Сигурно място

Глава дванайсета

Накрая я хванаха доста бързо. Барнаби се беше изплашил, че ще потъне вдън земя, ще промени външността си отново и просто ще изчезне в потайния свят на престъпността и порока в големия град. Ако не в Лондон, то в Бирмингам или в Манчестър, или в Единбърг. И като не разполагаха с нейна снимка, която да разпратят, на практика нямаха никакви шансове да я открият.

За да й отрежат всички изходи, веднага изпратиха двете имена, които беше използвала, до всички летища, пристанища и железопътни гари, откъдето можеше да замине за континента. Беше забелязана на гара Ватерло, взела си билет за „Юростар“ и използвала име, което Барнаби моментално разпозна. С това име се бе представила първия път, когато се запознаха — Таня Уокър.

Тъжна гледка, помисли си Барнаби, когато я въведоха в стаята за разпит. Навремето, като млад полицай, понякога трябваше да се отзовава на повиквания в универсални магазини, където бяха намерили някой загубил се малчуган. Същата паника в очите й, същото чувство за непоносима загуба. Какво имаше в злото копеле Джексън, докарало и това момиче, и Фейнлайт до такава съсипваща скръб?

Касетофонът работеше. И за разлика от разговора преди два дни този път нямаше никакви проблеми с извличането на информация. Тя отговаряше без колебание на всички въпроси, без дори да се замисля, монотонно, и безстрастно. Нищо не я интересуваше. Нямаше какво да губи повече. И слава богу, помисли си главният инспектор, защото след смъртта на Джексън как иначе щеше да разплете бъркотията, която от две седмици задръстваше мисловните му процеси.

Барнаби разполагаше с няколко часа да се подготви за разпита, но случаят бе многостранен и не можа да реши с коя страна да започне. Изреди си ги наум от най-маловажната до най-значимата. Най-скучната беше свързана с отношенията между момичето и Джексън. Очевидно беше влюбена в него, той бе имал влияние над нея и тя е била готова да направи всичко, което би поискал — все същата стара история. Следваше версията й за случилото се на Ломакс Роуд. На трето място беше историята, свързана с Карлота Райън — момичето, живяло в съседния апартамент. И накрая беше въпросът каква точно е била нейната роля в сложната интрига, замислена в „Олд Ректъри“ и довела до смъртта на Чарли Ледърс. Това последното безспорно беше най-интересно и важно, но Барнаби реши да започне от тема номер три.

— Разкажи ми за Карлота, Таня.

— Казах ви за нея. Когато идвахте у нас.

— Какво се случи с нея?

Тя го погледна с празен поглед.

— Жива ли е още?

— Разбира се, че е жива. Вие к’во си мислите?

— Къде е тогава? — попита сержант Трой.

— Живее си живота, предполагам. Обикаля света, кръстосва моретата.

— И как стана всичко?

— Появи се една реклама в оня театрален вестник. Тя се яви на прослушване десетина дни преди датата, на която трябваше да отиде в „Олд Ректъри“. Предложили й работа — еротични танци. Едногодишен договор. Веднага прие. — Таня погледна към сержант Трой и за първи път в нея пролича искрица живот. — Вие не бихте ли приели?

Трой не отговори. Не би било уместно да го споменава, но не, не би приел. Сети се за своята първа среща с това момиче: колко бе трогнат от външния й вид и веселото й бърборене, как му беше дожаляло за нея, задето не познаваше баща си. Поредната лъжа вероятно. Той сви устни, за да не вземат да се разтеглят в усмивка, без да си дава сметка какъв лицемерен вид му придаде този жест.

— И чия беше идеята ти да отидеш у семейство Лорънс вместо нея? — попита Барнаби, доволен, че сега поне знаеше защо беше чист апартаментът. — Твоя или нейна?

— На Тери. Хареса му мисълта, че ще може да ме държи под око. Имайте предвид, че можеше да се чупи, когато си поиска. Той беше при мен, когато вие се появихте. Скри се в спалнята.

Барнаби изруга наум. Но продължи разговора с равен тон:

— Значи го познаваш отпреди?

— Откакто се помня. Идва и си отива.

— Май повечето си е отивал — подхвърли сержант Трой. — Непрекъснато е бил зад решетки.

— Да, повечето време — съгласи се Таня, но изгледа Трой с безгранично презрение. Сержантът се изчерви от възмущение и си помисли; че е ужасно нахална, но не успя да издържи на погледа й.

