Родена в лед

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Приятно й бе отново да си е у дома. Пътуването до Ню Йорк беше чудесно, но Бриана предпочиташе простите удоволствия да спи в собственото си легло под своя покрив и да се наслаждава на познатия изглед от прозореца. Не би имала нишо против пак да отиде някъде, стига да има дом, където да се връща.

Бриана с удоволствие разсаждаше току-що цветята в градината; във въздуха се долавяше ароматът на цъфнала лавандула. Пчелите жужаха и флиртуваха с кандилките и попадииното цвете.

От задната част на къщата долиташе смехът на деца и възбуденият лай на Кон, подгонил топката, която малките й американски гости му подхвърляха.

Ню Йорк й се струваше невероятно далечен и екзотичен, като перлите, които прибра на дъното на чекмеджето на скрина. А за прекарания ден в Уелс мислеше като за странна, забавна пиеса.

Вдигна глава и повдигна периферията на шапката, за да види прозореца на Грей. Работеше — не бе спирал от мига, в който внесоха куфарите. Питаше се къде ли е сега, в кое време, какви хора са го завладели. И в какво настроение ще бъде, когато се върне при нея.

Раздразнен, настръхнал като куче, ако писането не му върви. Ако му спори, ще е гладен; ще мисли за храна, за нея. Усмихна се и нежно привърза крехките стъбълца към пръчиците.

Колко хубаво бе да те желаят така както той я желаеше! Беше неочаквано и за двама им. Също като нея и той беше неподготвен за подобни чувства и това го тревожеше. Нежно погали цветето.

Разказваше й за себе си неща, които тя знаеше, че не е споделял с друг. Това също го тревожеше. Колко глупаво от негова страна да смята, че ще го обича по-малко само защото е преживял всичко това, за да оцелее.

Тя си представяше страха и гордостта на юношата, лишен от любовта, грижата, съчувствието и утехата на семейството. Колко самотен е бил, колко самотен живот води заради този страх и тази гордост. И въпреки всичко беше успял някак да се изгради като грижовен и толкова възхитителен мъж.

Не, тя не го обичаше по-малко. Колкото повече го опознава, толкова по-силно го обиква.

Неговото минало я накара да се замисли за своето. Родителите й не се бяха обичали и от това я болеше. Но Бриана знаеше, че баща й я бе обичал. Винаги го бе знаела и това я утешаваше. Тя имаше дом и корени.

По някакъв свой начин и Маив я бе обичала. Майка им най-малкото е изпитвала дълг към родените от нея деца и не бе ги изоставила. Могла е да ги зареже. Тази мисъл не й беше хрумвала досега.

Майка й е могла да зареже създаденото семейство — та тя го ненавиждаше. Можела е отново да се посвети на кариерата си, на която толкова е държала. Дори да е останала от чувство за дълг, пак беше повече, отколкото Грей бе получил през живота си.

Маив бе груба, огорчена; твърде често извърташе думите в Светото писание, което така набожно четеше, за да ги нагоди към своите цели, за да използва каноните на църквата като оръжие. Но бе останала.

Бриана въздъхна и се премести при следващото цвете. Все някога щеше да настъпи времето за прошка; надяваше се у нея да се намерят достатъчно сили, за да прости.

— Предполага се, че заниманията в градината ти създават удоволствие, а не грижи.

Задържа с ръка шапката и погледна нагоре към Грей. Работата му е споряла, определи тя веднага. Писането му е вървяло, определи тя, щом видя удоволствието, изписано на лицето му.

— Замислих се за нещо.

— И аз. Станах, надникнах през прозореца и те видях. А после вече не бях в състояние да мисля за друго.

— Денят е чудесен, просто те тегли навън, а и ти започна да работиш в зори — бързо завърза следващото стъбълце. — Доволен ли си от работата си?

— Невероятно. Много гладко тече — седна до нея и вдъхна аромата, който се носеше от нея. — Едва успявам да догоня действието. Днес убих прекрасна млада жена.

— Изглеждаш ужасно доволен! — засмя се тя

— Бях се привързал към нея, но трябваше да се махне. Нейното убийство ще разбуди гнева, който ще доведе до провала на убиеца.

— В развалините, където ходихме, ли я уби?

— Не, онази беше друга. Тази срещна смъртта си при Олтара на друида.

