Шаманизъм (Лечители, духове ритуали)

1. Всекидневие

Обикновено шаманите сами се грижели за прехраната си. Те ловували, ходели на риболов, обработвали полето и водели семеен живот като всички останали. Но заедно с това трябвало да изпълняват и служебните си задължения, което значително натоварвало тяхното съществуване, защото непрекъснато били принуждавани да изоставят или поне да занемаряват домашните си задачи. Защото винаги, когато били помолени да посетят някой болен — все едно дали денем или нощем — те били длъжни да се отзовават на молбата. В противен случай духовете, изискващи намесата им, се сърдели и били готови да накажат шамана със същото страдание. Към това трябва да прибавим и обстоятелството, че много често — обикновено няколко дни преди важен сеанс — духовете забранявали на шамана да упражнява светски дейности. По думите на руската етноложка Анна Василевна Смоляк: „Един шаман не принадлежи на себе си.“

Все пак понякога го обезщетявали за неговите усилия; в къщата му помагали роднини на болния, когото той лекувал, които снабдявали семейството му с дивеч и участвали в прибирането на реколтата. В други случаи получавал подаръци. Тунгусите от долното течение на Амур засвидетелствали своята благодарност и почит, като след успешен сеанс закичвали шамана с шарени ивици и парцалчета, вплитали в косите му стружка от определено и даряващо сили дърво — понякога я връзвали на лакътя, китката или коляното му. Всички тези подаръци той съхранявал в къщата си: приемали, че колкото по-голям бил техният брой, толкова по-голямо било и впечатлението сред неговите духове помощници, които по този начин сами се чувствали уважени, почитани и наградени. Много често например сред индианците от Северна и Южна Америка шаманите били щедро „заплащани“ за своите усилия: с перли, ножове, кожи, покривки, хамаци и други предмети, дори и с коне, и военнопленници. Благосъстоянието на някои от тях значително нараснало.

Но подобни случаи били по-скоро изключения. Защото духовете се грижели за запазването на определено съотношение между възнаграждение и работа. Превишените заплащания трябвало да бъдат връщани обратно. Ако шаманът не правел това, духовете го наказвали с болест. При средноазиатските народи те дори сами назовавали сумата, която той имал право да иска в отплата.

В Сибир, но понякога и при американските индианци от Огнена земя — духовете били още по-строги. Тамошните шамани трябвало изобщо да се откажат от отплатата. Понякога това ги довеждало до пълно обедняване. През 1972 година дъщерята на един нанайски шаман се оплакала пред Анна Смоляк: „Баща ми е напълно обеднял: идват от най-различни села и го молят да лекува — и той не отказва никога. Не ходи за риба, не сече дърва и само шаманства.“ При своето освещаване новите шамани най-често трябвало публично да поемат задължението за безплатно изпълнение на задачите си чрез нещо като „Хипократова клетва“. Например бурятските шамани били длъжни да се закълнат, че веднага ще последват всеки нуждаещ се от помощ, а ако едновременно бъдат извикани от беден и богат, ще дадат предимство на бедния. Якутските кандидати за шамани давали обет: „Обещавам да бъда закрилник на нещастните, баща на бедните и майка на сираците.“ При самоедите самият дух заклевал кандидата с думите: „Ако те срещне жена, сирак или вдовица, опитай се да им помогнеш със своето изкуство. Не ги отминавай с презрение, защото те нямат роднини. Не се противи, вложи усилие: вероятно ще успееш да им помогнеш.“

Така че шаманите водели изпълнен с лишения, а понякога тежък и направо мъчителен живот, който изисквал от тях висша степен на физическа и психическа дисциплина, жертвоготовност и себеотричане. Те били в служба на племето и се отдавали на своите, без да извличат някакви привилегии — поне в рамките на елементарния шаманизъм. Освен това били подложени на непрекъснат контрол от призовалите ги духове. Ако се отпускали или вършели небрежно задълженията си, духовете ги разболявали, довеждали ги до лудост или просто ги напускали, с което шаманските способности и дарби изчезвали. При северноамериканските племена команчи, ахомави и др. самото население осъществявало неумолим и безжалостен контрол. Ако един шаман няколко пъти не успявал да се справи с лечението, бивал убит.

