Шовинист

Клачианският рибарски кораб доближи на миля две пристанището, когато на капитана му се стори, че внезапно е започнал да се движи по-леко по водата. Може би полипите по дъното са се отчупили и са паднали, предположи капитанът.

Когато корабът се изгуби във вечерния здрач, от морските дълбини се подаде странна закривена в края тръба, която се завъртя около оста си със скърцане и спря, щом фокусира брега.

Далечен кух глас възкликна:

— O, не…

Друг кух глас каза:

— Какво има, сержант?

— Погледни през това нещо!

— Окей. — Последва пауза: Вторият гласец възкликна: — O, по дяволите!…

Това, което стоеше на котва в пристанището на град Ал-Кхали, не беше просто флота. Това беше флотата на флотите. Мачтите приличаха на плуваща гора.

Някъде в дълбините дойде редът и лорд Ветинари да погледне през перископа.

— Колко много кораби. За толкова кратко време. Колко добре е организирано всичко. Много добре организирано. Човек би си помислил… удивително добре организирано. Както казва народът: „Ако желаеш война, готви се за война“.

— Струва ми се, милорд, че всъщност поговорката гласи: „Ако желаеш мир, готви се за война“ — налучка Леонардо.

Ветинари наклони глава встрани, устните му замърдаха, докато си повтаряше наум фразата. Накрая възрази:

— Не, не. Просто не виждам смисъл, ако го казваме по този начин. — Той се върна на мястото си. — Нека подходим внимателно. Можем да акостираме под прикритието на мрака.

— Хм-м… а не можем ли да акостираме под прикритието на… прикритие? — попита сержант Колън.

— Всъщност, всичките тези кораби много ще улеснят нашия план — каза Патрицият, като пренебрегна предложението.

— Нашият план ли? — повтори Колън.

— Хората, които живеят под хегемонията на Клач, са от всички форми и цветове. — Ветинари хвърли кратък поглед към Ноби. — От практически всички цветове и форми — добави. — Тъй че появата ни на улиците не би следвало да предизвика нежелани коментари. — Той отново погледна към Ноби. — Не и в прекалено голяма степен.

— Но ние сме с униформи, сър — напомни сержант Колън. — Не е като да седнем да обясняваме, че сме се запътили за маскен бал, разбирате ли.

— Аз мойта не я махам и това е — твърдо каза Ноби. — Няма да се разнасям по гащи насам-натам. Не и в пристанище. Моряците ходят на дълги плавания. Остават дълго време без компания на корабите си. Чувал съм всякакви истории…

— Би могло да бъде още по-зле. — Сержантът не загуби време да пресмята колко дълго трябва да е прекарал един моряк в плаване, преди гледката на Ноби Нобс да предизвика други асоциации, освен тези за подвижна мишена, — щот’ ако не носим униформите си, значи сме шпиони — а знаеш какво им се случва на шпионите.

— Ти ми кажи, сержант.

— Извинете ме, ваше превъзходителство? — сержант Колън повиши глас.

Патрицият вдигна поглед от схемата, която двамата с Леонардо обсъждаха.

— Да, сержант?

— Какво правят с шпионите в Клач, сър?

— Хм-м… нека да помисля… — каза Леонардо. — O, да… струва ми се, че ги дават на жените.

Ноби видимо се оживи.

— А-а, добре, това не звучи прекалено ужасно…

— Ъм-м, не, Ноби… — започна Колън.

— …щот’ аз съм гледал картинките в оная книга, „Парфюмените нивя“, дето сержант Ангуа я четеше и…

— …не, Ноби, виж, грешно си го схванал…

— …искам да кажа, даже не мога да си представя как човек би могъл да постигне такова нещо само с…

— …Ноби, чуй…

— …и после — оная картинка, дето тя…

— Ефрейтор Нобс! — изкрещя Колън.

— Да, сержант?

Колън се наведе към ухото му и зашепна нещо. Изражението на лицето на ефрейтора бавно се смени.

— Те наистина ли…

— Да, Ноби.

— Те наистина ли…

— Да, Ноби.

— Ама у нас не правят така.

— Но не сме си у нас, Ноби. Въпреки че бих искал да сме.

— Сержант, и при нас се носят разни истории за Мъчните лелки…

— Господа — намеси се лорд Ветинари. — Опасявам се, че Леонардо доста си фантазира. Слуховете може и да са верни за някои от планинските племена, но Клач е древна цивилизация и подобни неща не се вършат официално. Допускам, че дори дават цигара.

— Цигара ли? — попита Колън.

— Да, сержант. Както и хубава слънчева стена, пред която да застанете.

Сержант Колън обмисли това изявление от всички възможни ъгли.

— Папироса, значи, и стена, на която да се облегна? — попита невярващо.

— Мисля, че биха предпочели да стоите мирно пред нея, сержант.

— Това е честно. Няма причина човек да ходи размъкнат, само защото е затворник. Е, добре. Не ме е страх да рискувам в такъв случай.

