Сигурно място

Глава първа

Всяка вечер точно в един и същи час, независимо от времето, Чарли Ледърс извеждаше кучето на разходка. Щом госпожа Ледърс чуеше щракването на портата на къщичката им, надникваше през процеп в дантелените пердета да се увери, че мъжът й е тръгнал, и отново пускаше телевизора.

Господин Ледърс стоеше навън обикновено около половин час, но жена му си нагласяваше таймера в кухнята на двайсет минути, за да изключи навреме телевизора и да си няма разправии. Веднъж се беше прибрал по-рано и подозрително се бе вторачил в току-що почернелия екран, дори отиде и пипна с опакото на ръката си стъклото. А то беше още топло. Хети трябваше да изслуша цяла тирада как било повече от ясно, че след десет часа няма нищо свястно за гледане, и всеки знаел, че лампите на телевизора по-бързо се износват, когато работят на тъмно. Веднъж тя си позволи дързостта да го попита от чия заплата се удържа таксата за телевизора и той три дни не й продума.

Както и да е. Та онази нощ — въпросната, както щяха да я наричат полицаите, след като установят колко важна е била — той остана навън доста по-дълго от обикновено. Хети можа да си изгледа серията до самия край. Е, вярно, че беше повторение, ама пък бе любимият й сериал, защото всичко в него бе така различно от ежедневието й, изпълнено единствено с черна, неблагодарна домакинска работа.

Ярка лунна светлина заливаше зелената растителност в селото и осветяваше надписа „Образцово село“ и аматьорски изрисувания герб на Фърни Басет. Беше си чиста фолклорна измишльотина с изправен на задните си лапи язовец, няколко житни класа, кръстосани бухалки за крикет и стрък хризантема с неестествено ярки тъмнозелено стъбло и листа.

Чарли Ледърс прекоси окосената морава и тръгна по тротоара. Хвърли гневен поглед към недовършените къщи и машините на строителите, оставени до кръчмата, и гневно ритна близката купчина тухли. Отмина няколко къщички във викториански стил и впечатляваща съвременна постройка почти изцяло от стъкло, над която лунната светлина падаше като сребрист дъжд. След още няколко метра влезе в двора на църквата, отвъд който започваше гората Картърс Ууд. Вървеше бързо и напористо, както вършеше всичко, подтикван от злобата и гнева, обсебили душата му. Чарли никога не се отпускаше и дори докато спеше, непрекъснато помръдваше, а понякога даже размахваше стиснати юмруци във въздуха.

Кученцето, порода „Джак Ръсел“, се опитваше, доколкото може да върви в крак със стопанина си и често-често неспокойно поглеждаше към него. Нямаше право да се препъва, независимо колко уморена беше или колко голям камък й се бе изпречил. Свирепо дръпване на каишката, а понякога и ядно шибване с нея по нежното й носле я караше да не изостава. Само по веднъж й разрешаваха да спре, за да свърши онова, заради което я бяха извели. Пишкаше, подскачайки на три крака. А чудесните разнообразни миризми, напоили прохладния вечерен въздух, щяха завинаги да останат неизследвани.

След като почти бе повлечена през заплетени гъсти трънаци и треволяци, Кенди с облекчение усети, че е стъпила на купчина меки листа, и точно тогава каишката я лашна настрани, телцето й описа мъчителен полукръг, а Чарли реши, че е време да се прибират.

Върнаха се от другия край на Тол Трийс Лейн — уличката, на която живееше семейство Ледърс. Така минаваха покрай къщички близнаци, няколко бедняшки къщурки, селския магазин и църквата „Св. мъченик Тимоти“. И после, преди отново да се появят домовете на богатите, трябваше да прекосят реката.

Мисбърн беше дълбока и бърза. Плитък бент на неколкостотин метра по-надолу по течението тихо ромонеше и в спокойната нощ шумът на водата се сливаше с шумоленето на листата. Над реката бе издигнат каменен мост с изваян каменен парапет, който нямаше и един метър.