— Аха — Бриана неволно потрепери. — Винаги ми е харесвало това място.

— И на мен. Просто я остави върху основния камък, сякаш я поднася в жертва на кръвожаден бог. Гола е, разбира се.

— Как иначе. И предполагам, че някой нищо неподозиращ турист ще се натъкне на трупа.

— Вече стана. Американски студент, тръгнал да обикаля пеша из Европа — Грей цъкна замислено. — Мисля, че младежът никога няма да е същият — наведе се напред и я целуна по рамото. — Е, а твоят ден как мина?

— С далеч по-малко приключения. Изпратих щастливите младоженци от Лимерик сутринта и се занимавах с американчетата, докато родителите им поспят — със зоркия си поглед съзря един плевел насред лехата и безжалостно го изкорени. — Помагаха ми да направя топли питки. След това семейството излезе да прекара деня в Бънрати, във фолклорния парк, нали го знаеш? Върнаха се преди малко. Очаквам друго семейство тази вечер — от Единбург, отсядали са тук преди две години. Имат двама сина — юноши; и двамата се влюбиха в мен миналия път.

— Нима? — несъзнателно погали рамото й — Налага се да ги посплаша.

— О, предполагам, че отдавна са забравили — тя го погледна и се усмихна, когато той изсумтя. — Какво?

— Помислих си, че вероятно си ги пленила за цял живот. Никога няма да открият друга, която да може да се сравни с теб.

— Глупости — премести се към следващото цвете. — В ранния следобед говорих с Маги. Може да поостанат в Дъблин още седмица-две. А кръщенето ще е, когато се върнат. Двамата с Мърфи ще сме кръстници.

Грей се размърда и седна по турски.

— Какво означава точно това за католиците?

— О, не е по-различно отколкото в другите църкви, предполагам. Ще говорим за бебето по време на службата. Ще обещаем да се погрижим за религиозното му възпитание, ако нещо се случи с Маги и Роуган.

— Каква тежка отговорност.

— Чест е — усмихна се тя. — Не си ли кръщаван, Грейсън?

— Представа нямам. Вероятно не съм — сви рамене, но като забеляза замисленото й изражение, вдигна вежди. — Сега пък какво има? Тревожиш се, че ще горя в ада, защото никой не е поръсил главицата ми със светена вода?

— Не — неловко погледна настрана. — А и водата е само символ; все едно се измива първоначалният грях.

— Колко е първоначален?

Отново извърна лице към него и поклати глава.

— Няма да ти говоря за катехизис и други такива неща, а и не се опитвам да ти сменя вярата. Но знам, че Маги и Роуган биха искали да присъстваш на кръщенето.

— Разбира се, че ще дойда. Ще е интересно. Как е хлапето?

— Според нея Лиам расте като бурен — Бриана се съсредоточи в работата си и се постара тъгата да не я завладее. — Казах й за господин Смайт-Уайт… господин Карстеърс.

— И?

— Започна да се смее така, че се стреснах да не й се пръсне сърцето. Е, спомена, че Роуган едва ли ще го приеме от смешната му страна, но и двете сме единодушни колко точно отговаря на характера на баща ни да се забърка в подобна каша. Сякаш отново се бе върнал при нас за малко. „Бри — би казал той, — ако не рискуваш, не печелиш.“ Трябва да добавя колко е възхитена от начина, по който откри господин Карстеърс, пита не искаш ли службата на детектива, когото наехме в Щатите.

— Никакъв напредък, така ли?

— Всъщност има нещо — седна на подгънатите си колене и постави ръце на бедрата. — Една братовчедка на Аманда Доуърти допуска, че се е заселила в северната част на щата Ню Йорк, в планините. Някога била посетила местността и много й харесало. Детективът е тръгнал натам, към онова място, където е заспал Рип Ван Уинкъл.

— Катскил?

— Да. Ако има късмет, ще попадне на следа.

Грей взе лопатката и я огледа — чудеше се разсеяно дали може да бъде използвана като оръжие за убийство.

— Какво ще правите, ако откриете някой полубрат или полусестра?

— Първо бих писала на госпожица Доуърти — вече внимателно бе обмислила варианта. — Не искам някой да се почувства огорчен. Но от тона на писмата й до баща ми съдя, че тази жена ще бъде доволна да узнае, че тя и детето й ще бъдат посрещнати с радост.

