Шаманизъм (Лечители, духове ритуали)

1. Призоваване

Един шаман трябвало да притежава много повече от обикновените способности. Поради естеството на задачите му от него се очаквало по всяко време да бъде годен за активен контакт с отвъдните сили. Това обаче предполагало и неговата готовност за приемане на поста. При наследствения шаманизъм можем спокойно да я приемем — следователно, ако един умрял шаман приживе е определил за свой наследник някого от племето, когото смятал за подходящ, по този начин той сам се превръщал в дух закрилник или главен помощник за новопосветения, предавайки му своите собствени и придобити с възрастта дарби.

Във всички останали случаи изборът се осъществявал от определена духовна сила или от повече на брой духове, а по-рядко — от божество. Както вече споменахме, при особено отбрани шамани това се осъществявало още преди раждането от „животинската майка“ — по-висша и господстваща духовна сила, обикновено „господарка на животните“. Понякога тя умъртвявала някое вече пораснало дете, чието поведение свидетелствало, че то обладава съответната подходяща душа. „Животинската майка“, появяваща се в образа на женски лос, елен или северен елен, поглъщала определената за бъдещия велик шаман душа, „забременявала“ и го „раждала“ като „момче“, което отглеждала и накрая изпращала за земната му мисия отново в образа на душа, но вече на същество с двойствена човешко-животинска природа. „Майките птици“ съответно снасяли яйце в гнездо, разположено в клоните на „космическото дърво“ — в Сибир обикновено бор или лиственица, — след което го мътели. Времето за излюпването понякога продължавало до три години. Според представите на якутите от средното течение на р. Лена мястото на гнездото било решаващо за характера и начина на действие на бъдещия шаман; ако то се намирало в източната част на дървото, шаманът израствал като отзивчив и способен лечител, докато гнездата от западната страна съдържали душите на високонадарени, но злонамерени шамани; измътените на северната страна притежавали едновременно добри и лоши черти на характера, а шаманите от южните гнезда придобивали особените способности за преобразяване. По аналогичен начин добрият шаман бил „предварително роден“ от „бозайник“ — например от „източна“ бяла кобила, докато злонамереният и гибелен — от „западна“ и кървавочервена на цвят. Приемали за общовалиден факта, че един шаман притежавал толкова по-голяма действена сила, колкото по-високо било разположено гнездото му. Когато накрая идвало време за превъплъщението му на земята, една птица — обикновено кълвач — сваляла душата в отсамното и я полагала върху темето на жената, определена за земна майка на шамана — душата навлизала в тялото през фонтанелата и одухотворявала развиващия се в утробата зародиш.

При самото раждане ставало ясно, че детето е по-особено от другите. Бъдещите „велики“ шамани се появявали на бял свят „в ризи“, раждали се със зъби, повече пръсти на ръцете или краката или притежавали някакъв характерен родилен белег. Още от малки били неуравновесени и нервни, сякаш непрекъснато се намирали под някакво психическо напрежение, имали склонност към загуба на съзнание и били затворени в себе си — сериозни, умислени, а не весели и улисани в игрите, както обикновените деца.

Години по-късно следвало „призоваването“ — най-рано след смяната на млечните зъби, когато детето завършвало първия важен стадий от своето развитие и вече могло да говори и мисли самостоятелно, — но предимно по време пубертета. Той се осъществявал по един широко разпространен и в общи черти еднакъв начин, с отделни и по принцип незначителни разлики. Обикновено по време на нощния сън и по-рядко като дневни видения пред него се явявали или душите на умрелите (предимно предишни шамани), но също и отделни духове, които приемали животински образ (орел, кукумявка, елен, мечка, змия, костенурка и др.), които настойчиво го убеждавали да стане шаман. В началото ставало дума само за слухови възприятия. Кандидатът възприемал само гласовете на духовете — шепот, подсвиркване, пеене и говор, а по-късно — все по-отчетливи думи, отправяни непосредствено към него. Едва след няколко нощи те му се явявали като образи. Лицата им съвсем не били „добре дошли“ за него. Напротив — повечето „кандидати“ почти отчаяно се съпротивлявали срещу желанията на духовете, защото знаели за очакващите ги лишения, мъки и затруднения. Руската етноложка Анна Василевна — Смоляк преживяла подобни случаи в най-ново време сред амуро-тунгуските племена. В едно от тях през шейсетте години живяла млада, образована и начетена тридесетгодишна жена, която имала няколко малки деца. Както и мнозина от нейното поколение, които също имали преживявания, свързани с призоваването и избора, тя отдавна вече не вярвала на старите представи и когато духовете се обърнали към нея колкото неочаквано, толкова и шокиращо, тя отишла на лечение в най-близката областна болница. Но състоянието й не се подобрявало. Накрая, след като изминали няколко години, нейни по-стари роднини я посъветвали да не се измъчва повече, да последва призива, да поеме шаманския тъпан и да приеме шаманската роля поне заради себе си — тя сторила това, както преди години го правели и други — и се излекувала.

