Сигурно място

Глава четвърта

Мъжът й не се върна по обичайното време след вечерната си разходка с кучето и госпожа Ледърс си легна. Понякога правеше така. Отбиваше се в „Ред Лайън“, където работното време беше доста плаващо, меко казано, хвърляше стрелички и си изпросваше по някоя цигара или питие. Госпожа Ледърс смяташе, че не го ли изгонеха от кръчмата, Чарли щеше да си прекара там цялата нощ. Затова се унесе в сън с приятното съзнание за празното място до себе си.

Събуди се, а стаята беше обляна в светлина. Седна в леглото и се огледа, примигвайки. Сграбчи часовника на нощното си шкафче. Беше осем и десет! Ахна и бързо стана. Чарли никога не забравяше да навие часовника за звънене. Точно в шест и половина, винаги. А и никога не ставаше, преди да си е изпил чая.

По-скоро озадачена, отколкото разтревожена, госпожа Ледърс навлече раздърпан памучен халат и тръгна да излиза. На вратата се спря и хвърли поглед назад да не би Чарли да се е скрил някъде между мебелите. Леглото изглеждаше огромно. Досега не си беше давала сметка колко много място заема.

Слезе по тесните извити стълби на долния етаж и отиде в кухнята, където тежката миризма от цигарите на Чарли витаеше във въздуха и задушаваше аромата на хляба, оставен до печката да втасва през нощта. Без да мисли, госпожа Ледърс напълни чайника с вода и сложи две пакетчета чай „Тайфу“ в каната.

Никога не се беше възприемала като фантазьорка, но сега умът й заизмисля какво ли не. От тъпите сапунки е — би казал Чарли. Промиват ти мозъка, жено. И наистина бе очарована от вълнуващите обрати в сериалите. Ако това беше филм, мъжът й сигурно щеше да е забягнал с чужда жена. Сърцето на госпожа Ледърс, за миг подскочило при тази мисъл в гърдите й, се върна в реалността и се намести на обичайното си място. Да си го кажем направо — въздъхна тя шумно, — коя нормална жена би взела Чарли?

Може пък тайно да е участвал в престъпление и да му се е наложило да бяга. Изглеждаше по-вероятно, макар че беше доста глупав и сигурно нямаше да се сети да бяга, преди да е станало твърде късно. А и с кого би участвал в престъпление? С шепата пияници от кръчмата, които наричаше приятели? Нямаше нито един истински приятел на този свят.

Водата в чайника завря. Госпожа Ледърс напълни каната и извика:

— Време е за закуска, Кенди.

Кучето не се появи от кошничката си. Госпожа Ледърс се наведе с леко пъшкане, за да надникне под масата. Кенди я нямаше, което означаваше, че и двамата не са се прибирали цяла нощ.

Много по-разтревожена от отсъствието на кученцето, отколкото на съпруга си, госпожа Ледърс взе големия железен ключ от вратата и изтича в градината пред къщата. Застана на портата под красив хибискус (подарък за Деня на майката от дъщеря й Полин преди повече от трийсет години), но не забеляза нито неговата красота, нито очарованието на изгрялото утро. Мислеше единствено къде може да е Кенди.

Червената пощенска кола се появи в края на уличката. Семейство Ледърс рядко получаваше писма, а и когато получаваше, бяха адресирани до „живеещите в този дом“ и ги канеха на курсове за счетоводители или предлагаха да им строят двойно остъклена оранжерия. И днес беше така. Колата не идваше към тях.

Тя изтича да спре пощальона и едва го настигна. Той не можа да скрие изненадата си. Госпожа Ледърс изглеждаше така обезумяла с щръкналата на всички страни побеляла коса, с тръните, закачили се по полите на халата й, и подгизналите от влага чехли.

— Добро утро, госпожо Ледърс. Добре ли сте?

— Да сте виждали кученцето ми порода „Джак Ръсел“? — Пощальонът се поколеба и тя добави: — То е предимно жълто-кафяво на цвят, с черни петна и бели лапички.

