Руфо червенокосия

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Асансьорът изхвърли Вихър и Вихра в огромна зала, претъпкана с фотьойли и канапета, сякаш тук само седяха или лежаха, а в останалото време влизаха и излизаха — толкова много врати имаше.

Поначало вратите трябва да се отварят тихо, но когато все пак се отворят с трясък, обикновено някой влиза. Иначе защо е този шум?

А сега една от вратите избумтя, като че ли влетя тристепенна космическа ракета, и какво? — нищо. Впрочем някаква жълта ризка увисна на бравата, но може ли една жълта ризка да вдигне такава олелия?

Може. Защото в ризката беше Шуши — маймунката на мисис Мъни.

Вихър веднага влезе в ролята си, каза: „Здрасти!“ и направи гримаса, от която при естествени условия непременно би получил фатални травми на горната и долната челюст и неизлечими разтегляния на лицевите мускули. Защото се опита да подреди очите си на мястото на дясното ухо. И почти успя.

Шуши изпадна във възторг и се хвърли да го целува. Няколко целувки получи и Вихра, макар да не й беше ясно защо. Тя не беше се опитвала да подрежда очите си на мястото на дясното ухо.

После през същата врата (без предварително избумтяване) влязоха две неща: мисис Мъни и самочувствието й. Безкрайното й самочувствие! То беше по-високо от мисис Мъни, то беше по-широко, то я предхождаше, следхождаше… въобще — обграждаше я от всички страни.

Лицето на Вихър загуби гримасата си с удивителна бързина. Щеше да бъде несправедливо да остане с разкривени черти в присъствието на мисис Мъни и самочувствието й; би нарушил хармонията в природата; равновесието в света; дори можеше да предизвика космически катаклизъм. Защо ли? Защото мисис Мъни бе стигнала дотам, че изражението на Вихър трябваше да стане нормално, съвсем нормално, дори прекалено нормално. За да се запази действието на закона за противоположностите. Има такъв закон. Много важен закон.

Да, мисис Мъни беше неповторима. Мътножълтото й лице, приличащо на восъчна пита с разширените си пори, преминаваше почти без брадичка в тъмножълта плисирана шия. Ненужно дълбокото деколте разкриваше кожа със свежестта на дълго носена в джоба банкнота, смачкана, а после пригладена надве-натри. Мъртвешкият й вид се разнообразяваше донякъде от червения нос, лъщящ като репичка в олио.

Изглежда някоя от реномираните модни къщи на мисис Мъни й бе препоръчала: „Обличайте се само в жълто! Жълтият цвят е най-подходящ за вашия тен!“, защото освен златните пръстени, гривни и другите дрънкулки от този подчертано жълт метал, тя бе в жълта рокля и с жълти обувки.

Веждите й също бяха изрисувани с жълт молив, обаче накриво: едната през клепача, другата на челото, което болезнено изкривяваше физиономията й. Сякаш я стискаха обувките. Но иначе мисис Мъни се държеше с достойнството на новоизбран президент.

Като изчака обаянието на личността й да въздействува на присъствуващите, тя отбеляза:

— Моята Шуши ви е харесала.

И настъпи нова пауза, понеже сега върху присъствуващите трябваше да въздействува гласът на мисис Мъни.

Какъв глас!

Все едно че шумолеше току-що отпечатана банкнота. Дори не една, а цяла пачка току-що отпечатани банкноти.

Шуши весело цвърчеше и подскачаше ту на главата на Вихър, ту на главата на Вихра. Като че ли подскачането по главата на някого и благоразположението към него са едно и също нещо.

— Назначавам ви за нейни компаньони, докато е благоразположена към вас! — прошумоля повелително пачката банкноти — гласът на мисис Мъни.

Какво?! Тая маймуна да скача по главата му, докато е жива?

— Та мен всички ме обичат до края на живота си! — възкликна Вихър. Във възклицанието му прозираше намек, че кончината на Шуши може да се позабави с някой и друг ден, а той няма намерение да се застоява тук; той не играе ролята на говореща маймунка по своя воля; той ще си отиде при пръв удобен случай — нека се наобядва и ще му видят опашката! Мисис Мъни не разбра намека. Мисис Мъни разбираше нещата така, както й харесваше. Както й беше удобно. Както й отърваше.

Естествено е, че тя и Шуши са безсмъртни и вечни. Естествено е също животът на компаньоните да има край — както животът на бръмбарите, еднодневките и останалите там насекоми.

— Не се безпокойте — прошумоля великодушно мисис Мъни, — когато се споминете, ще намерим други.

— Да се споминем ли? — попита Вихра. — Ей в тая зала? — настръхна Вихра. — Няма да я бъде! Ние си имаме работа — търсим Руфо!

— Руфо ни е брат — описа Вихър цвета на косата му.

