Сигурно място

Глава единайсета

Главен инспектор Барнаби разбърка парчетата банан в мюслито. Въздъхна намусен и остави лъжицата.

— Има ли още кафе?

— Няма — отвърна Джойс, след като надникна в празната кафеварка. — И нямам намерение да правя ново. Прекаляваш с кафето. Намалил ли си го, докато си на работа?

— Да.

— Наистина ли?

— Да. — Барнаби бутна настрани купата с мюслито. — За бога.

— Какво ти беше нощес?

— Не можах да спя.

Беше сънувал кратки, накъсани сънища, ярки малки епизоди и сцени, свързани с онова, което обсебваше ума му, но в толкова нелепи комбинации, че всичко ставаше абсолютно безсмислено. Валънтайн Фейнлайт караше бясно велосипед по полята край Фърни Басет, но не мърдаше от мястото си, там беше и Вивиън Калтроп, която се носеше над земята току зад него като украсен с пайети балон. Луиз Фейнлайт, в неопренов костюм от крокодилска кожа, ловеше риба с овощарско сечиво за кастрене на дървета в тръстиките на бързо течаща река и я хващаше с рамката на стара детска количка. Ан Лорънс, млада и красива, с рокля на цветя, влизаше в червена кола. Веднага прозрачно легло с балдахин, окичено с тръбички и колбички, падна върху нея и колата се превърна в болнично легло. Лайънъл Лорънс в стая като тази на Карлота и не съвсем същата разхвърляше украси и книги и късаше плакати, а Таня, този път наистина ангел с огромни крила, кацнала върху библиотека, го сочеше с два пръста и се усмихваше широко.

Накрая се появи и Джексън. Подсъзнанието на Барнаби го беше изтипосало като чудовищна матрьошка. Тя се смееше, неприятен механичен кикот, и колкото повече я буташ, толкова повече се киска и люлее. Блъскана, удряна и бутана, матрьошката се кикотеше все по-силно и по-силно, докато накрая смехът се превърна в продължителен писък. Това събуди Барнаби, изведнъж осъзнал, че сам бе надал този вик. Джойс се пресегна през масата и го хвана за ръката.

— Ще трябва да се освободиш от това, Том.

— Не мога.

— Винаги си казвал…

— Знам какво съм казвал. Този път е различно.

— Ти си като оня с кита.

— Точно така. — Барнаби пусна една крива усмивка. — Наричай ме Ахаб.

— Всичко ще се изясни рано или късно.

— Да.

— Опитай се да…

— Джойси. Извинявай. Ще закъснея.

Всъщност щеше да подрани с двайсет минути. Джойс последва мъжа си до коридора, помогна му да си облече палтото. Подаде му шал.

— Не го искам.

— Просто го вземи. Наистина е много студено. В градината има скреж.

Гледаше през прозореца как се качва в колата. Чу агресивното ръмжене на двигателя и ускоряването по улицата, прекалено рано, прекалено бързо. После иззвъня телефонът.

Нещо ужасно се беше случило с Вал. Луиз бе така свикнала брат й да става пръв, та като се събуди сред пълна тишина, просто реши, че е отишъл да направи обичайните си трийсет километра с колелото.

Нахлузи някакъв топъл панталон и пуловер, направи чай и го изнесе навън. Барнаби бе решил, че градината на Фейнлайт е прекалено подредена за неговия вкус. Именно строгата педантичност обаче се нравеше на Луиз. Бордюрите бяха прави, ниските живи плетчета от тис — оформени под прави ъгли, храстите, умело подрязани, бяха самата елегантна неподвижност, тъмната вода в езерцето не помръдваше. В градината цареше спокойствие, въпреки непоносимия шум на улицата от камиона, изпратен от Костънската община да събира боклука. Луиз бавно се разходи, отпивайки от чая си, спря да се порадва на нежната скулптура на заек, да го погали по ушите, да махне листото между лапичките му. Стигна до зида отзад и забеляза, че ключът на градинската врата не е на мястото си. Беше голям железен ключ, обикновено превъртян в ключалката, за да не влизат външни хора. Винаги си стоеше там, защото според теорията на Вал, ако някой успее да стигне до ключа, значи вече е в градината, а ако Луиз започне да го прибира на сигурно място, скоро щяха да го изгубят.

Луиз натисна дръжката и пое по тясна затревена пътека с канавка встрани. Отвъд нея се простираше стърнище чак до главния път. Ключът го нямаше и от външната страна. Трябва да го потърси след закуска и ако не го намери, в Костън ще купи катинар и резе.

Излезе от градината и тръгна към гаража. Купчината велосипеди беше там, но го нямаше „Алвис“-а14. Изненадана, Луиз го съзря на пътя, прилежно паркиран до бордюра. Боклукчийската кола спря пред къщата. Един човек взе контейнера на Фейнлайт и го закачи на подемното устройство. Чу се силно издумкване, когато съдържанието падна в камиона, после контейнерът с трясък се върна на тротоара. Луиз го избута до гаража.

Прибра се вкъщи и извика брат си. Никой не й отговори и тя отиде в стаята му. Вал седеше на ниско столче до прозореца, който гледаше към селската улица и алеята към „Олд Ректъри“. На коленете му имаше бинокъл — същият от времето, когато бе запален по птиците. Пръстите му невероятно силно стискаха кожения ремък и побелелите му кокалчета май всеки момент щяха да напукат кожата над тях. Ключовете от колата се валяха на пода до краката му.

