Руфо червенокосия

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Вихър тичаше с последни сили. Разбираше, че няма да настигне камиона, освен ако не се случи някакво чудо. Но как ще се случи? Чудесата да не се търкалят по улицата като павета!

Отгоре на всичко една таксиметрова кола го следваше неотлъчно. Знае ли се кой е в нея! Я лакеите на мисис Мъни, я гангстерите…

А в таксито пътуваха шофьорът, седемнайсетгодишен, и щастливата му усмивка. Тя беше толкова широка, че пълнеше цялото купе. Момчето затвори прозореца. Пазеше усмивката си да не прелее навън и нещо да не я сгази или крясъците на касапина да не я порежат.

Днешният ден беше чудесен.

Сутринта в таксито седна светлокосо момиче. Такова едно смешно, с бенгалски огънчета в очите. Вози се два часа, смя се през всичкото време, после му каза:

— Ти си чудесно момче!

И избяга.

Ала надеждата да чуе отново смеха й, отново да пръснат бенгалски огънчета от очите й, го караше да олеква. Да губи теглото си. Той стисна здраво волана, понеже усети как се отделя от седалката, пробива покрива и полита нагоре. Към слънцето. Искаше му се да стори някому добро. Или на всички. Дори на тази маймунка, която така упорито гони камиона.

Таксито се изравни с маймунката и момчето отвори вратата.

— Скачай вътре! Ей сега ще го настигнем!

Вихър не чака втора покана. Гмурна се в колата и тутакси заяви:

— Ти си чудесно момче! Задмини камиона и ти обещавам голяма изненада!

Шофьорчето примигна. Да, биваше си го днешният ден! Щом се появиха и говорещи маймунки, какво ли ще се появи след като задмине камиона! Любопитно!

Нищо не се появи. Даже липсваше. Липсваше маймунката. На седалката беше захвърлена само една опашка. Сякаш някой насила е бил маскиран като маймунка и току-що си е върнал човешкия вид.

— Какво пък — рече си момчето, — обеща да ме изненада и го направи великолепно! Изглежда любовта, доброто и чудесата са птици на задружно ято. Кацне ли една на рамото ти, и другите долитат…

Така си и беше. Вихър смъкна от себе си всичко, което го оприличаваше с Шуши, и го запокити през прозореца. А опашката нарочно остави — ако гангстерите настигнат таксито, да му видят опашката! И когато таксито се изравни с камиона, успя да се прехвърли в него и сега се провираше между железните пръчки на конструкцията.

— Ехо… Вихре… Ехо…

Ни Вихра, ни ехото отвръщаше.

Отначало Вихър не повярва. После се ужаси от мисълта, че е прахосал толкова сили, за да се качи на друг камион.

С отпаднал глас прошепна:

— Вихренце, ако си тук, обади се!

И веднага се нарече глупак, задето още се мотае на този камион. Ако тя беше тук, щеше да му се обади, да му се зарадва. На кой ли камион е горката?

Вихър се прегърби, като че ли на гърба му легнаха десет тона. Всъщност му тежеше загубата на Вихра.

А Вихра беше тук. Радваше се на брат си, но не му се обаждаше. Искаше да го поизмъчи. Нещо като наказание.

Както често се случва в живота, тя не видя как той тичаше с последни сили след камиона, как му се подиграваха зяпачите, как на няколко пъти едва него сгазиха лудо препускащите автомобили и мотоциклети — въобще не видя неговата самоотверженост. В това време нашата Вихра бе заета с каишката на сандала си, която се бе закачила на една метална пръчка. Моля ти се, от целия свят единствено каишката на сандала я интересуваше! А като вдигна очи и зърна Вихър в таксито, кипна:

— Значи такава ми ти била работата! Аз в железата, а той на мекичко! Ще го науча аз него!

И сега го учеше. Не му се обаждаше. Седеше и мислеше. Пътуването в миналото свърши, а никъде не намериха Руфо, червенокосия. Защо? Къде може да е? Тя се извърна да попита брат си и ахна. Видя в алената ваза на залеза букет червени гладиоли.

