Шовинист

Денят продължи да си тече. Разнообразни клачиански велможи, както и някои анкх-морпоркци бяха привиквани в шатрата. Ваймс се помота наблизо няколко пъти, но успяваше да дочуе само спорещи гласове.

Междувременно армиите се бяха установили на лагер. Някой вече беше успял да побие грубо издялан пътепоказател, стрелките на който сочеха към различни войнишки домове. И тъй като всички те бяха от анкх-морпоркската армия, стрелките сочеха една и съща посока. Ваймс завари Стражата скупчена на завет, докато някаква съсухрена клачианка готвеше очевидно много сложно ястие на малък огън. Всички изглеждаха абсолютно живи, с обичайната лека въпросителна, когато ставаше дума за Редж Шу.

— Къде беше досега, сержант Колън? — попита Ваймс.

— Заклел съм се да пазя тайна, сър. Негово превъзходителство лично ме закле.

— Хубаво. — Ваймс реши да не насилва нещата. Да получи информация от Колън беше като да вади вода от кладенец. Можеше спокойно да почака. — А Ноби къде е?

— Тук съм, сър! — кльощавата клачианка отдаде чест сред звън на бакър.

— Това ти ли си?

— Да, сър! Върша мръсната работа, както винаги се пада на жените в тоя живот, сър, въпреки че в интерес на истината тук присъстват по-нисшестоящи полицаи от мене, сър!

— Айде, айде, Ноби — каза Колън. — Знаеш, че Веселка не може да готви, няма да молим Редж Шу, защото разни части от тялото му непрекъснато падат в тигана, а Ангуа…

— …не се занимава с готвене — довърши Ангуа. Тя лежеше по гръб, затворила очи, на една скала. Скалата подозрително наподобяваше Детритус.

— И без това ти направо започна да готвиш, сякаш така трябва да бъде — напомни Колън.

— Искате ли кебаб, сър? — попита Ноби. — Има достатъчно.

— Вие наистина сте намерили ужасно много храна отнякъде — отбеляза Ваймс.

— От домакина на клачианската армия, сър — обясни Ноби, като се захили изпод воалите си. — Упражних сексуалната си мощ върху него, сър.

Хапката на Ваймс застина на половината път към устата му и покапа вряла агнешка мас по краката му. Видя как Ангуа облещи очи и се взря с ужас в небето.

— Сър, заплаших го, че ще сваля дрехите си и ще започна да пищя, ако не ми даде не’кво плюскане.

— Това и на мене би ми изкарало ангелите — съгласи се Ваймс.

С крайчеца на окото си видя как Ангуа си пое дъх.

— Да, помислих си, че ако си изиграя правилно картите, спокойно мога да мина за някоя от ония фатални жени — обясни Ноби. — Достатъчно е само да намигна на някой мъж и той търчи половин миля. Знае ли човек, това може да се окаже полезен трик.

— Обясних му, че вече може да се преоблече в униформа, но той твърди, че така се чувства по-удобно — прошепна на Ваймс Колън. — Започвам малко да се притеснявам, правичката да ви кажа.

„С това не мога да се справя… Няма го в Правилника.“

— Ъ-ъ-х… — започна той. — Как да погледнем на тази…

— Не желая никакви ин-сину-ации около името ми — прекъсна го Ноби. — Просто намирам за правилно човек да се поразходи известно време в кожата на някого другиго, това е всичко.

— Ами-и… докато е само в кож…

— В момента влизам в съприкосновение със своята по-нежна същност, окей? Искам да видя света от друга гледна точка, даже тя да е женска. — Огледа внимателно израженията на лицата им и размаха ръце: — Хубаво де, хубаво, ще си облека униформата. Само да поразтребя малко из лагера. Сега доволни ли сте?

— Нещо мирише много вкусно!

Керът влетя в кръга насядали полицаи, като тупкаше футболната топка. Беше се съблякъл гол до кръста. Свирката висеше на гърдите му, вързана на канапче.

— Обявих почивка на полувремето — обясни той и седна. — Пратих няколко момчета до Гебра да донесат четири хиляди портокала. След мача духовият оркестър на анкх-морпоркските въоръжени сили ще свири подборка от любими военни маршове.

— А те опитвали ли са се да свирят заедно? — попита Ангуа.

— Не вярвам.

— А, значи ще бъде интересно.

— Керът… — подхвана Ваймс. — Не бих искал да си навирам носа в неща, които не са моя работа, но откъде, по дяволите, намери посред пустинята футболна топка?

Един глас назад в съзнанието му настойчиво повтаряше: „Ти го чу как умира, ти го чу как умира… някъде другаде.“

— O, напоследък свикнах да я нося в раницата си, сър. С изпуснат въздух. Много умиротворяващ предмет е това, футболната топка. Зле ли ви е, сър?

— Ъ? Какво? O. Да. Просто съм малко… изморен. И кой печели, значи?

Ваймс отупа джобовете си и измъкна последната пура.

— Най-общо казано досега сме реми, сър. Наложи се обаче да покажа червен картон на четиристотин седемдесет и трима души. Клач води сега-засега по брой фалове. Съжалявам, че трябва да го кажа.

— Спортът като алтернатива на войната, така ли?

Ваймс се порови в пепелта на огъня и измъкна полуизгоряло… нещо, което си наложи да нарича въгленче на пустинята.

Керът тържествуващо го изгледа:

— Да, сър! Никой не използва оръжия. И забелязахте ли как клачианската армия непрекъснато намалява? Главатарите от отдалечените покрайнини си събират хората и си тръгват. Казват, че няма смисъл да висят тука, щом няма война. На мене ми се струва, че поначало не им се е идвало. И не вярвам, че ще бъде лесно да ги домъкнат отново…

Зад гърба им се разнесоха викове. Група мъже излезе с шумен спор. Лорд Ръждьо се огледа, докато говореше на спътниците си. Забеляза Ваймс и разярено се спусна към него.

— Ваймс!

Командирът на Стражата погледна нагоре, поднесъл въгленчето на половината път до пурата си.

— Можехме да победим, така да знаеш! — изрева Ръждьо. — Можехме да спечелим! Но бяхме предадени, и то на ръба на успеха! — Ваймс го гледаше втренчено. — И вината за това е твоя! Станахме за посмешище на цял Клач! Знаеш колко държат тия хора на честта, а ние загубихме цялото си достойнство в техните очи! Ветинари е свършен! И ти също! И твоята Стража, дето е съставена само от тъпи страхливи отрепки! Какво ще отговориш на това, а?

Стражниците седяха застинали като статуи в напрегнато очакване Ваймс да отговори нещо. Или поне да помръдне.

— Ей? Ваймс? — Ръждьо подуши въздуха. — Каква е тая миризма?

Ваймс бавно свали погледа си от Ръждьо към дланта си. От нея се издигаше дим. Чуваше се леко цвърчене. Той се изправи и тикна пръстите си под носа на Ръждьо.

— Вземи го.

— Ама това… някакъв трик ли е…

— Вземи го — повтори Ваймс.

Като хипнотизиран Ръждьо облиза пръсти и неуверено пое въглена.

— А, то не боли…

— Боли, боли — увери го Ваймс.

— Всъщност O-о-ох-х-х!

Ръждьо отскочи назад, изпусна въгленчето и припряно засмука изгорялата кожа на ръката си.

— Номерът е да не ти пука, че боли — обясни Ваймс. — А сега се махай.

