Сигурно място

Глава осма

Беше почти десет часът, когато на следващата сутрин Ан Лорънс дойде на себе си. В никакъв случай не можеше да се нарече просто „събуждане“. Прахосмукачката на площадката пред вратата на стаята й отначало едва се чуваше. Постепенно шумът се засилваше. После уредът се удари в перваза на дюшемето.

Ан имаше чувството, че изплува от дълбините на океана. Плуваше, с мъка плуваше през тъмните слоеве на замъгленото си съзнание, докато накрая успя да накара подутите си клепачи да се повдигнат. Наоколо цареше полумрак. За миг, както лежеше на възглавницата, се загледа в неясните очертания на тежките мебели. Всичко й изглеждаше напълно непознато. После се опита да повдигне главата си, но беше грешка.

— Ааа… — Пареща болка прониза черепа й някъде зад очните ябълки. Дъхът й спря от връхлетелия шок и тя затвори очи, чакайки да премине. После, като внимаваше да не мърда главата си, Ан се подпря на дюшека и бавно заповдига тялото си нагоре, докато се облегна на таблата на леглото. Отпусна се и замря неподвижна.

Прахосмукачката вече бе спряла. Някой много тихо почука на вратата. Хети Ледърс надникна в стаята и предпазливо влезе.

— Слава богу. Мислех, че никога няма да се събудите — каза тя, отиде до прозореца и дръпна завесите. Сива матова светлина бавно пропълзя в стаята.

— Не пали лампата!

— Няма, няма. — Хети седна в края на леглото и хвана ръката на Ан. — Боже мой, госпожо Лорънс, какво ви се е случило?

— Аз… не знам.

— Казах да не вземате две от тия таблетки наведнъж. Казах му.

— Какво?

— Снощи. Когато си легнахте.

— Но… ти не идваш… — Ан пое дълбоко дъх, направи усилие да довърши изречението, но не успя.

— Вечер ли? Не идвам. Ама той ми се обади снощи в девет да ме пита какво да вечеря — гласът на Хети потрепери при спомена за възмущението, което бе изпитала при обаждането. Сякаш не можеше да си отвори консервирана супа и да си направи сандвич. — Затова си помислих, че ще е най-добре да дойда отново тази сутрин, защото иначе можеше да останете без залък хляб целия ден.

— Кой ти се обади?

— Как кой? — зяпна удивена Хети. — Ами господин Лорънс, разбира се.

— А…

— Трябваше да помоля съседката да остане с Кенди. Нямаше да дойда, ако той не беше казал, че сте болна.

— Да. — Бузите на Ан пламнаха, когато в съзнанието й заизскачаха ярки сцени, като отделни кадри на пръв поглед без никаква връзка помежду си. Обезумяла жена, която се бори, но е хваната и напъхана в някаква кола. Същата жена плаче и отблъсква някакъв мъж, който се опитва да я успокои, после пак тя се бори с друга жена в престилка на медицинска сестра, която се опитва да й хване ръката. Сетне сцената престана да подскача, но някак се отдалечи, все едно я гледаше през обратната страна на бинокъл. Накрая жената седеше в смътно позната обстановка, но не можеше да се сети точно къде, като в стая от някакъв сън. Беше пълно с големи, но странно нереални мебели. Поднасяше чай към устните си, но го разливаше по себе си.

— Не мога да стоя тук! — рязко мръдна Ан и изведнъж й се повдигна. Бързо сложи ръка на устата си.

— Какво искате да кажете, госпожо Лорънс? Къде искате да ходите?

— Нне… не знам.

— Опитайте да си починете. Долу всичко е наред, няма за какво да се тревожите. — Хети стана от леглото. — Всичко върви по мед и масло. Сега да ви направя ли един хубав горещ чай?

— Лошо ми е.

— Слушайте. — Хети се поколеба. — Може да не е моя работа, но тия транкилатори не понасят на всеки. На ваше място щях да ги изхвърля през прозореца.

Ан пак се отпусна в леглото и полегна на възглавницата си. Лежеше по гръб, вперила поглед в една точка на тавана, и полека-лека престана да й се гади. Започна да се чувства по-добре. Малко по-силна. Но само телом.

В ума й все още беше пъпна каша от объркани звуци, картини и впечатления, сякаш без никакъв смисъл. После един-единствен лъч светлина прониза заплетената бъркотия и Ан разбра, че жената в онзи странен сън беше самата тя.

Колкото и тревожно да бе прозрението — беше се изложила на публично място, насила е била натикана в колата на мъжа си и е била подложена на лечение в лекарски кабинет, — все пак беше и успокояващо. Паметта й не я беше излъгала и умът й явно не беше сериозно разстроен.

Но как въобще се беше докарала до това състояние? Опита да се съсредоточи. Преди да я открият и да я вкарат в колата, беше срещнала някого — Луиз Фейнлайт! И имаше нещо неприятно около това — не, тя се бе държала неприятно. Луиз се бе държала мило по съвсем нормален начин. Въпреки това бе съзряла в нея заплаха. Защо?

Ан леко мръдна глава — сякаш бе омотана с бодлива тел. Удари се с длан по челото и се намръщи. Костън. Пазарът. Луиз край банкомата. А тя самата излиза от сграда. Банката. Какво е правила в…

О, боже! Всичко се върна като гибелен порой в съзнанието й. Бързо седна в леглото, почти задъхана от вълнение и страх, спусна краката си на пода и се пресегна за чантата си. Пликът беше още там. Отвори го, извади хванатите с ластичета пачки банкноти и ги зяпна с отворена уста. „Пет бона този път убиецо утре на същото място по същото време.“

В полунощ — „по същото време“ — тя е била в безсъзнание в леглото, упоена с лекарства. Той не е могъл да го знае. Сигурно си е помислил, че е решила да не му играе по свирката. И какво щеше да предприеме сега? Да й изпрати още едно писмо? Да й се обади да я заплашва? Дали все пак довечера да не занесе парите в Картърс Ууд и да ги остави в кошчето за боклук?

Ами ако той не отиде? Всеки можеше да ги намери. Или пък ще почистят кошчето и парите ще изчезнат. Ан си припомни унизителния разговор с директора на банката. Не би могла да понесе още една такава среща.

В другия край на стаята върху стар орехов скрин стоеше голяма снимка на баща й в сребърна рамка. Как й се искаше да е още жив. Той никога не би допуснал някакви изнудвани да си разиграват коня безнаказано. Представи си го как, без да трепне, се изправя срещу нейния мъчител, който и да е, размахва тежкия си ясенов бастун и ругае безспир с цялата величественост на своя гняв.

Би било глупаво, призна си Ан. Не става въпрос за минаващ скитник или безделник, за да го стреснеш с авторитета си. Имаше си работа с човек, който притежаваше тъмна сила и нямаше да е лесно да се излезе наглава с нея. Ан беше безпомощна.

Именно осъзнаването на собствената й слабост постепенно взе връх и тя за първи път усети как в нея се надига възмущение и бързо прераства в стоплящ кръвта й гняв.

Това ли й бе писано? Да седи смирена и трепереща, да чака наставления като някоя смотана викторианска слугиня и веднага да търчи да изпълнява каквото й се каже; постепенно да се лишава от скъпоценното си имущество, за да задоволява чудовищната алчност на някакъв си непознат. Не можеше да се примири. И нямаше да се примири.

Но каква беше другата възможност? За първи път седна и се замисли, не обезумяла от паника, а спокойно и сериозно, какво би станало, ако не плати.

Той щеше да каже на полицията. Анонимно обаждане, което нямаше да го изложи на никакъв риск. Те щяха да дойдат и да й задават въпроси. Тя не можеше да лъже, нито да се държи безочливо. Беше против природата й и всичко, на което я бяха учили да вярва. Значи щеше да им каже истината.

Какви щяха да бъдат последствията? Щяха ли да я арестуват? Сигурно. Да я разпитват? Сто процента. Това щеше да съсипе съпруга й, а на селото щеше да даде богата храна за клюки. Но все пак ще отшуми, а що се отнася до Лайънъл, Ан с изненада откри, че съвсем не бе чак толкова загрижела как ще се чувства мъжът й. В края на краищата години наред бе тичал да спасява разни, изпаднали в беда, значи би трябвало да може да се справи с подобен проблем, макар и свързан пряко със семейството му.

Ан започна отново да си припомня всички ужасни събития от самото начало, все едно вече беше на разпит. Изчезналите обици, яростната реакция на Карлота и бягството й, боричкането на моста. Страшният миг, когато момичето падна. Собственото й безумно търчане по брега на реката. Обаждането в участъка.

Нямаше как полицията да не разбере, че тя не е човек, който би наранил някого нарочно. А Карлота беше… Ан се сви само при мисълта за думата, неспособна да я изрече дори наум. Момичето не беше намерено. Може да е изпълзяла на брега, навярно още докато Ан я е викала. Онази нощ луната светеше ярко, но имаше тъмни места, където би могла да се е скрила.

Беше злополука. Това беше истината и те трябваше да й повярват. Щеше да върне парите в банката, а изнудвачът да прави каквото си ще.

