Шовинист

Корабът на Дженкинс се беше превърнал в истинска плаваща развалина.

Няколко платна бяха станали на парцали. Такелажът, както и другите неща, чиито моряшки имена Ваймс откза да запемети, се валяха по палубата или се влачеха във водата зад кораба.

Наблюдателят на върха на мачтата сви длани пред устата си като тръба и се надвеси надолу:

— Земя на хоризонта!

— Това и сам го виждам — каза Ваймс. — Наложително ли е да вика така?

— Носи щастие — отговори Дженкинс, докато се взираше през леката мъглица. — Но вашите приятели не са се насочили към Гебра. Чудя се накъде ли отиват?

Ваймс се взря в бледожълтеникавото петно на хоризонта и се обърна към Керът.

— Ще я приберем, не се тревожи.

— Аз всъщност не се тревожа, сър, въпреки че съм изключително загрижен.

— Ъ-хъм… добре. — Ваймс безпомощно махна с ръка. — Всички ли са на крак и здрави? Хората ни са в добро настроение, надявам се?

— Навярно ще им повдигнете духа, сър, ако им кажете няколко думи.

Кошмарният отряд на Анкх-морпоркската Градска стража се строи на палубата, като примигваше към слънцето. О, богове. Заобиколен от необичайните заподозрени. Едно джудже, един човек, който се мислеше за джудже и разсъждаваше като ученик по етика, едно зомби, един трол, аз и о, не, един религиозен фанатик.

Полицай Визит отдаде чест.

— Позволете да доложа, сър.

— Казвай — изръмжа Ваймс.

— За мене е удоволствие да докладвам, сър, че нашата мисия е благословена от бога, сър. Имам предвид дъжда от сардини, който ни помогна в нужда, сър.

— Само малко огладняхме, чак пък нужда…

— С цялото ми уважение, сър — твърдо продължи Визит, — божественият модел е твърдо залегнал, сър. Да така е. Когато сикулитите били преследвани из пустошта от офлърианските митолити, сър, те се хранели с дъжда от божествени бисквити, сър. Шоколадови, сър.

— Съвсем естествено явление — намеси се полицай Шу. — Вероятно са били отнесени от силен вятър, който е духал край някоя сладкарница…

Визит му хвърли студен поглед и продължи:

— И мурмурианците, когато били изтласкани в планините от племената на Мискмик, не биха оцелели, сър, ако не е бил магичният дъжд от слонове…

— От слонове ли?

— Е, само един слон, сър — съгласи се Визит. — Но се е разплескал на много парчета.

— Съвсем естествено явление — пак вметна полицай Шу. — Вероятно някой слон е бил вдигнат по прищявка на природата…

— И когато започнали да гинат от жажда в пустинята, сър, Четирите племена на Кханли са били споходени от съвсем неочакван и абсолютно свръхестествен дъжд от дъжд, сър.

— Дъжд от дъжд, — повтори Ваймс като хипнотизиран от сляпата убеденост на Визит.

— Съвсем естествето явление — присмя се Редж Шу — Вероятно водата се е изпарила от океана, била е издухана от вятъра, кондензирала се е около капкови зародиши когато е преминала през студен въздух и… е заваляло… — Той се запъна и добави сърдито: — Както и да е, това не го вярвам.

— Тъй че… кое конкретно божество помогна в нашия случай? — попита Ваймс с надежда.

— Веднага, щом имам яснота по въпроса, сър, ще ви информирам — увери го Визит.

— Хъм-м… много добре, стражник, благодаря ти. — Ваймс отстъпи крачка назад. — Няма да ви лъжа, че задачата ни е лесна. Но нашата мисия е да намерим Ангуа и онова копеле Ахмед и да изкопчим истината от гърлото му. Което за съжаление означава, че трябва да го последваме през собствената му страна, с която сме във война. Това ще постави нови препятствия на нашия път. Но перспективата да бъдем заловени и измъчвани до смърт не трябва да ни обезсърчава, нали?

— Съдбата се усмихва само на смелите, сър — каза бодро Керът.

— Хубаво. Добре. За мене е удоволствие да го чуя, Капитане. Какво е отношението й към срещите vis a vis с тежко въоръжени, добре подготвени и изклкючително многобройни армии?

— O, сър, никой не е чувал Съдбата да е била милостива към подобни хора.

— Генерал Тактитус твърди, че не е и необходимо някой да проявява милост към тях. — Ваймс отгърна омачканата книжка. С множество хартийки и кончета бяха отбелязани по-важните цитати. — Всъщност, ето какво е казал генералът за битката с по-многоброен, по-добре подготвен и по-добре въоръжен противник. Тука беше някъде… „Не влизайте в битка“.

— Изглежда е бил мъдър човек — коментира Дженкинс и посочи към жълтия хоризонт. — Виждаш ли всичкия тоя боклук във въздуха? Знаеш ли какво е това?

— Мъгла? — опита Ваймс.

— Ха! Да, бе! Мъгла, ама клачианска! Това е пясъчна буря! Пясък се носи из въздуха със страшна сила. Ужасно нещо! Ако искаш да си наточиш меча, само го подръж за малко изправен.

— Охо.