Чарли тъкмо беше в края на моста, когато чу някой да крещи. Замръзна неподвижен и се заслуша. Нощем трудно определяш откъде идват разните звуци и отначало си помисли, че невъздържаните гневни гласове са откъм къщите в жилищния комплекс на общинските служители, където хората изобщо не ги е еня дали някой ще ги чуе, като се карат. После гласовете изведнъж се усилиха — сигурно някой беше отворил врата — и Чарли осъзна, че се разнасят от сградата до църквата — жилището на бившия енорийски пастор, което наричаха „Олд Ректъри“.

Чарли забърза към двора на църквата, надигна се на пръсти и пламнал от любопитство, надникна над живия плет от тисови дръвчета. Нави каишката на Кенди около ръката си, докато едва не я задуши, и я предупреди да мълчи.

От антрето се лееше светлина и ярко осветяваше стъпалата пред къщата. Оттам тичешком излезе момиче, което кресна нещо през рамо, но не се разбра какво, защото гласът му се давеше в ридания. Отвътре някой извика, явно също много измъчен:

— Карлота, Карлота! Почакай!

Момичето затича по алеята пред къщата и Чарли бързо се скри зад живия плет. Не че тя щеше да го забележи. На бегом профуча покрай него на по-малко от метър и той видя очите й, замъглени от сълзи.

— Върни се!

Още някой затича. Бързи стъпки по чакъла и ето че се появи друга жена, няколко години по-възрастна, но също толкова разстроена, която прелетя покрай Чарли.

— Остави ме на мира.

По-младата беше стигнала до моста и се бе обърнала назад. Пътят зад нея бе съвсем пуст, но на Чарли му се стори, че вижда диво същество, притиснато до стената.

— Не съм искала да сторя на никого нищо.

— Знам, Карлота. — Жената предпазливо се приближаваше към момичето. — Всичко е наред. Ти не трябва…

Девойката се качи на парапета на моста.

— За бога…

— Ще ме пратят в затвора.

— Не трябва да…

— Мислех, че тук съм в безопасност.

— Ти беше в… ти си в безопасност. Само казах, че…

— Къде другаде да ида? — изплака момичето и отпусна глава, изтощена от плач, олюля се назад и стреснато се изправи с тих, изплашен вик. — Аа… какво ще стане с мен?

— Не бъди глупава — каза жената и пристъпи към нея. Лицето и косата й призрачно отразяваха лунната светлина. — Нищо няма да ти се случи.

— По-добре да умра.

Момичето на моста ставаше все по-неспокойно. Закри лицето си с ръце и отново се разрида, като неутешимо се клатеше напред-назад.

Жената използва мига, докато девойката не я гледаше, и бързо се приближи. Тихо. Стигна до нея. Обгърна слабичките й крака с ръце.

— Слез долу, Карлота. Виж сега… Аз ще те държа за ръка.

— Не ме докосвай!

Междувременно Чарли Ледърс се беше промъкнал по-близо, сантиметър по сантиметър. Така бе погълнат от драмата, че във вълнението си беше забравил да се тревожи дали ще го забележат, или не.

Луната се скри зад облак. Не се различаваха подробности, но все пак имаше достатъчно светлина, за да види тъмните, изпълнени с напрежение очертания на грозновата висока фигура, в която едната жена сякаш се опитваше да запази равновесие на раменете на другата. Няколко секунди двете пъшкаха и се боричкаха, накланяйки се напред-назад.

— Недей… не ме бутай… — извика момичето.

Последва ужасен вик и се чу плясък от падането на нещо тежко във водата. Настъпи тишина.

Чарли се върна в черната сянка на живия плет. Целият трепереше, нервите му подскачаха като бълхи по гореща чиния. Трябваше да мине известно време, преди да се съвземе достатъчно, за да тръгне към дома си. Неколцина го срещнаха да се прибира, защото едно английско село, противно на всички външни белези, почти никога не е напълно заспало.

