Руфо червенокосия

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Тази телефонна кабина беше най-старата в града. С увиснала врата и с цвят, който някога може да е бил зелен. Какви ли не хора бяха минали през нея. Всякакви.

Слушалката са държали детски ръчички, за да се обадят в къщи, че са мокри, защото вали дъжд, и те ще чакат тук, докато дойдат да ги приберат. С големия чадър.

Слушалката са държали и други ръце. По жицата е кънтял глас, който нагло е уведомявал негъра Джим да чака тази нощ. Те идват. Те ще го линчуват. Непременно! Така че да не търси изход.

Да, всякакви е виждала старата телефонна кабина.

Наскоро дори се обадиха от нея на кмета и предупредиха, че ако не подпише онзи договор (той знаел кой!), да върви да си пише некролога. И наистина след седмица на кабината лепнаха некролог на кмета. По нищо обаче не личеше да го е писал собственоръчно. Някак съвсем непочтително се уточняваше, че главата му била перфорирана със седем кръгли дупки… Затова сега старата телефонна кабина изведнъж усети, че в нея влиза нещо съвсем различно. Тя никога не беше виждала по-самоуверен, по-изпълнен с оптимизъм човек.

Бе дошъл великият миг в живота на Теди Таблетката.

А някога, доста отдавна, той се казваше Теди Намерения. Пък още преди това нямаше никакво име. И той самият беше никакъв — едно червено бебе, повито в мръсна дрипа. Булдогът Теодор го намери в двора на приюта за подхвърлени деца и довлече парцаливия вързоп при директорката. В чест на булдога нарекоха бебето Теди.

Щом Теди порасна около метър и половина заедно със стърчащия право нагоре перчем, го изхвърлиха от приюта.

— Само перчема си да продадеш на някой майстор на четки, пак ще изкараш за хляба — изпроводи го директорката.

Тя имаше нос, който можеше да използува за тапа на шише. Но въпреки този нос, прочете две страници от библията, за да внуши на Теди, че трябва да бъде добър, честен и справедлив. Да не краде, да не убива, а втората си риза да даде на оня, който няма нито една.

Теди попита откъде да вземе втората риза, но директорката вече четеше на друг за същата риза.

Така тръгна по улиците неголемия град. Нагледа се на витрини и огладня.

— Къде ли е майсторът на четки? А? Къде е?

Намери един, който му се присмя и го посъветва да си обира крушите.

Теди беше твърде гладен, за да се вслуша в съвета, но ритниците на майстора го склониха.

Тича, докато се спъна в един сандък. На сандъка пишеше: „Търся работа“, а върху него си клатеше краката този, който търсеше работа. Ребрата му стърчаха като на радиатор за парно отопление.

— Къде тичаш? — полюбопитствува той.

— И аз не знам. Гладен съм.

— Ами тогава сядай до мен и чакай. Все ще ни излезе късметът.

Теди се настани до него и заклати крака.

Наоколо, додето око стигаше, седяха още много и си клатеха краката.

Някакво съмнение се прокрадва у Теди.

— А често ли ви излиза късметът?

Обясниха му, че не на всички и не всеки ден. Случвало се да поработят веднъж в месеца.

Теди се замисли дали ще издържи цял месец гладен. Не издържа и до мръкване и хукна.

Озова се в края на града.

Тук в прави редици бяха подредени хиляди кофи за смет. В тях ровеха дрипльовци. Теди се навря в най-близката кофа и взе да тъпче устата си с две ръце. Сякаш всеки момент можеха да прекъснат обеда му.

Прекъснаха го. Дрипльовците.

— Е? — наобиколиха го те. — От кой квартал си?

— Аз нямам квартал — отвърна Теди. Не знаеше що е „квартал“, но не си спомняше някога да е имал подобно нещо. Никога нищо не бе имал.

— А да си се записвал в нашата организация?

Теди чистосърдечно им довери, че не умее да пише. Последва подигравателно кискане, сякаш дрипльовците бяха завършили по два скъпо платени колежа и вече учеха в трети. Още по-скъпо платен. Кискаха се и го биеха, без да го вадят от кофата.

Свести се от оглушителен грохот. Нещо твърдо, студено и непоносимо вонящо го удряше по главата. Протегна ръце да се ориентира и изтръпна от ужас. Беше затворен в кофа за боклук, която се търкаляше по стръмно нанадолнище. Теди се развика за помощ.

Не след дълго кофата спря и капакът се отвори.

— Гладно ли си, котенце? — надникна вътре един червендалест мъж.

Никога не бяха наричали Теди котенце, но въпреки това той си призна, че е гладен.

— Сега ще му дадем нещо на котенцето и хем ще му мине гладът, хем ще му се просветли мозъчето…

Червендалестият пъхна в устата му бяла таблетка и каза да я смуче. На Теди му се зави свят, но усещането за глад се притъпи.

Сутринта получи още една таблетка и така седмици наред, додето свикна с белите таблетки и започна да иска по две на ден, после по две на час. Точно тогава червендалестият каза:

— Свършиха се, котенце.

— Как така се свършиха? Джобът ти е пълен — засегна се Теди.

— Пълен е, ако имаш пари. Безплатно повече не давам.

— Че откъде да намеря пари?

— Първо си намери тояга.

Теди беше схватливо момче и намирането на дебела тояга не му отне много време. Още по-малко време му отне чакането в един тъмен вход, за да я стовари върху главата на закъснял минувач.

Пребърка джобовете му и забогатя с цели десет долара. Което го накара да разцелува ограбения.

После отиде в хотела, нае стая и поръча вечеря с такъв непостижим вид, като че ли бе държал лицето си в гипсовата отливка на Наполеон. Заедно с вечерята му поднесоха открита картичка, в която заповядваха на Теди да внесе в банката половината от плячката. Следваше дългият номер на банковата сметка на някой си М.