— Няма да оцелееш още дълго — присмя му се Ръждьо. — Чакай само да се върнем в града. Само да се върнем!

Той бързо се отдалечи, като стискаше наранената си ръка.

Ваймс се върна и седна пред огъня. След малко попита:

— Отиде ли си вече?

— Върна се при поделенията, сър. Струва ми се, че в момента издава заповеди за отплаване към Анкх-Морпорк.

— Може ли да ни види оттам?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Има прекалено много хора между него и нас, сър.

— Абсолютно ли си убеден?

— Не и ако не може да гледа през стадо камили, сър.

— Добре. — Ваймс завря изгорелите пръсти в устата си. По лицето му се стичаше пот. — По дяволите по дяволите по дяволите! Някой да носи случайно студена вода?

Капитан Дженкинс бе успял да пусне отново кораба си на вода — след доста копаене, много прецизна работа с гредите, изхвърлени на сушата, както и известна помощ от страна на един клачиански капитан, който не беше позволил на патриотизма му да застава на пътя на печалбата.

Той си почиваше заедно с целия екипаж на брега, когато в ушите им прозвуча звънко „Добрутро“.

Примижа срещу слънцето.

— Това не би могъл да е Ваймс, нали? — Екипажът се загледа. — Бързо да се качваме на борда!

Една фигура се спусна по дюната. Движеше се много по-бързо от скоростта на човек по свличащи се пясъци. И на зиг-заг. Когато се приближи, се оказа, че е стъпил на обърнатия си щит. Той зави и закова грациозно само на няколко стъпки от краката на потресения Дженкинс.

— Колко мило от ваша страна, капитане, да ни изчакате! — започна Керът. — Хиляди благодарности! Останалите ще пристигнат само след минутка.

Дженкинс отново погледна към билото на дюната. Нови, тъмни силуети бяха изникнали там.

— Но това са д’реги! — извика той.

— O, да! Изключително мили хора. Срещал ли сте се някога с тях?

Дженкинс изгледа внимателно Керът.

— Победихте ли?

— O, да. В самия край — при дузпите.

Синьозеленикава светлина се процеждаше през прозорчетата на Лодката.

Лорд Ветинари нагласи кормилните лостове така, че да се насочат към подходящ кораб, и попита:

— Каква е тази миризма, сержант Колън?

— От Бет… от Ноби е, сър — отговори Колън, докато усърдно въртеше педалите.

— Ефрейтор Нобс?

Ноби почти се изчерви:

— Купих едно флаконче парфюм, сър. За моята млада дама.

Лорд Ветинари се покашля.

— Ефрейтор, какво по-точно имаш предвид под „моята млада дама“?

— Е да де, когато си я намеря — обясни Ноби.

— Аха… — Дори в гласа на лорд Ветинари се почувства облекчение.

— Понеже очаквам, че вече ще я намеря, след като напълно изследвах сексуалната си натура и се чувствам напълно в съгласие с мене си — допълни Ноби.

— Постигнал си хармония със себе си?

— Да, сър! — щастливо каза Ноби.

— И когато намериш тази късметлийка, смяташ да й подариш това флаконче…

— Казва се „Казбахски нощи“, сър.

— Естествено. Доста… цветист аромат, не ти ли се струва?

— Да, сър. Т’ва е щото вътре има жасмин и миризми от редки чифтокопитни.

— И в същото време удивително добре се… просмуква навсякъде…

Ноби се ухили:

— Направих добра сделка за парите си, сър. Малко количество, но трае дълго.

— Не прекалено дълго, надявам се?

Но Ноби караше дори иронията да хваща ръжда.

— Взех го от същия оня магазин, от който сержантът си купи гърбицата, сър.

— Ах… да.

В Лодката нямаше особено много място, но повечето беше заето от сувенирите на сержант Колън. Бяха му разрешили кратка експедиция по магазините, „за да купя някои нещица за жената, сър, щото иначе няма да ме пусне в къщата“.

— Сержант, дали на госпожа Колън ще й хареса да има в къщата препарирана камилска гърбица? — със съмнение попита Патрицият.

— Да, сър. Ще може да поставя разни неща отгоре й, сър.

— Ами комплекта плетени медни масички?

— За да слага неща върху него, сър.

— Ами… — разнесе се дрънчене — …връзката кози чанове, чайникът за кафе с орнаменти по него, миниатюрният камилски самар и тази… странна стъклена бутилка със слоеве пясък в различни цветове… Те за какво служат?

— За тема на разговор, сър.

— Искаш да кажеш, че хората ще си разменят мисли от типа на „Това за какво ли служи“?

Сержант Колън изглеждаше изключително доволен от себе си.

— Виждате ли, сър? Ето, че вече разговаряме за тях.

— Забележително.

Сержант Колън тактично се покашля и посочи с глава свитата на пода в задната част на Лодката фигура на Леонардо, стиснал глава между дланите си.

— Доста е кротък от известно време, сър — прошепна той. — Човек думица не може да изкопчи от устата му.

— Много му се струпа на главата — обясни Патрицият.

Стражите повъртяха мълчаливо педалите още известно време, но прихлупените стени и таван на лодката предразполагаха към споделяне на лични тайни — нещо, което в никакъв случай не би могло да се случи на сушата.

— Съжалявам за това, че са ви уволнили, сър — започна Колън.

— Тъй ли? — каза лорд Ветинари.

— Ако имахме избори, щях да гласувам за вас със сигурност.

— Впечатляваща мисъл.

— Мисля си, че хората желаят да усетят юмрука на едно твърдо управление. Мене ако питате.

— Добре.

— Вашият предшественик лорд Щракникуфар, виж, той беше психар. Но, както винаги съм казвал, с лорд Ветинари хората винаги си знаят мястото…

— Чудесно.

— Може мястото да не им харесва, разбира се…

Лорд Ветинари вдигна поглед. В момента се намираха под някакъв кораб, който изглежда пътуваше в правилната посока. Той маневрира с тромавите кормилни лостове на Лодката, докато чу глухото „дум“ на корпус и завъртя свредела на носа.

— А аз уволнен ли съм, сержант? — попита той, щом се върна на мястото си.

— Ами, ъ-ъ, аз с ушите си чух хората на лорд Ръждьо да разправят, че ако вие рат… рат…

— Ратифицирате — помогна му Ветинари.

— Да! Че ако вие ратифицирате договора за капитулация другата седмица, те ще ви изпратят в изгнание, сър.

— Сержант, в политиката една седмица е твърде много време.

Лицето на Колън разцъфна в това, което на него му приличаше на съзаклятническа усмивка. Той заговорнически се почеса по носа.

— А, политика — кимна с разбиране. — Аха, с това трябваше да започнете.

— Те си мислят, че ще се смеят последни, ама всъщност — нъц? — включи се и Ноби.

— Негово превъзходителство има някакъв таен план на ум. Сигурен съм — каза Колън. — Знам къде е скрито пиленцето.

— Виждам, че не мога да надхитря толкова изкусни познавачи на карнавала на живота — обобщи лорд Ветинари. — Да, наистина възнамерявам да предприема нещо.

Той намести камилската гърбица на пода. Тя всъщност вонеше на коза и беше почнала да изпуска пясък. След това се облегна.

— Възнамерявам да поспя. Събудете ме, ако се случи нещо.

Случваха се моряшки неща. Вятърът духаше така силно, че човек можеше да запрегне петлетата ветропоказатели в мелница за царевица. Периодично преваляваше аншоа.

