — поомекна, протегна ръка и я прокара по наболата му брада. — Изглеждаш уморен, Грей.

— Не съм спал — остана с ръце в джобовете и загледан в очите й. — Внимавай със съчувствието си към мен, Бриана. Книгата е само една от причините за лошото ми настроение днес. Другата причина си ти.

Тя отдръпна ръка, сякаш бе пипнала жив въглен. Бързият й жест го накара да се усмихне горчиво.

— Искам те. Боли ме да те желая по такъв начин.

— Боли те?

— Не го казах, за да те зарадвам.

Руменина заля бузите й.

— Не исках да…

— Това е част от проблема. Хайде, влизай в колата. Ако обичаш — добави той. — Ще се побъркам, ако остана тук днес и се опитам да пиша.

Бе налучкал абсолютно верния тон. Тя се настани в колата и изчака да се качи и той.

— Може би, ако убиеш още някого…

Откри, че въпреки всичко има сили да се засмее.

— Точно това обмислям.

Клонът на галериите „Уърлдуайд“ в графство Клар бе истинско бижу. Сградата наподобяваше къща в елегантно имение; не липсваха и градини наоколо. Нямаше тържествения катедрален вид на галерията в Дъблин, нито пищността на палата в Рим, но бе сграда с достойнство, построена специално да излага най-доброто от творбите на ирландските художници.

Това бе стара мечта на Роуган, а сега заедно с Маги я бяха превърнали в действителност.

Оформлението на градините бе дело на Бриана. Макар не лично тя да ги бе засадила, озеленителите се бяха ръководили от нейните скици, докато опасваха с рози пътеките от тухли, а големите полукръгли лехи — с хмел и макове, диви карамфили и попадиино цвете — все нейни любими цветя.

Самата галерия бе изградена от бледорозови тухли с високи, изящни прозорци с боядисани в сиво рамки. Подът на обширното фоайе бе на тъмносини и бели плочи, а от тавана висеше огромен полилей; към втория етаж водеше махагоново стълбище.

— Това е от Маги — прошепна Бриана, отново впечатлена от скулптурата, която бе изложена на централно място.

Грей различи две преплетени фигури, а хладното стъкло по странен начин загатваше за страст; формата бе изключително сексуална и едновременно с това — романтична.

— Нарече я „Отдаване“. Роуган я закупи, преди да се оженят. Не я продава на никого.

— Напълно го разбирам — наложи се да преглътне. Чувствената форма на стъклото действаше като плесница на и без това изтерзаната му душа. — Страхотна е.

— Тя има необикновен талант, нали? — нежно, само с върха на пръстите си, Бриана докосна хладното стъкло, което сестра й бе създала от огън и мечти. — Предполагам, че талантът кара хората често да променят настроенията си — усмихна се и погледна Грей през рамо. Изглеждаше така неспокоен, забеляза тя. Така нетърпелив към всичко, особено към себе си. — А и трудни, защото винаги изискват толкова много от себе си.

— И правят живота на околните ад, когато не получат желаното — протегна ръка и докосна нея, вместо статуетката. — Не ми се сърди, моля те.

— Дори и да ти се сърдя, нищо няма да се промени — сви рамене, обърна се и заоглежда фоайето. — Роуган искаше галерията да е като дом за изкуството. Затова има приемна, по-малка зала, трапезария и отделни ниши горе — хвана ръката му и го поведе към двойните врати. — Всички картини, скулптури, дори мебели са от ирландски художници и занаятчии И… О-о-о-о…

Млъкна и остана втрещена. Красиво подредено, върху облегалката на нисък диван бе метнато меко, ръчно изработено покривало, чийто цветове преливаха от златисто до бледозелено. Пристъпи напред и го докосна.

— Аз го направих — промърмори тя. — За рождения ден на Маги. А те са го поставили тук. В изложбена галерия.

— Защо не? То е толкова красиво — заразглежда го с интерес. — Ти ли си го тъкала?

