Шовинист

Ваймс вече се беше загубил. Е, да, имаше го слънцето, но това беше просто посока. Чувстваше го върху едната си буза. Камилата се клатушкаше наляво-надясно. Нямаше смислен начин да се прецени изминато разстояние, освен по хемороидите.

„Седя със завързани очи на гърба на камила, яздена от д’рег, който е член на най-враждебното племе на света. Но съм почти уверен, че той няма да ме убие.“

— Значи, можеш вече спокойно да ми кажеш. Защо го наричат 71-часовия Ахмед?

— Той уби един човек — отговори Джабар.

— Нима д’регите възразяват срещу подобни дреболии?

— В неговата собствена шатра! Когато му е гостувал почти три пълни дни! Ако беше изчакал само още час…

— А, разбирам. Определено проява на лоши маниери. А човекът заслужил ли е с нещо съдбата си?

— С нищо! Въпреки че…

— Да?

— Онзи човек е убил Ел-Иса преди това.

Тонът на д’рега показваше, че това по никакъв начин не е смекчаващо вината обстоятелство, но трябва да бъде отбелязано за пълнота.

— А тя коя е била?

— Ел-Иса беше село. Човекът отровил кладенеца им. Имали религиозен спор — добави д’регът. — Едното довело до другото… но дори и така да е, да се скършват вековните ни традиции на гостоприемство…

— Да, разбирам, че е било ужасно нещо. Почти като… проява на неучтивост.

— Този последен час е много важен! Някои неща просто не бива да бъдат правени.

— Тука поне си прав.

Към средата на следобеда Джабар им разреши да си свалят превръзките от очите. Заобикаляха ги изваяни от вятъра черни каменни грамади. Ваймс реши, че това е най-безутешното място на света, което някога е виждал.

— Казват, че някога всичко било зелено — обясни Джабар. — Било напоявана земя.

— И какво се е случило после?

— Вятърът сменил посоката си.

По залез достигнаха тесен брод между полираните от вятъра скали. Издължените сенки изостряха формата на зъберите, като им придаваха античен вид.

— Това са били сгради, нали? — попита Ваймс.

— Преди много векове тук е имало град. Ти не знаеше ли?

— Откъде да зная?

— Вашите хора са го построили. Казвал се е Тактикум. Кръстен на името на някакъв ваш войн.

Ваймс огледа порутените стени и съборените колони.

— Имало е даже град на негово име — не се обърна към никого конкретно той. Джабар го сръга:

— Ахмед те наблюдава.

— Не мога никъде да го видя.

— Естествено. Слизай. И се надявам, че ще се срещнем в какъвто рай отивате вие след смъртта си.

— Добре, добре…

Джабар обърна камилата. Отдалечи се много по-бързо, отколкото беше дошъл.

Ваймс поседна за малко на един камък. Никакъв звук не се чуваше освен писъка на вятъра между скалите и крясъка на пустинна птица. Замисли се, че чува собственото си дишане.

— Зън… зън… зън…

Дезорганизаторът звучеше притеснено и несигурно. Ваймс въздъхна:

— Да? Имам среща със 71-часовия Ахмед, така ли?

— Хъм… не… Хм-м… На хоризонта е забелязан клачиански флот… хъм…

— Кораби в пустинята?

— Хъм-м… код на грешка 746, нарастваща темпорална нестабилност…

Ваймс го разтръска и попита строго:

— Някакъв проблем ли имаш? Все още ми даваш ангажиментите на друг, идиотска кутийка такава!

— Ъ-ъ… ангажиментите са на лицето Командир Самюъл Ваймс…

— Това съм аз!

— Кой от вас?

— Какво?

— …зън…

Не каза нищо повече. Ваймс си поигра с мисълта да го изхвърли насред пустинята, но Сибил можеше да се разстрои, ако научи. Напъха го обратно в джоба си и се опита да се съсредоточи отново върху събитията.

Камъкът, на който седеше, вероятно някога е бил част от колона. Ваймс потърси с поглед и откри останалите парчета, а купчината чакъл отсреща явно е била някога стена. Тръгна бавно покрай нея, стъпките му отекваха сред каменните късове. Изведнъж установи, че се движи между старите здания или поне между това, което беше останало от тях. Тук имаше отломки от стълбище, там — срутен таван.

Една от разрушените постройки беше малко по-висока от останалите. Той се покатери на плоския покрив и откри два огромни крака. Явно тук е стояла статуя. Вероятно е заемала, доколкото Ваймс разбираше от статуи, някаква героична поза. Сега вече я нямаше, бяха останали само краката от коленете надолу. Те нямаха забележимо героичен вид.