Командир Ваймс се опитваше да поспи. Дженкинс му показа как се ляга в хамак и скоро Ваймс установи, че това беше просто друг вид овча очна ябълка. Никой не можеше да заспи в подобно чудо. Моряците вероятно ги окачват в каютите си заради театъра, а истинските легла си ги натъпкват сутрин в гардеробите.

Опита се да се настани удобно в трюма и успя да подремне, докато другите тихо разговаряха. Те много учтиво гледаха да не му пречат.

— …превъзходителство нали няма да им даде целия остров? Иначе за какво се борихме?

— След цялата тая работа ще му е много трудно да си запази службичката, от мен да знаеш. Той направо стъпка в калта доброто име на Анкх-Морпорк, както каза господин Ваймс.

— За Анкх-Морпорк калта е връх. — Това беше Ангуа.

— А бе, ’сички сме живи и здрави. — Това беше Детритус.

— Това е виталистка забележка…

— ’Звинявай, Редж. К’во се чешеш такъв?

— Струва ми се, че съм пипнал някаква срамна чуждоземска болест.

— Моля? — Пак беше Ангуа. — Какво може да прихване едно зомби?

— Предпочитам да не обяснявам…

— Редж, разговаряш със същество, което познава всички марки мазила срещу бълхи, продаващи се в Анкх-Морпорк.

— Е, ако толкова искаш да знаеш… мишки, госпожице. Толкова е срамно. Пазя се чист, но те винаги успяват да намерят начин, гадините…

— Всичко ли опита?

— Само пор не съм им пуснал още.

— Ако негово превъзходителство си отиде, кой ще го смени? — попита Веселка. — Лорд Ръждьо ли?

— Той няма да се задържи повече от пет минути.

— Може би гилдиите ще се обединят и заедно…

— Глупости, те се бият помежду си като…

— …порове — каза Редж. — Лечението е по-лошо и от болестта.

— Я се успокой, нали има Стража. — Това беше Керът.

— Да, ама гус’ин Ваймс ще го изритат на мига. Щот’ зарад’ политиката.

Ваймс продължи да се преструва на заспал.

Безмълвна тълпа очакваше кораба, когато той накрая акостира на кея. Гледаха как Ваймс и хората му слизат по стълбичката. Един или двама се покашляха, някой извика:

— Кажете ни, че не е вярно, господин Ваймс!

В подножието на стълбичката полицай Дорфл козирува вдървено.

— Сър, Корабът На Лорд Ръждьо Пристигна Тази Сутрин — съобщи големът.

— Някой да е виждал Ветинари?

— Не, сър.

— Страх го е да си покаже физиономията! — изкрещя някой.

— Лорд Ръждьо Каза, Че Вие Трябва Да Изпълните Своите Служебни Задължения, Дяволите Да Ви Вземат — обясни Дорфл.

Големът страдаше от определен буквализъм на изказа.

Той връчи лист хартия на Ваймс, който го грабна и зачете първите редове.

— Какво е това? „Комитет по извънредното положение“? Ами това? Обвинение в измяна? Срещу Ветинари? Няма да изпълним тази гадост!

— Може ли да погледна, сър? — каза Керът.

Ангуа забеляза вълната, докато останалите се взираха в заповедта. Дори и в човешката си форма ушите на върколаците са изключително чувствителни. Тя се върна до ръба на кея и се загледа надолу по течението на реката.

Стена от бяла вода, висока няколко стъпки, се носеше нагоре по Анкх. Когато премина по пристанището, корабите се надигнаха и разлюляха.

Вълната се надигна край Ангуа, разплиска се по кея и накара кораба на Дженкинс да танцува върху гребена й. На друг кораб се строши цял товар грънци.

Приливната вълна се насочи към следващия мост. За момент въздухът замириса не на традиционното за Анкх eau de latrine, а на морски ветрове и сол.

Дженкинс надникна от каютата си и се загледа в развълнуваната вода.

— Какво беше това? Приливът ли се е променил? — попита Ангуа.

— Ние доплавахме дотука с приливната вълна — възрази Дженкинс. Не може да е било прилив. Да ме утрепеш обаче, ако знам какво е. Някой от онези феномени, предполагам.

Ангуа се върна при групичката си. Лицето на Ваймс вече беше тъмночервено.

— Подписано е от повечето от най-важните гилдии, сър — тъкмо казваше Керът. — фактически от всички с изключение на Просяците и Шивачките.

— Тъй ли? Аз пък пикая на тях!… Кои са те да ми дават такива заповеди?!

Ангуа видя как болезнен спазъм премина през лицето на Керът.

— Ъх. Все някой трябва да издава заповедите, сър. Това е принципното положение. Не се предполага да си даваме сами на себе си заповеди. Това е нещо като… смисъла на нещата.

— Да… но… не такива…

— И освен това предполагам, че те изразяват волята на хората…

— Тази пасмина ли? Не ми пробутвай подобни глупости, моля те! Ако се бяхме били, досега всички щяхме да сме изклани! И пак щяхме да се намираме в същото положение…

— Този документ изглежда законен, сър.

— Това е… нелепо!

— Не ние го обвиняваме, сър. Просто трябва да сме сигурни, че той ще се яви в Залата на плъховете. Вижте, сър, вие преживяхте доста напоследък…

— Да, но… да арестувам Ветинари? Не мога да…

Ваймс млъкна, защото ушите му чуха с известно закъснение какво беше произнесла устата му току що. Тъкмо в това беше разковничето, нали? Ако имаш право да арестуваш всекиго, значи това следва да направиш. Не можеш да се отмяташ и да казваш „Ама само не него“. Ахмед би му се подигравал за това. Скалоликия сигурно се въртеше във всичките си пет гроба.

— Мога, защо да не мога — тъжно смънка той. — Ох, добре де. Разпространи описанието му, Дорфл.

— Това Няма Да Е Необходимо, Сър.

Тълпата се разтвори и лорд Ветинари се появи откъм доковете, следван от Ноби и Колън. Най-малкото, ако това не беше сержант Колън, значи беше някаква ужасно уродлива камила.

— Мисля, че чух достатъчно — каза лорд Ветинари. — Моля ви да изпълните служебните си задължения.

— Сър, просто трябва да ви съпроводим до двореца. Нека да…

— И няма ли да ме оковеш?

Ченето на Ваймс увисна.

— И защо трябва да правя подобно нещо?

— Сър Самюъл, измяната стои много близко до абсолютното престъпление. Мисля, че ще настоявам да бъда окован.

— Е, хубаво, щом казвате. — Ваймс кимна към Дорфл. — Сложи му белезници.

— Да имате букаи, по някаква щастлива случайност? — попита лорд Ветинари, когато Дорфл извади чифт белезници. — Така нещата ще бъдат както си му е редът…

— Не. Нямаме никакви букаи.

— Просто се опитвах да помогна, сър Самюъл. Ще вървим ли?

Тълпата не дюдюкаше и не се подсмиваше край тях. Това беше почти плашещо. Просто чакаха като зрители, които искат да се убедят, че номерът ще бъде правилно изпълнен. Редиците им се разтвориха, когато Патрицият се насочи към центъра на града. Той спря и се обърна.

— Ами какво беше другото нещо… а, да, не се ли предполага да бъда влачен на верига по улиците?

— Единствено ако сте осъден и предстои да ви екзекутират, милорд — любезно обясни Керът. — По традиция предателите се връзват на дълга верига и се влачат до мястото на екзекуцията върху неодялана дъска. След това ви обесват, изкормят и разчленяват. — Керът се огледа неуверено. — Знам как става обесването и разчленяването, сър, но не съм сигурен за изкормването.

