Шовинист

Ваймс наблюдаваше от върха на дюната. Не можеше да чуе достатъчно добре за какво става дума, но и нямаше особена нужда. Ангуа приседна до него.

— Планът май успя? — каза тя.

— Да.

— Той какво ще прави сега?

— А, ще им вземе оръжията и ще ги остави да си идат, предполагам.

— Защо хората го следват? — попита Ангуа.

— Е, нали ти си неговата приятелка, ти би трябвало да…

— Не, това е различно. Аз го обичам, защото той е нежен, без дори да мисли. Не наблюдава собствените си постъпки като останалите хора. Когато върши добри дела, прави го, защото така е решил, а не защото се опитва да изтъргува нещо в замяна. Той е толкова… обикновен. Но както и да е, аз съм вълк, който живее сред хората, а за такива вълци си има измислено име. Ако само ми подсвирне, ще дотичам веднага.

Ваймс се опита да не покаже колко се смути. Ангуа се усмихна:

— Не се притеснявайте, господин Ваймс. Вие сам го казахте за себе си. Рано или късно всеки от нас се превръща в нечие вярно куче.

— Той сякаш ги хипнотизира — бързо изрече Ваймс. — Хората го следват дори и само за да видят какво ще стане после. Внушават си, че ще повървят само малко с него и че могат да спрат когато си пожелаят, но всъщност никога повече не пожелават. Това си е проклета магия.

— Не. Наблюдавал ли сте го понякога? Басирам се, че е научил всичко за Джабар само след десетминутен разговор с него. И вече знае по име всяка камила на племето. И помни. Обикновено хората не обръщат особено внимание на другите хора. — Пръстите й рисуваха по пясъка. — Той те кара да се чувстваш важен.

— Политиците го правят същото… — започна Ваймс.

— Не като него, вярвайте ми. Предполагам, че лорд Ветинари помни някои факти за хората в града…

— O, по-добре е да си убедена в това!

— …но Керът проявява интерес. Той дори и не мисли за това. Прави място в главата си за всеки човек. Той проявява интерес и хората започват да мислят, че са интересни. Те се чувстват… по-добри, когато той е наоколо.

Ваймс погледна надолу. Пръстите й рисуваха безцелно в пясъка. Пустинята ни променя, помисли си той. Тя не е като града, който обгражда със стени мислите ни. Тука човек може да почувства как мисълта му се разпростира чак до хоризонта. Нищо чудно, че оттук водят началото си всички религии. И внезапно тук се озовавам аз. Може би незаконно, но то е само за да свърша работата, за която съм тръгнал. Защо ли? Защото съм проклет глупак, дето не може да се спре да помисли за минута, преди да подгони някого, ето затова. Дори и Керът се справя по-добре от мене. Аз бях глупакът, който се втурна да преследва кораба на Ахмед без никаква предварителна подготовка, но той първо се върна, за да ми докладва. Постъпи като отговорен офицер, а аз…

— Териерът на Ветинари — произнесе гласно. — Първо гони, а после мисли…

Погледът му се спря върху далечната грамада на Гебра. Там някъде се беше събрала клачианската армия, някъде отвъд беше анкх-морпоркската армия, а той се беше заврял по средата между тях със шепата си хора и без какъвто и да е план в главата, само защото първо гони, а след това разсъждава…

— Но аз трябваше да постъпя по този начин… Никое ченге не би оставило заподозрян като Ахмед да се…

И още веднъж почувства, че проблемът, с който се сблъскваше, не беше всъщност истинският. Това беше толкова… очевидно. Проблемът беше самият той. Не мислеше правилно.

И като стана дума за това, не беше помислил изобщо…

Погледна отново към заловената рота. Бяха се съблекли до набедрени превръзки и имаха овчето излъчване, най-често присъщо на хора, останали по долно бельо.

Бялата роба на Керът все още се ветрееше на бриза. Прекара тука по-малко от ден, помисли си Ваймс, а вече носи пустинята с лекотата, с която човек носи сандалите си.

— …Хм-м… 3ън-зън-зън?

— Това вашият демоничен бележник ли е? — попита Ангуа.

Ваймс подбели очи:

— Да. Въпреки че напоследък сякаш говори за някого другиго.

— …Хм-м… три следобед — бавно произнесе демончето. — …денят не е попълнен… Да проверя укрепленията на градските стени…

— Ето, виждаш ли? Мисли си, че съм в Анкх-Морпорк! Сибил даде триста долара за това чудо, а то дори не може да запомни къде се намирам в момента. — Запрати настрана угарката на пурата си и се изправи. — По-добре да сляза там долу. В края на краищата аз съм шефът.

Тои се плъзна надолу по пясъчната дюна и нехайно се приближи към Керът, който му направи дълбок метан.

— И козируване щеше да свърши същата работа, капитане, благодаря ти въпреки това.

— Извинете ме, сър. Струва ми се, че малко се бях поотнесъл.

— Защо ги караш да се събличат?

— За да станат малко за смях, когато се завърнат в поделението си, сър. За да пречупим гордостта им. — Той се наведе по-близо до Ваймс и прошепна:

— Но ще оставя дрехите на командира им. Не трябва да се подиграваме с офицерството.

— Тъй ли?

— Някои от тях искат да се присъединят към нас, сър. Момчето на Гориф и още няколко. Насила ги взели в армията преди няколко дни. Дори не знаят срещу кого се бият. И аз им казах, че могат да останат.

Ваймс хвана капитана под ръка и го отведе настрана.

— Хъм… не си спомням да съм предлагал нито един от пленниците да се присъединява към нас — внимателно каза той.

— Да, сър… Но аз си мислех, че след като нашата армия приближава, а повечето от тия юнаци са от различни краища на империята и не обичат Клач повече от нас, мислех си — един летящ отред от бойци…

— Ние не сме войници!

— Ъ-ъ, аз мислех, че сме войници…

— Да де, добре. В известен смисъл… но в действителност сме полицаи, каквито винаги сме били. Ние не избиваме хора, освен в случай…

Ахмед? Хората се чувстват някак си неспокойни, когато той е наоколо, той ги тревожи, събира информация отвсякъде, влиза необезпокояван където си пожелае и винаги е наоколо, когато възникне някакъв проблем… По дяволите, по дяволите, по дяволите…

Той се втурна през тълпата и докопа Джабар, който зяпаше Керът с обичайната смутена усмивка, която капитанът пораждаше у невинните странични наблюдатели.