Например в красивата стъклена къща Валънтайн Фейнлайт и сестра му Луиз с удоволствие играеха оспорвана партия шах. Валънтайн влагаше дива страст, твърдо решен да победи. След всеки сполучлив ход стрелваше ръка над дъската, грабваше съответната фигура и победоносно я размахваше във въздуха. Луиз влагаше не чак толкова жар, но действаше с не по-малка решимост да грабне победата, само дето си мълчеше. Усмихваше се, ако може да се нарече така студеното разтегляне на устните, с което посрещаше всеки успешен ход, но не показа никакво разочарование или недоволство, когато разбра, че няма шансове.

— Шах и мат!

Дъската хвръкна и се преобърна, а фигурите, направени от тъмносиня смола, наподобяващи митични зверове и воини, изтракаха и изпопадаха. Луиз рязко се изправи и си тръгна.

— Не се муси, Лу. Бих те честно и почтено. Нали така?

— Толкова честно и почтено, колкото всичко около теб.

— Не бих отказал нещо за пиене.

Не можеше да отрече, поне засега, че му беше добре, откакто Луиз живееше при него. Отначало хич не му се искаше да я приеме, когато го помоли да остане в къщата му известно време. Беше му жал за нея, разбира се. Разтрогването на брака й наистина й се бе отразило зле. За първи път в живота й някой друг й бе нанесъл по-дълбоки рани от тези, които тя беше нанасяла. Но се оказа, че двамата много добре се спогаждат. Като цяло.

Луиз дойде само с два малки куфара, за да намали безпокойството му и подчертае временния характер на престоя си. След месец събра и останалата част от дрехите си. После книгите и едно сандъче с разни неща, които според думите й имаха само сантиментална стойност. Опаковаше тези вещи и й беше толкова мъчно (защо хората казваха „само“?), че след като ги докара, сандъкът остана в гаража неотворен.

— Малко „Каза Порта“ би било чудесно.

Луиз отиде да дръпне пердетата. Те бяха ужасно дълги и богато надиплени, но въпреки това съвсем леки, защото бяха от тънка ефирна материя, осеяна с бледи звезди. Имаше процеп между горния етаж, окачен на конструкция от стоманени въжета, и външната стена, така че пердетата започваха от горната част на къщата, минаваха през процепа и стигаха до основите на сградата — бяха дълги повече от три метра. Луиз вървеше и дърпаше завесата след себе си и както обикновено се чувстваше като сценичен работник в началото на представление. Стигна до средата на прозорците и спря.

— Чарли Ледърс пак влачи горкото кученце.

— Аха…

— Защо трябва на всичко да се подиграваш?

— Не чак на всичко.

Е, не — помисли си Луиз. — Де да беше на всичко.

— Превръщаш се в селска клюкарка, знаеш ли? Какво надничаш иззад пердетата? Току-виж си се записала и в Женското дружество.

Луиз остана за миг загледана навън в тъмните трептящи силуети на дърветата. И в къщите — тъмни черни сгради, наредени една до друга. Представи си как вътре хората спят и сънуват. Или пък са будни, изпълнени с нощни страхове от дебнещи ги болести и неизбежния край. Отново задърпа нежния муселин, но брат й я спря.

— Почакай.

Луиз застина. Знаеше какво ще последва и си наложи да мисли спокойно и безпристрастно. Наистина нямаше смисъл от още спорове. Бяха изчерпали всичките си аргументи. В известен смисъл тя беше минала по същия път и можеше да прояви съчувствие.

— Отворена ли е синята врата?

— Много е тъмно, не се вижда.

— А свети ли в апартамента?

Жилището на бившия енорийски пастор бе скрито зад дървета, но гаражът, над който беше построен апартаментът, бе поотдалечен от къщата и добре се виждаше.