— Не ви ли бива с ножа, капитане? — невинно попита лорд Ветинари.

— Не го бива! — сопна се Ваймс.

— А ние всъщност имаме ли неодялана дъска?

— Не! — излая Ваймс.

— О? Е, има една дърводелна на Чистата улица. В случай на нужда, сър Самюъл.

Една фигура крачеше по изпотъпканите пясъци край Гебра и се спря, когато някакво гласче много близо до нивото на земята произнесе с надежда:

— Зън-зън-зън?

Дезорганизаторът усети, че някой го вдига.

— ТИ КАКВО СИ?

— Аз съм Дезорганизатор Мк II, с вградени полезни сложни-за-използване функции, Въведи-Името-Си-Тука!

— НАПРИМЕР?

Дори и малкото му мозъче почувства, че нещо не е наред. Гласът, който разговаряше с него, не звучеше правилно.

— Знам колко е часът навсякъде.

— И АЗ ЗНАМ.

— Хъм… мога да поддържам директория на срещите ви с точност до минута…

Дезорганизаторът усети движение, което подсказваше, че новият му собственик яхва кон.

— НАИСТИНА ЛИ МОЖЕШ? АЗ ИМАМ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО МНОГО СРЕЩИ.

— Значи аз съм вашият човек. — Демончето се опитваше да задържи бързо отлитащия си ентусиазъм. — Значи аз си ги отбелязвам и когато ви се прииска да се свържете пак с лицето…

— ТОВА В ОБЩИЯ СЛУЧАЙ НЕ Е НЕОБХОДИМО. ПОВЕЧЕТО ОТ ТЯХ ОСТАВАТ В КОНТАКТ С МЕН ОТ ТОЗИ МОМЕНТ НАТАТЪК.

— Ами-и… много визити ли имате?

Разнесе се чаткащият звук на копита, после остана само свистенето на вятъра.

— ПОВЕЧЕ, ОТКОЛКОТО БИ МОГЪЛ ДА СИ ПРЕДСТАВИШ. НЕ… СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ ТВОИТЕ ТАЛАНТИ БИХА НАМЕРИЛИ ПО-ТОПЪЛ ПРИЕМ ДРУГАДЕ…

Свистенето на вятъра продължи още известно време, след което се разнесе силен плясък.

Залата на плъховете беше претъпкана. Водачите на гилдиите бяха по право вътре, но освен тях имаше сума ти други хора, които допускаха, че им се полага правото да присъстват на произнасянето на смъртната присъда. Бяха пристигнали дори и някои от старшите магьосници. На всеки му се искаше един ден да казва на внуците си „Аз бях там“23.

— Просто чувствам, че беше редно да съм окован с малко повече железа — отбеляза Ветинари, когато спряха до вратата, за да огледат насъбралото се множество.

— Сър, вие на сериозно ли взимате всичко това? — попита Ваймс.

— Ужасно на сериозно, Командир Ваймс, уверявам те. Но ако по някакво чудо оцелея, възлагам ти да купиш малко букаи. Трябва да се научим да вършим тези неща както е редно.

— Ще си ги държа под ръка, вярвайте ми.

— Добре.

Патрицият кимна към лорд Ръждьо, който беше седнал, ограден от гоподин Богис от едната страна и лорд Дауни — от другата.

— Добро утро. Може ли да свършим бързичко с тази работа? Чака ме тежък ден.

— И сега си позволявате да правите Анкх-Морпорк за смях — започна лорд Ръждьо. Погледът му за момент отскочи към Ваймс и го изключи от личната си Вселена. — Това още не е същинският процес, лорд Ветинари. Това е предварително заседание, за да станат известни обвиненията. Господин Въртел ми обясни, че може да минат много седмици, преди целият процес да бъде завършен.

— Скъпи седмици, несъмнено. Ще започваме ли тогава?

— Господин Въртел ще прочете обвиненията. Но казано накратко, както добре ви е известно, Хавлок, вие сте обвинен в измяна. Вие най-подло предадохте…

— …всъщност не съм…

— …и абсолютно незаконно прехвърлихте правата на нашия суверенитет върху страната, известна като Лешп…

— …но такова място не съществува.

Лорд Ръждьо се запъна.

— Вие добре ли сте, сър?

— Условията по капитулацията трябваше да бъдат подписани на остров Лешп. А такова място не съществува.

— Ние минахме покрай него на връщане, човече!

— Някой да е поглеждал натам напоследък?

Ангуа потупа Ваймс по рамото.

— Сър, една много странна вълна мина нагоре по реката малко след като акостирахме…

Откъм магьосниците се дочу припрян спор и Архиканнцлерът Ръдкъли се изправи.

— Изглежда, че има някакъв проблем, ваши превъзходителства. Деканът казва, че островът наистина го няма.

— Но това е остров. Да не мислиш, че някой го е отмъкнал? Сигурен ли си, че знаеш точното му място, човече?

— Ние знаем местоположението му, а островът не е там. Има само водорасли и дървени отломки — студено отговори Деканът. Той се изправи с малко кристално кълбо в ръце. — Гледахме какво става там всяка вечер. Заради сбиванията, нали разбирате. Естествено, картината е доста размазана на това разстояние…

Ръждьо се втренчи в него. Но Деканът беше твърде едър, за да го отпише.

— Ама не е възможно цял остров да изчезне изведнъж — каза той.

— На теория не може и да изникне изведнъж, милорд, но този така се появи.

— Може би просто отново е потънал — предположи Керът.

Сега вниманието на Ръждьо се насочи към Ветинари.

— Вие знаехте ли за това? — настоя той.

— Как бих могъл да знам подобно нещо?

Ваймс наблюдаваше лицата в залата.

— Знаел си обаче нещо! — каза Ръждьо. Обърна се към господин Въртел, който трескаво прелисташе дебел правен том.

— Знам само, милорд — започна Ветинари, — че принц Кадрам в политически несигурни за него времена замени огромното си военно преимущество за някакъв остров, който изглежда е потънал в океана. Клачианците са горди хора. Чудя се какво ли биха си помислили за подобно решение?

И Ваймс си представи генерал Ашал, стоящ до трона на принц Кадрам. „Клачианците обичат водачите, които успяват. Чудя се какво ли се случва с неуспелите? Я виж какво става, когато ние си помислим, че някой…“

Някой го сръга. Беше Ноби. Ваймс го извлече навън и залепи дребосъка за стената.

— Къде сте били заедно с лорд Ветинари, ефрейтор? И помни, че ще позная, ако ме лъжеш. Устните ти мърдат.

— Ние… ние… ние… просто бяхме на малко пътешествие, сър. Той каза да не казвам на никого, че сме се спускали под острова, сър!

— Значи вие… под Лешп ли?

— Не, сър! Не сме ходили отдолу! Беше гадна воняща дупка! Смърдеше на развалени яйца, цялата проклета пещера беше по-голяма от град, вярвайте ми като ви разправям!

— Щом е тъй, обзалагам се, че много се радваш, дето не си бил там.

Ноби го изгледа с облекчение.

— Тъй вярно, сър.

Ваймс подуши въздуха:

— Да не би да си почнал да използваш някакъв лосион за след… — той се поправи — …не, вместо бръснене, Ноби?

— Не, сър?

— Нещо мирише на ферментирали рози.