— Точно това ги очаква — призна той, като остави лопатката. — Тя и този двадесет и шест или двадесет и седем годишен, напълно непознат роднина, наистина ще бъдат посрещнати от вас с радост.

— Ами да — отвърна тя изненадана, как може да се усъмни дори за миг. — Той или тя ще е дете на татко, нали? Също като мен и Маги. Той не би искал от нас да обърнем гръб на човек от семейството.

— Но той… — Грей млъкна и сви рамене.

— Ти си мислиш така — увери го Бриана тихо. — Не знам какво точно е станало. Предполагам, че никога няма да узнаем какво е направил, когато е разбрал. Но да им обърне гръб — никога. Не бе такъв човек. Запазил е писмата й, а доколкото го познавам, трябва силно да е тъгувал за детето, което никога не е видял.

Погледът й се зарея и проследи полета на пъстра пеперуда.

— Той бе мечтател, Грейсън, но много държеше на семейството. Отказал се е от доста неща, за да го запази. След като прочетох писмата, разбрах, че е направил много по-големи жертви, отколкото съм предполагала.

— Не го упреквам — сети се за гроба и за цветята, засадени от Бриана там. — Просто не обичам да те гледам угрижена.

— Ще съм много по-спокойна, когато успеем да научим нещо.

— А майка ти, Бриана? Как ще реагира, ако всичко се разкрие?

Погледът й стана хладен, а брадичката й се вдигна упорито.

— Ще се справя с това, когато и ако се наложи. Тя ще трябва да приеме действителността. Веднъж в живота си ще трябва да я приеме.

— Още си й сърдита — отбеляза той. — Заради Рори.

— С Рори е свършено.

Той хвана ръцете й, преди тя да вземе отново лопатката. И зачака търпеливо.

— Добре, сърдита съм. Заради постъпката й тогава, заради начина, по който говори с теб, и може би най-много, защото ме накара да мисля, че чувствата ми към теб са нещо лошо и порочно. Не ме бива да тая гняв. Стомахът ме заболява.

— Тогава се надявам да не ми се сърдиш — бързо добави той.

Дочу се шум на пристигаща кола.

— Защо да ти се сърдя?

Без да каже дума, той се надигна и й помогна да стане. Двамата изчакаха котата да се приближи и да спре. Лоти се наведе и сърдечно им махна, преди двете с Маив да слязат.

— Аз позвъних на Лоти — прошепна Грей, стискайки ръката на Бриана. — Поканих ги да наминат.

— Не желая още една разправия, докато има гости в къщата — гласът й придоби ледени нотки. — Не биваше да го правиш, Грейсън. Канех се да намина към тях утре и разправията щеше да е в тяхната къща, а не тук.

— Бри, градината ти е прекрасна — провикна се Лоти, докато се приближаваше. — А и какъв хубав ден — по своя майчински начин тя прегърна Бриана и я целуна по бузата. — Добре ли прекара в Ню Йорк?

— Да.

— Ударила си го на живот и хич не те е еня за почтеността — изсумтя Маив.

— О, Маив, престани — Лоти нетърпеливо махна с ръка. — Искам да ни разкажете за Ню Йорк.

— Влезте да пием чай тогава — покани ги Бриана. — Донесох ви подаръци.

— Колко си мила. Чуваш ли Маив — подаръци от Америка — тя се усмихна сърдечно на Грей. — А филмът ти, Грей? Беше ли величествен.

— Как иначе — той я хвана под ръка. — А после трябваше да се съревновавам с Том Круз за вниманието на Бриана.

— Наистина! — възкликна възрастната жена и очите й само дето не изхвръкнаха от изумление. — Чу ли, Маив? Бриана се е запознала с Том Круз.

— Не обръщам внимание на филмовите звезди — измърмори тя, макар да бе страшно впечатлена. — Живеят разгулно и вечно се развеждат.

— Ха! Не пропуска филм с Ерол Флин по телевизията — победила в словесния двубой, Лоти влезе в кухнята с танцова стъпка и се отправи към печката. — Аз ще приготвя чая, Бриана, а ти ни донеси подаръците.

— Има сладкиш с боровинки за чая — преди да влезе в спалнята си, младата жена хвърли сърдит поглед на Грей. — Сутринта го правих.