— Преструвахте се обаче, че не се познавате? — подчерта Барнаби.

— Ами да. Той не искаше да афишираме отношенията си.

— Заради великия му план ли?

— Отчасти. Той по природа си е такъв, обича скритите неща. Само така се чувстваше в безопасност.

— И как трябваше да се развият нещата според плана?

— О, той беше гениален. Даже бяха два, един за през деня, един за, след като мръкне, в зависимост от това кога щеше да се задейства госпожа Лорънс. Аз гепих няк’ви бижута, няк’ви старомодни неща, по които тя много си падаше.

— Били са на майка й.

— Да. Както и да е.

— А не би ли ги… — Барнаби протегна ръка с отворена длан.

Таня се поколеба.

— Хайде, Таня. Вече призна, че си ги взела. Върнеш ли ги, само ще е от полза за досието ти.

Таня отвори чантата си, извади обиците и ги сложи в ръката на Барнаби.

— Сега ще ги продадете на черно, нали?

— Точно така — обади се сержант Трой.

Барнаби попита какво се беше случило после.

— Когато тя дойде в моята стая да пита за обиците, аз побеснях, почнах да късам всичко и да крещя до небесата, че това е краят на живота. После избягах. Знаехме, че тя ще тръгне след мен, щот’ си беше такава.

— Загрижена? — предположи Барнаби.

— Планът действаше перфектно. Ако не, Тери имаше и куп други идеи.

— Ан си мислеше, че те е бутнала в реката — каза Барнаби. — Беше обезумяла.

— Такъв беше замисълът — обясни търпеливо Таня. — Нямаше да плати, ако сама бяха скочила, нали така?

— Защо изобщо трябваше да плаща? — изръмжа сержант Трой.

— Щот’ можеше да си го позволи. Щот’ имаше огромна къща и някой, който да чисти вместо нея, и друг, който да работи в тъпата й градина. И щот’ не си е помръднала пръста да работи през целия си живот!

— Да разбирам ли, че не я харесваше? — попита Барнаби.

— Охх… — въздъхна Таня. — Тя не беше толкова лоша. По-скоро не можех да търпя благочестивия козел. Дето все те опипва, уж случайно, уж, без да иска… нали разбирате к’во искам да кажа? Ръцете му са като влажни парцали за миене на чинии.

— А къде излезе от реката?

— Където влязох. Тери беше пуснал една гума там дни преди това. Завързана с въже за кука под моста. Сграбчих я и висях на нея, докато виковете на госпожата се отдалечиха, и тогава се изкачих обратно.

Знаех за гумата. Барнаби си спомни доклада за претърсването на реката. Боклуци — пакетчета от чиле, рамка от детска количка, стара гума. Използвана като люлка, гласеше описанието, защото на нея все още имаше вързано въже. И аз да пропусна това. Вероятно Джойс е права. Май ми е време да се оттегля.

— И после къде отиде? — попита Трой и колкото и да не искаше, си я представи как стои в нощта, измръзнала, мокра и трепереща.

— Хукнах обратно към къщата. Скрих се в градината, докато се върне Тери. Прекарах нощта в неговия апартамент. На другия ден отидох в Костън на стоп и взех влака до Лондон.

Барнаби си наложи да диша равномерно, за да потисне надигащия се у него гняв. Опита се да не мисли за часовете, дори дните пропиляно време (неговото собствено най-малко), в което бяха изчетени купища хартия, описващи в подробности безполезни разпити, свързани с въпросната нощ продължителната работа на какви ли не служители от здравеопазването и полицията в издирване на евентуалната удавница. Накратко, невероятно разпиляване на и без това ужасно оскъдните ресурси на полицията.

— И какво всъщност се обърка? — попита сержант Трой. Беше забелязал ядно стиснатите устни на шефа и червенината, избила по бузите му от пламналия в него гняв, и затова реши, че май ще е по-добре сам да зададе следващия въпрос.

— Оня кривоглед мангал, Чарли Ледърс. Той обърка всичко. Тери си беше приготвил писмото, адресирано до нея, надписано „Лично“. Аз го пуснах, „бърза поща“, от централната поща в Костън. Като си толкова близо, почти винаги чакаш двайсет и четири часа, докато го получиш. Тери наблюдава и когато колата идва, той си измисля някакъв претекст да влезе в къщата, та да разбере дали тя е схванала как стоят нещата.

— Как ще разбере? — попита сержант Трой.