— И това е добрата новина, защото ако я нямаше бурята, оттука щеше да се вижда връх Гебра. А под него е Юмрукът на Гебра, както го наричат клачианците — град с изключително добре укрепен форт, стените му са трийсет стъпки дебели. Самият форт е колкото голям град. Вътре има място за хиляди въоръжени мъже, бойни слонове, военни камили, всичко. А ако беше видял това, вече щеше да се връщаш обратно. Та какво значи пише твоят велик генерал?

— Мисля, че ми се беше мярнало нещо… — Ваймс прелисти на друга страница. — А, ето… казва „След първата битка в Сто Лат аз изработих стратегия, която много ми помогна във всичките следващи битки. А тя е — ако врагът има непревземаема крепост, постарай се да го държиш вътре в нея.“

— Много ме утеши — каза Дженкинс.

Ваймс прибра книжката в джоба си.

— Значи, полицай Визит, имаме бог на наша страна, така ли?

— Със сигурност, сър.

— Но вероятно и те си имат бог на тяхна страна?

— Много е възможно, сър. Богове има за всяка страна.

— Да се надяваме тогава, че поне ще се уравновесяват взаимно.

Една спасителна лодка от клачианския кораб докосна морската повърхност с най-нежен плясък. Ахмед беше застанал до подемните макари с гол меч в ръка, което накара моряците да се погрижат много внимателно за задачата си.

— Когато се отдалечим достатъчно, можеш да насочиш кораба към Гебра — каза той на капитана.

Капитанът потрепери.

— А какво ще им обясня там, вали?

— Кажи им истината. В един момент. Командирът на гарнизона е човек недоверчив и ще те поизмъчва малко. Запази истината за себе си, докато наистина ти потрябва. Това ще го накара да се чувства щастлив. Кажи, че съм те принудил.

— O, ще кажа, вали! Ще… изрека тая лъжа — побърза да добави.

Ахмед кимна, пусна едно въже, плъзна се по него в лодката и я насочи към брега.

Екипажът го гледаше как гребе през прибоя.

Това не беше приятен плаж. Беше скалист бряг. Скелетите на изхвърлени от морето кораби съхнеха на пясъка. Кости, донесени от морето клони и избелели на слънцето водорасли лежаха струпани на купчини на приливната линия. А навътре, оттатък дюните, започваше истинската пустиня. Дори и тук, долу, пясъкът се набиваше в очите и скърцаше между зъбите.

— Ще намери смъртта си на оня бряг — каза първият помощник-капитан, като мигаше начесто, за да се спаси от пясъка.

— Да — отговори капитанът. — Тъкмо излиза на сушата.

Фигурата да брега измъкна едро, отпуснато тяло от лодката и го извлече там, където вълните не можеха да го достигнат. Първият помощник вдигна лъка си.

— Мога да го убия оттука, господарю. Само кажете.

— Напълно ли си сигурен? Защото най-добре е да си абсолютно сигурен, че ще го уцелиш. Първо, защото ако не го улучиш, си мъртъв, и второ, ако го улучиш, пак си мъртъв. Погледни натам!

По билото на далечната дюна, като тъмни силуети на фона на златното от пясък небе, се виждаха ездачи. Първият помощник свали лъка.

— Но как са знаели, че ще пристигнем точно тука?

— O, те наблюдават морето през цялото време — отговори капитанът. — Д’регите ценят като никой друг доброто корабокрушение. Много повече от всеки друг, всъщност.

Докато се отдалечаваха от парапета на кораба, някой се измъкна безшумно от трюма и се гмурна във водата с едва чут плясък.

Детритус се опитваше да се крие в сянката, но наоколо нямаше много сенки. Жегата идеше от ширналата се пред тях пустиня и ги обгръщаше като топлина от разпалена факла.

— Ще стана тъп — изхленчи той.

Наблюдателят изкрещя.

— Казва, че някой изкачва дюните — обясни Керът. — И носи друг на рамо.

— Ъ-ъм… женско тяло ли носи?

— Вижте, сър, аз познавам Ангуа. Тя не е от беззащитния тип женички. Не би стояла и пищяла за помощ. Тя кара другите хора да пищят за помощ.

— Е… щом си сигурен… — Ваймс се обърна към Дженкинс. — Не си прави труда да преследваш кораба капитане. Просто се насочи право към брега.

— Аз не работя така, господине. От една страна, това е ужасно труден бряг, вятърът непрекъснато е против нас и освен това има някакви гадни подводни течения. Мнозина невнимателни моряци са оставили костите си да се белеят на тукашните пясъци. Не, можем да се доближим само още мъничко и след това да свалим на вода… тоест ако имахме все още лодка, можехме да я свалим на вода… и да пуснем котва… о, не, излъгах, тя май ви се видя прекалено тежка…

— Просто карай направо.

— Всички ще умрем!

— Мисли за това като за по-малката от двете злини.

— А каква е другата?

Ваймс измъкна меча си.

— Аз.

Лодката потъваше в мистериозните дълбини на океана. Леонардо прекарваше голямата част от времето в наблюдение през малките прозорчета, основно привличан от парченца водорасли, които изглеждаха на сержант Колън като парченца водорасли.

— Забелязахте ли фините нишки по Спаружения Мехурест Дроплей? — каза Леонардо. — Ей онези, кафявите. Изключителен растеж, който, както ще видите, е един много важен знак.