— O, донесох си сувенир от чужбина, сър. Дълготраен аромат, нали се сещате.

Ваймс сви рамене и се върна в Залата на плъховете.

— …и негодувам най-силно срещу обвинението, че бих преговарял с негово височество, знаейки… O, сър Самюъл. Ключовете за белезниците, моля.

— Ти си знаел! През цялото време си знаел! — изкрещя лорд Ръждьо.

— Лорд Ветинари обвинен ли е в нещо? — попита Ваймс.

Господин Въртел сега ровеше в друга юридическа книга. Изглеждаше доста объркан за зомби. Сивкаво-зеленикавият му тен се беше превърнал в отчетливо зеленикав.

— Всъщност не… — промърмори той.

— Но ще бъде! — извика лорд Ръждьо.

— Добре, когато сте сигурен какви точно са обвиненията, моля да ме уведомите и аз ще го арестувам.

Ваймс разкопча белезниците. Дочу радостните възгласи от площада. Нищо не оставаше скрито за дълго в Анкх-Морпорк. Проклетият остров го нямаше вече. И някак си всичко беше потръгнало гладко. Той срещна погледа на Ветинари.

— Проработи ви късмета, а?

— O, човек винаги може да намери скритото пиленце, сър Самюъл. Ако се вглежда достатъчно внимателно.

Денят се оказа почти толкова изморителен, колкото и войната. Най-малко едно килимче долетя от Клач, освен това имаше непрестанен поток от бележки между двореца и посолството. Тълпата кротко висеше и чакаше пред двореца. Събитията се случваха и дори на хората да не им беше ясно какво точно става, нямаха намерение да го пропускат. Ако предстоеше да се напише нова история, те искаха да гледат.

Ваймс се прибра у дома. За негова изненада вратата му отвори Уиликинс. Беше навил ръкавите на ризата си и облякъл дълга зелена престилка.

— Ти? Как, по дяволите, успя да си дойдеш толкова бързо? Извинявай, нямах намерение да бъда неучтив…

— Успях да се кача в суматохата на кораба на лорд Ръждьо, сър. Не бих желал имението да потъне в разруха в мое отсъствие. Сребърните съдове са в отвратително състояние, смея да отбележа. Градинарят няма и най-малко понятие как да ги чисти. Сър, позволете ми да поднеса предварително своите извинения за шокиращото състояние, в което са ножовете и вилиците.

— Допреди няколко дни ти отхапваше носовете на хората, които те ядосваха.

— O, сър, не бива да вярвате на всичко, което редник Бурк разправя. Отхапах само един нос.

— А сега си се разбързал да полираш среброто?

— Сър, не бива да си падаме под равнището. — Той спря. — Сър?

— Да?

— Победихме ли?

Ваймс погледна кръглото розово лице.

— Ех… поне не загубихме, Уиликинс — отговори накрая.

— Не можехме да позволим на чуждоземния деспот да сложи ръка върху Анкх-Морпорк, нали, сър? — леко потрепери гласът на иконома.

— Предполагам, че не…

— Значи това, което сторихме, беше правилно.

— Предполагам, че да…

— Градинарят ми каза, че лорд Ветинари бил нагласил някакъв страхотен номер на клачианците…

— Не виждам защо не. Той прави номера на всички останали.

— Това звучи изключително удовлетворително, сър. Лейди Сибил се намира в Леко Розовеещата Се Гостна, сър.

Тя плетеше несръчно, когато Ваймс влезе, но скочи и го целуна.

— Чух новините. Много добре. — Огледа го от горе до долу. Доколкото виждаше, беше се завърнал целият.

— Не съм сигурен, че спечелихме…

— Да се завърнеш жив и здрав, Сам, се брои за победа. Въпреки че не бих си позволила да кажа това пред лейди Селачии. — Сибил развя плетивото си пред лицето му: — Тя организира комитет, който да плете чорапи за нашите смели момци на фронта, но вие всички се върнахте. А аз още не съм се научила как да обръщам петата. Тя вероятно ще се ядоса.

— Хъм… Според тебе колко са ми дълги краката?

— Ох… — Тя огледа плетивото си. — Да имаш нужда от шал?

Той отново я целуна.

— Отивам да се изкъпя и след това ще изям нещо.

Водата беше леко хладка. На Ваймс му се стори, че лейди Сибил бе счела горещата вана за форма на предателство към мъжете на бойното поле.

Той лежеше, подал над водата единствено носа си. Дочу някакъв далечен разговор, придружен с особеното глоинг глоинг, когато звукът пътува под вода. Вратата се отвори.

— Фред дойде. Ветинари иска да те види — каза Сибил.

— Вече? Но ние даже не сме започнали да вечеряме!

— Аз идвам с теб, Сам. Не може да продължава да те вика по което време му скимне, нали разбираш.

Ваймс се опита да събере целия авторитет, достъпен за мъж със сюнгер в ръка.

— Сибил, аз съм командир на Градската Стража, а той е управникът на този град. Не е като да се караш с учителката, защото не съм добре по география…

— Казах, че идвам с теб, Сам.

Лодката се хлъзна надолу по релсите си във водата. Изпрати я поток от мехурчета.

Леонардо въздъхна. Много беше внимавал да не поставя тапата на мястото й. Теченията можеха да отнесат творението му навсякъде. Надяваше се да го завлекат в най-дълбоката океанска бездна или дори да го изхвърлят през Ръба.

След това незабелязан се промъкна през тълпите, които наобикаляха двореца. Влезе в тайния коридор, избягвайки различни капани по пътя, без дори да мисли за тях, защото лично ги беше проектирал.

Стигна накрая до вратата на своята просторна стая и я отключи. Когато вече беше вътре, той заключи трескаво вратата, ритна ключа през процепа под нея и я затисна с гръб за по-сигурно. След малко въздъхна облекчено.

Значи това беше светът, така ли? Очевидно побъркано място, пълно с побъркани хора. Е, отсега нататък ще бъде изключително внимателен. Ясно беше, че определена категория хора са способни да превърнат всяко нещо в оръжие.

Той си направи чаша чай, доста бавен процес, откакто изобрети лъжичката с усъвършенствана форма и малкото устройство, подобряващо циркулацията на врящата вода.

След това седна в своето специално кресло и дръпна едно лостче. Някъде се раздвижиха противотежести. Разнесе се шумът на вода, която се прелива от един резервоар в друг. Облегалката на стола изскърца и се намести в по-удобно положение.

Леонардо се загледа безрадостно в синьото небе. Няколко чайки лениво се рееха в лазурния квадрат над главата му и описваха широки кръгове, без дори да помахват с криле…

След известно време, напълно забравил за изстиващия си чай, Леонардо започна да рисува.

— Лейди Сибил? Каква неочаквана изненада — каза лорд Ветинари. — Добър вечер, сър Самюъл, мога ли да отбележа, че имате прекрасен шал. O, капитан Керът. Моля ви, разполагайте се удобно. Имаме доста работа за довършване.

Седнаха.

— Първо — подхвана лорд Ветинари, — току-що нахвърлях прокламация, която градските викачи трябва да оповестят. Новината е добра.

— Войната е прекратена официално? — поинтересува се Керът.

— Войната, капитане, никога не се е случвала. Всичко беше просто… недоразумение.

— Ама как така никога да не се е случвала? — каза Ваймс. — Бяха убити хора!

— Именно. Което следва да ни наведе на мисълта, струва ми се, че трябва да се разбираме взаимно колкото се може по-добре.

