Шовинист

Дъждът се изливаше над Лешп с такава сила, че островът сигурно вече се чудеше за какво ли му е било да изплува от океанските дълбини.

Повечето завоеватели спяха по лодките си. Наистина, върху изплувалия остров имаше къщи, но…

…те не изглеждаха съвсем наред.

Стабилния Джексън надникна изпод брезента, който беше опънал на магия над палубата. Подгизналата почва изпускаше пара, която се издигаше като мъглица над острова. Редките светлинки на лодките се виждаха като сияещи кръгове през нея.

Градът изглеждаше определено злонамерен под светлините на бурята. Виждаха се форми, които човек можеше да разпознае — колони, стълби и аркади и така нататък — но имаше и други… Той потрепери. Сякаш някога хората са се опитвали да придадат човешки вид на постройки, които вече са били антични…

И точно неговият син беше виновен за това всички да си стоят по лодките.

Група анкх-морпоркски рибари стъпи рано тази сутрин на брега, за да издирва купищата съкровища, които, както е известно, застилат океанското дъно, но намери само един добре запазен мозаечен под, измит от дъжда. Мидените черупки по изчистените бели и сини квадрати показваха посоката на прилива. Една сепия се беше настанила по средата.

Лес каза:

— Тази сепия изглежда страшно голяма, тате.

И всички се спогледаха подозрително, огледаха заобикалящите ги здания, покрити с водорасли, и споделиха Мисълта, която остана неизречена, но предизвика множество мънички мисли, прилични на случайните вълнички в басейн или на тихия плясък на тъмна вода дълбоко в подземията на замък… Все неща, които караха човек да си мисли за същества с ноктести лапи, изплували от глъбините, или за странните създания, които приливът понякога отмиваше и изхвърляше на брега, или пък попадаха в рибарските мрежи. Понякога нещата, които изплуваха заедно с рибата, изглеждаха така, че можеха да откажат човек завинаги от рибарския занаят.

И изведнъж никой вече не искаше да издирва каквото и да е просто поради опасението, че внезапно могат и да намерят нещо…

Стабилния Джексън навря глава обратно под навеса.

— Защо вече не си ходим вкъщи, тате? — попита синът му. — Ти каза, че от това място тръпки те побиват.

— Да, ама са си анкх-морпоркски тръпки, нали? И никакъв миризлив чужденец няма да ми тръпне тука!

— Тате?

— Кажи, синко.

— Кой е господин Хонг?

— Аз пък откъде да знам?

— Ами, разбираш ли, когато сутринта всички се запътихме обратно към лодките, един мъж каза: „Всички знаем какво се случи с господин Хонг, когато отвори рибния бар «Троен Късмет», за храна по домовете върху стария храм на бога-риба на Драконовата улица в нощта на пълнолунието, нали?…“ Е, аз не знам.

— Хммм… — поколеба се Стабилния Джексън. Е, Лес вече е голямо момче… — Той… затвори ресторанта си и си тръгна бързичко, момче. Толкова бързо, че даже му се наложи да остави някои неща там.

— Какви неща?

— Щом толкова искаш да знаеш… половин ухо и един бъбрек.

— Върхът!

Лодката се разтресе и дървото в единия край се сцепи от силен удар. Джексън отметна покривалото. Заля го порой от пръски. Някъде откъм мокрия мрак един глас изрева:

— Защо не си сложил светлини, ти, втори братовчед на чакала?

Джексън измъкна фенера изпод брезента и го вдигна високо над главата си.

— Какво търсиш ти в анкх-морпоркски териториални води, камилоядецо?

— Тези води ни принадлежат!

— Ние дойдохме тука първи!

— Не думай! Ние бяхме първи!

— И ми потрошихте корабчето! Това си е живо пиратство и нищо друго!

Наоколо се разнесоха гласове. Двете импровизирани флотилии се сблъскаха в мрака. Бушприти съдираха такелаж. Корпуси тътнеха. Контролираната паника, която е естествена част от всяко плаване, се превърна в обезумяла паника, съставена от мрак, пръски вода и омотани корабни въжета.

Във времена като тези древните традиции на океана повеляват всички мореплаватели да се изправят обединени пред лицето на общия враг — гладът или безжалостния океан.

Точно в този момент обаче господин Ариф хлопна господин Джексън с веслото си по главата.

— Ъхх? Какво?

Ваймс отвори само едно око — толкова беше по силите му. Насреща му се откри ужасяваща гледка.

„…Прочетох му правата, при което, той ми каза, «ах, ти ченге». Сржнт Детритус тогава му отправи предупреждение, на което той отговори, оххх…“

„Вероятно има много неща, които не мога да върша добре — помисли си Ваймс, — но поне не смятам пунктуацията на изречението за игра на рулетка…“

Той отмести главата си по-далечко от дърварската граматика на Керът. Купчината хартии се разклати застрашително под него.

Бюрото на Ваймс беше станало пословично. Някога върху него имаше купчини хартия, но те се бяха съборили, както купчините хартия обикновено правят, и бяха образували плътен слой, който започваше да се превръща в нещо като торф. Говореше се, че някъде отдолу има дори чинии и недовършени вечери. Никой нямаше желание да проверява достоверността на легендите. Някои хора се кълняха, че са чули нещо да се движи.

Някой учтиво се покашля. Ваймс отново помести глава и погледна право в широкото розово лице на Уиликинс, иконома на лейди Сибил. Също и негов иконом на практика, въпреки че Ваймс мразеше да мисли за него по този начин.

— Мисля, че ще е по-добре сега да сме малко по-пъргави, сър Самюъл. Донесох ви парадната униформа. Нещата ви за бръснене са до легена.

— Какво? Какво?

— Следва да сте пред Университета след половин час. Лейди Сибил благоволи да ми напомни, че ако не сте там в уреченото време, ще използва вашите тънки черва вместо градински маркуч, сър.

— Усмихваше ли се, като го каза? — смънка Ваймс, залитайки по посока на димящия леген на поставката за миене.

— Съвсем леко, сър.

— O, богове…

— Именно, сър.

Ваймс направи опит да се избръсне, докато зад гърба му Уиликинс четкаше и полираше. Навън градският часовник започна да отброява десет.