Когато отново слезе на земята, той видя надпис, запазен защото тази страна беше на завет и буквите бяха вдълбани дълбоко в основата. Опита се да го разчете на чезнещата светлина:

AB HOC POSSUM VIDERE DOMUM TUUM

Така-а… „domum tuum“ значи „твоята къща“, май… А „videre“ е „виждам“…

— Какво? — гласно каза той. — „Виждам къщата ти оттука“? Че що за героична фраза ще да е това?

— Сър Самюъл, струва ми се, че е било замислено като заплаха и самохвалство — предположи 71-часовия Ахмед. — Типично за Анкх-Морпорк поведение, бих казал.

Ваймс застана абсолютно неподвижно. Гласът идваше точно иззад гърба му.

Гласът на Ахмед. Но му липсваха отзвуците на плюеща камила и грапав чакъл, който имаше в Анкх-Морпорк. Беше останало единствено изисканото произношение на благородник.

— Тук има ехо — продължи Ахмед. — Мога да бъда навсякъде. Може би точно в момента държа насочен към теб арбалет.

— Но няма да стреляш. И двамата сме заложили прекалено много.

— А, и крадците имат чест, така ли?

— Не знам — отговори Ваймс. Е, добре де… Или е прав, или е труп. — А полицаите имат ли чест?

Очите на сержант Колън се разшириха.

— Да си преместя тежестта на едната страна ли?

— Така функционират летящите килимчета — меко обясни лорд Ветинари.

— Да, ама ако прекаля и се изхлузя?

— Ще остане повече място за нас — безчувствено отговори Бети. — Айде де, сержант, можеш да си преместиш задника!

— Няма да си местя задника където и да е — твърдо каза Колън. Той лежеше върху килимчето проснат в цялата си дължина. Ръцете му конвулсивно стискаха пискюлите. — Просто не е естествено между тебе и разпльоскването да има само някаква черга.

Патрицият погледна надолу:

— Не летим над вода, сержант.

— Знаете за какво говоря, сър!

— Не може ли да летим малко по-бавно? — попита Бети. — Този вятър ми духа воалите, ако ми схващате намека.

Лорд Ветинари въздъхна:

— Не летим особено бързо. Подозирам, че просто килимчето е много старо.

— Да, тука е протрито — забеляза Бети.

— Млъквай — каза Колън.

— Виж, мога даже да си мушна пръста през…

— Млъквай.

— Забелязахте ли как се клатушка, като се местим?

— Млъквай.

— А, гледайте колко мънички изглеждат оттука палмовите дървета!

— Ноби, ти нали имаше страх от височини? — сети се Колън. — Сигурен съм, страх те е от високото!

— Това са сексистки стереотипи!

— Не, не са!

— Да! Какво очакваш — да си изкълча коляното, да пищя и да плача и после до края да ме носите на ръце ли? Аз ще ви докажа, че жената може да бъде също толкова добра, колкото и мъжа!

— Ноби, при тебе ще е все едно и също. Слънчасал си и това е. Ти не си жена!

Бети войнствено подсмъркна:

— Точно такава сексистка забележка очаквах да чуя от тебе.

— Добре, ама не си!

— Това е принципен въпрос.

— Поне сега имаме транспорт — изрече лорд Ветинари с тон, който казваше, че представлението е свършило. — За съжаление нямах време да разбера къде се намира армията им.

— А! Мога да помогна, сър! — Колън се опита да отдаде чест, след което отново сграбчи килимчето.

— Разкрих ги с помощта на собственото си лукавство!

— Тъй ли?

— Да, сър! Намират се в някакво място, което се казва… ъ-ъ-ъ… Ен ал Самз ла Лейза, сър!

Килимчето летя известно време в тишина.

— „Където слънцето не свети“ ли? — преведе Патрицият.

Настъпи още повече тишина. Колън се опитваше да не поглежда към никого.

— Има ли някъде град, който да се казва Гебра? — намръщено попита Ноби.

— Да, Бе… ефрейтор. Има.

— Значи са там. Разбира се, разполагате само с женската ми дума за това.

— Много добре, ефрейтор. Ще се насочим към брега.

Лорд Ветинари се отпусна. В напрегнатия си зает живот той рядко срещаше хора точно като Колън и Ноби. Те ръсеха непрекъснато глупости… но в същото време имаше нещо… почти отморяващо у тях.