— А какво ще стане с принца?

— O, сигурен съм, че ще се сработим добре с него.

— Не мисля!

— С принц Куфурах? Струваше ми се, че го одобрявате.

— Моля? А какво стана с другия?

— Изглежда е заминал на продължително посещение във вътрешността на страната — обясни Патрицият. — По спешност.

— Посещение, за което човек дори няма време да си стегне багажа?

— Именно. Визита от този род, да. Изглежда е разстроил доста хора.

— Знаем ли в коя страна е заминал? — попита Ваймс.

— В Клач, предполагам… Извинете, нещо забавно ли казах?

— А, не. Не. Просто ми дойде една мисъл в главата, това е.

Ветинари се облегна назад в креслото си.

— И мирът още веднъж спусна успокояващите си воали над нашите две държави.

— Не вярвам обаче клачианците да са много доволни.

— В човешката природа е да се обвиняват водачите, когато народът е недоволен — изрече Ветинари, без да помръдне мускулче на лицето му. — O, без съмнение ще има проблеми. Ние просто трябва да ги… обсъдим. Принц Куфурах е приятелски настроен към нас. По това доста си прилича с повечето си предшественици. Бокал вино, комат хляб, или, в краен случай, селекция от двете — и престава да се интересува прекалено много от политика.

— Те са хитри колкото нас — подхвърли Ваймс.

— Значи трябва винаги да сме една крачка пред тях.

— Нещо като надпревара на мозъци, така ли?

— По-добре е от надпревара във въоръжаването. И по-евтино. — Патрицият прелисти книжата пред себе си. — Така, какво имахме още… А, да. По въпроса с уличното движение.

— Уличното движение ли?

Мозъкът на Ваймс отчаяно се опита да направи обратен завой.

— Да. Древните улици на града ни тези дни са изключително задръстени. Дочух, че някакъв каруцар на Кралския път даже успял да се задоми и да отгледа семейство в каруцата, докато чакал на кръстовището. А отговорността за уличния трафик, по традиция, е едно от най-старите задължения на Стражата.

— Може би, сър, но в днешно време…

— Следователно, Ваймс, трябва да създадете специален отдел, който да регулира движението по улиците. Да движи нещата. Откраднати каруци и така нататък. И да внимава големите кръстовища да не се задръстват. И може би да глобява каруцарите, които спират за прекалено дълго и пречат на потока. И други такива. Сержант Колън и ефрейтор Нобс биха могли, струва ми се, да се впишат прекрасно в длъжностната характеристика на работата, която, подозирам, лесно би могла и да се самофинансира. Какво е вашето мнение?

Възможност за „самофинансиране“ без опасност да бъдеш застрелян, помисли си Ваймс. „Те сигурно ще решат, че вече са умрели и са попаднали в рая“.

— Сър, това като някакъв вид награда за тях двамата ли се явява?

— Нека просто да кажем, Ваймс, че за квадратния клин човек трябва да намери квадратна дупка.

— Предполагам, че ще можем да наредим нещата, сър. Разбира се, това би означавало, че ще трябва да повишим някого…

— Сигурен съм, че мога спокойно да поверя подробностите на вас. Малко увеличение на заплатите им би било съвсем уместно. Десет долара, да кажем. А, и още нещо има, Ваймс. Поради което съм особено щастлив, че лейди Сибил е тук да го чуе. Бях посъветван да променя титлата на вашия пост.

— Да?

— „Командир“ е прекалено дълго за произнасяне. Затова ми беше напомнено, че всъщност историческото значение на думата „дукс“ е било „командир“.

— Дукс Ваймс? — повтори Ваймс. Чу до себе си как Сибил ахна.

Внезапно усети тишината наоколо. Тя много му напомняше на затишието между мига, в който съзреш запаления фитил, и взрива. Той претърколи няколко пъти думата на езика си.

— Дук? — изрече накрая. — O, не… Сибил, би ли ме изчакала навън, моля те?

— Защо, Сам?

— Имам да обсъдя нещо строго лично с негово превъзходителство.

— Искаш да му вдигнеш скандал, с други думи?

— Да обсъдя, казах.

Лейди Сибил въздъхна.

— Е, хубаво тогава. Решението е твое, Сам. Както знаеш.

— Става дума за… свързани с това решение неща — обясни лорд Ветинари.

— Не!

— Може би е по-добре първо да ме чуеш.

— Не! Това сте го правил и преди! Имаме си нова сграда за Стражата, почти сме си запълнили бройките, фондът за вдовиците и сирачетата стана толкова голям, че хората ми се редят на опашка за опасни задачи, и дъската за мятане на стрелички е почти нова! Няма с какво да ме подкупите този път! Нищо не искам!

— Винаги ми се е струвало, че през годините досега се е гледало с доста лошо око на Скалоликия Ваймс — отбеляза Ветинари.

— Няма да приема… Какво? — закова се Ваймс по средата на гневното си избухване.

— И на мене винаги така ми се е струвало — лоялно прибави Керът.

Ветинари се изправи и застана до прозореца. Загледа се надолу към Бродуей с ръце, сключени зад гърба.

— На човек му идва на ум, че може би е време да преосмислим определени остарели виждания — продължи Ветинари.

Значението на фразата обгърна Ваймс като ледена мъгла.

— Предлагате да променим историята? Това ли било? Да пренапишем…

— O, скъпи мой Ваймс, историята се променя непрекъснато. Тя се проверява и преоценява непрекъснато, иначе как бихме намирали работа за историците? Не можем да допуснем хора с мозъци като техните да се мотаят насам-натам безконтролно и да разполагат с времето си. Председателят на Гилдията на историците, както знам, е напълно съгласен с мене, че ключовата роля на вашия предшественик за историята на града ни е узряла за свеж… анализ.

— Вече и с него сте ме обсъждали, така ли?

— Още не съм.

Ваймс отвори и затвори уста няколко пъти. Патрицият се върна зад бюрото си и извади лист хартия.

— Разбира се, има и някои други детайли, за които също ще трябва да се погрижим…

— Например? — изграчи Ваймс.

— Гербът на Ваймс ще бъде възстановен, естествено. Налага се. Спомням си, че лейди Сибил беше изключително разстроена, когато се оказа, че нямаш право на герб. И короната, разбира се, със скъпоценни камъни…

— Можете да си вземете скъпоценните камъни и да си…

— …която се надявам, че ще носиш при официални поводи, например освещаването на статуята, която толкова отдавна позори града ни с отсъствието си.

Този път по изключение Ваймс успя да навакса с разговора.

— Пак Скалоликия ли? И това е част от всичко, така ли? Статуя на Скалоликия?

— Досетлив си — одобри лорд Ветинари. — Не твоя статуя, очевидно. Извайването на статуя на някой, който се е опитал да спре война, не изглежда достатъчно, хм, величествено. Разбира се, ако беше избил петстотин от собствените си войници поради небрежност, вероятно вече щяхме да леем бронза. Не. Аз говорех за първия Ваймс, който се е опитал да създаде бъдеще, а вместо това просто създал история. Мислех си, че някъде по улицата на Прасковените пайове…

Те се гледаха един друг като котараци, като комарджии на маса.

— В началото на Бродуей — дрезгаво произнесе Ваймс. — Точно пред двореца.

Патрицият хвърли бърз поглед през прозореца.

— Съгласен. Ще ми е приятно да я гледам понякога.