— Чудесно — каза меко Патрицият. — Кажете ми, сержант… във вашата продължителна военна кариера, дали някой някога е искал да ви повиши в офицер?

— Не, сър!

— Така и не мога да разбера защо.

Нощ се спусна над пустинята. Падна внезапно, обвита във виолетово. Звездите пробиваха дупчици светлина в чистото небе, напомняйки на мислещия наблюдател, че пустините са местата, където се зараждат религиите. Когато човек не вижда нищо друго освен бездънна безбрежност над главата си, той неизбежно чувства силния подтик да я запълни с нещо. Или с някого.

Животинки изпълзяха от дупки и цепнатини. Скоро пустинята се изпълни с бръмченето, щракането и цвъртенето на същества, които, тъй като не разполагаха с могъщата сила на човешкия ум, не се кахъряха да се винят едни други за каквото и да е, а вместо това се опитваха да се изядат едно друго.

Около три сутринта Сам Ваймс изпълзя от шатрата си да изпуши една пура. Студеният въздух го блъсна като люлееща се врата. Беше вкочаняващо студено. В пустините като че не би трябвало да е така. В пустините трябва да има само горещи пясъци и камили и… и… Той се помъчи малко над проблема като човек чиито географски познания рязко спираха дотам, където свършваше павираното на улиците… Камили — непременно. И може би банани и кокосови орехи. Но тук температурата караше дъха ти да замръзва във въздуха.

Той размаха театрално пакета с пурите пред носа на стража — д’рег, който се мотаеше край шатрите. Човекът сви рамене.

Огънят се беше превърнал в купчинка сива пепел, но Ваймс порови в нея с напразната надежда да намери живо въгленче.

Изненада се колко е ядосан. Ахмед беше ключът към загадката и той го знаеше. А сега им се налагаше да стоят заклещени в пустинята, човекът щеше да им избяга, а те щяха да останат в ръцете на тези… тихи и приятни хорица, трябва да признаем. Може би бяха разбойници, сухоземния еквивалент на пирати, но Керът би казал, че въпреки това те са добри момчета, дълбоко вътре в душите си. Ако си доволен от гостоприемството им, може дори да те нагостят с пай, очна ябълка на овца с петмез или каквато храна се въдеше по тия места…

Нещо помръдна на лунната светлина. Една сянка се хлъзна по близката страна на дюната.

Нещо започна да вие в пустинната нощ.

Косъмчетата по гърба на Ваймс настръхнаха, както е било и с най-далечните му прародители.

Нощта винаги е древна. Той беше обикалял достатъчно често по нощните улици, чувствал беше как нощта се удължава, за да го обгърне, с кръвта си усещаше как, докато дните и кралете, и империите идват и си отиват, нощта винаги е една и съща и е еднакво стара, винаги безкрайно дълбока. Ужаси се разгръщаха в кадифените сенки, защото, докато формата на ноктите се мени, природата на Звяра си остава неизменна.

Той се изправи полекичка и се пресегна за меча си. Не беше на мястото си.

Взели са му меча. Дори не бяха…

— Прекрасна нощ — произнесе глас зад него. Джабар стоеше до рамото му.

— Кой е там? — изсъска Ваймс.

— Враг.

— Чий враг?

Зъби блеснаха в мрака.

— Ще разберем, офенди.

— Защо ви нападат точно сега?

— Може би си мислят, че притежаваме нещо, което им трябва, офенди.

Още сенки пропълзяха през пустинята. Една израсна точно иззад Джабар, наведе се и го сграбчи. Огромна сива длан измъкна меча от колана му.

— Какво ще наредите да правя с него, господин Ваймс?

— Детритус?

Тролът отдаде чест с ръката, в която все още стискаше д’рега.

— Личният състав е налице, сър!

— Но… — започна Ваймс и се сети. Беше пронизващо студено. — Мозъкът ти нормално ли работи?

— Доста по-ефективно, сър, бих казал.

— Този джин ли е? — попита Джабар.

— Не знам, но със сигурност един джин би ми оправил настроението — въздъхна Ваймс. Той най-после успя да намери кибрит из джобовете си и запали една клечка. — Свали го на земята, сержант — нареди, вдъхвайки живот в пурата си. — Джабар, това е сержант Детритус. Той е в състояние да счупи всяка кост в тялото ти, включително и тия малките, на пръстите, дето е много трудно да…

Мракът направи „фу-у-уп“ и нещо изсвистя точно покрай тила му, само частица от секундата преди Джабар да го събори на земята.

— Стрелят по светлината!

— Ммммф?

Ваймс предпазливо надигна глава и изплю пясък и парченца тютюн.

— Господин Ваймс?

Само Керът можеше да шепне по тоя начин. Той асоциираше шепненето с прикритост и неистина, затова правеше компромис, като шепнеше много високо. За ужас на Ваймс той се появи иззад шатрата, понесъл малка газена лампа.

— Хвърли веднага проклетата…

Но не му остана време да довърши изречението, защото някъде из тъмнината някой изпищя. Беше много висок писък и някак внезапно се прекърши.

