Шаманизъм (Лечители, духове ритуали)

1. Сценарий

Шаманът се отзовавал на всяко повикване: все едно кой се нуждаел от помощ и независимо от дългия път или атмосферните условия. Сеансите започвали обикновено едва след падането на вечерния здрач. Понеже шаманът се нуждаел от подкрепата на своите духове-помощници, те могли да бъдат на разположение само през нощта — „времето на духовете“. Според обясненията на един северноамерикански шаман „тъмнината помагала да съзреш основата на нещата“.

Действието най-често протичало в шатрата или колибата на пациента, по-рядко извън нея — близо до къщата или на някое свещено място в гората (под определено дърво, край речен вир, около купчина камъни или до някой гроб), а често и в специално разпъната шаманска шатра (при тунгусите) или в култовата колиба на американските индиански племена, която била по-голяма, за да събира повече участници. При шаманизма от висшите култури на Югоизточна Азия в шаманската къща имало отделени и предназначени за целта „свещени“ участъци или споменатите вече „свещени храмчета“, служещи на неговите духове или „божества“. Всички тези шатри, колиби или места имали космологично значение; те микрокосмически отразявали макрокосмическия строеж на Вселената и обрисували в помещението или на самото място онези пътища и преходни места, които изяснявали на присъстващите сценария на случилото се. Всяка шатра или колиба била или се превръщала в космическа сцена: покривът ставал небесен свод, подът символизирал земята: при обичайните сибирски конусовидни шатри (чум) или северноамериканските типи средният стълб съответствал на земната ос или на космическото дърво, по което шаманът (или душата му) се изкачвал нагоре и през символизиращия Полярната звезда димен отвор навлизал в небесния свят. Там, където подобен централен стълб липсвал — например в куполните палатки юрти от Южен Сибир и Средна Азия — на мястото му поставяли част от дървен ствол или стълба; отделните космически „етажи“ били маркирани от три, седем или девет разклонения, изсечени резки или стъпалата на стълбата, които шаманът използвал при изкачването си.

Подобни места за качване, слизане и навлизане в природата били олицетворявани например от реката, на чийто бряг се провеждал сеансът, след което шаманът се отправял по течението към долния свят или срещу него — към горния, също така от дърво или гроб; символизиращи пътищата на изкачване и слизане. При тунгусите от долното течение на Амур всеки шаман притежавал собствено микрокосмическо ритуално дърво. Той се сдобивал с него по време на призоваването. Често го сънувал, така че могъл да опише на своите съплеменници как изглеждало и къде се намирало в гората. Тръгвали да го търсят, отсичали го и го докарвали в селото, след което го изправяли в градината на шаманската къща. Според вярванията то веднага бивало обградено от невидими и концентрично разположени летвени или дъсчени „пръстени“, по които, подобно на птичи ята, се събирали духовете помощници. При всеки сеанс пътуването на шамана и неговата свита от духове започвало от това централно дърво и накрая отново завършвало там.

Особено диференциран строеж притежавали шаманските шатри на тунгусите от Среден Сибир. Както вече споменахме, те били по-просторни от обикновените жилищни палатки с цел да предложат прием на повече посетители; понякога били специално издигани само за един-единствен сеанс, който при определени обстоятелства могъл да продължи няколко нощи. Съществували различни типове шатри според съответната космологическа картина на Вселената. Понеже тя била стриктно укривана — и най-вече от руснаците — съществуват едва няколко доклада на съветски етнолози от двайсетте и трийсетте години на XX в. В един от случаите шатрата символизирала остров сред принадлежащата на шамана отвъдна територия, отвсякъде обграден от космическата река; свързваща горния, средния и долния свят. Във вътрешността на шатрата имало разположени две галерии — над източния вход и на срещуположната западна стена. Първата била замислена като мост над реката и била носена от голям дървен елен, дългите крака на когото едновременно стъпвали във водата и охранявали входа. Разположените от двете страни на галерията редици духове — във вид на дървени човешки фигурки — подкрепяли животното и внушавали сигурността, че мостът няма да бъде отнесен от водите. С настъпването на нощта участниците припълзявали на колене и лакти „под моста“ и по този начин се прехвърляли от дневния човешки свят в нощния свят на духовете. След влизането на последния, шаманът затварял входа. По време на сеанса никой нямал право да излиза навън. Отсрещната галерия — построена по подобен начин и също заета от идоли, изобразяващи прадедите — представлявала „коридор“, пред който шаманът се отправял към отвъдния свят и слизал надолу по течението на реката, за да влезе в контакт с мъртвите; или пък да прогони злите духове, откраднали душата на някое дете или негов пациент. Средният стълб на шатрата и тук съответствал на космическото дърво. Отвън били разположени множество фигурки на риби, птици и животни, които охранявали шатрата, но винаги били на разположение и по призив на шамана имали готовност да заплуват във водата, да политнат във въздуха или да хукнат по земята. Всички дървени части, включително и фигурките, били изработени от лиственица. За източната галерия и централния стълб използвали прясно отсечено „живо дърво“, а насреща — „мъртва“, суха дървесина; идолите изработвали от гнил материал, символизиращ тяхната старост.

2. Костюм

Един сеанс могъл да се проведе само в определено — съществуващо или обявено специално за случая — и конкретно обзаведено свещено помещение. То представлявало сцената, космическите рамки на събитието. Същевременно самите актьори, а именно шаманите, също се нуждаели от адекватни костюми, изразяващи тяхната роля, но далеч повече вътрешното им преобразяване, което същност им давало възможността да изпълняват задачите си. Както помещението предоставяло сценичните средства за магически въздействащото провеждане на действието, така „костюмът и маската“ представлявали непосредствените мимически средства за същата цел.

