Шаманизъм (Лечители, духове ритуали)

1. Здраве

Най-съществените проблеми на традиционните общества1 били сходни с тези от предшестващата праисторическа епоха. В опита си да преживеят членовете им се нуждаели от многобройни източници за прехрана, чието експлоатиране предполагало добро здраве и умело използване на необходимите познания и техники. Те били предавани от старите на младите, които пък били подкрепяни от подрастващите. По същата причина — запазване съществуването на племето и неговата култура — се грижели за приемствеността на поколенията чрез непрекъснато размножаване.

Според традиционните вярвания човешкото тяло било създадено от преходния физически образ, не толкова преходната душевна виталност и непреходната свободна душа. Душевната виталност поддържала органичните телесни функционални способности; тя придавала на тялото жизнена сила. Характерни нейни черти били способността за движение и запазването на телесната температура и консистенция. Затова смятали, че тя е особено концентрирана в кръвта и във всички силно проникнати от кръв органи като сърцето, черния дроб, бъбреците, а също и топлите човешки части — устната кухина, мишниците, коленете и гениталиите; в твърдите и не толкова преходни елементи на тялото като костите и зъбите, а също и във всички телесни отделяния — включително изпражненията, урината и менструалната кръв като последици от физически и емоционални действия и растеж; в спермата, слюнката (отделяна при дъвчене или наблюдение на възбуждащи апетита храни), в потта, майчиното мляко, сълзите, погледа, порастващите косми и нокти. Живата душа била решаваща за дееспособността и плодовитостта. Затова съществувал витален интерес за нейното засилване и трайно съхраняване.

Това могло да се постигне с грижливи упражнения и достатъчна почивка, но далеч повече чрез целенасочената употреба на богати на енергия минерали, растителни и животински вещества (определени видове почви, корени, зърна, плодове, сокове, смоли, яйца, сърца, дроб, костно брашно и др.), както и на магически средства за укрепване на жизнеността.

Но в своя същински и крайно причинен смисъл животът бил предоставен на човека от свободната душа още в майчината утроба: в първите месеци след зачеването, при това отвън, чрез бащата или някаква външна духовна сила. Мястото на свободната душа било локализирано в главата, непосредствено под черепната обвивка. Разглеждали я като седалище на съзнанието и като център за формирането на идеите и представите; освен това тя осигурявала човешкото въображение, познавателните способности, силата и концентрацията на волята. Тя била решаваща и за съвместния социален живот.

Докато тялото и виталната душа образували толкова тясно и неразрушимо функционално единство, че не могли да живеят отделно едно от друго, то свободната душа не била така здраво свързана с тялото. При състояние на органична деактивираност или слабост тя винаги могла да се откъсне от него. Например по време на нощния сън тя напускала тялото и обикновено витаела наблизо около спящия, но при определени обстоятелства се отдалечавала и дори се пренасяла в отвъдното. Онова, което виждала или преживявала там, после се появявало в сънищата. Затова тази определено разхлабена връзка винаги представлявала един особен риск.

Един човек бил напълно здрав само когато трите основни съставни елемента — тялото, жизнената душа и свободната душа — образували определено затворена функционална общност и следователно единият от елементите здраво задържал останалите, свързвайки ги взаимно. Този процес значително усилвал организма и му осигурявал оптимална дееспособност — основата за развитието и успехите му.

