Руфо червенокосия

ДЕСЕТА ГЛАВА

— Почивате си, а? — настояваше за отговор Сплескания нос така гръмогласно, че в кръг от два километра всеки си казваше: „Някой крещи в ухото ми!“.

— Не — отрече Вихър.

— Не — отрече Вихра.

— Тогава какво правите?

— Анализираме — отвърна Вихър.

— Каква ще бъде ползата от един кулокран — уточни Вихра.

— Ъ? — ококори се Сплескания нос дано види туй, дето го правят. Може би трябва да набие и него?

— Анализираме.

— Разбрах. Добре че не мислите, иначе щях да ви смажа от бой! — И Сплескания нос ги опали с камшика. Нещо като аванс срещу бъдещия им опит да мислят.

Отстрани безпомощно гледаше Сасахара — робът, с когото Вихър и Вихра най-напред се сприятелиха. Той знаеше какво изпитват сега. Помнеше първия ден на робството. Първите камшици.

Дедите му бяха дошли от пустинята, затова се наричаха сахарци, затова и неговото име беше Сасахара. Беше роден в най-хубавото село — отпред синьото море, отзад зелената джунгла. Ако искаш риба лови, ако искаш на лов ходи. Той това и правеше: сутрин риба ловеше, следобед на лов ходеше. А вечер танцуваше край огъня. Цялото село танцуваше. Нещо като всеобща веселба.

Но един ден досами брега доплува галера. Спуснаха лодка и тя едва не потъна от тежкия товар — Сплескания нос и много важната му задача: да провери живеят ли диваци наоколо и ще приемат ли доброволно да работят за дон Есклависта. В смисъл, да му станат роби.

— Разбрах — хилна се Сплескания нос, като видя селото (двайсетина колиби, покрити с палмови листа). — Живеят диваци.

Той препусна из колибите и те се сгушиха от неприятната среща. За пръв път виждаха бял човек, който надзърташе по ъглите, сякаш търсеше нещо съвсем дребно и нищожно. Хлебарка например. Видът обаче понякога лъже — Сплескания нос избра Сасахара (най-едрия от сахарците) и тикна пръст в гърдите му.

— Ти си черен — направи откритие Сплескания нос с глас, който обвиняваше: черната кожа на Сасахара е източник на всички земетресения, пожари, наводнения и други такива бедствия досега и отсега нататък.

Сасахара нищо не рече.

— Значи си роб.

Сасахара нищо не рече.

— Роб на дон Есклависта, приемаш ли?

Сасахара пак нищо не рече.

— Разбрах! Приемаш — ритна го Сплескания нос и се провикна към галерата: — Ехей, цялото село, всички приемат да станат роби! Носете веригите!

Веригите донесоха, ала не ги върнаха обратно на галерата. Кой ще се сети, когато яде пердах, хем да бяга, хем да прибира туй, що е донесъл?

Сасахара натупа лично Сплескания нос. Не може да се твърди с положителност, че юмрукът му се е целил все в носа на злополучния роботърсач. Много вероятно е да го е докоснал само веднъж, но следата от това докосване остана завинаги. Нещо като вечен спомен.

По някои възгласи, чути на идване, галерата очакваше да се върне натоварена до борда с жива стока. А отплува даже олекнала — веригите останаха на брега. И ръждясаха. Няма вериги, дето да не ръждясат рано или късно.

Но една нощ, след около месец, галерата пак дойде и то не сама, а с още пет.

На разсъмване хубавото село (отпред със синьото море, отзад със зелената джунгла), превърнато в пепел, се сбогува с окованите си във вериги жители.

Роби. Роби на дон Есклависта.

Сплескания нос се провираше между тях и заничаше в лицата им. На всеки поотделно.

— Търся — дърдореше той, без да го питат, — търся оня, дето ме би по носа, та да го набия и аз — заканваше се той. — Ама така ще го бия по лицето, че носът му ще се подаде на тила!

Дали със заличаването на носа бе изфирясала и паметта му, или по рождение си беше тъп, но той не позна Сасахара.

— Не — каза нашият Вихър, чул историята за заробването на Сасахара. — Сплескания нос е тъп по наследство — и дедите, и прадедите му са били тъпи. Дори съм виждал маймуната, от която е произлязъл. Висеше на опашката си на един клон и най-умното й развлечение бе да пада по нос.

Приближи се Вихра с толкова посърнала походка, че разговорът между Вихър и Сасахара усети: ей сега ще го прекъснат; няма да се съобразят, че е интересен. Ще поведат друг разговор. Нищо и никакъв. Направо глупав.