С натежало сърце и мрачно настроение след поредната безсънна нощ Луиз се обличаше в стаята си. Не беше виждала брат си, откакто се скараха в петък вечерта. На другия ден беше излязъл, преди тя да стане, и й бе оставил бележка, че отива в Лондон. Чу го да се прибира към три през нощта, изобщо не беше мигвала. Обикновено го чакаше да се върне, за да си поговорят, искаше да знае как е минал денят му. Снощи се поколеба, изплаши се, че той ще изтълкува зле любопитството й и ще се ядоса.

Тъкмо връзваше колана на първата попаднала й рокля, която бе облякла, и изведнъж замря неподвижно, стресната от новата страна в отношенията с брат й. Никога през живота си не се беше страхувала от Валънтайн. Учудването й бавно се превърна в тих гняв. Стана и отиде до стената, която гледаше към селската улица. Подпря се с длани на стъклото и заби поглед в градината на „Олд Ректъри“ отвъд улицата, в гигантския кедър и в апартамента над гаража. Усети гневът й да преминава в злобна омраза.

Защо Джекс не беше на мястото на Чарли Ледърс? Един нещастен, не особено приятен стар човек щеше да е още жив, а един отвратителен млад мъж, в началото на объркания си живот, щеше да лежи в моргата. Можех и сама да го направя, помисли си Луиз и в момента наистина си вярваше, че е способна на убийство. Не лице в лице, разбира се, не би могла да понесе дори да го докосне. Но да речем, ако имаше дистанционно — натискаш копчето и… Това беше нещо друго.

Тя свали ръце и се загледа в неясните отпечатъци на дланите си, в плетеницата на отразените пръсти, после бързо избърса стъклото с ръкава на роклята, за да заличи всяка следа. Ако имаше начин да го направи ей така, без да се замисля, както би размазала досадна муха…

— За какво мислиш?

— А! — стресна се Луиз и отскочи от прозореца, после бързо се върна до стъклото. Застана пред замазаните дири от дланите й, сякаш по тях някой можеше да разбере за какви злодеяния мечтаеше. — Стресна ме… не те чух да влизаш.

— Просто отивам да си взема душ — каза Вал. Беше с екипа си за колоездене. Черен клин от ликра до коленете и жълт потник — подгизнали от пот, залепнали за силните му рамене и мускулестите бедра. Гледаше я безизразно. — Направи малко кафе, Лу.

Луиз го чакаше в кухнята. Дишаше равномерно и дълбоко. Беше твърдо решена да не се оставя да я въвлече в нов спор; през цялото време щеше да остане спокойна и изобщо нямаше да проявява критичност. Все пак си е неговият живот. Само за едно се моля — тя мълчаливо допря длани една до друга, — да остана част от този живот.

На масата имаше кафе и козуначена кифла, намазана с масло и черешово сладко. Валънтайн влезе, седна на масата, веднага си наля кафе, без да поглежда към Луиз, и тя тутакси разбра какво ще последва.

— Съжалявам за вчера.

— Няма нищо. Всеки има…

— Бях много несправедлив. Ти винаги пазаруваш, когато ти е ред.

— Няма нищо наистина. Вал. И двамата бяхме ядосани.

— Но — той остави чашата си — все пак трябва да поговорим.

— Да — каза Луиз, а подът под краката й полетя надолу. — Виждам, налага се.

— В гнева си ти предложих да се изнесеш оттук. После, като се успокоих, пак се замислих над това и реших, че наистина би било по-добре да живеем самостоятелно.

— Да — отрони Луиз през скованите си устни. — Аз… ъъъ… Всъщност и аз съм на същото мнение, в края на краищата нали и бездруго дойдох само временно, да си ближа раните, така да се каже. Вече се чувствам значително по-добре. Време е отново да се гмурна в истинския живот, преди да съм забравила как се плува там. Мислех да си наема квартира в района между Фърни Басет и Лондон, докато си търся нещо по-постоянно. Вероятно ще минат няколко дни… да си оправя нещата. Нали нямаш нищо против?

— О, Лу! — Валънтайн остави чашата и хвана ръката на сестра си. — Не плачи.

— Помня кога за първи път започна да ми викаш „Лу“. — Беше дванайсетгодишна и лудо влюбена в красиво момче, което живееше у тях. Тогава наивно вярваше, че с брат й бяха просто приятели. — Когато Кери Фостър…

— Ако обичаш. Не започвай с номера „помниш ли“?

— Извинявай. Удар под кръста, така ли?

— Донякъде.

— Но ще мога да идвам да те виждам, нали? — гласът й бе напрегнат и вдетинен, дори тя го усети. — И да ти се обаждам?

— Разбира се, че ще можеш да ми се обаждаш, идиотче такова. И ще се срещаме в града, както преди. Да обядваме, ще ходим на театър.

„В града“. Значи я гонеше. Луиз отпи от почти изстиналото кафе, закиселя й. Още бяха заедно, а вече започна да усеща болката от раздялата. С всяка клетка в тялото си.

— Да. Би било чудесно.

Барнаби прекара спокойна неделя в градината — трябваше да извади луковиците на лалетата и лилиите, за да ги запази за следващата пролет; да разреди и пресади многогодишните растения; да изчисти прецъфтелите летни цветя. Почувства се физически отпочинал, зареден с положителни мисли и спокойно се приготви за заседанието в осем и половина на следващата сутрин. Отбеляза си, че в програмата му за понеделник е вписана среща с попечителския тръст „Каритас“ в десет часа.

Трой вече го чакаше пред вратата, захапал един „Туикс“, и се опитваше да изглежда спокоен и съсредоточен. Беше решил да използва карамелизирани десерти за заместител на цигарите и си мислеше, че доста добре му действат, само дето още не беше отказал цигарите.

Барнаби подреди документите си, като тупна листовете в масата, за да изравнят краищата си, и ги пъхна в папка. Погледът му попадна на неуморните челюсти на сержанта и инспекторът се намръщи.

— Никога ли не спираш да ядеш? — Толкова се дразнеше — каквото и колкото да ядеше Трой, никога не наддаваше и грам.

— Естествено, спирам — солна се Трой сърдит. Все ще го заяде за едно или друго. И то от сутринта. Какво ли щеше да е към шест вечерта?

— Кога ли, та не мога да си представя?

— Когато спя. И когато…

— Спести ми ужасните подробности от интимния си живот, сержанте.

Трой замълча многозначително. Щеше да каже: „Когато чета приказки на Талиса Лийн“. Смачка опаковката на шоколаденото блокче на топка и я изстреля в кошчето за боклук.

Като си помисли за дъщеря си, се сети за странния израз на шефа си — „ликуващ кикот“. Наистина си направи труда да го потърси в речника на Талиса Лийн и установи, че означава „тържествуващ смях“. Доста глупаво, реши Трой. Не можеше ли да каже „какво се хилиш“, ами… Да живее книжовният език.

Всички в зала 419 бяха стегнати и съсредоточени, отворили бележниците си, пръснали наоколо различни разпечатки. Само инспектор Картър изглеждаше смачкан, сякаш не си беше лягал тая нощ, и доста нещастен. Барнаби реши да започне точно от него.

— Всъщност нищо, сър — отговори Картър, когато главният инспектор го попита какво е успял да научи. — Проведохме особено старателно разпитите от къща на къща и в трите села, вечерта се върнахме, за да говорим с хората, които през деня бяха на работа.

— И с ония в кръчмата?

— О, да. Никой не е чул никакви разправии миналата неделя вечер. Всички били вкъщи, със спуснати завеси, гледали телевизия. Само едно лице, някой си господин… ъъъ… Гери Ловат разхождал хрътката си Констанца на неколкостотин метра от бента в единайсет без петнайсет и също нищо не чул.

— Доста изненадващо — отбеляза Барнаби.

— Имаше една жена…

— Да, ще стигна и до теб, Филипс. Много ти благодаря.

— Извинете, инспекторе.

— Давай, като си почнал.

Адамовата ябълка на полицай Филипс подскочи изнервено. Той се изчерви и сержант Бриърли го дари с мила, окуражаваща усмивка. Трой, изпаднал в транс само от това, че беше в една стая с момичето, което толкова харесваше, също се усмихна и остави усмивката си да прелети над бюрата до Одри Бриърли. Беше кръстил котето на дъщеря си Одри единствено заради удоволствието непрекъснато да повтаря името й. Е, и котето му обръщаше толкова внимание, колкото и самата Одри Бриърли. Май трябва да го прекръсти на Констанца.

— Някоя си госпожица Плийт… — започна полицай Филипс.

— Запознах се с госпожица Плийт — прекъсна го Барнаби. — Нали няма да ми препоръчаш да се срещам пак с нея?

— Не е задължително, сър.

— Слава богу.

В залата се чу нервен смях, към който със закъснение се присъедини и полицай Филипс.

— Според мен от нея може да се чуе и нещо полезно. Не факти, за съжаление, само идеи.

— Не ми казвай — говорила ти е за водовъртежа на емоциите в човешкото сърце?

— Нещо такова, сър. Тя май смята, че Валънтайн Фейнлайт, човекът от онази удивителна…

— Знам кой е Фейнлайт.

— Извинете. Ами той бил влюбен в момичето, което избягало — в Карлота.

— Валънтайн Фейнлайт е хомосексуалист, полицай Филипс.