Както обаче ни учи опитът, случаите не винаги били такива. Според традиционните възгледи и съгласно Учението за трите елемента здравето могло да бъде непосредствено повлияно по три начина: чрез увреждания на плътта, на жизнената душа или на свободната душа. При първите два случая смущенията си влияели взаимно поради тяхната функционална обвързаност — раняването водело до загуба на кръв, а прекомерното изразходване на енергия отслабвало тялото. физическите страдания били предизвиквани от насилствени контакти с чужди тела, които водели до наранявания: порязване при работа, падане от дърво или рана от неприятелско оръжие. Нарушенията на жизнената сила, изразяващи се в отпуснатост, инертност и не на последно място в безплодие, били отдавани на чужди враждебни чувства, предизвикани или пренесени директно: например „зъл поглед“, „замърсяване“, причинено от допир с нещо гнило или разложено, т.е. с излъчванията от разпадащи се вещества на чужда душевна виталност; а най-вече били предизвиквани от недоброжелателни магьосници. В последна сметка свободната душа била изложена и на друга опасност: например при внезапно изпадане в „смразяващ“ страх, което предизвиквало едновременно разпадане на физическите връзки и обърканата душа отлитала. Същото се случвало при възникнал бурен спор, когато някой човек „излизал извън себе си“ или когато душата била обзета от промъкнал се в тялото зъл дух, който я отклонявал от пътешествието в съня, измъчвал я до полуда и тя повече не успявала да намери себе си. Първото предизвиквало състояние на лудост, придружено от халюцинации и при определени обстоятелства — от тежки психози; последното довеждало до изпадане в безсъзнание, а в екстремни случаи — и до смърт.

В последна сметка все пак разглеждали всички наранявания, нещастни случаи и заболявания като продукт на собствена вина или предизвикани от близък човек. Приемали ги като предупредителни сигнали или наказания от прадедите или божествата, отправени поради недостатъчното внимание на хората към отвъдното, заради непринесена жертва, необмислени думи, нарушено табу, накърнено право и по този начин неспазване на наследените традиции и свещения ред във Вселената. За тази цел отвъдните надзорни сили могли да използват някое изсъхнало дърво, злонамерен човек или нечестив дух.

2. Размножаване

Който останел бездетен или неженен, бил презиран. Първото разглеждали като болест, при определени обстоятелства — и като наказание; второто — като израз на асоциалност. Хората се женели помежду си преди всичко, за да имат деца.

Според обичайните представи за зачатието основните субстанции за създаването на телесния плод били бащината сперма и майчината менструална кръв. При повтарящите се сношения плодът бил довеждан до „коагулация“, поради което менструалният цикъл отпадал след успешното зачеване. Съгласно разпространените вярвания от кръвта възниквали течните и меките — следователно преходни — телесни съставки, а от спермата — за която се предполагало, че се образува в гръбначния мозък — твърдите и устойчиви елементи като кости и зъби. Но детето чувствало живота едва при одушевяването, осъществявано по необходимост в два акта: жизнената сила му се предавала директно чрез спермата, където се съдържала с висока степен на концентрация; докато, както вече споменахме, свободната душа прониквала в него отвън и на по-късен етап предимно чрез бащата или от някаква духовна сила.

За постигане на това съществували различни възможности. Например приемали, че определените за въплъщаване детски души се намират предимно в преходните места към отвъдното, където в определен смисъл били прогонени, за да се пречистят. Такива места могли да бъдат извори, естествени кладенци, вирове, езера, реки или блата, но също така и „свързващите оси“ между отделните светове — самотно издигащи се скали, планини или отделни дървета, т.нар. детско дърво — което се споменава в европейските народни вярвания. Ако бременни жени умишлено или несъзнателно ги доближавали или докоснели, в тях вероятно влетявала душа и те я усещали. Много често това се случвало на бащата — и то предимно в сънищата — при следващо сношение с жена си той й предавал „духа на детето.“ Заедно с това преносители могли да бъдат и различни животни, които поради специфичната си „двойна природа“ имали достъп до отвъдното; такива били нощните птици, летящи из тъмнината, следователно във „времето на духовете“, така както самите души се носят из небето или извън пределите на земния свят. Според други представи, разпространени предимно в Сибир, но също така в Индонезия и по други краища на света, душите изобщо живеели в отвъдното. Например детските души обитавали короната на „космическото дърво“ в образа на птички и се намирали под закрилата на някоя богиня или небесен бог. В определено време те отлитали към земята по заповед на божеството и кацвали в скута на майката. При общности със силно изразен култ към прадедите задълженията за пренасянето на душите най-често били поемани от починалите.