— Не можем ли просто да приемем, че аз съм позанемарил обучението си в областта на водораслите през последните години? — попита Патрицият.

— Наистина ли? O, това е голяма загуба за вас, мога да ви уверя. Но идеята ми беше, че Спаружения Мехурест Дроплей никога не расте на по-плитко от трийсет фатома дълбочина, а тука е само десет фатома.

— Аха. — Патрицият прелистваше купчината скици на Леонардо. — И йероглифи — цяла азбука от знаци и цветове. Да се използват цветовете като език… каква прекрасна идея…

— Усилват емоциите. Но ние също използваме някои цветове с тая цел — червено за опасност и така нататък. Не съм успял все още да ги преведа, де.

— Цветовете като език… — продължи да мърмори на себе си лорд Ветинари.

Сержант Колън прочисти гърло:

— Аз знам нещичко за водораслите, сър.

— Да, сержант?

— Да, сър! Ако са влажни, значи ще вали.

— Много добре, сержант — каза лорд Ветинари, без да обърне глава. — Много е възможно никога да не го забравя.

Сержант Колън разцъфна. Беше Дал Своя Принос. Ноби го сръга.

— К’во правим тука долу, сержант? Искам да кажа — за к’во е всичкото това мотаене, гледане на следи по скалите, влизане и излизане от пещери… и тая воня…

— Не съм аз — защити се сержант Колън.

— Мирише на… сяра…

Мехурчета се издигаха край прозорчето им.

— И на повърхността смърдеше.

— Почти приключихме, господа. — Лорд Ветинари отмести настрана хартиите. — Само едно последно рисковано начинание и след това ще изплуваме на повърхността. Хайде, Леонардо… закарай ни отдолу.

— Хъм-м-м… ние не сме ли вече отдолу, сър? — попита Колън.

— Само „отдолу“ на морето, сержант.

— А. Добре. — Колън поразсъждава известно време върху това. — В такъв случай, сър, има ли още нещо, на което можем да му застанем отдолу?

— Да, сержант. Сега ще се гмурнем под земята.

Брегът беше вече много по-близо. Стражниците не можеха да не забележат, че моряците забързано се отправяха към тъпия край на кораба и се хващаха за всеки малък, лек и най-вече плаващ предмет, който можеха да намерят.

— Това ми се вижда достатъчно — каза Ваймс. — Достатъчно. Спри тука.

— Какво? Да спра тука? И как?

— Защо питаш мене, аз да не съм моряк. Няма ли някакви спирачки?

Дженкинс го изгледа опулено.

— Ти… ти, земен плъх!

— А пък аз си мислех, че вие моряците никога не използвате тази дума!

— Не бях срещал човек като тебе, затова! Ти даже смяташ, че ние викаме на…

Това беше, както екипажът реши по-късно, едно от най-необичайните акостирания в историята на лошото мореплаване. Пясъчната покривка на брега явно ще да е била много равна и дълбока, защото корабът не се удари в брега, а заплува навътре в него, като се показа над водата и килът му се вряза в пясъка. Накрая силите на вятъра, вълните и триенето се уравновесиха в една точка и той лекичко полегна върху пясъка.

Полегна и завоюва наградата за най-смехотворно корабокрушение на света.

— Е, можеше да бъде и много по-зле — реши Ваймс, когато и последните трясъци на цепещо се дърво заглъхнаха.

Той се измъкна от корабното платно и намести шлема си с толкова апломб, колкото успя да събере.

От наклонения трюм прозвуча стон.

— Ти ли си, Веселке?

— Да, Детритус.

— Аз ли съм там?!

— Не!

— ’Звинявай.

Керът се промъкна по наклонената палуба, скочи на мокрия пясък и отдаде чест.

— Личният състав е налице, леко понатъртен, сър. Да започваме ли да копаем окопи?

— Какво?

— Трябва да ги изкопаем.

Ваймс огледа плажа в двете посоки, ако слънчева дума като плаж подхождаше за този забравен от бога бряг. Наистина изглеждаше, сякаш бяха стигнали до подгъва на земята. Нищо не помръдваше докъдето поглед стигаше освен маранята и двойката лешояди в далечината.

— И за какво да ги копаем?

— За да формираме отбранителна позиция. Така е по военному, сър.

Ваймс погледна птиците. Приближаваха с плахи подскоци, готови да действат мигновено, щом някой полежи умрял няколко дни. Той прелисти Тактикус, докато не попадна на думата „окоп“.

— Тука е казано „Ако искате вашите мъже да се поупражняват с лопатата, препоръчайте им да станат фермери“. Тъй че е по-добре да побързаме. Той не може да е избягал прекалено надалеч. Скоро ще се върнем.

Дженкинс прегази през прибоя. Не изглеждаше разярен. Той беше мъж, преминал през пожарищата на гнева и вече доплавал до някакъв странен тих залив отвъд. Посочи с треперещ пръст своя препатил кораб и каза:

— М-мх?…

— В много добра форма е, като се вземат предвид обстоятелствата — каза Ваймс. — Убеден съм, че ти и твоите осолени моряци отново ще го пуснете на вода.

— М-м-мъ-ъ-х…

Дженкинс и подгизналият му екипаж наблюдаваха как малкият отряд си проправя с оплакване и пързаляне път по отсамната страна на дюната. След малко екипажът се скупчи на едно място, теглиха чоп и готвачът, който никога нямаше късмет при игрите, се доближи до капитана.