— О, не знаех. Изви…

— И на какво основание гради това забележително предположение госпожица Плийт?

— Нощем често се отбивал в „Олд Ректъри“ — стоял пред къщата и гледал нагоре към нейния прозорец.

Барнаби май потъна в дълбок размисъл за малко, после попита:

— Това ли е всичко?

— Да, сър — отговори полицай Филипс, молейки се наистина да е всичко.

— Добре. Следващият.

Хората се консултираха с бележките си и осведомиха Барнаби, че за последните седем дни в болниците и полицейските участъци нямат информация за лице, отговарящо на описанието на Карлота Райън, което е било намерено мъртво, в или извън вода, удавено случайно или нарочно.

Претърсването на речния бряг не можеше да се нарече ползотворно. Като цяло брегът беше чист, но гъсто обрасъл с нисък шубрак и трънливи храсти, в които бяха намерени няколко пакетчета от чипс, кутии от кока-кола, автомобилна гума, използвана някога като люлка, както и рамката на стара бебешка количка. Генерал-майор от запаса, председател на Организацията за опазване на околната среда във Фърни Басет, се представил на екипа, извършващ претърсването, и започнал да обяснява, че наемателите на общинските жилища в селото си изхвърляли боклука на непозволено място. Всяка седмица сметта била почиствана от членовете на организацията, но мястото отново било замърсявано. Никой не обръщал внимание на любезните молби да се преустанови порочната практика. И човекът настоял този проблем да бъде включен в полицейския доклад. Гордостта на селото била поставена на карта.

Все още се следяха обажданията, дошли в отговор на молбата за съдействие, отправена от полицията към широката общественост. Отсяваха се обичайните в подобни случаи позвънявания на хора, които просто искаха да привлекат внимание върху себе си, а останалото никак не бе обнадеждаващо.

Сержант Джими Агню и партньорката му полицай Мълдън, които имаха за задача да проверят миналото на Лайънъл Лорънс, бяха открили най-скучната биография, записвана някога. Роден през 1941 година в Ътоксетър, завършил най-ниското задължително ниво на обучение в гимназията по пет предмета, сред които и вероучение. После следвал теология в Свободния университет. Не е имал дори влечение към детските скаутски организации. Нищо подозрително.

Следовател Харис, определен да открие записа на анонимното обаждане от нощта на изчезването на Карлота, обясни, че в архива в Кидлингтън в неделя винаги имало недостиг на дежурни, но все пак щели да успеят да открият записа най-късно до края на деня.

Оправдаха се и опасенията на главния полицейски инспектор, че криминалистите напразно ще губят ценно време с процедурата около снемането на отпечатъци от телефонната кабина във Фърни Басет.

Барнаби с нетърпение очакваше срещата си с Вивиан Калтроп от тръста „Каритас“, отговаряща за настаняването на млади правонарушители. Отдаваше му се възможност да разговаря не просто с човек, който познаваше Карлота, но при малко повече късмет щеше да получи и сравнително безпристрастно описание на момичето.

Лайънъл Лорънс, намръщен и примигващ зад розовите си очила, беше повече от безполезен; Джекс бе озлобен, задето беше отхвърлен от Карлота. Госпожа Ледърс не одобряваше присъствието на момичето в къщата заради работодателката си; самата Ан Лорънс все още не бе имала възможност да изложи своето мнение.

Пристигнаха десет минути по-рано и Трой веднага се възползва да излезе от колата и да запали. Беше го яд и на себе си, и на проклетите цигари. Морийн още не беше разбрала, че отново е пропушил. Досега все някак смогваше да се въздържа у дома. Бърза разходка преди лягане му позволяваше да изпуши три цигари и така изтрайваше, докато излезе от къщи на следващата сутрин. Гаргареше се с вода за уста, ожесточено си миеше зъбите и дъвчеше магданоз от торба, дето си я купи в Сейнсбъри. Май успяваше да прикрие тайния си порок. Дрехите му продължаваха да вонят на никотин, но лесно го обясняваше с опушената атмосфера в тоалетните на полицейския участък.

— Хайде!

Трой изгаси цигарата и тръгна след шефа си.

— Мястото свястно ли е?

Изкачваха се по ужасно мръсни бетонни стъпала, после минаха през няколко летящи метални врати, боядисани в цвят каки. Боята беше доста олющена, а вратата вдясно бе хлътнала навътре, сякаш някой здравата я е ритнал.

— О, да. Проверихме ги. В борда на тръста според документите членува окръжен съдия, известен с интереса си към възстановяване правата на бивши престъпници, плюс двама души от „Хауърд Лийг“9, както и нашият Лайънъл. Парите им идват от няколко безукорни филантропски източника и малка част — от правителството.

В дъното на мрачен коридор голям бял надпис възвестяваше, че са стигнали до „Канцелария“-та. Буквите бяха изписани много грижливо, украсени тук-там с къдрави растителни мотиви и оградени с ярко оцветена рамка от красиви цветя. Всичко бе изобразено на картон, пъхнат в прозрачен найлонов плик, забоден с кабарче на вратата.

Зад вратата откриха слабичко момиче, което изглеждаше така, сякаш още не е дорасло да излиза да играе само навън, какво остава да работи в канцелария. Косата й бе като перушина на канарче, на веждите й висяха сребърни халки, гласът й напомняше на птиче чуруликане, но белязан от специфичния говор, характерен за работническата класа от източната част на Лондон.

— Здраасти.

— Здравейте — отвърна Барнаби, който се чудеше какво ли означава фактът, че секретарките ставаха все по-млади и по-млади. — Ние сме…

— Дошли за среща с госпожица Калтроп в десет часа, нали?

— Точно така — потвърди сержант Трой, който се чудеше дали надписът на вратата не беше нейно дело. — А вие коя сте?

— Черил. Ще ви заведа.

Телефони зазвъня, но тя не му обърна внимание и тръгна напред. Изведе ги извън сградата, прекосиха паркинга и се насочиха към шумна сглобяема конструкция, издигната върху няколко слоя блокчета от газобетон.

— Не приличаш много на ченге — отбеляза Черил, която потропваше край тях с абсурдни ботушки с маншончета от леопардова кожа и десетсантиметрови токчета, и приятелски смушка сержант Трой.

— Според теб как изглеждат ченгетата?

— Като него — тръсна тя меките си лимоновожълти къдрици към главния инспектор, който тежко пристъпваше край тях.

— Ела да ме видиш след двайсет години тогава — посъветва я Трой.

— Нее — провлече Черил. — Ти никога няма да надебелееш чак толкова. Не си такъв тип.

Изкачиха три разклатени дървени стъпала. Черил почука на една едва крепяща се на пантите си врата. Веднага чудесен, богат на вибрации като музика от виола, но неясен звук изромоли изпод вратата, завъртя се във въздуха и затрептя в ушите им.

— Какво беше това? — попита Барнаби.

— Просто каза да влизате — обясни Черил и си тръгна, като добави през рамо: — Поемете дълбоко дъх и си запушете носовете.

Полицаите влязоха.

О, боже, помисли си Трой, вдишвайки дълбоко въздуха, наситен до последния си атом с дим от първокласни цигари. Чудесен спарен въздух, никотин, който караше заклетия пушач да се чувства така, сякаш най-сетне е намерил търсения дом. Само дето домът на Трой никога нямаше да мирише толкова хубаво. Зад себе си сержантът долови приглушен вопъл на възмущение.

Барнаби, съжалил, че не е последвал съвета на Черил, огледа обстановката. Не бе направен никакъв опит да се прикрият или украсят стените. Метални винкели и болтове крепяха панели от сиво гладко вещество, подозрително приличащо на азбест. Имаше старомодни метални канцеларски шкафове, но и компютър, който едва се забелязваше зад купища папки, скупчени върху претрупаното бюро. Електрически вентилатор, обърнат срещу един от панелите, се тресеше и кашляше. Зад бюрото бе закачен знак, подобен на „Пушенето забранено“, но с точно противоположно съдържание — бе нарисувана димяща цигара, но не задраскана, а тържествено разрешена с ясно очертана черна човка.

Някой се беше опитал да притъпи острата воня в помещението, като щедро бе пръскал с ужасно сладникав освежител. Откъм изпразнените кутии за храна, хвърлени в кошчето за боклук, пък се стелеше и миризма на мононатриев глутамат. Комбинацията смъртоносно се допълваше от тежкия парфюм на жената зад бюрото.

Вивиан Калтроп не направи опит да стане да посрещне посетителите, докато те показваха полицейските си карти. Хвърли бърз поглед на документите и махна с ръка да си ги приберат. И как да се надигне, като щеше да й коства сериозни усилия при огромното й свръхтегло. В интерес на истината беше една от най-дебелите жени, които Барнаби някога бе виждал.

— Ако искате кафе, обслужете се. — И тя завъртя палеца си първо към бяла, доста мръсна масичка, после към два опърпани фотьойла.

— Не… хм… наистина… — Барнаби бе потресен, но не от вида на жената, а от невероятния й глас. Много дрезгав, изключително мелодичен, богат и топъл, пълен с жизненост. Боже мой, помисли си главният инспектор, докато потъваше в единия фотьойл, какво ли не би дала дъщеря ми да има такъв глас.