— Не.

— Дай да видя.

— Няма какво да гледаш, Вал.

— Не бъди лоша, скъпа.

Заедно се взряха в нощта. Луиз не искаше да вижда чувствения глад и бликащата нежност, изписали се по лицето на брат й. Постояха така няколко минути, после тя вдигна ръката на Вал и тъжно я притисна към бузата си. Точно тогава два мощни фара на кола прорязаха мрака над селската улица и се насочиха към алеята пред къщата на бившия пастор.

Ан Лорънс не спеше. Щом чу външната врата да се тряска и стъпките на мъжа си по стъпалата, скочи в леглото, затвори очи и замря неподвижно, благодарейки на Бога, че със съпруга й не деляха една спалня. Лайънъл отвори вратата на стаята й и я повика по име, без да снишава гласа си, изчака, изсумтя сърдито и рязко затвори вратата.

Ан пак стана и закрачи напред-назад, като стъпваше тихо по избелелия жълт килим. Не я сдържаше на едно място дори за минута. И беше така от онзи ужасен миг на моста, когато Карлота се изплъзна от ръцете й и се удави. Сто процента се беше удавила.

Тогава Ан се бе затичала по брега, викаше името й и плачеше, взираше се в тъмната вихреща се вода. Тича, докато остана без сили. Накрая стигна до бента, тясна ивица пяна, която се къдреше и съскаше, обляна в лунна светлина. Нищо. Нямаше и следа от живот — нито животно, нито човек.

Повлече крака обратно към селото, беше й прималяло от вълнение и страх. Какво можеше да направи? Часовникът й показваше почти половин час от злополуката. Какъв смисъл има сега да казва на някого? От друга страна, как да не каже? Ами ако по някакво чудо Карлота не се е удавила, а се е вкопчила в нещо преди бента. Може да е успяла да се хване за увиснал над реката клон, вкопчила се е със сетни сили за него, подгизнала до мозъка на костите си, и отчаяно чака помощ.

Чак сега Ан разбра, че е допуснала ужасна грешка, като се е затичала по брега на реката да я търси и да вика. Беше послушала инстинкта си, естествения човешки импулс. А трябваше да изтича до най-близкия телефон и да се обади на полицията или на пожарната, или на „Бърза помощ“. Те сигурно нямаше да пропилеят цял половин час. А и разполагаха с въжета, прожектори. И водолази.

Имаше телефонна кабина до кръчмата, която по това време беше вече затворена, със спуснати кепенци за по-сигурно, всички гуляйджии си бяха отишли. Ан натисна деветката три пъти, а слушалката все се изплъзваше и извиваше в потната й ръка. Попитаха я с коя служба иска да я свържат, тя се поколеба, накрая каза: „С полицията.“ Те със сигурност щяха да уведомят „Бърза помощ“ да прати линейка, ако трябва.

Описа положението пообъркана, но все пак успя да обясни, че някой е паднал в реката и е бил отнесен от бързите води, а предприетите веднага опити да бъде намерен се оказали неуспешни. Съобщи къде точно е станал инцидентът, но като я попитаха в колко часа, тя се взря в часовника и се напрегна да разбере какво й показваше циферблатът. Каза, че не знае. Може би преди половин час. Може би по-скоро. И тогава човекът от другата страна я попита как се казва.

Ан изпусна слушалката, която се залюля и се удари в стъклото. Гърлото й изведнъж се сви, сякаш някой здраво я душеше. Стоеше вцепенена от ужас. Името й. Как да го каже? В съзнанието й изплува нейното име, напечатано с големи букви на първа страница на местния вестник — а може даже и в националната преса. Представи си последствията. Страданието, което това би причинило на мъжа й, и евентуалното негативно въздействие върху репутацията му. Тъжното му разочарование от факта, че Ан не само не е успяла да осигури спокойствието и сигурността, от които Карлота така силно се нуждаеше, но сама е прогонила момичето от къщата. Поне така щеше да изглежда.