— Ако го видя, ще ви кажа — обеща той през прозореца на колата. — Спокойно. Кучетата имат навика да бягат.

Не и моята Кенди. Госпожа Ледърс навлече някакви дрехи, закопча ги криво-ляво, нахлузи сабото, с което ходеше в градината, и хукна навън, като за всеки случай остави вратата открехната.

Бързо се запъти към Грийн. Лицето й се бе сгърчило от тревога, а очите й ту се взираха напред в далечината, ту се забиваха едва ли не в краката й, все едно се боеше да не настъпи кучето, без да иска. Един-двама от селото, сред които и Евадни Плийт, бяха излезли със собствените си кучета и всички проявиха искрено съчувствие към госпожа Ледърс. Попитаха я дали да потърсят някъде, където би могло да е отишло кученцето, и обещаха да проверят при съседите си веднага щом се върнат у дома. Евадни предложи да направи няколко обяви в ярки цветове и да ги разлепи по дърветата и на таблото за съобщения в селото.

Госпожа Ледърс нямаше представа откъде точно мъжът й е минал предната вечер по време на разходката. Но независимо дали е завил наляво или надясно в края на улица Тол Трийс Лейн, горе-долу щеше да обиколи един и същи район, за да направи кръг и да се прибере вкъщи.

Стигна до двора на църквата и реши да извърви цялата Пингълс. Тясната уличка минаваше покрай задните дворове на десетина къщи и беше любимо място за влюбените и младежите, които смъркаха, поглъщаха или си боцкаха разни забранени вещества.

През цялото време госпожа Ледърс не преставаше да вика. Успееше ли да достигне стената на градинска барака близо до улицата, се протягаше, почукваше по дървото и пак викаше: „Кенди!“ Даваше си сметка, че в такива бараки обикновено котките попадаха като в капан, но знае ли човек.

Пингълс водеше почти направо в обрасла с шубрак горичка, зад която се простираха ниви с пшеница и ечемик, сега ожънати и осеяни с големи златни снопи, които щяха да бъдат откарани в селото за зърно през зимата.

Госпожа Ледърс навлезе в горичката, като тихо цъкаше с език, защото беше сигурна, че кученцето веднага би разпознало звука. Замря на място и се ослуша напрегнато. Реката клокочеше и шуртеше между камъните. Подплашено животно изтопурка между дърветата. Пращяха клони, шумоляха листа. Внезапна експлозия от пляскащи крила и облак диви гълъби се издигна във въздуха. Птиците се подредиха във ветрило и направиха огромен завой като самолети в летяща формация.

Госпожа Ледърс се зачуди дали да се осмели да навлезе по-навътре чак до центъра на гората. Знаеше, че мъжът й едва ли щеше да се разхожда там в тъмното, но сърце не й даваше да си тръгне, без да е проверила всяко кътче, пък било то и най-невероятното. Направи още няколко крачки, безшумни върху дебелия килим от листа, и отново повика кученцето. Пак се ослуша.

Стори й се, че чу съвсем тих звук. Почти недоловим. Дори не можеше да се нарече скимтене. Първият импулс на госпожа Ледърс беше да се втурне като луда наоколо; да гледа и да вика и пак да гледа. После осъзна, че може да настъпи кучето, и се застави да остане на мястото си и да се успокои.

Тръгна на пръсти, като тихичко мърмореше нежни успокоителни думички, вървеше напред, назад, надничаше под копривите, под папратите, внимателно премествайки сухи клончета, а понякога захвърлени шишета и консерви. Намери Кенди затисната от голям клон, паднал от един дъб. Клонът беше много тежък, а госпожа Ледърс не можеше да стигне до кучето, без да го отмести. Най-разумно беше да отиде да повика някого на помощ, но не можеше да понесе мисълта да остави Кенди дори за миг. Затова започна сама епична борба с клона — буташе, повдигаше, дърпаше. В ноктите и в дланите й се врязаха трески. Накрая заплака от болка и безсилие.

