Шаманизъм (Лечители, духове ритуали)

1. Места на разпространение

Шаманизмът се среща както в Стария, така и в Новия свят, но в историческите епохи — след въвеждането на писмеността — той не е общовалиден. В своята еднозначна, „класическа“, макар и специфично диференцирана форма, той е доказан в Стария свят главно при ловните и рибарските култури на Северна Азия и сибирските, и централноазиатските пастири номади, чак до западните лапландци, при някои племена, отглеждащи северни елени, коне, камили, овце и якове — като самоедите, якутите, монголците, казахите и др. Шамани имат и селските култури на съседните хималайски държави — Хиндукуш, Непал, Тибет — и държавите от Югоизточна Азия — цялата област на Индокитай, Корея, Тайван, Япония, а също и някои съществуващи и до днес племена, като батеките от вътрешността на полуостров Малака, андеманите, бирхорите от Северен Нагпур и земеделските общности от отделни райони на Индонезия. Макар и по-отслабен, шаманизмът все още се среща в североизточните райони на Индия, но не и на запад от тях, нито пък при събирателските и ловните племена от вътрешността на континента, каквито са ченчу в Антар Прадеш или аранданите в Керала. При австралийските аборигени шаманизмът не е познат на всички племена, а на отделни групи — при това не в така стриктно инстуционализираната обичайна форма на проявление. Но и тук, особено при „призоваването“ и „посвещението“, се срещат поредица типични черти, така че взаимното влияние изглежда неопровержимо.

В Новия свят шаманизмът се среща както при ловните и събирателските общности, така и при земеделските племена, като в най-общи линии е разпространен от северните ескимоси и граничещите с тях горски индианци, предимно през западната част на континента към Средна Америка и заема основните южноамерикански области до районите на индианците от Огнена земя.

Следователно шаманизмът не се среща в Африка, дори и сред тамошните събирателски и ловни племена, каквито са бушмените и пигмеите; същото се отнася за Меланезия, Нова Гвинея и за почти всички области на архаичните висши култури и районите на тяхното непосредствено влияние: Средиземноморието, Европа, Предна, Средна и Южна Азия, централните части на Индонезия и Полинезия. Макар и с известна предпазливост можем да извадим следните заключения:

1) Шаманизмът е много стар и самобитно свързан с ловните и събирателските култури.

2) Очевидно още от самото си начало той е липсвал в Африка — въпреки изразяваните понякога различни мнения; скалните рисунки, срещани в южната, югозападната и северната част на континента (Сахара) изобщо не дават данни за неговото съществуване — както впрочем и в „старите земеделски култури“ на Меланезия и Нова Гвинея.

3) Шаманизмът има много дълбоки корени в Азия и по-специално в Сибир, където е особено устойчив даже и срещу надстроечни процеси, което го прави много по-комплексен и развит.

4) Вероятно той е съществувал по границите с архаичните висши култури, но по-късно — по аналогия от примерите с висшите култури от Средна Америка и Андите, бил изтласкан, респ. заличен.

2. Типология

Именно от местата на разпространение вече следва съответното формално-специфично диференциране, което тук може само да бъде скицирано в основни линии и според характерните водещи критерии, тъй като поради нарастващия брой възможни комбинации контурите в граничните райони се размиват и постепенно се разпадат в изобилие от преходни форми. Могат да се разграничат следните три основни типа:

1) Първичен елементарен шаманизъм, разпространен преди всичко в събирателските, риболовните и ловните общности по периферията на обитаваната част от земното кълбо, но и по-навътре, в отдалечени и островно разположени области (чукчите, ескимосите, индианците от Огнена земя, австралийците, андаманите, батеките, друрите във Венецуела и др.).

Определените черти, които преобладават в еднакви или преоформени в множество варианти типове, са следните: Шаманът бива призован от духовете на животните. Клиентелата му се състои от локални общности или роднински съюзи (кланове). Основните му задачи са осигуряването на успешния лов, здравето и размножаването на племето, следователно цялостен контрол и грижа за животинските и човешките души. За целта той прилага екстазна техника, т.е. по необходимост или собствено желание се отделя от своята свободна душа, като придружен от нея и под закрилата на призоваващите го духове пътува към отвъдното, за да се заеме там със съответните си задачи, породени от всичко случило се на Земята. Ритуалът се ограничава върху най-необходимото, а помощни средства — опиати, одежди и определени принадлежности — изобщо не се прилагат или използването им е съвсем рядко.