— Е, как — погледна го презрително Таня. — Тя едва ли ще танцува и пее „О, какъв прекрасен ден, искам да го прекарам с теб“ с това нещо, дето й изгаря джоба, нали?

— Предполагам — каза Барнаби. Замисли се за Ан Лорънс. Мила, слаба, невинна. Тихо отдадена на ежедневните си занимания. Как отваря писмото.

— Както и да е. Тя явно е схванала всичко, защото той я намира полуумряла от страх и писмото е на пода. Бедата е, че не било неговото. И на онова имало залепени думи, но били по-малко. И подредени различно. Можете да си представите как се е почувствал.

— Навярно е бил тежък удар — не се въздържа Барнаби.

— Да. Но Тери е най-добър, когато е притиснат до стената. Съобразява, че щом има писмо за изнудване, ще има и плащане, и започва да я наблюдава непрекъснато. Решава, че тя сигурно ще занесе парите през нощта, така и става. Той я проследява с намерението сам да вземе парите. В края на краищата ние си ги бяхме заработили. Но никога не е искал да убива никого.

Барнаби се изкушаваше да каже: „О, значи всичко е наред“, но се въздържа. Не би направил нищо, за да прекъсне словоизлиянието — всичко се разплиташе толкова гладко.

— Но Чарли стигнал пръв. Точно вземал парите, когато Тери го видял.

— Ама че хора — измърмори сержант Трой.

— И съвсем случайно Тери намерил парче кабел в джоба си — вметна Барнаби.

— Трябва да носиш нещо за самозащита в тия времена — обясни Таня, позагубила малко от търпението си. Гледаше Барнаби така, все едно си мислеше, че точно той трябва да знае колко е опасен светът. — И добре че го е носел, както са тръгнали работите.

— Какво искаш да кажеш?

— Чарли извадил нож срещу него. Започнала ужасна борба.

Полицаите се спогледаха. И двамата си спомниха, че на местопрестъплението нямаше и следа от борба.

— Та определено е било при самоотбрана — разпалено заяви Таня, забелязала разменените погледи.

— А кучето? — попита сержант Трой. — И това ли е било при „самоотбрана“?

— Какво искаш да кажеш? Какво куче?

Барнаби бързо сложи ръка на рамото на сержанта — не беше сега моментът Трой да изобличава Джексън в проява на жестокост към животното. Щеше да отклони разговора в ненужна посока.

— А какво стана с писмото на Тери, Таня?

— Пристигна на следващия ден. Той пресрещнал пощенската кола, предложил да занесе пощата до къщата и си взел писмото. След това изпратил друго, този път сам го пуснал в къщата, като Чарли, в него искахме вече пет.

— И без съмнение щяхте да поискате още повече третия път?

— Защо не? Тери смяташе, че къщата сигурно струва четвърт милион. Но каза, че трябва да й дадем време да си поеме дъх — измамно чувство за безопасност или нещо такова. Да речем, един месец. Щяхме да ходим в Париж за няколко дни. Той беше взел петте бона…

— А сега те са у теб, нали, Таня?

— Не. Така и не ми ги донесе.

— Не очакваш да ти повярваме, нали? — намеси се Трой.

— Не лъжа. Той ги скри, щот’ мислеше, че вие може да претарашите апартамента със заповед за обиск. А после не можа да си ги вземе заради оня гаден педал, дето го шпионираше. С бинокъл.

Барнаби си помисли, че това определено се връзва с казаното от Бенет за поведението на Фейнлайт. Парите сигурно бяха скрити заедно с дрехите в раницата. Намериш ли я, удряш джакпота.

— Знаеш ли как е взел втората порция пари? — попита сержант Трой, като се опита да изрази иронично търпение, но както винаги не успя да го докара както искаше — просто си прозвуча сърдито и заядливо, дори в собствените му уши.

— Както и първата. Колко начина знаете за вземане на откуп?

— Може да се проследи жертвата, да й смачкаш главата в капака на някоя кола и просто да вземеш парите.

Таня се втренчи в Барнаби, който бе казал това, после в сержант Трой и отново в Барнаби.

— Лъжливи копелета. Не бихте измисляли такива лъжи, ако той беше тук да се защити. Тя ги е оставила в Картърс Ууд, точно както и първия път.

— Госпожа Лорънс не е оставяла никъде никакви пари. Беше решила да не плаща й да върне парите в банката.