Мисис Мъни отговори, че десет братя да търсели и десетимата да били червенокоси, това нямало значение. Удоволствията на Шуши преди всичко!

— Аз плащам и вие ще я забавлявате! Толкоз!

Вихър намигна многозначително на сестра си. Нещо като предупреждение да си мълчи — щом се наобядват, ще му видят опашката!

Вихра не забеляза намигането.

— Плащаш ли си? — викаше тя. — Значи като си платиш два буркана мляко, можеш и терасата си да измиеш с него, така ли?

Мисис Мъни се замисли. Повика един лакей с жълта ливрея и го уведоми, че й дошла великолепна идея: терасите да се мият с мляко. Щяло да бъде много екстравагантно!

— Екстравагантно, госпожо! — поклони се лакеят.

Щяло да стане мода.

— Мода, госпожо!

Мода а-ла мисис Мъни.

— А-ла мисис Мъни, госпожо! Ще бъде изпълнено, госпожо!

Нали! Нашата Вихра повлече брат си да си ходят.

— Тия тук нещо не са в ред! Хайде да си ходим!

Ха иди си де! Ако вратата е заключена и си на първия етаж, лесно — скачаш от прозореца. Ами ако няма прозорец?

— Няма. — Вихър с ритници се убеди, че вратите са заключени, а онова, което мислеше за прозорец, се оказа витрина ли, телевизионен екран ли — виждаш парк с разните там подробности: дървета, алеи, пейки и други такива. Че и пчели бръмчат. Че и на люляк мирише…

Въобще: имитация, отлична, но все пак имитация. То иначе къде ще се разбръмчат тия пчели, щом навън всичко е покрито с жълта пластмаса!

Вихър приключи щателния оглед на залата и разбра, че планът „Като се наобядваме, ще ми видят опашката!“ пропада. (Всъщност никой не се канеше да им предлага обед!)

И Вихра установи, че вратите са заключени, но че прозорецът е имитация, не схвана.

— След мен! — провикна се и, бух, с главата напред.

Грешката си откри едновременно с цицината, която излезе на челото й след бухването с главата напред.

— Не биваше след теб, нали? — не я съжали Вихър. — Добре се наредихме. Капан! — процеди Вихър с такъв тон, сякаш е предупреждавал, предупреждавал, а Вихра не го послушала и ето, от вироглавство натикала и себе си, и него в капана.

— Няма да ви се удаде да си отидете — прошумоля осведомяващо мисис Мъни. — Да сте мислили, преди да подпишете трудовия договор! — прошумоля назидателно мисис Мъни. — Ей този — посочи мисис Мъни.

В листа черно на бяло пишеше, че Вихра се съгласява доброволно (представи си!), заедно с придружаващата я говореща маймунка, да прислужват на Шуши за неопределено време. А отдолу се мъдреше подписът на Вихра. И при това истински. Представи си!

— Никога не съм подписвала никакъв документ! — избухна тя, вбесена от наглата фалшификация.

Мисис Мъни поклати глава.

— При мен няма фалшификация!

И заплаши, че ако не прислужват на Шуши както трябва (ако не й позволяват да ги скубе, щипе, да тича по главите им и други такива безобидни игри), ще ги даде под съд. За неспазване на трудовия договор. Ще ги тикне в затвора!

Вихър усилено намигаше на Вихра: не се ядосвай, аз имам план. Знаменит план — ще накарам мисис Мъни доброволно, на драго сърце да ни пусне!

Днес обаче Вихра сякаш се бе зарекла да не забелязва намигането му и Вихър направи всичко възможно да го забележи. Застана пред нея и с ръка затисна клепача си. В смисъл: на, виж, намигам ти!

— Видях! — тросна се и на него Вихра. Видяла, че й намига многозначително и схванала, че има план. Знаменит план. В който на нея се падало да свърши най-приятната работа — да хлопне мисис Мъни с някой стол по главата. И щом я хлопне, мисис Мъни щяла да ги пусне на драго сърце. Ама тук има само фотьойли. Фотьойлите са тежки, как да ги вдигне? За канапетата да не говорим!

Когато мисис Мъни напусна залата, Вихър пристъпи към изпълнението на знаменития си план. Отиде до рояла и тресна един клавиш с все сила, гледайки под око дали Шуши ще последва примера му.

Последва го и още как!

Без да чака втора покана, Шуши се настани до рояла и сложи ръце и крака върху клавиатурата.

Бам! Бааам!!!

Роялът сметна, че миналата нощ, без да усети, са го превърнали в картечница. Изглежда с музикалната му биография е свършено, ала какво от това? Роял ли е, картечница ли е — ще си гледа старателно работата, иначе — на боклука!

Планът се осъществяваше идеално. Шуши бъхтеше с четири крайника по клавишите, сякаш стреляше на дълги серии, а между сериите мяташе ръчни гранати с различна големина.