— Не им обръщай внимание, капитане. Сигурно ще намерим някакви здрави греди сред отломките на брега и само за няколко дни ще го натъкмим пак да плава.

— Ммммхх…

— Само че… по-добре да почваме веднага, щото те казаха, че няма да се бавят…

— Те никога няма да се върнат! — избълва капитанът. — Водата дето я взеха няма да им стигне и за един ден! Нямат нужната екипировка! Веднъж морето да им изчезне от погледа и ще се загубят!

— Чудесно!

Отне им половин час да се покатерят до върха на дюната. Изпотъпкаха пясъка, но още докато бяха там, вятърът изтри следите от подметките им.

— Следи от копита — посочи Ваймс. — Това са камили, а те не ходят бързо. Хайде…

— Струва ми се, че Детритус има проблем, сър — обади се Керът.

Пръстите на трола се бяха вкопчили в земята. Моторчето на охладителния му шлем побръмча дрезгаво още известно време, след което пясъкът се наби в механизма му и то спря.

— Лошо ми е — простена той. — Боли ме чутурата.

— Бързо, сложете щитовете си над главата му! — нареди Ваймс. — Направете му сянка.

— Той няма да издържи, сър. По-добре да го пратим обратно на кораба.

— Нужен ни е тука! Бързо, Веселке, повей му със секирата си!

В този момент пясъкът се надигна и насочи към тях стотина остриета.

— Зън-зън-зън! — разнесе се бодър, макар и леко приглушен глас. — Единайсет сутринта — подстригване… вярно ли е?…

Не че беше голямо, но плочите от срутените сгради бяха заградили езерце, което дъждът беше напълнил до половината с вода.

Стабилния Джаксън тупна сина си по гърба.

— Прясна вода! Най-сетне! Много добре, момчето ми!

— Разбираш ли, тате, докато обикалях да търся тия рисунки…

— Да, да, картинките на октоподи, много хубаво. Ха! Топката сега е в нашето поле и грешка няма! Това си е нашата вода от нашата страна на острова и нека само ония мазни миризливковци посмеят да противоречат! Нека си задържат проклетите дърва за огрев и да смучат вода от рибата!

— Да, тате. И можем да заменим малко от нашата вода за техните дърва и брашно.

Баща му предпазливо махна с ръка.

— Може би. Няма защо да бързаме. Сигурно скоро ще намерим водорасли, дето горят. Трябва да се придържаме към дългосрочните си планове и намерения.

— Да си наготвим и да се стоплим ли? — попита Лес с надежда.

— Е, в началото, да — отговори Джаксън. — Това е очевидното. Но нали знаеш поговорката, момчето ми — „Дай на човека огън и той ще се топли цял ден, подпали му чергата и ще те помни за цял живот.“ Схващаш ли мисълта ми?

— Всъщност поговорката май беше друга…

— Искам да кажа, ние можем да живеем на риба и вода тука… практически вечно. Но ония там няма да издържат дълго без прясна вода. Виждаш ли? Тъй че те ще трябва да ни се примолят. И тогава ще преговаряме от изгодна позиция.

Той преметна ръка през съпротивяващите се рамене на момчето и посочи с широк жест заобикалящия ги пейзаж.

— Ето, аз започнах от нищото, синко, само със старата лодка, дето дядо ти ми я завеща, но…

— …работеше и пестеше… — отегчено каза Лес.

— …работех и пестях…

— …и винаги си държал главата си над водата…

— …точно, и винаги съм държал главата си над водата…

— И винаги си искал да ми оставиш в наследство нещо… Ох!

— Стига си правил баща си за смях! — каза Джаксън. — Инак ще те цапна и през другото ухо. Виждаш ли тези земи? Виждаш ли ги?

— Виждам ги, тате.

— Това са земи на неограничените възможности!

— Обаче няма прясна вода и цялата почва е солена, тате, и мирише гадно!

— Мисли за това като за миризмата на свободата!

— Мирише, като че някой е направил много голямо лайно, тате… Ох!

— Понякога двете неща много си приличат! Аз мисля за твоето бъдеще, момко!

Лес се загледа в хектарите разлагащи се водорасли пред себе си.

Той се учеше да стане рибар като баща си, защото така е било винаги и защото беше прекалено учтив, за да се впуска в спорове, въпреки че всъщност тайно му се искаше да бъде художник като никой в семейството. Забелязваше неща и те го безпокояха дори и когато не можеше да обясни защо.

Но сградите не изглеждаха нормално. Тук-там можеха да се видят определени намеци за, ами, за архитектура, като морпоркианските колонади и клачианските арки, но те бяха добавени към здания, които изглеждаха сякаш гигантски ръце са трупали камъни един връз друг. А на други места плочникът беше постлан върху тухлени стени и измазани подове, които вече са били древни по него време. Не можеше да си представи кой ли ще да е правил плочите, но май са му харесвали с изрисувани октоподи по тях.

Споходи го усещането, че спорът между АнкхМорпорк и Клач кой да притежава парчето древно морско дъно е изключително безсмислен.

— Хъм-м… и аз за моето бъдеще мисля, тате — каза Лес. — Наистина мисля.