— И по-близичко до стената. За да не го духа вятърът.

— Разбира се.

Ваймс изглеждаше объркан за секунда.

— Дадохме жертви…

— Седемнайсет загинали в една или друга дребна схватка — уточни лорд Ветинари.

— Искам…

— С вдовиците и наследниците им ще бъдат сключени финансови споразумения.

Ваймс се предаде.

— Отлично, сър! — каза Керът.

Новият дук потърка брадичката си.

— Значи трябва да съм женен за дукеса… А това е голяма тлъста дума — дукеса. А и Сибил никога не се е интересувала от подобни работи.

— Кланям се пред знанията ти за женската психика — изрече Ветинари. — Представям си изражението й. За мен няма съмнение, че следващия път, когато покани приятелките си на чай — сред тях, струва ми се, са дукесата на Куирм и лейди Селачии, — тя ще бъде напълно спокойна и ни най-малко самодоволна по който и да е начин.

Ваймс се поколеба. Сибил беше удивително здравомислеща жена, разбира се, и подобни неща… Нали тя остави решението изцяло в неговите ръце?… Такива неща не биха я… Тя няма да… Естествено, че ще… Няма да се надува, просто ще се чувства изключително добре при мисълта, че те знаят, че тя знае, че те знаят…

— Добре — промълви накрая. — Но, вижте, аз мислех, че само кралят може да ръкополага някого за дук. Това не е като да се произвеждат разни там рицари и барони, те са просто… политически, но за титла като дук се изисква…

Той срещна погледа на Ветинари. И след това на Керът. Ветинари каза, че му е било напомнено…

— Убеден съм, че дори кралят на Анкх-Морпорк да се завърне на трона си, той би потвърдил моето решение — заяви невъзмутимо Ветинари. — А ако никога не се завърне, е, тогава проблемът отпада от само себе си.

— Купихте ме и ме продадохте, значи? — поклати глава Ваймс. — Купен и продаден.

— Ни най-малко — отговори Ветинари.

— Да, така е. Всъщност всички сме купени и продадени. Дори Ръждьо. И всички ония нещастници, които отидоха там, за да ги изколят. Не се вписваме в голямата картина. Просто сме купени и продадени.

Ветинари внезапно се стрелна и се появи току пред лицето на Ваймс. Креслото му изтропа на пода зад бюрото.

— Тъй ли? Хората отидоха дотам. И се върнаха. Колко величествени щяха да бъдат само битките, в които те никога не се впуснаха! — Той се поколеба за момент, след което сви рамене. — Купени и продадени ли каза? Добре. Съгласен. Но не и похарчени напразно, мисля аз.

Патрицият го стрелна с една от своите остри, пробягващи леки усмивчици, които използваше, ако имаше да каже нещо не особено смешно и все пак забавно.

— Veni, vici… Ветинари.

Дрипави водорасли безцелно се носеха с морските течения. Освен клоните и боклука по водата нищо не подсказваше, че Лешп някога е съществувал.

Морските птици кръжаха над вълните. Но самотните им крясъци бяха до голяма степен заглушавани от спора, който течеше току над морската повърхност:

— Това са си изцяло наши клони, ти, кучешко изпражнение!

— Я гледай ти! От твоята страна на острова, а? Е, аз пък не мисля така!

— Те са доплували!

— А ти откъде можеш да знаеш дали ние сме нямали някакъв клонак от нашата страна на острова? Но както и да е — ние все още имаме цял варел прясна вода, камилска въздишка такава!

— Добре! Да делим! Ти получаваш половината сал.

— Аха! Аха! Започна да преговаряш, значи! Поставихме картите върху масата, а?

— Не можем ли просто да кажем „да“, тате? Писна ми да стоя в тази вмирисана вода!

— И ще гребем по равно.

— Дадено.

Птиците се плъзгаха и извиваха високо над тях като бели резки на фона на тъмносиньото небе.

— Към Анкх-Морпорк!

— Към Клач!

Дълбоко под тях на дъното любопитните сепии се стрелкаха по своите любопитни пътища из улиците на града Лешп. Сепиите си нямаха и понятие защо на огромни интервали от време техният град внезапно изчезва в небесата. За щастие това никога не траеше много дълго. Беше едно от онези събития, които понякога се случваха, а понякога — не. Любопитната сепия просто се надяваше, че нещата ще потръгнат гладко рано или късно.

Наблизо премина акула. Ако някой би рискувал да допре ухо до корема й, би чул следното: „Зън-зън-зън! Три следобед… Да ям, Гладна съм, Да плувам. Неща за вършене: Да плувам, Да ям, Огладнях. Три часа и пет минути след обяд: Страшен глад…“

Не беше най-вълнуващият възможен график, но пък изключително лесно се организираше.

Обикновено сержант Колън се записваше в списъка за патрулиране. Добре беше да се поразходи на свеж въздух. А и някак се беше разнесла мълвата, че Стражата е тясно обвързана с това, което по абсолютно неясни пътища се бе превърнало в победа, и униформата вероятно би му донесла безплатна халба бира до задния вход на някоя и друга кръчма.

Той патрулираше с ефрейтор Нобс. Крачеха с уверената походка на мъже, обиколили света и видели всичко. Полицейският им инстинкт ги заведе до „Домашни гозби“. Господин Гориф тъкмо миеше прозорците. Когато ги зърна, захвърли парцала и се втурна навътре.

— И това го наричаш благодарност? — подсмръкна Колън.

Човекът се появи с два обемисти пакета в ръцете си.

— Жена ми ги приготви специално за вас. Била сигурна, че ще наминете.

Колън отгърна мазната хартия.

— Мили боже! — възкликна.

— Това е специално анкх-морпоркско къри — обясни господин Гориф. — Направено е от жълт прах за къри, големи буци цвекло, грах и сочни стафиди с…

— …с големината на яйца! — довърши невярващо Ноби.

— Много ви благодарим — каза Колън. — Как е момчето ви, господин Гориф?

— Казва, че сте му пример в живота и като порасне, иска да стане полицай.

— O, хубаво — одобри Колън. — Господин Ваймс много ще се зарадва. Само му кажете…

— В Ал-Кхали обаче — довърши Гориф. — Той остана да живее при брат ми.

— Ами… Добре… Много разумно, значи. Хммм… благодарим за кърито, във всеки случай.

— За какъв пример говореше той, според тебе? — попита Ноби, когато двамата отминаха по улицата.

— За добър пример, със сигурност — отсъди Колън с уста, пълна с леко подправено цвекло.

— А. Аха.

Като дъвчеха бавно и вървяха още по-бавно, двамата се насочиха към доковете.

— Смятам да пиша писмо на Бана — сподели след малко Ноби.

— Да, ама… тя си мисли, че ти си жена, Ноби.

— Да. И затова тя прозря моето вътрешно аз, изчистено от… — той се съсредоточи — …изчистено от повърхностните неща. Така каза Ангуа. Както и да е, мислех си, че щом годеникът й се връща, би било благородно от моя страна, ако аз се оттегля от пътя им.

— Щото той може да се окаже някой голям жилест тип и върви, че се разправяй.

— Не бях помислил за това, сержант.

Повървяха още малко.

— Справих се далеч, далеч по-добре отколкото бях успявал досега — каза Ноби.

— Вярно — отговори сержант Колън. Повървяха мълчаливо и той добави: — Което, разбира се, не е трудно.

— Още пазя кърпичката от нея.

— Много мило, Ноби.

