Шаманизъм (Лечители, духове ритуали)

1. Световно устройство

Шаманизмът предполага дуалистични възгледи, които разделят предния план на непосредствено преживяваното отсамно и задния план на отвъдното. Както тук живеят преходните растения, животни и хора, така и там, заедно с душите на умрелите живи същества, живеят и безсмъртните духовни сили, които представляват последна инстанция за всичко, случващо се на Земята.

Според универсалната вяра, която е генерално основополагаща за елементарния шаманизъм, Космосът се състои от среден, долен и горен свят. Все пак границите не навсякъде са точно маркирани, а по-скоро се припокриват и размиват една в друга според плътността на приетото разпределение на материята: тя „изтънява“ нагоре, към небето, а също и извън границите на обитаваната територия (из храсталаците, горите, блатата, пустинята и високите планини) и се „разрохква“ или напълно се „разтваря“ в преходното време на нощта, между отделните годишни времена и най-вече в новогодишната нощ — именно тогава отвъдното нахлува в настоящето, духовете и божествата витаят и се разхождат наоколо, като улесняват — както впрочем и „навън“, в степта, пустинята или леса — контактите с тях, подбудени от добри намерения или зли помисли. В по-тесния етнически или териториален обхват, през деня или в определения сезон материалното изглежда плътно затворено; според етноцентричната оптика сътвореният свят достига своя завършен апогей в централния земен ареал, където е възникнало и продължава да живее собственото племе; тук отсамната неразмекната твърдост достига най-голямата си плътност и най-съвършеното свое изграждане. Затова — като се абстрахираме от преходните времена — в тази област възможните пътища към отвъдното са постоянно „отворените“ места: извори, езера, скални процепи или пещери, както и високо издигащите се „свързващи оси“ — стари големи дървета или самотни високи възвишения и планини. По тези места — или респ. през тях — хората и духовете (например тези на прадедите) могат безпрепятствено да преминават от единия в другия свят.

Народите от Централна и Югоизточна Азия притежавали по-диференцирана картина за света, предизвикана именно от многопосочните влияния на висшите култури, на които били изложени. Макар и различно оформена в отделните свои черти, тя се припокривала значително в основните си структури.

Земята представлявала кръгла плоскост, обградена от Световния океан, представен като широка река — или като планински пръстен — „световната, космическата планина“. Част от племената — например пастирите номади — си представяли небето като гигантска и силно опъната шатра, съшита от множество парчета, а Млечния път — като видим основен шев. За други племена небето било огромен и твърд купол. Той стъпвал на земната периферия, но не бил твърдо свързан със земята, а периодично се надигал и спадал, защото през определени периоди ветровете и бурите нахлували в земния свят, а прелетните птици отлитали през есента навън и през пролетта се завръщали обратно. Представяли си звездите като дупки в небесния свод, през които до земята достигали лъчите от осветения горен свят и — в зависимост от посоката — нахлували топли или студени ветрове. Поради своето централно разположение особено значение имала Полярната звезда. Някои я разглеждали като гигантски космически гвоздей, на който висял целият небесен покрив, други — като отвор, през който преминавала невидима за човешкото око дървена или метална „космическа ос“ или „космическо дърво“ (най-често иглолистно), чиито корени се спускали дълбоко в подземния свят и стволът му пробивал земята в центъра или в „пъпа“, свързвайки по този начин горния, средния и долния свят. Предполагали, че подвижните и очевидно обикалящи около Полярната звезда звезди и съзвездия, както например Голямата мечка, са свързани чрез невидими нишки с горната част на оста (или дървото) и просто са впрегнати там като северни елени или коне. За шаманите и духовете космическата ос или космическото дърво представлявали идеалната „съобщителна връзка“ между световете поради нейната директност. Други си представяли небето като понесено от централна „космическа планина“, върхът на която навлизал в горния свят отново през Полярната звезда. В горната си част той бил притъпен като широко плато, където се разполагали раят, изворът на безсмъртието (или млечно море) и небесната част на „космическото дърво“ — понякога това място представлявало седалището на божествата. В много случаи различавали не три, а седем или девет свята — следователно по три или четири в горния и долния свят. Тогава „космическото дърво“ притежавало по няколко етажа (според вида на бора или смърча), а „космическата планина“ имала три, четири или повече на брой тераси.