— Вал? — Абсолютната му неподвижност я изплаши. — Какво има? Какво се е случило?

Той сякаш не я чу. Дори не обърна глава. Само леко се залюля, все едно заспиваше, после изведнъж скочи. Още беше с вчерашните си дрехи.

— Цяла нощ ли си седял така?

— Нищо.

Луиз зяпна объркана, после осъзна, че той беше отговорил на първия й въпрос.

— Болен ли си? Вал? — Докосна го и рязко дръпна ръката си. Кожата му беше ледена, а ръката тежка като камък. — Измръзнал си. Ще ти донеса нещо горещо.

— Нищо ми няма.

— Откога седиш тук?

— Върви си, Лу. Не, чакай! Трябва да пикая. — Даде й бинокъла. После бързо тръгна към вратата. — Не сваляй очи от къщата.

Луиз го изчака да се върне, без да гледа към никаква къща с или без бинокъл. Той го грабна от ръцете й и отново се обърна към прозореца, примижа, залепи очи до лещите и продължи да наблюдава с трескаво внимание.

Луиз изчака малко, макар да разбра, че той вече бе забравил за нея. Не знаеше какво да стори. Да направи чай — универсалното английско лекарство за всичко от главоболие до пожар, наводнение и епидемии, — й се струваше напълно безполезен жест. Но Вал беше толкова студен. Пък и беше по-добре, отколкото да стои и нищо да не върши. Ала тъкмо тръгна и Вал заговори:

— Мога да се справя… това е, щом мога… аз мога да се справя… Ще съумея… да се справя… само трябва да… после… кажи ми… попитай го… питай го… мъчение… не мога да понеса… не… не…

Измъченото мънкане бе накъсано от болезнени хрипливи вдишвания. Дишаше, сякаш бе получил астматичен пристъп. Луиз почака ужасена това безумие да отмине. Поне думите му не бяха свързани с нея, ако това можеше да е някаква утеха. Точно преди тя да излезе от стаята, той извика тихо и бързо вдигна бинокъла до очите си, после също толкова бързо го махна, ръката му падна надолу. Раменете му увиснаха от преживяното разочарование.

Луиз отиде в кухнята. Правеше чай и се чудеше към кого, за бога, да се обърне в такъв тежък момент. Въпросът я накара да си даде сметка, че сега без Ан си нямаше никого. Във Фърни Басет с Вал никога не бяха търсили компанията на друг и хора, защото им бе достатъчно да са заедно. Беше много хубаво до момента, в който един от двамата стане безпомощен. Помисли дали да не звънне на личния им лекар и почти моментално се отказа. Какъв смисъл имаше? Едва ли щеше да посети пациент, просто съсипан от нещастие и дрънкащ безсмислици. А дори и да дойде, как ли щеше да реагира Вал? В настоящото си, абсолютно неуравновесено състояние изглеждаше способен да хвърли лекаря надолу по стълбите, а след него да полети и самият той.

Какво се е случило, след като двамата се разделиха предната вечер, та го е докарало до това ужасно състояние? Нямаше съмнение, че е дело на Джекс. Замисли се дали би посмяла да попита Вал, после бързо реши да си затрае. Не защото се страхуваше от реакцията му, уплаши се да не й каже истината.

Върна се в стаята на Вал с чая, а той се обърна към нея с изцъклен поглед. Изведнъж тя се сети: днес бе погребението на Чарли Ледърс.

В „Ред Лайън“ теглиха жребий кой ще представлява кибиците в кръчмата, където Чарли бе прекарал толкова нещастни часове и с присъствието си се опитваше да откаже веселите къркачи от бирата.

Най-логично беше да отиде самият собственик, но той не бе съгласен да остави заведението си и никой не можеше да го вини. Така налице бяха петима редовни посетители, които по различни причини все още бяха там минута след като въпросът бе поставен за обсъждане. От тях един беше в тоалетната, двама играеха билярд и не бяха чули предложението. Четвъртият, пенсиониран актьор, се беше захласнал в разговор с барманката Колийн. Последният — Хари (Джинджър) Нътингс, беше с изкуствен крак още от войната и просто не успя навреме да стигне до вратата. Именно Хари изтегли късата сламка.

Той най-тържествено обеща да се появи в църквата на великомъченик Тома точно в единайсет часа в уречения ден, но така и не изпълни обещанието си. По обяд обясни на приятелите си — след като бе пресушил едно двойно уиски „Мак“, заместващо заплащането, полагащо се на свидетел, явил се в съда, — че си свалил крака, както винаги, преди да подремне след закуска, но като се събудил, видял, че кракът му се е търкулнал под леглото. Докато успее да го измъкне, катафалката вече спирала пред портата на църквата и понеже не искал да посрамва компанията, отивайки със закъснение, въобще не тръгнал.

— Сигурно е имало много малко хора — рече пенсионираният актьор.