— А… — Керът приклекна до Ваймс и духна фитила на лампата. — Това беше Ангуа.

— Но гласът не приличаше на… Ясно. — Ваймс се огледа притеснено. — Тя е излязла на лов, така ли?

— Чух я преди малко. Вероятно просто се забавлява. В края на краищата в Анкх-Морпорк няма как да се отпусне.

— Хм-м-м… няма, наистина… — На Ваймс му се привидя картината на върколак, който е решил да се поотпусне малко. Но Ангуа не би… — Вие двамата… ъх… добре се разбирате, нали? — подхвърли, докато се опитваше да зърне фигурите из мрака.

— O, да, сър. Чудесно.

„Значи това, че тя се превръща от време на време във вълк не те безпокои, така ли?“ Ваймс не се насили да произнесе последното изречение.

— Нямате… проблеми, а?

— Никакви проблеми, сър. Тя сама си купува кучешки бисквитки и си има собствена дупка във вратата. Когато е пълнолуние, даже не се и засичаме вкъщи.

От мрака се донесоха викове, след това една сянка изригна от тъмнината, стрелна се покрай Ваймс и потъна в шатрата. Даже не си направи труда да търси отвора. Просто разпра плата с пълна скорост и продължи напред, докато палатката не се срути над нея.

— А това пък какво беше? — попита Джабар.

— Би отнело доста време, ако трябва да обяснявам.

Ваймс се изправи. Керът и Детритус вече се бяха нахвърлили върху шатрата.

— Ама ние сме д’реги — огорчи се Джабар. — От нас се очаква тихомълком да сгъваме шатрите си под прикритието на нощта, а не…

Имаше достатъчно лунна светлина. Ангуа седна и изтръгна парче от шатрата из ръцете на Керът.

— Много благодаря, няма що! — сопна се тя, докато се увиваше. — И преди някой да каже каквото и да било, аз просто го ухапах по задника. Яко. И това не беше леко решение, искам да поясня.

Джабар погледна към пустинята, след това към пясъка в краката си, накрая към Ангуа. Ваймс можеше да види как текат мислите му и положи братска ръка на рамото му.

— Май ще е по-добре да ти обясня…

— Там има няколкостотин войници — натърти Ангуа.

— …по-късно.

— Заемат позиции около нас! Не изглеждат никак дружелюбно! Някой да има някакви дрехи, които да ми станат? И някаква нормална храна? И нещо за пиене! Тука няма никаква вода!

— Няма да посмеят да атакуват преди зазоряване, — каза Джабар.

— А вие какво ще правите, сър? — попита Керът.

— На зазоряване ние ще атакуваме!

— А-а-а. Ъх. Чудя се дали не бих могъл да предложа алтернативен подход?

— Алтернативен ли? Правилно е да се атакува! Зората е за това — за да се атакува!

Керът отдаде чест на Ваймс.

— Четох вашата книга, сър. Докато вие… спяхте. Тактикус е бил изчерпателен по въпроса какво да правим, когато обстоятелствата са против нас, сър.

— Да?

— Той казва, че трябва да направим всичко възможно, за да ги превърнем в обстоятелства в наша полза. Което ще рече, че бихме могли да атакуваме сега.

— Ама там е тъмно бе, човек!

— Но е също толкова тъмно и за враговете ни, сър.

— Исках да кажа, че е тъмно като в рог. Няма да знаем даже с кого се бием! Половината от времето ще стреляме по своите!

— Няма да можем, сър, защото сме съвсем малко. Сър? Само трябва да допълзим ей дотам, да вдигнем малко шум и след това да ги оставим. Тактикус казва, че всички армии са еднакви през нощта, сър.

— Добре звучи — каза Ангуа. — Те пълзят към нас по един и по двама и са облечени също като… — Тя махна към Джабар.

— Това е Джабар — обясни Керът. — Той не е нещо като водач.

Джабар нервно се ухили.

— Често ли се случва по вашите места кучетата да се превръщат в голи жени?

— Понякога не се случва по цели дни — рязко отвърна Ангуа. — Бих искала да получа някакви дрехи, моля. И меч. Ще има бой.

— Хм-м, струва ми се, че клачианците имат много строги разбирания по отношение на жените, които се бият… — започна Керът.

— Да! — натърти Джабар. — Ние очакваме да се бият добре, Синеочко! Затова сме д’реги!

Лодката изплува в мръсната мъртва вода под вълнолома. Капакът бавно се отвори.

— Мирише като у дома — каза Ноби.

— На водата не може да й се има доверие — възрази сержант Колън.

— Но аз не вярвам и на водата у дома, сержант.

Фред Колън успя да стъпи върху някакво хлъзгаво дърво. На теория това си беше много героична постъпка. Той и Ноби Нобс, дръзките воини, се бяха осмелили да навлязат във вражеската територия. За нещастие много добре знаеше, че го прави само защото лорд Ветинари седеше в Лодката и би повдигнал вежди в недоумение, ако откажеха.