2. Духовни сили

Отвъдното представлява жизнения свят на духовните същества, които по подобие на хората са поставени в йерархичен ред, с различни области на действие и радиуси на движение. Шаманите трябвало най-добре да познават тези обстоятелства, за да могат успешно да изпълняват задачите си. Така например болестите — особено по-тежките — не били предизвиквани непременно от злонамерени, а по-скоро от точно определени духове, които се смятали за техни специални причинители. Един шаман, който не ги познавал, не знаел как изглеждат и най-вече как да ги открие, не бил и в състояние да ги победи. Според вярванията на сибирските народи духовете живеели в подземния свят, в различни и понякога твърде отдалечени една от друга местности. Онези от тях, които отговаряли за стомашните страдания, според представите на нганазаните (самоеди от полуостров Таймир в Северозападен Сибир) обитавали шатри, покрити със скреж; „майката на шарката“ живеела в кървавочервена шатра край една река и тялото й също било червено, включително косите, а дрехите й били на сини и червени квадрати. Духовете, причиняващи сипаница и душевни болести, обитавали шатри с разкъсани чергила. Таймирските самоеди познавали и „духа на плацентата“. Ставало дума за обрасла в косми старица, която живеела в шатра; била наметната само с рибарска мрежа, но понякога имала и горна дреха. Към нея шаманите се обръщали при родилни затруднения.

За народите, които се прехранвали с лов и риболов, особено голямо значение имали „господарите на животните“ и най-вече онези, които носели отговорност за уловената риба или дивеч. Обикновено се смятало, че те живеят в най-отдалечените области на отсамния свят — дълбоко в тайгата, както например господарят на животните в образа на мечка; във високите и сковани в лед планини, както „майката“ на дивите кози и козирозите според вярванията на народите от Хиндукуш; в корените на „космическото дърво“, както „господарката“ на лосовете и елените в Тунгусия; или на морското дъно, както Зедна, владетелката на всички морски бозайници и риби според ескимоските възгледи. Именно към тях се обръщали шаманите, когато в мрежите не влизал улов, пасажите на сьомгата закъснявали, а ловът бил безуспешен.

Ако съществуването на племето било заплашено поради недостатъчния брой новородени (или големия брой починали), шаманите трябвало да потърсят прадедите, за да измолят от тях необходимите им души и следователно били длъжни да познават мястото, където се намирало царството на мъртвите, както и пътя, по който да стигнат там; при определени обстоятелства се обръщали и към върховното божество в най-високата и отдалечена точка на горния свят — ако детските души се намирали под негова закрила. Иначе — в елементарния и комплексния шаманизъм — висшите духовни сили били представяни от богинята на Земята или атмосферата, а при крайбрежните обитатели — от морските божества.

Последните могли да застрашат риболова в открито море и затова трябвало предварително да бъдат успокоявани от шаманите; при земеделските народи богинята на Земята била отговорна за почвеното плодородие; божествата на валежите били в състояние както да предизвикват богати добиви на реколтата, така и да я унищожат с един удар; доведената от тях снежна буря могла да провали предстоящия лов.

При своите рисковани и опасни пътувания в отвъдното никой шаман не можел да извърши нещо без подкрепата и съдействието на своите духове — помощници и закрилници. Тези два образа рядко се разграничавали ясно както от самите народи, така и в етнологическата литература, но все пак представлявали различни духове с различни задачи и отговорности. Първите обикновено били природни духове — изворни, дървесни, горски, планински, — но преди всичко животински. Те се появявали най-вече в образа на животни — лисица, видра, змия, вълк, тигър, бухал или гарван, но били познати и в човешки образ, т.е. могли да сменят начина на проявление според желанието си. Понякога на шамана идвали да помагат душите на умрелите предишни шамани от същия клан.

По правило един шаман имал много духове помощници, а рядко само един, какъвто е случаят с някои индонезийски племена (например в Халмахара той притежавал личен jin). С нарастването на броя на помощниците се увеличавала и шаманската ефективност, при това не само в количествен, но и в качествен план. Защото всеки дух притежавал специфични свойства и познания, от които шаманът могъл съответно да се възползва. Духовете, приели образа на риби, го придружавали в подводния свят, влечугите и земноводните — при слизанията под земята, а духовете с птичи образ го носели на крилете си към божествата от горния свят.