„Трябва да е било почти четири, когато се върнах тука — мислеше си Ваймс. — Струва ми се, че чух как се сменя стражата в осем сутринта, след това ми оставаше само да се оправя с разходите на Ноби, а това си е висша математика, ако изобщо е възможно…“

Опита прозявка, докато се бръснеше, което не е добра идея.

— По дяволите!

— Веднага ще ви донеса салфетки, сър.

Уиликинс дори не се озърна.

Докато Ваймс се оплакваше от драскотината на бузата си, икономът продължи:

— Сър, бих искал да използвам отдалата ми се възможност да повдигна един въпрос от известна важност…

— Да?

Със замъглени очи Ваймс посегна към пурпурните си впити панталони, които изглежда представляваха съществена част от парадната униформа.

— За съжаление, сър, страхувам се, че ми се налага да поискам разрешение да напусна. Искам да се запиша в Цветните.

— Кои цветни, Уиликинс? — Ваймс оглеждаше подозрително ризата с бухнали ръкави. Това, което ушите му бяха чули, стигна и до мозъка. — Искаш да се запишеш доброволец?

— Казват, че трябва да дадем добър урок на Клач, сър. А един потомък на рода Уиликинс никога не се ослушва, когато страната му го призовава. Мисля, че Тежката пехота на лорд Вентури е точно като за мене. Те специално имат привлекателна униформа в червено и бяло, сър. Обточена със златни ширити.

Ваймс нахлузи ботушите си.

— Ти имаш ли някаква военна подготовка?

— O, не, сър. Но се уча бързо, сър и освен това имам известен опит с ножа за обезкостяване.

Лицето на иконома излъчваше патриотична готовност.

— Опит върху пуйки и… — подсказа Ваймс.

— Да, сър — потвърди Уиликинс, докато забърсваше невидима прашинка от церемониалния шлем.

— И смяташ да се сражаваш с крещящите орди в Клач?

— Ако се наложи, сър. Мисля, че вече е полиран както трябва, сър.

— Много песъчливо място, казват.

— Наистина, сър — съгласи се Уиликинс, докато нагласяше ремъка на шлема под брадичката на Ваймс.

— И скалисто. Много скалисто. Направо купища от скали. И прашно.

— Много сушаво на места, сър. Вярвам, че сте прав.

— И в тази земя на прах с пясъчен цвят, скали с пясъчен цвят и пясък с пясъчен цвят, ти, Уиликинс, ще маршируваш натоварен с познанията си в областта на готварските пособия и с червено-бялата си униформа?

— Със златна бродерия, сър. — Уиликинс вирна брадичка. — Да, сър. Щом се налага.

— И не виждаш ли нещо нередно в цялата тази картинка?

— Сър?

— Ох, няма значение. — Ваймс се прозя. — Добре тогава. Ще ни липсваш, Уиликинс.

„На други може и да не липсваш, обаче — помисли си после, — особено ако имат време и за втори изстрел.“

— O, лорд Вентури каза, сър, че всичко ще е свършило до Прасоколеда.

— Тъй ли? Аз пък не знаех, че то е започвало.

Ваймс се втурна надолу по стълбите, обгърнат от миризма на къри.

— Запазихме ви малко, сър — успокои го сержант Колън. — Бяхте вече заспал, когато момчето го донесе.

— Беше хлапакът на Гориф — обясни Ноби, преследвайки зрънце ориз из тенекиеното си канче. — Донесе достатъчно за половината смяна.

— Възнаграждение за изпълнения дълг — каза Ваймс, бързайки към вратата.

— И хляб, и компот от манго, и всичко останало — щастливо изреди Колън. — Винаги съм казвал, че тоя Гориф не е толкова лош за парцалоглавец.

Локва от съскаща мас… Ваймс спря на вратата. Семейството, сгушено заедно… Той извади часовника си. Десет без двайсет. Ако тича…

— Фред, би ли дошъл в офиса ми? Няма да ти отнема повече от минутка.

— Да, сър.

Ваймс подбра сержанта си нагоре по стълбите и затвори вратата.

Ноби и останалите стражи напрягаха слух, но отвътре не се чуваше нищо освен ниско мърморене, което продължи известно време.

Вратата се отвори отново. Ваймс слезе по стълбите.

— Ноби, ела при Университета след пет минути, става ли? Искам да поддържам връзка, а пък проклет да съм, ако нося гълъб, докато съм с тая униформа.

— Да, сър.

Ваймс напусна.

Няколко секунди по-късно сержант Колън пристъпи предпазливо в главния офис. Имаше леко оцъклен вид и приседна зад бюрото си с нехайния вид, който само много угрижен човек би се опитвал да си придаде. Поигра си небрежно с няколко хартийки и попита:

— Ноби, ти възразяваш ли срещу това как ти викат хората?

— Ако седна да възразявам, сержант, има да си възразявам през цялото време — отговори бодро ефрейтор Нобс.

— Да. Правилно! И аз също не възразявам срещу това как ме наричат хората. — Колън се почеса по главата. — Наистина май няма смисъл. Струва ми се, че на сър Сам му се събра много време без сън.

— Той е много зает човек, Фред.

— Опитва се да върши всичко, това му е проблема. И, Ноби?

— Да?

— Наричай ме сержант Колън, благодаря предварително.

Имаше шери. Винаги поднасяха шери в подобни случаи. Сам Ваймс гледаше безпристрастно на това, тъй като от доста време пиеше само плодови сокове. Беше чувал, че се прави, като се остави виното да се вкисне. Той не можеше да види смисъла на шерито.

— И ще се опиташ да излъчваш достойнство, нали? — попита лейди Сибил, докато му оправяше плаща.

— Да, скъпа.

— Какво ще се опитваш да излъчваш?

— Достойнство, скъпа.

— И моля те, опитай се да бъдеш дипломатичен.

— Да, скъпа.

— Какъв ще се опитваш да бъдеш?

— Дипломатичен, скъпа.

— Използваш тона си за подлъгване на кокошки, Сам.

— Да, скъпа.

— Знаеш, че не е честно.

— Не скъпа. — Ваймс вдигна ръка в театрален жест на покорство. — Да. Добре! Само да ги нямаше тези пера. И тези тесни панталони.