Колън винаги беше смятал, че героите имат някакъв особен вид механизъм, който ги кара да отиват и да умират героично за бог, държава, ябълков пай или какъвто там деликатес са готвели майките им. Никога не беше и предполагал, че могат да извършват геройските си постъпки, защото в противен случай ще си имат разправии.

Той се надвеси над люка.

— Айде, идвай, Ноби. И помни, че правим това заради боговете, Анкх-Морпорк и… — на Колън му се стори, че хранителната компонента е някак си особено подходяща. — И заради прекрасните сандвичи с пача на мама!

— Нашата майка никога не ни е правила сандвичи с пача — отбеляза Ноби, докато се измъкваше от Лодката. — Но постигаше чудеса само с парченце сирене…

— Да де, обаче не става за боен вик. „За боговете, за Анкх-Морпорк и за удивителните неща, които майката на Ноби прави от сирене“. И това би уплашило враговете ни, а? — подхвърли сержант Колън, докато пълзеше напред.

— А-а, щом това ни е целта, можем да използваме Ужасния пудинг с крем-карамел, който тя обичаше.

— Страшничък, така ли?

— Не би им се искало и да чуят за него, сержант.

Доковете на Ал-Кхали приличаха на доковете навсякъде по света, защото всички докове имат връзка помежду си. Хората искат да слагат неща в корабите си и да ги вадят оттам. А за това има само ограничен брой начини. Тъй че всички докове си приличат. Някои са по-горещи, други са по-влажни, но винаги има купчини от неща, които изглеждат забравени и ничии.

В далечината се виждаха светлините на града, необезпокояван от вражеското нахлуване, което току-що го беше сполетяло.

— „Намерете някакви дрехи, за да се слеем с обстановката“ — промърмори на себе си Колън. — Лесно му е да го каже.

— Не бе, ще видиш, че е лесно. Всеки знае как да си намери дрехи. Просто се спотайваме в някоя алея, нъл тъй, чакаме да минат двама подходящи души, фрасваме ги яко по главите, видиш ли, и готово — обличаме техните дрехи.

— И този план работи, така ли?

— Без грешка, сержант! — увери го Ноби.

Пустинята приличаше на сняг под лунната светлина.

Ваймс много бързо привикна към методите на Тактикус за водене на бой. В края на краищата всички ченгета се биеха точно по този начин. Истинското ченге не се подрежда в дълга редица заедно с останалите полицаи и така да се нахвърля върху хората. Спотайва се в сенките, промъква се предпазливо и чака своя час. Честно казано, неговото време обикновено настъпваше, когато престъпникът вече е извършил престъплението и носи плячката. Иначе какъв е смисълът? Трябва да бъдем реалисти. „Хванахме човека, който го извърши“ тежи далеч повече от „Хванахме човека, който изглеждаше, сякаш иска да го извърши“. Особено когато околните кажат „Ами, докажи го.“

Някъде на ляво, в далечината, някой изпищя.

Ваймс не се чувстваше удобно в робата си. Струваше му се, че влиза в битка по нощница.

Защото не беше изобщо убеден, че може да убие човек, който не се опитва активно да го затрие. Разбира се, формално погледнато, всеки въоръжен клачианец представляваше заплаха. Нали бяха във война. Но…

Той надигна глава над върха на дюната. Клачиански воин гледаше на обратната страна. Ваймс замръзна…

— Зън-зън-зън! Това е звънецът в седем сутринта, Въведи-Си-Името-Тука! Най-малкото се надявам…

— А?

— Проклятие!

Ваймс реагира пръв и удари човека по носа. Тъй като беше безсмислено да чака, за да провери какъв ефект ще окаже това върху него, той се метна напред и двамата се изтърколиха от другата страна на замръзналата дюна, като се бъхтеха и налагаха.

— …но функциите ми в реално време са станали малко нещо капризни…

Клачианецът беше по-дребен от Ваймс. И по-млад. Трагедията за него дойде от факта, че беше прекалено млад, за да е научил репертоара от мръсни хватки, които бяха животоспасяващи в задните улички на Анкх-Морпорк. Ваймс, от своя страна, беше готов да удря навсякъде и с всичко. Номерът беше да не даде на опонента да се изправи отново. Всичко друго бяха подробности.

Изпързаляха се до подножието на дюната — Ваймс върху стенещия клачианец.

— Неща за вършене — изцвъртя Дезорганизаторът: — Да ви заболи.

А след това… май идваше ред на рязането на гърла. У дома Ваймс може би щеше да завлече човека до килиите с надеждата, че всичко ще изглежда малко по-добре на сутринта, но пустинята не му предоставяше тази възможност.

Не, не можеше да направи това. Само щеше да зашемети момчето. Това е достатъчно милостиво.

— Виндалу! Виндалу!

Юмрукът на Ваймс замръзна във въздуха.

— Какво?

— Вие сте господин Ваймс, нали! Виндалу!

Ваймс отметна покривалото от лицето на човека.

— Ти да не си момчето на Гориф?

— Не исках да идвам тука, господин Ваймс! — той изстрелваше думите задъхано, в отчаяние.