— Привижда ми се — рече си Вихра. — Много са къдрави тия гладиоли — разгледа ги Вихра.

Не бяха гладиоли, а къдриците на брат й. Но от залеза изглеждаха не платинени, а червени. Вихър беше червенокос!!! Вихър — червенокос!!!

— Привижда ми се — повтори Вихра и тутакси се разколеба: — Пък може и да не ми се привижда…

Тя стисна с длани главата си. Сякаш да не позволи на една много важна мисъл да отлети.

Въпреки че ауспухът гърмеше, а металната конструкция, тръскаше и блъскаше Вихър, мозъкът му работеше чисто, ясно и съсредоточено. В такъв момент можеше я стихове да съчини, я да изобрети нещо, ама ха де — нали трябваше да мисли за Вихра. Как да й помогне? Как да я намери? Камионът отдавна бе напуснал града и гълташе километрите на скучна автострада. Отстрани се стелеше жълта пластмаса, от която стърчаха кубове и паралелепипеди с различна височина и ширина.

Бункерите на мисис Мъни!

Нямаше съмнение. Вихър беше сигурен, че са те. Някъде наблизо бе и летящата чиния. Само с нея можеше да намери Вихра. Да рискува, да скочи!

Секунда преди той да скочи от камиона, на Вихра вече й беше минало. Тя вече не му се сърдеше. Нещо повече — тя намери Руфо. Така дълго търсения Руфо! Сега ще каже на Вихър. Да го зарадва. Не, след малко ще му каже. Колкото повече забави новината: „Ехо, Вихрунчо, намерих Руфо!“, толкова по-голяма ще бъде изненадата му, а значи и радостта.

Вихър скочи.

По-късно Вихра твърдеше, че тъкмо тогава главата й пораснала. Не на сантиметри, а на съдържание. Проумяла, че радостта, предназначена за някого, не бива да забавяш дори секунда. Защото след тази секунда може да стане излишна. Завинаги.

Тя изпита болка, като че ли отнеха полагащия й се век живот. Всъщност я болеше за изпуснатата секунда.

Камионът се отдалечаваше и неподвижната купчинка на пътя (Вихър) ставаше все по-малка и по-малка. Не, повече грешки Вихра не искаше да прави. Ще отиде при брат си. Ще му помогне. На всяка цена. Ще скочи, та ако ще да се пребие!

Скокът не беше сполучлив. Джобът на престилката й се закачи за една метална пръчка и Вихра увисна с главата надолу. Обаче надеждата да се приземи не я напусна. Джобът се пореше конец по конец и нямаше да издържи дълго.

Наистина, щеше да падне с главата надолу, но какво от това? Нали отиваше при Вихър!

Най-сетне джобът се скъса. Вихра стисна очи. Сякаш като спуснеш клепки, си разбиваш главата по-безболезнено! Изчака цяла минута и реши, че е паднала някак съвсем сполучливо. Без да усети дори. Отвори очи и видя, че все още виси. Този път на каишката на сандала. Същата каишка, която не можеше да мине покрай желязна пръчка и да не се закачи за нея. Нещо като хоби.

— Ще те скъсам! — взе да се друса Вихра. — Ще те скъсам! — взе да се люлее Вихра.

Каишката проявяваше невероятна здравина. Все едно че беше ушита от най-дебелата мамутска кожа.

— Ще те сссрежа! — изсъска Вихра и се закани при пръв удобен случай да я среже с нож. Или с ножица. Или с трион. С каквото и да е, но да я среже. За назидание на всички каишки по света!

