Руфо червенокосия

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Около врата на Теди още висеше усуканият като примка вестник.

— Това ти… — побърза да каже Бил.

— А ти? — засече го Джони. — Ти не дърпа ли?

— Да, но само единия край…

По някое време си изясниха: и двамата са теглили вестника енергично в противоположни посоки, което е допринесло за сполучливото обесване на шефа. Напипвайки пулса му по ръцете и на други места, Джони и Бил установиха, че — да, изглежда е още жив и захванаха да го свестяват.

Откакто бяха влезли в бандата, шефът така се отнасяше с тях, че те не се подвоумиха как да го съживят.

Бил взе работата присърце. Звучните плесници напълно заместваха изстрелите от пистолета му без заглушителите. Но все пак Джони подозираше Бил, че щади дланите си и не се старае достатъчно. И тъкмо се накани да му даде урок — в смисъл, да му покаже как се правят тези работи, колата му попречи.

Тя летеше неуправлявана от никого!

Джони се хвърли към волана, ама късно. Фордът се вряза в огромната витрина на парфюмериен магазин и тъй бързо го прекоси, че продавачката, стояща гърбом, наруга телефона, задето звъни по-силно от друг път. Едва когато въздушната вълна я събори на пода и я заля с всички видове парфюми, осъзна грешката си. И се развика за помощ.

Магазинът беше ъглов и колата излетя през отсрещната витрина сякаш се бе отбила само за секунда — колкото да се напълни с одеколони, кремове и бръснарски ножчета.

— Нямам си късмет! — стисна юмруци Бил. Да държеше в шепите си кафе на зърна, би го смлял. Като мелничка.

Как да не се ядосва: в съседство беше барът. През него да бяха минали, все две-три бутилки уиски щяха да се търкулнат в скута му. А сега какво? Одеколон!

Той отви капачката на едно шише, помириса и плю. После изпи половината, а остатъка изля в устата на шефа.

Теди примлясна и дойде на себе си.

— Ако ми набуташ в устата и сандвич с бръснарски крем, ще се свестя окончателно — измърмори той, опипа примката на врата си и пое отново управлението на колата.

Събитията до този момент се развиха стремително и Джони и Бил не успяха да махнат злополучния вестник. Сега съжаляваха. Защото Теди веднага прояви интерес.

— Как вестникът…

— Бензинът свършва — прекъсна го Бил.

И макар да беше свенлив, не се сдържа и се поздрави на ум, че така ловко е отклонил неприятния въпрос.

Теди забрави за вестника и се вторачи в бензиномера.

— Вярно — констатира той. — Защо така? — учуди се той. — Бях напълнил резервоара — не проумяваше той.

Диалогът в купето на форда достави голямо удоволствие на Вихър в багажника.

— Чуваш ли? Вече има ефект от моите мъки.

— А на мен ми мирише на бензин — оплака се Вихра. — Задушавам се.

Вихър въздъхна и занарежда, че човешката природа била неблагодарна. Той пръстите си изкълчил, докато пробие резервоара с някакво тъпо шило, та да изтече бензинът. Защо ли? За да ги настигне полицията и да ги освободи от гангстерите. А Вихра за какво се тревожела през всичкото време! Да не се задуши! Сякаш това било най-важното в момента! Как не я било срам! И други такива приказки наприказва.

— Ех! — Вихър изпухтя, та чак багажникът зазвъня.

— Маймуната нещо пухти — ослуша се Теди. — Внимавайте — струва цяло милионче!

Спряха, преместиха Вихър и Вихра в купето и продължиха.

— Е? Кой усука вестника… — започна Теди и Бил побърза да го предупреди, че бензинът свършва. Я им стигне до втория завой, я не.

Бензиностанцията се случи след първия завой.

— Резервоарът догоре! — заповяда Бил на притичалото момиче в син комбинезон, а като дойде ред да плаща, се изхили. — Парите ще получиш като продадем маймуната! Хи-хи!

Момичето дори не се разплака. Беше свикнало да го мамят и само пресметна на ум колко ще й удържат от заплатата в края на седмицата.

Минаха километър-два. До една усамотена горичка Теди слезе от колата.

— Бил, ела да те питам нещо!

— В горичката ли?

— В горичката.

— На сянка?

— На сянка.