Веднъж направили своя избор, духовете практически не отстъпвали. Те все по-настойчиво атакували съпротивляващия се „кандидат“, заплашвали го с ужасни наказания и ако не помагало друго, го биели и измъчвали. Някои напускали роднините си и бягали в гората, за да проведат битката в самота; други, особено в по-новите времена, опитвали да прикрият случилото се от останалите, защото сами не желаели да повярват в подобно нещо и се страхували да не бъдат обявени за душевноболни. Но случващото се не би могло задълго да убегне от погледа на околните. Засегнатите не само страдали забележимо, но и по особено специфичен начин — много лесно се установявало, че са станали жертва на шаманската болест. Стомашни оплаквания, главоболие и задух непрекъснато им създавали грижи, получавали схващания на крайниците и особено на краката, а мнозина били нападани от кожни болести. Обаче най-много ги измъчвали ужасни сънища, които някога продължавали и през деня във вид на различни видения. Стенейки, се въртели в постелята си, лутали се в полусън или се хвърляли на пода, крещели и фантазирали, а междувременно запявали по подобие на шаманите и после отново изпадали в апатия — изглеждали безкрайно унесени и потъвали в меланхолия. Това състояние — както и в посочения по-горе случай — могло да продължава с години. То се подобрявало едва когато отстъпвали и се вслушвали в съвета или призива. Ако не сторели това, оставали луди за цял живот или умирали обикновено мъчително.

Но ако приемели предложението — както всъщност постъпвали повечето от тях — мъките им изчезвали до няколко дни. Тогава духовете се явявали пред тях любезни, дори загрижени и готови за помощ, като започвали да ги подготвят за бъдещата професия. Съветвали ги за храненето, поведението и начина на живот и постепенно ги въвеждали във всичко, свързано с познания, техники, практики и ритуали, включително музика, пеене, танци, необходими за упражняване на тяхната дейност. Именно духовете, които избирали и поучавали бъдещия шаман, се превръщали по-късно в негови лични помощници.

При много народи (Северна и Южна Америка, Югоизточна Азия, Индонезия) издирвали определени хора, които според собственото си вътрешно усещане се чувствали призвани за шамани и за установяване на контакт с духовете. Такива хора се оттегляли из пущинаците — в гората, в самотни планини или в отдалечена пещера (както най-често в Северна и Южна Америка и Япония), където гладували и се подлагали на всякакви аскетични упражнения и самобичувания, докато някоя нощ духовете се появявали, приемали ги и започвали да ги поучават. При определени обстоятелства този процес също можел да продължи няколко години. В отделни случаи от Хиндукуш, Югоизточна Азия, Индонезия и Австралия кандидатите бивали отвличани от духовете в някоя пещера, където съответно ги поучавали и образовали. И тогава ставало дума за техни бъдещи помощници.

Както вече казахме, призоваването най-често се извършвало по време на пубертета. Но не и задължително. Възможно било то да се осъществи и далеч по-късно, а в отделни случаи и до шейсетата година на човешкия живот. Най-често обаче това ставало между петнадесетата и тридесетата година. По-късно хората били призовавани само при определени критични ситуации например по време на траур от загуба на дете или съпруг, особено ако болката на засегнатия по-скоро го отклонявала от отсамното и го насочвала към отвъдното, като едновременно с това го правела податлив и чувствителен към тамошните сигнали.