— Почерпете се и от тези — добави госпожица Калтроп и извади цигара от увит в целофан пакет „Жетан“. Запали.

— Благодаря — каза сержант Трой, извади ръка от джоба на якето си, но не се пресегна само защото улови погледа на шефа си и размисли.

— И така, каква е тая бъркотия около Карлота?

— Не знам какво са ви казали, госпожице Калтроп…

— Почти нищо. Само че полицията иска сведения за миналото й. Какво е направила пък сега?

— Избягала е — обяви сержант Трой.

— О, тоя номер няма да мине. Задействал се е Отделът за криминални разследвания само защото тя е „избягала“?

— Е, очевидно не е само това.

— Това и баба ми би го разбрала — отсече госпожица Калтроп.

— Имало е скандал в къщата, където е била настанена…

— „Олд Ректъри“, във Фърни Басет. — Жената почука върху папка на бюрото с огромния си бял пръст с вид на наденичка, в която се бяха впили няколко красиви пръстена. — Една от многото подопечни на скъпия Лайънъл.

— Обвинили я, че е откраднала чифт диамантени обици — продължи да разказва историята Барнаби. — Изглежда, е изпаднала в истерия и избягала. Малко по-късно получихме анонимно обаждане за човек, паднал в реката.

— Или скочил — намеси се Трой.

— Тя никога не би скочила — отсече госпожица Калтроп. — Беше прекалено самовлюбена, за да го направи.

Това толкова приличаше на казаното от Джексън, че Барнаби бе едновременно изненадан и впечатлен. Изненадан, защото беше предположил, че Джекс е описал Карлота такава, каквато най-добре би се вписала в съчинената от него история.

— Разкажете ми за нея — помоли главният инспектор, отпусна се удобно във фотьойла и с нетърпение зачака следващите няколко минути, в които се надяваше да оцелее въпреки повърхностното си дишане. Търсенето на нови сведения винаги му доставяше удоволствие.

Трой измъкна бележника си и също опита да се намести удобно, макар отдолу да го бодеше изскочила пружина и съответно не беше особено леснопостижимо. Все още нацупен, задето не му позволиха да си вземе цигарка, извади химикалката и защрака с нея, което веднага изправи Барнаби на нокти.

— Някои от младите хора, стояли, където вие седите сега, инспекторе… — започна госпожица Калтроп — са израсли в среда, в която не е чудно, че са станали престъпници, а че изобщо са оцелели. В досиетата им се сблъскваш с такава бедност, жестокост и пълна липса на любов, съпътствали живота им от деня, в който са се родили, че направо се отчайваш от човешката природа.

Барнаби бе напълно убеден в правотата на думите й. Той също бе чувал не една и две отвратителни истории, свързани с миналото на един или друг обвиняем, разказани пред съда. Не беше коравосърдечен, но си налагаше да се дистанцира емоционално. Не му влизаше в задълженията да помага или лекува сломени и лабилни личности. Това беше работа на социалните служби, на служителите, отговарящи за лица с условни присъди, и на психиатрите в затворите, на които изобщо не завиждаше.

— Карлота Райън — продължи госпожица Калтроп — няма подобни извинения в досието си. Миналото й е свързано с удобствата, гарантирани на средната класа, а доколкото знам, е живяла щастливо до раздялата на родителите си, когато била на тринайсет. Майка й се омъжва повторно и Карлота живее известно време с тях, но е много нещастна и неведнъж бяга от къщи. Разбира се, човек веднага си задава въпроса дали съпругът на майка й не я е изнасилвал…

Разбира се, помисли си Барнаби. Боже, в какъв свят живеем!

Трой се бе поуспокоил, понеже имаше с какво да се занимава, и доволен записваше чутото в бележника. Беше забелязал и кутия бисквити „Амарети“ на кантонерката, та се чудеше дали би могъл да ги убеди да дойдат малко по-близо до него.

— Карлота ме уверяваше, че не е имало такова нещо. Баща й работел в Бейрут — а там не е най-безопасното място за дете. Въпреки всичко решава, че иска да живее с него. Майка й се съгласява и Карлота заминава. Обаче е с доста непокорен характер, а, предполагам, знаете, Ливан не е страна, в която жените, били те и чужденки, могат да се държат, както си позволяват тук. — Калтроп оправи два немирни кичура на челото си, приличащи на рубиненочервени водорасли. — Баща й сериозно се тревожел, че може да й се случи нещо лошо, и с майка й решили да я пратят в пансион.

— На колко години е била тогава? — попита Барнаби.

— Близо четиринайсет. Карлота помолила да отиде в училище, в което се учи театрално майсторство, но родителите й се опасявали, че образованието в такова училище няма да е на необходимата висота, и я записали в пансион близо до Амбълсайд. — Госпожица Калтроп замълча за миг, за да дръпне от цигарата си и така дълбоко вдъхна дима, че очите й почти се кръстосаха от изненадата и удоволствието, което тялото й изпита от преживения шок. Дебелите й бузи дори не потрепнаха.

— Защо в театрално училище? — попита Трой, който също дишаше дълбоко в синхрон. — Да не е искала да става актриса или нещо подобно?

— Да, много й се искало. Останах с впечатление, че ако й бяха разрешили да учи в такова училище, нямаше така рязко да излезе от релсите.

Все се намираха оправдания. Сержант Трой бързо записа всички подробности. Пишеше и се опитваше да мисли така, както знаеше, че разсъждава шефът. Помъчи се да си представи момичето — как буйства, спори, готово да отстоява своето. Баба му би я определила като „окумуш момиче“.

Всъщност той грешеше. Въпреки добрите си намерения Барнаби едва задържаше вниманието си върху думите на Вивиан Калтроп. Привлечен от невероятно красивия й глас и необичайната, екзотична величественост на външния й вид, се чудеше как е могла да се озове в тази мрачна дупка.

Наблюдаваше я как си гаси угарката в пепелник, препълнен с ярко боядисани в червено фасове, и пренареждаше голямата палатка от розова и тюркоазена коприна, която падаше на дипли по тялото й. Вибрациите на тресящата се желирана маса караха обеците й да танцуват. Бяха особено дълги, почти до раменете, нежни полилеи от блестящи дискове с инкрустирани с емайл цветя и лунни камъчета — всичко потрепваше на подредени във ветрилообразна форма златни телчета.

Барнаби установи, че го гледат свирепо.

— Извинете?

— Надявам се, че не разправям всичко това на вятъра, господин главен инспектор.

— Разбира се, не, госпожице Калтроп. Просто се бях вглъбил в последното, което казахте. То повдига интересни…

Вивиан Калтроп изсумтя.

— Сега вече ме слушате, надявам се.

— Разбира се.

— После избягала за трети път и вече не могли да я върнат.

Трой го заболя ръката. Умираше за чаша чай и няколко от бисквитите с интересно наименование. На някои им беше добре — лежаха си удобно облегнати във фотьойла, без да ги бодат разни счупени пружини, и си зяпаха през прозореца. Добре че се намери кой да го нахока и него веднъж.

— Нашето досие — взе папка от клатушкащата се купчина на бюрото си — покрива времето от момента, в който тя за първи път привлича вниманието на социалните служби, до настаняването й при семейство Лорънс. В него тук-там има неоспорими факти, а също и показания на Карлота, които е възможно да са верни, да са пъпна измислица или от двете по малко.

— Вие какво мислите, госпожице Калтроп? — попита Барнаби.

— Трудно е да се каже. Доставяше й удоволствие… как да се изразя… да играе различни роли. Никога не влизаше в една стая, просто ей така да седне и да говори. Всеки път трябваше да е различна Карлота. Онеправдана, нещастна дъщеря. Талантливо момиче, лишено от шанса да се прослави. Веднъж започна да си измисля как я спрели на Бонд Стрийт, за да я поканят да работи като модел в модна агенция. Човекът й дал визитката си, поискал да види нейни снимки. Глупости. Първо на първо изобщо не й стигаше ръст за манекенка.

— А какви са провиненията й?

— Многократни кражби от магазини. Не знам откога е започнала. Когато я заловиха, се кълнеше, че й е за първи път. Всички така разправят. Предупредиха я, а след няколко седмици отново бе заловена с пазарска чанта, натъпкана с чорапогащници и тениски „Армани“. Скоро след това била засечена от охранителна камера да взема вечерна рокля от „Либъртис“. Предния ден една жена я мерила и оглеждала сто часа, опитвайки се да ги накара да намалят цената, и полицаите помислили, че Карлота иска да открадне роклята по чужда поръчка. Много по-сериозно провинение от импулсивната кражба. Отишли с Карлота в дома й и заварили стая, пълна с какво ли не, все маркови неща. Бижута на Молтън Браун, Дона Каран, Бътлър и Уилсън.

Трой реши да си почине малко. Не виждаше смисъл да записва всичките имена, които и без това му звучаха съвсем по китайски. Нищо чудно, че госпожа Лорънс е заподозряла момичето, когато са й изчезнали обиците. Извадила е късмет, задето не й е свалила и дрехата от гърба.

— Това ли е последният й адрес, с който разполагате?

— Да. Намира се близо до Степни Грийн. — Госпожица Калтроп вече записваше адреса на листче. — Надявам се да я намерите. Жива, искам да кажа.