При такава стрелба появата на мисис Мъни бе съвсем естествена и Вихър се взря в лицето й: е, как? Да считаме ли трудовия договор за невалиден? Да си ходим ли вече? Нали се убеди — неподходящи сме, само поразии правим и шум вдигаме.

Изведнъж знаменитият план се провали.

Мисис Мъни не забеляза никакви поразии, а стрелбата на рояла обяви за музика. Без подобна!

— Ах, какви височини! — удряше се тя по гърдите. — Ах, какви дълбочини! — пляскаше се тя по бедрата. — Ах, какви дисонанси! — тресеше глава тя и шумолеше: — Музика! Истинска музика! Модерна! А-ла Шуши!

Тя изшумоля по телефона и след минута в залата запъхтян влезе министърът на фините изкуства.

— На ваше разположение съм, мисис Мъни — поклони се той.

— На разположение си на моята Шуши! Слушай и се възхищавай!

Министърът на фините изкуства застана в позата на слушащ и възхищаващ се.

Шуши усети, че я хвалят. Прибързано, прибързано — тя още не е показала всичко, което може да постигне в музиката. Покатери се на капака на рояла и скочи върху клавиатурата — нещо като гмуркане в плувен басейн.

Вихра ахна. Винаги така си беше представяла красивото плуваме — краката стремително се движат, ръцете мощно загребват.

Шуши плуваше кроул, разбивайки вълни от бели и черни клавиши. Дори надигаше глава сякаш да поеме въздух. На края на рояла се преобърна (както в плувен басейн — с тласък о стената) и продължи в обратна посока, плувайки по гръб.

— Музикален гений! — възнасяше се мисис Мъни. — Истински музикален гений! — задъхваше се мисис Мъни. — Абсолютен! — чак стенеше мисис Мъни, което звучеше доста странно при нейния глас: току-що напечатани банкноти да стенат, моля ти се!

Министърът на фините изкуства също се стараеше да се възнася, да се задъхва и да стене.

Шуши се развилия. Последваха трясъци, трудно различими от взривовете на авиобомби от среден калибър, пуснати нагъсто, и роялът рухна. В смисъл, че се разпадна на повече части, от колкото бе сглобен. Пет пъти повече.

Шуши изпълзя сравнително лесно изпод останките на рояла и увисна на врата на мисис Мъни: погали ме де, погали ме, виж колко съм гениална!

— Ах, на мама детето! — галеше я нежно мисис Мъни. — Министърът на фините изкуства веднага ще нареди да изнасяш концерти по радиото и телевизията. Светът трябва да се учи на истинска музика!

— Да, но… — взе да го усуква министърът.

— Няма но! Аз плащам и ти си длъжен! Или…

— Слушам, мисис Мъни, слушам! — изпревари уплашеният министър онова, което следваше след „или“-то. — Дори ще пуснем стереоплоча с музиката на гениалната Шуши. В милионен тираж ще я пуснем! Нека светът се учи на истинска музика!

— Заминавай! — Мисис Мъни го отпрати да организира концертите на Шуши по радиото и телевизията, но идеята за стереоплочата я разсърди. — Милионен тираж! А защо не милиарден? Не, този министър на фините изкуства не е достатъчно фин! — И тя се обади по телефона да го сменят. На минутата!

— Знаеш ли — рече Вихър, — ти и Шуши си приличате.

Кой си приличал? Тя и Шуши? Вихра не го прие сериозно.

Вихър повтори: да, да, тя и Шуши. Нищо, че Шуши не се усмихвала така очарователно, нищо, че не била руса — той имал пред вид духовната им прилика, духовното им родство.

Тя и Шуши — духовна прилика? Шуши и тя — духовно родство?

От гняв Вихра дълго вика:

— З… з… з…

После:

— За… за… за…

Вихър вметна, че ако се упражнява да заеква и това е първият й опит, той я поздравява. Изключително постижение! Нека продължава все така упорито и скоро ще стане най-заекващата Вихра в Северното полукълбо. И в Южното, стига да мине екватора.

— Просто не ми се вярва да има някъде друга Вихра, дето да започва една дума при изгрев слънце и да я завършва при залез. А ти, ако не си толкова припряна, можеш до полунощ да я разтеглиш. Е, какво има след „за“?

Най-сетне Вихра събра всички букви.

— 3… а… щ… о?

Вихър посочи ъгъла, където Шуши се бе усамотила, ухилена до такава степен, че всеки би казал: ето я най-ухилената маймуна в света; ето я най-самодоволната маймуна, която смята, че върши нещо непостижимо за обикновените хора; нещо, надхвърлящо въображението на обикновените хора; нещо, надминаващо представите им за изкуството. Голямото изкуство, истинското!

Шуши топеше опашката си в буркан с жълта боя, после я тръскаше срещу стената, извила глава да гледа как там се появяват точки.