— Три дни. Това са седемдесет и два часа!

— Да, офенди? — отговори Джабар като човек, който наблюдава изгрева, пладнето и залеза и просто оставя събитията между тях да текат по своя воля.

— Защо в такъв случай го наричат 71-часовия Ахмед? Какво е толкова особеното на този последен час?

Джабар нервно се ухили.

— Какво е направил той след седемдесет и един часа? — настоя Ваймс.

Джабар скръсти ръце.

— Няма да кажа.

— Той ли ви нареди да ни държите тука?

— Да.

— Но да не ни убивате.

— O, аз не бих убил своя приятел сър Сам Муле…

— И да не си ми пробутал повече тия дивотии с очните ябълки! Той е имал нужда от време, за да отиде донякъде и да свърши нещо, нали?

— Няма да кажа.

— Не е и необходимо. Защото ние си тръгваме. А ако ни убиеш… Е, допускам, че е възможно. Но на 71-часовия Ахмед това никак няма да му се хареса, струва ми се.

Джабар изглеждаше като човек, поставен пред нелек избор.

— Той ще се върне! Утре! Няма проблеми?

— Няма да го чакам! А не мисля, че той иска да ме види мъртъв, Джабар. Той ме иска жив. Керът?

Керът пъргаво се приближи:

— Да, сър?

Ваймс чувстваше как Джабар го гледа ужасено.

— Изпуснахме Ахмед. Дори и Ангуа не би могла да го проследи сред дюните. Нямаме повече работа тука. Не сме необходими.

— Необходими сме, сър! — разпали се Керът. — Бихме могли да помогнем на пустинните племена…

— А, ти искаш да останеш и да се биеш ли? Срещу клачианците?

— Срещу лошите клачианци, сър.

— Да де, ама точно в това е номерът, нали тъй? Когато някой се нахвърли върху тебе, крещи и размахва меч, как ще успееш да определиш нравствените му ценности в секундите, с които разполагаш? Хубаво, остани, ако желаеш, и се сражавай за доброто име на Анкх-Морпорк. Вероятно ще бъде доста кратко сражение. Но аз си тръгвам. Дженкинс може да не е отплавал. Е, Джабар?

Д’регът се беше вторачил в пустинния пясък между нозете си.

— Ти знаеш къде е той в момента, нали? — настоя Ваймс.

— Да.

— Кажи ми.

— Не. Дал съм му дума.

— Но всеки знае, че д’регите са клетвопрестъпници.

Джабар се ухили на Ваймс.

— Клетви. Глупости. Аз съм му дал думата си.

— Той няма да престъпи думата си, сър — намеси се Керът. — Д’регите са много неотстъпчиви за подобни неща. Само когато става дума за клетва към боговете или други подобни работи, само тогава могат да си позволят да я нарушат.

— Не мога да ти кажа къде е той — започна Джабар. — Но… — той се ухили отново, без следа от хумор — колко смел човек си, господин Ваймс?

— Спри да се оплакваш, Ноби!

— Не се оплаквам. Само казвам, че тия панталони са малко проветриви.

— Но пък добре ти стоят.

— А за какво служат тези тенекиени купички?

— Предпазват ония части от тялото, с които ти не разполагаш, Ноби.

— Както е задухал тоя вятър, трябва да си предпазя частите, с които разполагам.

— Ноби, просто се опитвай да се държиш като дама.

Което нямаше да е лесно, трябваше да признае сержант Колън. Дамата, на която бяха принадлежали дрехите, явно е била доста висока и с някак позакръглена фигура, докато Ноби без ризницата си можеше да се скрие зад тънка летвичка, ако човек прикрепи метална скаричка към горната й част. В одеянията си приличаше на муселинен акордеон, накичен с голямо количество бижутерия.

Теоретично костюмът беше предназначен да открива доста неща, ако ефрейтор Нобс би желал да покаже някаква част от себе си, но сред всички възли и дипли, с които му натаманиха по мярка дрехата, можеше само да се каже, че той е някъде вътре. Водеше магарето, което изглежда го беше харесало. Животните спонтанно харесваха Ноби. Миришеше им правилно.

— И ботушите малко не ти отиват — продължи сержант Колън.

— Защо не? Ти си остана с твоите.

— Да, ама аз не изпълнявам ролята на пустинна роза. Луната на нечия привечерна наслада не се очаква да прави искри, като крачи по плочника.

— Принадлежали са на дядо ми и не възнамерявам да ги зарежа насред път, та някой да ми ги свие, и освен това няма да светя за наслада на хората, и туй то — отсече обидено Ноби.

Лорд Ветинари крачеше начело. Улиците вече се изпълваха с живот. Ал-Кхали предпочиташе да започва търговията в хладината на утрото, преди обедното слънце да изпепели пейзажа. Никой не обръщаше особено внимание на пришълците, въпреки че няколко души се обърнаха, за да позяпат ефрейтор Нобс. Кози и кокошки се разбягваха, когато групичката им преминаваше.

— Ноби, много внимавай за хора, които искат да ти продадат мръсни картички — предупреди Колън. — Чичо ми е бил тука веднъж и някакъв тип се опитал да му продаде комплект мръсни картинки за пет долара. Чичо ми се отвратил.

— Да, щот в Сенките можеш да ги намериш за по два долара.

— И той го каза. А на всичкото отгоре са били анкх-морпоркско производство. Опитват се да ни пробутват нашите собствени мръсни картички! Честно, това си е гнусотия.

— Добро утро, султане! — изрече любезен и някак си познат глас. — Новодошли сте в нашия град, доколкото виждам?

Тримата едновременнр се обърнаха към фигурата, която сякаш с магия се беше материализирала от една пресечка.

— Наистина — потвърди Патрицият.

— Знаех си! Всеки е нов в града ни тия дни. А днес, шах, е твоят щастлив ден! Аз съм тук, за да помогна! Отдалече си личи, че търсите нещо!

