Шовинист

Двата лагера внимателно се наблюдаваха. Бяха отдавнашни врагове. Бяха мерили сили безброй пъти, бяха вкусвали както горчивината на поражението и сладостта на победата, така и пръстта в кварталните градинки. Но тази среща щеше да надхвърли всичко.

Кокалчета побеляха. Подковани ботуши проскърцаха от нетърпение.

Капитан Керът тупна веднъж-дваж топката.

— Чудесно, момчета, дайте да опитаме още един път, става ли? И вече без магарешки номера. Уилям, какво ядеш?

Артистичния Топуз се начумери. Никой не знаеше неговото име. Децата, с които беше отрасъл, не го знаеха. Майка му, ако някога изобщо я откриеше, вероятно нямаше да знае името му. Но Керът го беше научил по някакъв начин. Ако някой друг го наречеше „Уилям“, този някой вероятно щеше да търси ухото си. В устата, навярно.

— Дъвка, господине.

— Донесъл ли си достатъчно за всички?

— Не, господине.

— Тогава я извади, ето там има едно хубаво кошче. Сега, хайде… Гевин, какво е това в ръкава ти?

Известният като Чувала Гев дори не си направи труда да спори.

— Т’ва е нож, господин Керът.

— И се обзалагам, че си донесъл достатъчно за всички, нали?

— Ами да, господине.

Чувала се ухили. Той беше на десет години.

— Хайде, остави ги в купчината при другите…

Полицай Шу надникна иззад стената в пълен потрес. На широката алея се бяха събрали около петдесет младежи. На средна възраст, измерена в години — около единадесет. На средна възраст, измерена в цинизъм и преднамерена злоба: около 163. Анкх-морпоркският футбол нямаше врати в нормалния смисъл, но въпреки това две бяха направени във всеки край на алеята, съгласно стария, издържал на времето начин — от струпани на купчинки вещи на мястото на гредите.

Две купчинки — една от ножове и една от тъпи инструменти.

В центъра на групата момчета, облечени в цветовете на две от най-гадните улични банди, капитан Керът тупкаше един надут свински мехур.

Полицай Шу се поколеба дали не следва да му се притече на помощ, но човекът изглежда се справяше с лекота.

— Ъ-ъ, капитане? — осмели се той.

— O, здравей, Редж! Ние тъкмо започвахме приятелска игра на футбол. Това е полицай Шу, момчета.

Петдесет чифта очи сякаш процедиха: „Ще те запомним, ченге.“

Редж заобиколи стената и очите забелязаха стрелата, която пронизваше нагръдника му и се подаваше няколко инча откъм гърба му.

— Възникна малка неприятност, сър. Мислех си, че е по-добре да ви уведомя. Взели са и заложник…

— Идвам веднага. Окей, момчета, ще трябва да ме извините. Играйте помежду си, става ли? И очаквам да ви видя всичките във вторник на спявката с пържени наденички.

— Ъхъ, господине — каза Артистичния Топуз.

— И ще помолим ефрейтор Ангуа да ви научи как се вие край лагерен огън.

— Да, върхът — каза Чувала.

— А сега, какво трябва да направим, преди да се разделим? — подкани Керът.

Скатовете и Мохоките се спогледаха срамежливо. Обикновено се изнервяха от дреболии. Да покажеш страх при каквито и да е обстоятелства се смяташе за недопустимо. Но под каквито и кланови правила да бяха отраснали, никое от тях не предполагаше появата на някой като Керът.

С изражения от типа „Ще-те-убия-само-да-си-казал-на-някого“, те вдигнаха палците на ръцете си на нивото на ушите и извикаха хорово:

— Уиб-уиб-уиб.

— Уоб-уоб-уоб — отвърна сърдечно Керът. — Окей, Редж, хайде да тръгваме.

— Как го правите това, капитане? — попита полицай Шу, когато се отдалечиха достатъчно.

— O, само си вдигаш палците. Но е задължително да не казваш на никого, защото това е наш таен знак.

— Но те са едни дребни главорези, капитане! Малолетни убийци! Злодеи!

— Да, малко са безочливи, но всъщност отвътре са прекрасни момчета, ако човек успее да ги опознае…

— Чувал съм, че те никога никому не са дали време да ги опознае! Господин Ваймс знае ли, че се занимавате с това?

— В известен смисъл — да. Казах му, че искам да организирам клуб за уличните деца и той каза, че това е чудесна идея, особено ако им организирам летен лагер на ръба на някоя много стръмна и по-ветровита скала. Но той винаги си говори така. Сигурен съм, че никога не го мисли наистина. Къде са тези заложници?

— Пак е при Вортин, капитане. Но… този път е по-лошо от обикновено…

Зад тях Скатовете и Мохоките се гледаха войнствено. След това всеки прибра оръжията си и се отдалечи предпазливо. Не че не искаме да се бием, сякаш казваха те. Просто сега имаме някои по-важни неща за вършене, така че ще си ходим, за да видим какви точно бяха те.

На доковете беше доста тихо — липсваха обичайните викове и общи брътвежи. Хората бяха прекалено заети да обмислят как да изкарат повече пари.

Сержант Колън и ефрейтор Нобс, облегнати на камара греди, гледаха как един човек изключително внимателно изписва името „Гордостта на Анкх-Морпорк“ на носа на близкия кораб. В един момент човекът установи, че е изпуснал „о“-то и полицаите лениво се наслаждаваха на реакцията му.

— Бил ли си по море, сержант? — попита Ноби.