2) Вторичен „комплексен шаманизъм“, разпространен преди всичко в преходните гранични области, т.е. при пастирите номади от Северна и вътрешна Азия, а също и в сеяческите земеделски общности или поне в онези, в стопанството на които ловът все още заема толкова важно място, каквито са южноамериканските индианци. Както обикновено клиентелата се набира от роднинските съюзи или от образуваните от тях селски общности. Основните задачи са същите и отново се разрешават в екстаз и контакт с отвъдното, но вече се прибавят и нови черти, които съществено се отличават от преобладаващите при уседналите форми: шаманите често биват призовавани от духовете на предците — при тунгусите и алтайските планинци (кумадини, тувини и др.) — дори и непосредствено от умрелите души на предишните шамани от клана, които по-нататък им служат за персонални духове закрилници; често пъти постът се предава по бащина линия на сина (респ. по майчина на дъщерята) и по този начин става наследствен. Поемайки понякога и псевдожречески функции, шаманът води и домашно-семейни ритуали (раждане, кръщаване, погребение), но също и комунални (аграрни и др.). Самите шамански сеанси придобиват по-комплексна форма и продължителност, като се провеждат в специално приготвени шатри или култови места. По време на тях шаманът е облечен в специфични одежди и носи определени аксесоари — тояга (гега), сноп клончета, звънчета и др. — например при народите, населяващи сибирската тайга. Той вече не изпада в транс само чрез мисловна концентрация, както при елементарния шаманизъм, а вече и посредством особени техники — монотонно пеене, речитативи, ритмични движения и танци, — а все по-често прибягва и до опиати, предизвикващи халюцинации. Връзката с персоналния дух закрилник се стеснява — шаманът му се доверява и го почита, като преди всичко е длъжен редовно да му принася жертви, за да запази неговото благоразположение и готовност за помощ. Освен това жертвоприношенията обичайно са предназначени за духовете помощници. Особено в периферните райони на Централна Азия, при южните и югоизточните тунгуски племена, както и в планинските селски общности на западните и южните хималайскй райони (Хиндукуш и Непал) жертвата се е превръща в интегрирана съставка на ритуалния сеанс: свинята (при тунгусите) или козата бива обезглавена, след което шаманът пие от бликащата кръв, за да се сдобие със сила за пътешествието към отвъдното. В последна сметка — при това най-вече в земеделските култури — се появяват и жени шамани, които твърде рядко се срещат при елементарния шаманизъм.

3) Друг вид синкретичен шаманизъм, типичен за висшите култури (ислямски, хиндуистки, ламаистки, шинтоистки) и характерен със своята екзалтираност, е особено разпространен в селските общности на Югоизточна Азия — Тибет, Тайван, Корея, Япония и отчасти Непал. Макар и не навсякъде тук службата се изпълнява предимно от жени. Характерно е стриктното и доживотно свързване със строго определена свръхестествена сила (респ. божество), която очевидно приема и носи чертите на личните духове закрилници от предишните варианти на шаманизма. Тази сила е почти издигната в култ и обикновено се почита в собствени неголеми храмове, където е изобразена, т.е. тя се радва на редовни ритуали, религиозни служби и жертвоприношения. Кръгът от задачи съответства на разширения спектър на комплексния шаманизъм. Основно остава лечението; нуждаещите се от съвет търсят по-често от обикновено предсказания и прогнози за бъдещето. Обичайната клиентела — по-скоро основната — съставлява селската общност. За разлика от „класическия“ шаманизъм при решаването на тукашните задачи душата на шамана не се отправя на пътешествие в отвъдното и следователно не става дума за екстатични сеанси, а именно за „обладаност“ — духът на клиента се вселява в шамана и се лекува, респ. се осведомява от лечителя за онова, което го интересува. Обикновено „обладаният“ шаман приема поведението на клиента, типичните му жестове и начин на изразяване и дори подбира съответните одежди — униформа, ако става дума за бивш воин или офицер; ако „обладаващите“ духове са различни, което често се случва, шаманът трябва да се преоблича неколкократно по време на един сеанс. За разлика от обичайните култове към „обладаността от духове“ при този вид шаманизъм остава типично обстоятелството, че дори когато един сеанс изглежда наложен отвън, шаманът доброволно се обръща към духовната сила, без да е внезапно изненадан и връхлетян от нея като обикновен пасивен орган.