Дълбоко под нозете на Стабилния Джаксън, Лодката изплува на повърхността. Сержант Колън автоматично посегна към болтовете на люка.

— Не отваряйте, сержант! — извика Леонардо, като рипна от мястото си.

— Въздухът стана доста задушен вече, сър…

— Навън е още по-лошо.

— По-лошо отколкото вътре ли?

— Почти съм убеден в това.

— Но нали сме на повърхността!

— На някаква повърхност, сержант — намеси се лорд Ветинари.

До него Ноби отпуши уреда за виждане и погледна.

— В пещера ли сме? — попита Колън.

— Хм-м-м… сержант — промърмори Ноби.

— Фундаментално! Добре казано, сержант — изрече лорд Ветинари. — Да. Пещера. Би могло и така да се каже.

— Хм-м-м… сержант — повтори Ноби и сръчка Колън. — Туй не е пещера, сержант! Много по-голямо е от пещера, сержант!

— Какво… като каверна ли е?

— По-голямо!

— По-голямо от каверна? Прилича на… голяма каверна?

— Да, някъде толкова голямо. — Ноби отлепи окото си от тръбата. — Погледни сам, сержант.

Сержант Колън надникна в дупката.

Вместо очакваната тъмнина той видя морска повърхност, която бълбукаше като вряща тенджера. Зелени и златисти отблясъци се мяркаха под водната повърхност и осветяваха далечната стена, която повече приличаше на хоризонт…

Тръбата се завъртя със скърцане. Ако това беше пещера, тя се простираше поне на няколко мили.

— Колко време остава, как мислиш? — попита лорд Ветинари зад гърба му.

— Ами-и, скалата се е оформила от голямо количество варовик и пемза, които са много леки. Веднъж като изплува, натрупаният газ започва да се освобождава много бързо заради налягането отдолу — отговори Леонардо. — Не знам… може би още около седмица… а после ще мине ужасно много време, докато се съберат следващите мехурчета…

— Тия за какво си говорят, сержант? — попита Ноби. — Този остров плува ли?

— Това е един изключително необичаен природен феномен, — продължи Леонардо. — Аз дори си мислех, че е само легенда, докато не го видях с очите си…

— Разбира се, че не плува — каза сержант Колън. — Честно, Ноби, как очакваш да научиш нещо, ако само задаваш тъпи въпроси? Земята е по-тежка от водата, нали тъй? Затова стои на дъното на морето.

— Да, но той каза пемза, а парчето пемза, дето дядо ми си търкаше с него стъпалата в коритото, можеше да плува…

— Такива неща може и да се случват в корито — възрази Колън. — Но не и в истинския живот. Това е просто феномен. Не е истинско. Скоро ще вземеш и да твърдиш, че в небето има скали.

— Да, ама нали…

— Аз съм сержантът тук, Ноби.

— Тъй вярно, сержант.

— Което ми напомня — продължи Леонардо — моряшките истории за гигантски костенурки, дето спят на повърхността на водата и карат моряците да ги мислят за острови. Разбира се, не се въдят толкова дребни гигантски костенурки.

— Хей, господин Куирм, това е една прекрасна лодка — каза Ноби.

— Благодаря.

— Обзалагам се, че може да потапя кораби, само ако поискате.

Настъпи неловка тишина.

— Несъмнено любопитно преживяване — обобщи лорд Ветинари, докато си водеше бележки. — А сега, господа, надолу и напред, моля…

Стражниците извадиха оръжията си.

— Това са д’реги, сър — каза Керът. — Но… тук има нещо странно…

— Какво искаш да кажеш?

— Все още не сме мъртви.

Гледат ни като котка мишка, помисли си Ваймс. Не можем да избягаме, а няма да победим в бой и на тях им се иска да видят какво ще правим сега.

— Какво казва генерал Тактикус по въпроса, сър? — попита Керът.

Стотици са, помисли си Ваймс. А ние сме шестима. С изключение на това, че Детритус се е отнесъл нанякъде и не беше ясно на кое точно командване се подчинява Визит в момента, а пък ръцете на Редж започваха да падат, когато беше развълнуван…

— Не знам — отговори. — Вероятно има нещо в главата „Не позволявайте това да ви сполети“.

— Защо не проверите все пак, сър? — настоя Керът, като не сваляше очи от наблюдаващите ги д’реги.

— Моля?

— Казах, защо не проверите, сър?

— Точно сега ли?

— Може би си струва да се опита, сър.

— Това е лудост, капитане.

— Да, сър. А д’регите имат някои особени разбирания за лудите хора, сър.

Ваймс измъкна омачканата книжка. Д’регът, който беше застанал най-близо до него с усмивка почти колкото извивката на ятагана му, се държеше точно толкова по-наперено от съплеменниците си, за да покаже кой тук е главатарят. През рамо беше преметнал огромен античен арбалет.

— Чудя се! — каза Ваймс. — Не можем ли да забавим топката малко?

Той закрачи към човека, който изглеждаше изключително изненадан, и размаха книжката.

— Това е книга на генерал Тактикус, не знам дали си чувал за него, бил е много известен по тия места едно време, фактически много вероятно е той да е заклал пра-пра-пра-пра-прадядо ти, та искам да отделя един момент да проверя какво е казал за ситуации като сегашната. Нямаш нищо против, надявам се?