— Ха! Не и човек като мене! — отговори Колън. — Не си падам да лъскам мачтата, момче, от мене да го знаеш.

— О-о, никога! — каза Ноби. — Никога не съм лъскал никакви мачти.

— Естествено!

— Винаги съм бил много чистоплътен в този смисъл.

— Пък и не знаеш какво точно означава да лъскаш мачтата, нали?

— Не, сержант!

— Означава да пътуваш по море. Човек просто не може да разчита на проклетото море. Когато бях малко момченце, прочетох книжката за детенцето, дето се превърнало в русалка, такива ми ти работи, и заживяло на дъното на морето…

— С мачтата…

— Именно! И беше прекрасно, като разговаряше с рибите и с розовите мидички и с другите работи. Когато отидохме на почивка в Куирм и аз видях морето, си помислих: ето, сега ще видите всички! И ако мама не беше достатъчно пъргава в краката, просто не знам какво можеше да се случи. Нали детенцето от книжката можеше да диша под водата, аз откъде да знам… Всичко това за морето се оказаха мръсни лъжи! То е само една голяма локва с раци вътре.

— Чичото на мама беше моряк — сподели Ноби. — Но след голямата чума си смени професията. Едни фермери го напили, а като се събудил на следващата сутрин, вече бил вързан за някакъв плуг.

Те се наместиха по-удобно.

— Изглежда сякаш ще има битка, сержант — каза Ноби, докато художникът много внимателно започваше да изписва финалното „к“.

— Няма да продължи дълго, обаче. Това, клачианците, са една сбирщина от страхливци — отговори Колън. — Щом опитат вкуса на студената стомана, ще се втурнат да бягат през глава обратно през пустинята си.

Сержант Колън имаше широка обща култура. Той беше минал през школата на Баща Ми Винаги Казваше, завършил беше колежа Всички Знаят, а в момента правеше аспирантура в университета Един Човек В Кръчмата Го Разправя.

— Значи няма да си имаме проблеми, така ли?

— Разбира се, те не са със същия цвят като нас — продължи Колън. — Да де… като мене, във всеки случай, — допълни при вида на множеството нюанси, в които се преливаше ефрейтор Нобс.

— Полицай Визит е доста кафявичък — отбеляза Ноби. — А аз никога не съм го виждал да бяга от нещо. Даже, ако реши, че има шанс да пробута някому някой от своите религиозни памфлети, той го гони като териер.

— Да-а, но омнианците повече приличат на нас. Малко са особняци, така де, но иначе отвътре са си като нас. Не, начинът да познаеш кой е клачианец е като го чуеш да използва много думи, дето започват с „ал“. Само така можеш да кажеш дали са клачианци. Като ал-кохол, виждаш ли?

— Те ли са открили бирата?

— Да-а.

— Умно.

— Аз не бих нарекъл това умно. — Сержант Колън късно осъзна, че е допуснал тактическа грешка. — По-скоро е въпрос на късмет.

— И какво друго са измислили?

— Ами-и-и те… — Колън затършува из мозъчните си гънки. — Измислили са ал-гебрата. Това е когато се събират букви. За хора, на които мозъците им не са достатъчно умни, за да събират цифри.

— Това доказан факт ли е?

— Разбира се. Всъщност — продължи Колън малко по-убеден накъде води пътеката на мислите му, — веднъж чух един от магьосниците в Университета да казва, че клачианците са открили едното нищо. Това бил техният огромен принос към сметките. Аз попитах „Какво?“ и той каза, че те открили нулата.

— Не е трудна работа. Всеки може да открие нищото. Аз не бих откривал едното нищо.

— Това ти разправям и аз — потвърди Колън. — Аз му отговорих, че хората, които са открили числата, като четири и… и…

— Седем…

— Да, именно, че това са истинските гении. Нищото няма нужда от откриване. То просто си седи там. Те може би само са го намерили.

— Да, във всичката тая пустиня.

— Именно! Така де! В пустинята. Която, както е известно, е всъщност едно голямо нищо. Нищото е природен ресурс за клачианците. Виж, в това има логика. И понеже ние сме много по-цивилизовани, имаме повече неща около нас. И можем да ги преброим и така да открием числата. То е също като… да де, казват, че клачианците са открили астрономията…

— Ал-трономията, — услужливо се намеси Ноби.

— Не, не… Ноби, предполагам, че те вече са били открили „с“-то по това време или по-скоро са го откраднали от нас… Както и да е, на тях им се е наложило да открият астрономията, защото нямат какво да гледат около себе си по земята. Всеки може да гледа звездите и да им дава имена. А на всичкото отгоре и са го нарекли откривателство. Ние не обикаляме насам-натам да обясняваме, че сме открили това или онова, само защото сме му хвърлили едно око набързо.

— Чувал съм, че те имат множество странни богове.

— А-ха, и побъркани свещеници — отговори Колън. — Половината от тях обикалят с пяна по устата. И вярват в какви ли не невъзможни работи.

Те позяпаха още малко художника, потънали в мълчание. Колън очакваше с тих ужас въпроса, който последва.

— Значи как по-точно те са различни от нас, в такъв случай? — попита Ноби. — Щото и някои от нашите свещеници са…

— Надявам се, че не си престанал да бъдеш патриот — студено произнесе Колън.

— Не, разбира се, че не. Просто питах. Разбира се, ясно ми е, че техните са много по-лоши от нашите, защото са чужденци и всичко останало.

— И разбира се, те са побъркани на тема война — допълни Колън. — Злонравни бандити с извити мечове.

