Сигурно място

Глава шеста

Преди заседанието в петък в девет сутринта Барнаби набързо прочете първите няколко доклада на полицаите, разпитвали жителите на Фърни Басет. За съжаление нямаше нищо. Освен твърдението на собственика на „Ред Лайън“, че Чарли Ледърс е бил в залата за пушачи до след единайсет, останалите показания бяха напълно безполезни. Няколко души потвърждаваха първоначалното впечатление, че Чарли е бил нещастник, който изобщо не се замислял накъде раздава юмруци. Въпросната вечер се хвалел, че щял да вземе някакви пари, и разправял как щял да ги похарчи. Понеже непрестанно кроял планове как ще харчи парите, които щял да спечели от тотото и лотарии, никой не му обърнал внимание. Никой обаче не беше споменал да е чул, че Чарли е заложил на нещо.

Ядосан, Барнаби бутна докладите настрана и отправи бърза молитва до боговете на причината и следствието това да не се окаже „случайно убийство“. Всеки следовател се ужасяваше от случаи, в които непознат убива непознат. Без мотив, разбираем за всеки здравомислещ човек, и въпреки това, ако убиецът бъде заловен, често е готов пламенно да убеждава всички, че е имал причини, заставили го да го направи. Разбира се, без каквато и да е нишка, по която да тръгне следствието, такива убийци рядко биваха залавяни и огромни количества пари и време се пропиляваха на вятъра.

Главният инспектор се отърси от негативните си мисли, рязко се изправи, изтласквайки стола си назад, и високо си поиска кафе. Не последва отговор и се сети, че Трой беше отишъл да търси в компютъра онзи тип, който се представи като Джекс. Щеше да е му интересно да научи точно в какви „малки неприятности“ се беше забъркал.

Барнаби отиде в голямата зала, наля си чаша силно колумбийско кафе и се огледа за своя сержант. Забеляза го в далечния край — с едно око гледаше екрана на монитора, а с другото — красива телефонистка. Главният инспектор тихо застана зад него и силно го тупна по гърба.

— Дявол да го вземе!

— Как е?

— Моля ви, не правете така, сър. — Трой намести раменете на сакото си марка „Черо Черути“. — Ами всъщност не върви много добре.

— Какво опита досега?

— Джекс, ей така за всеки случай. Джакс с „а“. Джаклин. Сега пробвам с Джакман и имам чувството, че половината мъже в затворите се казват така.

Барнаби наблюдаваше иззад рамото на сержанта лицата, които бързо се нижеха по екрана. Лица с безпрецедентна злоба, изписана по тях, и други — добродушни и приветливи, чак да ги сложиш в джоба и да ги отнесеш у дома на мама. Черни и бели и във всички нюанси на кафявото. Татуирани и с обици или розови като бебета с големи кръгли очи и гладка кожа. Грозни обръснати глави, целите в цицини или с обрасли бузи, други с изрядни посивели бакенбарди.

— Олеле, я погледнете този.

Сержант Трой натисна клавиша и двамата любопитно се загледаха в снимката. Трудно би могъл да си представиш по-голям изрод от този тип. Главата му беше като поле, забита направо върху яки рамене. Широк сипаничав нос, тънки устни, разтеглени от озъбена гримаса, разкриваща раздалечените му резци, рунтава коса и очарователната комбинация ставаше още по-неотразима, щом забележиш откровеното сребролюбие, струящо от злобния му поглед.

— Какво е направил?

— Корумпиран адвокат.

Скоро свършиха снимките на Джакмановците.

— Нашият човек май си е измислил това „Джекс“, без изобщо да е свързано с истинското му име — предположи сержант Трой. — Може да е я Сондърс, я Грийнфилд?

— Съмнявам се. За щастие не проявяват особено въображение, когато си измислят имена. Опитай Джексън.

И Джексъновците не бяха малко, но накрая намериха каквото търсеха — тъмнокос и с доста големи мустаци, когато са го снимали, но все пак техният човек.

— Пипнахме го! — каза Барнаби. — И какви са „малките неприятности“?

Трой натисна няколко копчета по клавиатурата да извика информацията. Двамата се зачетоха в появилия се текст и се спогледаха едновременно разтревожени и озадачени.

— Не мога да повярвам — не се стърпя сержант Трой.

— Аз пък мога. — Барнаби се сети как кожата му се опъна още щом зърна шофьора. Отвращението, изпитано при мисълта, че може да стисне подадената му ръка, отново се върна, докато четеше списъка с престъпленията му. — Това, което не мога да повярвам, е, че старият глупак Лорънс е позволил на злото копеле да живее в такава близост със семейството му.

— Може да не знае.

— Разбира се, че знае. Нали е в комисията за ресоциализиране.

Пътуването до Фърни Басет беше доста приятно. Топлото есенно слънце обгръщаше, живите плетове и се оглеждаше в локвите, настанили се по пътя от падналия наскоро дъжд. Вече бяха започнали да орат нивите. Лъскави наситенокафяви бразди се къдреха зад остриетата на машината и привличаха ято кресливи чайки.

Селото почти беше възвърнало предишния си вид. Полицаите си бяха тръгнали, както и представителите на четвъртата власт. Хлапета се правеха на идиоти в началото на Картърс Ууд. Влизаха и излизаха тичешком от гората и крещяха: „Уааа, у ааа“, преструваха се, че душат себе си или някой от другите, и после ходеха с вдървени ръце и крака като чудовището на Франкенщайн.