Когато килимчето се насочи към морето, той започна внимателно да оглежда облачния хоризонт. В ръката си стискаше металния цилиндър, който Леонардо му беше направил.

Драстичното време изискваше драстични мерки.

— Сър? — каза Колън с глас, приглушен от килимчето.

— Да, сержант?

— Искам да знам… Трябва да разбера… Как успяхте… нали… да свалите магарето от минарето?

— С убеждение, сержант.

— Как? Просто му приказвахте ли?

— Да, сержант. С убеждение. И, ако трябва да съм честен, с остра тояга.

— А-а! Знаех си…

— Номерът в свалянето на магаретата от минаретата — обясни Патрицият, докато пустинята се разгръщаше някъде долу, — е да откриеш онази част от магарето, която сериозно желае да слезе на земята.

Вятърът беше утихнал. Птицата в скалите замлъкна за през нощта. Единственото, което ушите на Ваймс можеха да доловят, беше жуженето на нощните пустинни твари.

А гласът на Ахмед каза:

— Искрено съм впечатлен, сър Самюъл.

Ваймс пое дълбоко дъх:

— Знаеш ли, наистина ме подведе. „Нека слабините ти да са пълни с плод“. Това беше добро. Наистина реших, че си просто…

Той млъкна. Но Ахмед продължи:

— …просто поредният камилар с чаршаф на главата? Мили боже. А дотук се справяше толкова добре, сър Самюъл. Принцът беше много изненадан.

— O, айде стига. Ти се разнасяше наоколо и само правеше двусмислени намеци за пъпешите. Какво се очакваше да си помисля?

— Не се ядосвай, сър Самюъл. Аз го считам за комплимент. Сега можеш да се обърнеш. Не бих си и помислил да те нараня, освен ако не направиш нещо… глупаво.

Ваймс се обърна. Единственото, което видя, беше тъмен силует в сиянието на залеза.

— Видях те, че разглеждаше руините — каза Ахмед. — Хората на Тактикус са го построили, когато са се опитвали да завладеят Клач. По днешните стандарти не е чак толкова голям град, разбира се. Той просто е искал да подчертае намерението си. Сякаш е казал „Тук сме и тук ще останем“. Но после вятърът сменил посоката си.

— Ти ли уби Снежния склон?

— Терминът е „екзекутирах“. Мога да ти покажа признанието, което той подписа саморъчно преди това.

— Доброволно ли?

— Повече или по-малко…

— Моля?

— Нека да приемем, че му посочих алтернативите на подписването. Бях достатъчно учтив, за да оставя бележника му. В края на краищата, трябваше да поддържам твоя интерес. И недей да ме гледаш по този начин, сър Самюъл. Аз се нуждая от теб.

— Как можеш да прецениш как съм те гледал?

— Предположих. Гилдията на убийците вече беше обявила цена за главата му, така или иначе. А по щастливо стечение на обстоятелствата, аз съм неин член.

— Ти?

Ваймс изплю сричката. И се замисли: а защо не? Хората пращат децата си от хиляди мили разстояние, за да се учат в колежа на Гилдията на убийците.

— O, да. Най-добрите години от живота ми, така ми казваха. Общежитието ми беше Къщата на пепелянките. „Да живее училището! Да живее училището! Да живее училището!“ — Той въздъхна като принц и се изплю настрана като камилар. — Ако затворя очи, още мога да си представя вкуса на оня особен крем-карамел, дето ни го даваха в понеделник. Мили боже, как се връща всичко… Спомням си всяка кална уличка. Господин Диблър още ли продава ужасните си наденички в хлебче на Петмезената улица?

— Да.

— Все си е същия стар Диблър, а?

— Все същите наденички.

— Ако веднъж ги опита човек, повече никога не може да ги забрави.

— Вярно.

— Не, не се движи прекалено бързо, сър Самюъл. В противен случай се опасявам, че ще трябва да ти прережа гърлото. Ти ми нямаш доверие и аз ти нямам доверие.

— Защо ме довлече дотука?

— Да съм те довлякъл? Наложи ми се да повредя собствения си кораб, за да не ме изпуснеш!

— Да, но… ти… знаеше как ще реагирам.

Сърцето на Ваймс като че замря. Всеки знаеше как ще реагира Сам Ваймс…

— Да. Искаш ли цигара, сър Самюъл?

— Мислех, че смучеш проклетите си карамфилчета.