— Да бе, така казва тя…

— Тя нищо не казва — обади се Трой. — Защото от три дни е в интензивното. Дори не се знае дали ще дойде на себе си.

Барнаби погледна момичето от другата страна на масата. Беше станала трогателно неуверена и главният инспектор изпита съжаление към нея.

— Той има много прояви на насилие, Таня.

— Не е вярно — извика тя и веднага опроверга собствените си думи. — Имаше причини.

— Да извади нож и да нападне с него…

— Не е вадил нож. Тери е бил най-малкият, поел е вината върху себе си, за да го приемат. Тоя, дето го е направил, е щял да получи доживотна. На улицата трябва да те приемат. Иначе си мъртъв.

Трой мислеше да попита за стареца, захвърлен в канавката, но с учудване установи, че всъщност няма желание да го направи. Несъмнено се бореше със симпатията, която изпитваше. Не към Джексън, абсурд, а към момичето. В момента изглеждаше толкова тъжна и очевидно едва се сдържаше да не заплаче. Барнаби обаче нямаше подобни задръжки.

— Имало и друг случай. С един старец…

— Били Уайзмен. Той имаше късмет.

— Късмет ли?

— Познавам хора, дето, ако го бяха докопали, нямаше да го оставят жив.

— Какво искаш да кажеш, Таня?

— Бях на десет, когато ме осиновиха, той и жена му. К’во правеше тоя… даже не мога да го кажа с думи. И неведнъж. Понякога се събуждах посред нощ и той… После, като станах на четиринайсет, един ден се разхождахме с Тери по Лаймхауз Уок. И аз просто започнах да говоря и взех, че му казах ’сичко. Той нищо. Но лицето му беше ужасно. — Тогава Таня изплака само веднъж, но сърцераздирателно като изплашена птичка.

— Съжалявам — каза Барнаби.

А Трой си помисли: О, боже, на мен вече не ми се слушат такива работи.

— Не го бях виждала от години. Бяха го затваряли на два пъти, после в „Барнадо“. Мене ме местиха — веднъж съвсем си изгубихме следите. Не знаехме кой къде е. И това беше най-лошото. ’Се едно изведнъж светът свършва. — Сълзите отново рукнаха. — Той бе единственият човек, дето някога ме е обичал.

Трой направи нескопосан опит да я утеши:

— Някой ден ще срещнеш друг, Таня.

— К’во? — зяпна тя го недоумяващо.

— Млада си. Има много…

— Ама че си тъпак — викна тя и се отдръпна от двамата, после ги изгледа със злорадо презрение. — Тери не ми беше гадже. Той ми е брат.

Оказа се, че след ден-два и сами щяха да решат загадката. Когато стана ясно, че отпечатъците от стаята на Таня в Степни напълно съвпадат с отпечатъците от таванското помещение в „Олд Ректъри“.

Или когато Барнаби си спомни, че Вивиън Калтроп беше описала Карлота като прекалено ниска за модел, така че едва ли е било необходимо да се навежда, за да мине през вратата на таванската си стая. Или когато велосипедът, с който Джексън се беше върнал от Костън, бе намерен облегнат на стената в гаража на Фейнлайт, мушнат между десетина други колела. И парите си стояха още във велосипедната чантичка. Така и не намериха раницата и дрехите. Според правдоподобно обяснение, предложено и възприето от другите в заседателната зала, Джексън беше заровил раницата с дрехите в контейнера за боклук на семейство Фейнлайт ден преди да дойде боклукчийската кола.

По-късно Валънтайн Фейнлайт призна, че е развеждал Джексън из къщата и градината веднъж, когато сестра му отсъствала. И гостът му е имал възможност незабелязано да вземе ключа от градинската врата, но какво значение имаше това сега, по дяволите, и кога, за бога, щяха най-сетне да го оставят на мира?

— И така, как мислите, че е станало, шефе? — попита сержант Трой, когато за последен път затваряха зад себе си вратата на изумителната стъклена къща.

— Вероятно е минал с колелото през полето зад къщата, влязъл е през градинската порта, прекосил е градината, обиколил е покрай къщата и се е вмъкнал в гаража. Може да се е потулил зад „Алвис“-а, да се е преоблякъл и да е скрил нещата си, от които е щял да се отърве по-късно.

— Каква ли ще е присъдата на Фейнлайт?

— Зависи. Убийството е сериозно обвинение.

— Било е нещастен случай. Нали го чухте какво каза на сестра си.