Сержант Колън се вторачи в новодошлия. Промълви замислено:

— Името ти ще да е нещо като… Ал-Джибла. Не греша, нали?

— Чували сте за мен, така ли? — весело каза търговецът.

— Нещо такова — бавно произнесе Колън. — Във всеки случай си ми… изненадващо познат.

Лорд Ветинари го избута настрани.

— Ние сме пътуващи артисти. Надяваме се да получим работа в двореца на принца… Дали не би могъл да ни помогнеш?

Човекът замислено се почеса по брадата, което накара различни дребни нещица да нападат в малките съдинки върху таблата му.

— Н’нам за двореца. Какво можете да правите?

— Занимаваме се с жонглиране, гълтане на огън, такива работи.

— Така ли? — учуди се Колън.

Ал-Джибла кимна към Ноби.

— А какво прави…

— …тя… — помогна му лорд Ветинари.

— …тя?

— Изпълнява екзотични танци — обясни Ветинари, докато Ноби се мръщеше иззад фереждето си.

— Доста екзотични ще да са — съгласи се Ал-Джибла.

— Направо да не повярваш.

Двама въоръжени мъже се бяха приближили междувременно към тях. На сержант Колън му прималя. В брадатите лица сякаш разпозна себе си и Ноби, които у дома всякога попадаха насред улично събитие с шанс да стане интересно.

— Жонгльори, значи? — попита единият. — Айде да ви видим малко да пожонглирате тогава.

Лорд Ветинари ги изгледа безизразно и се обърна към таблата, която висеше на кожен каиш от врата на Ал-Джибла. Сред останалите неидентифицируеми хранителни стоки се мъдреха няколко зелени пъпеша.

— Както желаете — каза той и си избра три от тях.

Сержант Колън стисна клепачи. След няколко секунди обаче отвори очи, защото единия от стражите каза:

— Да де, ама всеки го може само с три.

— В такъв случай бих помолил господин Ал Джибла да ми подхвърли още няколко — обади се Патрицият, докато зелените кълбета се носеха вихрено над главата му.

Сержант Колън отново затвори очи. След малко другият стражар каза:

— Седем е много по-добре. Обаче това са просто пъпеши.

Колън отвори очи. Клачианският стражар отметна настрана робата си. Отдолу пробляснаха половин дузина метателни ножове. Зъбите му светнаха в злорада усмивка. Лорд Ветинари кимна. За нарастващо удивление на Колън той като че изобщо не гледаше летящите пъпеши.

— Четири пъпеша и три ножа. Ако бъдете тъй добър да подадете ножовете на моята чаровна асистентка Бети…

— На кого? — каза Ноби.

— А? Защо не седем ножа?

— Любезни господа, това би било прекалено елементарно — възрази лорд Ветинари19. — Аз съм просто скромен жонгльор. Оставете ме да практикувам своето изкуство.

— Бети? — повтори Ноби, като се мръщеше изпод воалите си.

Три от плодовете се извиха в зелена дъга и тупнаха обратно върху подноса на Ал-Джибла. А стражарите наблюдаваха внимателно, и в представите на Колън — подозрително — преоблечената фигура на ефрейтора.

— Тя нали няма да започне да танцува? — осмели се да попита единият от тях.

— Няма! — сопна се Ноби.

— Ама обещаваш ли?20

Ноби сграбчи три ножа за дръжките им и ги измъкна от колана на мъжа.

— Аз ще ги подавам на негово… на него, Бети, бива ли? — каза Колън, осенен от внезапното прозрение, че запазването на Патриция жив най-вероятно е единственият начин да избягнат кратката цигара на слънце. Освен това с гърба си усещаше как край тях се събира тълпа от зрители.

— Към мен, моля те… Ал — кимна Патрицият.

Колън му подхвърли ножовете. Бавно и внимателно. Той се кани да намушка стражарите, помисли си. Това е трик. После тълпата ще ни разкъса на парчета.

Вихреният танц на предметите в ръцете на Патриция вече просветваше с металически отблясъци.

Тълпата замърмори одобрително.

— Малко е еднообразно — отбеляза Патрицият. Ръцете му затанцуваха в сложна хореография, която предполагаше, че китките му минаха една през друга поне два пъти.

Плетеницата от свистящи плодове и остриета се издигна високо във въздуха. Трите пъпеша тупнаха на земята, чисто срязани на половинки.

Трите ножа се забиха в прашната земя само на педя от сандалите на собственика им.

А сержант Колън вдигна глава към нещо нарастващо, зеленеещо се…

Пъпешът се пръсна, публиката прихна, но както смехът им, така и забавната страна на събитието някак убягнаха на Колън, който беше зает да изчовърква презряла пъпешова сърцевина от ушите си.

Инстинктът му за оцеляване проговори отново. Заклатушкай се неуверено, каза му. И Колън отстъпи тромаво назад, като махаше крака във въздуха. Падни тежко по задник, повели инстинктът. Той седна, като за малко не смаза някаква кокошка. Загуби достойнството си, пошепна инстинктът — от нещата, които притежаваш, с него ще можеш да се разделиш най-лесно.

Лорд Ветинари му помогна да се изправи.

— Животът на всички ни зависи от способността ти да се преструваш на тъп дебел идиот — прошепна той, докато нахлупваше феса на Колън обратно на главата му.

— Ама аз не съм много добър в преструването, сър…

— Чудесно!

— Да, сър!

Патрицият с един замах грабна три половинки пъпеш, пъргаво отскочи до близката сергия, на която една жена тъкмо подреждаше стоката си, и отмъкна едно яйце от кошницата й. Сержант Колън разтри очите си. Това не можеше да бъде… истина. Патрицият не прави такива неща…

— Дами и господа! Тук виждате яйце! А тук имаме три половинки пъпеш! Яйце — пъпеш! Пъпеш — яйце! Захлупваме яйцето с пъпеша! — дланите му се стрелнаха над трите половинки, като ги разместваха с невъзможна скорост. — Въртят се, въртят се — ето така! А сега — къде е яйцето? Какво ще кажеш ти, шах?

Ал-Джибла се ухили глупаво.