Ан потъна във водовъртежа на злочестите си мисли. След няколко минути дойде на себе си, нещастна и готова отново да се разплаче, и осъзна, че е затворила телефона.

За щастие никой не я мярна, докато се прибираше вкъщи. Ан се ужаси, когато се видя в огледалото във вестибюла. Лицето й бе мръсно, обувките и чорапите подгизнали. Трепереше, защото потта, избила при лудото й препускане по брега, сега бе започнала да изстива и смразява кожата й.

Пусна водата във ваната още преди да си съблече палтото. Побутна настрана шампоана „Радокс“, който ползваше мъжът й с надеждата да „облекчи всички болки и болежки, да намали напрежението и умората“. Пресегна се и взе пяната за вана на „Молтън Браун“. Луиз Фейнлайт й я подари за Коледа. Имаше чудесен аромат, разпенваше се великолепно и със сигурност щеше по-добре да се справи с напрежението и болките. Умората не беше проблем. Никога не се бе чувствала толкова будна. Дори беше склонна да си мисли, че никога повече през живота си няма да може да спи. Разви капачката и забеляза, че шишето, което беше използвала само веднъж, бе почти празно. Не се изненада.

Пусна дрехите си на пода, наметна хавлията и слезе долу да си налее нещо за пиене. Нямаше голям избор. Някакъв крем-коняк. Остатъци от „Дюбоне“1, които мъжът й щеше да удави в сода и смело да си ги изпие. Лимонов сок.

Ан въздъхна, ужасно изкусена в състоянието, в което се намираше, да изпразни каквото има в една огромна чаша и да потъне в забрава. Отвори огромния бюфет и откри, най-отзад, една-единствена бутилка „Сейнсбъри кларе“2. След пет минути лежеше в ароматизираната вода, отпиваше от виното с прекрасен плодов вкус и възстановяваше в ума си ужасните събития от изминалите два часа кадър по кадър. Все още не можеше да повярва, че се е сгромолясала в такава бездънна пропаст. Нито че събитията са излезли от контрол с толкова безумна скорост. Сигурно е имало момент, в който е могла да се спаси и да не бъде засмукана в окото на смерча?

Всичко започна с изчезването на обиците на майка й. Нежни, изискани бижута: розови диаманти и изумруди в клип от аметист. Ан ги беше получила като подарък за осемнайсетия си рожден ден заедно с джобен часовник на нишка от моарирана коприна, огърлица с гранати и тюркоази и няколко красиви пръстена, които ставаха само на малкия й пръст.

Търсеше носна кърпичка, когато забеляза, че коприненият шал, под който държеше гравираната си кутия за бижута, е разместен. Отвори кутията. Обиците ги нямаше.

Ан рядко използваше накитите. Животът, който водеше, не създаваше много възможности за носене на подобни красиви неща и както подчертаваше мъжът й, нямаше къде да се фука с тях. Не трябва да се хвалим с нашето богатство, често й напомняше мило и спокойно, без всякаква критика. А Ан винаги се съгласяваше и никога не уточняваше, че всъщност това беше нейното богатство.

С треперещи пръсти провери всички бижута в кутията. Преброи пръстените, вдигна огърлицата и за миг я притисна до сърцето си, после сложи всичко на мястото му. Нищо друго не липсваше. Вгледа се в пребледнялото си лице в стъклото, погледна русите си мигли, които вече потрепваха и примигваха, натежали от лошо предчувствие. Но не можеше, не искаше да си затваря очите пред станалото.