Пътуването продължи цяла нощ и тя си спомни какво бяха преживели с Вихър. Майчице, колко глупости бе извършила! Колко пъти е била несправедлива! Стана й тъжно, а после я хвана яд. На себе си. Нима непременно трябва да увиснеш с главата надолу, за да поумнееш? Нима всичко трябва да изпиташ на собствения си гръб, та да го осъзнаеш? Нима трябва всяко чувство да изстрадаш? И други такива мисли я вълнуваха, докато асфалтът под главата й бягаше, бягаше…

И тя заспа. Или поне така й се стори. Но си каза, че вероятно спи, щом сънува. Първо й се присъни, че камионът спира на брега на океана и куката на огромен кран вдига във въздуха металната конструкция заедно с нея. И тя лети. Разбира се, нямаше нищо страшно, защото и друг път бе летяла насън. Не се уплаши дори когато конструкцията се разклати, преобърна се и тя престана да виси с главата надолу, а седна най-нормално върху металните пръчки. И не се събуди. Това донякъде я обезпокои, но реши, че никак не е опасно да сънуваш сепнал. Особено когато под теб стават такива интересни неща!

Долу строяха мост. Безкраен. По всичко личеше, че ще прехвърли целия океан. От западния бряг до източния.

Гледайки строежа, Вихра стигна до извода, че е добре да имаш два джоба. И да е скъсан единият, в другия все ще намериш каквото ти е нужно. Извади лист и молив и много се развълнува. За пръв път щеше да рисува не точки, а нещо друго! Запълни с черен молив целия лист, а в средата направи с гумата половин светла дъга с бели звезди по нея. Възхитително! Дори сама си каза:

— Тц-тц-тц…

Над главата й някой също каза:

— Тц-тц-тц!… Какво ли прави това малко колибри тук!

Вихра видя първо краката му в големи гумени ботуши и неволно си помисли, че тези крака могат да стъпчат Теди като едното нищо. Въпреки обувките му четиридесет и осми номер! После видя синия му работен комбинезон. И когато стигна до лицето, не можа да го види, защото беше скрито зад електроженна маска.

Въпреки това Вихра изпита доверие към него и му подаде листа.

— Хубава рисунка, нали? Черното е разбунтуваният океан, половинката от дъгата над него е недовършеният мост, а малките бели звезди са електроженистите, гледани отвисоко. Като я оцветя, ще стане още по-хубава.

Електроженистът кимна: ще стане още по-хубава. Свали маската и дълго мълча, зареял поглед към отвъдния бряг.

Спомни си последната Нова година.

След работа трябваше да се прибере бързо в къщи, но не взе метрото. Избра най-дългия път и колкото по наближаваше, толкова по-бавно вървеше.

Стигна висока каменна ограда, осветена от уличната лампа, и спря. Озърна се. Нямаше никого, ако не се брои малкото кученце, приклекнало на замръзналия тротоар. То трепереше и чакаше да види какво ще направи този чуден човек.

А човекът протегна ръце напред и започна да свива и разтваря пръстите си. Сянката им падаше върху каменната ограда, където заиграха странни фигури.

Като елха например. С много играчки по нея. Кученцето остана безразлично към тях. Не го привлече и блокчето за рисуване, окачено на върха на елхата. Но когато се появи отрупана с лакомства маса, не издържа. Възторжено излая и подскочи да хване най-дългата наденица.

Човекът се засмя и го погали.

— Браво! Щом ти разбра, какво да кажем за моята Съни?

Кученцето размаха опашка. Да, то не се съмняваше, че дъщеричката на чудния човек е умна. И непременно ще разбере.

Тръгнаха по улицата, беседвайки за най-различни неща. Човекът говореше, а кученцето ту се съгласяваше, ту не се съгласяваше. Това никак не беше трудно за него — просто въртеше опашка вляво или вдясно.

Тримата — кученцето, Съни и баща й — прекараха весело новогодишния празник.

Имаха най-красивата елха и най-богатата трапеза. Нищо, че всичко беше само сенки, Съни вярваше, че ще дойде ден и татко ще направи всичко да бъде истинско.

— Първо, блокче за рисуване и цветни моливи! — напомни тя.

— Първо, блокче и моливи — погали я татко. Кученцето излая продължително, за да опише своята поръчка.

— Естествено, ще има и дълга наденица — погали и него той. — Когато построим моста, всичко ще бъде иначе! Татко ще има постоянна работа, ще живеем в просторна и слънчева стая, Съни ще ходи на училище и ще рисува на истински блокчета…

През цялото време Вихра следеше мърдането на устните му и накрая каза:

— Чичко, подарявам моето блокче на Съни да се учи да рисува, а като построите моста, нека довърши рисунката.

