Руфо червенокосия

ТРЕТА ГЛАВА

Поначало Вихра прие Кики на нож. Не че грабна кухненския нож да го плаши, но още щом го зърна, прояви открито своята антипатия. Нещо като неприязън.

Обиколи го от всички страни, помириса го и се намуси.

— Не понасям миризмата на бензин!

За нея роботът беше чисто и просто автомобил с крака — затова й миришеше на бензин.

— Хайде де! — засегна се Вихър. — Той се движи с батерии, които нощно време зарежда от електрическата мрежа.

— Същинска ютия! — презрително процеди Вихра и почука с пръст по главата на Кики.

— Влезте — откликна тозчас Кики, несъобразил откъде идва звукът.

— Хе! — крякна със задоволство Вихра. — Глупава ютия!

Следобед Вихър се зае да прави автомодел. Кики чевръсто изчисляваше със сметачната линийка всеки детайл и същевременно зубреше телефонния указател. От двете хиляди тома в домашната библиотека единствено него не беше научил наизуст.

— Да, Кики — рече Вихър, — такъв модел ще измайсторим!… — примижа Вихър, че не се разбра дали моделът ще бъде малък и ще се вижда само с присвити очи, или ще бъде дотам бърз, та другите автомодели на състезанието ще му гълтат дима. Кики разбра, че ще му гълтат дима.

— Не забравяйте — Кики говореше изключително на „ви“, много учтив беше. — Не забравяйте — повтори той, — че газовете от ауспуха са отровни. Предлагам да създадем автомодел със слънчеви батерии. Гарантирана дълготрайност — слънцето ще изразходва енергията си след няколко милиарда години.

Идеята за сътворяването на автомодел, който ще му служи безотказно няколко милиарда години, допадна до немай-къде на Вихър и те с Кики помъкнаха цялата си техника на терасата. Слънце там колкото щеш! Терасата обаче беше окупирана. От Вихра. Тя наблюдаваше белите пухкави облачета и настървено ги рисуваше като резедави точки.

— Пак ли ще се занимавате с глупости? — Вихра имаше пред вид техниката. — На тая ютия не й ли изгоря вече реотанът? — Вихра имаше пред вид Кики.

Както обикновено Кики си остана вежлив.

— Здравейте. Добре ли спахте тази нощ?

— Абе аз ще здравея, ама ти ще си здрав, додето грабна големия чук! — сопна се Вихра. — Бабчето тази нощ пак не е спала, защото си тропал като подкована кобила из апартамента!

Вихра бъркаше. Кики можеше да се сравни не с подкована кобила, а с цял ескадрон (също подкован) — що се отнася до шума, който вдигаше при ходене.

Кики любезно цитира обширен пасаж от медицинската енциклопедия, където се доказваше: възрастните хора спят малко независимо дали са сами в апартамента, или с кобила. Независимо дали подкована, или не.

Работата по автомобила бързо напредна и скоро, задействуван от слънчевите батерии, той направи първото си кръгче по терасата. Направи го и спря. Защо така? Нали уж щеше да бъде дълготраен? Автомобилът остана с впечатление, че енергията на слънцето е секнала, понеже са изтекли няколкото милиарда години. А той не е забелязал. Случва се. И не се ядоса. Вихър обаче се ядоса — със слънцето всичко беше наред, но отсрещният блок хвърляше сянка. Лицето му побеля като червена ябълка. Старателно обелена.

— Не бива да се ядосвате — посъветва създателя си Кики. — Това действува отрицателно на нервите — напомни Кики. — Което пречи, трябва да се махне — предложи Кики.

На бърза ръка нахвърлиха три проекта как да бъде преместен отсрещният блок и се завтекоха при съседите да ги предумат.

Съседите излязоха свестни хора. Приеха и трите проекта. Вихър и Кики сновяха по етажите, звъняха по апартаментите и все повече се уверяваха в добрината на съкварталците си.

Засмян, в най-ведро настроение, Вихър позвъни на бай Анто и унесен в мечти, забрави пръста си на бутона.