— В Анкх-Морпорк — да. Където и да отидеш, добре е винаги да изглеждаш малко… чуждоземен, защото на всички им е известно, че чужденците са тъпички. Между другото, цигарите ми са доста добри.

— „Свежестта на пустинята“, а?

— Ха! Всеки знае, че клачианските цигари се правят от камилска тор!

Блесна клечка кибрит и докато Ахмед палеше цигарата му, Ваймс за миг улови очертанието на гърбавия му нос.

— Със съжаление трябва да призная, че това е една сфера, в която предразсъдъците имат някои факти в своя подкрепа. Не, тези са дошли чак от Сумтри. Това е остров, за който се говори, че тамошните жени нямат души. Аз лично се съмнявам в това.

Ваймс можеше да види очертанията на ръката, която му подаваше пакета. Замисли се дали ако я сграбчи…

— Как си с късмета? — вметна Ахмед.

— Подозирам, че е на привършване.

— Да. Човек трябва да знае докъде се простира късметът му. Сър Самюъл, да обяснявам ли и как разбрах, че си добър човек?

В светлината на изгряващата луна Ваймс можеше да види ка Ахмед извади цигаре, пъхна една цигара вътре и почти гнусливо я запали.

— Кажи.

— След опита за покушение върху живота на принца аз подозирах всекиго. Докато ти подозираше само твоите хора. Не можеше да накараш сам себе си да повярваш, че клачианците може да са го извършили. Защото това би те поставило наравно със сержант Колън и останалите, за които клачианците са „ония, дето си правят цигарите от камилска тор“.

— Ти нали си полицай?

— Получавам заплатата си, да го наречем по този начин, като вали на принц Кадрам.

— Не ми се вярва да е много доволен от тебе в момента. Трябваше да охраняваш брат му, нали?

„Както и аз“ — продължи наум Ваймс. Но какво, по дяволите…

— Да. И ние си мислехме така, сър Самюъл. Ти си мислеше, че са твоите хора, аз мислех, че са моите. Разликата е само, че аз се оказах прав. Смъртта на Куфурах е била замислена в Клач.

— А, тъй ли? Затова са искали Стражата да си мисли…

— Не, сър Самюъл. Важното е какво някой е искал ти да си помислиш.

— Тъй ли? Добре, ама тука грешиш. Всичките онези работи със разсипаните по пода стъкла и пясъка, аз ги… разкрих… моментално…

Гласът му заглъхна бавно. След малко Ахмед се обади почти със съчувствие:

— Да, разкри ги.

— По дяволите!

— O, в някои отношения ти беше прав. На Ози първоначално е било платено в долари. След това някой е проникнал, като е внимавал повечето от счупените стъкла от прозореца да нападат от външната страна, и е подменил парите. И разхвърлял пясъка. Трябва да призная, че намирам това с пясъка за малко прекалено. Никой не е толкова загубен. Но те са искали да бъдат сигурни, че ще изглежда като нескопосан опит.

— Кой е бил?

— А, дребен крадец. Наричат го Боб-Боб Хардйойо. Дори не е знаел какво върши, с изключение на това, че някой се наема да му плати. Одобрявам твоя град. За достатъчно пари в него могат да се намерят хора за всяка работа.

— Но все някой трябва да му е платил.

— Човек, който го е срещнал в кръчмата.

Ваймс мрачно кимна. Удивително е колко много хора проявяват желание да започнат общ бизнес с човека, когото са срещнали снощи в кръчмата.

— Мога да си го представя.

— Видиш ли, ако дори страховитият Командир Ваймс, за когото дори и клачианските политици знаят, че е непреклонно почтен и чист човек, макар и малко не дотам интелигентен… Ако дори той твърди, че покушението е организирано от неговите хора… Нали светът гледа? Светът скоро ще разбере. Щото, ако започнем война заради някаква си скала в морето — човек се чувства някак неудобно. Край брега си имаме достатъчно канари. Но да започнеш война, защото някакви си чуждестранни кучета са убили мирния пратеник… Това, струва ми се, светът би приел и разбрал.

— „Не дотам интелигентен“? — повтори Ваймс.

— O, не се вкисвай чак толкова. Онова в посолството си беше чиста проба храброст.

— Беше си чиста проба кошмар!

— Е, в този случай разделителната линия е тънка. Но беше нещо, което не съм очаквал.

Черното топче на флипер-машината, която играеше в мозъка на Ваймс, уцели джоба.

— Но си очаквал пожара, така ли?