— Искаш да кажеш, че… те злонамерено атакуват, докато страхливо бягат в мига, когато са опитали вкуса на студената стомана?

Ноби имаше коварно добра памет за детайлите.

— Както ти казах — не може да им се вярва. И пърдят страшно след ядене.

— Е… И ТИ правиш така, сержант.

— Да, но аз не се опитвам да бъда учтив, Ноби.

— Наистина, много е добре, че те има наблизо да обясняваш нещата, сержант. Удивително е колко много неща знаеш.

— И аз самият се чудя на себе си понякога — отговори скромно Колън.

Художникът се облегна назад, за да се наслади на работата си. Те чуха как издаде кратък сърцераздирателен вопъл и едновременно кимнаха с удовлетворение.

Както Керът вече знаеше, преговорите за освобождаване на заложници са усукана работа. Главното е да не се насилват нещата. Трябва да се изчака, докато другата страна бъде готова да преговаря.

Така че той си уплътняваше времето, седнал зад една преобърната карета, която полицаите използваха като щит срещу случайните стрели, и пишеше писмо до дома. Това беше упражнение, изискващо много чумерене, дъвкане на молива и малко от това, което Командир Ваймс наричаше „балистичен подход към правописа и пунктуацията“.

Керът сгъна прилежно писмото и го мушна под нагръдника си.

— Смятам, че им дадохме достатъчно време да обмислят предложението ни. Какво имаме нататък в списъка?

Полицай Шу се порови в мърлява папка и измъкна следващия лист.

— Стигнахме до откраднати пенита от слепи просяци — започна той. — O, не, това наистина е добро…

Керът взе листа в една ръка и мегафона — в другата. Внимателно подаде глава над ръба на каретата.

— Добро утро, отново! — каза лъчезарно. — Намерихме още една страница! Кражбата на бижутерия от…

— Да! Да! Ние го направихме! — изкрещя глас от вътрешността на сградата.

— Наистина ли? А аз дори още не съм казал какво е то.

— Няма значение, ние го направихме! Сега може ли да излезем оттука, моля?

Друг звук се прокрадна през гласа на говорещия — нещо като ниско продължително ръмжене.

— Мисля, че трябва да знаете какво точно сте откраднали — каза Керът.

— Ами-и-и… пръстени? Златни пръстени?

— Съжалявам, не са посочени пръстени.

— Перлена огърлица? Да, това беше…

— Става по-топло, но — не.

— Обици?

— Аха, доближаваме се — окуражително подхвърли Керът.

— Корона, така ли? Може би диадема?

Керът се отпусна до полицая.

— Тук пише тиара, Редж, можем ли да приемем?… — Той се изправи. — Готови сме да приемем „диадема“. Много добре.

Той погледна отново надолу към полицай Шу.

— Това е в реда на нещата, нали, Редж? Не е прилагане на полицейско насилие и бруталност?

— Няма как да е, капитане. Те разбиха магазина, те взеха заложник…

— Надявам се да си прав…

— Моля те! Не! Добро момче! Легни!

— Изглежда сме точно навреме, сър — каза Редж Шу, като надничаше иззад ръба на каретата. — Можем да ги обвиним във всичко с изключение на нападението в Хайд Парк…

— Ние го направихме! — изпищя някой.

— …ама го е сторила жена…

— Ние го направихме! — Този път гласът беше доста по-висок. — Сега може ли вече да излезем?

Керът се изправи и вдигна мегафона.

— Господа, бихте ли излезли с високо вдигнати ръце?

— Шегуваш ли се? — изхленчи някой в съпровод от ново гърлено ръмжене.

— Добре, поне дръжте ръцете си където мога да ги виждам.

— Разчитай на това, господине!

Четирима мъже се запрепъваха към улицата. Бризът развяваше съдраните им дрехи. Този, който очеввдно беше водачът им, насочи гневен показалец назад към портата, докато Керът крачеше към тях.

— Трябва да обвините собственика на това място! Отглеждането на диви животни като онова там, дето беше в сейфа му, е истински позор! Ние нахлухме абсолютно мирно, а то се нахвърли върху нас без каквато и да е причина!

— Но вие стреляхте по полицай Шу — отговори Керът.

— Само за сплашване! Само за сплашване!

Полицай Шу посочи стрелата, която още стърчеше от нагръдника му.

— Ей тука ме улучиха! — оплака се той. — Трябва да се завари, а ние сами си плащаме за поправката на снаряжението. Ще остане белег, знаете, каквото и да го правя.

Ужасените погледи на крадците се вторачиха в шевовете по врата и китките му, постепенно в главите им просветна мисълта, че макар човешката раса да съдържа разнообразие от цветове, твърде малко измежду живите хора са сивкави с оттенък на зелено.

— А, ама ти си зомби!

— Така-така! Гавра с труп, а! — отговори остро полицай Шу.

— И освен това взехте ефрейтор Ангуа за заложник. Една дама.

Гласът на Керът звучеше твърде учтиво, но загатваше, че някъде наблизо гори фитил и би било много добра идея да не изчакват огънят да стигне до бурето.

— Да… нещо такова… но тя трябва да е избягала някъде, когато това същество ни връхлетя…

— Искате да кажете, че сте я зарязали вътре? — каза Керът, все още много меко.

Мъжете се свлякоха на колене. Главатарят им протегна умолително ръце.

— Моля ви! Ние сме само прости крадци и обирджии! Ние не сме лоши хора!

Керът кимна към Шу.

— Отведи ги в Двора, полицай!