2. Задачи

Главната задача на шаманите била съхраняването на душите, което запазвало живота не само на отделния човек, но и на цялото племе и в последна сметка му осигурявала безсмъртие. Единствени шаманите имали право да защитават заплашени души, при необходимост да ги вземат под закрила, да ги освобождават от „обладаност“, да помагат на безплодните жени да се сдобият с детска душа, да проследяват и връщат обратно загубили се и отвлечени души, както и да придружават душите на умрелите в царството на мъртъвците.

По този начин шаманите били истински „душевни пастири“, а едновременно с това и лечители в най-широкия смисъл на думата, защото трябвало генерално да осигурят предпоставките за запазване на душите. Профилактично — чрез защитата от всички видове заплахи, гарантиране на благоприятни атмосферни условия, изхранване и размножителни способности; терапевтично — при настъпили нарушения между хората и духовете, т.е. когато някой се разболее, изпадне в духовен срив, изгуби размножителната си способност или ако при избухване на епидемии или природни бедствия бъде застрашено съществуването на цялото племе. Тогава шаманът не само лекувал тялото и душата, респ. нарушеното им жизнено необходимо взаимодействие, а също срива на отношенията между племето и околната среда, чиято последна инстанция били именно духовните сили, разполагащи със сухоземните и морските животни, с растенията, реколтата, дъждовете и ветровете. Той търсел причината, съдействал за помирение чрез изисквано изкупление или жертвоприношение и се опитвал с помощта на помирителни мерки и успокояване да възвърне нарушената хармония.

Най-сигурната профилактика била стриктната вяра в традицията. От незапомнени времена шаманите действали именно като нейни строги пазители. Те съхранявали преданията и легендите на племето, познавали както никой друг сагите, митовете и приказките, знаели как да се придържат към тях и най-нагледно да ги пресъздават. Особено в южните области шаманите притежавали най-всеобхватни познания по лечебните растения, билки и корени, имали опит в разгадаването на знаци и тълкуването на сънища, съблюдавали спазването на моралните норми и наказвали, компенсирали и лекували тяхното нарушаване.

Това им спечелило авторитет и уважение. Ако шаманът влизал в някоя къща или шатра, го посрещали с голям респект, поздравявали го най-почтително, отреждали му централното място и го гощавали богато. Но едновременно с това — както наблюдателите непрекъснато установяват — в отношенията между хората и шаманите винаги съществувало известно напрежение или несигурност. Техните особени дарби, близостта им с отвъдните сили, с духовете, божествата и царството на мъртвите ги забулвали в тайнственост и ги правели зловещи. Засвидетелстваната им почит се смесвала с огромен страх. Към тях всички спазвали дистанция. По тази причина шаманският живот обикновено бил беден на контакти, а понякога направо самотен.

Уважението и почитта, на която се радвали, не им помагала и в политическо отношение; шаманите не били от този свят. Ако ги привличали за съветници при подготовката на военни действия, изисквали от тях информация за местоположението, силата и въоръжението на противника, а също и магическа подкрепа при провеждане на битката, но не и участие в нея; още по-малко ги допускали до ръководство на операциите. Само по изключение се споменават отделни шамани, които били едновременно и племенни вождове. Едва под влияние на някои обществено диференцирани причини в средновековните империи на номадите някои шамани изпъквали в позицията на „трета власт“ между владетелите и аристократичните фамилии. Например в свитата на Чингис хан тази служба дълго време била изпълнявана от някой си Кокечу, комуто императорът оказвал огромно доверие. В отделни случаи тази традиция продължила и до края на XIX век: киргизките князе и кралете на каракорумските балти — естествено мюсюлмани — привличали шаманите като лични съветници или на служба като правителствени чиновници.