Луиз си помисли същото, докато стоеше на прилично разстояние от семейството и възможно по-далече от студената граница на смъртта — ръба на гроба. Не носеше траур, макар че гардеробът й бе пълен с черни дрехи, защото й се струваше, че подобен жест би бил крайно неуместен, напи починалият не й беше близък. Искаше й се въобще да не беше идвала. Тук почувства, че Хети Ледърс я беше поканила от учтивост и бе изненадана, когато я видя. Луиз сама се чудеше какво нрави там. Тревожеше се и за брат си. Преди да влезе в църковния двор, беше погледнала назад и го бе видяла да наблюдава през бинокъла, самотен и изоставен в убежището си, като затворник във висока кула.

Семейство Ледърс се държаха особено смело. Полин бе хванала майка си за ръка и стоеше от лявата й страна. Съпругът на Полин — едър мъж с ниско подстригана рижа коса, беше скръстил ръце от другата й страна. Хети сякаш не се нуждаеше толкова от подкрепата им. И тримата добре прикриваха скръбта си.

Евадни Плийт бе застанала до тях, лицето й почти изчезваше под огромната прозрачна дантелена шапка. Уж гледаше тъжно и с почит надолу към ковчега, но успя да забележи с известна загриженост, че Луиз не изглежда много добре. Виждаше само профила й, но ясно личеше как ъгълчетата на устата й бяха увиснали като на трагична маска. Освен това си беше сложила много повече грим от обичайното. Въртеше очи и примигваше. Сякаш усетила, че я наблюдават, Луиз бутна тъмната си сатенена коса напред й тя скри половината й лице.

Щом Лайънъл Лорънс разбра, че жена му не е в състояние да му заповядва каквото и да било, нито да го застави да изпълни своите свещенически обязаности спрямо починалия им градинар, веднага се отказа от поетия ангажимент. Преподобният Тео Лайтдаун, шокиран като всички от ужасната новина за госпожа Лорънс, на мига разбра, че съпругът й не можеше да я изостави, и се съгласи да го замести.

За съжаление той не знаеше нищо за Чарли и трябваше да разчита на няколкото изречения, които Лайънъл му беше казал (доста неясно всъщност, но кой можеше да вини горкия човечец). Затова проповедта бе не само кратка, но и неточна. Преподобният Лайтдаун го усети, докато гледаше петимата опечалени, зяпнали го озадачени, без нито една сълза в очите. Той започна от Адам, райския градинар, праотеца, чиито стъпки Чарли така почтено бе следвал. Говори за любовта му към всички растящи творения и магията на неговите „зелени пръсти“. За веселите приятелства, които е създал. Как бил обичан баща и дядо, който сега почива в мир и чака търпеливо деня, когато любимата му жена и от години спътничка в живота ще се присъедини към него. При тези думи такъв ужас и стрес засенчиха лицето на вдовицата, че преподобният Лайтдаун реши да свършва с надгробното слово.

Застанал до гроба, той затвори молитвеника и мрачно го притисна към гърдите си. Хети наблюдаваше как бавно и равномерно спускат ковчега. Очите й се насълзиха единствено при вида на красивия венец, така предвидливо поръчан от Ан, на който бе закачена картичка с черни краища, надписана със симпатичния й детски почерк. Венецът от Хети и семейството бе доста по-скромен и обикновен. Букет от жълти хризантеми бе поднесен от името на Фейнлайт.

Въжетата се опънаха и заскърцаха в ръбовете на лакираното дърво, но ковчегът не се килна, нито заклати и на йота. Сякаш има значение, помисли си Хети. Като че ли на Чарли му пука дали ще бъде спуснат така или иначе. Или ще има ли цветя, или не, като сме заговорили за това. Полин пусна ръката на майка си и й прошепна нещо в ухото.

Хети се наведе да вземе шепа пръст. Изненада се колко тъмна, богата и рохка беше. Като коледен кейк. Хвърли пръстта в гроба. Тя падна върху гравираната месингова табела и почти скри името на съпруга й. Останаха само буквите „Ч р и Ле р“.

Хети често беше виждала подобни сцени в телевизионните сериали и сега се почувства като актриса. Определено не изпитваше никаква искрена тъга. Искаше й се само да се върне вкъщи, за да види дали са добре внучетата и Кенди. И да започне да сервира нарязаната на тънко шунка и салатата с консервирана сьомга, сандвичите с краставички и кейка, който Полин и малката Джени бяха направили сутринта.

Малцината, събрали се на гробищата, се разотиваха. Стана доста неловко, когато Луиз подаде ръка на Хети и изказа съболезнованията си, а Хети не се сети какво точно трябваше да направи. Полин се намеси и просто покани Луиз у дома на чаша чай, но тя отказа, защото имала ангажимент, и бързо си тръгна.

Евадни обаче щеше да отиде в къщичката на Хети и дори очакваше момента с нетърпение. Обичаше да вижда приятелката си обградена от най-близките й роднини, а внуците й бяха чудесни. Щом излязоха от църковния двор, тя хвана Хети под ръка и двете закрачиха една до друга в слънчевия есенен ден към Тол Трийз Лейн, а зад тях вървяха Полин и Алън.

Хети спомена пред Евадни за странната липса на чувства, която забелязваше у себе си, а приятелката й я посъветва да поговори с личния си лекар. След няколко дни тя последва съвета й и д-р Махоуни й постави диагноза „забавен шок“. Предупреди я, че човек не може постоянно да отрича скръбта и непременно да дойде в кабинета му, ако има нужда от помощ. Накрая й обясни: „Мъката може да те залее в най-неочакван момент.“ Моментът така и не настъпи.