Беше близо един часът, когато Трой спря колата пред „Одд Ректъри“. Спомни си за отдавнашната връзка на Лайънъл Лорънс с началника на костънската полиция и си помисли, че може първо да се отбият в къщата от учтивост, за да обяснят за какво са дошли. Барнаби му даде знак да паркира в началото на алеята, възможно по-близо до апартамента на шофьора. Излязоха от колата. Трой забеляза „Хъмбър Хоук“-а, отпуснал тежкото си туловище в гаража, и каза:

— Май е тук, сър.

Барнаби почука силно по тъмносинята врата. Отнякъде се носеше приятният аромат на диви цветя — орлови нокти, — а на стъпалото имаше сандъчета с кадифени петунии и конски босилек. Над главите им се отвори прозорец.

— Какво искате?

— Да поговорим, господин Джексън — отвърна Трой.

Мъжът беше неприятно изненадан, задето знаеха името му. Трой ясно го забеляза, макар че едва ли се е надявал да не го потърсят сред картотекираните.

— Бързо се справихте със задачата.

— Тук или в участъка, от теб зависи, — каза Барнаби. — И се размърдай. Не обичам да вися пред вратите.

Онзи затвори прозореца, но не слезе веднага да отвори, а се мота още няколко минути. Трой го възприе като демонстративен жест на неуважение и презрение. Барнаби повече се тревожеше как за няколкото минути вероятно изчезва нещо, което би могло да им е от полза. Съжали, че не е дошъл със заповед за обиск, но обстоятелствата едва ли биха оправдали издаването на подобна заповед. Не бяха открили нищо, което да свързва Джексън със смъртта на Чарли Ледърс. Бяха установили единствено, че това е човек с прояви в миналото, които говорят за убийствена липса на самоконтрол.

Джексън ги поведе по покрито с мек килим стълбище към Г-образно помещение, използвано едновременно за хол и спалня. Барнаби забеляза, че тук мебелите са далеч по-нови, отколкото в къщата. Имаше бежов килим, изрязани от календари картини с красиви цветя на стената и кремави пердета с щамповани алени макове. До перваза на дюшемето бяха наредени няколко различни тежести за вдигане. Имаше и две врати, които вероятно водеха към кухнята и банята.

Сержант Трой зяпна при вида на обстановката. Лицето му почервеня от гняв. Помисли за просяците, които спяха във входовете и живееха без покрив и в жега, и в студ, изложени на своеволията на разни главорези. За децата, които дремеха нощем във влажни кашони на улицата. За баба си и дядо си, които поминуваха само с държавните си пенсии, брояха всяко пени, но се гордееха, че никога не бяха взимали пари назаем. А това задръстено копеле…

— Сержант?

— Сър. — Трой се съвзе. Извади бележника и седна в удобен фотьойл с оранжеви възглавници. Барнаби зае отсрещния фотьойл. Джексън остана прав, облегнат на вратата.

— Настанете се като у дома си, не се притеснявайте.

— Ти май си си стъпил на краката, а, Тери?

— За вас съм господин Джексън.

— Хайде сега разкажи за вечерта, когато Чарли Ледърс умря.

— Говорихме вече.

— Е, сега ще поговорим пак — изсъска сержант Трой през стиснати зъби.

— Прибрах се тук към седем часа. Гледах сапунките — посочи преносимия телевизор „Сони“.

— Пих две бири, направих си от готовите спагети. Слушах Джон Пийл по радиото. И си легнах.

Барнаби кимна. Джексън нямаше да допусне грешка във версията си и инспекторът го знаеше. А Джекс беше и достатъчно умен да се досети, че не разполагаха с нищо, което да го свързва с местопрестъплението, иначе отдавна щяха да са го прибрали на топло в участъка в Костън. Главният инспектор премина на други теми, надявайки се на по-голяма възможност да пробие защитата на Джексън.

— А за това залагане, дето Чарли ти бил казал, как е залагал парите?

— По телефона.

— При кой букмейкър? — попита Трой.

— Не знам.

— Но са го преследвали и бил изплашен?

— Точно така.

— Странно как никой друг не знае за залаганията — отбеляза Трой. — Дори жена му.

— Онази стара крава ли? — изсмя се Джексън.

— Единствената мечта на горкия Чарли беше да си хване сочно маце. Разбирате ме, нали?

— Не са чували и приятелчетата му от „Ред Лайън“.

Джексън сви рамене.

— Мисля, че правиш свободни съчинения.

— За мислене пари не вземат.

— Той знаеше ли за миналото ти, Тери? — попита главният инспектор.

— Тук съм, за да започна отначало. Казах ви.

— Сигурно е хубаво… Да изтриеш миналото, просто ей така.

— Ами да — отвърна Джексън, но по всичко личеше, че е нащрек, защото не му харесваше посоката на разговора. Опита се да спечели благоразположението им с мазна усмивка. Резците му бяха толкова остри, все едно специално ги беше пилил, заглаждал и лъскал.

— Не може да се каже, че си имал розово минало, нали, Тери? — продължи Барнаби.

— Излежал съм си наказанието.

— Ами ти почти нищо друго не си правил. От самото начало си тръгнал по съдилища за малолетни. Кражби, лъжи в услуга на големите батковци. Пазил си гърба на наркодилъри и продавачи на наркотици на дребно. Причинявал си средни и тежки телесни повреди и си пребил до смърт пенсионер. Намушкал си…

— Бях предизвикан. И не бях сам, цяла тълпа бяхме.

— Но ти държеше ножа.