— Ми… тука, под левия пъпеш е… винаги там го крият.

Лорд Ветинари повдигна пъпеша. Масата под него беше напълно безяйчна.

— А ти, почитаеми стражнико?

— Трябва да е под средния пъпеш.

— Да, разбира се… о, боже, няма го.

Тълпата се съсредоточи върху последния пъпеш. Те бяха хора на улицата. Познаваха логиката на живота. Щом един предмет може да се намира под едно от три неща и вече се е оказало, че го няма под две от тях, следователно единственото място, където този обект няма да бъде, е под третото нещо. Само някой лековерен глупак би повярвал в подобна небивалица. Разбира се, че всичко беше трик. Винаги има някакъв трик. Но човек наблюдава, за да види дали номерът се изпълнява добре.

Лорд Ветинари въпреки всичко повдигна третия пъпеш и тълпата удовлетворено кимна. Естествено, че яйцето не беше отдолу. Много тъжен ден за уличните забавления би настъпил, ако нещата ставаха така, както се очакваше.

Сержант Колън знаеше какво предстои, защото през последната минута, минута и половина нещо лекичко го кълвеше по темето. Когато почувства, че е дошъл неговият ред, той повдигна тържествено феса си, за да открие малко жълто пухкаво пиленце.

— Някой да има случайно кърпичка? Опасявам се, че то току-що ми се изцвъка на главата.

Хората одобрително се засмяха, някои заръкопляскаха и — за изненада на Колън — в краката му звъннаха монети.

— И накрая — обяви Патрицият — прекрасната Бети ще ни изпълни екзотичен танц.

Тълпата потъна в мълчание. Някой от задните редици се прокашля притеснено:

— Колко трябва да й платим, за да не танцува?

— Добре! Е, това беше вече прекалено! — С развяти воали, дрънчащи гривни, порочно разкършила рамене и с ботуши, които изпускаха искри, прекрасната Бети закрачи към тълпата. — Кой каза това?

Хората се заотдръпваха от нея. Армии биха отстъпили в този миг. И там, самотен като изхвърлена от прилива медуза, стоеше дребен човечец, готов да се пържи във всепомитащия гняв на настъпващия Нобс.

— Нямах намерение да те обидя, о, гълъбоока…

— А, така ли? Значи ти приличам на кокошка в лицето, а? — Ноби стрелна украсена с гривни ръка и просна нещастника. — Още много има да учиш за жените, млади човече!

И понеже Ноби не би могъл да устои на вида на безпомощна жертва, малката Бети засили подкования си със стомана ботуш…

— Бети! — рязко каза Патрицият.

— O, да, ох, добре де, да. — Ноби махна пренебрежително към просналия се на пътя човечец. — Всеки значи може да ми нарежда какво да правя. И само защото съм жена, трябва да приемем безмълвно всичко, а?

— Не, просто не е редно да риташ хората в чатала — изсъска Колън, докато го дърпаше настрана. — Не изглежда добре.

Трябваше обаче да признае, че присъстващите жени изглеждаха очевидно разочаровани от това съкращаване на представлението.

— Освен това можем да разказваме много приказки и интересни истории! — извика Патрицият.

— Бети със сигурност може — промърмори Колън, за което беше изритан в коляното.

— И много чудни гледки можем да ви покажем!

— Бети със сигур… O-ох!

— Но засега ще потърсим сянката на онзи кервансарай…

— Какво ще правим?

— Отиваме на кръчма!

Тълпата започна да се разпръсква. От време на време някой хвърляше озадачен поглед към триото. Един от стражите кимна на Колън:

— Хубаво шоу. Особено онази част, когато дамата ви не си свали воалите…

Търти да бяга след колегата си още в мига, когато Ноби се извърна към него с изражение на Ангел на Отмъщението.

— Сержант — прошепна Патрицият. — Много е важно да научим настоящото местонахождение на принц Кадрам, разбираш ли? Хората в таверните говорят. Нека държим ушите си нащрек.

Таверната не отговаряше на представата на Колън за кръчма. От една страна — по-голямата част от нея даже си нямаше покрив. Арковидни стени ограждаха вътрешен двор. Една асма израстваше от огромна пропукана урна и се увиваше по стените над главите на хората. Тихо бълбукаше вода, и това не както в „Поправения барабан“ — защото барът е до клозетите, — а защото в центъра на плочника имаше малко фонтанче. И беше прохладно, много по-прохладно, отколкото на улицата, въпреки че асмата едва ли правеше много сянка.

— Сър, нямах представа, че можете да жонглирате — прошепна Колън на лорд Ветинари.

— Искате да кажете, сержант, че вие не можете?

— Не, сър!

— Колко странно. Това едва ли е някакво изключително умение. Човек просто трябва да съобрази големината и формата на предметите и къде ще паднат те. После само трябва да се внимава да заемат съответните места в пространство-времето.

— Вие сте адски добър, обаче, сър! Често ли се упражнявате?

— До днес въобще не бях и опитвал. — Лорд Ветинари улови смаяния поглед на Колън. — След Анкх-Морпорк, сержант, купчина летящи пъпеши представляват… маловажно препятствие.

— Удивен съм, сър!

— И освен това в политиката, сержант, е жизнено важно човек да знае къде е скрито пилето.

Колън повдигна леко феса си.

— Още ли е там?

— Изглежда е заспало. Ако бях на ваше място, нямаше да го будя.

— Ей, вие, жонгльорите! Тя няма право да влиза тука!

Те се огледаха. Човек с лице и престилка, на които сякаш беше изписано „барман“ най-малко на седемстотин езика, препречи пътя им. Държеше кана с вино във всяка ръка.

— Не е разрешено за жени — обясни той.

— И защо не? — попита Ноби.

— Жените не задават въпроси, освен туй.

— И защо не?

— Щото тъй е написано, затуй!

— Е, къде да отида тогава аз?

Барманът сви рамене:

— Един дявол знае къде ходят жените.

— Хайде, Бети — каза Патрицият. — Поразходи се наоколо и слушай внимателно какво говорят хората.

Ноби грабна чашата с вино на Колън и я гаврътна на един дъх.

— Не знам… — простена той. — Жена съм не повече от десет минути, а вече мразя тия свине, мъжете.