— Да, но го чух и да казва, че е ослепял от ревност. Познавал е убития, Трой. Имали са връзка, което означава, че убийството е напълно възможно. Ония от столичната полиция с право го обвиниха.

— Но го пуснаха под гаранция — Трой беше започнал да се ядосва. — Сигурно значи нещо.

— Значи, че не го смятат опасен за обществото. А не че не е извършил никакво престъпление.

— Следователно могат да го признаят за виновен, така ли?

— Зависи.

— От какво?

— Доколко силни ще са анти хомосексуалните предубеждения на съдебните заседатели. Колко ще ги впечатли репутацията на Фейнлайт като известен писател. Доколко ще ги ужаси досието на Джексън. Как ще реагират на свидетелските показания на Таня Уокър, които ще бъдат враждебни, меко казано.

Разпитът на Таня беше приключил с описанието на борбата, довела до смъртта на брат й. Според нея Валънтайн бил нахлул в стаята, нападнал Тери, измъкнал го на стълбищната площадка и го блъснал срещу перилата. Изплашена за собствения си живот, тя избягала по противопожарната стълба.

— Прокуратурата също има свидетел, шефе. Детектив Бенет.

— Той е видял само как Джексън пада. Тя може да каже как се е стигнало дотам.

— И да излъже.

— Вероятно. Сърцето на момичето е разбито, ще иска да си отмъсти. А и кой може да докаже, че лъжесвидетелства?

— Това с книгите дали ще помогне?

— Може би, понеже пише за деца.

Барнаби бе шокиран от вида на Фейнлайт. Приличаше на зомби. В очите му нямаше капчица живот, капчица надежда. Нямаше дори отчаяние. Бяха като на мъртвец. Тялото му сега не изглеждаше толкова силно, бе като пречупено, сломено от смъртна умора. Сякаш се бе смалил и на ръст, и на тегло.

Барнаби не завиждаше на Луиз. Беше сигурен, че тя ще се справи, ще се грижи за Фейнлайт, докато душата му тъне в най-тъмната си нощ. В Луиз имаше и любов, и търпение, и, определено на този етап, достатъчно сила. В нея всичко грееше. Очите, кожата, косата. Бузите й розовееха не от обичайния умело положен грим, а от здраве и щастие.

А и времето беше на нейна страна. Човекът, причинил на брат й толкова много мъка, вече не съществуваше. Поне от плът и кръв. Но в сърцето на Фейнлайт — това е нещо друго. И в ума му, където започват и завършват всички проблеми. Как ли щеше да се справи? Как щеше да оцелее брат й в или извън затвора, разкъсван от угризения и самота, копнеещ безнадеждно за единствения човек, за когото мечтаеше нещастната му душа?

— Само ако — измърмори Барнаби на себе си. — Понякога си мисля, че това са най-тъжните думи в човешкия език.

— Намирам ги по-скоро за безсмислени — възрази Трой.

— Според теб — отвърна главният инспектор. Беше свикнал с инертното отношение на сержанта и понякога дори го приветстваше като разумен коректив на собственото му доста разпасано въображение.

— Станалото станало — продължи мисълта си Трой. После, за да няма никакви недоразумения, добави: — Джунъ ригрет ей рийан15.

Вървяха през селото и вече бяха стигнали до селския знак с неговия накокошинен язовец, набъбнали житни класове, яки бухалки за крикет и отровнозелена хризантема.

Барнаби забеляза кученца със светла козина да се гонят, полудели от радост, за щастие достатъчно далече, та не се налагаше да разменя любезности със стопанката им. Малък териер се опитваше да се присъедини към веселбата, макар и не особено сполучливо. Собственичките на кучетата вървяха хванати под ръка, допрели глави — явно си говореха.

— Я вижте кой е там — възкликна сержант Трой.

— Виждам кой е там — отвърна главният инспектор, ускорявайки крачка. — Благодаря много.

След няколко минути стигнаха до реката. Барнаби спря до ниския мост и погледна към бързо течащата вода. Зачуди се как ли е изглеждала през онази нощ на лунна светлина, когато Таня беше скочила. Сигурно е имало пълнолуние, иначе Чарли нямаше да види лицата на двете жени, вкопчени една в друга на моста, боричкащи се, докато едната изчезне със силен плясък в реката. И той си е помислил, че видяното е станало наистина, както бихме си помислили всички. Кой се съмнява в нещо, дето е видял със собствените си очи?