— Е и? Всеки има право на втори шанс.

Не беше хленч, а спокойно изложено становище. Барнаби се зачуди къде ли беше правото на пенсионера на втори шанс. Или на момчето, проснато в канавката с пронизан бял дроб.

— Ако беше си получил заслуженото, Джексън, светът може би щеше да мирише малко по-приятно.

Долу вратата на апартамента се отвори и затвори. Барнаби не сваляше очи от Джексън и се зачуди какво ли щеше да последва. Пред очите му силният и безсърдечен човек се преобрази в тормозено и преследвано същество, доведено от жестоката съдба до ръба на силите. Стоманата, от която бе изградено мускулестото му тяло, изведнъж се разгради и стана толкова меко и нестабилно, сякаш едва се крепеше. Краката му се свиха. Той клекна на пода, обгърна коленете си, плътно опрени в гърдите му, и зарови в тях лице.

— Какво става тук, Джекс?

Момчето (да, момчето, защото точно в това се беше превърнал) бавно вдигна глава и тревожните му нещастни очи, които вече се пълнеха със сълзи, се втренчиха в преподобния Лорънс, устните му потрепваха, брадичката трепереше, все едно едва спираше надигащия се в гърлото му плач. Полицаите зяпаха с отворена уста пребледнялото, изплашено лице на Джексън, неспособни да повярват на собствените си очи.

— Те просто нахълтаха тук и започнаха да ме обвиняват, Лайънъл. Аз нищо не съм направил.

— Знам, Джекс. Успокой се.

— Обещах ти никога да не те разочаровам.

Лайънъл Лорънс се обърна и се взря в Барнаби. Лицето му бе сурово и по него ясно личеше, че ако някой го беше разочаровал, то това бяха служителите от полицията на Нейно величество.

— Защо тормозите този млад човек?

— Изобщо не става въпрос за тормоз, сър. Просто си вършим работата по разследването за смъртта на господин Ледърс.

— Доколкото си спомням — обади се сержант Трой, — вие сам ни посъветвахте сериозно да се заемем с това. А той е ваш работник, така да се каже.

— Това е моя собственост и ако пак ви се наложи да разговаряте с Джекс, ще трябва първо да се отбиете в къщата, за да дойда тук с вас. Повече хулигански прояви няма да има. Той си е научил урока.

— Всъщност не е — отсече Барнаби, ядосано кимна на сержанта, който прибра бележника, стана и си тръгна. Главният инспектор го последва и хвърли само един поглед назад.

Лайънъл Лорънс се навеждаше над Джекс да му помогне да се изправи. Джексън се вкопчи в ръката на стареца. Мокрото му от сълзи лице грейна в набожна благодарност, като че ли беше получил благословия.

Барнаби усети да му се повдига, блъсна вратата и бързо слезе по стълбите.

— Тоя стар козел е педераст до мозъка на костите си — заяви Трой, докато крачеше към колата, ядосано ритайки чакъла по алеята, подтикван от напиращия в него гняв.

— Не мисля.

— Тогава? За какво го прави?

Защо ли се държеше така Лайънъл Лорънс? Барнаби се замисли над въпроса, докато Трой изкара колата от алеята и поеха по главния път.

За разлика от повечето си колеги инспекторът не поставяше всички „добротворци“ под един знаменател и не ги презираше. През дългогодишната си кариера на полицай беше срещал ужасно много подобни хора — и професионалисти, и любители — и се бе научил да разпознава отделните типове и множеството различни стени на призмата, през които те виждаха естеството на дейността си. Винаги се намираше по някой, напълно отричащ наличието на призма, през която възприемаха нещата. Други пък въобще не бяха наясно под какъв ъгъл точно гледаха на самарянството си. Мнозина се занимаваха с това заради властта, която им предоставяше, и възможността да създават отношения, в които те са водещите фигури. Това бяха хора, чийто характер и способности при нормални обстоятелства едва ли биха им извоювали авторитет пред някой по-взискателен от улична котка. При подобни люде състраданието всъщност бе добре маскирано високомерно снизхождение.

Същата логика важеше и за социално неприспособимите. Обикновено лишени от стабилни, щастливи взаимоотношения с някого в личния си живот, неадекватно реагиращите в емоционално отношение започваха битието си на добротворци, привлечени от огромното предимство психологически да поемат нещата в свои ръце. Често за първи път в живота им се случваше някой да се нуждае от тях.

Следваха онези, за които агресията притежаваше романтично обаяние. Те никога не са били жертва на насилие и в определен момент от живота си започват енергично да се интересуват от затворници и да посещават затвори. Винаги под закрилата на надзирател са готови дълго да прекарват с най-буйните и най-опасните представители на човешкия род. Веднъж на Барнаби му се наложи да общува с квакер, пацифист, който предпочиташе да завързва приятелства само с убийци. Барнаби му обърна внимание на парадокса, а той изобщо не съзря нищо странно в това.

Към тези типове може да се добавят и рано пенсиониралите се с неясни, неосъзнати чувства на алтруизъм, и малцината, които ставаха самаряни заради будната си социална съвест. Накрая трябваше да се споменат и броящите се на пръстите на едната ръка наистина забележителни човешки същества, които без всякакви задни мисли вършеха добро просто заради любовта към ближния. Барнаби беше срещал мнозина, виждащи се именно в тази роля. В интерес на истината обаче за повече от трийсет години инспекторът бе попадал само на двама от тази категория.