— Чудесно. Знаеш ли, Грейсън, големият ми син, Питър се казва, ходи в Америка. Отиде в Бостън, там имаме братовчеди. Посетил пристанището, където вие, янките сте изхвърлили от кораба чая на англичаните. После ходи още два пъти и заведе и децата си. Неговият син Шон смята да се засели там и да си намери работа.

Продължи да бъбри за Бостън и роднините си, докато Маив седеше нацупена и мълчалива. След малко Бриана се върна с две кутийки.

— Там има толкова магазини — сподели тя, твърдо решила да не си разваля настроението. — Накъдето и да се обърнеш, все нещо се продава. Едва избрах какво да ви донеса.

— Каквото и да е, ще е прекрасно — любопитна да види, Лоти остави чинията със сладкиша на масата и посегна за своята кутийка. — Божичко, погледнете!

Тя вдигна декоративното стъклено шишенце срещу светлината и то заблестя в дълбоки сини тонове.

— За парфюм е или просто за украса.

— Прекрасно е! — обяви Лоти — Виж, има цветенца по него, лилии. Много си мила, Бриана. А твоето, Маив, е червено като рубин. С макове. Великолепно ще стоят на тоалетката, нали?

— Хубавички са — тя обаче не успя да се въздържи да не прокара ръка по цветенцата. Ако имаше някаква слабост, то това бяха хубавите вещи. Все изпитваше чувството, че е била ощетена. — Благодаря ти, че си се сетила за мен, докато си живяла в луксозен хотел сред знаменитости.

— Том Круз… — обади се Лоти, като се направи, че не долавя сарказма, — на живо толкова ли е хубав, колкото във филмите?

— Да и е невероятно чаровен. Той и съпругата му могат да дойдат тук.

— Тук? — смаяна от новината, възрастната жена постави ръка на гърдите си. — Тук, в пансиона „Блакторн“?

Бриана й се усмихна.

— Така ми каза.

— Има да чакате този ден — промърмори майка й. — Защо смятате, че такива богати и известни хора ще отседнат тук?

— Заради спокойствието — хладно отбеляза младата жена, — и за някое и друго домашно сготвено ястие. Общо взето, заради онова, за което всички идват тук.

— В „Блакторн“ получаваш и от двете — обади се Грей. — Доста съм пътувал, госпожо Конканън, но никога не съм бил на по-прекрасно или по-удобно място. Вероятно много се гордеете с успехите на Бриана?

— Ха! Защо да не ви е приятно тук, в леглото на дъщеря ми!

— Само глупак не би се възползвал — отвърна той дружелюбно, преди Бриана да успее да се намеси. — Заслужавате похвала, че сте отгледали такава добросърдечна и мила жена, която освен това е достатъчно умна и посветена, за да върти успешно бизнес. Възхищавам й се.

Маив остана безмълвна. Не бе очаквала комплимент. Още премисляше дали в него не се съдържа някаква обида, когато Грей се отправи към плота.

— И аз ви купих по нещо.

Бе оставил торбичката в кухнята, преди да отиде при Бриана в градината. Бе подготвил всичко за срещата и възнамеряваше да я ръководи лично.

— Много мило от твоя страна.

Изненада и удоволствие се изписаха на лицето на Лоти, докато поемаше кутията от Грей.

— За спомен — поясни той и се усмихна на смаяната Бриана.

Радостното възклицание на възрастната жена му достави огромно удоволствие.

— Птичка! Виж, Маив, от кристал е. И как пречупва слънчевите лъчи.

— Можеш да го окачиш на прозореца — подсказа Грей. — Ще ти свети с всички цветове на дъгата. Ти вечно ме караш да мисля за теб като за дъга, Лоти.

— О, я престани! Каква весела дъга съм аз? — тя примигна, за да прикрие появилите се в очите й сълзи, и се надигна, за да го прегърне. — Ще я закача на прозореца в хола. Благодаря ти, Грей, ти си много мил мъж. Не е ли мил, Маив?

Тя изсумтя нещо неразбираемо, като все още се колебаеше дали да отвори капака на своя подарък. Редно бе да запрати кутията в лицето му, а не да приема подаръци от такъв като него. Но кристалната птичка на Лоти бе толкова хубава. Не се сдържа и повдигна капака.