Много неща Барнаби не харесваше в работата си, но за негово щастие онези, които харесваше, бяха значително повече. Най ненавиждаше чакането. То понякога го докарваше почти до лудост. Чакане на информация, чакане на резултатите от обработката на данните. Чакане на местопрестъплението и на резултатите от аутопсията. Чакане, докато се види с хора, които вероятно знаят нещо, а може и нищо да не знаят за случая, в който си затънал, а те имат свободно време едва следващия петък. Чакане на факсове, които трябва да дойдат в отговор на твоите факсове, но така и не пристигат. Чакане да станат снимките. Чакане пред принтера да избълва следващия куп перфорирана хартия. Чакане, докато отрепката, седнала срещу теб в стаята за разпит, реши да си отвори устата и да каже нещо, каквото и да е, ако ще да е „майната ти“.

Точно сега Барнаби чакаше резултатите от съпоставянето на отпечатъците, намерени в апартамента на Карлота в Степни, с тези от таванското помещение на „Олд Ректъри“. Вероятно щяха да съвпаднат, но никога не можеше да е сигурен. В таванската стая бяха установени отпечатъци на още двама души, вероятно на Ан и Лайънъл Лорънс, защото Хети Ледърс се бе заклела, че не е стъпвала там, откакто е пристигнала Карлота. Лорънс неохотно се беше съгласил по някое време да дойде в полицейския участък да даде отпечатъци, за да бъдат изключени от следствието. (Още чакане.) Тези на Джексън бяха картотекирани и сравнени, нямаше негови отпечатъци в таванската стая.

Увеличените кадри от записа на охранителната камера лежаха на бюрото на Барнаби и му се присмиваха. Мъж в черно се качва на „Пежо Лидер Спринт“ и от този момент велосипедът изчезва. Къде ли е скрит? Ако искаш да потулиш книга, пъхаш я в библиотека. Ама велосипед? Във Фърни Басет нямаше магазини за колела като „Халфордс“, да го бутнеш между десетките други велосипеди. А дрехите — дето са дори по-важни. Ако можеха поне да намерят късия клин от ликра, да докажат, че нишката, открита в багажника на „Хамбър“-а, беше от него, и да го свържат с Джексън. Не намереха ли дрехите — а с течение на времето това ставаше все по-вероятно, — трябваше да се измисли друг начин.

Докато се мъчеше да се сети какъв би могъл да е този начин, Барнаби бе завладян от натрапчивия страх, че му убягва един въпрос, който, ако зададе, на когото трябва и получи искрен отговор, би могъл да му помогне да разплете огромната плетеница от информация, в която се бе омотал. Тогава щеше да успее да дръпне нишката и постепенно да разреши загадката. Навярно вече със задавал въпроса, ала не на когото трябва. Най-вероятно още не беше разбрал кой е въпросът.

Колко по-ясно би било, ако знаеше какво да изхвърли. Опитът му подсказваше, че само частица от залялата ги информация щеше да му е от полза. На тоя етап нищожен процент можеше да се отдели като ненужен. Накрая (помагай, Господи) щеше да стигне до истината и да разбере, че му е трябвал само един простичък факт, установен от криминалистите, неволно изпускане на мисъл по време на разпит, подвеждащ разговор, който едва сега можеше да бъде осмислен напълно.

В момента му оставаше единствено да чака, но да чака активно, защото бездействието беше непоносимо за него. Реши да прочете информацията по случая от самото начало. Досега не му бе останало време. Четеш ли на парче, така както пристигат сведенията, не можеш да свържеш нещата в едно цяло. Щеше да чете бавно, внимателно, с буден взор. Погледна календара. Четвъртък, 27 август. Повече от десет дни след бягството на Карлота. Осем дни от смъртта на Чарли Ледърс. Май днес бе щастливият му ден.

Детектив Алек Бенет започна да се отегчава. Или по-скоро да се отегчава все повече. Скучаеше още в началото на наблюдението, защото няма по-досадно нещо да знаеш, че ще седиш в колата с часове, няма да сваляш поглед от някаква къща и ще храниш напразни надежди обектът да изскочи оттам, да се метне в колата и да те отведе на невероятно хубаво място, а там да се захване с куп вълнуващи неща, все в разрез със закона.

Всъщност при деветдесет и девет процента от случаите обектът или изобщо не си подаваше носа навън, или ако излезеше, отскачаше до близкия ъгъл да си купи цигари, кашонче бира и нещо за ядене и веднага отново се прибираше.

На Бенет му хрумна, че „Олд Ректъри“ можеше да е разположена и на по-добро място. Например така, че да я гледа от „Ред Лайън“. Сега виждаше предния двор на кръчмата в лявото си странично огледало, а какво ли не би дал да наблюдава къщата от маса до прозореца, докато си хапва задушени картофи и пийва биричка. Но не би.

Стомахът му обяви, че е станало един часът. Разви сандвичите си от пълнозърнест хляб с говеждо и кисели краставички, остави настрана тригуната с мармалад, увита отделно в оризова хартия, и разстла върху скута си красива хартиена салфетка на цветя. Джули бе много старателна във всичките си съпружески задължения… е, почти във всички.