Всичко това обаче не винаги се осъществявало без затруднения. Някои жени били изобщо безплодни или не могли да раждат занапред. Други абортирали преждевременно, раждали уроди или мъртви деца. Причините за това по правило били известни. Тогава забранявали на жената да ражда, което понякога прекратявало и брачната връзка. Тогава отвъдното отказвало да й даде душа — или самата душа просто не се задържала при нея. Същото се отнасяло и за детската смъртност. Първоначално душата била слабо свързана с тялото. Тя непрестанно го напускала, за да посещава своите близки в царството на мъртвите — при това най-често през фонтанелата между челната и теменната кост, която се затваряла едва между деветия и шестнадесетия месец. Затова и кърмачетата спели толкова дълго. Но по време на тези пътешествия детските души могли да бъдат уловени или отклонени от злонамерени духове, особено ако през този критичен период родителите предизвикали с определена постъпка нежеланието на душата да се завърне обратно. Следователно всичко се свеждало до особено внимание към новороденото и към грижата за осигуряване на спокойствие и хармония, за да може душата по-лесно да свикне с всичко.

3. Прехрана

Ако хората нямали други грижи, най-често се занимавали с осигуряване на прехраната. От решаващо значение бил начинът, по който се сдобивали с нея. Осигуряването предполагало достатъчно растителноядни насекоми — ларви, бръмбари, скакалци, — играещи важна роля за захранване на организма с протеин; охлюви, раци, жаби и други дребни животинки, събирането на които било женска задача. Друго важно условие било запазването на дивеча, за да бъдат успешни мъжките ловни походи. При аграрните общности засятото трябвало да осигурява достатъчна реколта.

Но за всички тези неща не съществувала сигурност. Както в споменатите по-горе области и тук често се стигало до застрашителен недоимък. Причини за това били природните бедствия, сушата или тежката зима. Все пак не и в краен смисъл — защото и в тези случаи приемали, че природните смущения се дължат на човешки прегрешения. Ако принуждавали стадата добитък да сменят пасищата си не според изискванията на лова или ако извършели нарушение на някое табу — например кръвосмешение, — падали градушки или ставали земетресения. Полярните ескимоси обяснявали на Кнуд Расмусен, „че хората забравили стриктно да се придържат към завещаните от дедите жизнени правила“: защото всичко се свеждало до „запазване на правилния баланс между хората и останалата част от света“.

В тази връзка особено чувствителни са отношенията между човека и дивеча. Множество митове посочват, че двете страни имат общ произход и следователно са роднини. В прастарите времена те все още могли да се преобразяват по свое желание, докато по-късно, към края на фазата на Сътворението, днешният ред бил окончателно наложен. По принцип обаче и двете страни запазили възможността да разменят душите си. Това ги задължавало към поведение, обичайно между роднини: срещали се, изпълнени с взаимен респект, и при нужда се застъпвали един за друг. Приказките от целия свят са изпълнени с примери за животни, които помагат на изпаднали в беда хора. Ако дължимата благодарност липсва, грешката съответно се заплаща. Често се говори и за преобразяване на едните в другите.

Но роднините не могат да се убиват помежду си. Именно този бил основният проблем на ловните култури, с който те се сблъсквали по най-различни начини и се опитвали да отслабят неговите съдбовни последици; защото запазването на самото съществуване предполагало убиването на животни. Например в много райони по света имало обичай да се извиняват пред убитото животно в най-различни форми и често да провеждат истински „помирителни походи“, за да успокоят душата на жертвата. В Сибир се опитвали да я убедят, че делото е извършено от чужденци — например руснаци. Запознатите с този процес етнолози свидетелстват, че убийството твърде много тежало на ловците. След изяждане на месото подреждали по възможност повечето от костите във формата на скелета и на места дори ги погребвали. Господствала безкрайно разпространената вяра, че това ще предизвика ново въплъщение на животното.