Той се закълчи в отчаян опит да донагласи колкото се може по-потайно панталоните си, за да не му излезе име на Господин Мокри Слипове.

— Искам да кажа — какво ще стане, ако хората случайно ме видят така?

— Разбира се, че ще те видят, Сам. Ти предвождаш шествието. И аз много се гордея с тебе.

Тя махна невидимо косъмче от рамото му.4

„Шапка с пера — помисли си унило Ваймс. — И модерен клин. И блестящ нагръдник. Нагръдникът не трябва да блести. Той трябва да е толкова хлътнал от многобройните удари, че просто да не понесе ежеседмичното полиране. И дипломатични разговори?… Откъде, по дяволите, да знам как се говори дипломатично?“

— Сега ще трябва да разменя две приказки с лейди Селачии — каза лейди Сибил. — Ти си добре, нали? Продължаваш да се прозяваш.

— Естествено. Не ми се събра много сън през тая нощ, това е всичко.

— Обещаваш ли ми да не избягаш нанякъде?

— Аз ли? Аз никога не съм бягал…

— Избяга от тържественото соаре в чест на посланика на Генуа. Всички те видяха.

— Тъкмо бях получил вестта, че бандата на Отломъка плячкосва сейфа на Вортин!

— Виж, не е необходимо да бъдеш навсякъде, Сам. Ти си назначил хора да вършат работата.

— Да, обаче ги гепихме в края на краищата — отговори Ваймс доволно.

Той се бе забавлявал до насита тогава. Не само заради преследването, което го ободряваше така — да заметне пелерината си на някое крайпътно дърво, да хвърли шапката си в близката локва и да се втурне… Доставяше му удоволствие самата мисъл, че докато гони престъпниците, не му се налага да яде много дребни сандвичета и да води още по-дребни разговорчета. Това не беше нормална полицейска работа, както бе установил Ваймс. Беше работа, която ти възлагат да вършиш, ако някой някъде е преценил, че е по-добре да те канят по коктейли, отколкото да те оставят да гониш престъпници.

Щом Сибил изчезна в тълпата, той си намери удобна сянка и се спотаи в нея. Оттук имаше възможност да наблюдава почти цялата Голяма зала на Невидимия университет.

Той всъщност доста харесваше магьосниците. Те не вършеха престъпления. Не и такива, които да са в ресора му, във всеки случай. Ваймс не беше на „ти“ с Окултното. Магьосниците могат да забъркат огромна каша в самата тъкан на времето и пространството, но подобни неща не влекат след себе си писане на документи и актове, което според Ваймс беше основното.

В залата се бяха събрали много магьосници, всички изтупани в пълния си блясък. Няма нищо по-екзотично от магьосник в официален костюм, поне докато не бъде открит начин да се надуе до неузнаваемост райска птица — по възможност с някакъв вид летлив газ. Но магьосниците бяха доволни от впечатлението, което правеха, главно защото останалите гости бяха или благородници, или предводители на гилдии, или и двете, а повод като Конвивиума караше автоматично всеки да се перчи повече от петел.

Погледът на Ваймс прескачаше от една бърбореща физиономия на друга. Той лениво се питаше кой за какво е виновен в насъбралото се множество5.

Доста от посланиците също бяха дошли. Човек лесно можеше да ги различи сред тълпата. Те бяха облечени в националните си носии, но тъй като, общо взето, националната носия беше това, което носеха средностатистическите селяни, тук те изглеждаха някак си не на място. Ваймс можеше да почувства, че докато телата им са облечени в пера и коприна, духът им упорито отказва да съблече дипломатическия си костюм.

Разговаряха на малки групички. Един или двама му кимнаха и му се усмихнаха, минавайки покрай него. „Светът ни наблюдава.“ Ако нещо потръгне не на добре и тази идиотска история с Лешп доведе до война, точно хора като тези ще подписват договора с победителя, който и да бъде той. Няма значение кой пръв е започнал войната, няма значение как я е водил, те се интересуваха единствено как да сключват сделките си сега. Те бяха представители на това, което хората наричат „международна общност“. И както се използва винаги думата „общност“, човек никога не е сигурен за кого или за какво се говори.

Той потръпна. Това, слава богу, не беше неговият свят.

Ваймс се промъкна крадешком до ефрейтор Нобс, застанал край главния вход, някак неравновесно изгърбен — най-близката до отдаване на чест поза, която Нобс можеше да наподоби.

— Всичко ли е спокойно? — попита с ъгъла на устните си Ваймс.

— Да, сър.

— Не се е случило каквото и да е?

— Не, сър! Няма кьорав пощенски гълъб, сър.

— Ама как може така! Никъде? Нищо?

— Не, сър.

— Но само довчера градът гъмжеше от неприятности!

— Да, сър.

— Ти нали каза на Фред да пусне гълъб веднага, ако нещо се случи?

— Да, сър.

— Дори и в Сенките? Там винаги се случва по нещо…

— Мъртвило, сър.

— По дяволите!

Ваймс поклати глава — човек не можеше да има каквото и да е доверие на анкх-морпоркското криминално братство.

— Предполагам, че би могъл да вземеш някаква тухла и да…

— Лейди Сибил беше съвършено конкретна по въпроса как би трябвало да спрете дотука, сър, — каза ефрейтор Нобс, втренчил поглед право напред.

— Конкретна?

— Да, сър. Тя дойде и ми поприказва малко. Даде ми и един долар, — отговори Ноби.

— А-а, сър Самюъл! — разнесе се тътнещ глас зад гърба му. — Струва ми се, че не се познавате все още с принц Куфурах, нали така?

Той рязко се завъртя на пети. Архиканцлерът Ридкъли тъкмо го връхлиташе изотзад, като по пътя си смачка двама от не толкова пъргавите гости. Ваймс бързо наложи официалната си физиономия.

— Господа, това е Командир Ваймс. Сам… не, пак обърках нещата, целия този протокол — винаги го обръщам с главата надолу — но има толкова много неща за доуреждане, Ковчежникът пак се е заключил в сейфа, така и не успяхме да разберем как успява да прибере ключа вътре със себе си, дори няма и дупка на ключалката от вътрешната страна…

Другият мъж протегна ръка, а Архиканцлерът пак се понесе нанякъде.