— И аз — каза Барнаби. Жената му подаде листа и в ноздрите на инспектора нахлу концентрирана порция от парфюма й, който не би посмял никога да си каже името. „Еротични нощи“ — рече си Барнаби, — или поне така бих го рекламирал, ако това ми беше работата. Като се съвзе от шока, попита дали биха могли да вземат досието на Карлота, за да потърсят полезна информация.

— Не може — отсече госпожица Калтроп. — Аз ви казах всичко, което има връзка с разследването ви. Клиентите ни може да са на най-ниското стъпало на обществото, господин главен инспектор, но въпреки това имат право да запазят личния живот за себе си.

Барнаби реши да не настоява. При необходимост винаги можеше да направи официално запитване. Усмихна се на госпожица Калтроп с най-топлата си усмивка, все едно тя бе направила всичко по силите си, за да им съдейства, и промени тактиката.

— Много ли… клиенти сте пращали в „Олд Ректъри“, госпожице Калтроп?

— През последните десетина години — да. За съжаление не всички успяха да извлекат полза от това. Неколцина дори излъгаха доверието на семейство Лорънс.

— Не! — възкликна сержант Трой. За миг си помисли, че може да се позабавлява с репликата, като се направи на уж удивен, но после се сети как шефът му се бе скарал, че така отблъсква хората.

— Трудно е да се повярва, знам — каза Вивиан Калтроп. — Очакваш да са безкрайно благодарни, с готовност да приемат каквато и да е възможност да променят живота си. За съжаление рядко се случва.

— Колко тъжно — отбеляза Барнаби. И наистина мислеше така.

— Те са като животни, виждали само жестокост и безразличие в живота си. Неочакваната доброто често се приема с подозрение или недоверие. Дори с презрение. Разбира се — усмихна се тя, — налице са и успешни случаи.

— Като малката Черил, предполагам? — попита Барнаби. Последва пауза и той добави: — Извинете. Поверителна информация, нали?

— Точно така, господин главен инспектор.

— А Тери Джексън?

— Този не е от нашите.

Барнаби я погледна изненадан.

— Лайънъл участва поне в две организации за ресоциализация на млади правонарушители. Може да е научил за младежа от другаде.

— Все млади хора са, нали? — попита сержант Трой. — Тези, дето поема господин Лорънс.

Госпожица Калтроп се обърна и се вторачи в него.

— Какво имате предвид със забележката?

— Просто питам. — Трой си припомни как шефът си бе задал същия въпрос преди няколко дни. — Не съм искал да обидя никого.

— Лайънъл Лорънс е светец сред мъжете. — Едрото туловище на госпожица Калтроп се затресе като планина при земетресение. Великолепният й глас придоби вулканичен грохот. — Неспособността на жена му да има деца е трагедия. Нима е учудваща склонността му към покровителствено отношение?

— Да. Ами аз мисля… — започна Барнаби и се изправи, но бе прекъснат.

— И вече са стари…

— Стари ли? — учуди се сержант Трой. — Госпожа Лорънс не е стара. Не може да й се дадат повече от трийсет и пет, ако е имала добър ден.

— Трийсет…

— И добре изглежда. — На излизане от стаята Трой спря пред бялата масичка и надникна в тенекиената бисквитена кутия. Беше пълна с ластичета. — Стройна, руса. Хубава…

— Отвори вратата, сержант.

Госпожица Калтроп все още вибрираше с пълна мощ, когато главният полицейски инспектор й благодари и двамата мъже излязоха.

— Като говорим за добре сложени фигури — подхвърли Трой, като седнаха в колата, — обзалагам се, че само единият й крак тежи повече от градинската ни беседка. — Не последва отговор и сержантът продължи: — Наистина ли трябва да се срещнем с тях днес?

— Ние се срещаме с тях през цялото време, сержант. Бедата при теб е, че не изпитваш никакво удоволствие от срещите си с ексцентрични личности.

— Щом казвате, сър.

Удоволствие, пфу! Какво удоволствие? Ако питаха него, под напудрените думи „ексцентрични личности“ се криеха най-обикновени откачалки. Той харесваше предвидимите хора. Другите само слагаха прът в колелата на каруцата и проваляха живота на всички около себе си. Сержант Трой пъхна ключа в стартера, даде силно газ, воден от съвсем ненужно желание за показност, и попита дали отиват направо на адреса, който току-що им бе дала госпожица Калтроп.

— Най-добре.

— Хубаво. Обичам да карам из Лондон. Истинско предизвикателство.

Барнаби потрепери. Щом тръгнаха, мислите му отново се върнаха на Вивиан Калтроп? Красивото й лице: сини очи, съвършен малък нос и меки розови устни, загубили се в море от тресяща се мазнина и двойна брадичка. Прекрасната къносана коса, падаща на раменете й, и веждите, боядисани точно в същия цвят. Именно те привлякоха най-напред вниманието му. Имаше нещо трогателно в положеното старание.

— Толкова бих искал да я чуя как пее!

— Да, страхотно — подхвърли Трой, без да мисли. Гледаше в огледалото, натискаше клаксона, завиваше. — Кого?

— „Кого“. Не чу ли гласа на тази жена? Истински оперен глас.

— Аз и опера, шефе. — Трой въздъхна и поклати глава, уж натъжен от пълната несъвместимост на двете неща.

— Не знаеш какво означава „филистер“, нали, Трой?

— Естествено, че знам — отвърна бързо сержант Трой, за първи път стъпил на твърда почва. — Лекарството на леля за кръвното.

Ломакс Роуд бе пряка на Уайтчапъл вляво, веднага след Лондонската болница. Висока, тясна къща, която изглеждаше мръсна и отвътре, и отвън. На прозореца на партера висеше одеяло, а на прозореца на горния етаж имаше мърляви мрежи.

— Голям смях ще падне, ако се окаже, че си е тук, нали? Вдигнала крака, гледа телевизия и си пийва.

— Би било чудесно. — Барнаби разглеждаше звънците. Дървената рамка бе полуизтръгната от стената, жиците бяха ръждясали. „Бенсън. Дюкейн (Час). Уокър. Райън.“ Натисна всички звънци. След няколко минути се отвори прозорче и оттам надникна младо момиче.

— К’во искате?

— Полиция — каза сержант Трой.

— Тук не пускаме ченгета. Съжалявам.

— Търсим Карлота Райън.

— Няма я.

— Бихте ли ни отделили минута? — попита главен инспектор Барнаби.

— Ей с’а. — Тя се скри и тресна прозореца.

— Каква дупка — измърмори Трой. — Само погледнете.

Бетонната площадка отпред беше пъпна с разкъсани чували с боклук, разлагащи се отпадъци и кучешки фъшкии.

— Бас ловя, че тук плъховете се редят на опашка за деликатеси.

Чуваха я как трополи надолу по стълбите — троп-троп, троп-троп! — като конче. Значи стълбите бяха каменни или покрити със стар линолеум — точно каквито очакваш да са в подобна дупка.

Появи се високо, слабо момиче. Носеше кожени панталони, напръскани с цветен спрей, и пуловер, някога бял, който стигаше до над пъпа й. Косата й бе с цвят на кайсия с бронзови краища, с непринудена къса прическа. Бе сложила лъскав брокат на бузите и клепачите си. На пъпа й имаше пиърсинг — пръстен с голям лъскав камък. Ръцете й бяха мърляви, с изядени нокти. На Барнаби му заприлича на овехтяло от стоене в магазина ангелче.

Той представи себе си и Трой и попита дали биха могли да влязат за малко. Тя огледа пътя, като всички домакини от предградията, притеснена да не би съседите да видят, че на вратата й стоят полицаи. Сравнението веднага отпадна, когато прозвучаха първите й думи:

— Човек тря’а да внимава тук. — Затвори вратата след тях. — Да не го видят — дето помага на ченгетата…

Стълбите бяха каменни, стените — покрити с мръсни релефни тапети, боядисвани толкова пъти, че оригиналната шарка — въртящи, се пера — почти бе заличена, в момента с неприятна кафеникавожълта боя.

Къщата не беше голяма — две врати на партера и две на горния етаж, — но таваните бяха високи, а стълбите доста стръмни. Катереха се след момичето, а Барнаби, хванал се за перилата, пухтеше ли пухтеше. Трой се наслаждаваше на задника в кожените панталони. По средата на изкачването минаха покрай нещо, което приличаше на ужасно мръсна баня и тоалетна. Прозорецът, през който момичето бе погледнало, все още беше отворен.

— Кой… кой е апартаментът на госпожица Райън? — изхриптя останалият без дъх инспектор.

— Добре ли сте?

— Ъхъ…

— Що не седнете, преди да се срутите.

— Нищо ми няма. Благодаря. — Барнаби мразеше да показва физическа слабост и се направи, че се разхожда из стаята на момичето, докато накрая си намери местенце да седне на канапе с раирана дамаска, което едва се крепеше на краката си.

— Карлота живееше до мен.

— А вие как се казвате? — попита сержант Трой, който внимателно седна на пухкава розова табуретка с лилав кожен бордюр. Почувства се като модел за рисуване в нощен клуб, където го обсипваха с подигравки от рода „свали си дрешките, моряче“ или „ооо, вижте — наденичка“.