Въпреки това специалните шамански одежди не били обичайни навсякъде. През историческите времена те били познати единствено на народите от Средна и Централна Азия, при това не в еднаква степен. Особен случай представлява екзалтираният шаманизъм в Югоизточна Азия. Там също имало костюмиране, но то не се отнасяло до същностното преобразяване на шамана, а до различните духовни сили, с които той влизал във връзка. Според това от кой дух или божество е обладан в момента шаманът избирал и облеклото си. Следователно той притежавал не един, а много на брой ритуални костюми.

Най-пълноценни били шаманските костюми на народите от сибирската тайга, а именно тунгусите. Те включвали дълга до коленете дреха, вид панталони, обувки, ръкавици и особено изразителна шапка, обикновено прикриваща дълги коси. По подобие на официалните религиозни сановници и жреци шаманите също нямали право да подстригват косите си, за които се смятало, че притежават свойствата да натрупват витална сила.

Наистина сибирските шамански одежди си приличат по много неща, но представляват две ясно разграничаващи се една от друга форми: птица и животно. Втората обикновено представлявала образ на северен елен, но понякога сърна, елен или лос и най-често се срещала при централните тунгуси и бурятите. Характерен белег били металните чаталообразни имитации на рога, понякога провесени отзад на раменете, но по-често носени на главата като шлейф. За козина намеквали многобройните платнени или кожени ресни по ръкавите, раменете и полите на дрехата.

Далеч по-разпространен бил птичият образ. Впрочем той се срещал на североизток при юкагирите, долганите и якутите, в тайгата около Амур и Централна Тунгусия, както и на юг — при монголците и алтайците. Крилата и перата били маркирани от ивици плат или кожа, които покривали костюма на отделни пластове и най-често стигали до земята. Между тях се използвали истински пера — най-вече от бухал или от орел. В по-старите времена тези пера били основният елемент на шапката. По-късно и предимно в Алтай я изработвали от червен плат, обшит с металически копчета, малки миди, перлени верижки, изображения на летящи птици и допълнителен шлейф от бухалови пера. При тунгусите от Среден Сибир украсявали обувките с изображения на птичи нокти, съшити от кожа или направени от стъклени перли.

Очевидно от птиците най-често употребявали орел или бухал — първият характерен най-вече за Източен или Североизточен Сибир, вторият — за алтайските шамански носии. Впрочем и двата основни типа — птичият и животинският костюм — винаги съществували успоредно: те съответствали на променливите задачи на шамана. Веднъж той се отправял към средния свят при „господаря на животните“ в планината или в най-далечната част на тайгата; друг път към долния свят, където почивали мъртъвците или обитавали духовете. Друг път политал в небесата на горния свят.

Съществен елемент от шаманския костюм винаги представлявал коланът, най-често окичен с метални тръбички и медни звънчета. Освен със споменатите ресни полите на дрехата били украсени с още множество апликации. Някои от тях представлявали изображения на духовете помощници — образа на гарван, лисица, риба, змия, гущер, тигър, дракон и др., които при амурските тунгуси и манджурите били изрисувани, а на други места фигурите били изрязани от цветно платно и окачвани по ресните. Към всичко това се прибавяли множество халки, звънчета и малки звънчета и малки метални тръбички, които при всяко ритуално движение и особено по време на танц дрънкали и очевидно служели за озвучаване. Съществували още изображения на Слънцето, Луната и Земята — последната представлявала метална шайба с дупка в средата, предназначена за слизане в подземния свят. Най-често по гърдите и гърба на шамана са били окачени огледала, също направени от метал, през които той могъл да наблюдава човешките сръчности, дела и злодеяния, но и да ги използва като щитове, предпазващи от вражески стрели; според вярванията на амурските народи той събирал в тях своите духове помощници.

Накрая костюмът често се допълвал от тесни и издължени железни плочици, окачени по краката, ръцете, гърдите, раменете и гърба; те служели за „укрепване“ (стоманизиране) на скелета. Други плочки със заоблена форма — а също така и пришити апликации от кожа на рис, познати в Алтай — били предназначени за предпазване на ставите; поставяли ги преди всичко по дланите, лактите и раменете, което очевидно осигурявало шаманската „летателна“ способност.

Понякога се срещали и маски за лицата. При алтайските и тунгуските племена от долното течение на Амур шаманите почерняли лицата си със сажди, преди да се отправят към подземния свят. По-често използвали парчета кожа, козина или платно, както и приготвяното от ресни було (например при зойотите и якутите), които прикривали цялото лице или само очите. По този начин шаманите се опитвали да станат невидими за злонамерените духове, но също така твърдели, че забулването улеснявало тяхната концентрация. В други случаи го обяснявали с предпазване на публиката от свръхмощния, а понякога и смъртоносен шамански поглед, който якутите наричали „огнената сила на шаманските очи“. По-рядко, най-вече в Южен Сибир, при алтайските народи и бурятите, но също и при отделни ескимоски племена — шаманите се маскирали по време на сеанса. Обикновено маските имали антропоморфични черти и изобразявали духовни сили; това означава, че в тези случаи става дума за екзалтиран шаманизъм — обикновено при ескимосите, но най-вече в граничещите с Югоизточен Сибир ламистки райони на Тибет и Мониолия.

Из периферните области, разположени на североизток, запад и юг от основния район с разпространение на шамански костюми, до по-новото време са доживели само някои остатъчни форми и преимуществено шапки, които въпреки всичко спомагат за разпознаване на взаимовръзката. По правило става дума за калпак или боне, украсено с пера — при казаците лебедови, иначе от бухал, кукумявка или орел, което още се среща в Япония.