Човекът дари Ваймс с объркан поглед.

— Може да отнеме известно време, защото книгата няма азбучен показалец, но ми се струва, че бях мярнал нещо…

Главатарят отстъпи крачка назад и размени отчаян поглед с човека до себе си, който само сви рамене в недоумение.

— Чудя се дали не би могъл да ми помогнеш с тази дума тука? — продължи Ваймс, като застана отстрани на човека и тикна книгата под носа му. Получи нова объркана усмивка.

Това, което Ваймс направи, беше познато в тъмните улички на Анкх-Морпорк като Приятелското ръкостискане и се състоеше основно от забиване на лакът в стомаха на човека и вдигане на коляно, за да посрещне челюстта му по пътя й надолу. Междувременно собствените му зъби изтракаха заради болката в коляното и лакътя, но той извади меча си и го притисна към гърлото на д’рега, преди да се е измъкнал от хватката.

— Сега, капитане — каза Ваймс, — бих искал с висок ясен глас да им обясниш, че ако не отстъпят достатъчно надалеч, този джентълмен тук ще затъне в някои много сериозни правни проблеми.

— Господин Ваймс, не мисля, че…

— Направи го!

Д’регът го гледаше в очите, докато Керът се справяше със заповедта. Човекът продължаваше да се хили.

Ваймс не рискува да отмести поглед, но усети някакво объркване и нерешителност сред д’регите.

След което те, като един, атакуваха.

Капитанът на клачиански риболовен кораб, който знаеше откъде духат ветровете по тия места, се насочи към пристанището Ал-Кхали. Въпреки попътния вятър обаче, той като че не се движеше особено бързо. Обясни си го с полепналите по корпуса мидички.

Ваймс се събуди с нос, пълен с камила. Има и по-лоши събуждания от това, но не са чак толкова много.

Като си обърна главата — действие, което изискваше доста усилия, той успя да види, че камилата е легнала на земята. Ако се съдеше по звука, храносмилаше някаква експлозивна смес.

Сега да видим как се беше озовал тука… O, боже…

Но… номерът трябваше да проработи… Това беше класика. Заплашваш да отрежеш главата и тялото става послушно. Така реагираха всички хора. Цялата цивилизация функционираше на този принцип, на практика…

Ето ти културни различия…

От друга страна, не беше мъртъв. Ако това, което Керът беше казал, е вярно, да познаваш д’рег за повече от пет минути и все още да си жив означава, че д’регът наистина, ама наистина много те харесва.

От трета страна, той току-що се беше Ръкувал с техния главатар, което влияеше емоционално на хората, без обаче да ги кара да се сприятеляват.

Окей, няма смисъл да лежи цял ден на това седло с вързани ръце и крака и да умира от слънчев удар. Трябва отново да стане водач на своите хора, и то веднага щом успее да извади проклетата камила от устата си.

— Зън-зън-зън?

— Да? — каза Ваймс, докато се бореше с въжетата си.

— Искате ли да знаете за срещите, които изпуснахте?

— Не! Опитвам се да разхлабя проклетите въжета!

— Желаете ли да прибавя тази задача към списъка „Неща за вършене“?

— O, сър, вие се събудихте.

Звучеше като гласа на Керът и беше като някое от нещата, които той обикновено казваше. Ваймс се опита да извърне глава нагоре.

Това, което видя, се състоеше основно от бял чаршаф, но успя да фокусира поглед върху лицето на Керът, обърнато наопаки над него.

— Те питаха дали да ви развържат, но аз има казах, че напоследък не сте си почивал достатъчно.

— Керът!

— Да, сър?

— Искам да чуеш много внимателно заповедта, която сега ще ти дам.

— Разбира се, сър.

— Това, на което искам да натъртя е, че тя няма да бъде молба, някакъв вид предложение за размисъл, или пък да кажем намек.

— Разбрано, сър.

— Аз винаги съм, — както ти е добре известно, окуражавал своите офицери да мислят самостоятелно и да не ми се подчиняват сляпо, но от време на време за всяка организация е важно инструкциите да бъдат следвани буква по буква и с нужната готовност.

— Слушам, сър.

— Освободи ме от проклетите въжета на секундата или няма да доживееш достатъчно дълго, за да съжаляваш, че не си го направил!

— O, сър, вярвам, че тук се е получило някакво неприятно недоразумение…

— Керът!

— Разбира се, сър.

Въжетата му бяха прерязани. Той се хързулна надолу на пясъка. Камилата се обърна, изгледа го за момент през ноздрите си, след което отвърна поглед.

Ваймс успя да седне изправено, докато Керът беше зает с прерязването на останалите въжета.

— Капитане, защо носиш бял чаршаф?

— Това е бурнус, сър. Много практично облекло за пустинята. Д’регите ни ги дадоха.

— Ни?

— На останалите от нас, сър.

— Всички ли са добре?

— O, да.

— Но те атакуваха…

— Да, сър. Но те искаха само да ни вземат за свои пленници, сър. Един от тях отряза по невнимание главата на Редж, но после му помогна да си я зашие на мястото, така че на практика не сме дали жертви.

— Аз мислех, че д’регите не взимат пленници?…

— Знам ли какво става, сър. Но казаха, че ако се опитаме да избягаме, ще ни отрежат краката, а Редж няма достатъчно конец за всички ни, сър.