— Таня.

— Колко екзотично — усмихна й се той. — Рускиня ли сте?

— Да. Ако мама беше успяла да откаже водката „Смирнов“, сега нямаше да съм тук.

Барнаби се засмя, а Трой извърна глава, изненадан и възмутен. Беше изгубил сметката на малките остроумия, които бе измислял и казвал на шефа, за да разсее скуката на ежедневието. Ако успееше да предизвика полуусмивка, смяташе, че е спечелил джакпота. Сега не можеше да се утеши дори с мисълта, че главният инспектор няма чувство за хумор.

— Фамилия?

— Уокър. — Тя се вгледа в двамата полицаи. — Какво е направила пак Карлота?

— Добре ли я познавахте? — попита Барнаби и се наведе напред с обичайното си приятелско изражение.

— Добре се разбирахме, въпреки всичко.

— Въпреки кое?

— Не бяхме от една черга. Аз ходех в държавно училище, а тя — в лъскаво частно даскало в Лейк Дистрикт. Както го описваше, все едно се разхождам из най-богаташката улица на Лондон.

— А не ви ли е минавало през ум, че може да си е измисляла всичко?

— О, да. Беше ужасна лъжкиня, само дето му викаше въображение. Все казваше: „Можеш да си се представяш каквато си поискаш, Тан.“ Пък аз й виках: „Слез на земята, Лоти.“ Щот’ кат’ спреш да си въобразяваш, виждаш, че си затънал до уши в мръсотия, нали така?

— Така е — съгласи се Трой и отново се усмихна. Просто не можеше да се въздържи. Въпреки нелепата шарения по лицето й и дрехите, прекалено секси, в нея имаше нещо невинно. Наплесканата й с гел коса сгърчеше на кичурчета, като меки бодилчета на бодливо прасенце.

— В офиса на „Каритас“ ни дадоха сведения за нейното минало.

— Къде?

— Организация, която помага на млади правонарушители. — Барнаби прочете основните моменти от бележките си. — Ще добавите нещо?

— Не мисля. Знам, че крадеше години преди да я хванат. Пуснеха ли я, право в магазина. Май се мислеше за невидима. Точно както ви казах — живееше като насън.

— Карлота говореше ли много за театър? — попита Барнаби и махна с ръце в неопределен, обхващащ всичко жест. — Актьорство, такива работи.

— Умираше си по тия щуротии. Четеше оня вестник с работите…

— „Сцената“?

— Да не четете мисли, а?

— Дъщеря ми се занимава с театър.

— Ходеше по обявите, но никъде не я огря. Май трябвало да имаш там някаква специална карта.

— От профсъюза на актьорите — каза Барнаби и си спомни вълнението и радостта на Къли, когато се сдоби с картата.

— Харчеше си всичките пари за уроци. Танци, обработка на гласа. На кого ли са му притрябвали днес такива работи? Пробваш ли го на някой от Източен Лондон, ще реши, че му говориш на китайски.

— Имате ли представа къде ходеше на уроци?

— Някъде в западната част. Ама още не сте ми казали за какво е всичко това? Лоти добре ли е?

— Не знаем — каза Трой. — Изчезнала е.

— Не съм изненадана. Беше загинала от скука в онова Фърн н’ам си к’во. Няма к’во да се прави. Старецът все дърдорел, а жена му се отнасяла с Лоти като с парцал.

Барнаби си помисли, че това не се връзва особено с образа на Ан Лорънс.

— Значи сте разговаряли с нея?

— Обаждаше се от време на време.

Барнаби хвърли бърз поглед наоколо.

— Долу в антрето има телефон с монети.

— И не се е връщала тук?

Таня поклати глава:

— Щях да я чуя.

— Може да сте били на работа.

— Работя само нощем. Еротични танци в клуб недалеч от Уордор Стрийт. — Таня забеляза промяната в изражението на Трой и възмутена добави: — Няма нищо подобно. Дори не им е разрешено да те докосват.

— А гости? Идваха ли гости при Карлота?

— Предполагам, че имате предвид мъже.

— Не е задължително. Искаме да се свържем с някой, който я е познавал.

— Е, отговорът е „не“. Много излизаше, но в апартамента й не идваше никой.

— Кой живее сега там?

— Никой. Плаща се три месеца предварително, та още не е даден на нов наемател.

— Имате ли ключ за там?

Тя отново поклати глава.

— Но мога да ви дам телефона на хазяина.

Докато Трой го записваше, Барнаби отиде до прозореца. Изгледът към задната страна беше почти толкова угнетителен, колкото и към предната. Бетонни дворчета или тесни квадратни пространства спечена пръст, която почти не се виждаше от разхвърлените боклуци. Имаше и ръждясала аварийна стълба, на която трудно би могъл да повериш живота си. Инспекторът се обърна отново към стаята и попита Таня за хората от долния етаж.

— Бенсън е поклонник на някаква религиозна група от Ямайка, повечето време е в „Пекам“10 заедно с приятелката си и бебето. Чарли е портиер в „Севън Дайълс“, но и двамата се нанесоха, след като Карлота замина, та не знаят нищо за нея.

— Във Фърни Басет Карлота май е получила няколко писма по въздушна поща.

— Сигурно са били от баща й. От Бахрейн.

— Разбрахме — добави Трой, — че ги е хвърлила, без да ги отвори.

— Не думай! — възкликна Таня и лицето й се издължи от завист. — Никога не бих хвърлила писмо от баща ми. Стига да знаех кой е.

— Сетиш ли се нещо, Таня, обади ми се. — Барнаби й подаде визитката си. — И, разбира се, ако Карлота се появи. През деня или през нощта — няма значение — има телефонен секретар.

На излизане Трой взе номера на платения телефон в антрето. Барнаби отвори външната врата и двамата полицаи отново усетиха слабата топлинка на есенното слънце.

Сержант Трой се замисли за семейството си: родители, баби и дядовци, лели и вуйчовци. Поне половината от тях във всеки един момент го изкарваха извън нерви, но все пак не можеше да си представи живота без тях.

— Горкото хлапе. Няма на какво особено да се опре, нали? Даже не познава баща си.

— Да не вземеш да ми се размекваш сега, сержант?

Таня стоеше на прозореца и ги гледаше как си тръгват. Пусна пердето и чу тихо изщракване. Вратата на гардероба в спалнята се беше отворила. Чуха се нечии стъпки.

— Всичко е наред — викна тя през рамо. — Вече можеш да излезеш. Отидоха си.

Барнаби и Трой караха по Сити Роуд на път за град Камдън, в кухнята на „Олд Ректъри“ Ан Лорънс мажеше агнешко бутче с клонки розмарин, потопени в зехтин. Хети Ледърс седеше до нея на масата и топеше грах. Кенди се бе извила и претърколила от възглавницата на пода и сега, куцукайки и подскачайки, идваше към тях.

— Мирише й на месо — усмихна се Ан на кученцето.

— Днес май едва кретаме — каза Хети и извади бисквитка от джоба на шарената си престилка. Кенди я лапна във въздуха, а Хети погледна загрижено към Ан. — Сигурна ли сте, че можете да се справяте в кухнята, госпожо Лорънс? Лицето ви е толкова зачервено.

— Добре съм — успокои я Ан. — Чувствам се много по-добре, честно.

Наистина смяташе така и имаше основания да е толкова убедена. Първо, решението й да каже истината и да засрами дявола бе останало непоклатимо от вчера до днес — когато се събуди тази сутрин, желанието й да го изпълни бе все така непоколебимо. Второ, макар че никога не би могла да го признае пред Хети — лицето й бе пламнало в резултат на силна емоционална възбуда след спор с Лайънъл.

— Толкова мило от страна на преподобния да се съгласи да поеме погребението на Чарли — каза Хети, без да иска поела нишката на мисълта й. — След като вече се е оттеглил и така нататък.

— Беше му приятно да приеме.

Не беше съвсем вярно. Лайънъл всъщност се ядоса, когато Ан му предложи да се заеме с това. Взе да я убеждава, че ако се появи публично със свещеническите дрехи, след като през последните десет години в селото го смятат за светско лице, щял да обърка всички. Тя му каза да не става смешен и тогава започна размяна на свободно и честно изказани мисли, което разтревожи Лайънъл, а Ан се изненада и буквално въодушеви.

— Този човек работи за „Олд Ректъри“ от години.

— Знам, скъпа.

— Това би означавало доста за Хети. Денят ще бъде още по-тъжен, ако от олтара говори абсолютно непознат. А и не може да се каже, че много си направил в изпълнение на свещеническия си дълг.

— Какво имаш предвид, Ан?

— Имам предвид да дадеш на някого съвет, Лайънъл. Да проявиш грижа към някого, търпеливо да изслушваш хората и непрекъснато да ги подкрепяш — не ти ли е това работата?

— Боя се, че с подобен разговор доникъде няма да стигнем.

— Без съмнение, ако Хети беше на осемнайсет, хубавка, обвинена в кражба на наркотици, веднага щеше да получи всичко това, плюс джобни пари, уютно апартаментче и нова дъска за гладене.

— Крещиш.

— Ако смяташ, че крещя сега, направи още една крачка към вратата и тогава ще разбереш как крещя.

— Не разбирам какво те е прихванало.