— Да. Нямам много време да тъка, но… — спря, защото усещаше, че всеки момент ще се разплаче. — Представи си само: в художествена галерия, сред всички тези красиви картини и предмети.

— Бриана.

— Джоузеф.

Грей видя как мъжът прекоси помещението и стисна Бриана в сърдечна и силна прегръдка. Артистичен тип, помисли си намръщено. Тюркоазена обица на ухото, вързана на опашка коса, италиански костюм. Сети се, че го видя на сватбата в Дъблин.

— Всеки път, когато те видя, си все по-хубава

— А ти — все по-изпълнен с ласкателства — но се засмя от сърце. — Не знаех, че си тук.

— Пристигнах да помогна на Роуган.

— Ами Патриша?

— Тя е в Дъблин. Разпределила си е времето между бебето и училището и не можа да се откъсне.

— А бебето? Как е то?

— Истинска красавица. Метнала се е на майка си — Джоузеф погледна Грей и подаде ръка: — Вие трябва да сте Грейсън Тейн. Приятно ми е — Джоузеф Донахю.

— О, извинявам се, Грей, това е Джоузеф — управител на галерията на Роуган в Дъблин. Мислех, че сте се запознали на сватбата.

— Не успяхме — обаче подаде миролюбиво ръка, тъй като непознатият имаше съпруга и дете.

— Сигурно ви е омръзнало до болка, но държа да ви кажа, че много харесвам книгите ви.

— Не ми е омръзнало.

— Дори взех ваша книга със себе си, като си представях, че мога да я дам на Бри, а тя — на вас, за да получа автограф, ако нямате нищо против.

Реши, че Джоузеф Донахю може и да му хареса.

— С удоволствие ще го сторя.

— Много мило от ваша страна. Трябва да съобщя на Маги, че сте пристигнали. Лично иска да ви разведе наоколо.

— Прекрасна работа сте свършили тук, Джоузеф.

— Наистина, безкрайните напрегнати часове, които преживяхме, си струват — огледа помещението със задоволство. — Ще отида да доведа Маги. Поразходете се, ако искате — на вратата спря, обърна се и се ухили: — И да не пропуснете да я разпитате за скулптурата, която продаде на президента.

— На президента? — повтори Бриана недоумяващо.

— На Ирландия, скъпа. Тази сутрин той предложи да купи нейния „Непобедим“.

— Представи си — прошепна младата жена, когато той се отдалечи, — президентът на Ирландия да е чул за Маги.

— Казах ти, навсякъде са чули за нея.

— Знам, но… — тя се засмя, защото усети, че не е в състояние да изрази чувствата си. — Чудесно е. Татко щеше да е много горд. А Маги вероятно е на седмото небе от щастие. Но на теб това чувство ти е познато. Толкова хора четат книгите ти.

— Да, знам.

— Сигурно е много приятно да си талантлив и да предлагаш на хората нещо, което ги трогва.

— Бри — Грей внимателно повдигна тъканата покривка, — а това как ще го определиш?

— О, всеки може да го направи! Просто изисква време. Аз говоря за изкуството — нещо, което остава — приближи една картина с дръзки тонове, изобразяваща забързания Дъблин. — Винаги съм мечтала. Не че завиждам на Маги… Макар и това чувство да изпитах, когато тя замина да учи във Венеция, а аз останах у дома. Но и двете направихме, каквото трябваше. А сега тя върши такива важни неща…

— И ти също. Защо говориш така? — попита той раздразнено. — Защо мислиш, че това, което вършиш, е нещо второстепенно? Та ти постигаш повече отколкото толкова мои познати.

Тя се обърна отново към него усмихната:

— На теб просто ти харесва как готвя.

— Да, харесва ми как готвиш — не отвърна на усмивката й — както и изтъканото от теб, изплетеното, цветята ти. Начина, по който караш въздуха да ухае и как оправяш леглата. Да не споменавам как простираш прането или гладиш ризите ми. Ти правиш всички тези неща и още стотици други, сякаш не изискват никакво усилие.