Ваймс се почеса по главата. Някой го беше хлопнал толкова силно, че шлемът му се беше вдлъбнал.

— Къде сбърках? Бях победил главатаря им!

— Доколкото разбрах, сър, според д’регите всеки водач, който е бил достатъчно глупав, за да бъде победен толкова лесно, не си заслужава да бъде следван. Клачианска им работа.

Ваймс се помъчи да убеди сам себе си, че в думите на Керът нямаше намек за сарказъм, когато той продължи:

— Те не си падат много по водачите, сър, да ви кажа правичката. Гледат на тях като на дребна украса. Разбирате ли… някой да има там да вика „Атака!“, сър.

— Водачът има и други неща да прави, Керът.

— Дрегите смятат, че „Атака!“ покрива повечето, сър.

Ваймс успя някак да се изправи. Мускулите на краката му странно прищракваха. Той се затътри напред.

— Нека ви помогна… — Керът го подхвана.

Слънцето залязваше. Парцаливи шатри бяха скупчени в подножието на една от дюните, проблясваше светлината на огън. Някой се смееше. Не звучеше като затвор. Но, от друга страна, реши Ваймс, пустинята беше много по-добър затвор от всякакви решетки. Той даже не знаеше в коя посока да побегне, със или без крака.

— Д’регите, както всички клачианци, са много любезни хора — каза Керът, сякаш го беше научил наизуст от пътеводителя. — Те приемат гостоприемството, много, ама много насериозно.

Похитителите им бяха насядали край огъня. Стражниците също. Бяха успели да ги убедят да се облекат по-подходящо. Тоест Веселка изглеждаше като момиченце в роклята на майка си, като се изключи железният шлем отгоре, Редж Шу приличаше на мумия, а Детритус беше като малка, покрита със сняг планина.

— Той става много… безсъзнателен на такава жега — прошепна му Керът. — А полицай Визит оттатък спори на религиозни теми. На клачианския континент имат шестотин петдесет и три религии.

— Сигурно мрого се забавлява.

— А това е Джабар — представи го Керът. Експонатът, който изглеждаше малко по-възрастна версия на 71-часовия Ахмед, се изправи и направи метан пред Ваймс.

— Офенди…

— Това е техният… ами-и нека да го наречем официален мъдрец — обясни Керът.

— А, значи не е тоя, дето им казва кога да атакуват? — попита Ваймс. Главата му бръмчеше от горещината.

— Не-е, онзи е водачът им — поясни Керът. — Ако изобщо имат такъв.

— Значи Джабар им казва кога е мъдро да атакуват? — просветна му на Ваймс.

— Всякога е мъдро да се атакува, офенди. — Джабар отново се поклони. — Моята шатра е и твоя шатра.

— Тъй ли?

— Моите жени са и твои жени…

Ваймс се огледа в паника.

— Наистина ли?

— Моята храна е и твоя храна… — продължаваше Джабар.

Ваймс погледна към чинията до огъня. Явно основното ястие беше овче или козе месо. Човекът се наведе, избра мръвка и му я подаде.

Сам Ваймс погледна хапката. Тя отвърна на погледа му.

— Това е най-добрата част.

Джабар примлясна подканящо. После добави нещо на клачиански. Останалите мъже край огъня сподавено се изсмяха.

— Изглежда като очна ябълка на овца — произнесе Ваймс със съмнение.

— Да, сър — потвърди Керът, — но не би било мъдро да…

— Знаеш ли какво? — Продължи Ваймс. — Струва ми се, че това е някаква малка игричка, дето сигурно се нарича „Хайде да видим какво ще лапне офенди“. Но аз няма да го изям това, приятелю.

Джабар преценяващо го изгледа. Хихикането престана.

— Значи е истина, че ти можеш да виждаш по-надалече от останалите.

— Това и тази храна го може — каза Ваймс. — Баща ми казваше никога да не ям гозба, което може да намига.

Настъпи един от онези висящи на косъм моменти, които внезапно се килват и прекатурват във въртопа на смеха. Джабар тупна Ваймс по гърба. Очната ябълка отхвръкна от ръката му и изчезна из сенките.

— Много хубаво! Изключително добре! Номерът не ни се получи за пръв път от двайсет години насам! Сега седни и си вземи нормална порция ориз с овче месо.

Всички си отдъхнаха. Натиснаха Ваймс да седне. Задни части се разместиха с тътрене, за да му направят място. Поставиха пред него огромен комат мек хляб, от който капеше мазнината на порция овче месо. Ваймс го опита толкова внимателно, колкото беше възможно, след което реши да се придържа към схващането, че ако човек успява да идентифицира половината от храната, следователно и останалата половина ще да става за ядене.

— Значи ние сме затворници, така ли, господин Джабар?

— Почетни гости! Моята шатра е…

— Но… как да се изразя… вие бихте желали да се наслаждаваме на гостоприемството ви още известно време?

— Ние имаме традиция. Човекът, който е гост на твоята шатра, дори и да е смъртен враг, има право на гостоприемство за три дни.

— За три ли? — уточни Ваймс.

— Научих езика на… — Джабар неясно махна с ръка, — сещаш ли се, дървеното нещо, камилата на моретата…

— Кораб?