И така към кой тип принадлежеше Лайънъл Лорънс? Славният инспектор реши да научи повече за него. Например имаше ли деца? Отрицателният отговор щеше да обясни защо постоянно даваше убежище на млади хора. (Някой не спомена ли за някакво избягало момиче?) Винаги ли е бил църковен служител? Това първи брак ли му е? Ако да, как е живял преди? И дали от топлата вана с неоправдана сантименталност, в която се беше разплул, някога бе плисвал топлина, за да сгрее обикновени хорица на средна възраст или по-стари, от двата пола? И ако не, защо?

Вниманието на главния инспектор бе грубо върнато в настоящето, когато Трой яростно кресна и отривисто посочи с глава човек с ирландски сетер. Двамата търпеливо чакаха да пресекат, Трой им даде предимство и те с равномерна крачка се насочиха към отсрещния тротоар. Сержантът кипеше от спомена за отвратителната сцена, разиграла се преди малко пред очите му, и гневно форсираше двигателя.

На излизане от селото полицаите подминаха миниатюрната кола на Евадни Плийт, поела по Тол Трийз Лейн. Тя едва-едва пълзеше по тясната улица, мачкайки тръни и коприва и пилеейки разни залепнали по гумите й листа, гъби и лишеи. Евадни се опитваше да не мисли как ще се връща на заден ход.

Мнозина биха заявили, че изобщо слизането по тази улица е върхът на глупостта, но в колата имаше безценен товар и това бе единственият сигурен начин да бъде транспортиран. На задната седалка седяха Хети Ледърс и Кенди. Хети държеше кученцето. Не можеше да понесе мисълта да го затвори в кутия или кошница след всичко, което беше изстрадало. А да я носи на ръце надолу по стръмната улица, колкото и да внимава, все пак беше опасно, защото можеше да се спъне, дори да падне и изпусне скъпоценния си товар.

Евадни паркира точно пред къщурката и госпожа Ледърс й подаде ключа. Щом отключи предната врата, Хети излезе от колата много, много внимателно.

Двете жени застанаха насред кухнята и се усмихнаха една на друга. На Хети не й се искаше да пусне Кенди и затова накрая седна до камината с кученцето в скута си, а Евадни направи чай.

— Дали ще може сама да влиза и излиза от кошницата си, как мислиш?

— Май няма да успее — отвърна Евадни. — Предполагам, ще й е по-лесно, ако оставиш възглавница на пода.

Двете се вгледаха в кученцето, което лежеше по гръб и очевидно му беше доста неудобно, но не сваляше очи от Хети. Задното му краче беше гипсирано и стърчеше във въздуха. Разкъсаното ухо бе в шевове, а на врата бе сложена дълбока, твърда яка, която трябваше да му попречи да се чеше. Ребрата силно бяха стегнати с бинт. Хети си помисли, че по странен начин Кенди изглежда направо комично. Сега можеше да си позволи подобни несериозни наблюдения, защото вече знаеше, че любимото й същество ще оцелее.

— Това ли е… хм… — поколеба се Евадни и сведе нос над метална кутия, изработена по случай сребърната сватба на кралицата и принц Филип. Вътре имаше нещо изключително черно, прахообразно и с остра миризма. Тя придирчиво подуши чая и се намръщи с недоверие. — Ама това ли е…

— Това е — отвърна весело Хети. — По една лъжица за нас и една за чайника.

— Щом казваш. — Евадни сипа врящата вода върху прахта в чайника, откачи от чамова стойка две весели чаши с изображение на Лондонската кула и се огледа за цедка.

— Трябва да почакаш да се запари, Евадни. Поне пет минути.

— За мен и така е добре.

Евадни си наля половин чаша, почака, докато Хети кимна с глава, и й сипа от чая. Пиеше го черен, та чак син, с много мляко и две големи бучки захар.

— Сигурна ли си, че така го искаш?

— Чудесен е — каза Хети и отпи дълга глътка. — Както казваше баща ми — чай, с който можеш мишка в тръст да подкараш.

Евадни се позабавлява за малко, представяйки си как мишката, кръстосала ръце на гърба си, търчи напред-назад по повърхността на чая на Хети, после се наведе и опита да погали Кенди, но нямаше къде и се задоволи нежно да я потупа по носа.

— Сега вече ще се оправите, нали? — попита Евадни.

— Да. Ти беше толкова мила.

— Глупости — рязко отсече Евадни, защото като всички истински мили хора не искаше да обсъждат колко е добра. — Е, вече трябва да се връщам при семейството си.

Хети реши да я изпрати до портата, но щом се скри от погледа на Кенди, кученцето започна тихо да вие. Ужасно тъжно и изплашено скимтене, от което сърцата и на двете жени се свиха. Хети се обърна.

— Изплашена е — отбеляза Евадни. — Няма да можеш да я оставяш сама известно време. Ще се справиш ли?

— Да. Полин ще ми помага с пазаруването.

— Утре ще намина.

Но вратата вече се затваряше. Евадни погледа несигурно колата си. Изглеждаше така здраво заклещена между двата реда жив плет, че й заприлича на коркова тапа в бутилка. Не можеше да си представи как бе успяла, да я докара дотук и очевидно и дума не можеше да става да направи обратен завой. Трябваше да вика някого на помощ.

С мъка се промъкна покрай колата и тръгна към селската главна улица, като махаше тръните и бодилите, закачили се по широките й бледозелени ленени панталони. Мислеше да се отбие в „Ред Лайън“. Там винаги имаше весела компания. Бяха много симпатични, обикновено пускаха по някоя шега, когато минаваше покрай кръчмата с пекинезите.