— Приличат на твоите точки, нали? — рече Вихър.

— Не съвсем — беше колебливият отговор на сестра му.

— Права си, има разлика. И то съществена. Ти например не рисуваш с опашка. Не се оправдавай, знам, че нямаш опашка. Дори да имаше, ти никога не би я натопила в буркана така възторжено и лекомислено като Шуши. О, ти би го сторила със сериозното изражение на прочут живописец!

Последваха още подигравки от страна на Вихър за разликата между точките на Шуши и точките на Вихра. Вихра не рисувала само жълти точки, а се съобразявала с настроението си, нали?

Последваха възражения от страна на Вихра. Точките вече не били смисълът на живота й. Тя вече не рисувала точки.

— Вече — отдъхна си Вихър, — вече!

А не биваше да си отдъхва облекчено, защото мисис Мъни влезе, видя точките на стената и едва не примря. В края на краищата не примря, а извика министъра на фините изкуства. Новия.

Новият министър беше къде-къде по-фин от предишния. Нито веднъж не каза „но“. Направо взе да се търкаля по пода, за да разгледа по-отблизо точките на Шуши.

— Това е връх на изобразителното изкуство. Неземно! Космическо изкуство! Галактическо!…

Той го назова и с още прилагателни, съвсем непознати, изобретени изглежда от възторга му. От възторг няколко пъти припада. Между припадъците ридаеше:

— Цялата стена с шедьовъра на Шуши ще пренесем в Художествената галерия. Нека светът се учи на истинско изкуство!

— Да се учи! — отпрати го мисис Мъни. — Да аплодира Шуши и да я обсипва с цветя!

— И майка й, и майка й! — обеща Вихър. Извади орхидеите от сребърната ваза и ги хвърли към мисис Мъни, вече убеден в подражателския талант на Шуши.

Ами да!

Шуши бръкна във вазата с две ръце и не намерила нищо подобно на орхидеи, бе готова да се разплаче. Все пак животинчето излезе съобразително: запокити вазата по мисис Мъни и тя спаси главата си благодарение на пъргавината, с която залегна зад един фотьойл. Възторгът й обаче не намаля. Откри у Шуши друг талант (тук беше царството на талантите на Шуши!) и без да напуска укритието си, позвъни в министерството на отбраната. Министърът на отбраната чакаше на телефона и попита коя държава да нападнат. Готов бил. Въоръжен бил до зъби.

— Ела светкавично!

Той долетя с реактивен самолет и Шуши насмалко не разби и неговата глава, само че с по-голяма ваза. Но министърът на отбраната също бе пъргав и също залегна. Зад едно канапе.

— Имаш ли думи? — обади се мисис Мъни иззад фотьойла.

Канапето нямаше думи. Освен:

— Талант! Каква енергия, каква точност!

— Представяш ли си да му дадеш снайперска пушка! — насърчи го фотьойлът.

— Не — насърчи се канапето, — ще го въоръжим по-добре.

— Оръдие ли?

— Повече!

— Хеликоптер?

— Повече!

— Бомбардировач?

— Повече!

— Ракета с ядрен заряд?

— Повече, повече, мисис Мъни! — скрибуцаше канапето. — Ще въоръжим Шуши с една такава бомбичка, такава бомбичка…

— Каква бомбичка? — заскрибуца и фотьойлът.

— Такава една безобидна, бих казал, човеколюбива бомбичка, защото не се взривява, не унищожава села, градове, заводи, съоръжения. Не вдига шум, просто изсмуква въздуха и нашите врагове — без въздух. Ха-ха! Смук — и ги няма нашите врагове!

— Значи — смук! — и край! Великолепно — одобри фотьойлът. — Действувай!

Министърът отиде да действува, а мисис Мъни изпадна в едно от любимите си състояния — нещо като полусън, полумечта. Съвсем като дон Есклависта и абат Крос. Но за разлика от тях не виждаше гробници и манастири, а бомбичка. Което всъщност не беше кой знае каква разлика. (Ако се вземе пред вид, че и мисис Мъни искаше да стане господарка на света.)

Ще даде бомбичката на Шуши и ще я прати в Африка.

Смук-смук! — и няма африканци. Африка остава за мисис Мъни.

После Азия.

Смук-смук!

Европа.

Смук-смук!

И тука.

Смук-смук!

В целия свят ще останат само мисис Мъни и Шуши. За да започне нов живот на планетата.

Шушизация. Нещо като свръхцивилизация!

А когато Шуши я избере за президент, ще настъпи нова ера в политиката.

Мисисмънизация. Нещо като свръхдемокрация!

Един президент и един поданик с бомбичка.

Смук-смук!

И тананикайки си „смук-смук“, мисис Мъни излезе от едната врата, а през другите двайсет и три се изниза самочувствието й. Толкова беше пораснало!