Полицаят продължаваше да се взира в къщата и докато развиваше капачката на термоса си, но изведнъж го прободе неприятното чувство, че самият той е наблюдаван. Усети иглички по кожата на лицето и врата си, ръцете му неприятно овлажняха. Не погледна нагоре, нито наоколо. Просто си изпи чая, изяде си сандвича.

После забеляза по зида на „Олд Ректъри“ да играят две кръгли лимоненожълти слънчеви зайчета. Бинокъл. Полицаят излезе от колата, направи нещо като малко шоу, протягайки ръце и крака, поразтъпка се, понечи уж да тръгне към Грийн.

Наблюдателят бе застанал до прозореца на горния етаж на удивителната сграда, направена не да дава подслон на човешки същества, а на малка джунгла. Стоеше неподвижен, приковал поглед в „Олд Ректъри“. Така, помисли си Бенет, докато бавно се връщаше към колата и седна в нея, значи сме двама. Зачуди се дали си заслужава да се обади да докладва за тази малка подробност, но понеже типът бе на прилично разстояние и едва ли бе във вихъра на някакво животозастрашаващо преживяване, Бенет реши да не си прави труда.

Най-добре да закара автомобила си до другия край на Грийн. Така пак щеше да вижда портата на „Олд Ректъри“ и великолепната сребриста кола, паркирана пред стъклената къща, но нямаше да е в полезрението на четириокия. Едва бе завъртял обаче капачката на термоса на мястото й, когато през портата доста бързо излезе много стара голяма черна кола, зави наляво и пое по пътя за Костън.

Детектив Бенет изблъска салфетката, тригуната и термоса на пода с една ръка, а с другата завъртя ключа в стартера. Бе инструктиран, че ако излезе кола, обектът със сигурност ще е в нея, защото никой друг в къщата не шофирал. Приковал поглед в пътя пред себе си, отначало не забеляза, че секунда след неговото тръгване лъскавият „Алвис“ го последва.

Повече от час Барнаби задълбочено бе чел и препрочитал всички разпити по случая, а сега седеше зазяпан в стената. Точно тогава в стаята надникна сержант Трой.

— Господи, нима вече е време за обяд?

— Джексън е излязъл.

— Чудесно. — Барнаби тихомълком благодари на съдбата, пресягайки се за палтото си. Още четири часа и щеше да изгуби правото да наблюдава къщата. — Да се надяваме, че не отива в Костън за бутилка с нещо, което да разкваси гърлото му.

— Бенет докладва, че се движат по Бийкънсфийлд Роуд.

— Звучи обещаващо. — Двамата бързо се насочиха към асансьора. — Забелязал ли го е?

— Според Бенет, не. В момента между него и Джексън има три-четири коли. И „Алвис“-ът на Фейнлайт е там.

— Така ли?

— О, да. Много бързо е реагирал. Явно е наблюдавал къщата. Неговата кола е още по-назад. Бенет има чувството, че се безпокои да не го забележат.

— Ако ще шофираме по-дълго, трябва да сипем бензин. Най-добре спри на бензиностанцията „Фол Енд“.

След половин час изглеждаше почти сигурно, че „Хамбър“-ът се е насочил към Лондон. Джексън беше отминал отбивката за Костън и бе продължил направо по Бийкънсфийлд, после по шосе М40. Според детектив Бенет изобщо не било проблем да го държи под око.

— Той не може да изпревари и петгодишно хлапе на ролери с тая тъпа таратайка, сър. Постоянно кара с шейсет. И повече от това не може да вдигне.

— Къде е Фейнлайт?

— Моля?

— „Алвис“-ът.

— Още е зад мен. Спотайва се. Доколкото е възможно с такава кола, дето е като излязла от филм за Джеймс Бонд.

Бенет се отпуши на цитати от любимия си роман от Ян Флеминг и Барнаби бързо изключи мобилния си телефон. Раздразнението му премина за по-малко от секунда, изместено от доволни мисли за щастливия обрат, който съдбата му бе предоставила за разнообразие. Защото, ако трябва да следваш някого в кола, едва ли има по-дискретни и сигурни начини да го държиш под око от това да караш във вътрешната лента на първокласен път.

— Така и не открихме адрес на Джексън в Лондон, нали, шефе?

— Не открихме. Отишъл е при семейство Лорънс почти направо от затвора. Живял е седмица-две в общежитие, докато си уреди нещата. Преди това просто се е местел от място на място. Не е имал постоянно жилище, както се казва.

— Не е дорасъл дотам.

— Казах ти и преди — не е умен.

— Значи нямаме представа накъде се е запътил.

— Не мисля така.

Някъде между Падингтън и Реджентс Парк сребристият „Алвис“ изпревари „Ескорт“-а на Бенет. Всъщност той не забеляза точно кога. В интерес на истината „Алвис“-ът беше няколко коли назад, невидим за Бенет през последните трийсетина минути, и детективът почти го беше забравил. Дори не беше видял как минава в съседната лента.

Не се разтревожи. Докато държеше тая катафалка с трупа в нея, както бе кръстил „Хамбър“-а, под око, за него беше без значение кой друг ще се присъедини към купона. Дори нямаше нужда да изостава, защото, както му беше казал шефът при последния им разговор, за Фейипайт тъмносиният „Ексорт“ бе едва ли не незабележим. А дори и да го мерне, за него щеше да е просто поредният автомобил на пътя.