— Сградата трябваше да е на практика празна по това време…

Ваймс внезапно се хвърли напред. Ахмед се оказа прикован о отсрещната колона, ръцете на Ваймс здраво го стискаха за гърлото. Краката му ритаха във въздуха, без да намират опора.

— Жената щеше да изгори вътре!

— Беше… необходимо! — дрезгаво прошепна Ахмед. — Трябваше… някак да… им… отклоня… вниманието! Животът му… беше… в опасност, трябваше да го измъкна оттам! Не бях видял… жената, докато… не стана… прекалено късно… заклевам ти се!

През аления воал на гнева Ваймс усети леко бодване в коремната област. Той погледна надолу към ножа, който сякаш с вълшебство се появи в ръката на другия.

— Чуй ме… — прошепна Ахмед. — Принц Кадрам поръча убийството на брат си… Какъв по-добър повод би намерил, за да покаже… подлостта на любителите на наденица… от убийството на пратеника с мирна мисия…

— Да убива собствения си брат? И ти очакваш да повярвам на това?

— Писмата са били изпращани… до посолството… шифровани…

— На стария посланик? Не ти вярвам!

Ахмед замълча за момент.

— Ама ти май наистина не можеш да повярваш! Бъди щедър, Сър Самюъл. Наистина се дръж с хората като с равни. Дай на клачианците правото да бъдат гадни манипулативни копелета, а? На практика посланикът не е нищо повече от надут идиот. Анкх-Морпорк няма монопол върху този тип хора. Но неговият заместник получаваше пръв писмата. Той е един… амбициозен млад човек…

Ваймс отпусна хватката си.

— Заместникът ли? Хм-м-м… Почувствах, че е непочтен, още щом го зърнах!

— Подозирам, че първо си зърнал в него клачианец, но тъй или иначе схванах мисълта ти.

— А ти си знаел шифъра, така ли?

— Е, хайде сега! Не четеш ли бумагите на лорд Ветинари наопаки, когато стоиш пред бюрото му на аудиенция? Между другото, аз съм полицаят на принц Кадрам…

— Значи той ти е шеф, така ли?

— Кой е твоят шеф, сър Самюъл? Когато ножът опре до кокала?

Двамата стояха все още вкопчени един в друг. Ахмед хъхреше. Ваймс отстъпи.

— А писмата до посолството… взе ли ги?

— Разбира се! Както си бяха с печатите.

Ахмед се зае да разтрива врата си.

— Боже мой! Оригиналите?! Мислех си, че ще бъдат поставени под девет ключа!

— Бяха. В посолството. Но в бъркотията на пожара всички изнасяха по-важните документи. Беше много… полезен пожар.

— Заговор за братоубийство… е, поне в съда няма да имаш проблеми…

— Какъв съд? Кралят е съдията! — Ахмед седна. — Ние не сме като вас. Вие убивате кралете си.

— Думата е „екзекутираме“. Освен това сме го правили само веднъж, и то преди ужасно много време. Затова ли ме доведе тук? За какво беше изобщо цялата тази драма? Не можеше ли да дойдеш да се видим в Анхк-Морпорк?

— Подозрителен човек си ти. Щеше ли да ми повярваш? А и трябваше да измъкна принц Куфурах оттам, преди… как да го кажа… да „издъхне от раните си“.

— Къде се намира принцът сега?

— Наблизо. И на сигурно място. В пустинята ще е на далеч по-сигурно място, отколкото в Анкх-Морпорк, вярвай ми.

— Добре ли е?

— Оправя се. Една стара жена, на която имам доверие, се грижи за него.

— Майка ти?

— Не, за бога! Майка ми е д’рег! Би се почувствала силно оскърбена, ако й се доверя. Би решила, че не ме е възпитавала правилно. — Този път той улови изражението на Ваймс. — Ти сигурно ме мислиш за образован варварин?

— Нека да кажем, че аз бих дал на Снежния склон малко преднина.

— Тъй лй? Огледай се, сър Самюъл. Твоят… район… е град, който можеш да обходиш за половин час. Моят район са два милиона квадратни мили пустиня и планини. Моите помощници са ятаганът и камилите и, да ти кажа право, никой от тях не е особено приказлив, вярвай ми. O, градовете и селцата си имат своя собствена стража, един вид. Не си падат по сложните разсъждения. Но моя работа е да обикалям по забутаните кътчета, да издирвам престъпници и убийци на петстотин мили от всеки, който би бил на моя страна. Така че аз трябва да внушавам страх и да нанасям първия удар, защото никой няма да ми даде шанс да нанеса втори. Аз съм почтен човек в известен смисъл. Така мисля. Аз оцелявам. Оцелях седем години в общественото училище в Анкх-Морпорк под снизходителните погледи на синовете на благородниците. В сравнение с това животът сред д’регите си е направо лек и приятен, мога да те уверя. Аз раздавам своето правосъдие незабавно и евтино.