— Аз отивам на лекар — изтърси Вихра. — Получила съм или слънчев, или топлинен удар — изключи трета възможност Вихра. — Къде е поликлиниката? — помоли да я упътят Вихра. Знаела, че на всяка работна площадка има медицински пункт. Малък, но добре уреден. С хладилник. От тая жега закопняла да прекара остатъка от живота си в камерата на хладилник.

— Вихре! — викна строго Вихър. — Как ти идват на ум подобни глупости!

— Да, глупости са — не оспори тя. — Мираж. Викам му къш, но той не изчезва и все ми се мержелее тичаща палмова гора…

В далечината, ту скривайки се зад дюните, ту показвайки се, наистина тичаха палми. Вихър дори чу как влачат усуканите си корени по пясъка и шумят с големите си листа.

— Аз… — Вихър искаше да предупреди, че ще хлъцне, ала не успя — разхълца се. Сякаш хълцането и изненадата са едно и също нещо.

След малко палмите щяха да спрат и щеше да се изясни, че не са тичали самостоятелно, а с помощта на носещите ги на рамо роби.

Винаги е така: което тича, по някое време спира. Я защото се е уморило, я защото е стигнало, закъдето се е затичало.

— Обаче, който хълца — рече Вихър, — случва се да не спре цяла година — продължи да хълца Вихър.

Подир палмите пристигна изворът. Пак носен от роби. Е, да качат извор на рамо те не можеха, разбира се, но домъкнаха глинени улеи и ги наредиха един до друг. Под наклон. Горе изливаха вода, долу я събираха в делви, подаваха си ги от ръка на ръка и пак ги изливаха…

— Нещо като перпетуум-мобиле — хлъцна Вихър. — Макар че вечна машина… не може да се построи… защото противоречи на закона… за съхранение на енергията — на пресекулки каза Вихър. — Интересно… каква ли енергия… поддържа моето хълцане?

Нашата Вихра се разбърбори. Не знаела какво е туй перпетуум-мобиле, но ако тая машина осигурявала вода на робите, значи била полезна. Одобрявала я. Харесвала я. Въобще някои страни от техниката приемала. Допадали й на характера. И други такива набъбри.

Вихър не чу за настъпващите промени в характера на сестра си. Беше зает. Хълцаше:

— Аз ще си хълцам поне две години!

Сплескания нос също беше зает. Крещеше:

— Не се туткайте, мръсни ленивци! Господарят е наблизо, а палмите още не са посадени, шадраванът още не е готов! Къде е?

Той шибна роба с лъскавата обица, който носеше голямо корито (всъщност шадравана), камшикът се омота около краката му, робът политна и го изтърва. Не ще и дума, можеш да останеш здрав като тупнеш на пясък, стига да не си глинен. А шадраванът беше глинен.

Брей че много парчета! Най-различни. Различни, обаче единодушни: Сплескания нос е виновникът! Ала нито едно парче не се учуди, че той се нахвърли да бие роба с лъскавата обица. Би го дълго.

— Разбрах! Нарочно счупи шадравана, за да ме злепоставиш пред блажения ни господар! — хриптеше той. — Тичай да търсиш друг! — риташе го той.

Робът безпомощно се гърчеше. Къде в пустиня ще намериш шадраван! Освен ако някой керван е минал оттук и е загубил коритото си за пране…

Зад дюните се вдигаха облаци прах и сред тях нещо шаренееше — очите да ти се вземат!

— Блаженият господар пристига!

Сплескания нос раздаваше удари наляво и надясно с такъв замах, че камшикът, кажи-речи, се стоварваше най-често върху собствения му гръб.

— Кой ме бие? — изрева той и разкрил кой, зарева друго: — На колене, кучета мръсни! На колене, мръсни чакали!

Пъстроцветната носилка на дон Есклависта приспивно се поклащаше върху раменете на осем яки роби, а отстрани яздеха на камили множество телохранители, въоръжени с копия и лъкове. Зад тях се влачеше внушителна върволица роби, натоварени с делви, амфори, мехове и разни други потребни неща. Като клетка с тигри например. Носена пак от роби. Изобщо робите мъкнеха всичко необходимо за блажения господар.

Носилката нареди да спрат. Носилката позволи да вдигнат копринените й завески и пред очите на посрещаните лъснаха безброй възглавници, възглавнички и лежащият на тях дон Есклависта. Лицето му имаше толкова много бузи и всичките толкова дебели, че напълно скриваха носа и очите. Само месестите устни потвърждаваха, че това все пак е лице.

— Хрю-хрю — мръдна горната устна на дон Есклависта и робите усърдно размахаха над главата му паунови ветрила.

— Хрю-хрю — мръдна долната устна и Сплескания нос се разтрепера господарят си иска шадравана! Ако сега блажените му уши не чуят шуртенето на водата, ще си изкара сто тояги по петите.

Всички достойнства на Сплескания нос начело с глупостта излетяха от широко разтворените му очи и в тях се настани кръгъл страх.