Все пак успя да премести клона поне колкото да се покатери някак през него. И най-сетне да види Кенди. Наведе се с усилие и вдигна кученцето. Тогава сълзите й рукнаха неудържимо.

Тази сутрин беше сухо, ясно и слънчево, затова Валънтайн Фейнлайт беше излязъл да направи трийсетте си километра на открито. Вече бе покрил разстоянието и на влизане във Фърни Басет намали скоростта, когато изведнъж измежду къщите изскочи някаква жена и се втурна на улицата. Той изви кормилото, стисна спирачките и тъкмо щеше да й кресне, когато позна в жената чистачката на семейство Лорънс. Беше гушнала нещо и го притискаше към гърдите си, изцапани с яркочервени петна.

— Госпожо Ледърс? Какво по дяволите… — Той приближи към нея. — О, боже!

— Това е моето… Трябва да… ветеринаря… трябва… трябва…

— Стойте тук. Ще докарам колата. Само две минути — нали?

Докато той изкарваше своя „Алвис“ на заден ход от гаража, тя продължи да върви към къщата, несъмнено решена да не губи нито секунда ценно време. Валънтайн беше взел и едно одеяло да завие коленете й, защото жената трепереше от стрес и студ.

Сестра ми ще се обади да предупреди, че идваме със спешен случай.

Той натисна педала на газта, колата подскочи напред и за миг изхвърча от селото. Костън беше на двайсетина километра от Фърни Басет и стигнаха дотам за по-малко от десет минути.

Госпожа Ледърс не помръдна през цялото време. Не размени и дума с Валънтайн. Само тихо шепнеше нещо успокоително на нещастното животинче в ръцете си.

Вал се чудеше дали кученцето беше още живо. Често хората, току-що загубили скъпо същество, продължаваха да му говорят, макар то да не можеше вече да ги чуе. Сигурно го беше смазала някоя кола. Но тогава защо го беше изнесла от странична алея?

Една жена с котенце разбра какво се е случило и с готовност отстъпи реда си при ветеринаря, за да приеме кучето на госпожа Ледърс. Тихо седеше до нея, изпълнена със състрадание, по едно време дори я хвана за ръката. Вал никога не беше имал домашен любимец и се почувства неловко.

След около десет минути ветеринарят, който с дългия си нос, ужасно космати ръце и тъмнокафяви умни очи сам приличаше на животно, излезе от кабинета си. Госпожа Ледърс скочи и се затича към него.

— Е, госпожо Ледърс — каза ветеринарят. — Още е жива.

— О… Благодаря ви, господин Бейли. Благодаря ви.

— Няма за какво да ми благодарите. Още нищо не съм направил.

— Просто си помислих… при цялата тая кръв.

— Така ли я намерихте?

Госпожа Ледърс кимна:

— В гората, недалеч от мястото, където живеем.

— Има ли вода наблизо?

— Има река, да. Какво е станало с Кенди, господин Бейли?

Ужасен удар по главата, свиреп ритник, който беше наранил всичките й ребра и счупил единия й заден крак, а след това е била хвърлена в реката, за да се удави. Това се беше случило с Кенди.

— Като си почине добре, ще я прегледам по-подробно. В момента не я боли. Не се тревожете — ние ще се погрижим за нея.

— Кога ще…

— Обадете се утре сутринта. Така ще е най-добре.

— Кой ден сме днес, господин Фейнлайт? — попита Хети Ледърс, като се качваха в колата.

— Сряда.

— Трябва да ида на работа. Ще трябва да кажа на госпожа Лорънс какво е станало — сподели мислите си тя, замълча и после добави: — Думите му звучаха оптимистично, нали? На ветеринаря, имам предвид.

— Много оптимистично наистина — излъга Валънтайн, настани я на нейното място и седна зад волана. — Сигурно камък ви падна от сърцето. Предполагам, и на съпруга ви ще му олекне, като чуе.

Ан не очакваше, че ще успее да заспи, след като остави парите, поискани от изнудвача. Пресече Картърс Ууд с луд бяг, заобиколи къщата, влезе в оранжерията и се качи право в стаята си.