Остана безмълвна, докато изваждаше кутийката във форма на сърце, бе изработена от злато и стъкло, а когато я отвори, се разнесе музика.

— Божичко, музикална кутия! — Лоти плесна с ръце. — Колко е красива! Коя е мелодията?

— „Звезден прах“ — отвърна Маив и се спря в мига, когато се улови, че се готви да затананика. — Песента е много стара.

— Класика — обади се Грей. — Нямаха нищо ирландско, но реших, че това може да се окаже подходящо.

Устните на Маив се извиха в усмивка — мелодията страшно й харесваше. Прочисти гърлото си и погледна младия мъж.

— Благодаря, господин Тейн.

— Грей — отвърна той непринудено.

Тридесет минути по-късно Бриана постави ръце на хълбоците. В кухнята бяха само двамата с Грей, а чинията от сладкиша бе празна.

— Това бе като подкуп!

— Не, не като подкуп — отвърна той, имитирайки тона й. — То е подкуп. И доста сполучлив бих казал. Тя ми се усмихна, преди да тръгнат.

Младата жена изсумтя.

— Не знам заради кого повече да се срамувам — заради теб или заради нея!

— Възприеми го просто като предложение за мир. Не искам да съм причина майка ти да те огорчава, Бриана.

— Много си изобретателен. Музикална кутия.

— И аз така смятам. Всеки път, когато я отваря, ще се сеща за мен. Не след дълго ще реши, че не съм чак толкова лош.

Тя не искаше да се усмихне. Цялата история бе възмутителна.

— Преценил си я, така ли?

— Добрият писател умее да наблюдава. Тя е свикнала вечно да се оплаква — отвори хладилника и извади една бира. — Лошото е, че почти няма за какво да се оплаква напоследък. Това трябва доста да я разстройва — отвори шишето, отпи. — Освен това се страхува, защото ти се отдръпна. Не знае как да направи крачката към теб.

— Намекваш, че аз трябва да я направя, така ли?

— Ще го сториш. Така си устроена. Тя го знае, но се притеснява да не би този път да се окаже изключение — повдигна нежно брадичката й. — Няма да е изключение. Семейството е прекалено важно за теб и ти вече си започнала да й прощаваш.

Бриана се обърна и започна да разтребва.

— Не винаги е удобно край теб да има някой, който да те наблюдава, сякаш си от стъкло — тя въздъхна. — Може и да съм започнала да й прощавам, но не знам колко дълго ще трае процесът — внимателно изми чашите от чая. — Сценката, която организира, несъмнено ще го ускори.

— Точно такава бе идеята ми — застанал зад нея, той обви кръста й с ръце. — Да разбирам ли, че не ми се сърдиш?

— Не, не ти се сърдя — обърна се и облегна глава на рамото му. — Обичам те, Грейсън.

Той я погали по косата, погледна през прозореца, но не каза нищо.

През следващите няколко дни времето се задържа меко. Увлечен в работа, той загуби представа за деня и нощта, само бегло отчиташе, че наоколо има и друг живот.

Скоро щеше да притисне убиеца, при онази финална, бурна среща. Беше започнал да уважава подхода на престъпника, който идеално разчиташе емоциите на жертвата си. Героят му бе толкова интелигентен, колкото и зъл. Но не бе луд, определи Грей, а друга част от съзнанието му продължи да обмисля сцената, която описваше.

Някои могат да приемат злодея за луд, обаче жестокостта и безскрупулността на убийците не винаги са плод на ум, който е изкривен до лудост.

Грей бе наясно с това; героят му — също. Убиецът не бе луд, просто бе извънредно зъл.

Той вече беше решил как ще премине решителното преследване, а знаеше всяка крачка и всяка дума. В дъжда, в тъмнината, по стълбището в развалините, където вятърът непрестанно вие и където вече се бе ляла кръв. Той знаеше, че героят му ще съзре, макар и за миг, своите най-лоши черти в човека, когото преследва.

И последната битка ще е нещо повече от двубой между доброто и злото, правдата срещу неправдата. В ужасната пропаст щеше да се поведе отчаяна битка за изкупление на греха.

Но не така щеше да свърши всичко. И Грей бързаше да открие най-естествения и логичен завършек на тази история. Беше си представял, че героят му ще напусне селото, жената. И двамата щяха да бъдат променени от насилието, извършеното в закътаното местенце и от случилото се между тях.

