Руфо червенокосия

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Студът се усилваше.

Впрочем не беше много сигурно, че се е усилил, но Вихър и Вихра отдавна стърчаха в летящата чиния, изложени на ледения вятър, и така го усещаха.

Вихра вече се разкайваше, че пожела при рицарите да е студено. Беше измръзнала от край до край — от лявата ръка до дясната и от главата до петите.

Вихър с тревога следеше как тя се променя. Хубавееше пред очите му. Лицето й, което допреди малко беше индигово синьо, придоби неотразимия блясък на порцелан; косата и миглите й се покриха със звездички от скреж.

— Жива Снежанка! — възкликна неволно Вихър.

— Полужива — едва мръдна побелелите си устни Вихра и го върна от страната на приказките в действителността.

Вихър помисли малко и реши: все пак ще е по-добре сестра му да е грозна. Е, не чак грозна, а такава, каквато си е. Но да остане жива.

— Опитай да си внушиш, че лежиш на горещия пясък на плажа и слънцето припича, припича… чак се потиш…

След петминутно усилие да удържи тракането на зъбите си, Вихра призна:

— Не се потя.

— Значи трябва печка.

Печка, според премръзналата Вихра, можеше да има само в къща. Защото, разсъждаваше тя, ако е вън, вятърът ще връща дима в кюнеца и печката ще пуши…

И летящата чиния се понесе над земята с бръснещ полет, за да не изпусне къщата с топлата печка.

Зад Хълма на джанката, в края на гората, Вихър съзря това, което търсеше. Наистина, не точно това, но се зарадва и на сламената колиба. Нищо че няма комин (значи и печка), нищо че никой не живее в нея. Като място, където ще окаже първа медицинска помощ на сестра си срещу измръзването, колибата беше съвсем подходяща.

Въпреки пробития си покрив (или точно поради него) колибата също ги забеляза. Не би казала, че не се учудва, но и не прие летящата чиния за нещо свръхестествено. Двама хвърчат в леген! Голяма работа! Хич даже не беше страшно. Страшното се криеше в храстите.

Там се спотайваше абат Крос, който беше ужасът и за тази колиба, и за съседните, че и за по-далечните.

Абат Крос беше ловец на вещици!

Ако можеше, колибата би се повдигнала на пръсти, за да види какво прави абатът сега, ала не можеше. Виждаха го само най-близките храсти.

Абатът се молеше. Пламенно. Абатът се кръстеше. Още по-пламенно.

— О, господи, помогни ми, господи, да уловя още две вещици! Много ми трябват!

Господ начаса изпълни молбата му. Сигурно защото молбата му беше пламенна, сигурно защото много му трябваха — от небето, яхнали кръгла метла, падаха точно две вещици.

Абатът благодари на бога, че е в гора, далеч от мирския взор, и нищо не му пречи да изрази радостта си както желае.

В следващия миг пейзажът в очите му коренно се промени. Снегът се превърна в пъстра мозайка, колибата — в гоблен, храстите — в прекрасни дами. С бели кринолини! Той вече не беше в черно расо, а в позлатена рицарска броня. На кон. Впрочем конят щеше да му пречи да танцува. И той го махна. Останал сам с прекрасните дами, абатът се отпусна. Сега ще им покаже на какво е способен! Подскочи неочаквано пъргаво и се понесе във вихрен танц, който по онова време, пък и днес, наричат сегидиля. Буйна сегидиля! Той остана във въздуха не повече от десет секунди. После се стовари на едно коляно. После пак подскочи. И така: ту във въздуха, ту на едно коляно — канеше подред всички дами…

Междувременно летящата чиния кацна съвсем близо до колибата. Близо, ама високо, защото се закачи в клоните на един дъб.

— Нищо — каза Вихър, — да слезем да ти окажа първа медицинска помощ, пък после ще я откачим.

Слизането не ги забави. Пръстите им бяха дотам измръзнали, че ги биваше за всичко друго, но не и за катерене по дъбове. Затова те просто паднаха.

Вихър пръв се измъкна от пряспата и доста се озадачи, че по снега липсват следи от Вихра. Дали пък не се катери нагоре по дъба, за да скочи от по-високо? Викна й, че това е излишно и тя тутакси се съгласи.

— И аз смятам, че е излишно да стоиш върху мен. Освен ако не го правиш нарочно, за да си топлиш краката…

Така или иначе стигнаха до колибата.

