Руфо червенокосия

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Следобед телевизорът се примири с мисълта, че няма да го спрат до вечерта. Дори през нощта няма да си отдъхне: така удобно се настани пред него Шуши.

Вихър и Вихра, щат не щат, й правеха компания.

На екрана гангстери и полицаи се преследваха с бронирани коли, влакове, подводници, стреляха с пистолети, шмайзери, картечници, замерваха се с джобни атомни бомби. И други такива.

Изведнъж трима гангстери с черни маски слязоха от екрана (Вихра много добре видя как стана това), напъхаха Шуши в голям кожен куфар и пак се скриха в телевизора.

— Страхотна телевизионна техника! — ахна Вихра.

Вихър не беше убеден, че е телевизионна техника и простря ръце към вратата отсреща, сякаш бяха насочили огнепръскачка към него.

Там, на вратата отсреща, стояха нови трима с насочени пистолети. Без маски, но също с голям кожен куфар. Изглежда този сезон беше модно гангстерите да се движат по трима и да носят големи кожени куфари.

Вихър се усмихна. Искаше да им каже, че са позакъснели — само преди минута техни колеги са задигнали Шуши. Кой знае защо беше сигурен, че и те са дошли за маймунката и подбираше на ум по-такива думи, та съобщението му да прозвучи по-така, по-внимателно, да не подразни господата с пистолетите. Приличаха на истински. Може би дори стреляха…

До внимателен разговор обаче не се стигна.

Гангстерите започнаха светкавични действия. Получи се нещо като стократно репетиран спектакъл.

— Бил, натикай маймуната в куфара!

Това каза Теди Таблетката, шефът на бандата, гълтайки някакви бели таблетки, които според него силно просветляваха мозъка.

Ето и сега, щом преглътна първата, Теди издаде заповед, говореща за далновидност:

— Прибери и бавачката на маймуната! — Той глътна още една таблетка. — Знам ли го тоя звяр какво яде! — Той глътна още една таблетка. — Ще вземе да му стане нещо и после дъртата няма да плати откупа!

Вихър веднага схвана, че „дъртата“ е мисис Мъни, а него го бъркат с Шуши. Но не се обади. Нека гангстерите ги измъкнат оттук, после лесно. В смисъл: ще му видят опашката.

Той изтича, отвори куфара и се напъха вътре, мамейки с пръст Вихра да го последва.

Жестът му направи добро впечатление на Бил (същият Бил, комуто Теди нареди да натика маймуната в куфара). Той се страхуваше, че докато я хване, ще му се наложи да се катери по тавана и корнизите. А тя без подкана влезе в куфара. Че и бавачката си повика.

— Браво! — Бил погали Вихър по главата. — Хубаво е човек да си има работа с глупави маймуни!

— И аз така мисля — измърмори Вихър, но Бил (не беше чувал за говорещи маймунки) шътна на Вихра.

— Глас да не съм чул! Иначе ще има бум-бум! — и той потупа пистолета си.

Ох, какъв пистолет беше това! Гордостта на Бил. Заради този пистолет днес всички почтително му викаха Бил Снайпера.

А започна зле.

Още щом проходи, малкият Бил се насочи към вратата. Усещаше, че зад нея е големият свят и много се надяваше големият свят да бъде добър с него. Без да щади лакти и колене, Бил домъкна стол, покатери се и стигна бравата.

Ох, колко интересно беше навън! Разноцветни мигащи светлини, автомобили, забързани хора. Дали ще имат време да му обърнат внимание, ако им се усмихне?

Обърнаха му.

Един здравеняк подсвирна изненадано и килна шапката си на тила. Сега вече шапката не му пречеше. Той тегли силен шут на Бил и го вкара обратно зад вратата.

После се извини на цвилещата от възторг тълпа, че го сритал.

— Трябваше да настъпя тоя ухилен червей — извини се той, — за да не загрозява нацията.

Тълпата зацвили още по-възторжено, изразявайки съгласието си да се мачкат червеите, особено ухилените; да не се загрозява нацията; да се пази чиста расата и други такива! И предвождани от здравеняка, се юрнаха към негърския квартал да намалят черната раса, за да разкрасят нацията…

След месец Бил набра кураж да се подаде отново навън и го донесоха с разбит нос и скъсано ухо. Второто си ухо не посмя да рискува и седна пред телевизора. След като го включи, разбира се.