— Да! Но има прекалено много вода! — Той отново тупна Ваймс по гърба, така че гореща мазнина се разплиска в скута му. — По всички друмища вече… говорят анкх-морпоркски тия дни, офенди. Това е езикът на търговците.

Той постави така ударението върху „търговците“, че прозвуча като „червеи“.

— Значи вече можеш да казваш „Дай ми веднага всичките си пари!“?

— За какво ми е да питам? — отговори Джабар. — Ние ги взимаме тъй или иначе. Но сега… — той се изплю с изключителна точност в огъня — …ни казват, че трябвало да спрем, щото не било правилно. Какво зло причиняваме?

— С изключение на това, че убивате хората и им взимате всичката стока ли? — поинтересува се Ваймс.

Джабар отново се изсмя.

— Вали ни каза, че ти си бил голям дипломат! Обаче ние не убиваме търговците, защо ни е да убиваме търговци? Какъв смисъл има? Глупаво е да се убива дареният кон, който снася златни яйца!

— Да, доста ще припечелите пари, ако показвате такава твар по панаирите…

— Ако убием търговците или ако крадем прекалено много, те никога няма да се върнат. Глупаво. Ние ги пускаме да си тръгнат, пак да забогатеят, така че и нашите синове да имат какво да крадат. Ето това се нарича мъдрост.

— Аха… като някакъв вид земеделие.

— Правилно! Но ако насадиш търговците, те няма да растат толкова добре.

Ваймс усети, че става все по-студено, откакто слънцето се скри. Много студено. Той се примъкна към огъня.

— Защо го наричат 71-часовия Ахмед? — попита.

Приглушените разговори спряха. Внезапно всички очи се вторачиха в Джабар, с изключение на онова, което се беше загубило в сенките.

— Не е много дипломатично — каза Джабар.

— Ние го преследвахме и внезапно попаднахме на вашата засада. Изглежда…

— Нищо не знам.

— Защо не искаш да… — започна Ваймс.

— Хм, сър — припряно се намеси Керът. — Това не би било особено мъдро от ваша страна, сър. Вижте, аз разговарях с Джабар, докато вие… си почивахте. Става дума за нещо политическо, доколкото разбрах.

— Че кое не е?

— Принц Кадрам се опитва да обедини цял Клач.

— Като го влачи към века на Плодния Прилеп, а той пищи и се дърпа ли?

— Да, да, сър, как?…

— Просто налучках. Продължавай.

— Но е срещнал проблем.

— Какъв проблем?

— Ние сме — каза гордо Джабар.

— Нито едно от племената не е възхитено от идеята му, сър — продължи Керът. — Те винаги са се биели помежду си, а сега повечето от тях се бият с него. Исторически погледнато, сър, Клач не е толкова империя, колкото кавга.

— Той ни казва, че трябва да се изучим. Да се научим да плащаме данъци. Ние не искаме да ни учат как се плащат данъци — заяви Джабар.

— Значи вие мислите, че се борите за свободата си? — попита Ваймс.

Джабар се поколеба и погледна към Керът. Размениха няколко кратки реплики на клачиански. Керът обясни:

— Това е доста труден въпрос за един д’рег, сър. Разбирате ли, думата „свобода“ за тях е същата, като думата „битка“.

— Доста полезен език имат…

Ваймс се почувства по-добре в хладния въздух. Измъкна омачкания и влажен пакет пури, взе въгленче от огъня и дръпна силно.

— Значи… принцът си има сериозни проблеми у дома. Дали Ветинари знае за това?

— Има ли камилски лайна из пустинята, сър?

— На тебе атмосферата май ти влияе — отбеляза Ваймс.

Джабар изквака нещо. Хората около огъня се изсмяха.

— Хм… Джабар каза, че камилите наистина серат из пустинята, сър, в противен случай вие не бихте имал с какво да запалите пурата си, сър.

И още веднъж Ваймс почувства, че е подложен на обстоен оглед. Бъди дипломатичен, натякваше му Ветинари. Той пое още веднъж дълбоко от пурата.

— Обогатява вкуса — сподели. — Напомни ми да взема малко за вкъщи.

Спечели още няколко неохотно дадени точки от клачианците.

— Човек на кон дойде и ни каза, че трябва да се бием с чуждестранните кучета…

— Това сме ние, сър — услужливо обясни Керът.

— …защото сте откраднали някакъв остров, който бил под морето. Но нас това какво ни интересува? Нищо лошо не сте ни направили, но пък мъжете в Ал-Кхали, дето си мажат брадите с олио, тях не ги траем. И го пратихме да си ходи обратно.

— Целия ли? — попита Ваймс.

— Ние не сме варвари. Той беше просто ненормален. Но задържахме коня му.

— А 71-часовия Ахмед ви каза да задържите нас, така ли?

— Никой не нарежда на д’регите какво да правят! За нас е удоволствие да бъдете наши гости!

— А кога ще стане удоволствие за вас да ни пуснете да си ходим? Когато Ахмед ви каже ли?

Джабар се загледа в огъня.

— Няма да разговарям с него. Той е нечестен и лукав и не може да му се има доверие.

— Но пък вие сте д’реги!

— Да! — Джабар тупна отново Ваймс по гърба. — Това си го знаем!