За тази цел обаче отговорността носели „господарите“, респективно „господарките“ на животното. Те представлявали свръхестествени сили — по ранг някъде между духовете и божествата, — които обитавали граничните области между отсамното и отвъдното: далечни високи планини, реки, езера или морското дъно — както ескимоските духове зедна, а също и тайгата. Обикновено приемали животински, но понякога и човешки образ. В последния случай представлявали пищни матрони от вида на познатите от късния палеолит женски статуетки, но също така и стари, побелели мъже. По-рядко били отговорни за всички животни, по-често — за отделен животински вид. Така че съществували съответно в образите на северен елен, лос, мечка, тигър (Източен Сибир), риба, морж, птици (орел, лебед, дива гъска и др.), лисица, зубър и т.н. Те охранявали своите „стада“ и се грижели за повторното въплъщение на душите на убитите животни — за да се запази техният брой — като изпращали на хората определения за плячка дивеч. Ако ловците не спазвали ловните правила — престъпвали някое важно табу, нарушавали ловния сезон или убивали бременни животни, — духовете се намесвали и наказвали хората с прогонване на дивеча, ловни произшествия, болести и други неприятности. От своя страна хората търсели благоволението на свръхестествените сили, като периодично им принасяли жертви, отправяли молитви за успешен лов и се опитвали да не нарушават правилата.

Макар и по-рядко, особено сред ловните народи, се срещали и сили, господстващи над растителния свят. В подобни случаи, както например при северноазиатските тюркски народи — алтайци, якути и др. — се опитвали да не се отнасят небрежно и необмислено към диворастящите растения и плодове, както и да не секат без крайна нужда „живите дървета“ при наличие на достатъчно „мъртви“ — т.е. пречупени и изсъхнали клони, — и всичко това вършели с цел да не разгневят „земната богиня“.

4. Шамани

В посочените проблемни случаи свободната душа на хората и животните играела ключова роля. Затова надеждна помощ могла да се очаква само от съмишленик, който притежавал познанията, дарбата и средствата да общува с душите и да осъществява контакт с отвъдните сили, които представлявали последна инстанция за всички земни събития. Такъв човек бил шаманът. Той притежавал способността при нужда съзнателно да се „разделя“ със собствената си свободна душа и да я изпраща на пътешествие в отвъдното. Понеже задачите, пред които тя се изправяла там, били тежки и опасни, към дарбите, които увеличавали шансовете за успеха на вложените усилия, се отнасяло и привличането на духове помощници, които да асистират на шамана и да го закрилят.

Душевното пътешествие на шаманите по принцип съответствало на „света на сънищата“ при обикновения човек, но с тази разлика, че се осъществявало контролирано и според съзнателно взето волево решение. По тази причина шаманската дейност била характеризирана като „сънуване“, а самите шамани като „унесени“ — например при племената на андаманите. Един стар шаман от племето шипая (Североизточна Бразилия), който предоставял длъжността си на свой ученик, обяснявал това с думите, че „му предава съня си“, фактически шаманите често контактували със своите духове — помощници и закрилници по време на сън; тогава те получавали важни указания за някое предстоящо събитие, а също така препоръки, съвети или наставления.

Следователно шаманите притежавали преди всичко посреднически функции между отсамното и отвъдното, между хората и свръхестествените сили, между живите и мъртвите (прадедите). Това било задължително за съществуването изобщо, защото двата свята образували едно неразривно цяло, като въздействията на правилното и погрешното поведение никога не се ограничавали само върху едната половина, а винаги влияели и върху другата, т.е. върху цялата природа с нейната „отвъдна основа и заден план“, което от своя страна отново предизвиквало съответните противоположни реакции в непрекъснато сменящата се и влизаща в отношения действителност.