— Не е кой знае какво да…

— Е! — усети как отново се разгневява, без да е в състояние да посочи причината. — Знаеш ли колко много хора не успяват да създадат дом, или въобще не ги интересува; нямат представа как да положат грижи за някого. Предпочитат да се откажат от всичко, което притежават — време, вещи, деца — вместо да се погрижат за тях.

Той се спря, сепнат от току-що изреченото, сепнат, че то е в него и е чакало да бъде споделено. Чудеше се откога ли се бе таило у него? И колко щеше да му коства, за да успее отново да го зарови?

— Грей.

Бриана вдигна ръка да го погали, но той се отдръпна. Не се смяташе за уязвим или поне не смяташе така от години насам. Но в момента бе прекалено объркан, за да го докосва някой.

— Искам да кажа, че онова, което правиш, е важно. Не бива да го забравяш. Искам да огледам наоколо — приключи набързо и излезе от помещението.

— Ха! — възкликна Маги, влизайки точно в този момент. — Поривът бе интересен.

— Нужно му е семейство — промълви Бриана.

— Бри, той е мъж, а не дете.

— Възрастта не отнема потребността. Той е прекалено самотен, Маги, и изобщо не го подозира.

— Е, не можеш да гледаш на него като на човек, отклонил се от правия път — сестра й се приближи. — Или можеш?

— Изпитвам чувства към него. Никога не съм си представяла, че отново ще изпитам същото — погледна към ръцете си, които неволно бе стиснала и ги отпусна. — Не, не е вярно. Не е същото, което изпитвах към Рори.

— Рори, да го вземат мътните!

— Все така казваш — Бриана се усмихна. — Семейството е голяма работа — целуна сестра си по бузата. — Я кажи, как се чувстваш, след като президентът е закупил твоя творба?

— Единствено ме интересува да плати достатъчно — отметна глава и се засмя от сърце. — Все едно да отидеш до Луната и да се върнеш. Така се чувствам. Ние от рода Конканън просто не сме достатъчно изтънчени, за да се преструваме, че тези неща нямат значение. Така ми се иска татко…

— Знам.

— Е — Маги въздъхна дълбоко и смени темата. — Детективът, който Роуган нае, още не е попаднал на дирите на Аманда Доуърти. Но продължава да я търси, без да ми е ясно какво значи това.

— Боже, Маги! Толкова седмици вече, толкова разходи…

— Стига! Съпругът ми е богат.

— Да и остава да кажеш, че се омъжи за него заради парите.

— Не. Заради тялото му — тя й намигна и я хвана под ръка. — А и забелязах, че твоят приятел Грейсън Тейн също не еза пренебрегване.

— И аз съм го забелязала.

— Слава Богу! Значи не си загубила способността си да виждаш. Получих картичка от Лоти.

— И аз. Нали не възразяват да останат и трета седмица?

— Ако питаш мен, майка може да остане там до края на живота си — изражението на Бриана я накара да въздъхне. — Добре де, добре. Радвам се, че се забавлява, макар и никога да не си го признае.

— Тя ти е благодарна, Маги, макар и да не ти го казва.

— Вече не ми е нужно да го чуя — положи ръка на корема си. — Имам за какво да съм благодарна и това ме кара да се чувствам различно. Никога не съм подозирала, че съм способна на подобни чувства. Появи се Роуган и си мислех, че никога няма да изпитам емоционална обвързаност с някого или към нещо. А сега това е факт. Ето защо започвам да разбирам как, ако не обичаш и не желаеш детето в утробата ти, това може да помрачи живота ти. Точно както, ако го искаш и желаеш, може да е като светъл лъч.

— Тя и мен не ме е искала.

— Защо говориш така?