— Принц Куфурах — представи се човекът. — Килимчето ми пристигна тук само преди два часа.

— Килимче? А-а… да… разбирам… долетял сте…

— Да, много студено и ветровито, и не сервират хубава храна. Успяхте ли да хванете вашия човек, сър Самюъл?

— Какво? Моля?

— Нашият посланик ме уведоми, доколкото си спомням, че ви се е наложило да напуснете приема миналата седмица?…

Принцът беше висок мъж, а някога вероятно и много атлетичен, поне преди тържествените вечери да се преборят с него. И имаше брада. Всички клачианци си пускаха бради. Този имаше и интелигентен поглед. Смущаващо интелигентен. Ти го поглеждаш… и няколко пласта личност отвръщат на погледа ти.

— Какво? O, да. Хванахме го без проблеми.

— Добре свършена работа! Оказал е съпротива, както виждам.

Ваймс го изгледа изненадано. Принцът потупа замислено брадичката си. Ръката на Ваймс се стрелна механично към собствената му брадичка, за да изчисти оттам късче маруля.

— Ъх… да… хмм…

— Командир Ваймс винаги хваща лошите хора — отбеляза принцът.

— Е, всъщност не бих могъл да кажа, че…

— Териерът на Ветинари, така чух да ви наричат — продължи принцът. — Винаги е разгорещен в гонитбата и никога не оставя човека си да избяга.

Ваймс срещна мекия, пълен с разбиране поглед на принца.

— Предполагам, че в края на краищата всеки се оказва нечие куче — промълви немощно.

— Всъщност какво щастливо обстоятелство е това, че ви срещнах!

— Така ли?

— Тъкмо се чудех за значението на една дума, която някой от тълпата изкрещя, докато идвах насам. Ще бъдете ли така добър?

— Ъмм… ако мога…

— Струва ми се, че беше… нека да си припомня… о, да… парцалоглавец.

Погледът на принца остана закован върху лицето му.

Ваймс усети мислите си да препускат из главата му и като че взеха самостоятелно решение. Ще се обясняваме по-късно. Сега сме прекалено уморени. Точно в момента, пред този точно човек, е много по-добре да бъдеш искрен…

— Става дума за шамията на главата ви — обясни той.

— А-а, това явно е някаква местна шега?

„Той знае, разбира се! И знае, че аз знам…“

— Не. Това е оскърбление — промърмори след малко.

— О? Е, със сигурност не можем да ви държим отговорни за хорските брътвежи. — Принцът го дари с усмивка. — Но със сигурност ще ви препоръчам за повишение, ако ми се отвори удобен случай.

— Извинете?

— Заради широтата на вашите познания. Трябва да съм задал най-малко на десетина човека същия въпрос от сутринта насам и… представяте ли си? Никой не знаеше какво е „парцалоглавец“. И всички изглежда се мъчеха от лоша кашлица…

Настъпи дипломатична пауза, в която някой се изкикоти.

Ваймс премести погледа си върху другия човек, с когото не го запознаха. Беше по-нисък и по-кльощав от принца. Изпод черната шамия надничаше лицето с най-много белези, което Ваймс беше виждал през живота си. Мрежа от зараснали рани от меч ограждаше клюноподобния нос. Човекът си пускаше, естествено, брада и мустаци, но белезите по лицето му до такава степен бяха изподрали кожата му, че космите стърчаха на фъндъци под необичайни ъгли. Човекът изглеждаше, сякаш е бил уцелен в лицето от таралеж. Можеше да е на всякаква възраст. Някои от белезите изглеждаха пресни.

Иначе казано, човекът имаше такова лице, което би накарало всеки полицай по света да го арестува само като го погледне. Просто нямаше начин да не е виновен за нещо.

Той отгатна изражението на Ваймс и му се ухили. Ваймс никога не беше виждал и толкова много злато в устата на човек. Той никога не беше виждал толкова злато на едно място.

Усети се, че зяпа човека, вместо да поведе дипломатичен разговор.

— Така… Ще се опитаме ли все пак да направим нещо по тая работа с Лешп?

Принцът нехайно сви рамене.

— Пфу… Няколко квадратни мили ненаселена плодородна земя с чудесно пристанищно заливче в ненадмината стратегическа позиция? Струва ми се изключително непоследователно поведение за цивилизовани хора да воюват за нея.

И още веднъж Ваймс усети изучаващия поглед на принца да чете мислите в главата му.

„Добре, да върви всичко по дяволите.“

— Извинете, но аз не съм много добър в тоя дипломатически бизнес. Наистина ли имахте предвид това, което чух току-що да казвате?

Някой отново се изкикоти. Ваймс пак се извърна рязко към потайната брадата физиономия. Усещаше ясно миризмата, не, вонята на карамфилче.

„Мили боже, той ги дъвче смърдящите гадости…“

— А, да — сети се принцът. — Не се познавате със 71-часовия Ахмед, нали?

Ахмед отново се ухили и направи поклон.

— Офенди — произнесе той с глас като изсечен надгробен камък.

Това изглежда беше всичко. Не „71-часовия Ахмед, културен аташе“ или „71-часовия Ахмед, телохранителят ми“ или дори „71-часовия Ахмед, мобилен сейф и убиец на молци“. Очевидно Ваймс трябваше да направи следващия ход.

— Това е… хмм… доста необичайно име.

— Съвсем не — меко отговори принцът, — Ахмед е много разпространено име в моята страна. — Той се наклони напред. Ваймс разпозна този жест като дипломатическата прелюдия към поверително отклонение. — Дали случайно прекрасната дама, която току-що премина покрай нас, не е вашата първа съпруга?

— Ъ-ъ-ъ, всъщност тя е всичките ми съпруги. Тоест…

— Мога ли да ви предложа двайсет камили за нея?

Ваймс отново надникна за момент в тъмните му очи, хвърли поглед към 24-каратовата усмивка на 71-часовия Ахмед и каза:

— Това е някакъв друг тест, нали?…

Принцът се поизправи, изглеждаше доволен.

— Добре казано, сър Самюъл. Наистина си ви бива. Знаете ли, господин Богис от Гилдията на крадците беше готов да приеме петнайсет.