— Научих как си се сдобил с името си…

Ахмед сви рамене.

— Човекът беше отровил водата. Това беше единственото кладенче на двайсет мили разстояние. Измряха петима мъже, седем жени, тринайсет деца и трийсет и една камили. А някои от тях бяха много ценни камили, трябва да знаеш. Имах показанията на човека, който му продал отровата, и тези на достоверен свидетел, видял го край кладенеца в съдбоносната вечер. Веднъж щом получих и показанията под клетва на слугата му, защо трябваше да отлагам с още цял час?

— Понякога ние прибягваме до съдебни процеси — отбеляза Ваймс.

— Да. Лорд Ветинари отсъжда. Е, хубаво, на петстотин мили от другите хора аз съм законът. — Ахмед махна с ръка. — O, без съмнение човекът би обяснил, че има смекчаващи вината обстоятелства, че е имал нещастно детство, че страда от остра форма на Зарази-Кладенче. Но аз съм свикнал да обезглавявам страхливи убийци.

Ваймс се предаде. Човекът имаше право. Човекът имаше цял меч освен това.

— Всеки скача според тоягата — заключи той.

— Мечът спестява и подскачането — ухили се Ахмед. — Недей да се мръщиш, беше майтап. Аз знаех, че принцът замисля заговор и си казах: не е редно. Ако убие някой анкх-морпоркски лорд, това би било политика. Но да убие брат си… Помислих си — как да преследвам дребни престъпници из планините, като ще съм станал част от много по-голямо престъпление? Принцът иска да обедини цял Клач. Лично аз харесвам малките племена и държавици, дори и с техните малки войни. Не бих възразил, ако нападнеха Анхк-Морпорк защото така им се иска или заради ужасните ви лични навици, или заради немислимата ви арогантност… Има достатъчно причини да се воюва с Анхк-Морпорк. Но лъжата не е една от тях.

— Разбирам те — каза Ваймс.

— Но какво бих могъл да направя сам? Да арестувам Принца ли? Аз съм негов полицай, както ти си полицай на Ветинари.

— Не. Аз съм служител на закона.

— Знам само, че трябва да има полиция дори и за кралете.

Ваймс замислено се загледа в обляната от лунна светлина пустиня.

Някъде там се намираше армията на Анхк-Морпорк, доколкото бяха успели да я съберат. А някъде оттатък чакаше армията на Клач. Хиляди мъже, които иначе вероятно биха си допаднали, ако се видят на чашка в кръчмата, сега щяха да се втурнат едни срещу други и щяха да се избиват, а след първата атака вече нямаше да има нужда от извинение да го направят отново и отново…

Той си припомни как в детските си години слушаше старците на улицата да си говорят за войната. По негово време не бе имало твърде много войни. Градовете-държави в Сто Лат основно се опитваха да се докарат взаимно до банкрут, докато Гилдията на убийците не решеше въпросите им на равни начала. Повечето хора всъщност само се дърлеха и въпреки че това дразнеше, беше далеч по-добре от копие, забито в черния дроб.

Най-живо си спомняше, освен описанията на локви, пълни с кръв и хвърчащи крайници, думите на един старец: „И ако кракът ти затънеше в нещо, винаги беше най-умно да не поглеждаш какво е то, за да не си избълваш вечерята“. Старецът не обясни по-подробно. Но останалите старци като че разбраха. Както и да е, нищо не беше по-лошо от обясненията, които Ваймс си представяше сам.

Той си спомняше още за други трима старци, които се грееха по цял ден на слънцето на една пейка. Те общо разполагаха с пет ръце, пет очи, четири и половина крака и две и три четвърти лица. И седемнайсет уши. (Уинстън Лудия показваше колекцията на всяко добро момченце, което му изглеждаше достатъчно уплашено.)

— Значи той е искал да започне война.

Ваймс трябваше накрая да си отвори устата и да го произнесе на глас, защото в противен случай главата му не би могла да побере подобна идиотска идея. Човекът, за когото всички казваха, че бил честен, благороден и добър, искаше война.