Вътре, макар да беше тъмно, Вихра веднага усети присъствието на нещо живо — нещо, което я близна по ръката.

— Тук има някой — прошепна тя.

— Теле.

— Ти си теле! — обиди се Вихра, но когато очите й свикнаха с тъмнината, се успокои, че не се отнася нито за нея, нито за Вихър, а за трето теле. Истинско.

Помисли, помисли и каза:

— Значи и кравата е наблизо.

После добави:

— А кравите понякога са с рога.

И се уплаши:

— Хем с по два рога!

Вихър забеляза, че не е измислила кой знае какво, но е почти права. В дъното на колибата лежеше крава, само че с един рог.

А Вихра щеше още дълго да дърдори за телета, крави, рога и копита, ако не чу зад себе си:

— Хубаво момиче си, ама не знам дали ще си толкова хубаво без уши и без нос.

Едра селянка (после разбраха, че се казва Пезънт) без повече приказки взе да я разтрива със сняг.

Вихър й отдаде правото на по-опитна от него в оказването на първа медицинска помощ, а Вихра направо го усети — стопли се и забъбра. Тя се казвала Вихра, а брат й — Вихър, а как било името на спасителката на носа и ушите й? (Тогава узнаха, че селянката се казва Пезънт.)

Вихра не спря дотук. Затрупа Пезънт с въпроси. Защо например живее в колиба? Защо в гората? През дупката на покрива не влиза ли сняг и дъжд?

Или това е прозорецът? А къде е коминът? Защото няма комин, затова ли няма и печка? Или обратното? Как може да живее на тъмно? А с тия тънки дрехи не й ли е студено?

И други такива.

Докато Вихър й пошушна, че ако не млъкне, ще я ритне на две места едновременно, та да заприлича на въпросителна.

— Това е по-малкото нещастие, което ще ме сполети — да ходя по улиците като препинателен знак!

— А по-голямото?

— Че си ми брат! — тросна му се Вихра и заслуша Пезънт.

— Един човек имал две гъски. Едната била глупава и все се навъртала край стопанина, все питала за щяло и нещяло, другата била умна — стояла настрана, наблюдавала и си правела изводи. Веднъж стопанинът седнал на стълбите и започнал да точи нож. Глупавата гъска клекнала пред него и взела да любопитствува. Защо седнал на второто стъпало? Защо не седнел на първото? Второто по-хубаво ли било? А умната гъска си рекла: щом точи нож — значи чака гости. Чака ли гости — значи трябва да сготви обед. Готви ли обед — значи някоя гъска ще пострада… Тя се скрила в храстите, а глупавата скоро се намерила в тенджерата…

Едната вежда на Вихра подскочи нагоре и Вихър схвана, че тя пита дали „глупавата гъска“ се отнася за нея. Подскокът на другата й вежда беше още по-ясен: да се обиди ли, или ще е неприлично? А може би да се престори, че нищо не е разбрала?

Вихър също разигра вежди: „Че не си разбрала нищо, си личи. Жената ти каза по заобиколен начин, че и тя си задава същите въпроси, ама на ум — осмели ли се да попита барон фон Криг или граф Бонвиван, хоп, в тенджерата! Хоп, в тенджерата, разбирай в смисъл на неприятностите, които ще се струпат на главата на Пезънт!“

Диалогът с веждите се проточи повече, отколкото беше учтиво, и Вихър сметна за необходимо да поведе някакъв непринуден разговор с домакинята. Огледа се и намери темата.

— Интересно, защо кравата има един рог? От теле ли си е такава, или после…

— После — рече Пезънт. — Отрязах й рога и опашката, та да изглежда болна. Иначе, ако всичко й беше наред, рицарите или абат Крос отдавна да са я изяли…

Вратата се хлопна (Пезънт се упрекна на ум: „Що ли ми трябваше да споменавам дявола!“) и в колибата влетя абат Крос.

Цял ден и цяла нощ вихрушка да беше вилняла в колибата, по-малка бъркотия щеше да направи, отколкото абатът още с влизането си. Наистина, в първата минута той тичаше и заничаше по ъглите сам, но движенията му бяха толкова нервни, че в следващите минути препускаха вече всички: кравата, телето, Пезънт, Вихър. Само Вихра се чудеше и маеше след кого да тича и защо не на собствените си крака. Защо другите я носят, блъскат, подрит-ват? И когато за миг остана във вертикално положение, проплака:

— Олеле, какво става?