От тази космологична особеност се появявали и съответните задължения на шаманите. Главната им задача било лечението: при това не на безобидни наранявания, плод на обикновено невнимание, а на тежки, жизненоопасни и предимно психически страдания, предизвикани от магия, душевно разстройство и в последна сметка от някаква вина. Тези състояния най-напред се нуждаели от диагноза. Шаманът изпадал в транс — по своята същност изкуствено предизвикано сънно състояние — и изпращал душата си или своите духове помощници, които да го осведомят за вида на болестта, точната й причина и за онзи, който я е предизвикал. По правило отдавали значение само на една от трите посочени възможности. В зависимост от резултата шаманът избирал съответната терапия. Ако според диагнозата болестта била причинена от „чуждо вещество“ в тялото на пациента, той допирал устни до съответното място и „изсмуквал“ субстанцията, без да наранява кожата. В Северна и Южна Америка той предварително масажирал мястото наоколо, натривал го със слюнка или го „дезинфекцирал“ чрез обдухване с тютюнев дим, докато за самата „екстракция“ използвал дървена тръбичка или костна цев. Накрая показвал намереното: камъче, тресчица, трън, насекомо, червей или малко черно гущерче. Ако в тялото се бил вселил дух и завладеел душата на пациента, така че последният страдал от психически разстройства, наричани най-често „обладаване от духове“, шаманът прилагал средства за тяхното прогонване. Той се опитвал да изгони духа или чрез вдигане на шум (например със звънчета, един твърде разпространен метод), или предоставял прогонването на своите помощници.

От шамана се нуждаели най-често, когато някой пожелаел да върне душата си, която след напускане на спящото тяло била заблудена и попадала във властта на магьосник или зъл дух. В подобни случаи болният или изгубвал съзнание, или се държал напълно разстроено, сякаш „извън себе си“. Тогава имало нужда от спешна намеса, за да не се отдалечи душата прекомерно и изобщо да не бъде открита, т.е. похитителите да не придобият особено предимство. Шаманът отново изпадал в транс и изпращал собствената си душа — обикновено придружена и от други духове помощници — да проследи отвлечената, да я измъкне от разбойниците и да я върне обратно. Основната работа най-често се поемала от духовете помощници. Те откривали пътя, грижели се за закрилата на шамана (респ. на неговата душа) и водели битката с похитителите. Ако предприетата акция била успешна, шаманът приютявал спасената душа в дрехата си или за по-сигурно я поглъщал, както при тунгуските племена от долното течение на Амур. Когато се завърнел обратно, той вдъхвал душата в главата на болния. В Южна Америка използвали за целта бамбукова тръбичка, която шаманът вкарвал в ухото на пациента.

За душата на човек с по-слаб организъм — и следователно повече изложен на опасност — сибирските шамани използвали по-особени защитни мерки. Те или я съхранявали в свои „душевни хранилища“ — например малки торбички, които носели със себе си, — или я скривали в защитени места из околността — в някой хълм, дълбока планинска или подводна пещера, но при по-тежки случаи ги пренасяли в отвъдните територии на своя клан, обитавани от мъртвите шамани и там я поверявали на съхранение при някой дух закрилник.

От профилактична гледна точка често действали така и с душите на малките деца — с надеждата да намалят високата детска смъртност. При това на „малките“ души не липсвало нищо. Те живеели в скривалището си като в златна клетка и под грижите на добронамерена майчинска духовна сила; могли с удоволствие да играят с кукли и с много други неща; помислено било за всичко. Оставали на скрито, докато премине опасността. А това могло да продължи с години, също както и при възрастните. Някои получавали обратно душата си едва при навършване на двадесет или тридесет години, или дори по-късно. Колкото повече души закрилял един шаман, толкова по-голям авторитет имал сред съплеменнйците си. Нанайските шамани от долното течение на Амур дори до осемдесетте години на XX в. се гордеели, че в продължение на десетилетия съхранявали и наричали по име стотици души — сред които и на живи хора, като по този начин запазвали здравето им. Обстоятелството, че през това време засегнатите не умирали или не изпадали в състояние на трайна кома, се дължи на факта, че техните души не били истински изгубени и попаднали под властта на зли духове, нито пък били неправилно изпратени по време на погребалната ритуална церемония и съответно недопуснати в царството на мъртвите. Връзката с тялото им се запазвала с помощта на шамана. При това пространството и времето съвсем нямали толкова ограничаващо значение, доколкото поради спиритуалитичната си същност свободните души не се влияели от споменатите две отсамни меродавности. Те могли едновременно — и неедновременно — да бъдат както тук, така и там. Понякога се появявала и по-конкретна представа: във вид на някакво светещо влакно, което свързвало от дистанция душата и тялото. Но можели да го видят единствено шаманите и ясновидците.