От друга страна обаче, щяха да започнат, — не без основание, да спорят кой може и кой не може да кара в състоянието, в което се намираха. Кой да отдели време за това. И кой би бил идеален за тази работа, ако не беше отишъл на гости на майка си в Ейлсбъри. С други думи, щяха да я забавят.

Евадни искаше възможно по-бързо да реши проблема, за да се върне вкъщи и приготви обяд на пекинезчетата. Мазепа обичаше топлия си желиран ордьовър от пресен костен мозък, намазан на току-що препечена филийка, да й бъде поднесен не по-късно от дванайсет часа на обяд и всяко закъснение определено се отразяваше моментално на и без това чувствителното й стомахче.

Евадни изведнъж се сети за Валънтайн Фейнлайт. Каква доброта бе проявил, когато срещнал Хети да се препъва, прегърнала раненото си кученце. Той щеше да й помогне. Сигурно щеше да се зарадва, че има възможност да се отбие в къщичката на Хети, за да види как е Кенди.

Валънтайн само се правеше, че работи. Цяла сутрин се мота напред-назад: миеше си четките, нахвърляше скици за още ненаписани епизоди, които, както изглеждаше, щяха и да си останат такива. Когато загадъчното ехо от камбанките на звънеца затрептя по стъклените стени на къщата, мозъкът му бе така задръстен от еротични образи, че нищо не чу. Заредени с електричество образи и звуци, усещания и миризми, запечатали се в съзнанието му предишната нощ, постоянно изплуваха и танцуваха в ума му.

Вълнуващите видения се смесваха със спомени за първия път, когато Джекс го беше пуснал в апартамента. Беше преди близо четири месеца. До онази вечер почти не бяха разговаряли, а и когато се бе случвало, само си разменяха банални любезности, като случайно срещнали се непознати. Бяха си хвърляли и погледи, от които на Вал му се замайваше главата. Джекс беше толкова красив, та започваше да мечтае и премисля кога, къде, как биха могли да се видят. Когато това стана, щом синята врата най-сетне бе оставена отворена, той внимателно стъпи на стъпалото, изтръпнал от разцъфналата надежда, горяла в гърдите му седмици наред, хем вярваше, хем не вярваше, че най-после се бе сбъднало желанието му, и донякъде очакваше да намери вътрешната врата заключена.

Не беше. Влезе в стаята и остана на прага, несигурен, тръпнещ от вълнение. Тихо извика: „Ало“, и усети движение зад себе си. Силна гладка ръка се плъзна върху гърдите му и здраво го стисна. Дръпна го назад. Топли устни изгориха тила му, език очерта контурите на ухото му, след това се плъзна дълбоко навътре, като непрестанно потрепваше като на змия. Ризата му бе извадена много бавно от панталоните и разкопчана.

Валънтайн, заслепен от връхлетялото го чувство за щастие, се опита да се обърне. Да прегърне здравото потно тяло на другия, да говори, но голата ръка го стисна и не му даваше да мръдне. А и той вече не искаше да мърда.

Джекс започна да шепне, изливайки поток от мръсотии в ухото на пленника си, след което неочаквано и грубо проникна в него. Валънтайн изпъшка, дъхът му секна и той се потопи в кошмар от възбуда и болка.

Защо ли се беше надявал на нежност, питаше се Валънтайн, докато гледаше как Джекс отива в банята, слушаше водата да тече от душа и бавно се обличаше. После изпита презрение към себе си, затова че бе толкова слаб. Какво всъщност бе очаквал? Това си беше вълнуващо преживяване, радост и тревога в равни пропорции — дай боже всекиму такъв късмет, ако е тръгнал да търси секс за една нощ.

Джекс излезе в хавлия, с усмивка на победител. Беше изморен и искаше да си почива, затова Вал трябваше да го извини и да скрие разочарованието си от факта, че услугата не включва изпушването на по една цигара след акта. Стана и се поколеба. Беше донесъл пари, макар тайно да се надяваше, че няма да му потрябват. Не, не защото беше стиснат, а защото търсеше нещо, което не можеше да се купи. В същото време трябваше да е сигурен, че и друг път ще му отворят вратата.

— Чудя се дали… — разтвори сакото си. Във вътрешния джоб ясно се очертаваше добре натъпканият портфейл. — Дали…

— Много мило от твоя страна, Вал.

— Не бих искал…

— Ще бъда честен. В момента съм доста затруднен.

— Може би бих могъл да ти помогна.

— И кръгът се затваря.

Вал просто извади всички банкноти от портфейла си и внимателно ги остави на масичката. Джекс, спокоен и отпуснат, дори не ги погледна. Каза „лека нощ“, но не и „благодаря“.

Едва бяха изминали двайсет и четири часа и на Вал вече отчаяно му се искаше отново да го пуснат в апартамента над гаража. Така продължиха да се срещат.

Валънтайн никога не се бе възприемал като мазохист. Никога не бе искал да го боли, нито се бе наслаждавал на болка. Скоро обаче осъзна, с известен ужас, че този човек можеше да прави с него каквото си поиска, ама каквото си поиска, а той не би могъл да му откаже. Дори с радост би приел всяко негово действие.

Накрая звънецът успя да пробие гъстата мъгла от спомени и размисли. Не беше Луиз, тя никога не звънеше. Имаше си ключ. Сигурно е той! Валънтайн скочи от стола, излетя надолу по витата стълба и рязко отвори вратата.