И двамата щяха да продължат своя живот, или поне щяха да се опитат да го сторят. Но поотделно, защото той ги бе създал като две диаметрално противоположни сили; наистина бяха се привлекли, но не завинаги.

Сега вече не му се струваше толкова ясно. Чудеше се къде ли ще отиде героят му и защо. Защо жената се обърна бавно на прага на къщата си, както той го бе замислил и не погледна назад?

Трябваше да се получи лесно и да е убедително, тъй като отговаряше на характерите им. А колкото повече наближаваше този момент, толкова по-неспокоен ставаше.

Отмести стола и впери невиждащ поглед в стената. Представа нямаше кой час на деня е, или колко време бе работил. Но едно беше сигурно — за момента се бе изчерпал.

Въпреки дъжда реши да се поразходи. Трябваше да престане да се пришпорва. Развръзката щеше да си дойде съвсем естествено.

Слезе долу, изненадан от тишината, но се сети, че семейството от Шотландия бе заминало. Беше му забавно да види, когато за малко изпълзя от бърлогата си, как двамата младежи се навъртат около Бриана и се състезават за вниманието й.

Не можеше да ги вини.

Гласът й го накара да се насочи към кухнята.

— Здравей, Кени Фини. На гости на баба си ли си дошъл?

— Да, госпожице Конканън. Ще останем тук две седмици.

— Чудесно. О, толкова си пораснал! Ще влезеш ли да пиеш чай и да хапнеш сладкиш?

— Не бих се отказал.

Грей видя как дванадесетгодишното момче се ухили с разкривените си зъби и влезе в кухнята. Носеше нещо голямо и очевидно тежко, завито във вестник.

— Баба ви изпраща агнешки бут, госпожице Конканън. Заколихме агнето тази сутрин.

— О, много мило от нейна страна — Бриана пое мазния пакет, а Грей — авторът на трилъри, пълни с вървища и ужас — усети как стомахът му се свива.

— Приготвила съм боровинков сладкиш. Ще си хапнеш, а останалото ще й го занесеш, нали?

— Да — момчето внимателно свали дъждобрана и такето. В този миг зърна Грей. — Добър ден — поздрави то възпитано.

— О, Грей, не те чух да слизаш. Това е младият Кени Фини, внук на Алис и Питър Фини, живеят във фермата надолу по пътя. Кени, това е Грейсън Тейн, мой гост.

— А, янкито — отбеляза момчето, докато му подаваше ръка със сериозно изражение. — Пишете книги с убийства, така каза баба.

— Така е. Обичаш ли да четеш?

— Обичам книги за автомобили и спорт. Може би някой път ще напишете книга за футбола?

— Ще го имам предвид.

— Искаш ли сладкиш, Грей? — попита тя. — Или предпочиташ сандвич?

Хвърли поглед към увития във вестник бут. Представи си блеенето на животното.

— Не, нищо не искам. Поне не в момента.

— В Канзас Сити ли живеете? — поиска да узнае Кени. — Брат ми живее там. През зимата станаха три години, откакто замина. Свири в оркестър.

— Не, не живея там. Но съм ходил в Канзас Сити. Хубав град.

— Според Пат е най-хубавият. Събирам нари, за да отида там, когато порасна.

— Значи ще ни напуснеш, така ли, Кени?

Бриана прокара ръка през червеникавите къдрици на момчето.

— Щом стана на осемнадесет — отхапа от сладкиша и отпи от чая. — Там може да се намери хубава и добре платена работа. И кой знае дали няма да ме приемат да играя и в американски футболен отбор? Имат такъв и в Канзас Сити.

— Така съм чувал — увери го Грей и се усмихна.

— Сладкишът е страхотен, госпожице Конканън — заяви момчето накрая.

След малко Бриана вече го гледаше от прага как тича по нивите със сладкиша под мишница, сякаш бе футболна топка.

— Толкова жители на Ирландия заминават — промърмори тя. — Губим ги ден след ден, година след година — поклати глава и затвори вратата. — Е, време е да разтребя стаята ти, щом най-после излезе от там.

— Реших да се поразходя. Защо не дойдеш с мен?