Особената „маскировка“, в която шаманът се появявал по време на сеансите, имала очевидно идентификационни функции: тя, както впрочем и сцената, била част от магическия инструментариум и средство за извършване на необходимото преобразяване, осигуряващо възможността за смяна на различните светове. Така той формално се превръщал в животно — при това не от най-любимите. Очевидно — и според свидетелствата на местното население — той приемал образа на „животинска майка“ — личния дух закрилник, с когото се сливал в двойствено същество, а този процес просто му давал „криле“ и му вдъхвал двойни сили. Докато преобразеният се подготвял да започне изпълнението на задачите си и вече бил заобиколен от армията на духовете помощници, явили се в образа на рисувани или фигурални животински изображения, шумният звън на металните плочки, железните тръбички и камбанките прогонвал уплашените враждебни сили. По този начин, сам извисен в духовно същество и обкръжен от фалангите на свитата си, шаманът поемал своя път из световете. Изображенията на слънцето, луната и земята му давали допълнителна ориентация; самите одежди представлявали микроскопична сигнатура на горната, средната и долната Вселена.

Този шамански костюм с огромно магическо значение не можел да бъде приготвен случайно. Още по време на подготовката шаманът виждал в същината и виденията си съответното животно (северен елен, сърна или лос), чиято кожа била предназначена за одеждите. Най-често животното имало някаква характерна особеност — бяло петно на преден крак или прекършено ухо, — което лесно било описвано пред съплеменниците. Тогава те се отправяли да го търсят, което при определени обстоятелства отнемало много месеци. При тунгусите предприемали обработката на кожата и същинското приготвяне на одеждата само през пролетта — когато се съживявали природните сили. С тази дейност се занимавали стари вдовици или съвсем млади девойки — следователно все жени, които вече не могли да бъдат замърсени от полово сношение, или още били „чисти“. При някои племена костюмът трябвало да бъде „осветен“ след завършването му. Това се осъществявало по време на особена ритуална церемония, по време на която младият шаман принасял в жертва едно животно, с чиято кръв намазвал одеждите — обичай, особено характерен за якутите.

3. Реквизит

Приготвеният по описания начин шамански костюм спомагал за едновременно изпълнение на многобройни магически операции. При невъзможност особено значение придобивали и различните ритуални инструменти. Южноамериканските шамани например разполагали и със стълби, които извеждали към покрива на колибата и оттам — към горния свят. Чрез ползване на снопове от листа и звънчета — особено характерно за Северна Америка — привличали и долавяли гласовете на духовете помощници и отблъсквали враждебните сили. Освен с познатите клончета (например върбови пръчки), шаманите се въоръжавали с камшици, ножове, кинжали или саби, а в Югоизточна Азия — със звънци и мечове. В Централна и Югозападна Азия употребявали огледала за ясновидство; обикновените магически средства, които използвали в своята дейност северноамериканските шамани, били пера (най-вече орлови), миди, костни топчета, животински кости и особени по форма камъчета, които съхранявали в чували.

Подобни камъчета често били част от шаманското снаряжение — познавали ги в Манджурия, Централна Азия и Япония. При тунгусите от долното течение на Амур специално ги прилагали за съживяване и лечение на мними мъртъвци. Тюркските и монголските народи от Централна и Средна Азия (Якутия) ги използвали предимно за атмосферни магии (т.нар. дъждовни камъни). Според местните вярвания те могат да бъдат открити в стомасите или дроба на овце, телета, лосове и орли.

На практика във всички азиатски райони с разпространен шаманизъм към постоянните средства за оборудване принадлежали и особените церемониални пръчки, които имали особено важни функции, особено при сеансите в Сибир. Изработени от дърво или желязо, те обикновено имали дължина 100–120 см. При нанайските племена и улчите от Източен Сибир те били оформени в долната си част като ножове, а понякога, обвити със змийска кожа или коприна, украсена с рисувани изображения на духовете помощници — птици, дракони, гущери, змии и костенурки. Единия край обработвали пластично във вид на птица или едър, брадат и често двулик дух помощник, който притежавал двойна зрителна сила и затова особено помагал на шамана в търсенето на изгубени души и проследяването на враждебни духове, които скрито го причаквали в засада. Тези пръчки служели за пренасяне — или като обиталища и на духовете помощници при племето кето по средното течение на Енисей. При него те представлявали тънки метални шпроси, оформени в горната си част като тризъбец с един или повече напречници, на които духовете кацали по време на сеанса като птички. Колкото повече напречни щроси имала такава пръчка, толкова повече духове могла да носи — и толкова по-способен бил нейният притежател. Напротив — при бурятите и съседните им тунгуси пръчката на шамана служела за „яздене“ — на нея била набучена конска или еленова глава, а цялата била накичена със звънчета, хлопки, кожи от дребни животни и различни метални предмети — имитации на лодки, стремена, камшици и копия. Шаманът „яздел“ този кон, когато предприемал пътувания в отвъдното.

Разпространението на шаманската „тояга“, централната й функция в сеансите, значението й на миниатюрно дърво за седалище на духовете помощници, а следователно и аналогията й с „космическото дърво“ — всички тези неща свидетелстват за нейната много древна употреба като ритуален реквизит. В тази връзка трябва да припомним споменатото вече къснопалеолитно изображение от пещерата Ласко край Дордона, където край очевидно намираща се в транс фигура с птича маска е положена тояга с кацнала на върха птица — подобна на шаманската гега от неотдавнашните времена на амурските тунгуси.