— За госпожа Богис? — Ваймс махна с ръка пренебрежително. — Не… четири камили, може би четири камили и една коза при добро осветление. И то когато си е обръснала мустаците.

Преживящите гости се стреснаха, когато принцът избухна в смях.

— Много добре! Много добре! Някои от вашите съграждани мислят, че просто защото моите хора са открили висшата математика и как да живеем на палатка, ние сме абсолютни варвари, които си купуват жена само при вида на… да речем, на тюрбана й. Направо се удивлявам, че ми присъдиха почетно звание, като се има предвид колко безнадеждно изостанал съм аз.

— O, какво звание? — попита Ваймс.

„Нищо чудно, че човекът е дипломат. Не може да му се има доверие за стотинка, разсъждава в някакви сложни спирали и въпреки всичко е много симпатичен.“

Принцът измъкна от ръкава на робата си навит на руло документ.

— Очевидно е Docturum Adamus cum Flabello Dulci… нещо не ви е добре ли, сър Самюъл?

Ваймс съумя някак да превърне напиращия смях в учтиво покашляне.

— Не, не, нищо ми няма.

Отчаяно му се искаше да сменят темата. И за щастие успя да си намери повод:

— Защо господин Ахмед носи такъв дълъг меч на гърба си?

— Ах, вие сте полицай, нали, забелязвате подобни работи…

— Едва ли може да мине за укрито оръжие. Мечът му само дето не е по-дълъг от него самия. По-скоро той е укритият собственик…

— Мечът е церемониален. Ахмед много се тревожи, ако се налага да го оставя някъде.

— O, разбирам. И за каква точно церемония…

— А, ето ви и вас — каза Ридкъли. — Мисля, че вече се приготвихме. Сам, знаеш, че трябва да застанеш най-отпред на шествието, нали?

— Да, знам. Аз само исках да науча от Негово височество в каква точно…

— …и ако вие, Ваше височество, и вие, господине… о, богове, какъв голям меч, и вие ме последвате тука назад и заемете местата си сред почетните гости, вече ще бъдем готови за тръгване…

„Какво нещо е да имаш мислене на полицай“ — помисли Ваймс, докато тълпата от магьосници и гости се опитваше да се подреди в достопочтена и едновременно права колона зад гърба му. — „Просто защото някой се опитва да се държи приятно и да бъде учтив с тебе, ти веднага започваш да го подозираш в нещо нередно, и то без никаква друга причина освен факта, че всеки, който се държи учтиво с ченгетата, явно си е наумил нещо нередно. Разбира се, човекът е дипломат, но въпреки това… Просто се надявам да не е учил древни езици и толкова.“

Някой потупа Ваймс по рамото. Той се обърна, за да се окаже право срещу ухилената физионамия на 71-часовия Ахмед.

— А_х_о раз_х_мислите, оф_х_енди, а_х_з в_х_и да_х_вам д_х_вайсет и пет к_х_амили без проб_х_леми, — каза той, измъквайки карамфилче измежду зъбите си. — Нек_х_а д_х_а са пълни с плод слаб_х_ините ви.

И му смигна — най-двусмисления жест, който Ваймс някога беше виждал.

— Това да не е поредният… — започна, но мъжът изчезна сред тълпата. — Слабините ми да са пълни с плод? — повтори на себе си. — Мили боже!

71-часовия Ахмед отново изникна, този път зад другото му рамо, заобиколен от аромат на карамфилче.

— Ту съм т_х_ук, ту ме няма — изръмжа щастливо в ухото на Ваймс. — Принцът к_х_аза, че според него титлата, която са му присъдили, е „Док_х_тор на сладкото празнодумство“. Ма_х_ьоснически майтап, а? Леле, колко се смя_х_ме с него двамата.

След което беше вече изчезнал.

Конвивиумът беше Големият ден за Невидимия университет. Първоначално наистина беше ден за присъждане на научни степени, но с годините се разви в един вид честване на приятелската връзка между Университета и Града, в частност на факта, че хората вече не биваха превръщани в морски раковини тодкова често. В отсъствието на събитие, наподобяващо встъпването в длъжност на Лорд-Градоначалника или Тържественото откриване на заседанията на Парламента, Конвивиумът се беше оказал един от онези редки удобни случаи, в които градското население можеше на воля да се подбъзиква със своите властимащи или, ако не друго, с хората, дето обличаха тесни клинове и шантави костюми.

Празникът се разрасна толкова неимоверно, че вече се провеждаше в Градската опера. Подозрителните хора — ще рече тези като Ваймс — смятаха, че е уредено така, за да има шествие. В сравнение с маститите редици от магьосници, влачещи се бавно из града в дух на гражданско разбирателство с населението, нищо не можеше по-деликатно да напомни на благоразумните хора, че не винаги е било така. „Вижте ни“, сякаш казваха магьосниците. „Някога ние управлявахме този град. Вижте нашите жезли с метални кълбета на върха си. Всеки един от тях може да нанесе изключително сериозни вреди, попаднал в грешни ръце, и е прекрасно, нали така, че в момента те са в добри ръце? Не е ли чудесно, че всички ние се разбираме толкова добре?“

Някой някога беше решил, че Командирът на Градската стража трябва да върви начело по причини от символично значение. Това не бе имало значение, защото дълги години нямаше Командир на Стражата, но вече имаше и това беше Сам Ваймс. Облечен с червена риза със идиотски бухнали ръкави, червен тесен клин, някакви раздути къси панталони, излезли от мода вероятно още когато кремъкът е бил връх на точиларската технология, тънък блестящ нагръдник и шлем с пера.

И наистина се нуждаеше от сън.

И трябваше да носи церемониалната полицейска палка-жезъл.

Той фиксира поглед върху проклетото нещо от момента, в който пристъпи извън главните порти на Невидимия университет. Снощният дъжд беше изчистил небето. Градът изпускаше пара.

Ако гледаше достатъчно втренчено жезъла, нямаше да вижда хората, които му се кикотеха отстрани.

Проблемът беше само, че трябваше да не откъсва поглед от него.

Там пишеше, върху малък потъмнял герб, който трябваше да се изтърка, за да се чете текстът, Пазителъ на Миръ на Царството.