— Добре, добре, няма да те удрям… Ваймс свали юмрука си и се изправи, като издърпа момчето след себе си. — Ще говорим по-късно. Ела!

— Не! Всеки знае какво правят д’регите със своите пленници!

— Е, аз съм техен пленник и ще трябва да направят същото и на мен, окей? Дръж се само настрана от по-забавната храна и се надявам всичко да бъде наред.

Някой подсвирна в тъмнината.

— Хайде, момко! — изсъска Ваймс. — Никой няма да ти причини болка! Всъщност… не повече, отколкото ако останеш тука.

Този път не остави време на момчето да спори, а просто го помъкна след себе си. Когато се запъти към лагера на д’регите, от околните дюни се заспускаха нови сенки.

Една от тях беше без ръка и от гърдите й стърчеше меч.

— Как се справяш, Редж? — попита Ваймс.

— Малко е необичайно, сър. След като първият ми отряза ръката, а вторият ме прониза с меча си, останалите сякаш ме избягваха. Честно, държаха се сякаш никога досега не са виждали намушкан човек.

— Намери ли си ръката?

Редж размаха нещо във въздуха.

— Има и друго. Ударих няколко души с нея и те се разбягаха с писъци.

— Заради твоите похвати в ръкопашния бой — отбеляза Ваймс. — Явно се иска малко време, докато свикне човек с тях.

— Пленник ли сте хванал?

— В известен смисъл. — Ваймс се огледа. — Май нещо му прималя. Не мога да си обясня защо.

Редж наведе поверително глава:

— Тия чужденци са малко нещо особени.

— Редж?

— Да?

— Ухото ти виси.

— Така ли? Горкичкото. Имате ли едно гвоздейче да ми услужите?

Сержант Колън погледна към звездите. Те го изгледаха насреща. Фред Колън поне имаше някакъв избор.

Някъде зад гърба му ефрейтор Нобс простена. Но престъпниците поне му оставиха гащите. Има някои места, които и най-смелите не доближават и пространството над коленете и под корема на Ноби беше едно от тях.

Тъй де, Колън мислеше за тях като за престъпници. Те обаче само се отбраняваха. Агресивно.

— Би ли ми припомнил ситуацията отново, моля те?

— Намерихме двама души, някъде с нашия ръст и тегло…

— Така направихме.

— Завлякохме ги тука в алеята…

— Така направихме.

— Аз замахнах с едно дърво и в тъмнината случайно уцелих тебе, а те се ядосаха и ни отмъкнаха всичките дрехи.

— Това последното не трябваше да го правим.

— Добре де, теоретически вършеше работа. — Ноби успя да се изправи на колене. — Можем да се пробваме втори път.

— Ноби, намираш се в пристанището на чужд град, обут само в… ще използвам думата емоционално, Ноби, само в интимно бельо. Не е времето точно сега да мислиш как да примамваш мъже в страничните алеи. Може да тръгне приказка.

— Сержант, Ангуа винаги е казвала, че голотата е национална носия навсякъде по света.

— Тя говори за себе си, Ноби — каза Колън, като се примъкваше в сенките. — При тебе е друго.

Той надникна зад другия ъгъл на уличката. До близката къща търпеливо чакаха две товарни магарета.

— Я скокни и грабни оная бохча!

— Защо аз, сержант?

— Щото си ефрейтор, а аз съм сержант. И си по-добре облечен от мене.

Като мърмореше под нос, Ноби се шмугна в тясната уличка и развърза повода на магарето толкова бързо, колкото беше способен. То покорно го последва.

Сержант Колън сграбчи бохчата.

— Ако опре ножът до кокала, можем да облечем и чувалите. Така ще… какво е това?

Той измъкна нещо червено.

— Ваза? — опита се да помогне Ноби.

— Това е фес! Някои клачианци ги носят. Изглежда сме извадили късмет. Оп-па, ето още един. Пробвай го, Ноби. И… изглежда това са техните нощници, дето ги носят по улиците… ето още една. Успяхме, Ноби!

— Малко са къси, сержант.

— На харизан кон не се броят зъбите — отговори Колън, докато се бореше с костюма си. — Айде, сложи си феса.

— Ма с него приличам на кретен, сержант.

— Гледай, аз ще сложа моя.

— И ще бъдем кретен до кретена, сержант.

Сержант Колън го изгледа сурово:

— Ти да не си го беше намислил това отпреди, Ноби?

— Не, сержант, просто ми изскочи в главата.

— Добре, виж сега, спри да ме наричаш „сержант“, това не звучи никак по Клачиански.

— Нито пък „Ноби“ звучи, серж… извинявам се.

— Ох, ами какво… и аз не знам… можеш да се казваш… Кноби… или Нхоби… или Гноббии… на мене ми звучи достатъчно клачиански.

— А какво ще бъде твоето клачианско име в такъв случай? Не се сещам за нито едно — каза Нхоби.

Сержант Колън не отговори. Той отново надничаше иззад ъгъла.

— Негово превъзходителство каза да не се мотаеме много-много тука — промърмори Ноби притеснено.