Болните шамани обикновено опитвали самолечение с помощта на своите духове. Само при особено тежки случаи привличали и други, които се отзовавали дори и при наличие на враждебни отношения; както ще стане дума и по-нататък, никой шаман нямал право да отпрати нуждаещия се от помощ.

Към главните им задачи се включвало и запазването на продоволствените източници и най-вече осигуряването на ловния успех, помощта при женско безплодие и намаляването на необичайно повишена детска смъртност. В подобни случаи шаманът се отправял — според местонахождението на детската душа — или към някой от земните „центрове за съхранение“, или предприемал пътуване в отвъдното, където от прадедите или небесния бог се опитвал да отвоюва една душа, която вдъхвал на бъдещата майка, или я полагал в косите й. По подобен начин се опитвал да запази живота и на онези деца, чиито майки били изгубили предишните си рожби.

Ако например в предстоящия лов местонахождението на стадата било несигурно, привличали шамана, който трябвало да го установи. Той извършвал всичко сам или заедно със своите духове помощници. Ако броят на животните намалявал застрашително, или ловците нямали успех въпреки всички положени усилия, негова задача било да открие причината. Това означавало да разбере кой и по какъв начин се е провинил и с това е разстроил съответното божество, за да може същият да изкупи вината си и да принесе жертва за успокояване на съвестта. Ако това не помогнело, шаманът лично издирвал духовните сили и се опитвал да ги умилостиви; например ескимоските шамани успокоявали Зедна с дълго и грижливо сресване на косите, като едновременно го умолявали да отпусне дивеч или морски бозайници за ловците — защото за плячка могли да служат само животни, определени за тази цел от духовете господари. Понякога самият шаман лично се намесвал в дейностите по нарастване броя на дивеча. В такива случаи той отправял молби към духовните сили и се сдобивал с душите на животните, от които имало недостиг — след което разпръсвал тези души над реките, степта и гората. В по-редки случаи шаманите помагали непосредствено в лова, при което — предимно сред южноамериканските племена — упражнявали магическо влияние върху животните, които по-лесно да бъдат открити и повалени, защото ловната магия по принцип била дело на самия ловец. Шаманите по-често се грижели за благоприятните атмосферни условия. В някои случаи те трябвало да отклоняват бури, снегове и дъждове, в други — да ги предизвикват.

Шаманите имали и други задачи освен изброените. Не е трудно да се досетим, че поради своите контакти със свръхестествените сили и погледа им към отвъдното от тях очаквали предсказания за бъдещето. Те предричали количеството сняг за следващата година и добрите или неблагоприятни изгледи за лов. Способностите на ясновидци им давали възможността да откриват скривалищата на укрити крадени вещи, да посочват крадците, да разобличават вредните магьосници и вещици (или вещери) от собствената общност, а също и да тълкуват сънища. Те отклонявали нападенията на зли духове, помагали при тежки раждания и прочиствали ритуално новите и още необитаеми жилища, като ги опушвали с дим, за да прогонят евентуални злонамерени сили или духове. При предстоящи военни събития те разузнавали намеренията, разположението и силата на противника, като едновременно съветвали своите воини за прилагането на подходяща техника или хитрост. В аграрните или по-точно в земеделските общества2 с изявено присъствие на шаманизъм — преди всичко в Южна Америка, Хималаите, отделни южноазиатски области и Индонезия — покрай изброените вече функции шаманите имали и изричната роля на жреци. Те принасяли на божеството най-важната жертва, грижели се за плодородието на земята, хората и животните, а също и за всички церемонии, свързани с главните жизнени събития и процеси: раждане, кръщаване, сватба, встъпване на служба и др.