Захвърли палтото и обувките и се пъхна в леглото както си беше с дрехите, дръпна юргана върху главата си и зари лице във възглавницата, обзета от страх и от чувството, че на косъм се беше отървала от някакви незнайни ужаси. Моментално потъна в дълбок сън без сънища, което по-късно безкрайно я удиви.

Беше близо осем часът, когато се събуди, надигна се в леглото и учудена зазяпа ръцете си в зелени вълнени ръкави и смачканата си пола. Веднага си спомни всичко. Всяко движение, всяка стъпка, всеки дъх, страха.

Ан стана, изми се, сложи си чиста ленена риза, джинси, доста степана жилетка и слезе в кухнята. Там беше приятно топло от камината. На масата имаше каменна ваза с жълти иглики от вечерта, а на кухненския бюфет — онова, което беше останало от порцелановите чинии, чаши и чинийки със сини китайски рисунки, използвани някога редовно от родителите й. Почти всичко в стаята й действаше успокоително, защото създаваше впечатлението, че добрите стари времена не са безвъзвратно отминали — от чиниите до старомодния стенен часовник с римски цифри, който баща й бе купил, когато затвориха селското училище.

Обикновено това време от деня й беше любимото: Лайънъл още не е слязъл, а Хети още не е дошла. Денят е напреднал достатъчно, за да заличи тревогите, разстроили ума й с падането на нощта, но тя все още не е погълната от ангажиментите си така, че да загуби всякаква представа за себе си като личност със свои собствени интереси и мечти и със собствена воля. Понякога това ценно усещане за индивидуалност биваше така натрошено от желанията и нуждите на всички останали, че Ан чувстваше как никога няма да успее да го възстанови.

Тази сутрин бе някак различна. Днес в кухнята нямаше мир и спокойствие. Сега на Ан й се струваше, че годините преди смъртта на майка й бяха пълни със златна простота. Нежно избърсваха сълзите, пролети от мъка по починалия домашен любимец, и й разказваха убедителната история за това как той щял да живее щастливо в един по-добър свят. Кавгите с приятелките бяха решавани без обвинения и без наказания.

А сега къде беше човекът, който можеше да й помогне? Кой можеше да заличи злото с целувка? Нито едно човешко същество, със сигурност. То по-скоро процъфтяваше (ако не я лъжеше споменът за проповедите на баща й) като зеленото дафиново дърво. Никога не се беше чувствала толкова самотна.

— Добро утро, скъпа.

— О! — завъртя се Ан. — Не те чух.

— Къде ми е чаят?

— Извинявай — отрони тя и погледна към часовника. Беше почти девет. — Боже мой. Какво ли е станало с Хети?

Лайънъл нямаше представа, затова и не отговори. Стоеше на прага по чехли и в карирания си халат и гледаше с нямо очакване.

— Чая, да — сети се Ан и напълни електрическия чайник. — Тук ли ще го пиеш? — попита тя с надеждата да й отговори отрицателно. Имаше нещо много потискащо в обраслите му бузи, побелялата небръсната брада и рошавите посивели къдрици. Когато беше с халата, изглеждаше някак по-стар.

— Не. Нямам време да седя и да дърдоря — сопна се Лайънъл и строго вдигна дясната си ръка. Заприлича на ватикански служител, спиращ напора на развълнувани молители. — Донеси ми го горе, ще го пия, докато се обличам. Имам много работа. Трябва да подновим издирването веднага след закуска.

Ан го зяпна с отворена уста. Издирването?

— Днес ще хапна само бекон с яйца, малка препечена филийка и домати. — Обърна се да излиза, после добави през рамо: — И малко гъби от онези, дето растяха в двора на църквата, стига да не са ги откраднали.

На върха на езика на Ан беше да каже на мъжа си, че след като той вече няма нищо общо с църквата и земите около нея, нямаше и свещено право върху гъбите. Но както много пъти, когато думите й напираха, така и сега Ан премълча и издиша неизказаното във въздуха.