Това леко разведряваше положението.

Пера и антични шлемове, златни еполети и хермелин…

Може би защото беше изморен или просто защото се опитваше да „изключи“ от околния свят, Ваймс в един момент се почувства сякаш беше излязъл на традиционната полицейска обиколка, с традиционните лениви мисли, блуждаещи из главата му.

Беше почти като рефлекса на Павлов6. Краката му го носеха, ходилата му пристъпяха, умът му превключи в работен режим. Ушите, очите и носът му се свързаха напряко с древното състояние на „подозрителното копеле“. Останалите мозъчни центрове минаха на „свободно падане“.

…Хермелин и тесни клинове… що за полицейско облекло беше това? Метална палка за самоотбрана, омазнени кожени бричове и развлачена риза, петна от кръв, за предпочитане чужда… това е екипировката… прекрасното усещане на паважа под ботушите, това беше наистина приятно изживяване…

Зад гърба му, напред и назад по редиците, пробяга объркване. Процесията забави крачка, за да влезе в ритъма на стъпките му.

Ха, Пазителъ на Миръ на Царството наистина… Бе казал на стареца, дето донесе жезъла, „Кой точно мир имаш предвид?“ Но оня като че си седеше на ушите… много глупаво нещо, помисли си тогава — късо парче дърво със сребърна топка на края… дори и редовите полицаи получаваха нормален меч, какво се очаква да прави той — да маха на хората ли?… O, богове, месеци бяха минали, откакто за последен път обиколи нормално улиците… доста хора са се събрали днес… някакъв парад ли има, що ли?…

— O, не! — промълви капитан Керът в тълпата. — Какво прави той?

Точно до него турист от Ахатовата империя произвеждаше индустриално количество снимки от иконографа си.

Командир Ваймс спря и с отнесено изражение пъхна жезъла си под мишница и бръкна под церемониалния си шлем.

Туристът погледна нагоре към Керът и учтиво го подръпна за ризата.

— Извинете, какво прави той в момента?

— Ъ-ъ — той… изважда…

— O, не… — каза Ангуа.

— …той вади церемониалния пакет пури изпод шлема си — отговори Керът. — Ох… той… той си пали една…

Туристът щракна още няколко пъти.

— Много историческа традиция?

— Паметна — промърмори Ангуа.

Тълпата потъна в мълчание. Никой не искаше да наруши концентрацията на Ваймс. Всичко наоколо беше обгърнато в избухливата напрегната тишина на хиляди хора, сдържащи дъха си.

— Какво прави сега? — попита Керът.

— Не виждаш ли? — учуди се Ангуа.

— Не и с длани на лицето си. Ох, горкият…

— Той… той тъкмо издуха кръгче дим…

— …Първата за деня, винаги прави така…

— …Сега тръгва отново… в момента вади палката изпод мишницата си, подхвърля я нагоре и я лови, така прави с меча, когато е замислен… Изглежда ми щастлив…

— Смятам, че наистина му предстои да оцени по достойнство този момент на щастие — каза мрачно Керът.

След това започна мърморенето. Шествието отново се повлече зад Ваймс. Някои от по-лесно податливите хора, които не бяха сигурни какво точно се очаква да правят, както и тези, които се бяха почерпили по-щедро с изключителното университетско шери, започнаха да търсят из джобовете си нещо за подхвърляне и ловене. В края на краищата, това беше Традиционна Церемония. А ако човек избере гледната точка, че няма да прави нещата само защото те са очевидно абсурдни, значи може да си тръгва за вкъщи начаса.

— Уморен е, това е всичко — отсъди Керът. — От дни тича наоколо да следи как върви всичко. И нощна, и дневна смяна. Знаеш, че иска да изпипа нещата сам

— Да се надяваме, че Патрицият ще му позволи да ги пипа и занапред.

— O, Негово превъзходителство не би го… Нали не би…

Сред множеството се надигаше смях. Ваймс беше започнал да подхвърля жезъла от ръка в ръка.

— Той може да подхвърли меча си така, че да се завърти три пъти във въздуха, и накрая пак го хваща…

Ваймс извърна глава. Втренчи се в нещо отдалечено. Палката издрънча по плочника и се търкулна в близката локва, без някой да й обърне внимание.

Той се втурна.

Керът продължи да го наблюдава още миг-два, после се опита да види какво беше привлякло вниманието на началника му.

— На върха на Барбикан… — извика той. — Прозореца… там има някой, нали! Извинете ме, съжалявам, извинете… — запробива си път сред тълпата.

Ваймс се превръщаше в малка фигурка в далечината, алената му пелерина се вееше след него.

— Е, и? Има достатъчно хора, които гледат парада отвисоко — учуди се Ангуа. — Какво толкова…

— Никой не бива да има там горе! — Керът се втурна да бяга, щом се освободи от тълпата. — Всичко беше заковано!

Ангуа се огледа. Всички лица бяха извърнати, за да видят уличния театър. Наблизо имаше спряла покрита кола. Тя въздъхна и заобиколи нехайно, с подозрителното изражение на пълно безгрижие. Чу се рязко поемане на дъх, слаб, но отчетливо органичен звук, приглушено изскимтяване и след това звън на меч, ударил се в земята.

Ваймс не знаеше защо тича. Шесто чувство. Случваше се, когато подсъзнанието му доловеше от ефира, че нещо лошо се кани да се случи, и нямаше време да го осмисли рационално — тогава то подаваше командата направо в гръбначния мозък и оттам на краката.

Просто нямаше как да има човек на върха на Барбиканската кула. Тя била входно укрепление на града в дните, когато Анкх-Морпорк все още не е гледал на атакуващата вражеска армия като на благоприятна търговска възможност. Някои етажи още се използваха, но по-голямата част бяха руини без стълбища помежду им или поне без такива, на които разумен човек би се доверил. От години кулата се използваше като неофициален източник на безплатен строителен материал за останалата част на града. През ветровитите нощи отгоре падаха тухли и мазилка. Дори водоливниците избягваха да ходят там.

Ваймс усещаше, че зад гърба му шумът на тълпата се усилва. Чуваха се дори викове. Един или двама души изкрещяха. Той не се обърна. Каквото и да ставаше там, Керът можеше да се погрижи за това.