2. Преобразяване

След приключване на образованието при духовете шаманът обикновено поемал своята длъжност. Междувременно всеки научавал за случилото се. Онзи, който се нуждаел от помощ или доверие, се обръщал към него. А с успеха нараствала и репутацията.

Той обаче не винаги бил сам при призоваването и обучението. В някои райони на света и особено в Сибир духовете предприемали още една стъпка: от кандидата за шаман се изисквало дълбоко и всеобхватно преобразяване.

Известно време след призоваването той се разболявал за втори път. Потъвал в дълбоко безсъзнание. Понякога по тялото му се появявали белези от рани и тъмновиолетови петна от хематоми, а кожата се покривала с обриви и екземи. От ставите потичала кръв, от устата бликала бяла пяна и тялото все повече се изтощавало. Тези симптоми били външното изражение на онова, което преживявал и вътрешно, по време на т. нар. шаманско посвещаване. Понеже белезите били известни, близките пренасяли „болния“ на някое отдалечено място, за да осигурят несмущаващото протичане на процеса; отнасяли го далеч в гората и там устройвали бивак или просто опъвали шатра, която, както например в Сибир, покривали с прясно обелена брезова кора. Настанявали го там и го оставяли на грижите на „чисто“ — още недостигнало пубертета момче или момиче.

По правило посвещаването продължавало три дни. През това време послушникът преживявал някакви съновидения, при които същите духове, които по-рано го призовавали, сега го отвличали в подземния свят и там разглобявали тялото му на части, като грижливо го разрязвали. Най-напред отделяли главата му и я поставяли на високо закрепена полица, за да може да проследи всичко онова, което предстои да се случи. След това вкарвали метални сечива в ставите, разтваряли ги, отделяли месото от костите и го нарязвали на дребни късчета; тях напоявали с кръвта и поднасяли на присъстващите духове. Непосредствено след осъщественото по този начин убиване на кандидата следвало и неговото съживяване. Костите отново били събирани, съшивани с метално влакно и „обличани“ с друго месо — според тунгуските вярвания то произхождало от никои съплеменници на бъдещия шаман, които за тази цел трябвало да умрат — при това толкова повече на брой, колкото по-могъщ трябвало да бъде шаманът. Накрая отново поставяли главата. По този начин посветеният бил съживен, но оставал още известно време в новия свят, за да може след прераждането да бъде поучаван от боговете по въпросите на отвъдното — този път по-подробно и задълбочено. Неговите учители най-точно го запознавали с топографията на подземния свят, лично го представяли на онези духовни сили, които — в качеството си на „господари“ и „господарки“ на растенията, рибите и сухоземните животни — били отговорни за запазването на продоволствените източници и го приучавали как сигурно да отличава духовете на различните болести и според тях да избира лечебен метод и всичко останало, свързано с това. След това оздравявало и земното тяло на послушника. Духовете освобождавали душата му, която се завръщала обратно, а промененият из основи човек възкръсвал за нов и различен живот на земята. Истински великите шамани били раздробявани два или три пъти.

Тази форма на преобразяване била най-разпространена, но не и единствена. Все пак процесът и самото посвещаване почти навсякъде съвпадали в най-общите свои черти. При отделни сибирски етноси, като например бурятите, месото, вътрешностите и кръвта не били изяждани, а известно време варени в казан; така, пречистени и подновени, отново били свързвани със скелета. Подобна представа господствала сред народите от Хиндукуш. Тук духовете нарязвали на късчета скелета и плътта на шаманския кандидат, измивали парче по парче нарязаното в млечното езеро навръх космическата планина и след това отново го сглобявали. Според вярванията на различните тунгуски племена най-напред „загрявали“ кандидата в пещ и постепенно го нажежавали до червено; след изваждането го полагали върху наковалня и го изковавали (стар мотив, познат от кавказкия, а първоначално и от скитско-сарматския героичен епос). В Япония се съобщава за един известен шаман (Дегучи), живял към края на миналия век, който по време на своето посвещаване бил отвлечен в отдалечена пещера на Такакума. Оттам той пропътувал целия отвъден свят, бил убит, разрязан с остър нож на две половини, разтрошен на парчета върху скалите, замразен, изгорен, погълнат от снежна лавина и освен това превърнат в богиня, докато накрая отново се пробудил от транса за бъдещия си нов живот.