Друг важен ритуален инструмент бил шаманският тъпан. Той се среща из целия Сибир, на запад при замите, на юг към Средна Азия и граничещите с нея хималайски държави, в Северна Америка — най-вече при ескимосите и различните индиански племена; докато в Южна Америка твърде рядко, например при южночилийските ауракани. По правило става дума за отворен тъпан, подобен на дайре: в Западен и Южен Сибир с кръгла, а на изток — най-вече при тунгусите, якутите, юкагирите и амурските народи — с овална форма. От вътрешната страна имало желязна или дървена дръжка, понякога усилена с успоредни метални пръчици. Дървените части били изработвани от най-различен материал: в Сибир най-често от лиственица, бреза или върба. Кожата на тъпана била най-често от северен елен, кон или жребче, а в Алтай употребявали кожа от козел. Най-често — особено в Централна Азия и Източен Сибир — външната обвивка била богато изрисувана със своеобразна космическа картография: горният, средният и долният свят били отделени от напречни линии. В средното поле разполагали морето, ограждащо земния кръг (тайгата), големите реки, по които шаманът слизал в долния или се изкачвал в горния свят, „космическото дърво“ с накацалите по него птици, множество животни и понякога самия шаман с насочен към дивеча лък (магически транс за осигуряване на успешен лов). Горната част била изпълнена от слънцето, луната, облаците, звездите и съзвездията, по които шаманът се ориентирал при изкачването си, а също и с небесни дъги, които му служели за свързващи с небето мостове; имало изрисувани и образи на различни небесни духове. Изобразени били и други важни пунктове от шаманското пътуване и свързващите ги пътища, обикновено придружени със зооморфни рисунки на придружаващите шамана духове — птици, сухоземни или водни животни. Много често дръжката също била украсена с рисувани или резбовани орнаменти или изображения на духове, но обикновено представлявала един специален дух, „господаря на тъпана“, който според разпространените вярвания „раздавал живот“. В този случай отвесно изправената дръжка завършвала с глава, снабдена с медни копчета за очи, а надолу се разделяла на два „крака“ — понякога имала и втора глава. Една метална шпроса, поставена под прав ъгъл, маркирала ръцете на този „дух на тъпана“. Дръжката и рамката били окичени с камбанки, звънчета и всякакви други метални части.

Тъпанът изпълнявал различни функции, понякога и комбинирани — както впрочем и другите части от снаряжението и костюмът. С помощта на ритъма шаманът изпадал в транс или призовавал своите духове помощници, които се събирали около него. При пътуванията си в отвъдното той плашел враждебните духове с грохота на тъпана и дрънченето на звънчетата, но използвал инструмента и като щит против техните атаки. По подобие на церемониалната тояга тъпанът също служел за „ездитно животно“ (северен елен, сръндак, елен или кон) — жизненоважни сред народите от Южен Сибир, познаващи ездата от незапомнени времена. На север тъпанът бил използван като сал или лодка, с която шаманите от племето кето и тунгусците се отправяли по световната река към горния или долния свят. Понякога схващали палката като „камшик“ за подгонване на „ездитното животно“. За нейното изработване най-често употребявали плоско дърво, по правило от бреза, с овално или правоъгълно сечение, като лицето било покрито с кожа, за да предизвиква приглушен звук. Гърбът на палката бил украсен с обичайните триаморфни изображения на различни духове помощници, докато краят обикновено бил обработен във формата на животинска или човешка глава: по този начин самата палка въплъщавала определен дух — помощник на шамана, който притежавал някаква специфична вълшебна сила. Например чукотските шамани прогонвали с палката болестни духове, като за целта силно удряли с нея болния по засегнатото място, а при тежко раждане търкали с нея тялото на родилката или я поставяли в ръката на новороденото, за да увеличат съпротивителните му сили.

Понеже тъпанът бил съществен помощен инструмент за шамана, между двамата съществували особено близки отношения. След призоваването си — по време на сън или при някой сеанс, проведен всъщност именно за тази цел — шаманът съзирал дървото, чиято дървесина била определена от духовете за неговия тъпан. После той се отправял към гората, придружен от неколцина мъже и със завързани очи идентифицирал дървото, което придружителите му отсичали, или — като например при якутите — взривявали само необходимия къс. В последния случай дървото не трябвало да се поврежда сериозно или да умре при интервенцията, защото това би предизвикало скорошна смърт на самия шаман.

По същия начин откривали животното, чиято кожа била определена като подходяща за тъпана. Самоедите принасяли в жертва опитомен северен елен близо до появилото се в съня дърво, чийто ствол намазвали с топлата още животинска кръв преди ритуалното отсичане. Обработката на кожата и изработването на тъпана отново не влизали в задълженията на шамана, а се извършвали от определени членове на племето.

При някои племена се провеждала и допълнителна церемония по-освещаването на тъпана и вдъхването на живот в него. Някой роднина на шамана заколвал северен елен, от чието месо опитвали всички. След това шаманът призовавал събралите се „да опитомят животното и да го пояздят“. Това ставало в отсъствието на шамана, при което всички последователно поемали тъпана в ръце, удряли го в продължение на няколко минути и симулирали сеанс. Последни се включвали шаманите — най-напред по-слабите, след тях по-силните и накрая най-силният, който — обичайно при зойотите от горното течение на Енисей — нанасял последния удар с думите: „Сега вече твоят кон е живо същество, което намери господаря си и се покри с месо.“ Едва тогава тъпанът преминавал от ръцете на племето в тези на своя шаман и ставал негова собственост. .

По-нататък между двамата съществувало отношение като към Alter Ego4. Ако се случело шаманът да повреди или счупи тъпана по време на сеанс, той можел в скоро време да очаква заболяване или смърт. Шаман, който се стремял да унищожи свой колега, могъл да постигне целта си, ако строши тъпана му. Ако по време на сеанс някой бил победен при разиграващия се в отвъдното двубой, това се доказвало от кръвта, бликнала от тъпана. В битката бил привличан и „духът на тъпана“, превърнал се в „трето лице“. Ако му се случело нещастие, причинено например от враждебен шаман, това също предизвиквало съответни последици за живота на неговия собственик. Затова, когато не упражнявали дейността си, шаманите съхранявали „духа на тъпана“ на отдалечено и скрито в гората място.