Фактът, че знаеше кой е взел обиците, изобщо не улесняваше, а по-скоро влошаваше нещата. Предстоеше конфронтация. Душата й се свиваше на топка. Единственото, което можеше да направи, бе да каже на Лайънъл, а това щеше да означава, че тримата трябваше да преживеят една ужасно неприятна среща. Тя щеше да се опитва да не звучи осъдително. Лайънъл, преизпълнен от състрадание, щеше да се стреми да разбере, извини и прости на Карлота. Карлота щеше да отрича, че ги е взела, и в такъв случай какво можеха да направят? Или щеше да заложи на картата с нещастното детство, прекарано в лишения, и да хленчи как не е искала да нарани никого. Просто не е устояла да ги пробва, понеже през целия си нещастен, лишен от обич живот никога не е имала нищо ценно, нито красиво.

Ан беше сигурна, че от време на време Карлота носеше някои нейни дрехи. Беше установила, че една-две от блузите и роклите й миришеха доста на пот. А и преди бяха изчезвали някои неща. Например доста скъп чорапогащник на ромбове, чифт пухкави кожени ръкавици от джоба на палтото й във вестибюла, дребни суми от портмонето й. Беше се научила да не се изненадва от подобни постъпки, откакто Лайънъл започна да води неудачници вкъщи.

Ан вдигна глава и се загледа към стаята на Карлота, откъдето се носеше непрестанното дум, дум, дум от нейната рок музика. Пускаше я в мига, в който сутрин станеше, и не я спираше до единайсет вечерта — час, въведен от Лайънъл, защото тогава дори неговото търпение се изчерпваше.

Трябваше да действа внимателно. Лайънъл я беше предупредил, че в миналото Карлота е проявявала симптоми на психическа нестабилност. С появата на момичето в къщата им той помоли жена си да внимава, защото и най-леката критика или налагане на дребнави буржоазни ограничения биха могли да изкарат Карлота от равновесие. Досега Ан не беше забелязала подобни симптоми. Дори започваше да си мисли, че вероятно е точно обратното.

Усети, че й прилошава. — Винаги се случваше, когато бе принудена да демонстрира агресивно поведение. Агресивните чувства не й създаваха проблем. Но тяхната изява… е, може би утре. Но да не би пък — започна да бие отбой Ан — изобщо да не се наложи. Така де, не трябваше ли първо да се увери, че обиците наистина ги няма?

Облекчена от мисълта, че има начин да поотложи нещата, Ан извади горното чекмедже, изпразни го на леглото и внимателно запреглежда чорапогащниците и бельото си. Нямаше обици. Провери и в останалите две чекмеджета. Същият резултат.

Ясно си спомняше последния път, когато ги бе сложила. Беше на годишнината от смъртта на майка й. Ан беше занесла свежи цветя на гроба й. Порасналата Ан сипа прясна вода в каменната ваза и внимателно занарежда жълти рози, чиито цветове бяха като пламъчета на свещи, а шестгодишната Ан, със сърце натежало от скръб, копнееше майка й да се появи поне за миг. Колкото да види, че дъщеря й носи обиците. Че не я е забравила. Че никога не би я забравила.

Музиката изведнъж страшно се усили. Дали от грозното нахлуване в тъжните й мисли или от подновилото се убеждение, че момичето наистина е откраднало една от най-ценните й вещи, Ан изведнъж намери сили да пристъпи към действие. Закрачи през площадката пред стълбището, подтичвайки, попрепъвайки се нагоре по стълбите към таванското помещение, и удари по вратата.

Силата на звука отново нарасна, този път оглушително. Думкащият бас я блъсна в тъпанчетата, проби ги и нахлу в главата й. Дървената плоскост на вратата и дъските под краката й затанцуваха и затрепериха. Обзета от гняв — това е моята къща, моята къща! — Ан заудря с юмруци по вратата, докато ожули кокалчетата на пръстите си.