— Да де, но в онази консерва… как да ти кажа, мирише много особено, ако ме разбираш. Какво не бих дал за…

Зад гърба им някой изрева. Те се обърнаха.

Пред тях стояха трима клачиански войници. Или може би полицаи. Ноби и сержант Колън не се и опитаха да погледнат по-надалеч от мечовете им.

Водачът им отправи някакъв гърлен въпрос.

— Какво казват? — с разтреперан глас попита Ноби.

— Н’нам!

— От къде сте вие? — каза водачът, този път на морпоркски.

— Какво? О… ъ-ъ… — поколеба се Колън в очакване на милостива смърт.

— Ха, да! — полицаят свали меча си и посочи с палец към доковете. — Веднага да се връщате в поделението си!

— Слушам! — каза Ноби.

— Как ти е името? — попита полицаят.

— Нхоби.

Изглежда това мина.

— А ти, дебелия?

Колън се паникьоса. Започна трескаво да прехвърля из главата си всяко име, което можеше да звучи по клачиански, и единственият начин, по който му хрумна да се представи, беше абсолютно и автентично клачиански.

— Ал — смънка той с разтреперани колене.

— Да се връщате веднага в поделението си или яко сте я загазили!

Стражниците влачеха магарето след себе си на бегом до мазния вълнолом, който незнайно защо сега изглеждаше като роден дом.

— Това пък какво беше, сер… Ал? — озадачи се Ноби. — Като че искаха само да ни потормозят! Типично поведение на полицаи — добави той. — Не и наше, разбира се.

— Предполагам, че понеже бяхме облечени подходящо…

— Ти дори не им каза откъде идваме! А те говореха нашия език!

— Ами… те-е… искам да кажа… всеки би трябвало да приказва морпоркски. — Колън бързо си възвръщаше душевното равновесие. — Дори и децата го учат. Мога да се обзаложа, че им идва по-отръки, отколкото сложно нещо като клачианския.

— Какво ще правим с магарето, Ал?

— Смяташ ли, че можем да го научим да върти педалите на Лодката?

— Съмнявам се.

— В такъв случай ще го оставим тука.

— Ама някой може да го задигне, Ал.

— Тъй е. Тези клачианци крадат каквото им падне.

— Не са като нас, нали, Ал? — Ноби огледа гората от мачти, задръстила залива. — Оттука изглеждат даже повече. Можеш да се прекачваш от кораб на кораб и така да влезеш повече от миля навътре в морето. За какво ли са се събрали?

— Не се прави на идиот, Ноби! Очевидно е! Събрали са се, за да отплават към Анкх-Морпорк!

— Ама защо? Ние не ядем чак толкова много къри…

— Това е нашествие, Ноби! Ние сме във война, забрави ли?

Те се обърнаха да погледат отново корабите. Сигналните им светлини се отразяваха във водата. Пространството точно под тях завря и Лодката се подаде няколко пръста над водната повърхност. Капакът се отвори и притесненото лице на Леонардо се показа от вътрешността й.

— А, тук ли сте? Бяхме започнали да се безпокоим…

Те се спуснаха в зловонната вътрешност на подводния съд.

Лорд Ветинари седеше със сноп листове на колената и внимателно пишеше нещо. Погледна ги кратко.

— Докладвайте.

Ноби се размърда неспокойно, докато Колън съставяше повече или по-малко точна версия на преживяното от тях, въпреки че разказът включваше една остроумна словесна престрелка с клачианските стражи, за която ефрейторът като че не можеше да си спомни.

Ветинари даже не вдигна поглед. Като продължи да пише, той каза:

— Сержант, Ур е древен край, който се намира по посока на Ръба след Джелибейби. Жителите му винаги са били синоним на селска тъпота. По някаква абсолютно неясна за мен причина стражите явно са предположили, че вие двамата сте оттам. А морпоркският е нещо като втори официален език в империята на Клач. Когато на някого от Хершеба му се наложи да търгува с някого от Истанция, те без съмнение ще се пазарят на морпоркски. Това е добре дошло за нас, разбира се. Военната сила, която се е събрала тук означава, че практически всеки човек е дошъл някъде отдалеч и е донесъл със себе си своите странни народни обичаи. Ако се опитаме да не се държим прекалено странно, няма да привличаме никакво излишно внимание. Това означава да не си поръчваме къри с цвекло и стафиди и да се въздържаме от купуване на Залежалото пиво на Уинкъл, достатъчно ясен ли бях?

— Ъ-ъ-х… а какво ще правим, сър?

— Малко ще поразузнаваме, за начало.

— А, добре. Да. Много важно.

— След това ще издирим върховното командване на Клач. Благодарение на Леонардо аз имам един малък… пакет, който трябва да им доставя. Надявам се, че това ще прекрати войната достатъчно бързо.

Сержант Колън изглеждаше някак пребледнял. В един момент през изтеклите трийсетина секунди разговорът като че му убягна.

— Извинете ме, сър… „Върховното командване“ ли казахте?

— Да, сержант.