Той отчаяно измуча:

— Бързо шадравана!

Трима роби застанаха един до друг, двама се покатериха на раменете им, а най-отгоре се изправи трети. Той пое делвата с вода и въпросително погледна Сплескания нос: като няма корито, върху пясъка ли да я излее?

Онзи с лъскавата обица още не идваше.

— Дойде ли ми, на корито ще го направя! — зарече се Сплескания нос. — А може би корито става от всеки роб? — сети се изведнъж Сплескания нос. — Може би лъскавата обица не е най-важното за направата на едно корито? — въодушеви се Сплескания нос, дръпна първия изпречил се пред очите му роб и го повали на пясъка.

Сега водата падаше отвисоко върху голия гръб на роба и шуртеше почти като в шадраван.

— Хрю-хрю — изгрухтя тъжно дон Есклависта. — Никой не се грижи за моите наслаждения. Защо не ми помагате да дишам? Искате да се задуша? Който иска това, да му бъдат ударени сто тояги по петите!

Сплескания нос нарочи десетина роби, че искали блаженият господар да се задуши и им удари по сто тояги.

— Ще дишам или няма? — попита за намеренията на околните дон Есклависта.

— Ще дишаш, господарю, ще дишаш — спусна се към него Сплескания нос и започна да разтваря и свива ръцете му, сякаш правеше изкуствено дишане. Чу се особен звук. Не че приликата между дон Есклависта и несмазана врата беше кой знае каква (той дори брава нямаше), но белите му дробове скърцаха по същия начин.

— А защо блажените ми уши се съмняват, че шадраванът е истински?

Сплескания нос подскочи. Край! Господарят откри измамата! Сега непременно ще нареди да му ударят сто тояги по петите! Той се завъртя уплашено и внезапно изпита такава радост, че имаше вероятност и въобще да не му мине и да е весел и на собственото си погребение: робът с лъскавата обица се връщаше! Носеше нещо.

Че носи нещо и какво точно, Вихър и Вихра видяха по-добре, защото се бяха покатерили на пирамидата да наблюдават от високо посрещането на блажения господар.

Хълцането на Вихър почувствува, че става къде-къде по-учестено и доста гръмко.

— Какво искаш? — шътна му Вихра. — Сто тояги по петите?

— Не виждаш ли, че тъкмят летящата чиния за шадраван? — хлъцна Вихър. — Слизам да си я взема, ако ще двеста тояги да ми ударят по петите! Може пък от туй да спра да хълцам, знам ли?

Все пак той не слезе. Мотивира се, че най-важните механизми в летящата чиния са херметизирани и че теорията му за пряка връзка между петите и хълцането е ненаучна. Има такива теории. Както например, че пълноценността на хората зависи от цвета на кожата им.

Унесът на дон Есклависта от шуртенето на любимия му шадраван бе прекъснат от важна мисъл.

— Хрю-хрю, а защо никой не отваря блажените ми очи, за да видя как върви строителството на гробницата, където ще почива блаженото ми тяло след като умра и където ще идвате да роните горчиви сълзи за мен? Който не плаче тогава, ще му бъдат ударени сто тояги по петите!

Сплескания нос отдели десетина роби, които според него нямало да плачат тогава, и нареди да им ударят тоягите още сега, а сам се зае да раздипля бузите на господаря.

— О! — извиси глас дон Есклависта, когато Сплескания нос налучка едното му око и го отвори. — Какво вижда моето блажено око? От пирамидата е издигнат и шестият ред? Невъзможно! Привижда ми се, защото съм изморен и изтощен. Трябва да си почина. Докато спя, погрижете се за конете и камилите — животните са скъпи, затова ги нахранете и напойте добре. На робите никаква храна — те са мързеливи!

— Да заспиш и да не се събудиш! — тихо пожела Сасахара.

Въпреки пожеланието му и приспивните песни на робините дон Есклависта се събуди след няколко минути.

— Хрю-хрю, защо ме държите гладен? Искате да умра от глад? Който иска това, да му бъдат ударени сто тояги по петите!

Сплескания нос пак набеди десетина роби, че копнеят за гладната смърт на блажения господар, и ги изпрати да си получат тоягите.

Три робини взеха да пъхат храна в устата на дон Есклависта, четвърта го поеше с вино и все пак той смогваше и да яде, и да пие, и да раздава правосъдие.

— Хрю-хрю, защо в пилафа има ориз? На готвача — сто тояги!… Защо на хляба само коричката е препечена? На хлебаря — сто тояги!… Защо лимоните са кисели? На градинаря — сто тояги!… Защо сладкишите са сладки? На сладкаря — сто тояги!… На робинята, която опръска блажения ми нос с вино, също сто тояги!