Някои духове били строго специализирани върху определени болести, като например туберкулоза или шарка, други имали опит в лечението на душевни страдания или при родилна помощ.

За да извлече полза от опита на своите духове помощници и успешно да се възползва от техните специални познания, шаманът трябвало да установи с тях тесни и непомрачавани близки отношения, т.е. умело и внимателно да ги направлява, контролира и обработва. При някои сибирски народи, както и при северноамериканските и южноамериканските индианци, тази особена връзка се създавала още от обстоятелството, че духовете помощници преминавали от един шаман при друг и донякъде представлявали наследството за един клан. Шаманите обикновено се обръщали към тях с роднински имена — „дядо“, „бабо“, „татко“, „майко“, „брате“ (или „братя“), „сестро“, „чичо“, — какъвто е случаят с тунгуските племена от поречието на Амур — нанайците, улчите, орочите и др. Освен това те също услужвали на духовете, все едно били на служба при тях, т.е. практикували обичайната между роднини взаимност на услугата и отплатата и се опитвали да им сторят добро, да засилят уважението си към старите с предварително предписано почтително поведение и даруване. Освен това широко разпространена била практиката да „настаняват“ духа в малка животинска или човешка фигурка, кукла, птичка или дори обикновен съд, които хранят и обличат редовно — или само по време на ритуала, както при ескимосите и в Япония, или дългосрочно, например докато е жив шаманът. По време на сеансите сибирските шамани окачвали фигурката върху церемониалните си одежди или я долепяли плътно до тялото си. При тунгусците от долното течение на Енисей по източната половина на шатрата разполагали фигурални изображения на слънце, лебед, кукувица и на митичната птица буревестник; на западната поставяли изображенията на Луната, жерав и кайра (арктическа плаваща и гмуркаща се птица с големината на патица); в непосредствена близост до лявата си ръка шаманът разполагал фигурки на пъстърва, видра, налим и вълк, а отдясно — на някоя типично местна риба, змия, гущер и мечка. Пред себе си имал друг образ на гущер. По този начин той бил „обкръжен“ от всичко необходимо за акцията в отвъдното. Но ако някой шаман се проявявал като незнаещ или неумел в ръководенето на духовете помощници, това могло да му струва скъпо. Ако например изпращал в битка с могъщи духове по-слаби противници, които не успявали да победят, те се връщали и започвали да измъчват майстора си. Това го довеждало или до лудост, или до смърт, в други случаи те просто го напускали и той изгубвал способностите си.

Освен с тези духове, които според функцията си били главно „служители“, шаманът поддържал много по-тесни връзки с духовете закрилници, респ. „богове закрилници“ от южноазиатския шаманизъм на висшите култури. Там обикновено става дума за една-единствена свръхестествена сила. Понякога — при това най-често в южните периферни райони на сибирската тайга — тази сила представлявала душата на умрял предишен шаман от собствения клан, а при народите, живеещи в северните гористи области и особено сред тунгусите и якутите, по-често се срещал дух в образ на женско животно — орлица, лос, кошута или мечка, наричана от шаманите „животинска майка“. Някъде тя приемала и човешки черти, както при нанайците от долното течение на Амур в Източен Сибир, които се обръщали към нея с роднински респект, както към духовете помощници, и я наричали „баба“ (Enin mama).

При това майчинският инстинкт произхождал от представи, които специално се свързвали с отношението към тяхното протеже. Майката птица давала живот на бъдещия шаман още в отвъдния свят и далеч преди неговото земно раждане, като го снасяла в яйце и го мътела в гнездо сред клоните на „космическото дърво“. Гнездата на шаманите, определени за велики дела, се намирали високо в клоните и за излюпване на „пилето дух“ били нужни три години. При духовете с еленови образи (лосове, северни елени, елени, сърни) „животинската майка“ най-напред приема в себе си душата на шамана, опитвайки се по този начин да я почувства; едва след това го ражда, кърми и отглежда. И в двата случая бъдещият шаман бил вече „дете“, „рожба“ на своя майчин дух закрилник, преди да бъде роден на земята, т.е. предварително бил свързан с него в тесни роднински взаимоотношения и притежавал част от неговите специфични спиритуалистични свойства и дарби. И не само това: тук се осъществява пълно сливане между „животинската майка“ и „господарката на животните“, т.е. с птицата или основния вид дивеч, чрез което шаманът едновременно се превръща и в брат на онези животни, с които главно се изхранва собственото му племе.