Трите коли минаха по Блекфрайърс Бридж, когато Трой заобикаляше Хайд Парк.

— Сигурен ли си, че си запознат с географията на пътя, сержант? И не ми казвай, че си тръгнал по по-живописния. Аз имам очи.

— Да, сър. — Трой се сети как само преди ден мечтаеше да кара из Лондон. Бе му се сторило като предизвикателство и определено си беше такова. Щеше да се справи, без съмнение, само дето, ако не успееше скоро да се измъкне от лявото платно, можеше да си обикалят Мраморната арка, докато им се завие свят, и господ да им е на помощ, когато най-накрая спрат. Даде мигач, излезе от лентата си и получи такова изсвирване от нечия сирена за мъгла, току в самия му ауспух, че стомахът му се преобърна.

— Оттук е по-напряко, сър. За да избегнем Блекфрайърс. По това време там е доста напечено.

Мълчанието беше по-лошо от упрек.

— Като си тръгнал оттук, отбий се до моста при Ватерло и ей ни на̀ в Шордич.

— На мен ми прилича на Оксфорд Стрийт.

И така си беше. Запъплиха полека надолу, изпреварвайки със скоростта на изморен охлюв огромни червени двуетажни автобуси, някои отзад с надпис, в който благодаряха, че си им дал предимство да се изнесат в платното. За миг Трой ясно си представи какво би станало, ако автобусът се възползва от предимството си, а ти не го пуснеш, и реши, че май най-разумно бе да не се спори с такива на улицата.

Не можеше да не забележи изключително враждебното отношение, демонстрирано от шофьорите на черните таксита, които бяха на всяка крачка. Натискаха клаксони, не му даваха да изпреварва, опитваха се да го засичат. Един завъртя пръст до челото си и му викна: „Смотаняк!“

— Чувал съм за лондонските таксиджии — отбеляза Трой, — но не знаех, че са чак такива.

— Ти не би трябвало да си тук.

— Какво?

— Само за автобуси и таксита е.

— Защо не казват?

— Току-що отминахме знака.

Пълзяха около Пикадили Съркъс, където стъпалата около статуята на Ерос не се виждаха, скрити от тълпа младежи, седнали да похапнат, пийнат и побъбрят. Двама от тях ентусиазирано изпробваха дали първият Божи закон може да се прилага на практика.

Бавно запъплиха по Хеймаркет и стигнаха до Трафалгар Скуеър, пълен с туристи, повечето от които щедро хранеха гълъбите. Птиците отвръщаха със същата щедрост и Барнаби намусено гледаше как осейват капака на колата му с живописни петна. Накрая успяха да се намъкнат в Шордич. Детектив Бенет позвъни по мобилния на Барнаби, за да опише местоположението си. Беше пред метростанцията на Уайтчапел.

— Сигурно всеки момент ще завие наляво, Бенет. Тръгнал е към Ломакс Роуд номер седемнайсет. Ако влезе в къщата, добре. Само стой наблизо. Опита ли да си тръгне, задръж го. На около пет минути от теб сме.

— Добре, сър.

Бенет изключи телефона си точно когато „Хамбър“-ът пресече кръстовището, последван от десетина коли, сред които и „Алвис“-ът. „Ескортът“ бе спрян от червен светофар, но нямаше проблем да настигне обекта. Трафикът не беше натоварен, а и Бенет имаше видимост далеч напред. Видя „Хамбър“-а да завива наляво, след няколко секунди същия завой направи и „Алвис“-ът.

Бенет навлезе в улицата и разбра, че наистина е Ломакс Роуд. Тогава нещо се обърка. Движението се забави и накрая дори спря. Засвириха клаксони. Шофьорите подаваха глави от прозорците на автомобилите си и крещяха, без да знаят срещу кого и какво. Детектив Бенет излезе от колата си, тръгна напред, опитвайки се да схване причината за задръстването. Откри я. И хукна.

„Алвис“-ът стоеше насред пътя. Шофьорът просто беше спрял, излязъл от колата и изчезнал нанякъде. Малко по-нататък Бенет съзря „Хамбър“-а непохватно напъхан в прекадено тясно място за паркиране и задницата му стърчеше на улицата.

Детективът забърза по тротоара. Главният инспектор беше предположил, че обектът отива на номер седемнайсет. През две-три къщи оттам Бенет чу крясъци откъм този номер. Развълнувани съседи вече се събираха пред входа на сградата. Минувачите подминаваха с безразличие.

Входната врата зееше отворена. Бенет се поколеба. Бяха му наредили само да наблюдава къщата, но това си беше нарушаване на реда. А и с „Алвис“-а, задръстил улицата, кой знае кога щеше да пристигне главният инспектор. Гласовете, и двата мъжки, все повече се извисяваха. Единият чак прекъсваше от децибелите, с които трептяха гласните струни, другият се изви в болезнени викове, преминали в приглушено хъркане, ръмжене и тежко дишане.

Спречкването от вербално прерасна във физическо и Бенет реши да действа. Почуди се дали да се обади на главния инспектор, но прецени, че само ще се забави. Дори половин секунда можеше да е фатална. Влезе през входната врата и погледна нагоре по стълбите. Две фигури се боричкаха на площадка. Единият падна гърбом върху дървените перила. Те се разцепиха под тежестта му и Бенет с ужас видя как човекът полетя във въздуха и със страшна сила тупна на каменния под точно пред краката му.