— За малко бих могла. Само да… — усмихна се извинително, тъй като телефонът иззвъня. — Добър ден. Пансионът „Блакторн“. О, Арлийн, как си? — пресегна и хвана Грей за ръката. — Радвам се да го чуя. Да, добре съм. Грей е до мен, ей сега ще… О! — веждите й се свъсиха, след това отново се усмихна. — Би било чудесно. Разбира се, че ти и съпругът ти сте добре дошли. През септември времето е прекрасно. Ще се радвам да ви посрещна. Да, имам го. Значи от петнадесети септември за пет дни. Да, може да се правят еднодневни излети до доста места. Да ти изпратя ли информация предварително? Не, никак не ме затруднява. С удоволствие ще ви приема. Да, Грей е тук, както ти казах. Ей сега ще ти го дам.

Той пое слушалката, но остана загледан в Бриана и попита:

— Мисли да дойде в Ирландия през септември?

— През ваканцията. Заедно със съпруга си. Твърди, че съм възбудила любопитството й. Имала новина за теб.

— Х-м-м-м… ей, прелест, какво — ще се правите на туристи в западните графства, така ли? — той се усмихна в отговор на поднесения от Бриана чай. — Напротив, много ще ви хареса. Времето ли? — хвърли поглед през прозореца към несекващия дъжд. — Фантастично е — намигна на Бриана, отпи от чая. — Не, не съм получил никакъв колет. Какво има вътре? — Кимна и прошепна на младата жена: — Отзиви. За филма — направи пауза, преди да се обади: — Как го определят? Х-м-м-м… Брилянтен, значи. Харесва ми. „Изпод перото на Грейсън Тейн“ — повтори той, за да чуе и Бриана, — достойно за „Оскар“ — засмя се на нещо. — „Най-впечатляващият филм за годината.“ Никак не е лошо, нищо че сме още месец май. Не, не ми се е вързал езикът. Страшно съм доволен да го чуя. Да, добре звучи… Предварителни отзиви за книгата — обясни той на Бриана.

— Но ти още не си свършил романа?

— Не този роман. Онзи, дето ще излезе през юли. Това се разбира под „новия роман“. Това, което пиша в момента, е „ръкописът“. Не, не, просто обяснявам азбуката на издаването на хазяйката си.

Сви устни и се заслуша.

— Нима? Чудесно.

Бриана отиде до печката и погледна във фурната. Той продължи да слуша, като казваше по нещо от време на време. Понякога се усмихваше или клатеше глава.

— Слава Богу, че не нося шапка. Главата ми се уголеми. Да, получих писмото за предварителната обиколка във връзка с рекламната кампания. Приех да участвам за три седмици. Не, ти определяш тези неща. Да, и на теб. Ще й предам. Дочуване.

— Очевидно филмът се радва на успех — подхвърли Бриана.

— Да. Дванадесет милиона само за първата седмица, което не е за пренебрегване. А и критиците се отнасят благосклонно. Очевидно одобряват и предстоящата книга. На върха съм — добави той, като се пресегна да вземе бисквита. — Създал съм история, изпълнена с „атмосфера, и то в проза, остра като кама“. А да — „с невероятни обрати и зловещ хумор“. Не звучи лошо.

— Вероятно те изпълва с гордост?

— Писах го преди близо година — сви рамене, продължи да дъвче. — Да, романът не е лош. Почти съм привързан към него — нещо, което ще се заличи значително след обиколката на тридесет и един града за три седмици.

— Рекламната обиколка, за която говорихте ли?

— Да. Среща с читатели, посещения на книжарници, летища и безлични хотелски стаи — засмя се. — Какъв живот!

— Мисля, че ти допада.

— Напълно.

Кимна, тъй като не искаше да проличи тъгата й и извади тавичката.

— През юли, така ли?

— Да. Някак ненадейно дойде. Бях загубил представа за времето. Застоях се тук четири месеца.

— Понякога ми се струва, че винаги си бил тук.

— Започваш да свикваш с мен — прокара разсеяно ръка по брадичката си и тя ясно виждаше, че мисълта му е другаде. — Та какво ще кажеш за разходката, за която говорихме?

— Трябва да приготвя вечерята.

— Ще те изчакам — той дружелюбно се облегна на плота: — А какво ще вечеряме:

— Агнешко бутче.

Грей въздъхна:

— Така и предполагах.