Както е типично за този вид съюзи (подобно на отношението към християнските и ислямските ангели закрилници), шаманът вижда непосредствено своята „майка“ само три пъти през живота си: след раждането си в отвъдното, по време на посвещаването си в тайните и преди смъртта си, която тя му предизвестява със своята поява. Иначе тя неизменно и незабележимо го придружава през целия му живот, винаги е готова да му помогне, закриля го в критични ситуации или го предупреждава при заплашваща го опасност.

На практика отношенията между шамана и духа закрилник били толкова близки, сякаш били двойници помежду си. Ако духът закрилник се появявал в животински образ и бил ранен от някой ловец, съответното място от тялото на шамана се разболявало: при смърт на животното умирал и шаманът. Постепенно — както например в Тибет, отношението между двамата бавно прераствало в идентичност. Тогава шаманът се превръщал в дух закрилник — при това не само по време на сеансите, — като вече притежавал свръхестествени дарби, виждал и действал като своя дух. Когато връзката била от дистанция, духът закрилник по всяко време витаел в непосредствена близост до шамана. По този начин последният се включвал в дейността на духовете помощници. В подобни случаи — както например нанайската Enin mama той заемал сред тях водещо положение, ръководел ги и дирижирал техните акции.

Шаманът се отнасял с особено внимание и към своя дух закрилник, т.е. предоставял му малка фигурка или съд за временно „обитаване“: пред нея той засвидетелствал почитта си, принасял храна, напитки или други жертви, а в Тибет, Корея, Тайван и Япония дори създавал на своя „бог закрилник“ малко светилище за съответния култ. Ако някой шаман все пак нарушавал задълженията си, занемарявал задачите си или престъпвал някое важно табу, неговият „дух закрилник“ го напускал след евентуални безплодни предупреждения. Самият шаман изгубвал своите способности, отпадал физически, отслабвал и накрая умирал.

3. Топография на отвъдното

Почти всекиму било известно в най-общи черти, че Космосът бил построен на три (или повече) подземни, земни и надземни етажи, свързани с „космическа ос“ или „космическо дърво“, идващо от долния и проникващо през Полярната звезда в горния свят; известно било и съществуването на божества и духовни сили от най-различно естество; всичко това било част от общите представи. Но шаманите, които трябвало да се придвижват до отвъдното, за да изпълняват успешно своите задачи, се нуждаели за тази цел от детайлни познания.

Наистина духовете разполагали с широк радиус на действие в човешкото пространство и време, но много често те притежавали и определени области в отвъдното, представляващи истинските им обиталища, където се чувствали „като у дома си“. Шаманът трябвало да познава някои от тях, за да ги намира, както и други, за да ги избягва — защото там пък могли да го застрашават определени опасности. Отделни духове, с които искал да осъществи контакт, живеели в средния свят, по горното или долното течение на някои реки, в далечни и труднодостъпни планини, в скрити от човешкия поглед пропасти или в непроходимите гъсталаци на огромни гори: едните в самотни шатри или хижи, другите в села с характерно разположение, градеж и дори цвят. Повечето се явявали в свой собствен и предпочитан образ: всички говорели общи или специфични „духовни езици“, които шаманът трябвало да познава, за да умее да се разбира с тях. Според фонетичното звучене по-често се употребявали подсвирквания, а в по-редки случаи духовете ползвали човешкия език, прилагайки особени и разбираеми единствено за шамана метафори. В комуникацията между шамани и духове при ескимосите от племето на ангмасалите за „лед“ използвали думата „водна козина“, за „морско куче“ — „дар“, за „моят баща“ — „моят произход“; самото понятие „шаман“ описвали като „Онзи, който е наполовина невидим“.