— Заяви ми го — Бриана откри колко й олеква, като го сподели. — Направила го е от чувство за дълг. Дълг, но не към татко, а към църквата. Хладен начин да се появиш на този свят.

В момента сестра й не би могла да понесе гнева й, затова Маги се въздържа. Само обгърна лицето й с ръце.

— Загубата е за нея, Бри, не за теб. Никога не е била за теб. Както и за мен. Защото, ако не бе изпълнила дълга си, щях да съм съвсем сама.

— Татко ни обичаше.

— Така е. И това ни стига. Хайде, не се притеснявай. Ще те кача горе и ще ти покажа какво сме свършили.

В дъното на коридора Грей въздъхна. Акустиката на сградата бе прекалено добра, за да си споделят тайните тук. Прецени, че вече започва да разбира тъгата, прокрадваща се понякога в очите на Бриана. Странно и двамата не са усетили майчина ласка.

Не че липсата на ласка му пречеше, повтори си той за сетен път. Отдавна бе надживял усещането. Изплашеното, самотно дете изостави отдавна в сиропиталището „Саймън Брент“.

Но кой, зачуди се, е Рори? И защо Роуган бе наел детективи да търсят жена на име Аманда Доуърти?

Отдавна бе открил, че най-добрият начин да намериш отговорите, е, като задаваш въпроси.

— Кой е Рори?

Въпросът му наруши мечтателното настроение на Бриана, докато Грей караше бавно но лъкатушещия път от Енистимон.

— Какво?

— Не какво, а кой? — приближи колата до ръба на пътя насреща му от завоя се зададе препълнен фолксваген. Вероятно несвикнал с посоките янки, мина му през ума с известно чувство на превъзходство. — Кой е Рори? — повтори той.

— Чул си клюки в кръчмата значи?

Хладината в гласа й не го спря, а, напротив, накара го да продължи:

— Да, но не там чух името. Ти го спомена пред Маги, докато бяхме в галерията.

— Подслушвал си личен разговор?

— Е, чак пък подслушвал… Дочух го.

— Свежда се до същото.

— Не… Е, кой е той?

— Какво те засяга?

— Така само доразпалваш любопитството ми.

— Момче, което познавах. Сбърка пътя, не тук трябваше да завием.

— Всички пътища в Ирландия се преплитат, така че не можеш да се загубиш. Така пише в пътеводителите. Той ли те е наранил? — погледна я и кимна с разбиране — Ясно. Какво точно се случи?

— Да не се готвиш да го описваш в някоя от книгите си?

— Може и да го сторя. Но в момента интересът ми е личен. Обичаше ли го?

— Обичах го. Щях да се омъжа за него.

При тези думи той се намръщи и забарабани по волана.

— И защо не се омъжи?

— Защото избяга, преди да застанем пред олтара. Това задоволява ли любопитството ти?

— Не. Само ми говори, че Рори е бил глупак — не успя да се спре и зададе следващия въпрос, макар да се изненада, че държи да чуе отговора: — Още ли го обичаш?

— Би било глупаво от моя страна. Стана преди десет години.

— Но още си огорчена?

— Да те пренебрегнат винаги причинява болка — отбеляза тя сухо — Да те съжаляват също те наранява. „Горката Бри! Бедната Бри! Да я зарежат само две седмици преди сватбата! Остана и сватбената рокля и скромната зестра, а момъкът побягна за Америка, вместо да я заведе под венчилото.“ Това стига ли ти? — извърна се за да го вижда по добре. — Искаш ли да знаеш дали плаках? Да. Дали го чаках да се завърне? И това — също.

— Удари ме, ако ще ти помогне да се почувстваш по-добре.

— Съмнявам се, че ще ми помогне. Защо е заминал?

От устните и се изтръгна стон, който показваше колко мъчителен е споменът.

— Не знам. Така и не разбрах. Това бе най-лошото. Дойде при мен и заяви, че не ме иска, няма да ме вземе, няма да ми прости онова, което съм направила, когато се опитах да разбера какво има предвид, той ме блъсна и аз паднах.