3. Личност

Всъщност шаманите трябвало да изглаждат недоразуменията в Сътворението. В традиционните общества не винаги смятали обществата за всемогъщи и всеможещи. Те имали пропуски, понякога допускали грешки и често се съобразявали с намесата на някакви първични антибожества, които ставали причина за слабостите, предразположенията към заболяване и смъртността у хората.

Но когато разбрали, че не всичко сторено от тях е правилно, божествата проявили разбиране и подарили на хората шаманите. Според преданията на племето тукано от Северозападна Амазония „божествените прадеди“, които първи стъпили на земята в образа на хора, били шамани. Нанайците от долното течение на Амур разказвали за прастаро „магическо дърво“, по чиито клони растели всички предмети, необходими за шаманската дейност. Тогава все още греели много слънца и горещината била нетърпима. Един герой на име Хадау свалил със стрелите си всички и оставил само едно. После отсякъл магическото дърво с каменна брадва, събрал шаманските инструменти и ги отнесъл на втората, „които оттогава започнали да упражняват шаманската дейност“. В един бурятски мит, разпространен впрочем и сред други сибирски народи, шаманът представлява още по-непосредствен божи пратеник. „В началото нямало нито болест, нито смърт, едва враждебните духове нападнали хората с тези злини. Тогава боговете им изпратили за помощ един орел от небесата. Той пристигнал на земята, за да закриля хората, но те не познавали нито езика му, нито неговите намерения. При тези обстоятелства орелът трябвало да се завърне отново при боговете. Те поискали от него да дари с шамански способности първия човек, когото срещне. Когато орелът отново се спуснал на земята, видял под едно дърво спяща жена, която живеела отделно от мъжа си и влязъл в сношение с нея. Скоро жената забременяла и когато се върнала при мъжа си, родила син, който станал първият шаман.“

Това засяга само първия шаман и с това въвеждането на съответната служба. Всички по-късни шамани трябвало да се подлагат на мъките, предизвикани от тяхното призоваване и посвещаване. Все пак шаманите не били напълно сами. Обикновено покрай тях имало и други, които практикували ясновидство и лекували по-леки болести — наистина само през деня и без участие на духове — или поемали опиати, за да получат информация от отвъдното и да Придобият допълнителна магическа сила — като например племето аяхуаска. Основните форми на шаманската практика били познати на мнозина от лаиците. Не винаги се обръщали веднага към шамана — дори и при случаи на „обземане от духове“. Поне в Сибир имало и други членове на племето, които умеели да прогонват духовете и да ги вселяват в предварително подготвени кукли, които после изхвърляли. Едва когато и те нямали успех, се обръщали за помощ към шаманите, които иначе били отговорни само за особено тежките случаи, великите задачи и проблемите, които изглеждали неразрешими.

За тази цел — както вече беше споменато — се нуждаели най-вече от екстаза, чието изкуство единствено шаманът владеел съвършено. Именно това най-рязко го различавало от останалите. За да извърши изискваното от него, той трябвало по всяко време да е в състояние да изпадне в екстаз. За тази цел била нужна голяма концентрация и сила на волята, които да не го напускат по време на сеанса. Ставало дума за съзнателно усилие. Поне „великите“ шамани запазвали контрол върху себе си и случващото се дори и в пълен „унес“. Те провеждали всички ритуални действия коректно и според традицията, оставали в постоянен контакт с публиката и не били подчинени на своите духове, а ги дирижирали, ръководели и най-малкото запазвали с тях отношения на взаимно партньорство. При възникване на затруднения или при успешно приключване на задачата те с помощта на съзнанието и волята отново прекъсвали екстаза, т.е. принуждавали душата да се завърне обратно в тялото. Затова шаманите с право били характеризирани като „майстори на екстаза“. В противен случай те едва ли биха изпълнявали своите специфични и толкова трудни задачи.