— Питай, шефе! — изпъна се пред него Бил.

— Какво каза на момичето от бензиностанцията?

— Какво й казах? — не си спомни Бил.

Теди го плесна по врата и Бил си спомни първата половина от репликата: казал й да напълни резервоара догоре. Теди го плесна още веднъж и паметта му се възстанови напълно.

— Обещах да й платим за бензина като продадем маймуната. Хи-хи! — Бил хихикаше, но по смръщеното лице на шефа личеше, че той не схваща комичността на ситуацията и поясни: — Ние няма да й платим и след като приберем парите за маймуната, в това е смешното, хи-хи!

И сметнал разговора за приключен, се върна в колата. Но отново чу:

— Бил, ела да те питам нещо!

Пак ли? За същото ли ще го бие? Бил тръгна към Теди като по люлеещо се въже. Всъщност се колебаеше.

— Не може ли Джони да дойде? — опита да се измъкне той. — Джони сигурно е чул какво друго съм казал на момичето…

— Ела!

Нещо в погледа на Теди подсказваше, че няма да прояви особена грижа за здравето на Бил. Точно така. Би го дълго. В три рунда.

През първия рунд Бил получаваше ъперкъти в слънчевото сплитане и обяснения защо точно там.

— Защото каза за маймуната… Защото ни издаде… Защото от глупост нанесе удар в слънчевото сплитане на бандата!…

През втория рунд Бил яде бой по главата, понеже според Теди глупостта му в най-голяма доза била съсредоточена там.

— Загряваш ли какво ще стане сега? (Ляво кроше в челюстта.) Момичето ще съобщи в полицията! (Десен прав в носа.) Всичките ни отличителни белези ще изреди! (Два бързи удара в бузата и окото, така че отличителните белези на Бил се промениха.) Сега ще организират хайка! (Дясно кроше.)

Дясното кроше улучи въздуха. Бил съобразително се просна на земята и взе да брои до девет — уж нокаут. Дано умилостиви шефа.

Къде ти! Теди обяви, че започва третия рунд и ще го бие пак по главата, защото е извършил и друга глупост. Като докарал полицията по петите им, защо поне не сменил контролните номера на колата?

Бил повярва, че шефът ще го бие пак по главата и я закри с две ръце, с което откри свободен достъп до останалите части на тялото си. Теди го рита, където свърна, докато му дожаля за обувките. За своите.

После Бил смени контролните номера на колата и потеглиха.

Теди веднага започна:

— Интересно, как ме удуши вестникът, а?

Бил сръга с лакът Джони този път той да си поговори с шефа. На него му стигало толкова. Джони се напъна и заприлича на далекопровод, на който кабелът се е скъсал някъде, ама не се знае къде. Нищо не му дойде на ум освен веднъж казаното и той го повтори:

— Бензинът свършва, шефе!

Без тъпи шеги, беше готов да се скара Теди, но погледът му застина на бензиномера. Той пое дълбоко въздух и закрещя. Така бе крещял под форда, когато веднъж крикът отскочи и колелото затисна палеца на десния му крак. С големия мазол.

— Крадла! Нехранимайка! Иде ми да се върна, да я накарам да напълни резервоара догоре и да го изпие! Два резервоара да изпие! Със сламка!

Теди беше уверен, че момичето от бензиностанцията е предусетило, че няма да му платят дори след продажбата на маймуната и ги е надхитрило.

На следващата бензиностанция лично присъствува на зареждането и осведоми Джони и Бил:

— Преля.

— Кое преля?

— Препълних резервоара, та като попитам за вестника, да не ме баламосвате, че бензинът свършва!

Десет минути пътуваха в обещаващо мълчание. Джони и Бил бяха така напрегнати и наелектризирани, че да минеше буреносен облак над тях, гръм щеше да ги удари. Очакваха разпитът да започне всеки момент.

И моментът не се забави.

— А сега ми разкажете как вие двамата помогнахте на вестника да ме обеси!

Лицата на двамата радостно светнаха и те в дует изцвилиха:

— Бензинът свърши!

Теди бавно постави една таблетка на езика си, посмука я малко и се извърна към Вихър. Тонът му беше подозрително тих и благ.

— Кажи ми, Шуши, ти виждала ли си по-големи маймуни от тия двамата?

Нашият Вихър поклати отрицателно глава.