Действително отправилият се към подземния свят шаман, могъл да разчита на съответното подробно познаване на мястото от своите духове, но без необходимото собствено познание би се оставил сляпо в тяхна зависимост и подчинение. Първата негова стъпка била правилният избор на мястото за слизане. То се определяло според разположението на желаната цел, която шаманът желаел по обясними причини да достигне бързо и без всякакви рискове. Именно по тази причина той се нуждаел от точни познания за географията и топографията на отвъдния подземен свят. Трябвало да знае къде води изпречилата се пред него река, дали да я следва по или срещу течението, или да я прекоси; да определи значението на някое самотно дърво или скалист участък — като ориентир или специфична опасност; дали да пие вода от някой извор и дали определено явление предвещава добро или зло.

Обикновено той се срещал с духовете по предварително известни тайни пътечки, използвани единствено от тях — както пътеките на животните. Според тунгуската космология пътеките били „нощни“, „обедни“, „западни“, „южни“, „горни“ и „долни“. За да се осъществи контакт с духове, отговорни за определена болест, шаманът бил длъжен да познава пътеките им и да ги следва сигурно, без да се отклонява.

Също толкова познато трябвало да бъде за него и царството на мъртвите, където той бил длъжен да придружава душите на умрелите, да измоли от прадедите детски души или някаква друга помощ. Пътят нататък бил труден и изпълнен с опасности, защото минавал през пустинята на подземния свят, през голи степи, ледена пустош или непроходими гори, покрай биваците на злонамерени духове и обиталищата на чудовищни канибали, по каменисти високопланински пътеки, а накрая пресичал и подземната река. За него също така било задължително да познава особените места за незабавно въплъщение на детските души — „центровете на детския зародиш“, — особено ако те били извън царството на мъртвите или небесното царство. Никои народи вярвали, че тези центрове са в изворите на голямата река, край която живеели; други смятали, че са разположени в недрата на някоя планина, в езера, морета или сред клоните на „космическото дърво“. Все пак правилния път познавал единствено шаманът. В качеството си на лекар той трябвало да знае в отвъдния свят всички скривалища за душите на особено застрашени и следователно болнави или хронично засегнати хора (и преди всичко малки деца) — места, служещи за резиденции на духовете, където шаманът би могъл да довери защитата на душите.

В този смисъл съществували т. нар. шамански територии — определени подземни местности, които от незапомнени времена се предавали от един шаман на следващия. Те били достъпни само по единствен специален път, познат само на шамана и държан от него в тайна. Например според нанайските вярвания на границата на шаманската територия били забити три свещени върлини, нещо като защитна порта, където избрани духове стоели на пост и бдително наблюдавали да не се вмъкне чуждо същество — дух или шаман. След това обаче пътят се разклонявал на безброй пътечки, водещи към всички кътчета на територията. И там, както и на земята, имало хълмове, водоеми, долини, пропасти и бездни, а също и къща с няколко на брой — седем или девет — помещения, където шаманът подслонявал особено застрашени души. Други пък „складирал“ под дървета, хълмове, в извори или на други защитени места от територията: в случай на необходимост той допълнително оставял душите под закрилата на един или повече духове. При смърт на шамана неговите духове помощници се оттегляли на тази негова територия и се заравяли в земята или се скривили под тревата — там, подобно на какавиди, изчаквали появата на новия кандидат-шаман, за да се „излюпят“ отново и да се присъединят към него.

Очевидно подобни шамански територии били известни преди всичко на народите от южносибирската тайга — от тунгусите около Източен Амур до западните алтайци. Тези територии не са особено известни поради стриктната тайна, която шаманите спазвали заради поверените им души дори и пред най-близките си довереници. Едва десетилетия след съветската „секуларизация“, когато поради забраната множество знания потънали в забрава, руските етнолози все пак се опитали да се доберат до някои неща.

Все пак, макар и приблизително, можем да оценим както широките, така и детайлните познания — най-вече на сибирските шамани — за отвъдния свят. Някои от тях, разпитвани през двайсетте и трийсетте години на XX в., когато спомените им все още били пресни, изготвяли цели карти, изпълнени с подробности, които давали точна информация за разположението на отвъдните пътеки, подземните реки и планинските масиви, местата за слизане и изкачване, седалищата на духовете за различните болести, засадите, където опасни чудовища причаквали минаващите оттам души или шамани — и за още множество други неща.