— Мислех си, сър. Таня…

— Горкото момиче — каза Барнаби и донякъде сам се изненада от думите си.

— И аз имах същото предвид — подхвана разгорещено Трой. — Ако някой се нуждае от приятел…

— Хич не си го и помисляй.

— Нищо лошо няма, ако…

— Напротив, има. В крайна сметка.

— Но какво ще стане с нея?

— Ще се справи — отсече Барнаби с увереност, каквато всъщност не изпитваше. — В края на краищата дори нас успя да излъже.

— Надявам се да се справи.

— Не се е давила, Трой, а е махала.

— Моля?

— Няма значение.

Ей такива работи много мразеше. А шефът все такива ги вършеше. Каже нещо малко по-трудно, малко по-неясно. Някой цитат от нещо, дето никой нормален човек не е чувал. А щом го попиташ да ти обясни, те отпъжда като досадна муха.

Може да кажете, прав е, не му се обяснява. Ами тогава да не се нахвърля на някого, защото не разбирал от опера или театър, тежка музика, книги или подобни неща. Трой беше проверил думата „филистер“ в речника на Талиса Лийн, когато се прибра вкъщи оная вечер, и хич не му стана приятно. Нищо чудно, че е „духовно ограничен човек, затворен в кръга на битовите си интереси“, след като всеки път щом попита някой всезнайко до себе си, той винаги млъква като риба.

— Какво ще кажеш да обядваме в „Ред Лайън“?

— Звучи добре, шефе?

— Какво искаш? Аз черпя.

— Пай и пържени картофки. И от онзи малинов сладкиш „Павлова“.

— Отлично — каза Барнаби, вече бяха влезли в двора на кръчмата. — Това ще подкрепи духа ти.

Стана така, че Луиз не можа лично да се погрижи за възстановяването на брат си. Валънтайн се върна в стъклената къща само за няколко дни, колкото да си събере дрехите, компютъра, личните си документи и няколко книги. Беше решил да живее под наем някъде в Лондон, докато мине процесът, за който му бяха съобщили, че вероятно ще е насрочен след няколко месеца.

Докато си търсеше квартира, неговият издател му предложи да се нанесе в тавански апартамент в Хампстед. Там живеел синът на издателя, трета година студент в Оксфорд, и рядко се връщал вкъщи. Отначало Валънтайн си мислеше, че жилището е доста тясно, но постепенно се отказа да си търси друго място, докато не се изясни бъдещето му. Е, той едва ли би използвал точно тези думи. Мислите му рядко прекрачваха границите на днешния ден и дори на сегашния момент, просто оставяше часовете да се нижат, вцепенен от самота.

Луиз непрекъснато му звънеше. Накрая той започна да изключва телефона, понякога го оставяше изключен с дни. Един или два пъти, по нейно настояване, двамата се срещнаха и отидоха на обяд, но беше ужасно. Вал не беше гладен, а тя, разтревожена, все му повтаряше, че трябва да се храни, с което му лазеше по нервите. Втория път като се разделяха, Луиз с мъка сдържаше сълзите си, а Вал съкрушен я уверяваше, че за всичко бил виновен той, после сковано и някак по задължение я прегърна и подхвърли: „Обаждай се.“

Във влака за Грейт Мисендън Луиз с вродената си разсъдливост успя да се успокои с мисълта, че тези неща изискват време. Просто не си беше дала сметка точно колко време щеше да е необходимо. Накрая всичко щеше да е наред. А когато се качи в малката си жълта кола, паркирана до гарата, с радост си помисли колко бе хубаво все пак, че не се прибира в празна къща.

Когато най-накрая Ан бе готова да напусне болницата, където я предупредиха, че по всяка вероятност я очаква доста дълъг период на възстановяване, тя не знаеше къде да отиде. Душата й се отвращаваше от идеята да се върне в „Олд Ректъри“. Мисълта за родния й дом бе станала невероятно отблъскваща и дори не желаеше да види къщата отново. Единствената й роднина беше възрастна леля в Нортъмбърланд, с която не се бяха виждали повече от двайсет години и почти не си бяха писали. Освен това, като наскоро опериран току-що изписан пациент, трябваше да остане близо до болницата. После, като наближи денят на изписването, Луиз й предложи да отиде да живее във „Фейнлайт“.

Луиз бе идвала в „Стоук Мандевил“ почти всеки ден и макар двете да не си говореха много, дългите мълчания никога не ги притесняваха. Постепенно се бяха убедили, че си допадат, и затова решиха да делят един дом.