— Не си виждала и аз ти се заклевам, че няма да ги виждаш повече!

Задните врати се отваряха автоматично и за Теди не представляваше никаква трудност да изрита Джони и Бил. Клетите, дори не оказаха съпротива, просто не допускаха, че шефът ще се раздели с тях, без да научи как са го обесили с вестника.

— Вече няма кой да ме будалка с бензина — рече Теди, гледайки в огледалото муцунката на Шуши, изразяваща всичко освен желание да го будалка.

И въпреки това, тъкмо тя му каза:

— Бензинът свърши.

— До капка! — прибави Вихра.

Когато задните врати се отвориха и затвориха за втори път и Теди остана сам в колата, беше абсолютно сигурен, че до края на живота си няма да чуе досадното „Бензинът свърши!“. Макар че това му струваше цял милион. И веднага се убеди, че човек не може никога да бъде абсолютно сигурен. Дори когато е платил цял милион.

Четири гласа запяха хорово в ушите му:

— Бензинът свърши! Бензинът свърши! Бензинът свърши! Бензинът свърши!

Това го изкара от релси. В съзнанието му се мярна нелепата мисъл, че е проговорила задната седалка. Обърна се с явното намерение да й каже всичко, което мисли за говорещите задни седалки, и видя четиримата изхвърлени, наобиколили колата.

Бил се хилеше:

— Колата отдавна стои на място. Затуй не се ударих като ме изхвърли. Боли само, където ме рита…

А Джони вадеше връзки с ключове и шперцове от своите джобове и ги мушкаше по джобовете на Теди.

— Хайде, после ще гледаш като втрещен! Двама полицаи са по петите ни!

Полицаите спряха на десетина километра да обсъдят положението.

— Няма какво да обсъждаме — каза единият и зареди пистолета си. — Да се маскираме, докато не са ни забелязали.

Той говореше особено, след всяка дума поемаше въздух с подсвирване, което му придаваше особен авторитет.

След малко над тях закръжи някаква птичка и зацвърча удивено. Много храсти бе виждала, но като тия двата — никога! Въпреки силния вятър, клоните им не помръдваха сякаш някой ги държеше. Тя кацна на единия, разгледа го и прехвръкна на другия. Никаква разлика — и двата храста зареждаха пистолетите си.

Отлетя, миг преди храстите да я застрелят, за да не ги издаде.

Тогава по-високият храст каза, че са сбъркали. Онова, сивото на пътя, не е гангстерският форд, а бабунка. Иначе защо не бяга, когато се приближават двама полицаи? Въоръжени!

— Ние нали не се приближаваме? — пошушна по-зеленият храст.

— Но можем, а той стои неподвижно!

— Ами ако му е свършил бензинът?

Спориха, докато се убедиха взаимно, че на гангстерските коли бензинът изобщо не свършва. Значи е бабунка. И без да се размаскират, смело поеха напред.

Бил ги посрещна с думите:

— Бензинът свърши.

Гъстите храсти си размениха погледи, които може би означаваха: „Казвах ли ти, че няма нищо страшно: щом са свършили бензина, значи не са гангстери!“

И мигом станаха много наперени.

По-зеленият храст уведоми Бил, че те не са подвижна бензиностанция, а по-високият го попита дали е ял скоро бой.

— Вие пък откъде знаете? — учуди се Бил и побутна Тели. Нещо като укор, задето го е пердашил пред чужди хора.

Тели глътна една таблетка и направи невинна физиономия.

— Ама защо налитате на бой? — попита той. — Ние сме трима братя, тръгнали на гости на милата си лелка. Какво лошо има?

Полицаите не можаха на минутата да определят кое е лошото и заразглеждаха колата.

Отпред се мъдреше един контролен номер, отзад — друг.

В очите на Теди с едри букви се четеше, че ей сега ще влезе в контакт с Бил с помощта на тежък и твърд предмет. Зрението на Бил тутакси се оправи до такава степен, че забеляза каква каша е забъркал с номерата, и го осени вдъхновението.

— Господа полицаи — повдигна се на пръсти той, — за различните номера хич не бива да се тревожите.

— Ние не се тревожим, вие се тревожете.

— Да, обаче…

И Бил, съчини покъртителна история.