Основната идея понякога имала по-кратък израз — в преобразяване чрез смърт и повторно раждане на друг човек от необичаен вид. Кандидатите за шамани от ескимоските племена иглу били поглъщани от големи мечки и изцяло смилани с изключение на скелета. По-късно се пробуждали в съвсем ново тяло. Онзи, който желаел да стане шаман сред перуанските аймари, се оттеглял в самота, далеч от всички хора. Ако отвъдните сили приемели неговото желание, той бивал убит от мълния и после съживен повторно по същия начин. В промеждутъка от време — докато бил в безсъзнание — духовете го поучавали. Андаманите инсулани смятали като предопределен за шаман всеки, който изпадал в мнима смърт и след кратко време неочаквано се връщал към живота.

Успоредно със своята „свръхприрода“, дължаща се изцяло на преобразяването, шаманите се нуждаели от напълно специфични свойства за изпълнение на задачите си — каквато била например дарбата за свръхсетивност. За тази цел духовете предприемали още по-особена намеса. Например при нганазаните те пробивали с „железен показалец“ ушите и врата на кандидата, за да може той да долавя и разбира „разговорите на растенията“ — също и на онези зад гърба му, оттук и пробиването на врата, — като освен това заменяли очите му с други, които му осигурявали необходимото ясновидство. Обикновено използвали кварцови кристали — например при южноамериканските индианци, — които били схващани като „вкаменена светлина“ и били особено подходящи за целта. Понякога ги поставяли не само на мястото на очите, но и в мозъка (който те постепенно изяждали, за да придобият истинските си функции), а също и по други части на тялото. Тези „очи“ били смятани за особени магически резервоари за сила или служели като спиритуалистични „оръжия“ в борбата против враждебните шамани и носещите нещастие духове. Понякога ги определяли за седалище или дори като въплъщение на духовете помощници (между другото и при племената матсигенка в Перу) и съответно им засвидетелствали огромна почит, като ги хранели — типично за индианските племена в Калифорния.

Очевидно става дума за една много древна представа (за която са налице и археологически доказателства), имаща почти универсално разпространение. Кварцовите кристали играели също толкова особена роля — аналогично с южноамериканските индианци — и при избора на шаман сред австралийските аборигени. След като кандидатът — бъдещият clever man, както казват австралийците — е получил призоваването (calling), той се оттеглял из пущинаците, намирал пещера и се установявал там. Потъйал в сън или изпаднал в транс, той „сънувал“ как духовете го разглобявали, опаковали костите му в чувал и го отнасяли в небесния горен свят. Там те отново сглобявали тялото, за да започнат вече „специалната обработка“. За тази цел правели прорези в плътта или пробивали черепната обвивка, за да вкарат във вътрешностите и мозъка определено магическо вещество, но преди всичко кварцови кристали; понякога дори изваждали вътрешностите и ги заменяли с нови, „магически органи“.

След посвещаването кандидатът изглеждал напълно променен. Напълно изчезвали болнавата отпадналост, нервното безпокойство и видимото отсъствие на духа. Той вече изглеждал овладян, стегнат, решителен и изпълнен със сили. Фактически се превръщал в друг човек, по-точно двойствено същество — получовек, полудух. Неговото спиритуалистично прераждане го превръщало в кръвен роднина на духовете на духовете — помощници и закрилници. Това се забелязвало и от обстоятелството, че шаманът все повече се оттеглял от земните си родители и — например в Корея — не присъствал на техния смъртен одър и дори не вземал участие в погребението. На преден план все повече се изявявали „наследствата“ на неговите духовни родители, въплътени в особените му свойства и дарби. Това най-вече се отнасяло до спиритуалистичната страна на неговата природа, където родството му с духовната същност било най-близко. Някои народи — например живеещите по течението на Амур тунгуси — били убедени, че свободната душа на шаманския кандидат (panjan) се преобразява по време на посвещението или бива заместена от друга, която съответно носи различно обозначение (nlueta) и почти се слива с духа закрилник. Това лаиците разбирали след встъпването на шамана в длъжност. Според наблюденията на южноамериканските индианци той сякаш „светел“, обгърнат от лъчисто сияние. За онези, които очевидно симулирали или не намирали вярното обяснение, обикновено се казвало: „Не виждам душата ви, тя не гори, не свети.“