Бравата щракна и на прага се появиха три неща: пижамата на бай Анто, отзивчивата му усмивка и, разбира се, самият той.

— Добър ден — кимна Вихър, а Кики се осведоми дали съседът е спал добре тази нощ.

— А? За гъби ли? Ей сега…

Не, бай Анто не беше глух, но как да чуе човекът, като Вихър продължаваше да звъни.

— Да видите чертежите! — изкрещя Вихър и понеже едната му ръка бе заета със звънеца, помоли бай Анто да сложи пръста си на бутона. Чак тогава разгърна папките и започна да обяснява.

Край тях мина пощальонът и поздрави. Тъй като Вихър разкриваше замисъла на най-забележителния проект: взривяване на горните етажи с цел да не се мести целият блок, а бай Анто клатеше глава и усърдно натискаше звънеца, на поздрава отговори само Кики. Не пропусна да се осведоми дали пощальонът е спал добре тази нощ.

На връщане, сварил същата сцена, пощальонът изказа предположение, че собственикът на апартамента, на който звънят, вероятно го няма или се къпе в банята. Да не упорствуват. И на него му се случвало да разнася телеграми по домовете, а получателите да ги няма или да се къпят в банята. Човешко е.

Вихър и Кики се прибраха окрилени в къщи, но тук ги чакаше разочарованието, излегнало се на дивана. Без да става от дивана, татко промърмори, че състезанието ще се провежда в зала и следователно автомобилът със слънчеви батерии е за никъде.

— Нали?

Изводът беше очебиен и Вихър го усети като удар по очите.

— Ами то излиза, че няма защо да взривяваме горните етажи на блока — помръкна той. — А съседите толкова се зарадваха…

— Което пречи, трябва да се махне — ободри го Кики. — Ще взривим покрива на състезателната зала.

Сега разочарованието дойде от метеорологичната служба. Прогнозата за деня на състезанието беше облачно време. Значи нямаше смисъл да взривяват покрива на състезателната зала. Край на взривовете!

— Тогава ще сглобим файтон! — разсърди се Вихър и помъкна Кики към терасата.

— Пак ли вие? — пресрещна ги Вихра. — Пак ли с вашите глупости, тенекеджии такива!

— Разумният човек… — започна философски Кики, но Вихра прихна, че било смешно да се позовават на разума — какъв разум у хора, които се занимават с техника!

Само това му липсваше на Вихър в тази минута — да го обиждат на техника. Той разкърши рамене, сякаш досега бе пълзял в маркуч, представи си какво би направила капка бензин над запалена кибритена клечка и го направи: избухна.

— А твоите рисунки са… А твоите рисунки са… — Гневът така размърда чертите на лицето му, че никой фотограф не би се наел да го снима в момента, а подходящата дума все не му попадаше на езика.

Кики беше на поста си. Преброи белите пухкави облачета и резедавите точки на Вихра и с помощта на сметачната линийка изчисли:

— Което пречи, трябва да се махне.

Вихър не се забави. Смачка изпъстрения с точки лист и го хвърли от балкона — махна което пречеше.

— О! Ще хвърляме? — Вихра грабна сандъчето с инструментите и го изсипа върху Вихър. Клещи, шила, менгемета, уплашени да не го наранят, отскочиха от главата му.

— А масльонката не отскочи от главата ви — любезно забеляза Кики. — Защо? Къде е?

Вихра посочи ръкава на брат си и с неподражаем тон пропя:

— Ръкавът му е изцапан с нещо мазно…

Ето къде била масльонката! Изцедена до капка! А очите на Вихра бяха пълни с решимост да гледат и занапред омазнени ръкави…

— Що за безобразие? — Вихър посочи петното, сякаш очакваше то да се обиди от посочването и да изчезне. Или поне да избледнее.

— Което пречи, трябва да се махне — подаде ножицата Кики. — За равновесие ще отрежем и двата ръкава.

Отрязаха ги и се получи нещо като потник. С яка. И с копчета отпред.

Същата вечер, когато децата заспаха, а Кики, клекнал, до контакта да се зарежда, изчисляваше нещо си, майчето, татко и бабчето се разприказваха.