Отиде до хладилника, извади кутията с бекон и две яйца. Връщайки се към масата с периферното си зрение забеляза червения микробус на пощальона. Представи си как падат писма в телената кошница и това предизвика внезапно гадене, от което й прималя. Не ставай смешна, каза си тя. Стегни се. Онова отвратително нещо, което получи, беше донесено на ръка. Пък и ти вече направи каквото поискаха. Защо да ти пише?

Загледа се как пощальонът слиза от микробуса и точно тогава на портата се появи Джекс, който се връщаше от сутрешното си бягане. Спря, взе писмата, тичешком мина по алеята, пъхна пощата в процепа на предната врата и без да спира, продължи към апартамента си.

Ан се застави да направи закуската. Нямаше да има писмо за нея. Почти никога нямаше. Лайънъл щеше да вземе писмата, да ги разгледа важно, докато си яде препечената филийка, пръскайки мазни трохи навсякъде, после щеше да си ги отнесе на бюрото в кабинета и да продължи все така важно да ги преглежда.

Значи всичко беше наред. Ан сложи яйцата във вряща вода, нагласи кухненския таймер на четири минути и пъхна бекона да се запече. До слизането на Лайънъл всичко щеше да е готово.

Представи си го как вика от вестибюла изненадан: „Днес има нещо и за теб, Ан.“ Ами ако наистина извика така и ако се окаже, че пак е нещо като вчера, как щеше да замаже работата? Щеше да си признае, нямаше да може да постъпи иначе. Тогава не беше ли къде-къде по-разумно да предотврати подобно развитие на нещата, като отиде и сама провери пощата.

Как изобщо й хрумна да я остави на Лайънъл. Бързо изтича във вестибюла, преди мъжът й да се е върнал.

Веднага видя, че няма нищо, което да я разтревожи или изплаши — всички пликове бяха с логото на компания или професионални организации, всички бяха с пощенски печати, — но ги прегледа един–два пъти с треперещи ръце, дори погледна гърба на пликовете, да не би някое да е отваряно и отново запечатано, което би означавало, че вътре е пъхнато нещо напълно чуждо на обичайното съдържание на плика.

Всичко беше наред. Ан въздъхна и изведнъж осъзна, че досега не беше дишала — изпусна задържания въздух бавно, отпусна се и се облегна на вратата. Мигът покой бе прекъснат от гневен вик откъм кухнята. Ан усети и странна миризма — беконът беше загорял. Извиненията вече напираха в устата й, когато бързо се втурна към печката.

— Аз май ви причиних хиляди неприятности.

— Съвсем не. Нямах никакви планове за тази сутрин.

В интерес на истината Валънтайн беше доволен от себе си. Малко неща, мислеше си той, носят такова удовлетворение както самоотвержената помощ, оказана на някого в беда. Нищо не му костваше, беше му интересно да търчи насам-натам и чу какви ли не прочувствени разговори, от които при нормални обстоятелства би бягал презглава.

Единствено съжаляваше, че нямаше фотоапарат да снима госпожа Ледърс в момента, когато й подметна репликата за нейния съпруг. Вал талантливо имитираше чужди физиономии, но бе убеден, че никога не би уловил точно невероятното изражение на внезапен спомен, извикал чувство за вина. Тя дори каза:

— Знаех си, че имаше и нещо друго.

Вал и досега не можеше да се начуди как успя да не се разсмее.

Тогава и двамата стигнаха до заключението, че след като така и така са в Костън, най-разумно беше да отидат до полицейския участък и да съобщят за изчезването на Чарли. За по-сигурно все пак позвъниха вкъщи, за да се уверят дали междувременно не се беше върнал.

Вал предполагаше, че ще ги отведат в специална стая, но полицаят зад гишето само постави жълт формуляр пред госпожа Ледърс и я подкани да го попълни, като й обясни, че ако има нужда от помощ, да се обърне към него.

— Тук има разни странни въпроси — забеляза госпожа Ледърс, докато съвестно попълваше всичко. — Белези, заекване и тям подобни. Код за расови белези. На Чарли не би му харесало.