— Тоест… Големите шлемове… или тюрбани… или каквото там носят… всичките наобиколени от елитни бойци, сър. Там обикновено слагат най-добрите войници — около Големите шлемове.

— Предполагам, че случаят ще бъде точно такъв. Всъщност даже се надявам да бъде именно така.

Сержант Колън още веднъж се опита да проследи мисълта на Патриция.

— А. Ясно. И ние ще се опитаме да ги намерим, така ли, сър?

— Сержант, едва ли съм в състояние да ги помоля те да дойдат при нас.

— Тъй вярно, сър. Сам виждам. Ще се претовари Лодката.

Най-сетне лорд Ветинари вдигна поглед.

— Някакъв проблем ли има, сержант?

И сержант Колън за втори път научи тайната на храбростта. Това беше всъщност някаква еволюирала страхопъзльовщина — знанието, че докато смъртта би могла да те очаква за ъгъла, ако продължиш напред, тя е като неделен пикник в сравнение с истинския ад на живо, който те очаква, ако се осмелиш да отстъпиш.

— Хм-м, всъщност нищо съществено, сър, — отговори той.

— Много добре. — Ветинари остави бележките си. — Ако в торбата ви има още подходящи дрехи, смятам да се преоблека и да поразгледаме Ал-Кхали.

— O, богове…

— Извинете, сержант?

— O, добре, сър.

— Хубаво.

Ветинари започна да измъква една по една различни вещи от отмъкнатата торба. Някакви факирски такъми, чанта, пълна с цветни топки и накрая — афиш, който можеше да се окачва от едната страна на сцената, докато артистите изпълняваха номерата си.

— „Гули, Гули и Бети“ — прочете той. — „Екзотични номера и танци“. Хмм… Изглежда един от собствениците на торбата е била дама.

Стражите погледнаха прозрачния материал, който се появи от торбата. Ноби опули очи.

— Какво са те?

— Доколкото си спомням, наричаха се шалвари, ефрейтор.

— Ама те са много…

— Изненадващо, но смисълът в облеклото на танцьорките на екзотични танци винаги е бил по-малко да открива и повече да загатва възможността да се открие още нещо…

Ноби огледа своя костюм, после дрехите на сержант Ал-Колън и каза благо:

— Е, не вярвам че шалварите ще ви отиват, сър.

И незабавно съжали за думите си.

— Нямах намерение да ги обувам — невъзмутимо отговори Патрицият. — Моля, подайте ми феса си, ефрейтор Бети.

Тънка, почти неуловима зора-преди-зората се плъзна над пустинята и на командира на клачианския отряд това никак не му се понрави.

Д’регите винаги нападаха на зазоряване. Всички д’реги. Без значение колко души бяха те или колко души наброяваше противникът им. Тъй или иначе, атакуваше цялото племе. Не само жените и децата, но и камилите, козите, овцете и дори кокошките. Колкото и да ги очакваше човек, те винаги се появяваха… изневиделица, сякаш пустинята ги изплюваше. Само една погрешно направена крачка или една забавена стъпка и човек рискуваше да бъде посечен, наритан, стъпкан, накълван и безжалостно нахрачен.

Войниците му лежаха в очакване. Е, ако човек можеше да ги нарече войници. Той би ги нарекъл разплути… Е, всъщност не би ги нарекъл така, защото трябваше да поддържа бойния дух в поделението си, но си го мислеше много силно. Половината от тях бяха настървени момчета, които си мислеха, че ако влезеш в бой, като размахваш меча си във въздуха и крещиш страховито, врагът просто се разбягва. Те никога не се бяха срещали лице в лице с д’регска кокошка.

А колкото до другата половина… През нощта налитаха един връз друг, устройваха си засади по невнимание и бяха нервни като бобчета върху тъпан. Един от тях бе загубил меча си и сега се кълнеше, че човекът, когото е намушкал, просто си е тръгнал с меча му, забит в гърдите. А някаква скала се изправила и тръгнала, като налагала хората по пътя си. С други хора.

Слънцето вече се показваше.

— Очакването е най-тежката част — каза сержантът му до него.

— Може и да е — отговори командирът. — Но всъщност по-лоша е онази част, в която те внезапно сякаш изникват от пустинята и те срязват на две. — Той се загледа мрачно в измамно тихите пясъци. — Или онази част, в която пощръклели овце се опитват да ти отхапят носа, би могла да мине за най-лоша. Фактически, като се замисли човек за нещата, които биха могли да му се случат, когато е заобиколен от орда крещящи д’реги, онази част, в която тях изобщо ги няма, май си е най-добрата част.

Сержантът не беше обучен за такива мисли. Така че обобщи:

— Закъсняват.

— Хубаво. По-добре те, отколкото ние.

— Слънцето вече изгрява, сър.

Командирът погледна сянката си. Настъпи денят, а пясъкът милостиво не беше напоен с кръвта му. Бе умиротворявал различни непокорни части от Клач достатъчно дълго, за си задава въпроса защо, ако той умиротворяваше местните жители, те непрекъснато се биеха в отговор. Опитът му повеляваше да не произнася фразата „Прекалено спокойно е, това не ми харесва.“ Нямаше такова нещо като „прекалено спокойно“.