Плачът й сякаш отрезви абата. Той рязко спря, с което обърка стройния ред на препускащите. Кравата се закова на място и останалите, за да не се блъснат в нея, излетяха нагоре и я възседнаха. И телето, горкото.

Божият служител се прекръсти и заговори така плавно, така мазно, че Вихра неволно си спомни греста, с която беше намазала един стол. Очакваше там да седне Вихър, но за негов късмет отнякъде изникна майчето, настани се удобно на стола и каза, че е много доволна от послушанието на децата. Особено на Вихра. А като стана и видя бялата си пола, каза тъкмо обратното: че е недоволна от децата. Особено от Вихра!

Да, гласът на абата се мажеше също като грес. Той изгледа всички подред и попита:

— Къде са?

Всички (без телето, макар и то да беше там) отговориха:

— На гърба на кравата.

След известни уточнения се разбра, че абатът пита за двете вещици, които се спуснали от небето с кръгла метла.

— Подобно нещо в нашия край не е имало! — прекръсти се той. — По една вещица на метла — да, но по двойки — никога! — прекръсти се два пъти той.

Според него, това очевидно нарушение на традициите се дължало на къпането. Тайно или явно, къпането било смъртен грях! И опасно за здравето: кожата изтънявана и разните болести влизали направо в човека. И понеже Вихър и Вихра не смогнаха да изкажат мнението си, а Пезънт успя само да вметне три пъти „да-да-да“, той продължи:

— Къде са рогът и опашката на кравата?

Пезънт подробно обясни.

От подробностите на обяснението най-слисано изглеждаше телето (макар по-късно и Вихра да твърдеше, че била доста слисана), понеже на горкото теле и през ум не му беше минавало, че има такава майка!

— Крава! — завърши Пезънт. — Кравата нали е просто добиче и не разумява, дето от къпането кожата изтънява и болестта влиза направо вътре, взе че се бухна оня ден в реката! И оттогава се разболя. Ето, окапа й опашката, единият рог, а след време може и друго да й окапе…

Абатът беше потресен от загубата.

— Значи не става за ядене! Ами телето?

Пезънт размаха ръце.

— Нали знаеш: като теле пред майка си — първо то се шльопна във водата.

Абатът въздъхна като канибал, от чиято уста са изтръгнали тлъст кокал и вдигна очи нагоре.

Да бяха разширили двойно дупката на покрива, тя пак нямаше да проумее защо привлече вниманието му. Какво й е интересното? Дупка като дупка. Е, дъжд вали през нея, сняг — и толкова. Ама ха, де! Втренчил се в нея, сякаш ще я купува!

Не, абатът разсъждаваше как да стигне до нея.

Чу се далечно изсвирване, което Вихра взе за автомобилен клаксон, а Вихър за нещо друго, но не уточни какво.

Пезънт поклати глава.

— Баронът свиква рицарски турнир. Сигурно графът е отишъл на лов с графинята, пък баронът не може да стои със скръстени ръце, докато почне следващата война…

— Аа — обеща Вихър, — ще се погрижим да не стои със скръстени ръце! Хайде, Вихре! — И те напуснаха колибата.

Абатът, добрал се най-сетне до дупката в сламения покрив, гледа дълго навън, надявайки се да разкрие тайнственото изчезване на вещиците. Никого не видя. Надникна обратно в колибата — и там никого не видя. Впрочем кравата и Пезънт бяха вътре, но другите двама и телето липсваха. Това беше подозрително!

— Дали не са под кравата? — надвеси се той и, както винаги се получава, когато се държиш за сламка, полетя надолу.

Друг на негово място би лежал, докато му се оправи изкълченият врат, той — не. Беше решил да провери под кравата и провери. Намери само телето. И това вече беше съвсем подозрително!

Когато пак се закатери към дупката, видът му беше направо нещастен. И то не заради изкълчения врат, а от огорчението, че вещиците бяха избягали.

— Върни ми ги, господи! — примоли се той. — Върни ми ги, че много ми трябват!

Погледна през дупката и си каза, че дори цял живот да остане кривошиест, днес господ му помага. Зърна метлата. Кръглата! На дъба току до колибата. После зърна и ония двамата да се катерят по дъба. Вече нямаше нищо подозрително. Ясно беше.

— Тия са вещиците! — прекръсти се абатът и се втурна след тях с радостен смях. С който всяка хрътка би била горда, защото по нищо не отстъпваше на най-изкусния лай.