Това било миналата седмица. Стоял си той на светофара и чакал да светне зелено. А зад него някакъв валяк не ударил спирачка навреме и смачкал форда до половината. На пита го направил! Закарал той каквото останало от колата в сервиза, а там — друг форд. Смачкан от същия валяк. Но отпред. На пита размазан. Тогава монтьорите съединили двете половини…

— Смачканите ли? — поинтересуваха се полицаите.

— Не, здравите. Нали ви казвам: това беше миналата седмица. Стоя си аз на светофара и чакам да светне зелено…

Теди знаеше, че Бил много рядко съчинява покъртителни истории. Само като е на зор. Ама съчини ли ги, цял месец ще ги повтаря, без да му омръзне. А на Теди непременно щеше да му омръзне да стърчи цял месец в компанията на полицаите. И той реши да ги разкара.

— Господа — рече, — знаете ли, че преди малко край нас мина пепелносив форд с трима гангстери и една маймунка?

Полицаите казаха, че знаят. После запитаха в коя посока. Теди посочи напред, те го накараха да се закълне, метнаха се на мотоциклетите и отбръмчаха назад. В безопасната посока.

След минута довтасаха други.

— Ние сме трима братя, тръгнали на гости на милата си лелка — занарежда Теди.

— Лелята не ни интересува! Къде е маймуната?

Теди си спомни с какъв безгрижен глас си тананика сутрин във ваната и със същия глас пропя, че в зоологическата градина е ходил за последен път преди четиридесет години. Но никаква маймуна не се е присламчвала към него. Давал честната си дума.

Единият полицай беше твърде подозрителен към честните думи и разкопча кобура на пистолета си. Заяви право в очите на Теди, че не му вярва и нареди на другия да обискира колата.

Полицаят със закопчания кобур надникна в двигателя, под колата и накрая в купето.

— На задната седалка има една маймуна — докладва той.

— Тъй ли? — изненада се Теди. — Значи все пак се е присламчила и вече четиридесет години седи на задната седалка, без да ми се обади! Ама че работа! Още днес ще я върна в зоологическата градина!

— Не бързай със зоологическата градина! — възпря го полицаят с разкопчания кобур. — Преди това ще те подложа на кръстосан цифров разпит!

Между другото колегите му твърдяха, че смятал котангенса за нещо средно между котка и котарак — толкова разбирал от математика.

Теди заяви, че вероятно само пържени картофи обича повече от математиката. А кръстосаният цифров разпит за него бил направо деликатес. И понеже пържени картофи в момента нямаше, започна да умножава многоцифрените числа, които полицаят му диктуваше. Отговорите степенуваше, делеше ги с още по-големи числа и накрая ги коренуваше.

Получените цифри плашеха с дължината си Били той поиска аспирин. Джони каза, че ако имал аспирин, сам щял да го изпие — и неговата глава се надула.

А Теди работеше без засечка. Нещо като електронно-сметачна машина. Но за разлика от машината, се кискаше и бълваше неверни отговори.

И добре постъпваше.

Полицаят с разкопчания кобур не следеше точността на отговорите, а поведението на разпитвания. И то най-вече при последния подвеждащ въпрос.

— Две и две колко прави?

При този въпрос всички се объркваха. Предполагаха, че е някакъв капан и допускаха грешка: замисляха се, губеха самообладание, разтреперваха се и признаваха престъпленията си от игла до конец.

Но Теди знаеше, че пред полицията не бива да се занимава с никаква умствена дейност и отвърна без да мисли:

— Четири.

Полицаят с разкопчания кобур се усмихна доброжелателно. Беше му напълно ясно, че тези хора, дори да са гангстери, нямат нищо общо с търсените.

Другият полицай, който бъкел не разбираше от кръстосан цифров разпит, тикна пръст в лицето на Вихър и попита:

— Ти Шуши ли си?

Вихър и Вихра смирено гледаха краката на Теди. Беше им обещал, ако гъкнат, да ги настъпи. Него с десния крак, нея — с левия. А той носеше четиридесет и осми номер обувки!

Полицаят с разкопчания кобур спаси положението.

— Нали ти казаха, че тая маймуна седи на задната седалка от четиридесет години! А Шуши е открадната днес! Не разбираш ли?

Полицаят със закопчания кобур разбра:

— Ами то излиза, че тези не са онези.