Доста време измина, преди Барнаби да разпита оцелелия участник в ужасяващия сблъсък. Местните полицаи бяха пристигнали половин час преди главният инспектор да успее да се добере до къщата на Ломакс Роуд, полувървейки, полутичайки, след като беше зарязал сержанта, заклещен в задръстването срещу Уайт Харт. Вече бяха извикали медицинско лице, бяха отместили „Алвис“-а от улицата и сега се опитваха да сложат ред в хаоса, все още гарниран с куп ядно натискани клаксони.

Организирано бе и извозването на човека, който лежеше на пода във входа с разцепен от падането череп, до моргата в Лондонската болница и чакаха линейката да се добере до адреса. Междувременно мъртвият беше покрит с кувертюра от някакво легло в апартамента на горния етаж, където бе започнал скандалът.

Детектив Бенет седеше на стълбите, съсипан от срам. Щом се появи главният инспектор, полицаят скочи.

— Сър, господи, съжалявам. Не знам какво да кажа. Чух ги… ставаха все по-яростни. Трябваше по-рано да вляза. Само че не знаех дали… какво… Съжалявам.

Барнаби клекна, повдигна края на кувертюрата и внимателно я пусна обратно. Докосна леко Бенет по рамото.

— Няма нужда да съжаляваш, сержант — промълви той.

Няколко часа по-късно, след продължителни обяснения между полицаите, отговарящи за Долината на Темза, и столичната полиция, Валънтайн Фейнлайт бе предаден на двама служители от участъка в Костън, след като официално му бе предявено обвинение в нарушаване на обществения ред.

В полицейския участък той се изми и облече чистата риза и джинсите, донесени от сестра му. Тя не пожела да си отиде вкъщи и почти два часа го чака в приемната.

Барнаби и Трой седяха близо половин час в една стая на приземния етаж в задната част на участъка, опитвайки се напълно безуспешно да измъкнат някакво смислено обяснение от Фейнлайт. В Лондон го беше прегледал лекар, който се бе погрижил за раните и охлузванията по него и бе заявил, че може да бъде разпитван. Но той не бе проронил и дума нито в Лондон, нито в Костън.

Физически му нямаше нищо, за останалото Барнаби не беше сигурен. Всички полицаи отлично знаеха какво е тежка телесна повреда. Но докъде се простираше определението за тежка душевна повреда? Защото именно до това бе довела изпепеляващата разрушителна връзка на Фейнлайт.

Той седеше, хванал главата си с ръце. Раменете му бяха приведени. Предложиха му храна, чай, вода — всичко бе отхвърлил с поклащане на глава, без да каже нищо. Барнаби се беше отказал да включва и изключва касетофона. Сега опита пак.

— Господин Фейнлайт… — Барнаби виждаше, че човекът не мълчеше от инат. Подозираше, че дори не бе забелязал присъствието им, макар отдавна да седяха заедно в стаята, Фейнлайт просто бе погълнат от тиха, непроницаема скръб.

Барнаби се изправи, даде знак на Трой да остане и излезе. Задържаният не беше от хората, които отказват да говорят с полицаи заради някакви свои принципи. Като преодолее шока, сигурно ще им каже какво се бе случило. Но кога ли щеше да стане това?

Доколкото главният инспектор бе установил, до момента на падането на Джексън не е имало свидетели на борбата, което означаваше, че единствен Фейнлайт трябваше да им каже какво точно бе станало. И беше изцяло в негов интерес, както и в интерес на Барнаби, да проговори възможно по-скоро. Едва ли би искал да остане затворен в някоя килия до процеса, който можеше да бъде насрочен и след няколко месеца.

Барнаби обясни всичко това на Луиз Фейнлайт, която продължаваше да чака в приемната. Щом го позна, тя скочи. Много се беше променила. Барнаби никога не я беше виждал без грим и лицето й изглеждаше сиво, изпито от безмерна тревога и тъга. Ако сега го бяха попитали за възрастта й, щеше да й даде петдесет.

— Кога ще мога да видя брат си?

— Надявах се…

— Има ли някой с него? Адвокат? Има право, нали?

— Да. Имате ли семеен адвокат?

— Тя е в Лондон. Кога ще мога да видя Вал?

— Елате да седнете, госпожице Фейнлайт.

Барнаби я хвана под ръка и я поведе към грозна дървена пейка. Луиз с нежелание седна на самия й ръб, придърпвайки края на вълнения си пуловер.

— Сигурен съм, че искате да помогнете на брат си…

— Разбира се, че искам!

— Затова се надяваме да го убедите да говори с нас.

— Какво? Сега ли?

— Колкото по-рано отговори…

— Стояли сте над главата му часове на онова другото място. Трябва да си почине.

— Не можем да го освободим…

— Джексън наистина ли…

— Да.

— О, горкият Вал! — тихо каза тя и заплака беззвучно.

Беше невъзможно да оставят Луиз и брат й заедно насаме. Но Барнаби им осигури възможно най-дискретното и не стряскащо полицейско присъствие. Сержант Бриърли седна, не до масата, а на стол в най-отдалечения ъгъл на стаята. Барнаби беше сигурен, че след минути Фейнлайт и сестра му ще забравят за нея. Така и стана. Луиз поиска да й обещаят, че няма да записват нищо от разговора с брат й. Копнееше да го види, но бе твърдо решена да не допринася с нищо, дори непреднамерено, за образуване на наказателно дело срещу него.