Следователно наред с мъжете се появили и шамани жени. При това значението им очевидно нараствало сред уседнало живеещите, т.е. аграрни и предимно селски общества, каквито били узбеките, таджиките и племената в Тайван, Корея и Япония. При всички тях това било последица от господстващите висши религии: ислям, будизъм, ламаизъм, шинтоизъм. В съответстващите им духовни постове — и особено във висшите съсловия — привилегията имали единствено мъжете и с цел за запазване на престижа им било забранено да изпълняват функции, произхождащи от вече подчинените им долни слоеве на „езическото суеверие“. По този начин жените получили възможност да ги заместят — аналогично на култове от Североизточна Африка (с господство на исляма или християнството) и на афроамериканските култове от Карибските острови и Бразилия (християнство).

Напротив: при елементарния и комплексния шаманизъм на традиционните култури в същинския смисъл на думата винаги доминирали шаманите мъже; с някои незначителни изключения, като например чилийските ауракани. Във всеки случай действията им били разглеждани като далеч по-ефективни в сравнение с тези на шаманите жени, като последните не били институционно обосновани, а наскоро свързани с личните качества на определена жена. Причината била обичайното разделяне на дейностите и привилегиите. Мъжете поемали задачи, които изисквали широк радиус на движение — те ловували, грижели се за стадата при пастирите номади, занимавали се с търговия, водели войни, а по отношение на жените се възползвали от правото си на върховенство и собственост. Същото обстоятелство се отразявало при свободното движение на душите. Мъжките сънища съдържали повече на брой взаимовръзки, защото нощем душите им пътували по-далеч в сравнение с женските: именно затова мъжете били по-предразположени към екстаз, а жените — към „обладаност“ и „унесеност“. Ако жената поемала длъжността на шамана, то това обикновено се случвало едва след настъпване на менопаузата (като например при ескимоси-те), тъй като нейното обусловено от менструацията „нечисто състояние“ завършвало и според тогавашните възгледи тя вече съществено се доближавала до мъжа; същото могло да се постигне и след ритуална смяна на пола. В подобни случаи жената получавала от играещия важна роля дух в „призоваването“ й указанието „да стане мъж“. Оттук нататък тя носела мъжки облекла и прически, приучавала се в съответния говор и поведение и дори се обучавала в лов и умело прилагане на оръжието, а при определени обстоятелства се оженвала за друга жена. Макар и твърде редки, подобни случаи са известни предимно от Североизточна Азия — ителмите, коряките, чукчите, азиатските ескимоси и алеутските инсулани — и именно там, при това много по-често, поставяли противоположното изискване към мъжките кандидати за шамани, които реагирали аналогично. Решението и в двата случая било взето от духовете: не го свързвали със стремеж към повече власт или престиж.

Жените шамани лекували по принцип леки заболявания, които все пак изисквали специални лечебни познания, каквито притежавали в по-голяма степен от мъжете поради традиционно упражняваната събирателска дейност; те имали предимство и при усложнени раждания, т.е. били поставени по-високо от акушерките — „лаици“, а в по-тесен смисъл били специализирани по въпросите на родилната помощ.

3. Терминология

Трябва да се прави разграничение между характеристиките на шаманите, едни от които са широко разпространени и надетнически, а други се употребяват само в определени етноси (респ. в различни езици). Първите показват по-широки исторически движения и взаимовръзки.