При смърт на шамана разбивали тъпана и полагали останките върху гроба му или ги окачвали на някое близко дърво, но понякога ги погребвали редом със собственика, или пък ги предавали на следващия по възраст шаман, докато палката запазвали в семейството като талисман или съдържаща сила на реликва.

Следователно тъпанът също притежавал централно и комплексно значение, подобно на костюма и тоягата: той също отразявал космическото пространство, в което действал шаманът и помагал на последния да изпада в космически транс, извиквал духовете и служел както на собственика, така и на тях за предпазен щит, ездитно животно и транспортно средство в пътешествията към отвъдния свят.

Извън Сибир някои от тези средства били поети и от други акустични тела — например в южните райони на Централна Азия същата роля играели дву– и тристранни инструменти, чиито грифове често били украсени с бухалови пера, използвали и пръчки, върху чийто закован напречник окачвали звънчета и камбанки, и хлопки (при бурятските племена); също и ударни инструменти, направени от плоско дърво с издълбана в средата паница и страни, оформени като гребни перки; устни хармоники (при казахите, тюркмените и други тюркоезични народи и централноазиатски етноси). Техните звуци и ритми довеждали шамана до транс и призовавали духовете помощници, а дрънченето им прогонвало враждебните сили; струнните инструменти отчасти били използвани като „ездитни животни“ и наподобявали „камила“ или „птица“ — най-често бухал.

4. Сеанс

От предварителното раждане и отглеждане от „животинската майка“ в отвъдното, през призоваването, посвещението и освещаването до облеклото и реквизитите — всички тези неща представлявали „единствено“ подготовка за квалифицирането на шамана в успешното изпълнение на неговите задачи и в последна сметка завършвали със сеанса, по време на който той трябвало не само да докаже придобитите свойства, но и непрекъснато да засвидетелства своята готовност за действие и състрадание. Това бил дълъг и изключително мъчителен път, който изяснява колко важни били за хората определените му за решаване проблеми и очакващите го затруднения.

Преди всеки сеанс, който — както вече споменахме — започвал след падане на вечерния здрач — шаманът се нуждаел от предварителна специална подготовка. Например той гладувал през целия ден, подлагал се на основно пречистване — като например парна баня — и обикновено се въздържал сексуално, „за да не изхаби силата“, както обясняват забраната южноамериканските индианци. Помещението за провеждане на церемонията също трябвало да бъде основно почистено, което обикновено ставало чрез опушване. При остяките от Западен Сибир за тази цел изгаряли смолиста дървена кора. Много често — преди всичко в Северна Америка, Среден Сибир и Централна Азия — по време на сеанса на шамана асистирали един или двама постоянни помощници (негови ученици). Те пристигали малко по-рано и с биене на тъпан проверявали дали всичко е правилно подготвено и е налице. След това нагрявали тъпана на огъня, за да постигнат по-добър звук чрез опъването на кожата, а накрая, когато всички присъстващи били заели вече местата си, принасяли и някое животно в жертва — най-вече овце, кози, коне или северни елени, като обичаят бил характерен за Централна и Северна Азия. Всички ядели заедно жертвеното месо, като ароматът му привличал и духовете помощници и ги приканвал към участие в церемониалното хранене, за да могат по този начин всички — хората, шаманът, пациентът и духовете — да образуват единна, магически обединена действена общност. По-нататък помощниците „превеждали“ на публиката онова, което намиращият се в състояние на транс шаман припявал с почти неразбираеми думи, мърморел и понякога крещял.

Най-важната и неотменима предпоставка за успешния сеанс било именно изпадането в транс; шаманът по-точно изпадал в екстаз, т.е. цял се превръщал в душа и освободен от тялото си могъл да се отправи в отвъдното. За тази цел шаманите от цял свят изнамерили изобилие от техники. Най-обикновените средства били музиката и песента, придружени от еднообразни и полюляващи се телесни движения, извършвани в ритъм, който се засилвал от ударите на тъпана и постепенно преминавал в танц, а оттам в необуздано буйство и „обладаният от духовете“ шаман изпадал в безсъзнание. При ескимоските племена било достатъчно, ако шаманът ритмично триел камък в някоя скала.

За ускоряване на този процес често били използвани стимуланти. За изпадане в транс шаманите от Източен Сибир вдишвали дим от див розмарин, в Хиндукуш предпочитали хвойновия пушек, а в Северна и Южна Америка пушели тютюн. Като алтернатива — или допълнение — южноамериканските индианци практикували и смъркането на тютюн или стрити на прах изпечени ядки от определени черупкови плодове — например известното Йопо (енфие), респективно пиели вода с настъргани в нея тютюневи листа.

Но както в Южна Америка, така и в средноамериканските територии и на север, като индуктори за транс твърде често използвали определени растителни опиати. Особено прилагана в Южна Америка била придобилата известност покрай съвременния интерес на фармацевтичната индустрия към съответните стимуланти аяуаска (Caapi, Yaje, Natema). Тази предизвикваща халюцинации напитка била приготвяна от различни разновидности Banisteriopsis, принадлежащи към Malpighiaceae, семейство кръстовидни. Става дума за едни увивни лиани, които растат в диво състояние, но могат и да се култивират. Те се счуквали в хаван, насипвали се в глинени съдове и се заливали с вода, а след определено време разтворът се прецеждал. Употребявали се съвсем малки количества. Влиянието на напитката се предизвиквало от алкалоидите хармин и тетрахидрохармин и обикновено се постигало с допълнителна употреба на други растителни видове, възбуждащи халюцинации. Приблизително подобно състояние предизвикват и други опиати от същата област на разпространение — татул (Datura), един сорт разводниче, което също се бере в диво състояние, но се отглежда и в градина и притежава висока концентрация на алкохол в листата и плодовете си; от Мексико и Тексас е познато растението Peyotl (Lophophora williamisii), един вид кактус, чието значение почива на алкалоида мескалин; а от Южно Мексико са познати различни видове псилоцибинови гъби (и най-вече Psilocybe mexicana), при които предизвикващите халюцинации вещества са индолалкалоид и псилоцин.