— Слушам! — каза Редж. С многозначителен поглед зареди арбалета си. — Благодарение на вас съм вътре с десет долара. По-добре не се опитвайте да бягате!

— Не, сър! Не и ние, сър!

Керът се засуети из сумрачната сграда. Ужасени физиономии надничаха от вратите. Той им се усмихна окуражително, докато крачеше към стаята със сейфа.

Ефрейтор Ангуа тъкмо приглаждаше униформата си.

— Преди да кажеш каквото и да е — не съм ухапала никого — бързо започна тя, когато той се появи. — Никакви рани на месо. Само им съдрах гащите. И не беше цвете за мирисане, трябва да отбележа.

Иззад рамката на вратата надникна уплашено лице.

— O, господин Вортин — каза Керът. — Надявам се да установите, че всичко е наред. Изглежда те са захвърлили всичко заграбено, преди да побягнат.

Търговецът на диаманти го изгледа удивено.

— Но те бяха взели заложник…

— Те обясниха, че е било грешка от тяхна страна — отговори Керът.

— И… и се чуваше ръмжене… сякаш е влязал вълк…

— Е, вие знаете как е, когато крадците се чувстват притиснати на тясно…

Не беше никакво обяснение, но тъй като тонът подсказваше обратното, господин Вортин го прие като такова за цели пет минути след като Керът и Ангуа вече си бяха отишли.

— Е, чудесно като за начало на работния ден — подхвърли Керът.

— Благодаря, да, не ме нараниха — отговори Ангуа.

— Човек се чувства полезен на обществото, някак си.

— Само ми развалиха прическата и още една блуза отиде по дяволите.

— Много добре!

— Понякога изпитвам подозрение, че не слушаш нищичко от това, което говоря.

— Радвам се да го чуя — увери я Керът.

Цялата Стража се събираше. Ваймс погледна надолу към морето от лица.

„Господи, колко хора имаме сега? Преди години Стражата се броеше на пръстите на ръката на кьорав касапин, а сега…“

И още се стичаха насам!

Той се наклони към капитан Керът.

— Какви са всичките тия хора?

— Полицаи, сър. Вие сте ги назначавал.

— Така ли съм направил? Че аз дори не съм виждал някои от тях!

— Вие парафирахте документите им, сър. И всеки месец подписвате ведомостта за заплатите им. Евентуално…

В гласа му се чувстваше повей на критичност. Подходът на Ваймс към канцеларската работа се състоеше в това да не я докосва, докато някой не се развика за нещо, но дори и тогава винаги се намираше кой да му помогне да се ориентира в нещата.

— Но как са постъпили тука?

— По обичайния начин, сър. Заклеват се, всеки получава шлем…

— Ха, ами че това е Редж Шу! Та той е зомби! Разпада се на части през цялото време!

— Много значима фигура в общността на неумрелите, сър.

— Добре, ами той как постъпи в Стражата?

— Дойде миналата седмица в Двора да се оплаче, че Стражата тормозела някакви караконджоли. Държеше се много, хмм, необуздано, сър. Затова го убедих, че Стражата се нуждае от експертното му мнение — и той постъпи при нас.

— И вече няма оплаквания?

— O, удвоиха се, сър. И все са от страна на неумрелите, сър, и всичките са срещу господин Шу. Интересно, наистина.

Ваймс се вторачи в капитана.

— Той е много огорчен от факта, сър. Установил, че неумрелите просто не желаят да разберат трудностите на полицейската работа в едно мулти-витално общество, сър.

„Мили боже, точно каквото аз бих направил. Но аз бих го сторил, защото не съм добър човек. Керът е добър, той направо заслужава медал за това, със сигурност не би могъл…“

И Ваймс почувства, че никога няма да го разбере. Някъде зад невинното изражение в погледа на Керът имаше залостена стоманена врата.

— Ти го записа, така ли?

— Не, сър. Вие, сър. Вие подписахте заповедта му за назначаване и ведомостта за снаряжението, и нареждането за настаняване, сър.

Ваймс получи ново видение на прекалено много документи, подписани в суматохата. Но трябва да ги е подписал и те се нуждаеха от хора, това си беше истина. Просто му се струваше, че все пак той следва да е човекът, който…

— Сър, всеки с ранг от сержант нагоре има право да вербува нови попълнения. — Керът сякаш четеше мислите му. — Има го в Правилника. Страница двайсет и две, сър. Точно под лекето от чай.

— И ти си вербувал… колко точно?

— O, само един или двама. Все още нямаме достатъчно работна ръка, сър.

— Сигурно, щом сме взели Редж. Неговите ръце падат непрекъснато.

— Смятате ли да говорите пред хората, сър?

Ваймс погледна насъбралото се… хмм, множество. Нямаше друга подходяща дума. Е, имаше доста други думи, но нямаше да е учтиво да ги използва.

Високи, ниски, дебели — тролове, още с лишеите си по тях, брадати джуджета, натрапващото се керамично присъствие на голема Дорфл, неумрели… той и досега не беше убеден дали това понятие включва ефрейтор Ангуа, много интелигентно момиче и много полезен върколак, когато се наложи. Бездомни и безпризорни, както Колън беше казал веднъж. Бездомници и проклети безпризорници, защото нормалните хора не ставаха ченгета.

Формално всички носеха униформа, с изключение на факта, че никой не носеше еднаква униформа с останалите. Всеки нов полицай просто го изпращаха долу в оръжейницата да си избере каквото му е по мярка и резултатът беше подвижна историческа изложба: „Смешните шлемове през вековете“.