Музиката спря. След няколко секунди Карлота се появи на прага в мръсните си черни дънки и тениска. Със съдрани гуменки на краката. Дългата й сплъстена черна коса беше напъхана в лилава мърлява лента. На лицето й беше изписано изражението, което Ан често виждаше, когато двете бяха сами. Гледаше я с присмех и презрение. После се наведе, за да избегне надписа „Внимавай с главата“, прекрачи прага и застана пред вратата, препречвайки пътя на Ан.

— Проблем ли имате, госпожо Лорънс?

— Боя се, че да.

Ан смело пристъпи напред и изненадана от това, Карлота направи крачка встрани. Но не последва Ан в стаята, която беше много разхвърляна и вонеше на цигарен дим.

— И какъв е той?

— Не мога да открия обиците на майка си.

— Така ли?

Ан пое дълбоко дъх.

— Чудех се дали ти…

— Не съм ги откраднала?

— Взела назаем. Може би.

— Аз не нося бабешки работи. Все пак благодаря.

— Бяха в кутията ми за накити оня ден.

— Наричате ме лъжкиня, така ли? — Слюнки се разхвърчаха, когато думите се прецедиха през тънките й алени устни.

— Разбира се, че не, Карлота.

— Ами претърсете стаята тогава. Хайде.

Наясно е, че никога не бих го направила — помисли си Ан. Особено като стои там и гледа. Представи си как приема предложението на Карлота, но си знаеше, че няма да може да понесе унижението, в случай че не намери обиците. Нито ужасната сцена, която би последвала, ако ги намери.

Зачуди се дали обиците не бяха вече заложени някъде или продадени и направо й прилоша. Представи си как някой пипа с мръсните си пръсти нейните скъпоценни бижута. Представи си и парите — частица от истинската им стойност — да минават от едни ръце в други. Именно това я накара да изстреля следващите фатални думи:

— Ако знаеш нещо по въпроса, бих искала обиците да ми бъдат върнати до утре. Иначе ще трябва да кажа на моя…

Тогава момичето хукна напред, блъсна Ан от пътя си с такава сипа, че тя едва не падна по гръб. Развилия се из стаята — издърпа чекмеджетата и обърна съдържанието им върху леглото: гримове, чорапогащници, бельо, лак за коса. Кутия с пудра се разтвори и навсякъде се разхвърча жълтеникавокафяв прах. Съдра плакатите по стените, извади старите си дрехи от гардероба, разхвърля възглавниците от столовете, размята списания, късайки с дива ярост страниците им.

— Май не са тук, а? Или тук, мамка им! И тук не са!

— Не! Карлота, моля те — извика Ан с ужас, осъзнавайки, че Карлота се препъва из стаята, заслепена от бликналите сълзи. — Виж, няма значение. Сигурно съм направила грешка.

— Но въпреки това ще му кажеш, знам те аз. Само и само да се отървеш от мен.

— Не е вярно — възрази Ан и веднага трябваше да си признае, че реакцията й беше твърде бурна.

— Нямаш идея какво е в онзи свят, разглезена кучка такава! Нямаш ни най-малка представа.

Ан наведе глава. Какво можеше да каже? Така си беше. Не знаеше какво е в света, от който идваше Карлота. Нямаше представа.

— Случайно да ти е хрумвало какво означава за мен това място? — продължи яростно Карлота. — Там, откъдето идвам, хората искат да ти причинят зло, разбираш ли? — Момичето грубо прокара ръкав през подпухналото си от сълзи лице. — Искат да те наранят. А сега той ще ме върне пак там!

И тогава хукна. В един миг крещеше в лицето на Ан и разхвърляше книги наоколо, а в следващия — побягна. Надолу по стълбите. През вестибюла. И навън, в нощта.

Ан се опита да спре потока на ужасните спомени в главата си и усети, че водата във ваната е почти студена. Загърна се в хавлията си и отнесе червеното вино и чашата си в спалнята. Пи малко, но й стана зле и реши просто да си легне и да се помоли да потъне в сън, за да забрави случилото се. Успя да заспи едва на зазоряване.