Ръцете на Грей стиснаха кормилото.

— Какво направи той?

— Събори ме — повторя тя спокойно. — Гордостта ми попречи да тръгна след него. И той замина за Америка.

— Копеле!

— И аз често съм си мислила същото, но не намирам отговор. Защо ме заряза? След време дадох сватбената си рокля на сестрата на Мърфи, Кейт, когато се омъжи за нейния Патрик.

— Рори не заслужава тъгата, която се появява понякога в очите ти.

— Може и така да е. Но мечтата за онова, което можеше да бъде, я заслужава. Какво правиш?

— Спирам. Хайде да се поразходим до скалите.

— Не съм облечена — запротестира тя, но той вече ос изля зъл от колата. — Обувките ми не са подходящи, Грей. Ще те почакам тук, щом искаш да погледнеш океана.

— Искам да го погледна с теб. Той само дето не я извлече от колата и я прегърна.

— Какво правиш? Полудя ли?

— Почти, а и си помисли какви хубави снимки ще ни направят онези туристи ей там и с каква радост ще си ги отнесат вкъщи. Говориш ли френски?

— Не — озадачена, изгледа лицето му. — Защо?

— Помислих си, че ако говориш френски, могат да ни вземат за французи. Като се върнат в Далас, ще разкажат на братовчеда Фред за романтичната френска двойка на скалите.

Преди да я пусне, я целуна.

Водата бе с цвета на очите й, забеляза той, онова замъглено и замечтано зелено. Денят бе ясен и той виждаше очертанията на Аранските острови, както и ферибота между Енсимор и Ирландия. Въздухът беше свеж, а небето бе синьо, но вещаеше да се промени всеки момент. На няколко метра от тях туристите говореха с характерния провлачен говор на американци от Тексас и той се усмихна.

— Красиво е тук. Всичко е красиво. Само да извърнеш глава и пред погледа ти се разкрива нова, възхитителна, секваща дъха гледка — нарочно се обърна към Бриана. — Напрано секваща дъха гледка.

— Ласкаеш ме, за да ме омилостивиш, защото се месиш в личните ми работи.

— Нищо подобно. А и не съм приключил с въпросите. И тъй като е известно, че обичам да се меся в хорските работи, би било лицемерно да се извиня. Коя е Аманда Доуърти и защо Роуган я търси?

Въпросът му я изненада, устните й потрепериха и се разтвориха.

— Ти си най невъзпитаният човек, когото познавам.

— Това го знам. Съобщи ми нещо което не знам.

— Тръгвам си.

Тя се извърна, но той я задържа.

— Ей сега ще те отнеса на ръце до колата. Ще си счупиш краката с тези обувки. Особено ако се готвиш да се втурнеш.

— Никъде няма да се втурна, както живописно се изразяваш. И не е твоя работа — замълча и отметна кичур коса от челото си. — Защо ли си губя времето да ти обяснявам, че не е твоя работа?

— Това се чудя и аз.

Погледът й се спря върху лицето му. Забеляза, че то бе безизразно и упорито.

— Така и така няма да престанеш, докато не ти кажа.

— Започваш да схващаш как стоят нещата — но той не се усмихна. Вместо това отметна кичур от челото й. Очите му бяха напрегнати, съсредоточени — Тя те безпокои.

— Не е нещо, което ще разбереш.

— Ще се учудиш колко неща съм в състояние да разбера. Седни за малко — поведе я към една скала, накара я да седне и се настани до нея. — Разкажи ми го като история. Така е по-лесно понякога.

Вероятно е прав. И нищо чудно след като го разкаже, тази необичайна тежест от сърцето й да изчезне.