— Да, разбира се — съгласи се Ахмед. — Нищо не сплотява така хората, както хубавата война.

Как да се разбереш с някого, който разсъждава по този начин? Ваймс се замисли. При обикновения убиец… е, човек има цял спектър от възможности. Той можеше да се справи с обикновен убиец. Имаме престъпници, имаме и полицаи и те създават своего рода люлка, която някак си се уравновесява. Но когато се сблъскаш с човек, който сяда и решава да започне война, какво, в името на седемте кръга адови, може да уравновеси такъв човек? Тогава е нужен полицай с размерите на държава.

Човек не можеше да вини войниците. Те просто стояха и чакаха да бъдат насочени в правилната посока.

Нещо изтропа в срутената колона. Ваймс погледна натам и издърпа полицейската палка от джоба си. Тя проблесна на лунната светлина.

Каква работа можеше да върши това нещо? Означаваше, че той има правото да преследва и лови дребни престъпници, извършили дребни престъпленийца. Беше безсилно срещу толкова големите престъпления, че човек дори не можеше да ги види. А той живееше в тях. Значи… по-безопасно ще е да се придържаме към малките престъпления, Сам Ваймс.

— АЙДЕ, ЮНАЦИ! ДАЙТЕ ДА ГИ ЗАВРЕМ В ДИРНИКА НА ГЬОГРАФИЯТА!

Тъмни фигури наскачаха иззад порутените колонади. Ятаганът на Ахмед изпищя тънко, когато той го извади с един замах от ножницата.

Ваймс видя как към него се устремява алебарда — анкх-морпоркска алебарда! — и уличните рефлекси взеха връх. Той не загуби време да се подхилва на човек, който беше достатъчно глупав да напада пеши войник с пика. Приклекна, за да избегне острието, сграбчи дръжката и дръпна с такава сила, че собственикът на оръжието налетя право върху замахналия насреща крак.

После отскочи настрана, като се бореше да измъкне меча си изпод непознатите му одежди. Залегна, за да избегне дивия замах на друга сенчеста фигура, лакътят му се заби в нещо болезнено.

Когато отново се изправи, се оказа лице в лице с човек и гол меч в ръка…

…разнесе се копринен звук… и човекът се люшна назад… на лицето му все още беше изписана изненада, когато главата отлетя настрани от тялото.

Ваймс смъкна покривалото си за глава.

— Аз съм от Анкх-Морпорк, тъпанари такива!

Едър силует с меч във всяка ръка изникна пред него.

— ШТИ ОТКЪСНА ИЗИКА ЕЙ СИГА, ТИ… ТИ… МАЗЕН… O, вие ли сте, сър Самюъл?

— Ъ? Уиликинс?

— Да, сър. — Икономът му се изпъчи.

— Уиликинс?

— Извинете ме само за момент, сър… СПРЕТЕ, ЕЙ ВИЕ КУЧИ СИНОВЕ… не бях известен за вашето присъствие тук, сър.

— Оня там още се бие, сержант!

Ахмед беше опрял гръб в колоната. В краката му вече лежеше един труп. Трима мъже се опитваха да се приближат достатъчно до него, но и да не попаднат в обсега на свистящата стена, която създаваше с ятагана си.

— Ахмед! Те са на наша страна! — изрева Ваймс.

— А, тъй ли било? Извини ме тогава.

Ахмед свали меча си и измъкна цигарето от устата си. Кимна към един от войниците, които се бяха опитали да го убият, и каза мило:

— Добро утро.

— К’во, и ти ли си един от наш’те?

— Не, аз съм от…

— Той е с мене! — излая Ваймс. — Как се озова тука, Уиликинс? Сержант Уиликинс, както виждам.

— Патрулирахме, сър, и бяхме нападнати от група клачиански господа. При последвалата неразбория…

— …трябваше да го видите само, сър! Отхапа носа на копелето, ей тъй — допълни един от войниците.

— Вярно е, сър, че проявих грижовност да защитя доброто име на Анкх-Морпорк. Както и да е, след като…

— …и оня тип, сержант, как го намушка право в…

— Моля те, редник Бурк, в момента уведомявам сър Самюъл за протеклите събития, — каза Уиликинс.

— Сержантът требе да ’земе медал, сър!

— Тези от нас, които оцеляха, трябваше да се укрият от вражеските патрули и тъкмо обмисляхме възможността да легнем край тази постройка и да очакваме зората, когато се натъкнахме на вас и на този господин.