— Ъ-ъ… дами и господа… — започна Ваймс.

— Тишина, моля, и слушайте Командир Ваймс! — изрева Керът.

Ваймс срещна погледа на Ангуа, която се подпираше на стената. Тя безпомощно подбели очи.

— Да, добре, благодаря ти, капитане.

Ваймс се обърна отново към строения в боен ред цвят на Анкх-Морпорк. Отвори уста. Вторачи се. Стисна устни с изключение на дясното ъгълче. И процеди през това ъгълче:

— Каква е оная дребна буца на главата на полицай Кремъчко?

— Това е стажант-полицай Бъги Суайърс, сър. Той обича да има добър изглед.

— Той е гном.

— Точно така, сър!

— Още един от твоите ли?

— От нашите, сър — отговори Керът отново с укорния си тон. — Да, сър. В участъка на Улицата на чревцата е от миналата седмица.

— O, богове… — промърмори Ваймс.

Бъги Суайърс улови погледа му и отдаде чест. Той беше пет инча висок.

Ваймс повъзстанови психическото си равновесие. Значи — дълги и къси, и високи… бездомни и безпризорни — всички ние.

— Не смятам да ви задържам дълго — каза той. — Всички ме познавате… така де, повечето от вас ме познават — добави той, хвърляйки кос поглед на Керът. — И знаете, че аз не съм много по речите. Но съм сигурен, че всички сте забелязали как тая работа с Лешп разбуни хората. Вървят много приказки за война. Тя не е наша работа. Войната е работа на войниците. Нашата работа, струва ми се, е да пазим мира. Искам да ви покажа този…

Той отстъпи крачка назах и извади със замах нещо от джоба си. Или това поне беше първоначалното му намерение. Чу се звук от разпрано, сякаш някаква част от бельото му се съдра.

— По дяволите… ох…

Той вдигна нависоко блестящ жезъл от черно дърво, като остави разпарцаливения си джоб да виси. На върха на жезъла имаше сребърен герб. Полицаите се приведоха напред, за да го видят по-добре.

— Това… ъ-ъ… това… — Запъна се. — Ами тоя старец дойде от двореца преди няколко седмици. Даде ми проклетото нещо… Има табелка, която казва „Притежание на Командира на Стражата, Град Анкх-Морпорк“… Всички знаете, че там в двореца никога нищо не изхвърлят.

Той размаха жезъла неуверено. Дървото беше изненадващо тежко.

— Има си и герб, тука, върху среброто, вижте. — Трийсет полицаи се вторачиха. — И аз си мислех… мислех си — господи, това ли се очаква да нося? Като се замислих, точно така си е, просто някой някога го е измислил правилно. Жезълът дори не е оръжие, той е просто вещ. И в това е целия му смисъл. Както е с униформите. Вижте сега, войнишката униформа превръща войника в част от една тълпа, която се състои от същите униформи като неговата, докато униформата на ченгето…

Ваймс млъкна. По разфокусираните изражения насреща си разбра, че е започнал да строи кула от карти за игра с твърде малко карти в основата. Той се покашля.

— Както и да е… — Изражението му подсказваше всички да забравят последните двайсет секунди. — Нашата работа е да спрем хората да не се бият. Много неща стават по улиците. Вероятно сте чули, че започват да набират доброволци за армията. Добре, хората могат да си се вербуват, ако желаят. Но не трябва да има никакви тълпи по улиците. Настроението е кофти напоследък. Не знам какво има да става, но ние трябва да сме там, когато то стане. — Отново огледа хората. — Още нещо. Тоя нов клачиански посланик, или както там му викат, пристига утре. Не мисля, че Гилдията на убийците е запланувала нещо, но тая нощ ние трябва да проверим пътя, по който ще мине магьосническото шествие. Чудесна малка работа за нощната смяна. И тая нощ всички сме нощна смяна. — Откъм Стражата се разнесе колективен стон. — Както обичаше да казва старият ми сержант, ако не носиш майтап, не идвай при нас. Една хубава инспекцийка от врата на врата, като се ръкувате с всяка дръжка на врата… малко да проветрите униформите. Добрата старомодна полицейска работа. Въпроси? Добре. Много ви благодаря.

Сред отряда се разнесе групово шумолене, след като в края на краищата им просветна, че са свободни да си ходят.

Керът започна да ръкопляска.

Това не беше оня тип ръкопляскане, което средните шефове използват, за да насърчат подчинените си да аплодират големия шеф2. Това ръкопляскане си беше чисто въодушевление, което някак го правеше още по-лошо. Няколко от по-впечатлителните млади полицаи го подеха и после, както малките камъчета събарят лавината, звукът на разнородни хуманоиди, удрящи ръцете си една в друга, изпълни пространството.

Ваймс се наежи.

— Много вдъхновяващо, сър! — каза Керът, когато аплодисментите прераснаха в буря.

Проливен дъжд се сипеше над Анхк-Морпорк. Пълнеше канавките, преливаше навън и вятърът го отнасяше нанякъде. И имаше вкус на сол.

Водоливниците бяха изпълзели от сенките, в които се спотайваха дневно време, и бяха изпонакацали върху всеки свободен корниз, по ъглите на всяка кула, разперили ръце и криле, за да отсеят всичко, що става за ядене, от стичащата се вода. Наистина е удивително какви неща падат понякога връз Анкх-Морпорк. Преваляванията от дребни рибки и жаби са добре познато явление, въпреки че падащите от небесата метални кревати предизвикваха коментари.