— Хубаво е, че детето рисува — започна майчето.

— Но защо все точки? — продължи бабчето.

— Вече ми се мержелее пред очите от тях! — завърши татко с молба от днес нататък да не готвят супа топчета — напомняла му Вихрините точки.

Цяла нощ умуваха и нощта, навикнала да бди над спящи хора, хем се дивеше на издръжливостта им, хем й беше драго, че си има компания.

Накрая майчето, татко и бабчето се наговориха да обявят война на точките. Не, не се строиха в редица пред Вихра и не казаха открито: „Тъй и тъй, Вихре, обявяваме война на точките!“, а постъпиха другояче. Прибягнаха до нещо като военна хитрост.

От петък още татко затръби, че е страстен турист и до неделя все стягаше багажа.

— Ти отиваш на море — показа досетливост Вихра, видяла татко да слага в раницата банския си костюм. — Не, отиваш в Сахара — съобрази Вихра, понеже към банския костюм бе прибавен двулитров термос. — Впрочем, човек ожаднява и във вулкан — преизпълни се Вихра с уважение към храбрия татко.

А храбрият татко имаше доста примирен вид.

— Ако се наложи, и морето ще преплувам, и пустинята ще прекося, и в кратера на вулкан ще се спусна, само и само…

— Ама ти прибра и моята… — възкликна Вихра, зърнала сред багажа своята жилетка. — Тя ще ти е малка — рече да си я вземе Вихра, спъна се и падна.

При което се намери в непосредствена близост до раницата. Нещо повече — според раницата Вихра влезе в нея. Не цялата, но ръцете, краката и главата й бяха вътре. Татко й се скара.

— Какво търсиш?!

Татко я измъкна оттам.

— Взел съм всичко, няма нужда да проверяваш!

Татко посочи часовника.

— Ще изпуснем автобуса за Витоша.

Витоша ли? Кога го е молила да я води на Витоша? Нашата Вихра бе обхваната от подозрения и поведе разговор, за да разкрие истинските му намерения.

— Художниците са фотографчии! — клеветеше ги тя по пътя към трамвайната спирка. — Всеки може да нарисува това, което вижда, но само аз проявявам новаторство! — дрънкаше тя в трамвая. — В моите точки е скрита простота, изящество, дълбок смисъл. Мога да си представя различни неща — според настроението си: кон, гръмотевична буря или лопата, минзухар, гъсеница… — изреждаше тя предимствата на точките, докато тичаха към автобуса.

Автобусът ги забеляза отдалече и реши да ги почака. Да, но те спряха и започнаха да спорят. За изкуството.

Автобусът трябваше да спази разписанието и сигнализира, че тръгва. Да побързат.

Къде ти! Татко и Вихра тъкмо сега си доказваха най-важните неща. Пак за изкуството. Автобусът все още беше на спирката, когато те дотърчаха запъхтени и разбраха, че този е за другаде. Техният току-що заминал.

Но татко не се отказа от идеята си да качи Вихра на Витоша. Нека стъпи на Черни връх, нека види боровете и брезите, нека чуе потоците и славеите, пък ще я пита после какви точки ще рисува!

— Ще вземем лифта — каза той с глас, сякаш след дълги отлагания удовлетворява мечтата на Вихра да отиде на Витоша с лифт, а не с автобус. — Дори по-весело ще бъде — увери я той.

— Какъв е тоя лифт? — Вихра гледаше като агне, на което предлагат екскурзия с гладен вълк и го уверяват, че ще му бъде по-весело.

В обяснението на татко се споменаваха някакви стоманени въжета и движещи се по тях кабини, от които на Вихра й замириса на техника. А покрай брат си беше насъбрала такива чувства към техниката, че да ги източеха в буркан и да ги смесеха с два буркана мед, пак щяха да вгорчат живота на всички техници и изобретатели по света.

Тя събу сандалите си. Надяваше се, че в лифта не пускат боси.

Татко не знаеше дали в лифта пускат боси и му се наложи да го замества.