После, уморен от яденето или от раздаването на наказания (трите любими възглавници на дон Есклависта никога не можеха да определят причината за умората му), той потъна в дрямка. Не точно дрямка, а нещо като полусън, полумечта…

Зелената възглавница, подпираща лявото му ухо, шушне, че не бива така: ето, яде — значи работи, поти се, изтърква си зъбите. Защо? Защото робите са лениви. Трябва да застави две-три робини да дъвчат вместо него. И да гълтат.

Какво наслаждение!

О, робите могат да вършат всичко вместо него — продължава да го увещава зелената възглавница — да спят, да кихат и други такива — мързи я да изрежда всичко зелената възглавница. Но за това са нужни много роби. Хиляди. Милиони. Цялата земя (плоска като лицето на Сплескания нос) от край до край да е само негова. И пълна само с негови роби.

Хубаво, нали?

— Хрю-хрю, хубаво — мърка дон Есклависта и поляга на жълтата възглавница.

Мекотата ли, цветът ли на възглавницата, или и двете заедно, му навяват още мечти за наслаждения. Едни такива сладостни, сладостни… Ето, той е голям колкото слон. Защо трябва да бъде толкова голям? За да изяжда цял овен на едно ядене, а не половин, както сега. Голямо наслаждение!

Робите му са здрави, яки. Защо? За да издържат не сто, а хиляда тояги по петите. Те ще врещят, докато ги бият, а той ще слуша и ще си яде овена. Целия. Голямо наслаждение!

Робините му — всичките хубави. Всичките танцуват и пеят. Той ги гледа, слуша и си яде овена. Целия. Голямо наслаждение!

След като изживее земните наслаждения (бавна работа най-вече заради целия овен) дон Есклависта примъква главата си на черната възглавница. И се отдава на наслажденията, които го очакват в задгробния живот.

— Хрю-хрю, отсега трябва да мисля за задгробния живот — пъшка дон Есклависта, защото мисленето винаги го изтощава. (Той затова забранява на робите да мислят — да не се изтощават, а да работят!)

Пък ето какво ще бъде тогава: гробници, гробници, гробници — от край до край по земята гробници. И всичките негови. Полежи век в тази, пренесат го в онази — скучно е да лежиш все на едно място!

А какви гробници ще бъдат! Отвън каменни (да не го смущават разни звуци), отвътре пухени (да му е мекичко). И покрай него всичките му роби. Изнасят замърсения въздух и внасят чист: планински, морски, влажен, сух — според настроението му. С делви ще го носят. За разнообразие може и дъжд да носят. Пак с делви. И облаци. И гръмотевици, ако му се прииска. Пак с делви. Ще го хранят и поят. Ще разхождат коне край главата му, та да си избере най-добрия за езда. И други такива.

Въобще, задгробният му живот ще бъде къде-къде по-хубав от земния.

Дон Есклависта с мъка се откъсна от задгробния живот и се втренчи в пирамидата.

— Хрю-хрю, значи блажените ми очи не ме мамят!

Дон Есклависта бе очарован.

— О, вдигнат е и шестият ред!

Дон Есклависта посочи двете статуи на пирамидата.

— И украсата е започната вече!

Той се вгледа и попита Сплескания нос от какви съображения е украсил гробницата му със статуи на роби. Какъв е бил тайният му замисъл?

— Те не са статуи — взря се Сплескания нос. — Те са живи.

— Живи?! С мръсните си крака върху моята гробницата! Ох, никой не мисли за наслажденията ми! Тъжно ми е! — настоя за съчувствие дон Есклависта и се просна на възглавниците.

— Разбрах! — разбра Сплескания нос и препусна към пирамидата да смъкне Вихър и Вихра.

След малко дон Есклависта се надигна и се чу шум на късащ се чаршаф. Всъщност той кратко нареди:

— На двамата роби, осквернили с мръсните си крака гробницата ми, по сто тояги!

— Малко са — насърчи го Сплескания нос.

— Двеста.

— Малко.

— Триста.

— И хиляда са им малко — ухили се Сплескания нос. — Аз ги хвърлих на тигрите — похвали се Сплескания нос.

Любимите възглавници на господаря полетяха една подир друга върху него. Нещо като градушка.

— Ти си решил да ме разориш? — перна го зелената възглавница. — Да съсипеш живата ми стока! — повали го жълтата възглавница. — Кажи какво заслужаваш! — запуши му устата черната възглавница.

— Пъф-пъф-пъф! — отвърна приблизително Сплескания нос, а като изплю възглавницата, отвърна по-ясно: — Разбрах. Сто тояги по петите.

— Малко са.

— Двеста.

— Малко.

— Триста.

— И хиляда ще са малко, за да те научат да пазиш стоката ми!