Вал се загледа в плакатите, нито един от тях не беше весел. Лице на младо момиче, цялото в шевове, синини и порезни рани: „Така става, като не внимавате на пътя“. Светъл лабрадор диша с изплезен език зад затворения прозорец на кола: „Докато се върнете, то може да е мъртво.“ И счупена спринцовка върху телефонния номер на „Гореща телефонна линия“.

Тъкмо беше започнал да научава повече, отколкото всъщност му трябваше, за колорадския бръмбар, когато осъзна, че госпожа Ледърс го пита нещо.

— Какво искат да кажат с тези „особености“?

— Ами нали знаете. Ако е имал татуировка или е носел прашки на вечерня. Такива работи.

Грешка. Госпожа Ледърс се отдалечи на крачка от него и повече не го погледна в очите. Продължи да пише още десетина минути и после предаде формуляра.

— Четвърти раздел, госпожо — каза полицаят и й върна листа. — „Дал сведения“.

— А, да. Извинете. — Госпожа Ледърс написа името си, адреса и телефона. — Да ви се обадя ли, ако се появи?

— Би било добре.

— Той просто излезе на разходка.

Полицаят се усмихна — прииска му се да можеше да получава по пет лири всеки път, когато чуеше това. Щеше да отиде да се гмурка на Карибите, преди да си успял да кажеш „Пиня колада“. Все пак му стана мъчно за старата гъска. Очевидно добре си беше поплакала, преди да успее да дойде в участъка.

Той взе формуляра, предаде го на цивилния служител, вдигащ непрекъснато звънящия телефон, и тъкмо щеше да се залови с работата си, когато типът, дошъл с бабата, се обърна към него:

— Извинете.

— Да, сър?

Но Валънтайн не говореше на полицая. Беше хванал госпожа Ледърс за ръката и нежно я дърпаше обратно към гишето.

— Кажете им за кучето — подкани я Вал.

Госпожа Ледърс разказа всичко на Евадни скоро след като се прибра вкъщи. Евадни не знаеше, че Кенди е била намерена, и се беше отбила да попита за телефонния номер на Хети, за да го добави към обявата.

Беше почти време за обяд и госпожа Ледърс й предложи да хапне супа с препечен хляб. Евадни нямаше търпение да чуе точно какво е станало и прие поканата. Доста се разтревожи, като видя, че домакинята вади консерва с готова супа, но реши, че нищо няма да й стане от една купа. Супата беше ярко оранжево-червена, гъста и доста сладка. На вкус не приличаше на нито един от познатите й зеленчуци.

Любопитството на Евадни, свързано с естеството на обяда, се изпари моментално, щом госпожа Ледърс започна да разказва за нещастията на Кенди. Слушаше обзета от ужас и си представяше какво щеше да й е, ако това се бе случило на някой от любимите й пекинези. Чудеше се как ли щеше да понесе подобно нещо.

— Тя ще се оправи, Хети. Тя е едно смело куче с голямо сърце.

— Така е — отвърна госпожа Ледърс и се разрида.

Евадни заряза екзотичния си обяд, заобиколи масата и прегърна госпожа Ледърс. Залюля я напред-назад, като тихо шепнеше:

— Хайде, хайде — точно както правеше с Пиърс, когато ставаше тъжен, обладан от всички проблеми на света.

— Трябва да ми кажеш кога си идва Кенди у дома. Лично ще те закарам до Костън.

— Благодаря.

— А имаш ли… Извинявай, но тези неща могат да… Искам да кажа, грижите, лекарствата. Надявам се… ако има проблем… ъъъ…

— Много си мила, Евадни, но е застрахована. — А как се беше карала с Чарли за това…

— Чудесно.

Госпожа Ледърс пое дълбоко дъх, изтри си сълзите и каза:

— О, боже, супата ти изстина.

— Не се тревожи. От какво беше, между другото?

— От домати.

— Мили боже — въздъхна Евадни. — Сега ще се оправиш ли? Да остана ли малко при теб? Или да се върна, след като изведа момчетата на разходка?