Изведнъж се сети, че това е сън и побърза да даде блокчето, преди да се е събудила. Щеше много да съжалява, ако остави Съни без блокче.

Сега вече можеше да се събуди. Вихра отвори очи и видя как на изток жар-птицата на зората също отвори очи. Слънчево-розови очи.

А сънят не свършваше.

— Значи такава ми ти била работата! — обади се един глас зад нея. — Докато аз скачам в движение от таксита и камиони и още не зная дали има здраво място по мен, докато търся летящата чиния и теб, ти спиш. Много ти прилича!

— Вихрунчо!

— Без сантименталности! — откъсна я от врата си Вихър и веднага изпадна в нейната сантименталност: — Вихренце, това ти ли?

Тя.

— Ама цялата рисунка? С твоята ръка?

С нейната.

Вихър погледна сестра си и ахна.

— Привижда ми се — прошепна той.

Огрени от утринното слънце, къдриците на сестра му не бяха платинени, а бакърени! Дори червеникави!! Вихра беше червенокоса!!! Вихра — червенокоса!!!

— Привижда ми се — повтори Вихър и тутакси се разколеба: — Пък може и да не ми се привижда… — Спомни си цялото пътуване в миналото — ден по ден, час по час, минута по минута — и вече беше категоричен: — Не, не ми се привижда!

И Вихър намери Руфо. По-точно не го намери, а кой е.

Вихра му смигна. В смисъл: аз това отдавна го открих. Още в камиона.

— Кажи как е рисунката, а?

— Страшно ми харесва! Чак не я виждам! Пък и не може да я види — просто е невиждана хубост! — И Вихър се накани да припадне. А за да не помисли някой, че се шегува, внимателно легна и затвори очи.

— Припаднах — съобщи за по-сигурно той.

Вихра влезе в играта.

— И аз искам.

Настани се до брат си и щастливо пропя:

— Ох, и двамата сме припаднали!

— А пък аз ще ви свестявам — не остана извън играта и бащата на Съни. — Ще ви залея с вода. Само че се двоумя със студена или с гореща.

— С хладка — предпочете Вихър.

— Да отговаря на температурата на тялото ми — уточни Вихра.

Тъй като наблизо нямаше вода, отговаряща на телесната им температура, бащата на Съни попита защо са припаднали.

Вихър обясни. И Вихра обясни.

— Аха! — засмя се бащата на Съни. — Наистина е радост до припадане!

Изведнъж Вихър подскочи, сякаш на гърба му бяха монтирани ракетни дюзи, които се задействуваха едновременно. Обаче не падна на главата си, защото бързаше.

— Да тръгваме! Майчето, татко и бабчето чакат Руфо, червенокосия!

Вихра многозначително се усмихна.

— Да — каза. — Да, те много ще се зарадват на Руфо.

— Кой е Руфо? — поиска да научи бащата на Съни.

— Аз — рече Вихър.

— Аз — рече Вихра.

— Ние — рекоха двамата и се прегърнаха. — Руфо, червенокосия го измислиха майчето, татко и бабчето, за да ни накарат да опознаем човешката история и да станем истински хора.

— Като се върнем в къщи — обеща Вихър, — така ще префасонирам Кики, че ще го показват един ден на технически изложби, един ден в художествените галерии!

— Като се върнем в къщи — обеща и Вихра, — ще заведа майчето, татко и бабчето на Витоша и такъв пейзаж с борове, брези и потоци ще им нарисувам, че ще си оближат пръстите!

И двамата обещаха да сътворят чудеса на техниката, чудеса на изкуството.

Летящата чиния плавно се издигна над строящия се мост, размаха криле за довиждане и полетя към отвъдния бряг на океана.

Електроженистът примигна срещу слънцето.

— Две малки колибри си играят, а на мен ми се привижда. Сигурно очите ми са преуморени от електрожена.

После погледна рисунката, която Съни щеше да довърши, и поклати глава.

— Пък може и да не ми се привижда…