Отначало Ан се чувстваше малко неудобно, което беше неизбежно. Трябваше да свикнат да живеят заедно. От благодарност Ан искаше да върши повече неща, отколкото й беше по силите. Луиз пък отказваше всякаква помощ, убедена, че може и сама да се справи, макар от години да не беше опитвала. (След като разбраха за престъплението на Валънтайн и последвалия арест, хората от агенцията за чистене по домовете бързо зачеркнаха името Фейнлайт от списъците си.)

Накрая започна да им помага Хети, която и без това често идвате да вижда Ан. Така бе удобно за всички. Луиз бе доволна, че няма да върши домашната работа, която ненавиждаше. Ан бе щастлива да вижда Хети — единствената, която неизменно бе стояла до нея през целия й живот. А Хети се радваше, че ще има откъде да припечели пари, за да си покрие разходите по преместването. Бе успяла да издейства замяна на общинското си жилище с къща близо до Полин и семейството й. Наистина Алън и приятелите му щяха да уредят преместването и тя трябваше да събере пари само за камиона, както и за каса бира и по порция риба с картофки за всички в селото, но Хети обичаше да са й чисти сметките.

Щом се разпространи новината, че госпожа Лорънс се чувства достатъчно добре, за да приема посетители, цялото село започна да идва с малки подаръци: книги или цветя, или домашно направени торти и сладки. Някой донесе носна кърпичка, на която изкусно бе избродирано името й. Ан често се трогваше до сълзи от подобни жестове. Луиз отначало малко се дразнеше от безспирния поток доброжелатели, но накрая започна да се радва на присъствието на хора в къщата. Слагаше чайника на котлона, изваждаше сладкиш и караше гостите да се чувстват като у дома си. Освен това идваха и си отиваха и разни породи кучета. Луиз никога не се бе интересувала от животни, но се влюби в Кенди и сериозно се замисли дали да не си вземе домашен любимец.

Всичко това ставаше през деня. Трудното идваше през нощта — най-болезненото време и за двете жени. Тогава обаче наливаха здравите основи на приятелството си, продължило до края на живота им.

Когато бе отишла да вземе Ан от „Стоук Мандевил“, Луиз се бе посъветвала с болничния служител, който оказваше специални грижи за пациентите след изписването им. Той й бе казал, че Ан може да страда от безсъние, беше я инструктирал как да се справя с кошмарите, които може да има приятелката й, както и с евентуалния посттравматичен стрес. Но за свое огромно облекчение Луиз установи, че Ан не помни нищо от нападението, дори, че е отишла с колата до Костън. Последното, което, както уверяваше, че си спомняла, било как почукала на вратата на Лайънъл, за да му каже, че обядът с готов. Единственото нещо, което завари Луиз неподготвена и което й беше трудно да понася, бе съкрушителното чувство за вина и угризенията, изпитвани от Ан.

Ан просто не можеше да се отърве от убеждението, че би могла да предотврати цялата трагедия само ако бе имала силата да се противопостави на мъжа си по отношение на Тери Джексън. От самото начало беше разбрала, че този човек е опасен. Страхът я беше заставил да откаже да го допусне в къщата, но въпреки това не бе събрала кураж да поиска изгонването му въобще. Само ако беше… Ан плачеше и се укоряваше, а Луиз я успокояваше и я уверяваше, че няма защо да хвърля вината върху себе си. Тъжната сцена се повтаряше ден след ден. Отначало Луиз слушаше със съчувствие, макар да смяташе подобни изблици за напълно неоснователни. После самообвиненията на Ан започнаха да й лазят по нервите. Накрая разбра, че приятелката й изобщо не чува нейните безкрайни доводи и уверения, и взе да се ядосва. Криеше гнева си, а сетне вече не можеше. Той изби и Ан още повече се разстрои. След това пък Ан се ядоса.

Подпомогнати от ужасно много вино, те постепенно отмиха сълзите и окачиха на простора да съхнат най-дълбоките си страхове и най-съкровените си тайни и копнежи. Ан плака с горчиво съжаление за годините, преживени в самота, и за пропиляната в безплодно съществувание половина от живота си; Луиз — за проваления си брак, който бе възприемала като Божи дар, за загубата на брат си, такъв, какъвто го знаеше, и за сломения човек, в какъвто се бе превърнал. И за двете — за Луиз, винаги толкова сурова, сдържана и цинична, и за Ан, така потисната, срамежлива и притеснителна — емоционалното разголване бе ново и доста тревожно преживяване.