— Не разбирам какво му става напоследък, сър — прошепна Колън, когато Ноби се отдалечи достатъчно. — Обикновено не се държи така. Аз мислех, че клачианските жени изпълняват това, което им се нареди.

— Твоята жена изпълнява ли това, което й кажеш, сержант?

— Е-е, ами-и-и, очевидно е… че мъжът трябва да бъде господар в дома, винаги съм го казвал…

— Защо тогава ти, както научих, вършиш цялата кухненска работа?

— Ами-и… така де, човек трябва да се вслушва в…

— Всъщност клачианската история е пълна с примери за смели жени, които са отивали на война с мъжете си.

— Какво? И са се сражавали на една и съща страна?

— Съпругата на принц Арквен, Тистам, е яздила в битките редом с мъжа си и съгласно легендата е избила десет хиляди пъти по хиляда мъже.

— Т’ва е доста народ.

— Легендите са склонни да преувеличават. Както и да е, има достатъчно надеждни исторически доказателства, че кралица Совауондра от Сумтри е избила повече от трийсет хиляди души по време на царуването си. Казват, че била доста докачлива.

— Ако можете само да чуете жена ми, когато не си измия чинията след ядене… — сподели мрачно Колън.

— Сержант, сега трябва да се интегрираме сред местното население — каза Патрицият. — Трябва да разберем какво става. Вече е ясно, че нашествието е запланувано. Но съм уверен, че принц Кадрам си е оставил някакви сили в случай на атака по суша. Би било чудесно да разберем къде са разположени, защото той също ще бъде с тях.

— Тъй вярно.

— Мислиш ли, че ще можеш да се справиш с тази задача?

— Да, сър! Познавам доста клачианци, сър! Не се тревожете.

— Ето ти малко пари. Почерпи хората. Смеси се с тях. Общувай.

— Тъй вярно!

— Недей да купуваш прекалено много питиета, но общувай колкото можеш повече.

— Аз съм добър в общуването, сър.

— Тръгвай, тогава.

— Сър?

— Да?

— Малко се притеснявам за… Бети, сър. Да излиза сама така. Всичко може да му… да й се случи.

Изрече това с някаква несигурност в гласа. Не са много нещата, които човек би могъл да си представи, че ще сполетят ефрейтор Нобс.

— Убеден съм, че бързо ще разберем, ако възникнат някакви проблеми — увери го Патрицият.

— Прав сте, сър.

Колън се присламчи към група мъже, които бяха седнали в кръг на пода, разговаряха тихо помежду си и ядяха ориз от голяма чиния. Той седна. Мъжете се сместиха. „Ами сега, как човек… аха, добре…“ — всеки знае как разговарят клачианците помежду си…

— Приветствия, о, вий братя на пустинята. Ние не се познаваме, обаче бих поделил с вас блюдо с очни ябълки на овца, как ви се струва идеята, а? Обзалагам се, че ви се иска час по-скоро да се метнете на камилите си. Да плюем връз скверните кучета от Анкх-Морпорк. Някой да е давал бакшиш скоро? Викайте ми Ал.

— Извинете ме, госпожице, вие ли сте дамата, която придружава клоуните?

Ефрейтор Нобс, който мрачно се влачеше по улицата, се озърна. Заговори го млада жена със симпатично лице. Беше приятна изненада да го заприказва жена по свой избор. Фактът, че му се усмихваше, беше вече нещо нечувано.

— Хъм-м… да. Да. Аз съм… — Той преглътна. — Бети.

— Моето име е Бана. Бихте ли дошла да си поговорим?

Ноби погледна зад нея. Жени на различна възраст се бяха събрали край голям кладенец. Една от тях свенливо му помаха.

Той примига. Това беше неизследвана територия. Огледа дрехите си, които вече не ставаха за носене. Дрехите му винаги сякаш не ставаха за носене само пет минути, след като ги беше облякъл.

— O, не се притеснявай — каза момичето. — Всички знаем как е. Но ти изглеждаше така самотна. И освен това сигурно ще можеш да ни помогнеш…

Вече бяха сред групата. Имаше жени от всички възможни размери и форми, а нито една от тях, поне досега, не беше казала „Пфу!“. Това беше събитие, неотразявано досега в персоналната хроника на Ноби. Ефрейтор Нобс безпристрастно заключи, че току-що е пристъпил портите на рая и е само досадна подробност, че влезе през погрешния вход.

— Опитваме се да успокоим Нетал — сподели момичето. — Защото годеникът й няма да се ожени утре за нея.

— Каква свиня — отбеляза Ноби.

Едно от момичетата, със зачервени от плач очи, го изгледа остро.

— Той искаше — изхълца тя. — Но го мобилизираха да се бие в Гебра! И всичко това заради някакъв кален остров, за който никой не е и чувал! Цялото ми семейство отидоха там!

— Кой го мобилизира? — попита Ноби.

— Тръгна по свое желание! — сопна се едра дама на средна възраст.

Като махнем разликите в облеклото, в нея имаше нещо изключително познато и Ноби реши, че етикетът „свекърва“ ще си е съвсем на мястото.

— O, госпожо Атбар — промълви Нетал, — той каза, че това било негов дълг. Както и да е, всички момчета трябваше да заминат.

— Мъже! — подбели очи Ноби.

— Предполагам, че ти знаеш доста за мъжките удоволствия — язвително подметна свекървата.

— Майко!

— Кой, аз ли? — изненада се Ноби. — O, да! Доста.

— Наистина ли?

— Да, защо не. Най-хубавото нещо е бирата — обясни Ноби. — Но нищо не може да се сравни с добрата пура, особено ако ти я дадат безплатно.

— Ха!

Свекървата вдигна кошницата с пране и се отдалечи с достойнство. Повечето от по-възрастните жени я последваха. Останалите се разсмяха. Дори и разстроената Нетал се усмихна.

— Струва ми се, че тя нямаше точно това наум — каза Бана.

Под хорово кикотене тя се наведе към ухото на Ноби и му зашепна. Изражението му не се промени, но се втвърди.

— Ах, това ли?