Употребата на растителни екстракти с алкалоидно съдържание действа специфично върху различни центрове на нервната система. Според вида на веществото последиците могат да бъдат различни, но притежават определени общи черти, появяващи се както поединично, така и в различни комбинации. Алкалоидите въздействат възбуждащо и еуфорично (като кофеина), но също така водят и към пристрастяване (кокаин и морфин); други влияят притъпяващо, а при свръхупотреба — и токсично (стрихнин, никотин, морфин), но всички без изключение предизвикват промяна във възприятията. Проверките на клинични състояния, но също и познанията, извлечени от проведени върху собствения организъм опити на отделни етнолози потвърждават онова, което споделят като преживяване в транс и южноамериканските шамани. Почти веднага след поемане на алкалоидосъдържащите опиати се появява виене на свят, треперене, страх от теснота и задух, но скоро тези състояния отстъпват на една, сякаш освобождаваща наслада, придружена от чувството на свръхвъзможности. Душата се отделя от тялото, въздига се и отлита. Пред погледа се разкриват фантастични пейзажи, населени с причудливи животински същества и духове, пламтят буйни огньове, ярки светкавици проблясват над бушуващото море или тежки облаци се носят сред ослепителна светлина. Ухото на опиянения долавя различни звуци и гласове, тялото му се носи над ярко обагрени бездни, чиито контури ту рязко изпъкват, ту се сливат и размиват — той ясно вижда разни влечуги, едри зверове и грабливи птици, превръща се в най-различни животни и дори в скелет. Понякога се стига до усещането за „обладаност“. Накрая остава главоболието, конвулсивните прозявки и почти болезнената чувствителност към светлината — а също и парализиращото изтощение. Въздействието още повече се засилва от обстоятелството, че преди приемането на дрогата шаманите гладували поне едно денонощие.

Средноамериканските и южноамериканските шамани са особено известни с използването на предизвикващи халюцинации растения — природата им предлагала истинско изобилие от суровини. Напротив, в предполярните и полярните азиатски и северноамерикански области подобни средства или не съществували, или били рядкост. Замествали ги с други методи, а именно музиката и танцът; но с едно твърде важно изключение; в две сибирски области — при североизточните палеоазиати (чукчи, коряки, юкагири и ителмени) и съседните им тунгуски племена, а също и при западните угрофински народи (вогули, остяки и самоеди) като предизвикващ транс опиат използвали мухоморката (amantia muscaris), която съдържа и високотоксичните отрови (Арсенова киселина и нейният дериват мусцимол, а също така и алкалоида мускарин). За ядене се използва само капачето на гъбата; тя може да се дъвче в прясно състояние, но е възможно да се вземе и екстракт, разреден с вода, еленово мляко или растителни сокове от боровинки, къпини или дива роза (Epilobium angustifolium); с цел съхранение гъбите могат да се изсушат, в процеса на което се отделя мусцимол.

Според опита и навиците си един шаман бил в състояние да погълне по време на сеанс три до седем, а най-много девет гъби — но само в изсушен вид. Различният брой и поносимостта се обясняват с обстоятелството, че качественото съдържание на отровни и упойващи вещества очевидно било зависимо от природните условия (почва, климат или годишно време).

И в този случай ефектът се засилвал от предварителното гладуване. Обикновено той настъпвал след 40 до 60 минути. Най-напред шаманът изпадал в едночасов дълбок сън, после се събуждал, скачал разтреперан и с бляскав поглед започвал да пее и да танцува, като движенията му ставали все по-необуздани, а словата — все по-неразбираеми и раздробени. Рязко нарастващата възбуда се придружавала от безчувственост към външните дразнители като болка, а също и от еуфорично настроение. Скоро се появявали и халюцинациите. Възприятията на шамана се променяли и всичко се явявало пред погледа му в уголемени размери и отместено. Той чувал гласове, които го призовавали и го викали по име; духовете се приближавали, после той ги съзирал и им отговарял. Така постепенно се отделял от тялото си и все повече се снишавал, защото самият той — а именно душата му — вече отлитала заедно с духовете и той вече бил в състояние на „полет“, ала след няколко часа, вече напълно изтощен, изпадал в нов и продължителен дълбок сън.

За немного отдавнашната употреба на гъбния опиат в Сибир свидетелства и неговото разпространение; в централните райони той проникнал при народните преселения към север — най-напред при тунгусите и по-късно през ранното Средновековие при якутите, които дотогава не познавали мухоморката като упойващо растение. Но и на запад при угрите от течението на Об (вогули и остяки), неговата употреба не изглежда с древен произход. Обозначенията на мухоморката при вогулите (pankh), както и при езиково сродните и живеещи на запад мордвини (panga) и черемиси (pongo), недвусмислено ни връщат към староиранската bangha (Hanf), която действително е била позната като опиат на старите иранци и на етнически и езиково родствените им скити и масагети във вид на хашиш. За това съобщава още Херодот (490–430 г. пр.Хр.): „Когато се съберат много народи, те палят огън, сядат в кръг наоколо и хвърлят в огъня зърната (вероятно има предвид смолистите връхчета от стръковете на конопа). Миризмата на изгорелите зърна ги опиянява така, както виното — гърците. Колкото повече зърна хвърлят в огъня, толкова повече се опиват, докато накрая скачат, запяват и започват да танцуват.“ (I, 201, Скитите).