— Не сме, не сме — преглътна честната си дума Теди. — Ние сме тези, а не онези. Онези са назад — упъти ги Теди.

И ги прати при колегите им.

— Интересно, дали като станат четирима, ще уточнят колко прави две и две…

Бил беше толкова изтощен от безкрайните цифри, че се закани, появят ли се други и попитат ли дори на шега колко прави две и две, да стреля на месо.

— Вече идват — ухили се Джони.

По автострадата към тях стремително се носеха две бели точки, яхнали черни правоъгълници. Не беше трудно в правоъгълниците да се познаят мотоциклетите, а в точките — каските на полицаите.

Поне в началото тази среща не се отличаваше особено от предишните. Теди, без да се запъва, разправи приказката за тримата братя, тръгнали на гости на милата си лелка. Те му се сопнаха, че малко ги интересува колко братя са, а още по-малко милата им лелка!

Теди, Джони и Бил изразиха огорчението си от студенината и безразличието на полицаите. Ама как можело нито един полицай да не се интересува от милата им лелка!

— Защо сте против лелка ни? Не знаете ли, че тя е единствената ни лелка? Ще дойдете ли с нас на гости при лелка? — питаха един през друг те и се обзалагаха помежду се, че тяхната мила лелка пече най-вкусния пандишпан.

Полицаите нито се разчувствуваха, нито им се прищя пандишпан. И двамата бяха намръщени като ден, в който според прогнозата се очаква гръмотевична буря. С готови за стрелба шмайзери те не изпускаха гангстерите от очи и от време на време подканяха:

— Стига де! Докога ще се правите на откачени?

Теди глътна една таблетка, мозъкът му се просветли и той избра единия от полицаите. С грейнало лице на майстор на ковчези, комуто предлагат голяма поръчка дървени сандъци тъкмо с размерите на този полицай, той го опипа свойски и прекара длан по бузата му сякаш се уверяваше, че е гладко обръснат.

— Брей, чак сега те познах! — развика се Теди. — Спомняш ли си, срещнахме се точно на това място миналата година и ти ми услужи с хиляда долара.

— Две хиляди — удвои цената на услугата си онзи.

Теди извади пачка банкноти от джоба си и отброи две хиляди под монотонното тътнене на другия полицай, че и неговата памет не била за пренебрегване.

Спомените как се срещнали с него на същото място, само че по-миналата година, струваха на Теди още две хиляди.

Едва тогава полицаите се сетиха, че още преди три години Теди им бил доверил колко много обича милата си лелка и че на път за нея след три години ще му се свърши бензинът.

Дадоха му бензин и предложиха да го съпровождат, за да не го нападнат гангстери. Нещо като ескорт. Отпред мотоциклет, отзад мотоциклет, а в средата фордът.

Теди кормуваше, Джони и Бил се тресяха от нерви.

— Четири хилядарки на халос! — съскаше Бил. — Като си помисля колко уиски можехме да купим с тях, пиян ставам!

— Че аз на покер за цяла нощ не съм губил толкова! — мачкаше картите Джони. — А те си напълниха джоба за една минута!

Теди караше съсредоточено и гълташе таблетка след таблетка, сякаш подир малко щеше да му е нужен съвсем просветлен мозък.

Когато се отклониха от автострадата по някакъв черен път, се получи голямо недоразумение. Полицаят ли отпред намали скоростта, фордът ли увеличи своята, но фактът си беше факт: предната броня изхвърли мотоциклетиста в шанеца.

Всички в колата извикаха „Ай!“ и Теди рязко натисна спирачката. Вторият мотоциклетист налетя на задната броня и също се търкулна в шанеца. При другия.

— Видяхте ли! — скара се Теди. — Веднъж викнахте „Ай!“ и станаха два нещастни случая!

Джони и Бил съжалиха, че по-рано не са се разайкали и слязоха да приберат парите; Не бивало, разсъждаваха те, да останат у полицаите. Като ги намерят колегите им, нали ще ги обвинят, че са вземали подкуп. А защо да ги споменават с лошо?

Върнаха се радостни и казаха на Теди да потегля, а те в движение щели да преброят парите. Да не би ония мошеници да са похарчили половината!

— Хайде де, тръгвай! — подканиха го те.

Мърдайки само с устни, Теди произнесе:

— Бензинът свърши.