Ахмед го наблюдаваше зяпнал.

— Сержант, колко души наброяваше клачианският патрул? — попита той.

— Деветнайсет души, сър.

— Много прецизно сте ги преброил, на тази светлина.

— Бях в състояние да ги преброя… пост фактум, сър.

— Искаш да кажеш, че сте ги убили всичките?

— Да, сър — кротко потвърди Уиликинс. — Въпреки че и ние загубихме петима човека, сър. Ако не броим редниците Хобли и Уеб, сър, които за съжаление изглежда починаха в резултат на настоящото нещастно недоразумение. С ваше позволение, сър, ще отнеса телата.

— Горките — каза Ваймс, който чувстваше, че това не е достатъчно като епитаф, но е по-добре от нищо.

— Късметът на войника, сър. Редник Хобли, приятелите му го наричаха Рижавия, беше на деветнайсет и живееше на Тирбушонената улица, където приживе произвеждаше връзки за обувки. — Уиликинс хвана ръцете на мъртвеца и ги скръсти на гърдите му. — Ухажваше една млада дама, наречена Грейс, снимка на която беше така любезен да ми покаже снощи. Както ми беше дадено да разбера, тя работи като прислужничка у лейди Вентури. Ако бъдете така добър да ми подадете главата му, сър, ще се оправя нататък ЕЙ ЛЕКЕТА КОЙ ВИ РАЗРЕШИ ДА СЯДАТЕ Я СКАЧАЙТЕ НА КРАКА НА СЕКУНДАТА ИЗОПНИ ГЪРДИ СВАЛИ ШЛЕМА ОТДАЙ ПОЧИТ ПРОЯВИ РЕСПЕКТ!

Облаче дим се изтърколи покрай ухото на Ваймс.

— Знам какво си мислиш — каза Ахмед. — Но така е на война, сър Самюъл. Събуди се и помириши кръвта.

— Но… само до преди минута те бяха живи…

— Твоят приятел явно знае по-добре от теб как стават тези неща. Ти — не.

— Той е иконом!

— Е, и? Убий или ще бъдеш убит — това важи даже и за икономите. Ти не си войник по душа, сър Самюъл.

Ваймс тикна полицейската си палка под носа му.

— Аз не съм убиец по душа! Виждаш ли това? Виждаш ли какво пише на него? Аз трябва да пазя мира! А ако за целта ми се налага да избивам хора, значи просто чета погрешното упътване.

Уиликинс безшумно се появи, като мъкнеше втория труп.

— Нямах привилегията да науча много за този млад човек. Наричахме го Паяка, сър. — Поизправи се. — Свиреше доста зле на хармоника и надълго и нашироко разказваше за дома си. Бихте ли желал един чай, сър? Редник Смит тъкмо го запарва. Хмм…

Икономът учтиво се покашля.

— Да, Уиликинс?

— Не ми допада да подхващам въпроса, сър…

— Казвай, човече!

— Случайно да носите със себе си такива неща като бисквити, например? За чая ви, сър? Колебая се да ви предложа чай без бисквити, но ние самите не сме яли вече два дена.

— Но нали сте били на патрул?

— Снабдителна мисия, всъщност, сър.

Уиликинс изглеждаше притеснен. Ваймс се наежи:

— Искаш да кажеш, че Ръждьо не ви е осигурил нищо за ядене ли?

— O, напротив, сър. Но после се разчу, че…

— Разбрахме, че нещо не е наред, щом консервите с овнешко започнаха да гърмят — промърмори редник Бурк. — И бисквитите бяха доста… жизнени. Оказа се, че проклетият Ръждьо ни е дал храна, дето и тия с чаршафите по главите не я ядат…

— А ние, както е известно, ядем всичко — каза 71-часовия Ахмед.

— РЕДНИК БУРК СМОТАНЯК ТАКЪВ РАЗГОВАРЯШ С КОМАНДВАЩИЯ СИ ОфИЦЕР СЯКАШ ВЕЧЕ СИ КАПИТАН СРАМОТА искрено се извинявам, сър, но всички се чувстваме леко… отпаднали.

— Мина доста време, откак отхапа последния нос ли? — попита 71-часовия Ахмед.

— Ахахаха, сър — отговори Уиликинс.

Ваймс въздъхна.

— Уиликинс, когато свършите, искам ти и хората ти да дойдете с мене.

— Много добре, сър.

Ваймс кимна на Ахмед.

— И ти също. Ножът е опрял до кокала.