От друга страна, съществуват свидетелства, че употребата на мухоморката като опиат е позната още на старите средиземноморски култури — във всеки случай със сигурност в определени архаични (предкласически) религии като Дионисовия култ, — а също и на мезоамериканските висши култури; доскоро те бяха използвани от тамошните шамани на отделни индиански племена като например лекандоните и холите в Чиапа. Докато в Сибир опасният наркотик в последно време бил заменен от тютюна и алкохола (бренди от просо, мляко или розмарин при гиляките, ечемичена бира при алтайците и най-вече водка); само за един сеанс шаманът изпивал поне бутилка — около 3–4 литра. Шаманите, които уважавали себе си, все пак отхвърляли употребата на алкохол, при това с изричната обосновка, че той действа отслабващо и би им отнел способността да изпадат в екстаз. В това се съдържа още нещо важно. Защото навсякъде — и най-вече в Сибир — господствал възгледът, че истинският „велик“ шаман не се нуждае от стимулатори и предизвикващи халюцинации наркотици, а е в състояние сам да изпадне в транс чрез мисловна концентрация и сила на волята. Подобни случаи на практика са наблюдавани до началото на XX в. — любопитно е, че те най-често са от областта на елементарния шаманизъм, както при северните тунгуси и чукчи. За тази цел шаманите затваряли очи, „за да виждат по-добре навътре“ и започвали да дишат по специфичен начин — с дълбоки и ритмични вдишвания.

Преди да достигнат апогея на сеанса — полета в отвъдното — шаманите често предлагали на публиката нещо като „предварителна програма“. Още далеч от първия стадий на транса — т.е. границата на физическата безчувственост — те например пристъпвали боси върху горящите въглени на огъня, вземали в ръце или поставяли в устата си нажежени метални предмети, пиели вряла вода, гълтали стрели (Южна Америка), забивали в телата си ножове, кинжали и дори саби, скачали боси върху наточени остриета, или — както например в Япония — изкачвали стъпала от поставени „на ребро“ мечове — при това без да получат никакви наранявания, за което свидетелстват присъствали на различни случаи лекари. Някои сибирски шамани владеели и още по-смайващи неща. С обикновено повдигане на палката те отваряли покрива на юртата и през дупката започвал да вали сняг; или просто отделяли главата от тялото си и я оставяли до себе си, за да я върнат след малко на мястото й. При появата на духовете шаманът имитирал гласовете им с корема си напълно ясно и диференцирано, понякога толкова майсторски, че просто поразявал присъстващите. Един свидетел — руският етнолог Владимир Богорац (1865–1936) — разказва за сеанс при чукчите следното: „Илюзията беше толкова силна, че аз несъзнателно посегнах във въздуха, за да докосна говорещото лице. Звуците започваха някъде високо, постепенно се приближаваха, проникваха през стените като буря, потъваха в земята и стихваха в нейните глъбини. Чуваха се най-различни гласове на птици и животни, също и бръмчене на мухи.“

Във всичко това съветските етнолози виждали добре дошло потвърждение на убежденията си, че при тази практика става дума за чисто шарлатанство и че шаманите целенасочено заблуждават публиката, за да придобият над нея влияние и власт, а не на последно място и да спечелят материални предимства. Триковете със сигурност играели известна роля в шаманизма. Както и навсякъде, успоредно с големите майстори имало и цяла армия от посредствени или ниско надарени, които се поддавали на изкушението да заблуждават в онова, което не могли да постигнат със собствени сили и прибягвали до фокусничество, външни ефекти и чиста измама, голяма помощ за което им оказвала и полутъмната обстановка, при която се провеждал сеансът. За добрите — и преди всичко непредубедени познавачи — нещата били по-различни. Чрез доказваното майсторство шаманът убедително се опитвал да демонстрира, че не е обикновен човек, а по-надарен от другите. Така например вентрилоксизмът (говорене с корема) не се смятал за особено изискан похват — избирали го, защото изглеждал най-адекватното средство за възможно най-добро предаване на особения характер и гласовете на духовете. Поне в сеансите на истинските можещи шамани „театралните ефекти“ представлявали съзнателно включен елемент от цялото, необходима предпоставка за увеличаване доверието на публиката (и на пациента!) в шаманското майсторство и благонадеждност. Но и тези ефекти в последна сметка водели до апогея и същинската цел на сеанса — отлитането, „пътуването на душата“, — определена за изпълнение на единствената задача: преживяването на племето.

За всеки от присъстващите било ясно дали действието вече е започнало. Ударите на тъпана звучали все по-бързо и силно. Движенията преминавали в бесен вихър. Гласовете на духовете се чували ясно. Те се приближавали, провиквали се безразборно, смесвали се, ставали все по-силни и по-силни, докато накрая се превръщали в оглушителен рев и смесица от подсвирквания, крясъци и викове. Шаманът ги поздравявал един след друг отсечено и задъхано, разпитвал ги за причините на болестта и се съветвал с тях. После изведнъж всичко се прекъсвало — душата била напуснала тялото. Шаманът или потъвал в себе си — седнал със затворени очи или блуждаещ празен поглед, — или продължавал да танцува под приглушените удари на тъпана, а песента му звучала като стенание и понякога била толкова неразбираема, че помощникът трябвало да превежда видяното и преживяното. Ако търсел някоя изгубила се душа, шаманът можел да вземе със себе си и болния, какъвто е обичаят на нанайците от Източен Сибир. Той разпитвал пациента за последните му сънища, от което си правел изводи и взимал указания за местонахождението на душата и избора на пътя. Ако отговорите били мъгляви и неясни, той при определени обстоятелства можел да се отклони от пътя. Затова се опитвал с целенасочени въпроси да получи по-точни данни. В такива случаи най-често му помагали духовете. Те могли да му съдействат по време на полета, но също така и предварително. В подобни ситуации — при юкагирите от Североизточен Сибир — шаманът поемал в себе си духовете с дълбоки вдишвания. През това време стоял със сгърчени ръце и обърнати очи, така че се виждала само бялата роговица, която отразявала мъждукащия огън. В това състояние той дълго оставал безмълвен, с издут корем от намиращите се там духове. Тогава те започвали разговор с него и го разпитвали за причината на повикването, на което той отговарял с молба да определят диагнозата на случая. Тя могла да гласи следното: „Видях, че невидимото долу се опитва да се издигне нагоре, видях го.“ Шаманът благодарял за информацията, вдишвайки тамян или „руски бурен“ (тютюн).