Пред прага му стоеше жената с многото кучета от Малбъри Котидж. Носеше екстравагантно облекло, а разрешената й коса беше пълна с листа, семена и дори няколко боровинки.

На Валънтайн му трябваше малко време да си събере ума и да разбере какво му говореше жената. А тя му разправяше объркана история за кола, която не можела да обърне, за ранено куче и за някой си Пиърс, който трябвало да бъде изведен на разходка точно в дванайсет, за да може да запази естественото си положение на водач в групата.

Валънтайн отиде да си вземе сакото. Каквато и да беше трагедията, по-добре да участва в нея, защото така по-бързо щеше да му мине денят и по-лесно щеше да дочака мрака на нощта, за да застане отново пред синята врата.

Поканите в „Олд Ректъри“, макар и не чак рядкост, все пак си бяха събитие. Вчера вечерта Ан звънна на Луиз с предложението да се видят и Луиз веднага прие, макар че по план сутринта трябваше да е в библиотеката в Костън. Е, щеше да отиде и по-късно, тъкмо да си запълни след обеда. Последната мисъл я изненада неприятно — досега не бе изпитвала необходимост да убива времето си. Когато работеше, често си мечтаеше денят й да е поне четирийсет и осем часа.

До уговорения час имаше време и Луиз се замисли над отношенията си с Ан Лорънс, стараейки се честно да определи какви точно бяха. Опитваше се едва ли не да изпробва здравината им. От гледна точка на продължителността, ами всъщност познаваше Ан отскоро. Споделяха си разни неща, но други жени едва ли биха определили разговорите им като особено интимни. Луиз обаче беше изпитала истинска топлота, докато приказваха, и имаше чувството, че Ан би била дискретна и вярна приятелка.

Истината бе, че Луиз копнееше да довери с близък тревогите си за Валънтайн. Имаше и други приятели, с които можеше да поговори, но живееха далече и сред тях нито един не познаваше онзи тип в дъното на историята. Знаеше колко Ан ненавижда Джекс, макар да не го беше чула лично от нея, а и подозираше, че не само го мрази, но и се страхува от него.

По едно време през нощта, докато се въртеше в леглото си неспособна да заспи, Луиз се замисли дали да не звънне на „Самаряните“. Разговорите с тях бяха поверителни и сигурно щеше да й е по-лесно да си излее душата пред мил, анонимен слушател, особено по телефона.

Започна да набира номера, но размисли. Какво щеше да каже? Брат ми е хомосексуалист и се вижда с човек, който според мен е с опасна склонност към насилие. И какво щяха да й отговорят? Сигурна ли сте? Не. Добре ли познавате мъжа, с когото се среща брат ви? Съвсем не. На колко години е брат ви? Четирийсет и три. Опитахте ли да поговорите с него по въпроса? Веднъж, но предизвика такъв разрив във взаимоотношенията ни, че се заклех никога да не подхващам темата. Мислите ли, че бихте могли да го убедите лично да поговори с нас? И дума да не става.

И край.

Погледна часовника. Беше почти единайсет. Луиз се заприготвя да излиза, но без ентусиазъм. Не си направи труда да се гримира, само си хвана косата на кок. Реши да си облече свободна дреха — избра кайсиевата рокля с дългите ръкави. Сложи си и тъмни очила. Не беше кой знае колко слънчево, но безсънието й бе оставило неприятни сенки под очите.

Луиз позвъни на предната врата на „Олд Ректъри“ и понеже никой не отвори, заобиколи къщата, забелязвайки с облекчение, че гаражът е широко отворен и колата я няма.

До задния вход се стигаше през парника. Беше доста голям и много стар. Вътре се търкаляха разни градинарски инструменти, гумени ботуши, стари якета, няколко сламени шапки и десетки саксии. Добре вкоренена лоза с хамбургско грозде, със стебло, дебело и здраво като мъжка ръка, бе засадена направо в земята и се виеше нагоре към покрива. Парникът миришеше силно на пръст — Луиз харесваше този аромат. Забави крачка за момент, за да се наслади на дълбоката, някой би могъл да каже — потискаща, тишина, нарушавана единствено от съскането и ромоленето на градинския маркуч.

Бутна задната врата и извика: „Ехо“? Никой не отговори. Луиз си помисли, че Ан навярно е забравила за поканата си и е излязла, без да заключи. Често правеше така за ужас на Луиз, която не успяваше да се отърве от градското си мислене.

Оказа се, че Ан беше в кухнята и съвсем явно наистина бе забравила за поканата. Луиз надникна иззад вратата, а Ан я погледна с невиждащи очи, все едно е някой напълно непознат — само за част от секундата, но за Луиз бе достатъчно да си даде сметка, че Ан не е човекът, пред когото можеше да излее болката си. Когато тя я покани, Луиз така копнееше да поговори с приятел, та подсъзнателно си бе внушила, че отношенията им са нещо, което всъщност не бяха, защото познанството им, макар и приятно, не беше истинско приятелство. Луиз с изненада усети разочарование от тази мисъл, не много честна спрямо Ан.

— Луиз! О, съжалявам. Аз май… О, боже…

— Няма нищо.

— Разбира се, има. Моля, заповядай.

На Луиз й се стори, че Ан е значително по-разстроена, отколкото бе нормално при подобна ситуация: засуети се припряно, започна да сглобява кафеварката, но първо трябваше да измие утайката, после намери няколко дълбоки жълти чаши. Всичко вършеше с извънредно нещастна, притеснена физиономия и не оставяше никакво съмнение колко нежелано бе посещението на гостенката й.