Нещо го настигаше на бегом. Така би изглеждал вълк, ако предците му са били дългокосмести клачиански хрътки — едно от онези грациозни създания, целите нос и козина.

Вълкът го надмина и се втурна с подскоци през разпадналата се врата на кулата.

Когато Ваймс най-после дотича, от създанието нямаше и следа. Но не липсата му грабна вниманието на Ваймс, а много по-настоятелното присъствие на един труп, който лежеше на пода сред нападали строителни отломки и зидария.

Едно от нещата, които Ваймс непрекъснато повтаряше — тоест едно от нещата, които той повтаряше, че непрекъснато повтаря, а никой не трябва да противоречи на командващия офицер — беше, че малките детайли, незначителните подробности, които никой не би забелязал при нормални обстоятелства, сграбчват сетивата на човек и му изкрещяват: „Виж ме!“.

Във въздуха се чувстваше остатъчна миризма на подправка. И в процепа между две павета лежеше карамфилче.

Беше пет часът. Ваймс и Керът седяха в приемната на Патриция и мълчаливо се вслушваха в неритмичното тиктакане на часовника.

След известно време Ваймс пророни:

— Дай ми да погледна онова нещо още един път.

Керът покорно му подаде малка правоъгълна хартийка. Ваймс я погледна. Нямаше грешка. Той я напъха в джоба си.

— Ъ-ъ… защо искате да я задържите, сър?

— Да задържа какво?

— Иконограмата, която взех назаем от туриста.

— Не разбирам за какво говориш.

— Но вие…

— Не смятам, че бихте се издигнал много в Стражата, капитане, ако виждате неща, дето ги няма.

— Аха…

Часовникът сякаш затиктака по-силно.

— Мислите за нещо, сър, нали?

— Това е функция, за която аз наистина използвам мозъка си от време на време, капитане, дори да ви се струва странно.

— За какво мислите, сър?

— За това, за което те искат да ме накарат да мисля.

— Кои те?

— Все още не знам. Всяко нещо с времето си.

Звънна камбанка. Ваймс се изправи.

— Знаеш какво обичам да повтарям, нали? — попита той.

Керът свали шлема си и го лъсна с ръкав.

— Да, сър. „Всеки е виновен за нещо, особено тези, дето не са“?

— Не, не това…

— Хмм… „Винаги взимай под внимание факта, че може да грешиш“?

— Не, не и това.

— Хъмм… „Как е станало така, че са му дали на Ноби да работи като полицай?“, сър? Това го повтаряте изключително често.

— Не! Имах предвид „Винаги постъпвай глупаво!“

— Добре, сър. Отсега нататък ще знам, че винаги повтаряте това.

Те прибраха шлемове под мишница. Ваймс почука на вратата.

— Влез!

Патрицият стоеше до прозореца. Седнали или прави, в кабинета бяха и останалите благородници. На Ваймс така и не му стана докрай ясно как се избират гражданските водачи. Те изглежда имаха свойството да се случват на мястото си. Като гвоздейче в подметката.

— А-а, Ваймс…

— Сър.

— Нека да не се гоним като зайци из храсталаците, образно казано, Ваймс. Как онзи човек се оказа на върха на кулата, щом вашите хора бяха проверили така внимателно всичко предишната нощ? С магия ли?

— Не бих казал, сър.

Керът, който гледаше втренчено право пред себе си, примигна.

— Вашите хора провериха Барбикан, предполагам?

— Не, сър.

— Не са ли?

— Не, сър. Аз я проверих лично.

— Ваймс, вие физически я проверихте, лично вие, така ли? — каза Богис от Гилдията на крадците.

Капитан Керът почувства в този момент мислите на Ваймс.

— Точно така… Богис — потвърди Ваймс, без да извръща глава. — Но… ние предполагаме, че някой се е промъкнал оттам, където прозорците са заковани с дъски и после е заковал дъските отново след себе си. Прахолякът се беше разместил…

— И вие не забелязахте ли това, Ваймс?

Ваймс въздъхна.

— Достатъчно трудно беше да разберем коя от дъските е била разкована и закована наново дори и при дневна светлина, Богис, а какво остава посред нощ.

„Не че и тогава успяхме — добави на себе си. — Добре, че Ангуа подуши миризмата.“

Лорд Ветинари седна зад бюрото си.

— Лошо положение, Ваймс.

— Да, сър?

— Негово височество е много сериозно ранен. И принц Кадрам, както научихме, е извън себе си от ярост.

— Те настояха да приберат брат му в посолството — обади се лорд Ръждьо. — Това си е оскърбление като по учебник. Като че в града нямаме добри хирурзи.

— Това, разбира се, е вярно — изрече Ваймс. — Много от тях биха могли и да го обръснат или подстрижат.

— Подигравате ли ми се, Ваймс?

— Разбира се, че не, милорд. Никъде по света хирурзите нямат толкова чисти дървени трици, с които да застилат пода на операционните си.

Ръждьо задържа погледа си върху него. Патрицият се покашля.

— Идентифицирахте ли убиеца?

Керът очакваше Ваймс да каже „предполагаемия убиец, сър“, но той отвърна:

— Да. Той е… той беше Ози Брънт, сър. В полицията го познаваме под това име. Живееше на Пазарната улица. Захващал се е със случайни работи за пари, отвреме-навреме. Падаше си нещо самотник. Не намерихме роднини или приятели. Провеждаме разследване.

— И това е всичко, с което вие, приятелчета, разполагате? — попита лорд Дауни.

— Отне ни известно време, докато го идентифицираме, сър — каза Ваймс хладно.

— И защо така?

— Трудно ми е да дам технически коректен отговор на този въпрос, сър, но трупът изглеждаше така, сякаш не е необходимо да му се сковава ковчег. Достатъчно би било да го поставят между две дъски.

— Сам ли е действал обвиняемият?

— Намерихме само един труп. И много нападала зидария наоколо, така че…

— Питам принадлежал ли е покойният към някаква организация? Да има доказателства, че е участвал в антиклачиански организации?

— Освен това, че се е опитал да убие клачианец? Разследването продължава.

— А бе, Ваймс, вие взимате ли насериозно тази работа?