Един счупен улук изливаше завеса от вода пред прозореца на Ози Брънт. Той беше седнал на леглото си, защото в стаичката му нямаше столове. Всъщност, като стана дума, нямаше каквито и да е други мебели. Впрочем в момента това не му правеше впечатление. След минута или две вероятно щеше много да се разгневи. После обаче пак щеше да му мине.

Не че Ози беше ненормален в какъвто и да е смисъл. Приятелите му биха могли да кажат, че той е от кротките типове, които таят мислите си, но те не биха го казали, тъй като той нямаше никакви приятели. Имаше група от хора, с които той ходеше на тренировките по стрелба с лък във вторник вечер, понякога отиваше заедно с тях на кръчма след това, а веднъж дори спести пари и почерпи всеки по едно, въпреки че те вероятно не помнеха или биха казали нещо от рода на „Ааа… да-а… Ози.“ Обикновено така казваха. Хората бяха склонни да не му отделят място в съзнанието си, както не обръщат особено внимание на празния въздух.

Той обаче не беше глупак. Разсъждаваше много за нещата. Понякога сядаше и размишляваше с часове, вторачен в противоположната стена, по която във влажните нощи се стичаше вода и чертаеше географската карта на Клач. Някой потропа на вратата:

— Господин Брънт, облечен ли сте, та да вляза?

— Малко съм зает, госпожо Спент — отговори той, като наблъскваше лъка под леглото при списанията си.

— Аз за наема!

— Да, госпожо Спент?

— Знаете какви са условията ми!

— Ще ви платя утре, госпожо Спент — увери я Ози, втренчен в някаква гледка отвън прозореца.

— Плащаш на ръка до обяд или си на улицата!

— Да, госпожо Спент.

Той чу стъпките й да се отдалечават тежко надолу по стълбището.

Преброи до петдесет старателно, протегна ръка надолу и измъкна отново лъка.

Ангуа патрулираше с Ноби Нобс. Това не беше идеалната комбинация, но пък Керът беше дежурен, а в такива нощи Фред Колън, който редеше графика, имаше удивителния талант да дежури на топло зад бюрото си. Така че свободните партньори бяха събрани заедно. Ужасна мисъл…

— Мога ли да кажа нещо, госпожице? — произнесе Ноби, докато те еднообразно проверяваха залостените врати и размахваха фенерите си към страничните улички.

— Да, Ноби?

— То е лично.

— O.

— Аз бих попитал Фред, но той няма да разбере, пък ми иде на ум, че ти ще разбереш, поради защото че си жена. През повечето време, във всеки случай. Недей да се обиждаш, де.

— Какво искаш, Ноби?

— То е за моята… сексуална природа, госпожице.

Ангуа не каза нищо. Дъждът барабанеше върху не по мярка избрания шлем на Ноби.

— Мисля, че е време да се изправя и да погледна истината в лицето.

Ангуа за кой ли път прокле образното си мислене.

— И, ъ-ъ… Ноби, как смяташ да направиш това?

— Искам да кажа, аз си купих от онези нещица. Кремове и това-онова.

— Кремове — повтори Ангуа безизразно.

— С които да се мажа — услужливо подсказа Ноби.

— Да се мажеш.

— И нещата, с които се правят упражнения…

— O, богове…

— Пардон, госпожице?

— Какво? О-о, просто се бях замислила за нещо друго. Продължавай, моля те. Упражнения?

— Да! За бицепси и други такива неща.

— А-а-а! Упражнения. Така ли?

Ноби не изглеждаше да има някакви бицепси в буквалния смисъл. Просто нямаше за какво да се прилепят. Формално той имаше ръце, защото дланите му бяха прикачени някак към раменете, но това, общо взето, беше всичко, което човек можеше да каже за анатомията му.

Ужасеният интерес надделя у Ангуа.

— Защо, Ноби?

Той сведе овчи поглед.

— Ами-и-и… такова… момичетата и така нататък…

За нейно удивление Ноби се изчерви.

— Искаш да кажеш, че… — започна тя. — Ти искаш да… ти си търсиш…

— О-о, не в този смисъл, не!… Тоест, ако човек иска нещата да са както си трябва, тогава… В смисъл, че не — каза Ноби с укор. — Това, което казвам е, че когато човек започне да остарява, той трябва да се установи някъде, да си намери някой, който ще върви ръка за ръка с него по неравните пътища на живота… защо ти е отворена устата?

Ангуа рязко хлопна челюсти.

— Но аз май просто не се срещам с момичета — продължи Ноби. — Тоест, срещам ги и те побягват в ужас.

— Независимо от крема за лице.

— Именно.

— И упражненията.

— Да.

— Добре, доколкото виждам, ти си се погрижил за всички възможности. Да ме утрепеш, ако се сещам къде може да си сгрешил. — Тя се замисли за момент. — Какво ще кажеш за Стамина Дръм от Брястовата улица?

— Тя има дървен крак.

— Добре, ами тогава… Верити Пушпрам, чудесно момиче, тя държи сергията за миди на Крайбрежната улица?

— Чукоглавата ли? Та тя винаги вони на риба! И освен това е кривогледа.

— Да, обаче има собствен бизнес. И прави чудесни специалитети.

— И е кривогледа.

— Това не е точно кривогледство, Ноби.

— Знаеш за какво приказвам.

Ангуа трябваше да признае, че й е ясно. Това при Верити беше обратното на кривогледство. Очите й сякаш се стараеха да погледнат всяко към прилежащото му ухо. Когато разговаряше с нея, на човек му се налагаше да потиска чувството, че тя ей сега ще тръгне в две противоположни посоки. Но пък кормеше рибата като за шампионат!