— Преди години имало една жена с ангелски глас, или поне така разправят всички. И тя притежавала амбицията да го използва и да стане известна. Животът и като дъщеря на ханджия не я задоволявал и затова тръгнала да пътува, като изкарвала прехраната си с песни. Един ден се върнала, защото майка й заболяла и въпреки че не умеела да обича, тя притежавала чувство за дълг. Пеела в селската кръчма за своя утеха, за радост на собственика и за няколко лири. Именно там срещнала един мъж.

Бриана се загледа към морето и си представи как баща и вижда за пръв път майка й и я чува да пее.

— Нещо като искра преминала между двамата. Може и да е било любов, но не онази, която остава завинаги. И въпреки това те не й се съпротивлявали или поне не успели да го сторят. Не след дълго тя открила, че носи дете в утробата си. Църквата, възпитанието й и личните разбирания й повелявали да се омъжи и да се откаже от лелеяната си мечта. Никога след това не изпитала щастие и нямала никаква потребност да направи съпруга си щастлив. След първото дете скоро забременяла отново. Този път не от страст, а от пресметнато чувство за дълг. Като го изпълнила, отказала да споделя постелята със съпруга си.

Въздишката й накара Грей да положи ръка върху нейната, но без да проговори. Още не.

— Едни ден близо до река Шанън той срещнал друга. Там имало любов — дълбока, всепоглъщаща. Грехът може и да е бил голям, но любовта им се оказала по-голяма. Ала той имал съпруга и две малки дъщери. И той, и жената, която го обичала, знаели, че нямат бъдеше. Затова тя го оставила, върнала се в Америка. Писала му три писма; три прекрасни писма, пълни с любов и разбиране. И в последното му съобщила, че носи детето му. Ще се махне, уверявала го тя и нямало за какво да се тревожи той, защото тя била щастлива, че част от него расте в нея.

Прелитащият над главите им гларус привлече погледа й. Преди да продължи, се загледа как се отправя към хоризонта:

— Тя никога вече не му писала, а той никога не я забравил. Може би споменът за нея го е сгрявал по време на студения му брак през всички тези празни години. Мисля, че е било така, защото умрял с нейното име на уста. Изрекъл името Аманда, преди да затвори очи. Дълго след като писмата били написани, една от дъщерите му ги намерила, така както той ги бил оставил — завързани с червена панделка.

Тя се обърна към Грей.

— Няма какво да се направи, нали разбираш, няма как да се върне времето назад, та животът на тези хора да бъде по-щастлив. Но нима жена, която е била толкова обичана, не заслужава да узнае, че никога не е била забравена? И няма ли право детето на тази жена и на този мъж да знае, че има хора, с които го свързва кръвна връзка?

— Може повече да те заболи, когато ги откриеш — той погледна към преплетените им пръсти. — Миналото понякога крие ужасни капани. Връзката, Бриана, между вас и детето на Аманда е доста крехка. Далеч по-силни се прекъсват постоянно.

— Баща ми я е обичал — изрече тя простичко. — Детето, което е родила, е роднина. Трябва да ги потърсим.

— Няма да се справиш сама — промърмори той, докато изучаваше лицето й. Видя изписана сила там, но и тъга. — Позволи ми да ти помогна.

— Познавам доста хора. За да откриеш някого, често се налага да се водят многобройни телефонни разговори, да се правят проучвания, трябват връзки.

— Роуган е наел детектив в Ню Йорк.

— Това е добро начало. Ако той скоро не открие нещо, ще ми позволиш ли да опитам аз? — вдигна вежди. — И не ми обяснявай, че е мило от моя страна.

— Добре, няма. Но е точно така — допря преплетените им длани до бузата си. — Бях ти сърдита че ме принуди да го споделя. Но ми олекна — обърна се с лице към него. — Ти си знаел, че ще ми помогне.

— Любопитството ми е вродено.

— Да, такъв си. Но си знаел, че ще ми стане по-добре.

— Обикновено така се получава — той се надигна и й помогна да се изправи. — Време е да се прибираме. Готов съм да работя.