— Сър, може да са преместили лагера си през нощта — предположи сержантът.

— Д’регите не правят така. Те никога не бягат. Във всеки случай, оттука мога да видя шатрите им.

— Защо не ги нападнем, сър?

— Сержант, ти явно не си се бил досега с д’реги.

— Не, сър. Досега умиротворявах Лудите саватари в Ушистан и бих казал, че те са…

— Д’регите са още по-кофти, сержант. Те се опитват да те умиротворят в отговор.

— Ама аз не успях да обясня колко луди са Лудите саватари, сър.

— В сравнение с д’регите, те сигурно са леко раздразнителни.

Сержантът почувства, че репутацията му е сякаш накърнена.

— Да взема няколко мъже и да отида да разузная?

Командирът погледна отново слънцето. Въздухът вече ставаше прекалено тежък за дишане.

— O, добре де. Хайде да тръгваме.

Клачианците се приближиха към лагера. Шатрите и пепелта от огньовете си стояха. Но нямаше нито камили, нито коне, само едва забележима следа, водеща оттатък дюните.

Духът започна леко да се покачва. Атакуването на опасен враг, който се оказва, че не е там, е една от най-привлекателните форми на водене на война и отрядът изрази редица твърдения колко щастливи са били всъщност д’регите, че са успели да избягат тъкмо навреме, както и импровизации по темата какво биха направили войниците, ако хванеха жив д’рег наоколо…

— Кой е тоя? — смънка сержантът.

Една фигура се появи иззад дюните. Яздеше камила. Утринният бриз развяваше бялата му роба. Когато наближи достатъчно клачианския отряд, човекът скочи от камилата и им помаха.

— Добро утро, господа! Бих ли могъл да ви убедя да се предадете незабавно?

— Ти кой си?

— Капитан Керът, сър. Ако бихте бил така добър да сложите оръжие, никой няма да пострада.

Командирът се огледа. По билата на дюните се появиха тъмни петна. Те нараснаха и се превърнаха в човешки глави.

— Това са… д’регите, сър! — каза сержантът.

— Не. Д’регите биха атакували веднага, сержант.

— O, извинявам се. Трябва ли да им кажа да атакуват? — попита Керът. — Ако предпочитате по този начин?

Д’регите вече бяха обградили всички околни дюни. Издигащото се в небето слънце хвърляше метални отблясъци.

— Ти да не ми казваш — започна бавно командирът, — че си убедил д’регите да не ни атакуват?

— Не беше толкова лесно, но мисля, че накрая схванаха идеята — обясни Керът.

Командирът обмисли своята позиция. От всички страни бяха д’регите. Неговите войници на практика се скупчиха на едно място. А този червенокос синеок мъж му се усмихваше.

— Те как се отнасят към идеята за милостиво отношение към пленниците си?

— Мисля, че ще могат да я възприемат. Ако настоявам.

Командирът хвърли още един бърз поглед към смълчаните д’реги.

— Но защо? — попита отчаяно той. — Защо не се бият с нас?

— Защото моят командир каза, че не желае излишното отнемане на човешки живот, сър. Това е Командир Ваймс, сър. Седнал е ей там, на върха на дюната.

— Ти си убедил д’регите да не се бият с нас и ти имаш командир?

— Да, сър. Той каза, че това е полицейска акция.

Командирът преглътна.

— Ние се предаваме.

— Какво, просто така ли, сър? — извика сержантът му. — Без бой?

— Да, сержант. Без бой. Този човек тука може да накара водата да тече нагоре по хълма и той има командир. Харесва ми идеята да се предадем без бой. Сражавам се вече десет години и това, за което винаги съм мечтал, е да се предам без бой.

Водата се стичаше по металния покрив на лодката и падаше на капки върху хартията, поставена пред Леонардо да Куирм. Той я бръсна настрани. Вероятно някому би се сторило отегчително да чака затворен в тясна метална консерва, под мръсен вълнолом, но Леонардо просто нямаше представа за думата.

Разсеяно нахвърля схема за подобрение на вентилационната система.

После се загледа в собствената си длан. Почти без помощта на мисълта, сякаш получаваше инструкции от някаква друга част на съзнанието си, той начерта напречен разрез на много по-голяма версия на Лодката. Тук, тук и тук… биха могли да се монтират стотици весла вместо педали. Всяко ще бъде въртяно — моливът галеше хартията — от млад мускулест леко облечен воин. Лодката би могла да преминава спокойно под въоръжените кораби на повърхността на морето и да отнася пътниците си накъдето пожелаят. Тук ще поставим един гигантски трион, прикрепен към покрива, и когато лодката се движи с пълна скорост, ще може да прерязва корпусите на вражеските кораби. Тук и тук ще има по една тръба за…

Спря да рисува и се загледа в произведението си. Въздъхна и бавно започна да къса листа на парченца.