Съществуваха обширни светове от познание, които Ноби само беше съзерцавал на картата, и все пак разбра за какво става дума. Разбира се, беше патрулирал в определени участъци на Сенките — онези, в които младите дами като че се навъртаха без някаква конкретна работа, а вероятно и настиваха заради леките си дрехи. Но тази част от полицейската работа в днешно време беше иззета от Гилдията на шивачките. Хората, които отказваха да се подчиняват на… е, не точно на Закона като такъв, а на, да речем, неписаните правила… каквито бяха определени от мадам Палм и нейния комитет от дами21 с богат опит, ставаха обект на внимание от страна на Мъчните лелки Млати и Сади, и често никой повече не ги виждаше. Дори господин Ваймс одобряваше тази форма на сътрудничество. Най-малкото намаляваше писането на отчети.

— O, да — смънка Ноби, все още взрян в някакъв вътрешен екран. Естествено, знаеше какво… — А, това ли — повтори. — Е, виждала съм това-онова.

Основно на картички, ако трябва да бъдем честни.

— Сигурно е прекрасно да имаш толкова свобода — предположи Бана.

— Хъм-м…

Нетал отново избухна в сълзи. Приятелките й запърхаха край нея.

— Не мога да разбера защо мъжете си позволяват да си тръгват така — каза Бана. — Моят годеник също замина.

— Мога да ви кажа защо, милички — изкряка една престаряла жена, приседнала край кладенеца. — Защото войната е по-хубава, отколкото да плевиш по цял ден пъпеши. По-хубаво е и от жена!

— Но там могат да ги убият!

— Казват, че е по-достойно да умреш в битка, отколкото да умреш в леглото си. — Устните й се разтегнаха в безъба усмивка. — Но има и приятни начини да умреш в леглото си, нали, Бети?

Ноби се надяваше червенината на ушите му да не прозира през воалите. Внезапно се бе сблъскал с бъдещето си. Десетпенсовото предсказание го зашлеви през лицето.

— ’Звинете ме — каза той. — Вие да не сте от Венчилия?

— Къде е тая Венчилия? — попита Бана.

— Нейде тъдява трябва да е. — Ноби добави с надежда: — Не е ли?

Нито едно лице не му подсказа, че е на прав път. Той въздъхна. Ръката му механично попипа зад ухото за фас, но се върна празна.

— Това ще ви кажа, момичета. Иска ми се да бях платила за десетдоларовата версия. Не ви ли иде понякога да седнете и да се разплачете?

— Сега изглеждаш по-тъжна дори и от Нетал — каза Бана. — Можем ли да те развеселим с нещо?

Ноби я гледа още няколко секунди, след което започна да хълца.

Всички се бяха вторачили в Колън, поднесли лъжиците с ориз до половината път към устите си.

— Наистина ли го чух да казва това? Мили боже! За какво ми е да се качвам на камила… та аз съм водопроводчик!

— Това е клоунът, който придружава оня жонгльор. Така мисля. Бедният човечец явно нещо не е наред.

— Искам да кажа, гадните камили плюят и освен това си е жив кошмар да ги накараш да качват по стълбите куфарчето с инструментите…

— Хайде-хайде, той не е виновен, покажете се малко състрадателни! — Човекът, който каза това, се прокашля неуверено. — Добро утро, приятелю. Бихме ли могли да те поканим да споделиш нашия кускус?

Сержант Колън се вторачи в чинията, след което потопи пръст в нея, извади го и го облиза.

— Хей, ама това е грис! Вие ядете грис! Ама това било просто обикновен гр… — той се спря и се покашля. — Да, вярно. Благодаря. Да имате ягодов мармалад?

Домакинът се спогледа с другарите си. Те свиха рамене.

— Не познаваме този ягод-_офф_ мар-_х_-ма-_х_-лад, за който говориш — внимателно каза той. — Ние предпочитаме да го ядем с агнешко.

Той подаде на Колън дълъг дървен шиш.

— O, трябва да имате ягодов мармалад! Когато бяхме деца, ние го разбърквахме в… и… — Той огледа лицата им. — Разбира се, това беше отдавна — в Ур.

Мъжете си закимаха с разбиране. Внезапно всичко им се изясни.

Колън звънко се оригна. От погледите, с които беше възнаграден, му стана ясно, че той единствен е чувал за този широко разпространен клачиански обичай.

— Значи така — подхвана той. — Къде е тия дни армията ви? Приблизително?

— Защо ни питаш, ти, Който-Си-Пълен-С-Газове?

— O, ние мислехме, че можем да изкараме малко пари, като позабавляваме войниците. — Колън беше извънредно горд от това си хрумване. — Нали знаете… малко усмивки, малко песни, никакви екзотични танци. Но за целта трябва да знаем къде се намират.

— Извини ме, дебели човече, разбираш ли какво ти говоря в момента?

— Да, много е вкусно, благодаря — налучка Колън.

— Ах. И аз така си мислех. Значи този е шпионин. Но чий шпионин?

— Така ли? Кой би взел такъв човек за шпионин?

— Анкх-Морпорк?

— О, моля ти се! Той вероятно се преструва, че е анкх-морпорски шпионин. Но там са изключително хитри.

— Така ли мислиш? Хора, които правят къри от нещо, което се нарича „прах за къри“, ти наричаш умни?

— Мислех, че може би е от Мунтаб. Те винаги са ни наблюдавали.

— И да се преструва, че е от Анкх-Морпорк?

— Ако ти се опитваше да се правиш на морпоркец, който се преструва на клачианец, нямаше ли и ти така да изглеждаш?

— Но за какво му е да се преструва, че е от Анкх-Морпорк?

— Хм-м… политика?

— Нека тогава викнем Стражата.

— Ти луд ли си! Вече разговаряме с него! Те ще ни разпитват!

— Разумно казано. Прав си.

Фейфал широко се усмихна на Колън.

— Чух, че цялата армия се била събрала на поход към Ен ал Самз ла Лейза — каза той. — Не обаждай обаче на никого.

— Така ли? — конспиративно зашепна Колън. Останалите мъже гледаха право напред с изненадващо безизразни физиономии. — Звучи сякаш е някакво много голямо място.

— O, грамадно е — каза съседът му от другата страна.