Ан застина неподвижна, обзета от изострено чувство за предпазливост. Даде си сметка, че не ставаше въпрос за нещо „прихванало“ я, а за нещо, което бе вътре в нея и сега напираше да излезе. Запита се дали наистина го искаше? След миг умът й — доскоро толкова разбунен и хаотичен — се проясни. Недоволства и желания, за които дори нямаше представа, че притежава, изведнъж придобиха ясни очертания.

Колко побелял и безплоден й изглеждаше сега нейният тих и подреден живот. Толкова безгръбначно — поведението й. От години се бе опитвала да се пригоди към начина на живот на съпруга си. Беше го възприемала ако не като блага личност, то поне като човешко същество, което й се струваше по-добро от нея самата. Сега бе дошъл краят на самоналоженото мъченичество.

Лайънъл бе спрял насред крачката си. Седна вдървено на ръба на най-близкия стол и успокоително, започна да потупва облегалките за ръце, все едно в следващия момент вече очакваше и мебелите да се обърнат срещу него.

Ан го гледаше без капка вълнение, което малко я безпокоеше. Лайънъл от твърде отдавна си правеше каквото си иска, без никой да му пречи, и тя бе забравила как реагираше, когато бе сърдит. Краищата на устата му увиснаха, долната устна — мека и доста влажна, се накъдри и в средата леко се повдигна, което можеше да те умили, ако срещу теб седеше детенце. Но петдесет и осем годишен мъж изглеждаше просто жалък с тази физиономия.

— Не можем да продължаваме така, Лайънъл.

— Как? — зяпна той срещу нея искрено озадачен. — Какво ти става, Ан?

— Не обвинявам теб…

— Надявам се — прекъсна я Лайънъл възмутен. — Нищо не съм направил.

— Ако някой има вина, това съм аз. Оставих нещата да следват течението донякъде от мързел, но по-скоро защото исках да сме щастливи…

— Но ние сме щастливи.

— Аз не съм щастлива, от години — произнесе Ан.

Лайънъл преглътна с усилие.

— Значи според мен е крайно време да започнеш да броиш всичко, с което те е дарил Бог, скъпа. — Той се изправи, погледът му напрегнато се плъзна към вратата. — Може би трябва да вземеш успокоително.

— Изхвърлих ги в тоалетната.

— Смяташ ли, че си постъпила разумно? — попита Лайънъл, но жена му не отговори и той предпазливо направи крачка встрани. — Сега наистина се налага да вървя. До десет и половина трябва да стигна в съда за малолетни.

— Защо за теб проблемите на другите винаги са по-важни от нашите?

— Това е особен случай.

— Аз съм особен случай.

— Не трябва да закъснявам.

— Обади им се. Кажи им, че в семейството ти е настъпила криза.

— Не мога да го направя.

— Тогава аз ще го направя.

— Не — каза бързо Лайънъл и още по-бързо седна обратно на стола, от което Ан веднага разбра, че срещата му в съда е измислица. Изпита съжаление към него, но пито за миг не си помисли отново да остави нещата такива, каквито са. Прекалено много бе заложено на карта. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. Сърцето й беше пълно, но Ан се чудеше дали ще намери достатъчно ясни думи, за да даде израз на чувствата си. Едно не трябваше да забравя — връщане назад няма. Нито продължаване напред, ако това означаваше да се влачи по старата, отъпкана, смазваща душата пътека.

— Лайънъл, взела съм важно решение. И има някои неща, които трябва да ти кажа. Надявам се да ме изслушаш.

Лайънъл пък бе решил да следва примера на Йов. Многострадален, търпелив, с отсъстващ поглед, барабанеше непохватно с пръсти по кокалестите си колене.

— Първо, повече няма да търпя в къщата ми да живеят непознати.

— Е, това не ме изненадва — отбеляза той със снизходителен и уж весел тон, явно възприел тактиката да й угажда. — Начинът, по който се отнасяше към…

— При всички положения поддържането на къща с девет стаи и огромна градина не е по джоба ми.

— В провинцията хората помагат за жълти стотинки…

— Къщата се разпада. Не мога да си позволя да я поддържам — отсече Ан. Беше решила да не говори като кралица в множествено число. Откакто се бе отказал от свещеническото си възнаграждение, Лайънъл нищо не бе внасял в семейния бюджет и тя не искаше да се преструва, че не й е известно. — А и няма причина да я поддържам.

— Ние имаме своето място в селото…

— Какво знаеш ти за селото? — Ан погледна през прозореца към кедъра, неизменна част от живота й още от деня, когато се бе родила, и душата й се сви. Но дървета много, трябваше да заплати за свободата. — Ще трябва да продам „Олд Ректъри“.

— Не можеш да я продадеш!

— Защо? Тя е моя. — Слава богу, помисли си Ан. И слава богу, че не му разреших достъп до парите, поставени под попечителство. Колко ужасно, упрекна се мислено. Единственият живот, който съм познавала, се разпада на парчета, а аз си мисля дали ще имам пари. Естествено, стана й тъжно от осъзнатото обяснение, така е, когато няма любов.

— И къде ще живеем тогава? Или изобщо не си се замисляла над тази скучна подробност?

— Надявам се да си намеря работа. Може да уча нещо.

— На твоята възраст?

— Само на трийсет и осем съм.

— Хората се пенсионират на четирийсет — отбеляза той със злъчен, саркастичен смях. — Личи си, никога не ти се е налагало да се справяш с проблемите на реалния свят.

Ан усети искрена злоба зад думите му. Разбираемо. Днес не само нейният живот се разпадаше на парчета. Все пак бе потресена, че човекът, на когото бе отдала почти половината от годините си, дори не я е харесвал.

— Както и да е — продължи Лайънъл нацупен, — още не си отговорила на въпроса ми. Веднага ще ти заявя, че няма да се местим надалеч. Работата ми трябва да продължи, дори и да не съм в състояние повече да предлагам убежище на нуждаещите се.

— Не виждам защо да не продължиш — отвърна Ан, тласната към още по-значима прямота от нехайното безочие, с което той си въобразяваше, че и занапред щяха да живеят като семейство. — Просто ще трябва да си намериш достатъчно голямо жилище.

— Да си намеря… достатъчно…

— Със стая за гости.

— Какво? — По лицето на Лайънъл се бе изписало пълно недоумение, постепенно изместено от тревогата на просветлението. — Не може да го искаш?

— Ти май изобщо не ме слушаш, Лайънъл. Няма и две минути, откакто ти обясних, че от години не съм била щастлива.

Дълга пауза.

— Ами просто ще трябва да направим нещо по въпроса — промълви Лайънъл и вметна неловко и предпазливо: — скъпа.

Ан потръпна, погнусена от дразнещото му подлизурство.

— Късно е.

— Разбирам — произнесе Лайънъл, но това, което бе разбрал, постепенно го изпълни с невероятно възмущение. Още малко и щеше да се пръсне или да литне във въздуха и да стигне до тавана. — Значи това е наградата ми, задето дял живот съм служил всеотдайно.

За нещастие в момента погледът на Ан случайно попадна на часовника от абаносово дърво и позлатен бронз, поставен над камината. Видя се как прекосява стаята, взема часовника и го подава на Лайънъл, пожелавайки му всичко най-добро по случай пенсионирането му. Устата й затрепери и тя силно прехапа долната си устна. Покри лицето си с ръка и се обърна.

— Радвам се, че все още са ти останали някакви свестни чувства, Ан — каза Лайънъл, усетил се вече здраво стъпил на земята, после тръгна към вратата, като се стараеше да стъпва с достойнство.

— Още нещо — обади се Ан, чула звука от дръжката на вратата. — Искам онзи да се изнесе от апартамента над гаража.

— Без Джекс съм заникъде — твърдо заяви Лайънъл и добави с лека тържествуваща нотка! — Иначе ти ще трябва да караш колата.

— Няма да има никаква кола, Лайънъл.

Кемел Махуд се обади на Барнаби по мобилния му телефон и съобщи адреса на офиса си, който се намираше на Кели Стрийт 14а, недалеч от Кентиш Таун Роуд.

Той беше хилав, дребен човечец, с гладка мургава кожа, почти плешив, но с огромен мустак, две копринени туфи синьо-черна коса, намазани с гел в краищата, оформени като къдрави запетаи. Беше ужасно сервилен в желанието си да помогне — на Трой му се видя чак подозрително.

— Чудесен наемател е госпожица Райън. Първокласен. Никакви проблеми. Плаща си наема. На деня.

— Била е крадла, господин Махуд — осведоми го Трой. — Когато полицаите я проследили до къщи, заварили стаята й пълна с крадена стока.

— А! — зяпна и сякаш искрено се изненада. — Не мога да повярвам. Такова симпатично момиче.

— Познавахте ли я?

— Не, боже мой. Виждал съм я само веднъж. Даде ми депозит и наема за три месеца, аз й връчих ключа. Две минути — и готово.

— Е, сега аз бих искал да получа ключа — каза Барнаби. — Трябва да влезем в апартамента.

— Тя не иска ли да ви отвори?

— Госпожица Райън е изчезнала — обясни сержант Трой.

— Но след две седмици трябва да си плати наема.

— Нас не ни интересува. Ще ви върнем ключа, не се тревожете.