Дремеше на рекламите за сапун и дамски чорапи, но започнеше ли гангстерски филм, веднага се разсъмваше. И се ококорваше.

А след няколко години се плесна по тясната ивица между веждите и косата и замина за съседния град, където никой не го познаваше. Тук, там — намери оръжеен техник и му показа чертеж: негов чертеж, на Бил.

— Настоявам да бъде спазен точно!

Оръжейният техник се взря в очите му. Макар и ясносини, те бяха разположени малко особено. Техникът остана с неприятното чувство, че го гледат двама с по едно око от различни етажи. И то не съседни.

— Едва ли — изрази съмнение той, — едва ли ще се получи пистолет, ако спазя точно чертежа…

Бил се ядоса. Дори се развика, че плаща с парите си и онзи е длъжен да направи каквото Бил иска!

— Ще дойда след три дни! — приключи той.

От нетърпение обаче отиде още същата вечер и завари техника да сглобява нещо като срязан на две радиатор от парно отопление с нещо като дръжка на лопата.

— Идиотщина някаква! — намръщи се Бил и се поинтересува: — Защо се занимаваш с идиотщини?

Нищо и никакъв въпрос, но в интонацията му напираше желание за кавга.

— Това е оръжието според вашия чертеж.

— Тъй ли? — не повярва Бил. — А какво е онова, дето стърчи като дръжка на лопата?

От усуканото обяснение на техника излезе, че стърчащото било цевта. Съвсем според чертежа.

— Не ми харесва — призна Бил. — Махни я! — заповяда Бил. — Пистолетът трябва да бъде елегантен — поучи го Бил. — Сложи му три цеви!

Когато пистолетът беше готов, го изпробваха. От трите цеви излитаха куршуми, малко по-къси от неподострени моливи. Шум обаче не се вдигаше: никелираните заглушители, приличащи на мотоциклетни ауспуси, отлично си вършеха работата — пистолетът стреляше тихо, сякаш някой, увит в два юргана, чукаше на добре смазана пишеща машина.

Бил огледа внимателно пистолета, застана отстрани и каза, че за съжаление оптическият мерник не е достатъчно изискан за страничния наблюдател. И обясни защо.

— Аз съм малко късоглед.

Той се изхили на шегата си (ако 16 диоптъра е малко късогледство!) и остави техника да си блъска главата.

Сега пистолетът придоби свръхестествен вид: вместо оптически мерник беше монтиран мощен телескоп, с чиято помощ можеха да се различат следи от човешки крак по лунната повърхност. Бил обаче успя да види на двайсет метра телеграфен стълб и се зарадва.

— Хи-хи, телеграфен стълб! Твърдя! Дали по някаква причина не се е подобрило зрението ми? — вторачи се той в оръжейния техник, който, разбира се, не беше там, накъдето гледаше Бил, а зад гърба му.

— Подобрило се е! — изсумтя техникът, надявайки се най-после да се отърве от идиотската поръчка.

Но клиентът беше капризен.

— Аз обичам удоволствията — сподели между другото Бил.

— Всеки ги обича — въздъхна техникът.

— Но аз през всички сезони. Дали през зимата няма да ми е студено на ръката?

В дръжката на пистолета беше сложен електрически нагревател и зимата вече не заплашваше ръката на Бил.

— А през лятото? — поинтересува се той.

— Какво през лятото? Тая година не се очаква лято! — Уплашен от перспективата да вкара хладилник в дръжката на пистолета, техникът готов да изтрие лятото от списъка на сезоните.

— Няма ли да ми е топло на ръката? — поясни Бил, който след дълго размишление си науми, че ако тая година мине без лято, догодина може би ще се появят две лета. Нещо като компенсация.

Оръжейният техник усети, че нервите му се разтреперват, но се овладя.

— Не, няма да е топло на ръката ви. Освен ако не забравите да изключите електрическия нагревател.

— Всеки идиот ще се досети — каза Бил. — Аз имам пред вид слънцето.