— Ама че шегаджия! — разсмя се Теди, скъса картичката и се нахвърли върху пържолата.

Спа дълго, а като се събуди видя на вратата бележка, прикована с кама. На камата се зарадва, но бележчицата го ядоса. Същият М. питаше какво още чака, та не праща парите. Теди се закани да разбие носа на тоя тайнствен М. и пак тръгна на лов.

Втората му жертва се случи петдесетгодишен дебел мъж. Но Теди не го разцелува. Възпря го сериозната мисъл, че в професията си човек не бива да проявява сантименталност. И още нещо:

— Толкова дебел, а в портфейла му само сто долара!

Апетитът на Теди бе пораснал.

В хотела разпиля доларите по масата и се качи върху нея. Разхождаше се по банкнотите и си втълпяваше:

— Теди, от теб ще стане човек! Ще стане!

Когато си го каза хиляда пъти, покрай самодоволното му лице свирна куршум и се заби в отсрещната стена, сякаш да му посочи какво е лепнато там.

Пак бележка от М.: „Вече ми дължиш петдесет и пет долара и ако не ги получа още днес, следващите куршуми няма да минат покрай ухото ти! Направо ще перфорират главата ти със седем кръгли дупки!“

Теди глътна цяла шепа таблетки и веднага се досети, че са го приели в някаква тайна организация, на която трябва да плаща членски внос. Дали иска, или не иска, явно беше без значение.

— Седем дупки — попипа челото си Теди. — И то кръгли. Не са малко… — изруга Теди и се затътри към банката. Оттогава Теди Таблетката редовно внасяше половината от ограбеното в банковата сметка на М., без да знае кой е. Много години напразно се мъчеше да се отърве от този М. и замисли отвличането на Шуши. С откупа смяташе да плати наведнъж членския си внос на М. и до края на живота си да не дели с никого. Да бъде свободен!

Затова сега бавно и тържествено набра телефонния номер на мисис Мъни.

— Ало, дъртата! — поздрави Теди, когато отсреща вдигнаха слушалката. — Маймуната ти е у мен. Ако до три дни банковата ми сметка не се покачи с един милион долара, на четвъртия ще получиш великолепни ръкавици от маймунска кожа!

Дори телефонната кабина усети как на другия край на жицата се подхилкват иронично.

— А не искаш ли случайно да ти перфорират главата със седем кръгли дупки? — попита мисис Мъни. — Съжалявам, но ти сам определи и размера, и срока за внасянето на членския внос. — От гласа на мисис Мъни не лъхаше съжаление. — Маймуни ли ще крадеш, деца ли, но гледай да не са мои, а на някой, който ще плати два милиона долара откуп. Половината, както обикновено, се полагат на мен. — Мисис Мъни вече не криеше, че е тайнственият М. — Побързай, парите са ми нужни за изборите. Нали знаеш, неизвестни гангстери ни лишиха от добрия кмет и не ми остава друго, освен да се кандидатирам за кметица…

Долната устна на Теди увисна. Като че ли да се отдели долната ти устна от горната е признак на неприятна изненада. Но как, дявол да го вземе, можеше да се досети, че мисис Мъни е шефът на тайната организация, на която толкова години плаща членски внос?

— Да си се сетил! — изсмя се тя. — След час Шуши да си е в къщи, иначе седем кръгли…

Теди изтърва слушалката. Старата телефонна кабина не беше виждала по-объркан човек да излиза от нея. А след малко видя и най-отчаяния, защото, вървейки към колата, Теди забеляза, че маймуната и бавачката липсват. Ами да.

Джони и Бил, които трябваше да пазят Шуши, се скараха кой да остане в колата и кой да отскочи до бара. Но веднага се одобриха: нямало смисъл да си развалят приятелството точно сега, когато шефът ще донесе милиончето.

Заключиха колата и заедно отидоха в бара. Тогава нашият Вихър се размърда.

— Дойде моментът да си ходим.

Досами форда спря камион, натоварен с дълга метална конструкция. Конструкцията беше направена от заварени една за друга метални пръчки, толкова сложно преплетени, че отстрани приличаше на увъртян ребус, допълнително надраскан с молив.

— Ето — посочи Вихър. — И транспортът пристигна.

Измъкнаха се през прозореца и той помогна на сестра си да се провре между железните пръчки.

— Не влизай много навътре, че после не можеш се измъкна. И престани да трепериш! Страшното мина! Идвам при теб…

Вихър не успя да отиде при нея, защото камионът внезапно потегли.

— Стой! — развика се Вихър. — Аз още не съм се качил!

Изглежда шофьорът не чу, че Вихър още не се е качил и камионът взе да набира скорост.

В следващите десетина минути случайните минувачи наблюдаваха изключително упоритото тичане на маймунка след камион. Беше толкова интересно, че забравяха накъде са тръгнали и спираха да позяпат.

От супермаркета изскочи месарят. Имаше такива тесни рамене, че да не беше разпределителната роля на шията, спокойно можеха да минат за едно рамо. Размахвайки голям нож, той обясни, че снимат филма „Маймунката и камиона“. Бил сигурен, защото и той в свободното си време пописвал сценарии.

— И главният герой винаги размахва касапски нож, нали? — подигра го някакъв гражданин, на когото филмите на ужасите, въртящи се по екраните, бяха дошли до гуша.

— Вероятно камионът е натоварен с банани — предполагаха други защо тича маймунката.

— Нищо подобно! — опроверга ги мнозинството.

Именно мнозинството знаеше — това не са банани, а металната конструкция за моста. За новия мост.