Барнаби беше в съседното помещение. Там през прозорче с армирано стъкло можеше да вижда и чува Луиз и брат й. Те седнаха един до друг на два твърди метални стола. Луиз непохватно прегърна Валънтайн под доста неудобен ъгъл и го залюля напред-назад като бебе. Това продължи близо двайсет минути и Барнаби тъкмо щеше да се откаже от идеята, когато Фейнлайт отметна глава назад и нададе ужасен вой, последван от няколко силни, дрезгави хлипания.

— Започна се — каза сержант Трой, току-що влязъл. — Помолих да ни донесат чай. Искате ли един „Марс“, докато го приготвят?

— Като видях вратата отворена, реших, че е нашият сигнал. Можеш да си представиш, Лу, как се почувствах. — По лицето на Вал се стичаха едри сълзи. Избърса ги с ръкав. Смачкани кърпички се валяха навсякъде по масата и пода. Луиз взе ръката на брат си и я притисна към устните си.

— Изтичах — за малко да падна по стълбите, толкова бързах, — но вътре нямаше никой. Тогава разбрах… вратата сигурно случайно бе останала отворена.

Той така стисна пръстите й, че тя едва не извика.

— Боже, Лу, защо просто не си тръгнах тогава? Просто да си бях отишъл. Ако се бях прибрал, сега щеше да е жив.

Луиз не позволи радостта и облекчението да се изпишат на лицето й. Скри светлината в очите си и само го зауспокоява:

— Знам, миличък, знам.

— Тогава чух как телефонът цъкна, нали знаеш, като вдигнеш дериват. Помислих, че може да е той и сигурно звъни у нас. Кълна се, така беше, Лу. Да не мислиш, че съм го шпионирал или нещо подобно. Чух гласа му и не можах да повярвам! Толкова бе нежен, пълен с любов и доброта… казваше неща, каквито дори не съм си и мечтал да чуя. Че тя била единствената и никой друг нямал място в сърцето му сега и завинаги, да не се тревожела за нищо, щял да отиде при нея веднага щом успеел да се измъкне, всичко щяло да бъде наред…

Сърцето на Луиз се сви от жал. Извади още кърпички и отново бавно изтри лицето си. Трябваше да бъде безкрайно търпелива през следващите седмици и месеци. Търпелива и прикрита. Нежна, любеща и внимателна.

— И тогава, разбира се, поисках да разбера. Трябваше да я видя. Не за да й сторя зло, макар да бях ослепял от ревност, а просто да видя що за човек е способен да извърши такова чудо. Затова седнах и започнах да наблюдавам къщата. Когато Джекс излезе, аз го последвах.

Той отиде в Ийст Енд. Аз просто спрях колата, оставих я, където си беше и изтичах след него. Двамата бяха в една стая на горния стаж. Вратата беше отворена и аз ги видях да се прегръщат и да се смеят. Човек би помислил, че не са се срещали от години. И тогава той ме забеляза — на площадката. И всичко се промени.

Никога не бях виждал такъв гняв у човешко същество. Викаше, крещеше, а колкото повече се опитвах да се извиня, толкова по-агресивен ставаше. Как съм посмял да донеса моята… моята мръсотия, моята смрад в дома му. Бил съм болен извратеняк. Гаден бълвоч. Дето не заслужава да живее. Мисля, че беше полудял. А тя през цялото време говореше тихо, опитваше се да го успокои. И тогава той ме удари.

Паднах на земята и докато се опитвах да стана, чух я да вика: „Тери, Тери, недей.“ И тогава съзрях лицето му. Никога не съм изпитвал по-голям страх през живота си. Помислих, че ще ме убие. И започнах да се защитавам, нямах избор, и бяхме на площадката, когато той…

Луиз нежно погали ръката му. Искаше да го утеши, а той се сви, като че ли бе посегнала да го удари.

— Вал, било е злополука…

— Аз съм виновен!

— Те ще разберат. Не бива да прекараш остатъка от живота си в затвора.

— Изобщо не ме интересува къде ще прекарам остатъка от живота си. Само се моля богу да е кратък. — Замълча за малко, после добави: — Смешното, Лу, трагикомичното е, че аз бях готов да умра за него.

В съседната стая Трой доизпи изстиналия си чай, а Барнаби надникна в третия си сандвич (доста тлъста шунка и бледорозов кетчуп) и го върна в чинията. Трой нареждаше двете чаши и чинийките им на подноса, когато Фейнлайт отново заговори. Барнаби стисна лакътя на сержанта и му изсъска да не трака.

— Странното е, че я бях виждал и преди.

— Така ли? — не повярва Луиз. — Как така?

— Виждал съм я в „Олд Ректъри“. Беше Карота.

— Но… това е чудесно, Вал! Всички мислехме, че се е удавила. Трябва да кажа на Ан… — И млъкна, спомнила си изведнъж състоянието на приятелката си.

— Косата й беше различна, странен оранжев цвят, късо подстригана и стърчаща навсякъде. Но съм сигурен, беше Карлота.