Техникът отговори, че това надхвърля възможностите му. Просто нямало как да постави на пистолета бутон, с който да гаси слънцето.

— Всеки идиот ще се досети! — повтори Бил. — Имам пред вид чадърче. Съвсем мъничко, на сини цветенца. Представяш ли си? През лятото, щрак, и над пистолета се разперва чадърче на сини цветенца. Хем ще ми пази сянка, хем ще ми създава настроение. С настроение, знаеш, по-инак е…

Оръжейният техник плю и се зае с чадърчето на сини цветенца.

А когато чадърчето взе да прави щрак над пистолета, придобил вече напълно фантастична форма, Бил спомена, че обича да гледа телевизия и няма ли как да се монтира портативно апаратче с едно такова мъничко екранче, за предпочитане цветно, та хем да стреля, хем да гледа гангстерски филми.

Техникът кротко отговори, че и той имал пред вид точно цветен телевизор. Цяла нощ не мигнал, за да обсъжда този въпрос. Радвал се, че мислят еднакво. Имал даже идея да вгради в пистолета вана за двама — да си сапунисват гърбовете. И игрище за бейзбол заедно със съблекалните и тоалетните, та Бил хем да стреля, хем другото…

Въпреки кроткия тон, техникът така трепереше от нерви, че приличаше на електромонтьор, който вместо с отвертка е бръкнал с пръст в контакта.

Бил грабна пистолета и изхвърча навън с твърдото убеждение, че най-неуравновесените и нервни личности в света са оръжейните техници.

После влезе в един бар и стреля в тавана.

Независимо от това изнесоха два трупа, но за пръв път не посрещнаха Бил с упреци, че загрозява нацията. Никой не се изхили и не подметка: „Хе, каква муцуна има тоя идиот!“

Напротив! Чу се страхопочитателен шепот:

— О, какъв пистолет има господинът!

Ето как притежанието на някои предмети променя лицето. До неузнаваемост. И го заобикаля със страхопочитание.

Наоколо масите бяха свободни, обаче Бил се насочи към заетата от трима наперени типове с карирани ризи. Беше краят на юли и той реши, че в края на юли кариралите ризи го дразнят.

Сложи пистолета на мадата и процеди през зъби.

— Тук ще седи Бил Снайпера!

Тримата услужливо му предложиха стол. Бил седна и се прозя.

— Бил Снайпера ще си пие уискито сам.

Карираните ризи профъфлиха, че приседнали колкото да му запазят мястото и сега вече можели да си тръгват, нали? И така бързо скочиха, че столовете останаха на гърбовете им.

Бил не ги удостои с отговор.

По този начин той се мъкнеше от бар на бар.

Чакаше.

За него и пистолета му плъзнаха невероятни слухове. Стигна се дотам, че му приписваха всички политически убийства, извършени през последните два века, свързваха името му с покушенията върху двамата бивши президенти, с десетина преврата на континента и на близките острови, та дори със самоубийствата на частни лица. Наистина самоубийствата не прикачваха на Бил, а на прословутия му пистолет. Уж го давал под наем. На приятели, разбира се…

А като се стигна дотам, най-сетне се случи онова, което Бил очакваше. При него седна някакъв едър мъж, глътна бяла таблетка и тихо заговори.

Оттук нататък животът на Бил потече като в гангстерски филм.

Акцията за отвличането на Шуши беше важна за бандата на Теди Таблетката. Надяваха се да вземат един милион долара откуп.

Но трябваше да побързат.

— Шефе, маймуната и бавачката са в куфара — докладва Бил. — Да изчезваме, докато не са ни усетили!

Теди Таблетката надникна в плана на къщата и посочи вратата вдясно.

— Джони, отвори тази врата. Ще се измъкнем оттук. Струва ми се по-безопасно.

— Лесна работа — отвърна Джони. (Джони Шперца, третият член на бандата, който се отличаваше от Теди и Бил главно по ръкавиците. Носеше ги винаги. Дори се къпел с тях, казваха.)

Съшият Джони увери шефа, че ключалката е проста, види се, правена от невръстно дете, да няма грижа за нея. По-добре да хвърли едно око на зелените масички за игра на карти — не са ли направо произведение на изкуството?