— Назначил съм най-добрите си мъже за това разследване, сър. — „Кой изглежда притеснен?“ — Сержант Колън и ефрейтор Нобс. — „Кой изглежда облекчен?“ — Полицаи с опит. Опора на Стражата.

— Колън и Нобс? — повтори Патрицият. — Наистина ли?

— Да, сър.

Погледите им се срещнаха за миг.

— Ваймс, до нас достигат някои много заплашителни сигнали.

— Какво да кажа, сър? Видях някого на кулата, затичах се, някой пусна стрела по принца, след което аз намерих този човек в подножието на кулата, съвсем очевидно умрял, със счупения лък до себе си и голямо количество нападала зидария. Бурята предишната нощ вероятно е охлабила стените. Не мога да сътворя факти, които не съществуват, сър.

Керът наблюдаваше лицата около масата. Oбщото впечатление беше на облекчение.

— Самотен стрелец — подхвана Ветинари. — Идиот, който е имал зъб някому. Самоекзекутирал се е при опит за изпълнение на екзекуция. И, разбира се, доблестната намеса на нашата Стража вероятно е била единственото нещо, което е предотвратило фаталния изстрел.

— Доблестната намеса ли? — усъмни се Дауни. — Знам само, че капитан Керът се затича към официалните гости, и видях как Ваймс побягна към кулата, но, честно казано, странното ви поведение преди това, Ваймс…

— …което е без значение в момента — прекъсна го Ветинари и отново повиши леко глас, сякаш докладваше някому. — Ако Командир Ваймс не беше забавил шествието, онази отрепка е щяла да получи възможност за много по-точен изстрел. А при създалото се положение човекът се е паникьосал. Да… принцът вероятно ще приеме това обяснение.

— Принцът? — попита Ваймс. — Но нещастникът е…

— Брат му.

— А-а. Добрият брат, така ли?

— Благодаря ви, — каза Патрицият. — Благодаря и на вас, господа. Не ме оставяйте да ви задържам повече. O, Ваймс… само две думи. Не вие, капитан Керът. Убеден съм, че някой някъде извършва престъпление, с което да се заемете.

Ваймс продължи да гледа втренчено в далечната стена, докато стаята бавно се изпразваше. Ветинари се изправи и доближи прозореца.

— Странни дни настанаха.

— Сър.

— Разбрах например, че днес след обяд капитан Керът е стоял на покрива на Операта и е стрелял с лък по посока на парка.

— Много способен момък, сър.

— Бих могъл да допусна, че разстоянието между сградата на Операта и мишената му е същото, видите ли, каквото е между върха на кулата Барбикан и мястото, където принцът беше улучен.

— Представете си само, сър!

Ветинари въздъхна:

— Защо правите това?

— Странна работа, сър, но Керът тъкмо оня ден ми разправяше, че всъщност все още имало в сила закон, според който всеки гражданин е задължен да се упражнява в стрелба с лък по един час на ден. Законът е бил наложен през 1356 година и никога не е бил…

— Знаеш ли защо отпратих капитан Керът преди малко?

— Не бих могъл да отговоря, сър…

— Капитан Керът е почтен млад мъж.

— Да, сър.

— И знаеш ли, че той получава тик всеки път, когато те чуе да изричаш лъжа?

— Наистина ли? Проклятие!

— Не бих понесъл горкото му лице да се гърчи в конвулсии през цялото време!

— Много добре премислено от ваша страна, сър.

— Къде е стоял вторият стрелец, Ваймс?

„Проклятие!“

— Втори стрелец ли, сър?

— Мечтал ли си някога да станеш актьор?

„Да, в момента, в който разбрах накъде биеш с въпросите си.“

— Не, сър.

— Жалко. Убеден съм, че актьорската професия е загубила един голям талант в твое лице. Доколкото си спомням, спомена, че убиецът е поставил обратно дъските на прозореца след себе си.

— Да, сър.

— Заковал ги е след себе си?

„Ха сега, де…“

— Да, сър.

— От външната страна?

„Проклятие!“

— Да, сър.

— Това ще да е бил един несъмнено способен самотен стрелец.

Ваймс не се и опита да коментира. Ветинари се облегна, приближи дългите си сухи пръсти към устните си и погледна Ваймс над тях.

— Наистина ли Колън и Нобс разследват този случай?

— Да, сър.

— И ако те попитам защо, ще се правиш ли, че не разбираш въпроса ми?

Челото на Ваймс се сбърчи в искрено изумление.

— Сър?

— Ако произнесеш това „Сър?“ още веднъж с този глупав тон, Ваймс, кълна се, че ще си имаш проблеми.

— Те са добри полицаи, сър.

— Това е хубаво, но някои хора биха ги определили като нямащи въображение, мързеливи, туткави и… как да се изразя?… обладани от вродена предразположеност да приемат първото възможно обяснение, което се изпречи пред тях, и след това да се скатаят някъде за по една цигара на спокойствие. Определена липса на въображение. Способност да губят опора под краката си, ако паважът е хлъзгав. Склонност към прибързани изводи.

— Надявам се, че не оспорвате достойнствата на хората ми, сър.

— Ваймс, сержант Колън и ефрейтор Нобс са били безспорни през целия си съзнателен живот.

— Сър?

— И сега… факт е, че не ни трябват усложнения, Ваймс. Имаме си работа с един изобретателен луд стрелец… добре де, много луди ходят по улиците. Това е просто един печален инцидент, нищо повече.

— Да, сър.

Патрицият изглеждаше притеснен и на Ваймс му се стори, че може да си позволи щипка съчувствие.

— Фред и Ноби също не обичат усложненията, сър.

— Имаме нужда само от прости отговори.

— Сър, Фред и Ноби са много добри в простите неща.

Патрицият се извърна и обгърна с поглед града навън.

— Виж ти… — произнесе той с по-мек глас. — Прости хора, за да видят само простите истини.

— Това е факт, сър.

— Учиш се бързо, Ваймс.

— Не мога да съдя за това, сър.

— И какво ще стане, когато намерят простата истина?

— С истината не може да се спори, сър.

— Доколкото показва личният ми опит, Ваймс, ти можеш да оспориш всичко.