Поклащайки се на раменете му, Вихра хвалеше татко и непрекъснато откриваше все по-неприятни качества в обикновения лифт. Ужас — ужасен бил!

— По-добре гледай наоколо — прекъсна я татко. — Каква хубост, а?

— Издаде ли се най-сетне! — скочи от раменете му Вихра. — Няма да рисувам тая хубост! Няма! — хукна по нанадолнището Вихра и татко едва я настигна.

— Добре, добре. Да идем в зоологическата градина.

— За да ме караш да рисувам слона! — нацупи се Вихра.

Татко не я накара да рисува слона. Просто не искаше от самото начало да я натоварва с такова едро животно. Търсеше нещо по-дребно. Заничаше от клетка в клетка, не млъкваше. Колко са бели белите мечки, нали? А кенгуруто, както се е подпряло на опашката си, не прилича ли на трикрако столче? И то с джоб.

— Виж пауна! — посочи го татко тъкмо когато разперваше опашка. После се плесна по челото, сякаш бе забравил ютията включена върху черния си панталон, и каза, че случайно имал в джоба си тетрадка и молив. — Ще нарисуваш ли пауна?

— Опашката може — отстъпи Вихра и татко много се зарадва, макар после да излезе, че нямало защо: нашата Вихра не нарисува цялата опашка, а се задоволи само с точките по нея…

— Хубаво — не се предаде татко и я повлече към друга клетка, заобикаляйки отдалеч австралийските кокошки, ягуарите, леопардите — въобще всичко, което се перчеше с точки по кожата и перушината си, под предлог че били много кръвожадни.

— Не думай! — ококори се Вихра. — Нещо май не съм чувала за кръвожадни кокошки…

Татко каза, че и той не е чувал и я заведе при маймунките. Те цвърчаха, пищяха, люлееха се на опашките си сякаш се възмущаваха, че посетителите спират и при другите животни. По тях не се забелязваха точки, но току-виж Вихра нарисувала само кръглите им очи, затова татко настоя да ги рисува от кръста надолу. Ако не друго, поне опашката ще трябва да изобрази с черта!

Пред устата на Вихра се мярна нещо сладко и тя го близна. Всъщност предвкуси победата си.

— Цял живот съм мечтала да ми позират маймунки — прие на драго сърце тя, — но тия не са достатъчно весели — набеди ги умишлено тя.

— Лесна работа, ей сега ще ги развеселя — тикна татко пръст между пръчките на клетката.

Той все още гъделичкаше маймунките, когато Вихра се прибра в къщи и поръча на бабчето да не чака татко за обяд, а да му занесе мусаката в зоологическата градина. Там бил. Претърпял нещо като поражение във войната с точките…

В същото време Вихър лежеше на дивана в хола, а майчето вадеше от гардероба дреха след дреха, обличаше ги и възпитаваше сина си:

— Е, как ти изглеждам така? — пременена в най-хубавата си рокля. — А сега? — надянала пенюара на бабчето,който й беше къс и широк.

— Ами ей тъй? — намъкнала панталона на татко наопаки, с един запретнат крачол.

— Чудесно — отвръщаше неизменно нейният син, загледан в тавана. — Чудесно.

— Как ще е чудесно! — кипеше майчето. — Аз ти давам пример за художествено оформление — хващаше се за главата майчето, — което е много важно! — натъртваше майчето, за да му напомни, че е дизайнер и разбира от тия работи. Дизайнерите наистина разбират от художествено оформление. Професията ги задължава.

Вихър все гледаше в тавана и майчето доведе неоспоримия пример: Кики.

— Какво е това?

— Робот с особена конструкция, изобретен в момент на изключително вдъхновение — издекламира Кики. — Колко добре ви стои този панталон — направи комплимент Кики. — Добре ли спахте тази нощ?

— Благодаря. Добре. — И без въздишката на майчето беше ясно: хич даже не е мигнала.

Тя завъртя Кики — нека Вихър хубавичко огледа произведеното в момент на изключително вдъхновение.