Джони Шперца въздишаше възхитено. На такава масичка да поиграе, пък ако ще да умре после!

— Ще ти се случи непременно, ако се помотаеш още с вратата! — изръмжа Тели. — Всеки момент може да ни изненада някой!

Все едно че го повика.

Свирукайки си весело с уста, довтаса длъгнест лакей и видял гангстерите, се закова на място, но от страх продължи да свири.

— Бил, запуши му свирката! — заповяда Теди.

Бил вдигна тристволния пистолет и откри невъобразим огън. За няколко секунди на полилеите не остана здрава лампа, огледалата напуснаха местата си и се скупчиха на пода, превърнати на стъклен пясък, а стените бяха перфорирани надлъж и шир сякаш тегелирани на шевна машина с най-ситния бод.

Е?

Лакеят стоеше невредим и от ужас свиреше задушевно като флейта.

Този път Бил се прицели внимателно и планът в лявата ръка на Теди се разлетя на конфети.

Шефът не се разтревожи: планът вече не му трябваше, знаеше го наизуст; само прояви загриженост да не би при подобна стрелба Бил да се самоубие или, не дай боже, да се нарани. Бил отговори, че място за безпокойство няма. Полагал всички усилия да избегне злополуките. Нека глътне глътка уиски и ръката му ще престане да трепери, а флейтистът ще млъкне.

— Гарантирам!

Усетил, че още малко ще се радва на вниманието на гангстерите, лакеят се реши на мъжествена постъпка. Събра воля, напрегна мускули и припадна. По телевизията беше гледал, че и по припаднали стрелят, но по-рядко.

Като напук влезе друг лакей. Много симпатичен и много съобразителен. Тутакси сложи пръст на устните си — шът!

— Господа — прошепна той, — аз също съм господин. Нито съм ви виждал, нито съм си подавал носа тук. Желая ви успех!

Събу си обувките и излезе на пръсти.

По дяволите!

Изглежда лакеите на мисис Мъни не можеха да изпият следобедното си кафе, ако не минат през тази зала!

Нахълта трети. Имаше такова плоско лице, сякаш беше правнук на Сплескания нос. Не беше симпатичен. По-скоро плешив и с вродено любопитство, прекрачващо границата на нахалството.

— Какво има вътре? — спусна се към куфара той, като че ли беше митничар и не се съмняваше в правото си да провери съдържанието му. Настъпи неловко мълчание. Бил се бавеше с телескопа.

— Е, какво има в куфара? — настоя лакеят.

Теди разбра, че Бил няма да се оправи скоро с телескопа и взе инициативата в свои ръце: блъсна лакея да коленичи и заповяда:

— Кажи лека й пръст!

— Лека й пръст!… На кого?

Цяла минута Теди чака изстрелът на Бил да му спести отговора, но изглежда и Бил чакаше да чуе кой е напуснал безвременно тоя свят.

— Шуши се спомина нощес и мисис Мъни нареди да я положим в семейната гробница — оповести Теди. — Ние сме от погребалното бюро.

Лакеят се разплака. Той бил маникюристът на Шуши. Сега мисис Мъни щяла да го уволни, без да му плати за изминалата седмица.

Заплатата!

Той се паникьоса. Отмести опрения в челото му пистолет и задърпа Бил да му каже дали ако направи маникюр на покойната Шуши, ще си получи заплатата, а?

Теди беше готов да наругае Бил, че още не стреля, когато видя нещо кръгло и черно пред очите си. Кошмар! Лакеят беше отместил цевите да зеят точно срещу него!

— Залягай! — изрева инстинктивно Теди и се просна по корем.

Бил (послушно момче) се тръшна на пода и цевите отново зейнаха срещу шефа.

Лакеят не обръщаше внимание на търкалящите се гангстери. Вероятно смяташе, че това е някакъв ритуал на служителите от погребалното бюро. Хвана се пак за куфара и попита сигурни ли са, че Шуши е умряла. Може само да е припаднала. Той веднъж така припаднал за ден-два и насмалко да го заровят жив.

Теди му обеща, ако не остави куфара на мира, да се погрижи този път да го заровят умрял.

— А заплатата ми? — не преставаше оня. — Какво ще стане със заплатата ми?

И отвори куфара.