Заедно с мнимото кръвно родство със своите духове — закрилници и помощници, по време на посвещението кандидатът влизал в своеобразни „пречистени“ роднински връзки с духовете на отделните болести, понеже споделял с тях кръвта и месото си, респ. бил принасян в жертва или „зестра“. И в двата случая това го задължавало към отплата и стриктна взаимност, обичайна между роднини. Затова вече встъпилият в длъжност шаман могъл да лекува само онези болести и злини, духовете на които били яли от месото и пили от кръвта му — колкото по-голям бил броят на тези духове, толкова повече се увеличавали и способностите му. Именно затова шаманите първоначално нямали успех в лечението на привнесени и новопоявили се болести.

Чувствайки се като „у дома си“ както в отсамния, така и в отвъдния свят, шаманите спокойно се придвижвали навсякъде и по този начин притежавали изискваните и необходими предпоставки за своята специфична посредническа функция. Следствие на тези предпоставки били най-вече две дарби, типични за определените им задачи. Родството с духовете помощници им давало възможност да се превръщат в животни по време на пътуванията си в отвъдното. Подземните си пътешествия те осъществявали в образа на влечуги, гущери, лисици, тапири, риби и видри, а горния свят посещавали като птици. Напротив, когато при своите земни действия трябвало да всяват страх или да се преборят с противници и враждебни шамани, те обикновено приемали образа на големи животни: елен, лос, орел, но много често и на зверове, предимно тигри (Източен Сибир, Югозападна Азия) или ягуари (Южна Америка).

Както вече споменахме, втората основна дарба, придобита при посвещаването, била ясновидството или в най-общ смисъл „свръхсетивното възприятие“, защото то най-често включвало способността за телепатия.

Дари и без да изпадат в транс, шаманите могли да виждат духовете и умрелите (респ. да чуват гласовете и песните им), също да обръщат поглед назад към миналото и да предсказват далеч в бъдещето. Някои имали способността да познават кому принадлежи докоснатият от тях предмет (според парапсихологическата терминология „индуктори“), а също и да описват моментното действие на неговия собственик (т. нар. психометрия); подобни факти се съобщават за племето мик-мак от североизточните области на американския континент. Руският етнолог Владимир Богорац наблюдавал една жена шаман от племето на чукчите, която изтръгвала от голям камък по-малки; когато се усъмнил в „измама“ и помолил за повторение на „експеримента“, това било извършено веднага, и то успешно. Тунгуските шамани плавали с гребни лодки по реката и веднага след това по уговорен знак се появявали сред съплеменниците си на отсамния бряг в специално предназначената за тях шатра без отвори. Наред с още мнозина автори за подобно нещо, преживяно при ескимосите, съобщава и Кнуд Расмусен. За подобни „трикове“ — ако все пак можем да ги наречем така — ще говорим и по-нататък. При своята дейност шаманите много повече се ползвали от своите парагностични способности и най-вече от ясновидството. Както при аналогични случаи, така и изобщо техните предсказания се отнасяли почти изключително за гибелни събития или процеси.

Един шаман можел да изгуби особените си дарби и най-вече своята лечебна сила. Това било възможно — по-рядко без негова вина — след изтичане на определен, например дванадесетгодишен срок, посочен от духовете още по време на призоваването; тогава те просто се оттегляли и шаманът се превръщал в обикновен човек като всички останали. В повечето случаи обаче дарбите му били отнемани при несериозно изпълнение на задълженията, немарливост, занемаряване на работата, предпочитане на удобствата или нарушаване на важно табу; също така при допускане на непоправима грешка или пренебрегване на отправени предупреждения. Понеже вече не могъл да изпълнява задачите, за които бил призован и избран от духовете, те вече не виждали смисъл да му помагат. Следователно го напускали и се обръщали към по-сериозен кандидат — при наличие на по-меки взаимни разногласия. В други случаи обричали шамана на доживотна лудост или го убивали.