Останалите издадоха звуци, които малко наподобиха приглушен кикот.

— Далече ли е оттука?

— Не, съвсем наблизо е. Практически си седнал отгоре му — обясни Фейфал и сръга съседа си, чиито рамене се тресяха беззвучно.

— O, добре. Значи, голяма армия се е събрала?

— Доста голяма трябва да е, да.

— Чудесно. Чудесно. Хъм… някой да има моливче? Мога да се обзаложа, че имах едно в джоба си, когато…

От улицата пред таверната долетяха множество смеещи се женски гласове. Този звук винаги безпокои мъжете22. Посетителите подозрително занадничаха иззад лозовите филизи.

Колън и останалата част от тълпата се загледаха в групичката край кладенеца, като протягаха шии зад урната с асмата. Възрастна жена се търкаляше в прахта и се заливаше от смях, а другите, по-млади жени, търсеха опора една в друга.

Той чу една от тях да казва:

— И какво каза после той?

— Каза „Любопитно, никога не е правил така, когато аз съм го пробвал!“

— Да, вярно е — хълцаше възрастната жена. — Никога не е правил така!

— „Любопитно, никога не е правил така, когато аз съм го пробвал!“ — повтори Ноби.

Колън простена. Позна гласа и интонацията на ефрейтор Нобс в неговото настроение за разказване на истории, което можеше да овъгли дърво от десет крачки.

— ’Звинете ме — промърмори той и си запробива път към изхода.

— А чували ли сте тази за крал… за султана, който се страхувал, че жена му… че една от жените му… няма да му бъде вярна, докато той е на поход?

— Не сме чували нито една история като твоите, Бети! — пое си дъх на пресекулки Бана.

— Наистина ли? Е, аз знам поне хиляда и една такива. Както и да е, той отишъл да се посъветва със стария мъдър ковач, нали така, и той му казал…

— Бети, не можеш да разказваш историйки! — извика Колън толкова задъхан, сякаш беше сякъл дърва.

Ноби почувства промяната, мигновено настъпила в групичката му. Сега беше заобиколен от жени в присъствието на мъж. Тоест, на човек, за който им беше известно, че е мъж, поправи се сам. Няколко от тях се изчервиха. Преди като че не се случваше.

— И защо не? — заядливо попита Бети.

— Можеш да обидиш хората — несигурно обясни Колън.

— А, ние не се обиждаме, офенди — каза Бана с тихичък смирен гласец. — Смятаме, че историите на Бети са много… поучителни. Особено тази за човека, който влязъл в таверната с… много малък музикален инструмент.

— А-а, тая беше особено трудно да я преведа — възгордя се Ноби, — защото тука в Клач не знаят какво е пиано. Но се оказа, че имат някакъв струнен…

— И онази за човека с ръцете и краката в цимент също беше много хубава — каза Нетал.

— Да, те много се смяха, въпреки че звънците на входните им врати са със съвсем различна форма. Хей, ама защо си тръгвате…

Но групата вече се разпръскваше. Всяка от жените дигаше и понасяше ведрото си с вода. Сякаш внезапно си бяха спомнили, че имат много важна работа за вършене.

Бана кимнана Бети:

— Благодаря ти. Беше много… интересно. Но сега трябва да вървим. Беше толкова любезно от твоя страна да си поприказваш с нас.

— Ъ-ъх, ама не си отивай…

Само лек намек за парфюм остана да виси във въздуха. Бети погледна Колън.

— Понякога наистина ми се иска да те изритам по задника — изръмжа тя. — Първият ми проклет шанс от години, а ти…

Тя спря. Зад Колън надничаше тълпа от уплашени, но гледащи с неодобрение лица.

И всичко можеше да свърши другояче, ако някъде от висините не се беше разнесъл магарешки рев.

Откраднатото магаре лесно се беше измъкнало от повода на Ноби и беше започнало да се мотае в търсене на нещо за ядене. То неясно асоциираше вратата на обора си с вратите като такива и затова се намъкна в първата изпречила се пред него.

Вътре се извиваше тясно спираловидно стълбище, дисагите му бяха празни, а пък стъпалата никога не са тревожили магаретата, привикнали към улиците на Ал-Кхали. Единственото разочарование беше, че когато стигна до края на стълбището, все още нямаше сено.

— O, не! — изпъшка някой зад гърба на Колън. — Някакво магаре пак се е качило на минарето. Наоколо се разнесоха стонове.

— Какво страшно има в това? — попита Колън. — Както се е качило, така и ще си слезе.

— Ти не си ли виждал какво става? — попита един от компанията по маса. — Да не би да нямате минарета в Ур?

— Хъм…

— Но пък имаме доста магарета — обясни лорд Ветинари.

Тълпата избухна в смях, основно насочен към Колън. Един от мъжете посочи тъмната вътрешност на минарето:

— Гледай… Е, видя ли?

— Много тясно, вито стълбище — установи Патрицият. — Е, и?

— Горе няма място за обръщане. Всеки идиот може да качи магарето до върха на минарето. Но опитвал ли се е някой да накара животно да върви заднешком надолу по тъмни стъпала? Не може да стане.

— Явно има нещо в тези изкачващи се стъпала — обади се друг. — Привличат магаретата. Карат ги да си мислят, че на върха сигурно има нещо интересно.

— Последното направо го блъснахме от върха, нали така беше? — каза един от стражите.

— Да. То се разплеска — отговори другарят му по оръжие.

— Никой да не е посмял да блъска Валерия от където и да било! — озъби се Бети. — Ако някой само се опита, ще види дебелия край на… — Той спря, ужасна широка усмивка озари лицето му зад воала. — Исках да кажа, ще му подаря една голяма сочна целувка.

Няколко от мъжете в края на тълпата си плюха на петите.

— Е, сега, няма нужда да изгадняваш — каза стражарят.

— Наистина ще го направя.

Бети пристъпи напред. Уплашеният стражар раболепно се сви.

— Да ви идват някакви идеи какво да правим с животното, господа?

— На нас ли? — попита лорд Ветинари. — Страхувам се, че не. O, боже… изглежда, че ще се повтори оная работа в Джелибейби, нали, Ал?