— Истинска клачианска коприна, и туй то.

— Да, наистина, изглежда много хубава.

— Никога няма да я пера, сержант.

— Ех, ти, сантиментален мой приятелю, Ноби — въздъхна Колън.

Той наблюдаваше как ефрейтор Нобс секне носа си.

— Значи… ще престанеш да я използваш, така ли? — попита със съмнение.

— Все още може да се сгъва, гледай, сержант.

— Да. Глупаво от моя страна да питам, а?

Над главите им ветропоказателите започнаха да се въртят със скърцане.

— Научи ме на много неща за жените това ми преживяване — каза Ноби.

Колън, жененият мъж, си замълча.

— Срещнах Верити Стенобойката тоя следобед — продължи Ноби. — И я попитах дали иска да излезе с мене довечера и че въобще даже не ми пука, че е кривогледа, и бях си сложил от скъпия екзотичен парфюм, дето напълно прикрива истинската миризма, и тя каза я се разкарай и ме замери с една змиорка.

— Не е на добре, значи — отбеляза Колън.

— O, напротив, сержант. Досега тя викаше само „къш“, като ме видеше. А сега хвърли и змиорката, и аз си я прибрах, знаеш ли колко добро месо има по тия гадинки, затова аз го тълкувам като положителна стъпка.

— Възможно е. Възможно е. Само гледай да подариш по-бързо парфюма на някого. Дори и случайните минувачи започват да се оплакват.

Краката им, привлечени като пчели от цветна градина, ги отведоха досами морския бряг, където стражниците се спряха пред кръчмата и се загледаха в Клачианската глава, забучена на алебарда.

— Тя е просто дървена — подхвърли Колън. Ноби си замълча.

— И освен това е част от културното ни наследство, тъй да се каже — продължи сержантът, но някак колебливо и като че не си вярваше.

Ноби отново си изсекна носа — упражнение, което отне известно време заради многото трели и колоратури в звука.

Сержантът се предаде. Налагаше му се да признае, че някои неща просто не изглеждаха вече същите.

— Аз поначало никога не съм я харесвал тая кръчма. Нека да отидем в „Грозда“, а?

Ноби кимна.

— Както и да е, бирата тука си е чиста пикня — отсъди Колън.

Лейди Сибил държеше кърпичката пред лицето на съпруга си:

— Плюй! — нареди тя.

След това внимателно избърса саждите от бузата му.

— Браво! Сега изглеждаш съвсем като…

— …дук — унило довърши Ваймс. — Мислех си, че вече съм преминал през това…

— Конвивиумът всъщност не се се състоя заради онази суматоха. — Лейди Сибил почисти някакво невидимо косъмче от маншета му. — Крайно време е.

— Мислех си, че като съм вече дук, ще си позволя да не нося тези проклети такъми.

— Да, мили, но за случая би могъл да облечеш официалните дрехи на титлата си.

— Видях ги. Но белите копринени чорапогащи просто не ми отиват.

— Е, прасците ти са с много подходяща форма…

— Мисля да си остана с униформата си — бързо каза Ваймс.

Архиканцлерът Ридкъли долетя при тях.

— Ето, че и ние сме готови, лорд Ва…

— Наричайте ме сър Самюъл — помоли Ваймс. — Това някак си мога да го преживея.

— Хубаво. Успяхме да открием Ковчежника в едно от таванските помещения, можем вече да започваме. Бихте ли заели вече местата си…

Ваймс застана начело на шествието, като чувстваше как всички погледи са се заковали в него, чуваше и тихите подмятания. Може би имаше възможност да го изхвърлят от благородничеството. Трябваше да обмисли и този шанс. Въпреки че като се знае какво са вършили в миналото лордовете, за целта трябваше да извърши нещо наистина ужасно.

Въпреки това скицата на статуята се беше оказала доста сполучлива. И той предусещаше какво ще се случи с книгите по история. Правенето на история се оказа в крайна сметка доста лесна работа. Важно беше какво ще пише после по учебниците. Което също не беше трудно да се уреди.

— Много добре — изрева Ридкъли и заглуши всеобщия шум. — Значи… Сега ако тръгнем кротко след лорд… Ком… сър Самюъл, ще можем да се върнем за обяд не по-късно от един и половина. Хорът готов ли е? Някой да е настъпил нечия чужда роба? Т-р-р-ръгваме, значи!

Ваймс потегли с бавна отмерена крачка. Чу как зад гърба му шествието се раздвижи. Без съмнение възникваха дребни проблеми, както става винаги на граждански мероприятия, които включват както стари и глухи, така и млади и глупави участници. Някои от хората вероятно вече бяха тръгнали в неправилна посока.

Когато излезе на площад Сатор, се чуха няколко дюдюкания, разнообразни претенциозни подвиквания и гласове, звучащи като „Тоа па ко’е. Тоа па за к’во се мисли?“ и други подобни приветствия, традиционни за тълпите навсякъде по света. Имаше обаче и радостни възгласи.

Той се опита да гледа право пред себе си.

Копринени чорапи. С жартиери. Е, жартиетите поне отпаднаха. Имаше много неща, които беше готов да направи за Сибил, но ако жартиерите фигурираха някъде из брачната им връзка, то те не бяха на него. И всички му обясняваха как трябвало да облича пурпурно наметало, обточено с бял хермелин. Забрави, забрави! Няма да стане!

Той прекара няколко часа на отчаяние в семейната библиотека, в резултат на което откри, че всичките скъпоценни камъни по коронета му и копринените чорапи са до голяма степен блатен газ под налягане. Традиция ли? Той ще им даде на тях една традиция. Това, което истинските дукове са носили, както си ги пресдтавяше, е било здрава ризница, изцапана с кръв. По възможност чужда…

От тълпата се разнесе писък. Погледът му се прикова върху едро женище, седнало на земята и размахало ръце.

— Тоя ми сви чантата! И даже не ми показа значката си от Гилдията на крадците!

Шествието се поколеба и спря, докато той се взираше след бягащата фигура на крадеца.

— Спри на место, Сидни Пикенс! — изрева Ваймс и се втурна напред.

Естествено малцина знаят какво всъщност повелява Традицията. В самата природа на Традициите има нещо свръхестествено идиотско. А освен това коефициентът на интелигентност на съществото, наречено тълпа, е корен квадратен от броя на хората в нея.

Ваймс се затича и след него се понесе целият университетски хор. Онези, които вървяха след хористите, видяха как в шествието зейва дупка и незабавно отговориха на подтика да я запълнят. След което всеки просто тичаше, защото всички останали тичаха.

Периодично се разнасяха хленчове от онези, чиито бели дробове, крака или сърца не ставаха вече за такива работи, както и ревът на Архиканцлера, който се беше опитал да остане на мястото си пред лицето на всеобщото паническо бягство и в момента главата му ритмично биваше ритана о уличните павета.

А чиракът-крадец Сидни Пикенс тичаше, защото когато хвърли един поглед през рамо, видя как цялото висше общество на Анкх-Морпорк се е понесло след него. Такива гледки имат ужасен ефект върху подрастващите.

И Сам Ваймс тичаше. Изскубна пелерината си, метна настрана шапката с пера и тичаше, и тичаше, и тичаше.

По-късно щеше да има, разбира се, проблеми. Хората щяха да задават въпроси. Но това беше после — а тук и сега, величествено просто, прекрасно чисто, простряло се може би оттук до безкрая, под лазурното небе в един неопетнен свят… съществуваше само преследването.