Това предполагало съответни характерни дарби. Често шаманите били разглеждани като свръхестествени личности. Освен особените им възможности за концентрация и самодисциплина наблюдателите винаги отбелязвали и уважавали тяхната свръхинтелигетност и памет. Езиковото им богатство често изумително надхвърляло възможностите на техните съплеменници. Якутските шамани владеели и ползвали до 12 000 думи, твърде много в сравнение с обичайните 4000 на племенния език. Към това се прибавяли и специфични поетични и мимически дарби. Много често те сами съчинявали и композирали своите песни, като умело подсилвали израза им с честа смяна на ритъма. Например минусинските татари изразявали „забързана езда“, като преминавали от ямб в анапест и от трохей в дактил, докато при преумората от дългото тежко пътуване песента преминавала в проточени спондеи.

Шаманите никога нямали весело и щастливо изражение. Служебният товар и отговорността очевидно ги угнетявали. Слаби и мършави, често уморени и изтощени от физическото и духовното свръхнапрежение, те се движели бавно и дори се влачели, не се шегували и усмихвали, изглеждали вглъбени, замислени, сериозни и дори мрачни, а в ежедневието по-скоро странели от останалите. Въпреки това правели впечатление на сдържани, готови да понесат отреденото им от съдбата и излизали на сеансите с невероятно достойнство,

тъжни и сякаш мъчително напрегнати за трагическото величие, което ги обгръщало с мрачна аура и им придавало някакво мистериозно излъчване.

В ислямските и християнските общества шаманите оставали верни на своята служба и на съответната си същност, но често се присъединявали към новите идеали. Те по-стриктно от останалите спазвали предписанията за пост и хранене и изобщо проявявали стремеж към образцово християнско или ислямско поведение. Много често били склонни към религиозните култове и мистиката (в исляма към суфизма). Някои ескимоски шамани дори съдействали активно за разпространение на християнството.

4. Смърт

Шаманите били двойствени натури, а не обикновени хора. Те принадлежали както на отсамното, така и на отвъдното и служили за благото на племето като посредници между двата свята. Въплъщавайки в себе си множество неща, те наподобявали функциите на „космическото дърво“, което свързвало горния, средния и долния свят и било за тях основен ориентир при качването и слизането в отвъдните светове. При смъртта на великите шамани се разтърсвал целият свят. Според поверията на павиотсите от Невада тогава облаците се събирали, изливал се дъжд и земята се тресяла. Сред тунгусите от Източен Сибир смъртта на шамана предизвиквала страх и отчаяние. Хората полудявали, вдигали ръка един на друг или просто се вцепенявали в тъпо бездействие. Вътрешните им устои изглеждали разклатени, а земната черупка сякаш се пропуквала. Страхували се от най-лошото — докато се появял новият шаман, укротявал рязлюлените опори и отново възстановявал нарушения ред.

Особено в Сибир мъртвият шаман бил погребван различно в сравнение с обикновените хора. Малко преди неговата смърт в съня му се появявал личният дух закрилник („животинската майка“) и му посочвал едно дърво в тайгата (най-често лиственица), определено за вечното му жилище. Сред клоните на това дърво поставяли ковчега, който не бил скован от дъски, а представлявал издълбан дървен ствол. Наоколо окачвали костюма, тъпана и всички останали принадлежности. В други случаи построявали изкуствена платформа или изграждали скеле, при което свързвали близки дървета с хоризонтални греди на височина 3–4 метра и върху тях полагали ковчега. Ламаистките буряти накрая изгаряли трупа на шамана, а останките от скелета му събирали в платнен чувал и ги погребвали в специално подготвена в дървото кухина, която накрая затваряли и маскирали, за да не се разпознава. Всяко селище обикновено имало своя гора с „гробове дървета“, в която имали право да влизат само при погребение. Ако някой имал смелостта да отсече дърво от нея, според поверията това означавало сигурната му смърт.

По този начин кръгът се затварял. Роден от „животинската майка“ сред корените на космическото дърво, отгледан в клоните му преди „земното си раждане“ и свързан цял живот с неговия ствол, шаманът намирал последен покой отново в дърво, обикновено далеч от родното си село — не в гробищата на своите съплеменници, а някъде в тайгата или на отдалечено възвишение при бухалите и орлите, — самотен и в смъртта.

Според едно старо якутско предание орлите прекарвали зимата в сън, използвайки корубата на някое дърво — до пукването на пролетта.