Сред всички тези критични преходни състояния особено място заемала смъртта на някой член на племето, защото именно тук непосредствено се сблъсквали с проблема за окончателното разделяне на свободната душа с тялото и необходимостта от съхраняването й на сигурно място. Тя трябвало да бъде приютена сред прадедите в царството на мъртвите, без да се отклонява от пътя или да се превръща в отмъстителен зъл дух от отчаяние или гняв, че й се отказва завръщане сред предшествениците — а заедно с това и възможността от ново превъплъщение. За тази цел служели самите погребални ритуали. Все пак в общностите, които използвали шамани, този кръг от задачи попадал именно в тяхната компетентност. Затова най-често шаманите не само ръководели погребалната церемония, но и прибирали при себе си душите на мъртвите. При определени обстоятелства това се осъществявало на няколко етапа. Най-напред се сбогували с душата „по всички възможни начини“. Понеже в началото тя била разстроена, което означавало, че не разбирала напълно какво става с нея, пък и все още носела в себе си „дъха“ на отсамното (който по принцип отвращавал духовете), шаманът най-напред я лекувал; например при източносибирските племена временно я въплъщавал в малка антропоморфна дървена фигурка. На други места, като в Индонезия, той временно я скривил в някоя далечна мида, в пещера или дори на Луната, докато душата изгуби своята подозрителност. След това, придружен от духовете помощници, образуващи нещо като защитен ескорт, той съпровождал душата при предците в царството на мъртвите.

Следователно задачата на шамана била да запази сигурния живот на цялото племе както в настоящето, така и в бъдещето: чрез съхраняване на племенните души и след смъртта. Хората знаели това и разбирали какво дължат на шаманите. „Ако нямахме шамани, всички щяхме да принадлежим на смъртта“ — казали на един етнолог раджите от Западен Непал. При смърт на единствения племенен шаман — както се случило при сибирските тунгусци през двайсетте години на XX в. — се разпространили безпомощността, страхът, отчаянието и дори масовите психози, които могли да доведат както до летаргично безделие, така и до актове на брутална агресия против всичко и всички — докато се появил новият шаман.

Обикновената клиентела на шаманите била съставена от техните роднински сдружения. Понякога, както при отделни южноамерикански племена, това било голямото семейство, а при номадските събирателски и ловни племена — локалната бивакуваща общност. По правило бил обслужван собственият клан, но най-често и близките съседи, принадлежащи към друга роднинска общност. Някои по-големи селища били образувани от обиталищата на отделните кланове, така че и при определени обстоятелства съответният шаман живеел в далечното село на своя род. Всичко това обаче не изключвало при отчайващи случаи дори не родствени, а даже и далечни в етнически смисъл пострадали да се консултират с известни „велики“ шамани. При отделни сибирски племена, като например североизточните чукчи, а в по-нови времена и самоедите от централната тунгуска област източно от Урал, се развил един вид професионален шаманизъм; клиентелата се състояла от търсещи помощ пациенти с всякакъв произход (също и руснаци!) — решаващ за избора бил единствено успехът на шамана, неговото „име“.

Шаманите не упражнявали своята дейност в полза на най-близките си роднини от собственото домакинство — малки деца, внуци, съпруги и свекърви, — особено при сибирските племена и общности. Причините за това не са известни. Най-вероятно се страхували, че като конкретно засегнати няма да успеят да осъществят необходимия самоконтрол, или пък не смеели да споделят отговорността за евентуална вина, ако имало вероятност да открият именно в нея причината за някаква болест, нещастие и др. При „женското безплодие“ това било съвсем очевидно — като съпруг шаманът не, желаел да й оказва помощ чрез вдъхване на детска душа.

При селските общности3 — преди всичко в хималайските страни и Югоизточна Азия (Тайван, Корея, Япония), където роднинството изгубило своето значение, придобили валидност други свързващи критерии, каквито са съседската солидарност или семейните приятелства; там шаманската клиентела се състояла или от цялото население на едно село, или от живеещите в отделен квартал.