Ясно било, че в болния се е вселил гибелен дух от подземния свят и станал причина за неговите страдания. Оттук нататък шаманът имал за задача да го прогони от тялото на пациента. За тази цел той танцувал около тялото му, придружен от своите помощници, биел тъпана и мърморел неразбрано, а накрая долепял устни до предполагаемото болно място и измъквал оттам чуждия дух с помощта на силно вдишване. При определени обстоятелства това изисквало известно време, понеже духът обикновено се съпротивлявал да напусне тялото. След това шаманът най-често се отдръпвал изтощен назад и изпадал в някакви конвулсии, които мъчително се опитвал да преодолее — защото враждебният дух вече се намирал в него. След това произнасял следните думи: „Почерпете ме с глътка бренди от пет рубли.“

При най-тежките случаи ставало дума за откриване, преследване и връщане обратно на отвлечена или изгубена душа, причинила тежко психотично заболяване. Това не само изисквало голям опит в отношението с отвъдните зли сили и цялата мощ на шамана; тогава той се нуждаел и от по-голяма свита от също така умели, пълни с идеи и действени духове — помощници и закрилници. Защото душата могла да бъде отнета от разбойниците с помощта на сила, но също и чрез някакви трикове, изненада и коварство. Както съобщават например бурятите, веднъж Бог прибрал душата на някакъв човек и я пъхнал в бутилка, която запушил с палец. Шаманът, помолен за помощ, се отправил — яхнал тъпана си — към небето, където приел образ на оса и така ужилил бога по челото, че в страха си той измъкнал пръста си от бутилката, шаманът успял да грабне душата и бързо побягнал с нея.

Не така проблематични били пътуванията при „господарите на животните“, когато дивечът намалявал и настъпвал глад. Това се отнасяло и за пътешествията до прадедите, върховното божество или отвъдното местожителство на душите, ако искали да помогнат на безплодни жени, също и когато се отправяли към отговорните за атмосферните условия духове — при недостатъчни валежи, трайна снежна покривка или продължително лошо време, при което хората не могли да напускат къщите си.

Присъстващите винаги взимали участие в събитието. Те не само съпреживявали ставащото пред очите им пасивно, с удивление, страх или възхита, а просто участвали активно. Когато шаманът призовавал духовете помощници с песните си, присъстващите хорово повтаряли текста строфа по строфа; същото се случвало, когато шаманът се завръщал с възвърната душа и с песен разказвал за „обратния полет“. По време на битките с враждебните сили на отвъдното наблюдателите го окуражавали с подвиквания като: „Напъни се!“, „Така е добре!“ или „Дръж се!“ Ако трябвало да се прогони някой дух, те допринасяли за нарастването на шаманските усилия, като повтаряли заедно с него заклинанията и апелите му. Навсякъде ставало дума за церемония на цялата общност. Както самият шаман бил в помощ на всички като посредник и лечител на племето — което го избрало и определило за това, — така всички подкрепяли неговите усилия, заставали зад него и му помагали както духовете в отвъдното. Оцеляването изисквало солидарност и предполагало нерушимо единство на общността.

Когато след много часове всичко отминавало, шаманът най-често падал в тотално изтощение. Понякога дълго лежал буден, без да каже дума; по-често потъвал веднага в дълбок сън или дори изпадал в безсъзнание, което продължавало цяло денонощие. Той бил дал всичко от себе си в полза на своите.

Шаманските сеанси винаги имали своята добра страна. Макар изпълнени със съзнателно преследвана, ефектна и въздействаща театралност, инсценировките на големите майстори били виртуозни. Но всичко се осъществявало не за забавление, а за успеха на усилията, което пък от своя страна имало за своя предпоставка ритуала, мимическото изображение, т.е. магическото заклинание, и колкото по-перфектно било изпълнението, толкова по-силно било желаното въздействие.

Ако в някои сеанси присъствали отделни комични и даже фарсови черти, все пак като цяло на сцената господствали напрежението, потиснатостта и меланхолията. По-ранни пътешественици, които все още имали възможността да наблюдават действията на истински „велики“ шамани, често били безкрайно впечатлени от тяхната дълбока и направо трагична сериозност и особено от тягостната, злокобна атмосфера. Руският адмирал и изследовател, пътешественикът Фердинанд Петрович фон Врангел (1797–1870), признат за задълбочен и несклонен към преувеличения наблюдател, в периода 1820–1827 г. участвал в експедиция за проучване на Североизточен Сибир. Ето с какъв пример описва той впечатленията си от шамана на чукчите: „Истинският шаман със сигурност представлява особено забележително физиологическо явление. Винаги, когато съм виждал шамани тук и на други места, те трайно са оставяли у мен тягостно впечатление. Дивият поглед, налетите с кръв очи, дрезгавият глас, който сякаш болезнено и с неистови усилия си пробива път от сгърчените в спазъм гърди, неестествените конвулсии на лицето и на цялото тяло, настръхналите коси и дори кухият звук на магическия тъпан — всичко това представлява нещо толкова ужасяващо и мистериозно, че всеки път ужасно ме е вълнувало.“