— Няма проблем. — Човекът отиде до отсрещната стена, три четвърти, от която беше скрита от огромно табло с грижливо подредени надписани ключове. — Винаги желая да помогна.

— Гаден плужек — изкоментира сержант Трой, докато сядаше в „Астра“-та, и нервно пъхна ключа в стартера. — Чужденци. На практика всичко е в техни ръце тук.

— Внимавай да не се блъснеш в камионетката с цветята.

Пълзяха по Уайтчапъл покрай сергиите на бангладешците, отрупани с рошави зеленчуци и зрели манго, с лъскави сарита и тенджери, а Барнаби се заоглежда за подходящо място за обяд.

— О, вижте, шефе! Какво ще кажете за ей там?

— Гледай си пътя.

— „Блайнд Бегър“. Там е започнало всичко.

— Преди близо трийсет години.

— Все пак не може ли, а? Моля ви.

Трой бе изпълнен с невероятен ентусиазъм и разочарованието му щеше да е не по-малко, ако му бяха отказали. Уютна, светла, чиста кръчма с хубав дебел килим и необходимите мебели. Имаше дори павирана градина с бели маси и столове и тъмнозелен чадър, килнат на една страна. Денят беше приятен, затова решиха да седнат на открито и да изядат огромните си сандвичи с говеждо, придружени от халба бира.

— Ама лицето ти — смееше се Барнаби.

— Какво?

— Като на дете в коледната утрин с празен чорап. Какво очакваше — да видиш кръв по пода ли?

— Стърготини може би.

— Виж какво, единият Крей хвърли топа, другият е в затвора с доживотна, а Франки Фрейзър прави бомби в цирка. Това е друг свят.

Трой намаза хрян на сандвича си и се загледа към пълните с хора тротоари и ревящите по улицата коли. Това беше истинско, грешка нямаше. Започна да се отпуска и да се наслаждава на обяда си.

— Всъщност, шефе, мисля да подам молба за преместване в Лондон.

— Какво?

— Защо не?

— Защото ще те сдъвчат точно за две минути и ще изплюят само козината и жилите, затова.

— Не може да е чак толкова лошо.

— Не може ли? — Барнаби се засмя. — Откъде изобщо ти хрумна тази тъпа идея?

— Патрулиращите карат „Порше 968 Клъб Спорт“.

— Глупости.

— Вярно е. Инспектор Картър ми каза в столовата.

— Направи си още една ипотека и си купи собствено „Порше“.

— Морийн ще ме убие.

— Далеч по-безопасната възможност.

На Ломакс Роуд 17 се върнаха в три часа и сградата изглеждаше пуста. Преди да отключи сам вратата, Барнаби позвъни на Бенсън, а също и на Дюкейн (Час), но никой не отвори. Трой почука на вратата на Таня Уокър — и там никой.

Главният инспектор се поколеба няколко секунди, преди да влезе в стаята на Карлота. През годините се бе научил да се наслаждава на моменти като този заради пълната им непредсказуемост. Завърташ ключа, отваряш вратата и намираш… какво? Добра новина, която неочаквано ти помага да разгадаеш нерешимия до мига случай; или лоша новина, която праща на вятъра целия ти дотогавашен труд. Или просто нищо.

— Боже! — възкликна сержант Трой, влязъл пръв. — Оттук са минали мароканските скакалци.

— Прав си — съгласи се Барнаби.

В стаята бяха само мебелите. Разтегателна дървена маса и два стола с твърди облегалки, опърпан фотьойл и очукан скрин, на който липсваха две от дръжките на чекмеджетата. В ъгъла имаше мивка, печица и хладилниче. На металната сушилня за съдове стърчаха няколко назъбени порцеланови чаши, чинийки и стар тиган. Зад захабено перде намериха втора, много малка стаичка с единично легло, нощно шкафче, старомодно още през шейсетте години на двайсети век, и тесен гардероб.

— Чудя се оня мазник колко ли я е оскубал за тая дупка.

Барнаби сви рамене.

— Сто. Двеста.

— Пладнешки обир. — Трой се приближи до скрина и посегна да го отвори.

— Използвай носната си кърпа!

— Добре, шефе. — Сержантът уви кърпичката си около пръстите и дръпна чекмеджето. — Значи смятате, че тук е налице заподозрян?

— Не знам още какво смятам. — Барнаби се разходи из стаята, загледан в стените. Имаше множество лепенки, но нито един плакат.

— Чекмеджетата тук са празни — викна Трой от стаичката. — И гардеробът също.

— Защо ти е да опразваш квартирата, след като не се изнасяш за постоянно и си си платил наема?

— А де.

— Даже чаршафите са изчезнали.

— Може Таня да ги е взела назаем.

— Няма ключ, забрави ли.

Трой седна във фотьойла. Онзи със счупената пружина при Вивиан Калтроп беше райско кътче в сравнение с този.

— Май си е мислила, че завинаги се изнася оттук — предположи Трой.

— Да — кимна Барнаби. — Може и така да си е мислила. Но има и нещо друго. — Той подуши въздуха, после отиде до прозореца и пое дълбоко дъх. — Какво каза Лорънс: колко време Карлота е живяла в „Олд Ректъри“?

— Няколко месеца.

— Не е възможно тоя апартамент да е бил затворен в продължение на два месеца. Въздухът е свеж. Някой е отварял прозореца тия дни.

— Леле-мале! — възкликна Трой.

— Ще отидем до „Бентал Грийн“. Да видим дали ще бъдат така добри да дойдат и да снемат отпечатъци. И запечатай тази врата.

— Жалко, птичката е отлетяла — каза Трой.

До вечерното заседание на екипа му Барнаби бе разбрал, че криминалистите от лондонската полиция не са успели да му помогнат с работата си в апартамента на Карлота.

— Попитах ги дали са напудрили мястото, но те вече бяха събрали един куп отпечатъци и ги обработват, така че ние ще трябва да им занесем отпечатъци, взети от нашите хора, възможно по-бързо. Тогава ще сравним онези, които са намерили, с отпечатъците на хазяина и на всеки с достъп до ключовете. Плюс, разбира се, на тримата живеещи в сградата.

— Имаме ли отпечатъци на самата Карлота, сър? — попита сержант Бриърли.

— Утре по това време ще трябва да имаме.

Барнаби нямаше търпение да каже на Лайънъл Лорънс, че до двайсет и четири часа двама криминалисти ще влязат в „Олд Ректъри“, със или без неговото разрешение, и ще наплескат всички повърхности на тавана му с алуминиева пудра.

Щом свърши заседанието, Барнаби се качи в кабинета си и вдигна телефона. Нервните приказки за полицейските произволи и тормоза над невинни граждани започнаха да се леят с пълна сила и Барнаби грубо прекъсна словоизлиянията му:

— Изненадан съм, че проявявате подобно отношение, господин Лорънс. Мислех, че стоите твърдо зад всичко, което би помогнало да се установи къде и как е госпожица Райън.

От другата страна настъпи доста дългичка пауза, по време на която Барнаби тихичко се усмихна на себе си. Да поставиш на място един надут пуяк, бе малко удоволствие, но понякога имаш нужда и от най-дребното удоволствие, което можеш да си доставиш.

Лайънъл издаде странен звук, все едно си правеше гаргара с ужасно неприятна течност.

— Ами… естествено…

— Значи нямате нищо против — весело обяви Барнаби, за да приключи темата.

— А ще почистят ли, преди да си тръгнат?

— Не.

— А?

— Освен това трябва да разговарям с жена ви. Надявам се вече да е значително по-добър.

— Определено — тросна се Лайънъл.

Отговорът беше бърз, спонтанен, с тежка нотка на възмущение и Барнаби се зачуди защо ли звучеше така. Е, вероятно щеше да разбере утре. При малко повечко късмет може да са се скарали заради Джексън. Би могъл да го използва, за да порови в коша с кирливите ризи.

— Значи е възможно да определим някакъв час за утре, когато и госпожа Лорънс ще си бъде вкъщи.

— Ами Женското дружество има събрание в пет и половина. Тя трябва да се прибере най-късно в пет, за да се подготви за събранието. Никога не пропуска. Иначе през по-голямата част от деня ще бъде в Костън по дела.

Как пък нито веднъж не й каза името, замисли се главният инспектор. Сякаш си нямаше име горката.

— Бихте ли й предали…

— Кажете й го сам. Тя току-що влезе.

След миг Ан Лорънс взе слушалката и със спокоен глас потвърди, че в пет часа е удобно да се видят. Увери инспектора с какво нетърпение очаква разговора си с него.

Барнаби затвори телефона, облече си шлифера, надникна през прашните щори навън и откри, че е запръскал ситен дъждец. Това не можеше да попари настроението му. След половин час щеше да си е у дома, седнал в любимия си стол пред камината с чаша вино и вестник, докато жената на сърцето му готви някакъв ужас в кухнята. Е, добре, в такъв случай навярно ще му трябват две чаши вино.

Денят се оказа добър като цяло. Беше открил доста интересни неща за Карлота. Беше срещнал двама души, които я познаваха; видя къде е живяла. А утре щеше да разговаря с единствения човек, който знаеше какво точно се е случило в нощта, когато бе изчезнала.