— Виж — каза Луиз, без още да е седнала, — да го отложим за друг път.

— Не, не. Трябва да останеш.

— Не може ли тогава просто да си направим по един чай — предложи Луиз и дръпна стол с кожена облегалка. — Само по пакетче в чаша и готово.

Ан тутакси заряза кафеварката и включи електрическия чайник, който веднага се самоизключи. Тя се втренчи в Луиз.

— Не знам. Тази сутрин май всичко… — сякаш забрави какво искаше да каже.

— Дай на мен — предложи Луиз и стана. Напълни чайника с вода. Мивката беше задръстена с мръсни чинии. Огледа се за пакетчета чай, сложи по едно в чашите, наля гореща вода, без да сваля поглед от Ан, седнала край масата бледа и леко трепереща.

Луиз занесе чашите на масата, седна и хвана Ан за ръка. Беше суха и студена. Седяха и мълчаха доста дълго. Отначало на Луиз й беше приятно, но после започна да се чувства неловко от продължителното мълчание.

— Какво има, Ан? Болна ли си?

— Не.

— Трепериш.

— О, да — тя започна да си противоречи. — Май е грип. Или настинка. Нещо такова.

Каквото и да беше, изобщо не бе „нещо такова“. Луиз се зачуди дали не е пристигнала тъжна новина за близък роднина. Някой да е починал например. Сети се, че Ан нямаше живи близки. Нямаше и приятели, извън селото. Дали пък не е закъсняла реакция по повод убийството на Чарли Ледърс? Едва ли. И тя като всички останали не го харесваше.

— Искаш ли да поговорим? — попита тя и пусна ръката й.

Ан вдигна глава и погледна Луиз в лицето. Сетне втренчи невиждащи очи в чашите с чай, изсъхналите трохи от препечен хляб, клонките с лилави цветове в една кана. Дали иска да поговори за това? Боже, разбира се. Понякога толкова много й се искаше да сподели, та я беше страх, че няма да успее да се спре. Ще полудее и като нещастниците от заведенията за душевноболни ще сграбчи ръкава на непознат на улицата и ще го накара да изслуша ужасната й тайна.

Но можеше ли да се довери на Луиз? Познаваше ли я толкова добре, за да й се довери? Вероятно би било по-безопасно да говори с непознат. Той просто щеше да реши, че е луда, и толкоз.

А ето какво бе станало. По-рано сутринта, точно преди десет и половина, ако трябва да сме точни, Ан намери второ писмо в металната кошничка зад външната врата. Колкото и да е странно предвид факта, че все още не се бе успокоила след шока от първото, не успя веднага да разпознае новото писмо.

Пощата бе доставена преди половин час и както обикновено бе толкова безвредна, та чак скучна. Повечето бяха рекламни материали, които Ан хвърли в кошчето. Останалата част Лайънъл пъхна в куфарчето си, докато сновеше насам-натам и се опитваше да си събере мислите и да подготви документите за работния обяд с попечителския тръст на „Каритас“.

След закуска Ан помогна на Лайънъл да си облече палтото, намери тънък шал да му е топло на гърдите и го остави да се пипка с документите, за да отиде да види как са госпожа Ледърс и Кенди. На връщане се отби в „Брайънс Емпориум“ да купи хляб и портокали и в пощата — за марки. Всичко на всичко бе отсъствала може би половин час.

През това време всеки в селото можеше да я е видял, а няколко души със сигурност. Мисълта, че някой от тях я е наблюдавал, че е чакал да излезе и тръгне към Хети или да застане на опашката в пощата и тогава да пъхне отровното си писмо в пощенската й кутия, беше, меко казано, смразяваща.

На плика бе напечатано цялото й име. Думите, отново изрязани и залепени, изглеждаха по-различно: този път всичките от вестникарски заглавия. Ан се вторачи в големите черни заплашителни букви:

Отиде с невиждащи очи до кухнята, пусна писмото и плика в камината и седна вдървено на масата. Откъде щеше да намери пет хиляди лири за двайсет и четири часа? Дори да продадеше бижутата на майка си, които й бяха толкова скъпи, пак нямаше да събере толкова пари.

Разбира се, къщата беше нейна. В сравнение с първоначалната стойност на „Олд Ректъри“, дори и в сегашното й окаяно състояние, няколко хиляди бяха само капка в морето. Не се съмняваше, че банката щеше да й отпусне заем срещу такава голяма гаранция. А после какво? Веднага ще започнат да й удържат лихва. Трябваше да плаща и лихвата, и самия заем, което бе възможно само ако продаде част от ценните си книжа, и така щеше да намали единствения доход, който имаше. И без това едва стигаше за издръжката на двучленното й семейство. Ами ако се появеше ново искане?

Тъкмо беше стигнала до този отчайващ момент в разсъжденията си, когато се появи Луиз. Беше загрижена, мила. Направи чай. И питаше Ан дали иска да поговорят.

Изкушението беше ужасно. Ан усещаше устата й да се пълни с думи. Обяснения, оправдания. Как цялата неприятна случка с Карлота се бе превърнала в трагедия, излязла напълно от контрола й. Първото изречение „Не бях виновна аз“ вече беше на върха на езика й и тъкмо щеше да й се изплъзне от устата, когато телефонът иззвъня.