— O, боже!

Колън лоялно закима. Тълпата или поне онази нейна част, която се чувстваше достатъчно отдалечена от Бети, започна да се подхилква. Ето това вече беше уличен театър.

— Не знам дали изобщо успяха да свалят оня човек от пилона — продължи Ветинари.

— O, свалиха по-голямата част — отвърна Колън.

— Глей сега к’во, глей сега к’во — забързано каза стражарят. — Ако вземем да му омотаем въже през корема…

— Да й омотаем… — изръмжа Бети.

— На нея, така де, и после…

— Трябват ти най-малко трима души за това, а горе няма място!

— Сър, имам идея — прошепна един от стражите.

— Аз бих действал бързо на твое място — посъветва го Колън. — Защото няма да можем още дълго да удържаме Бети.

Стражарите шепнешком поведоха спор.

— Много ще загазим, ако направим подобно нещо! Помниш ли всичките приказки, дето ни ги наприказваха за военното положение! Затова ги конфискуваха всичките!

— Никой няма да забележи, че липсва за пет минутки.

— Да, ама ако го загубим, ти ли ще се разправяш с принца?

— Хубаво, но по-лесно ли ще ти е да го обясним на нея?

Двамата едновременно се вторачиха в Бети.

— Освен това лесно се управляват — прошепна единият.

— Защо Валерия? — попита сержант Колън.

— Някакъв проблем ли имаш с името? — настоя Бети.

— Не! Не. Това е чудесно име за магаре, Н… Бети.

— Никой да не предприема нищо — заповяда единият от стражите. — Връщаме се веднага.

— Това пък за какво беше? — изпрати ги с поглед Колън.

— А, вероятно отиват да донесат килимче — предположи някой от тълпата.

— Чудесно, но не виждам как това ще помогне — каза Бети.

— Летящо.

— А-а, ясно — каза Колън. — В Университета имат едно…

— В Ур има ли университет?

— Но, естествено! — потвърди Патрицият. — Откъде мислите Ал е научил как изглеждат магаретата?

Още веднъж смехът разсея подозренията. Колън несигурно се усмихна.

— Сър, наистина започвам много добре да я играя тази роля с глупавия дебел идиот, нали? — промълви той. — Някак си отвътре ми идва!

— Великолепно — одобри лорд Ветинари.

От висините пак се разнесе рев.

— Проблемът е, че ги държат заключени заради войната — обясни зад тях някой.

Къс пръстена тухла се разби наблизо.

— Както е започнало да троши минарето горе, в края на краищата само ще си падне.

— Може би ще го убедя да слезе — подхвърли Патрицият.

— Няма да можеш, офенди. Няма как да се разминеш с него по стълбите, нито да го обърнеш, а то няма да иска да излезе със задницата напред.

— Ще преценя ситуацията на място — отговори Патрицият.

Той леко прекоси разстоянието до входа на таверната и след малко се върна. Хората го видяха как влиза в кулата и го чуха как заизкачва стълбището.

— Явно е много добър — коментира някакъв човек до Колън.

След малко ревът секна.

— Обаче няма да го обърне. Много е тясно вътре — предположи опитен експерт по смъкване на магарета. — Не може да го обърне, то не иска да ходи назад. Това са добре известни факти.

— Бети, всякакви многознайковци има по света, нали? — отбеляза Колън.

— Аха. Винаги.

Кулата беше пълна с тишина. Хората втренчено я гледаха.

— Искам да кажа, ако успееш да наблъскаш трима или четирима души на върха на стълбището, което няма как да стане, би могъл да го преместваш крак по крак, и ако нямаш нищо против то да те хапе и рита междувременно…

— Хайде, хайде, разчистете мястото около кулата!

Стражите се бяха завърнали. Единият носеше под мишница навито килимче.

— Хайде, направете място…

— Чувам шум на копита — съобщи някой.

— Да, бе, и си мислиш, че нашият приятел с феса е накарал магарето да слезе?

— Я тихо, и аз чувам — каза Колън.

Сега всички очи се втренчиха във вратата. Лорд Ветинари се появи с дълго въже в ръка. Един глас зад Колън изрече:

— Хубаво, ама това е само въже. Сигурно е вързал две черупки от кокосови орехи на края, за да тропат.

— Искаш да кажеш, че е намерил кокосови орехи в минарето?

— Явно си ги е носел.

— Искаш да кажеш, че той си разнася насам-натам черупки от кокосови орехи?

— Ама не можеш да обърнеш магаре… Добре де, това е фалшива магарешка глава…

— Мърда с уши!

— Вързани са на конци — добре де, магаре е, но не е същото. Ако е имал секретен джоб… добре де, няма защо да ме гледате така. Виждал съм как го правят с гълъби…

След което дори неверникът млъкна.

— Магаре, минаре — обяви лорд Ветинари. — Минаре, магаре.

— Ама как — просто така? — възкликна единият стражар. — Как успя да се справиш? Това е номер, нали?

— Естествено, че е номер.

— Знаех си, че е номер!

— Именно, просто номер и нищо повече — потвърди лорд Ветинари.

— Значи… как тогава го свали?

— Искаш да кажеш, че не можеш да схванеш номера ли?

Тълпата проточи шии.

— Хм-м… носил си е надуваемо магаре…

— И поради каква причина, моля, ще се разнасям наоколо с надуваемо магаре?

— Ами-и…

— Такава, която без срам да обясниш на скъпата си стара майчица?

— Е, ако така ще гледаме на нещата…

— Тая е лесна! — обади се Ал-Джибла. — Минарето има секретно отделение. Трябва да има.

— Не, тук изцяло грешиш, това е само илюзия за магаре… Добре де, доста сполучлива илюзия…

Половината от зяпачите се бяха скупчили около магарето, а другата половина — около входа на минарето в търсене на скрити помещения.

— Ал и Бети, мисля, че сега е моментът да си тръгнем — заяви лорд Ветинари зад гърба на Колън. — Ще свием ей тук, по тясната уличка. И като се скрием зад ъгъла, се втурваме с все сила.

— Защо трябва да бягаме, сър? — попита Бети.

— Защото току-що им отмъкнах вълшебното килимче.