— Виж го само! Виж му ръцете — лявата по-къса от дясната и се удрят една о друга, та си му вързал възглавници на лактите да не дрънчи.

Кики с усърдие изпълни молбата на майчето да се разходи натам-насам.

— И краката му същите! Не за ходене, а за спъване!

— Сега е мой ред да кажа нещо за художественото оформление — надигна се от дивана Вихър. — Научи ли Кики енциклопедията наизуст? Научи я, защото е умна и самообучаваща се машина. Може ли Кики да направи автомобил? Може, защото е сръчна машина. А художественото оформление е вятър и мъгла!

Вихър улови Кики за по-дългата ръка и двамата с обидена походка напуснаха стаята.

Майчето я хвана мигрената, ала намери сили в себе си да зарадва татко (тъкмо се беше завърнал отчаян от зоологическата градина):

— Изглежда си прав! Ако обясним на децата кой е Руфо, те ще го обикнат и във всичко ще му подражават. Ще се стремят да станат като него. Стига сме си играли на разни войнички — това са стари, изостанали методи на възпитание…

Тези думи наистина зарадваха татко, но бабчето ги прие като лична обида:

— Значи аз съм остаряла? Значи моите методи са изостанали? Добре. Ще видите вие. Ще минем и без вашия Руфо! Аз се заемам с децата и ще бъдете свидетели… — Тя не довърши на какво ще бъдат свидетели майчето и татко, но то се разбираше — на нейната победа. Така бабчето се зае с приобщаването на Вихър към художественото оформление, естетиката и въобще към изкуството. Без много церемонии го помъкна към художествената галерия: старо, изпитано средство — изключено е картините на големите майстори да не му развълнуват душицата!

Помъкването, разбира се, имаше предисловие. Що зор видя бабчето, докато прилъже Кики да влезе в банята, за да го заключи там, понеже и той искаше да посети галерията. Нещо като компания да им правел.

В трамвая бабчето така разпалено описваше картините, които щяха да разглеждат — сюжета им, формата, багрите — че ватманът се заслуша и насмалко да мине през кръстовището на червен светофар. И щеше да мине, но трамваят му попречи — изскочи от релсите и се заби в тротоара. При пълна скорост. Което помогна на пътниците да се струпат на предното стъкло.

За няколко секунди стъклото остана здраво. После се разколеба — щом така го блъскат, може би го смятат за врата, и се отвори.

Пътниците, начело с ватмана, се изсипаха на тротоара и като мирни пешеходци вкупом тръгнаха след бабчето и Вихър към художествената галерия. Там ватманът щеше да изпадне в безподобен възторг и щеше да обещае на бабчето отсега нататък да я вози без билет. Защото на нея дължал второто си раждане.

Щеше да се разтюхка:

— Цял живот по релсите напред-назад, напред-назад…

И да хвърля умилени погледи на картините:

— Добре че трамваят набра кураж да изскочи от релсите, за да видя тая хубост.

И да тича заедно с всички от зала в зала.

— И то не сам, а с цял трамвай хора!

Точно след това му изказване бабчето забеляза, че не целият трамвай е тук. Вихър липсваше.

А сякаш за свидетел на поражението й пристигна майчето с Кики. (Не съумя да се отърве от него. Той я застигна по стълбите, тътрейки вратата на банята, и след като я попита дали е спала добре тази нощ, заплаши, че ако не го вземе доброволно със себе си, той ще я следва с вратата на гръб. Нещо като изнудване се получи.)

— Какво стана? — нетърпеливо заразпитва майчето. — Какво каза Вихър за художествената галерия?

— Каза, че общо взето я бивало и ако се изхвърлят картините и другите боклуци (скулптурите!), щяло да се отвори достатъчно място за състезание с авиомодели…

— И къде е все пак? — Погледът на майчето бе побрал всички нюанси на унинието.

Намериха го отвън. До цистерната, с която миеха улицата. С грейнало лице, сякаш пред него беше най-хубавата картина. Моля ти се! Изчислявал налягането на водната струя в маркуча. Диаметърът на маркуча, значи, го довел до такъв възторг!