3. Освещаване

При много народи — но не навсякъде — към призоваването и посвещението се прибавял още един процес. За тази цел младите шамани се обръщали към по-стар, особено опитен и по възможност всепризнат майстор, отправяйки към него молба да им предаде повече практически познания и да възбуди интереса им към бъдещата професия. Това се изисквало преди всичко в онези култури, при които вече съществували наченки на религиозни ритуали и обичаи — следователно при комплексния и екзалтирания шаманизъм. Ако срещнели съгласие, младежите придружавали учителите си при болнични прегледи, асистирали им по време на сеансите и наблюдавали всичко онова, което се прилагало в упражняването на службата. При това най-вече се приучавали да определят диагнози за различни болести, т.е. точно да посочват причините им — дали например в тялото на пациента е попаднало „чуждо тяло“, дали в душата му се е вселил дух и какъв точно е той; как най-успешно се действа в подобни случаи, кои лечебни средства или терапевтични методи са най-подходящи и т.н. Успоредно с натрупания чисто практически опит ученикът получавал детайлни познания върху лечебните растения и корени, изучавал начините за пускане на кръв, изкуството на изгарянето; техниката на масажа, шинирането на счупени кости, извършването на ограничени хирургически намеси, а при отделни случаи и прилагането на магически формули, молитви, песни и жертвоприношения, правилни ритуални жестове, усвояване езика на духовете и — не на последно място — тълкуването на сънищата, защото именно от тях се извличали най-точните заключения за причината и протичането на определено страдание.

Времето за подобно обучение било по правило между три и пет години. Отделни начинаещи шамани последователно се обръщали към няколко майстори, за да получат възможно по-всеобхватно образование. В екстремни случаи — както при гренландските ескимоси — това могло да продължи и десет години.

След завършване на обучението най-често се провеждал ритуал за освещаване, при който кандидатът в известен смисъл получавал официално разрешение за своята дейност. Този ритуал обикновено бил предшестван от публичен пробен сеанс, понякога заедно с майстора (например в Якутия), където младият шаман получавал възможност да покаже, че успоредно с дарбите и познанията за отвъдния свят, получени благодарение на духовете, той притежавал и практически професионални сръчности, техники и умения за коректно и успешно изпълнение на задълженията си. Тук често намирал ясен израз и социалният аспект, по принцип тясно свързан със службата и нейния обществен характер. Например при екимоските племена „осветеният“ получавал като знак за придобитата титла един колан, на който били окачени даровете на всички членове на общността — ресни от кожа на северен елен, малки човешки фигурки, изработени от кост, изображения на риби, харпуни и др. При тунгусите от басейна на Амур майсторите и учениците имали обичай ритуално да обикалят всяка къща в селището и да влизат вътре, придружавани от селските жители. Там майсторът провеждал кратък сеанс, наблюдаван мълчаливо от ученика. Все пак и последният „участвал“, защото при всяко посещение получавал според обичая „парченце щастие“. Накрая всички отивали в къщата на някой тежко болен, когото послушникът вече лекувал самостоятелно.

Ако всички били доволни от чиракуването на младия шаман, обичайно било — най-вече в Сибир и при тунгуските племена — старейшините от общността формално да му засвидетелстват своето публично признание; по този начин те атестирали пред всички неговата способност и годност да стане шаман. Това се обявявало тържествено, при което били принасяни жертви на духовете помощници, а учителят или никой възрастен човек благославяли начеващия шаман.

При сибирските тунгуси и манджури придавали особена тежест на характера на кандидата — отново с цел високата степен на социална отговорност, която изисквал неговият пост. Ако по-старите се съмнявали в неговата квалификация, го подлагали на по-продължителен изпит; ако изглеждал неподходящ, му поставяли условия, които не бил в състояние да изпълни, така че сам предпочитал да се откаже. Ако имало възможност за избор между много кандидати, решавали да осветят най-добре квалифицирания — това се гласувало от старейшините след извършения пробен сеанс.

При народите, които вече живеели под влиянието на висшите култури — както например официално ламаистките буряти — освещаването на шамана често приемало комплексни форми, които почти не се отличавали от освещаването на някой жрец.