Ангуа се замисли отново. Познаваше този синдром. Всички те твърдяха, че си търсят сродна дуща и другар в живота, но рано или късно нещата опираха до кожа, гладка като коприна и гръдна обиколка, достойна за стадо крави.

Освен Керът. Това беше почти… почти едно от най-дразнещите му качества. Ангуа подозираше, че той не би възразил, ако тя се обръсне гола глава или пък си пусне брада. Не че нямаше да забележи, просто не би имал нищо против, и странно защо това беше утежняващо вината му обстоятелство.

— Единственото, което ми хрумва като възможност — каза тя внимателно, — е че жените често намират за привлекателни мъже, които ги разсмиват.

Ноби се поразведри.

— Наистина ли? Имам сериозни шансове в такъв случай.

— Чудесно.

— Хората ми се смеят през цялото време.

Високо над тях, напълно пренебрегнал факта, че дъждът го мокреше до кости, Ози Брънт провери още веднъж промазания плат, в който беше увит лъка му, и се приготви за дълго чакане.

Дъждът беше приятел на ченгетата. Тази вечер хората се подготвяха основно за престъпления на закрито.

Ваймс се беше прислонил на завет до един от фонтаните на площад Сатор. Фонтаните не работеха от години, но въпреки това той се чувстваше също толкова мокър, сякаш беше застанал точно под струите. Никога досега не му се беше случвало да го вали хоризонтален дъжд.

Наоколо беше пусто. Капките дъжд маршируваха по площада като… като армия.

Това беше спомен от детството му. Странно как тези спомени се спотайват в тъмните пресечки на мозъка и внезапно ти се нахвърлят при случай.

Дъжд се изсипваше над водата…

А, да… Като малък той си представяше, че дъждовните капки, които се разбиваха в придошлите канавки, са всъщност войници. Милиони войници. А мехурчетата, които понякога плуваха по повърхността на водата, са конниците.

В момента не му идваше на ум какво трябваше да представляват случайно срещнатите умрели кучета. Вероятно някакъв вид обсадно оръдие.

Водата се стичаше по пелерината му и се завихряше около ботушите му. Когато се опита да си запали пура, дъждът угаси клечката кибрит, но и без това струите от шлема му намокриха пурата. Той се ухили в нощта.

Беше — временно — щастлив човек. Беше премръзнал, мокър и сам, опитваше се да се предпази от свирепата буря в три часа сутринта. Бе прекарал едни от най-приятните си нощи точно по този начин. Във време като това човек може просто… да прегърби малко рамене ето така и като приведе глава, се превръща в нещо като колибка от топлина и спокойствие, дъждът барабани по шлема, а мозъкът тиктака отдолу, подреждайки света…

Точно като в онези дни, когато никой не го беше еня за Стражата и човек преди всичко трябваше да внимава да не си навлича неприятности на главата. Дни, в които нямаше толкова много работа за вършене.

Но всъщност тогава имаше работа за вършене, каза един вътрешен глас. Ти просто не я вършеше.

Ваймс чувстваше церемониалния жезъл да тежи в специалния джоб, дето Сибил лично му го беше пришила към бричовете. Защо е просто парче дърво, чудеше се, когато най-после успя да го измъкне. Защо не е меч, например? Това е символ на властта. И изведнъж разбра защо жезълът никога не би могъл да бъде меч…

— Хей ти, добри ми гражданино! Мога ли да запитам по каква работа си навън в тази свежа утрин?

Той се втренчи в мрака. Полицейски фенер се приближаваше към него, обкръжен от воден ореол. „Хей ти, добри ми гражданино…“ Само един човек на света можеше да произнесе подобно нещо и да си вярва при това.

— Аз съм, капитане.

Светлият ореол огря мокрото лице на капитан Керът. Младият мъж козирува тържествено. „В три часа сутринта, по дяволите!“ Това би изтръгнало сълзи на умиление от очите и на най-психясалия сержант.

— Сър, какво правите навън?

— Просто исках да… проверя как е… из града.

— Можехте да оставите тая работа на мене, сър. Делегирането на функции е ключът към успешното командване.

— Сериозно? — каза кисело Ваймс. — Да не повярваш — и цял живот да живееш, пак ще имаш какво да научиш.

„А ти със сигурност живееш и се учиш“, добави наум. И беше почти уверен, че мисълта му е тъпа и гадна.

— Тъкмо свършвахме, сър. Проверихме всички необитаеми сгради. По трасето ще разпределим един допълнителен полицейски отряд. И водоливниците ще бъдат на висота толкова, колкото е възможно. Знаете колко са добри в наблюдаването.

— Водоливниците? Аз си мислех, че разполагаме само с полицай Чучур Долен…

— Сега имаме и полицай Надфронтон, сър.

— Пак ли един от твоите?

— Един от нашите, сър. Вие подписахте…

— Да, да, сигурно. По дяволите!

Силен порив на вятъра подхвана водата, която шуртеше от улук наблизо, и я изля право във врата на Ваймс.

— Казаха, че новият остров е объркал нещо въздушните течения — сподели Керът.

— Не само теченията — отговори Ваймс. — Ужасно голяма врява се вдигна за няколко квадратни мили нанос и древни руини! Кого го е грижа!

— Говори се, че островът бил стратегически важен — каза Керът, влизайки в крачка с Ваймс.

— За какво? Ние не сме във война с никого. Ха! Но може би ще влезем във война, за да защитим някакъв проклет остров, който би бил полезен само в случай, че влезем във война. Нали!