Беше съобщение за Лайънъл, но Ан реши, че само по чудо телефонът е иззвънял точно в този момент. Каква глупачка! Как изобщо си помисли, че може да се довери на Луиз. Познаваше ли изобщо тази жена достатъчно? Къщата на Фейнлайт беше от другата страна на улицата, едва ли не точно срещу „Олд Ректъри“. Луиз имаше идеалната възможност да види Ан, като излиза. Никакъв проблем нямаше да е за нея да изтича през улицата, да пусне писмото, да наблюдава, като се връща жертвата й, а после да дойде и тайно да злорадства. Я как се беше промъкнала от задния вход, без дори да позвъни на входната врата.

Ан впи подозрителен поглед в Луиз, съвсем забравила, че сама бе поканила на гости съседката си. Сега Луиз се канеше да си тръгва. Още по-добре. Занапред Ан щеше много да внимава какво говори. И нямаше да се доверява на никого.

Заседанието в девет вечерта наистина се оказа кратко. И толкова обезсърчаващо, колкото се беше опасявал Барнаби. Нямаше нито една нишка, по която да тръгнат. Полицаите бяха приключили разпитите от къща на къща, без да открият нищо, което вече не им беше известно. Изглежда, в миналото на Чарли Ледърс не е имало тъмни тайни. Бил роден в селото, отрасъл там и всички знаеха всичко за него. Животът му беше отворена, макар и не особено приятна за четене книга.

Главният инспектор излезе от заседателната зала и замени ужасните увеличени снимки от местопрестъплението на стената й с далеч по-приятната обстановка в залата за пресконференции, където трябваше да направи запис за телевизията, за да помоли обществеността за информация. Записът щеше да се излъчи в десет и половина в края на обзора на местните вечерни новини.

Стоически изтърпя да го напудрят, за да не му лъщи кожата — процедура, която ненавиждаше, — и се чудеше как Никълъс понася да му плескат лицето с тая гадост осем пъти седмично — за две следобедни и шест вечерни представления. След като свърши и тази работа, Барнаби изми лицето си и тъкмо се канеше най-сетне да напусне сградата на участъка, когато сержант Трой надникна в кабинета, за да съобщи, че някой го чака в приемната.

— Много съжалявам за толкова късното си посещение. — Беше дъщерята на Хети Ледърс. — Да си кажа правичката, мислех, че вече сте си тръгнали.

— Ето ме, не съм, госпожо Грантам. — Барнаби я поведе към два изтъркани кожени стола в дъното на приемната.

— Няма да ви отнема повече от минута.

Всъщност Полин вече съвсем не беше толкова сигурна, колкото когато за първи път чу от майка си за „албума с изрезки“ на Чарли. Беше толкова наскоро, след като бе открито убийството, че тогава й се стори изключително важно. След това постепенно започна да си мисли, че не е толкова съществено, и сега седеше с найлонов плик, натъпкан с парчета нарязан вестник, и се чувстваше като глупачка. В къщи едва не беше написала всичко обратно в кофата, готова да се откаже от хрумванията си.

Полин набързо обясни на Барнаби и на няколко пъти се извини, задето му губи времето. Той, изглежда, й беше благодарен, че е дошла. Не само не грабна плика с едно формално „благодаря“, но внимателно я заразпитва как бе стигнала до откритието.

— Ами стана вечерта, когато вие попитахте дали баща ми е правил нещо необичайно през последните няколко дни.

— Спомням си.

— Изглежда, вечерта, преди да бъде… отишъл в предната стаичка с вестника и ножица. Останал там затворен сума време. Майка ми влязла да го пита дали не иска чай, а той й се развикал.

— Какво е навело майка ви на мисълта, че си е правил албум от изрезки?

— Изрязвал някакви неща. На масата имало шишенце с лепило. И още нещо странно — продължи бързо Полин, преди Барнаби да успее да я прекъсне, — почистил след себе си. Това не е просто за първи път, това е някакво чудо.

— И тези хартии са останали от вестника?

— Да — изрезки, остатъци, всичко. Сложил ги в кофата за боклук. Добре че е било вторник, а не понеделник, защото тогава идват да изпразват кофите.

След срещата Барнаби се върна в кабинета си и извади от найлоновия плик нарязан на парчета брой на „Пийпълс“, Първата му страница с огромно заглавие „Клане на невинни“ носеше дата: неделя, 16 август. Трой, който все още се мотаеше в службата, доволен, че има повод да не се връща рано вкъщи, заразглежда изрезките озадачен.

— Не разбирам как може човек да загине заради някакъв албум с изрезки.

— Не е правил албум с изрезки.

— Ами какво тогава?

— Размърдай си мозъка.

Трой се опита да последва съвета, свъси вежди и напрегнато се вгледа в хартиените остатъци. Тъкмо щеше да се предаде, когато изведнъж му хрумна:

— Каквото и да е изрязал Ледърс, е имал причина да го прави. Значи тук няма да открием онова, което му е трябвало.

— Ще го открием в оригинала. Занеси това в заседателната зала, преди да си тръгнеш, и кажи на някой от нощната смяна да намери здрав брой на „Пийпълс“ от шестнайсети август. После ще ги сравним.

— А, чудесна идея, шефе.

Изглеждаше толкова очевидно, след като вече го бе чул. Защо не можеше и той. Трой, поне веднъж да се сети, да го осени нещо оригинално и далновидно. Да види следа там, където всички са гледали, но не са видели. Да намери някое свидетелство точно на онова място, от което ще хвърли светлина върху целия случай и ще го доведе до успешен край. Поне веднъж — толкова много ли искаше. Поне веднъж да надхитри главния, преди да излезе в пенсия. Мечтай си, слънчице. Мечтай си.