Употребяваният както от лаиците, така и от учените термин „шаман“ има своя корен в тунгуските езици (saman, а също и saman, а при амурските тунгусци и манджурите — sama). Обикновено думата била предназначена както за мъже, така и за жени — а понякога (но не винаги!) — се среща и при съседните народи, в монголския samadi, в уйгурския samaty. Произходът й е спорен. Той би могъл да бъде откровено местен, което означава производна на коренака — „мисля“, „зная“, „разбирам“, но също така думата може да бъде и заимствана. В подобен случай е възможна заемката от санскритски (cramana, „просещ монах“, „аскет“), респ. от средноиндийския пали (samana), езика на будисткия канон. По инициатива на владетеля на Маурия, Ашока (ок. 273–232 г. пр.Хр.), след средата на III в. пр.Хр. именно будизмът разгърнал една оживена мисионерска дейност, която постепенно се разпространила през Северозападна Индия към Кашмир, Кандахар, Бактрия и Централна Азия (Бухара), както и в цялата област на индоскитската империя на Кушаните (II в. сл. Хр.) и поддържана най-вече от крал Канишка (ок. 120–162 г. сл. Хр.). По-късно, вече през ранното Средновековие, будизмът се разпространил по „копринения път“ към Централна Азия и Китай, а накрая — към Тибет и Монголия (ламаизъм). Именно оттук е заето понятието samana от пали, превърнало се при зогдианския език в smn = saman, при тохарския в samane, а в китайския — sa-men.

Напротив — при тюркските и отчасти при монголските народи, първоначално разположени на югоизток от Тунгусия, и до днес за шаман се употребява терминът kam (също cham, gam, а на монголски kami) — докато жените шамани били наричани различно, с думата udagan. Със засилването на „източните тюрки“ след античната епоха с техните експанзии извън Централна Азия и чак до европейските граници, разпространението на термина kam продължило и през ранното Средновековие. Той бил познат на хуните и съществува и до днес в унгарския език (kam, „предсказател“, „ясновидец“), а поне до XIX в. се употребявал в Корея (degamtekam). Руснаците също го заимствали от тюркските народи (камлание, „шамански сеанс“). Очевидно единственото изключение сред тюркокоезичния етнос на вътрешна Азия представлявали живеещите в района на Байкал якути, които вследствие на военно-политически промени от ранното и зрялото Средновековие били изтласкани от монголците на север към средното течение на р. Лена. При тях обозначението на шамана е ojun (респ. oiun, а за жена шаман udojan). Понеже последното обозначение най-вероятно е вариант на общата за всички тюркски езици udagan, която отговаря на uda-kam, една първоначална взаимовръзка между ojun,. oiun и kam (ojam>_o-kam_) е твърде близка. Изобщо руските филолози предполагат, че дори съществува отношение между тунгуското sama и тюркското kam. Това би означавало, че в по-ранните епохи на „алтайската“ езикова общност поне сред сибирските народи от степта и тайгата е съществувал общ термин за шаман.

При тюркските народи от Централна Азия (казахи, узбеки, киргизи, тюркмени и др.) старият израз kam бил изместен в процеса на средновековната ислямизация от думата bakshi (също и baksy), също произхождащ от санскритски, т.е. bikshu, едно обозначение за будистката духовност. Оттогава наричали шаманите по този начин, защото в хода на времето разликите между всички предишни предислямски религии от района се размили и по този начин те се превърнали в последните представители на жречеството от миналите „езически“ времена.

В района е разпространен също не толкова общовалидният термин porchan, особено около оазисите на хорезмите, каракалпаките и тюркмените. Той е навлязъл с обединяването на персийските думи pari (peri), „дух“, и chodan, „чета“, като представлява старо наследство от някога установилото се тук ираноезично население от долните слоеве. Всъщност с думата се обозначава някой, „който урежда сметките със злите духове“ и следователно по-скоро намеква за екзорцистичния аспект на шаманизма.

Извън това толкова динамично в исторически план средноазиатско пространство се употребявали и местни племенни езикови термини с първоначално съвсем ограничено надрегионално значение. Така например нуристаните („кафирите“) от Северен Афганистан използвали думата pshur, калашите — dehar, а други източни племена — daiyal, успоредно с по-стария бурушашки израз bitan, употребяван предимно в Hunza. Аналогично е положението и при ескимосите (andakok), и американските индианци.

По този начин картината на разпространение на терминологичната употреба ни дава ценни сведения за по-добро вникване в особеното и богато на влияния историческо развитие, което засяга именно този северноазиатски шаманизъм — и най-вече неговото комплексно проявление — и е спомогнало за образцовото му значение и световна известност.