— O, негово благородие днес ще уреди нещата. Уверен съм, че ако хората седнат на масата на преговори, водени от добра воля, няма проблем, който не може да бъде решен — изрече бодро Керът.

„Той наистина е уверен“ — помисли си мрачно Ваймс.

— Какво знаеш за Клач?

— Четох малко, сър.

— Много песъчливо място, казват.

— Да, сър. Очевидно.

Някъде напред се разнесе трясък, последван от писък. Ченгетата бяха добри в разпознаването на писъци. За познавача имаше цяла планина разлика между „Пиян съм, настъпих си пръстите и не мога да стана“ и „Пази се! Той държи нож!“.

Двамата с Керът се затичаха.

Светлина извираше откъм тясна пресечка. Тежки стъпки се отдалечиха в тъмнината.

Светлината мъждукаше иззад разбития прозорец на магазина. Ваймс се препъна в прага, смъкна подгизналата си пелерина и я хвърли върху пожара в средата на помещението. Чу се съскане, последвано от мирис на изгоряла кожа.

Ваймс отстъпи крачка и се опита да проумее къде, по дяволите, беше попаднал.

Някакви хора се взираха в него. Объркан, мозъкът му най-после снади фактите: тюрбанът, брадата, украшенията на жената…

— Откъде дойде тоя? И какъв всъщност е тоз човек?

— Ъ-ъ… добро утро? — каза Ваймс. — Изглежда сте имали неприятен инцидент?

Предпазливо повдигна пелерината си от земята. Строшена бутилка лежеше сред локва от цвъртящо олио. Ваймс погледна към счупения прозорец.

— Ох!

Останалите двама души бяха момче, високо почти колкото баща си, и малко момиченце, което се опитваше да се скрие зад майка си.

Ваймс почувства как стомахът му се налива с олово. Керът се появи на прага.

— Изпуснах ги — доложи стегнато той. — Бяха трима, струва ми се. Нищо не можах да видя в тоя дъжд… О, вие ли сте, господин Гориф. Какво се е случило?

— Капитан Керът! Някой хвърли горяща бутилка през прозореца ми и след това този просяк се втурна и загаси огъня!

— Какво каза той? А ти какво каза? — попита Ваймс. — Да не говориш клачиански?

— Не го говоря много добре — скромно отговори Керът. — Тези звуци, дето се произнасят със задната част на гръкляна, просто не ги…

— Но… разбираш ли какво ти казва той?

— O, да. Той тъкмо ви благодари сърдечно, между другото. Всичко е наред, господин Гориф. Той е полицай.

— Но ти приказваш…

Керът коленичи да огледа строшената бутилка.

— Знаете как стават тия неща. Като наминава човек редовно оттука за горещо кравайче през нощната смяна и полека си намира приказка с хората. Вероятно и вие сте закачил по някоя случайна дума, сър.

— Да… виндалу3 може би, но…

— Било е запалителна бомба, сър.

— Виждам, капитане.

— Това е много лошо. Кой ли би могъл да измайстори подобно нещо?

— Точно в този момент ли? Около половината град, бих казал.

Той погледна безпомощно към Гориф. Смътно го разпознаваше. Всички те бяха просто… лица. Обикновено се намираха на другия край на протегнати ръце, подаващи му порция къри или кебаб. По някой път момчето продаваше в магазинчето. Те отваряха рано сутринта и затваряха много късно през нощта — когато улиците се владееха от хлебарите, крадците и стражата.

Ваймс познаваше мястото като „Народни манджи“. Ноби беше обяснил, че Гориф е търсел име, което да е обикновено, ежедневно, ясно и е разпитвал хората, докато не открил такова, което да му хареса.

— Ъ-ъ… кажи му… кажи му, че ти ще останеш тука, а аз ще се върна до участъка и ще изпратя някого да те смени.

— Благодаря — обади се Гориф.

— O, вие разби… — Ваймс се почувства идиот. — Разбира се, че разбирате, вие трябва да сте живял тука вече колко… пет, шест години?

— Десет години, сър.

— Наистина ли? — попита Ваймс с маниакална нотка в гласа. — Толкова дълго? А стига, бе! Господи боже… е, аз по-добре да тръгвам… Довиждане на всички…

Той забърза навън под дъжда.

„Минавал съм оттука години наред“ — мислеше си, докато цапаше из локвите в тъмнината. — „И знам как да кажа «виндалу». И… «корма» ли беше?… Керът няма и пет минути откак е тука, а вече гърголи езика им като да му е роден.“

„Мили боже, аз мога да се оправям някак си с джуджешкия и да кажа най-малкото «Хвърли веднага тая скала, щото си арестуван!» на тролски, но…“

Когато нахлу в участъка, водата още се стичаше от него. Фред Колън дремеше кротко на бюрото си. В името на старото им познанство Ваймс беше по-шумен от нужното, докато сваляше пелерината си. Когато се извърна официално, сержантът вече стоеше мирно.

— Не знаех, че сте навън тази нощ, господин Ваймс…

— Неофициално съм, Фред — отговори Ваймс. Той приемаше обръщението „господин“ от определени хора. По някакъв странен начин те бяха заслужили да го наричат така. — Изпрати някого в „Народни манджи“ на Скандалната алея, моля те. Имахме дребни проблеми там.

Ваймс заизкачва стълбите към офиса си.

— Тук ли оставате, сър? — каза Фред.

— O, да — зловещо отговори Ваймс. — Имам малко да наваксам с документооборота.