След това бяха резервирани една към друга, дори малко студени. Няколко дни бяха в такова настроение, но споменът за предишната им близост не ги напусна и ги топлеше с невидимото си присъствие, докато накрая постепенно те отново се отпуснаха и възстановиха приятелските си отношения.

После говориха и за пари. Нито една от тях нямаше сериозни притеснения по въпроса. Луиз беше по-заможна. „Госхоук Фрерс“ най-сетне се бяха съгласили да й изплатят дължимата сума при напускане на работа. Макар и донякъде понамалени от съдебните такси, това все пак си бяха добри пари. Делът й от къщата „Холанд Парк“, вече продадена, възлизаше на повече от двеста хиляди лири. А по всяка вероятност скоро отново щеше да започне и работа.

Ан пък изобщо не знаеше дали някога щеше да започне да работи. Ярките мечти за нов живот, които й се бяха сторили толкова вълнуващи и постижими, когато караше по слънчевия път към Костън и си пееше „Пени Лейн“, бяха заличени от удара, размазал лицето й. Но затова пък ясно звъняха в ушите й презрителните думи на мъжа й. Не знаеше ли тя, че днес пенсионират хората на четирийсет? А като никога не й се е налагало да се сблъсква истински с живота, как може да се надява да си намери работа?

Като чу това, Луиз побесня. Ан бе едва на средна възраст, много интелигентна, с приятен външен вид (или поне би могла да бъде, след като Луиз се занимае с нея) и можеше да прави каквото си поиска. Това е. Ан се усмихна и каза, че ще види как нещата ще потръгнат.

Брокерът я увери, че ще вземе добри пари от „Олд Ректъри“, особено при наличието на допълнителен апартамент. Доходите от попечителския фонд бяха повече от достатъчни за скромните й нужди, сега, когато покриваха разходите на един човек, а не на двама възрастни плюс постоянен поток от авантаджии и стара, скапана кола.

До голяма степен поради това, че Лайънъл бе в дъното на ужасните беди, сполетели и двете, Луиз лесно успя да убеди приятелката си да се откаже от плана да му купува някакво жилище и да му предлага финансова подкрепа. Отначало Ан възразяваше, не можела да не му даде нищо. Но Луиз заяви, че даже и да не му отпусне нищо, той пак ще й е длъжник десет пъти повече, отколкото й е дал някога. Когато Луиз разбра за твърдото решение на Ан да осигури Хети с прилична пенсия, защитена от инфлация, й обясни, че е изключено едновременно да осигури финансово и мъжа си, и Хети, пък да си купи и нова къща.

Ан отиде в „Олд Ректъри“ само веднъж, придружена от адвоката си. Посочи някои мебели и лични вещи, които искаше да запази, и той уреди нещата да бъдат изнесени и складирани някъде, а останалото да бъде продадено. Цялата сделка отне по-малко от час, но Ан непрекъснато се бореше с желанието да си тръгне от къщата. Обсъдиха накратко и завещанието й, което адвокатът пазеше в кабинета си. Имаше намерение да направи ново и си уговориха среща в началото на следващия месец.

Нещата се стекоха така, че Ан никога повече не видя Лайънъл. Докато той се накани да отиде в болницата, тя вече се бе възстановила достатъчно, за да обясни на лекаря си как не би могла да издържи и миг в присъствието на съпруга си, и той не получи разрешение да я посети. Втори път така и не отиде.

Адвокатът на Ан, Тейлър Рийдинг, получи писмо от Луси и Брейкбийн — единствените други адвокати в Костън, — в което те заявяваха, че Лайънъл имал право на половината от „Олд Ректъри“. Отговорът му бе ясен и недвусмислен. Другата страна заплаши да предприеме по-нататъшни действия, но това не доведе до никакви резултати. През следващия декември Ан получи доста жалка коледна картичка, изпратена от адрес в Слоу, на която не отговори. И това бе всичко всъщност.

Няколко години по-късно някой, който познаваше Лайънъл, каза на Ан, че го видели, като си тръгвали от Националния театър след вечерно представление. Отново носел пасторската си якичка и помагал в раздаването на супа и сандвичи на бездомните на Ембанкмънт. Но бяха зърнали човека отдалече, та не бяха сигурни дали не са се припознали.