— Всъщност дъщеря ми трябва скоро да дойде. От Грейт Мисендън.

Госпожа Ледърс вече беше свикнала Евадни да нарича кучетата си „момчетата“, макар едно от тях да е женско. Евадни й беше обяснила, че Мазепа била особено чувствителна и нямало да й хареса да я отделят от другите. — Полин урежда някой да й гледа децата.

На вратата се почука.

— Това е или тя, или някой от полицията — каза Хети.

— О, боже! — Евадни се изпълни едновременно с възторг и любопитство. — И защо им е да идват?

— Искат да им покажа къде точно съм намерила Кенди.

— Е, не мога да не отбележа колко е окуражително. Да демонстрират такава загриженост за едно кученце.

— Чарли също го няма — обясни госпожа Ледърс и преди да отвори, се огледа в едно огледалце дали не се е размазала от сълзите.

— Така ли? — Евадни беше виждала господин Ледърс да влачи Кенди напред-назад из квартала и искрено се надяваше никога повече да не се появи.

На прага стояха униформен сержант и млада жена полицай. Госпожа Ледърс ги покани да влязат, докато си облече палтото. Евадни ги заговори, за да се поотпуснат. Госпожа Ледърс се върна, а полицайката се беше закашляла и не можеше да спре.

— Аз ще дойда с теб — заяви твърдо Евадни. Госпожа Ледърс се поколеба и тя добави: — Полин щеше да дойде, ако беше тук.

Госпожа Ледърс трябваше да признае, че това беше истина и всъщност би се радвала на компанията на Евадни. Полицаите бяха паркирали колата си в края на уличката, няколко жени вече се бяха струпали наблизо и гледаха любопитно.

Четиримата излязоха от къщата. Госпожа Ледърс се спъна в туфа трева и сержантът я хвана под ръка. Убедена как всички ще си помислят, че е арестувана, Хети цялата почервеня от срам. Евадни обаче вървеше до нея изключително самоуверено и махаше с ръка на всеки минувач. Именно тя поведе полицаите към Картърс Ууд.

Навлязоха между дърветата и госпожа Ледърс пое нещата в свои ръце. С наближаването на мястото, където беше намерила Кенди, стъпките й ставаха все по-бавни. Накрая вече трябваше да стисне ръката на Евадни, за да продължи. За нейна изненада, щом показа мястото, жената полицай й каза, че може да се прибира.

Евадни беше доста разочарована, че приключението свърши едва ли не преди да е започнало. Край строежа до кръчмата се беше събрала тълпа зяпачи, любопитни и щастливи, че нямат нищо общо. Няколко души се опитаха да разберат какво става, докато госпожа Ледърс минаваше покрай тях, но тя видя колата на дъщеря си, паркирана на улицата, и забърза към къщи. Евадни също ускори крачка към своя дом и веднага включи печката да си сготви нещо, за да премахне необичайния вкус в устата си, останал от странния обяд у госпожа Ледърс. После изведе пекинезчетата на дълга разходка. На всеки няколко метра, сетеше ли се за Кенди, спираше, гушваше някое от кученцата си и го притискаше до гърдите си с чувство на облекчение. Макар и изненадани, кучетата — любезни както винаги — не протестираха.

Чарли Ледърс лежеше в дупка, пълна с мека шума, на петдесетина метра от мястото, където беше намерена Кенди. Екипът с камерата и фотографът вече си бяха тръгнали. Почти беше свършил работата си и експертът от „Съдебна медицина“ към полицията доктор Джордж Булард. Двама служители на моргата седяха на пън наблизо, пушеха, разправяха си вицове и се чудеха кой е най-добрият начин да избереш печеливш лотариен билет.

Главен инспектор Том Барнаби хвърли бърз поглед на трупа и веднага му се отщя да гледа повече.

— Понякога, Джордж, направо не знам как успяваш да задържиш храната в стомаха си.

— Въпрос на навик.

— Какво е станало с лицето му? — попита сержант Трой, момче за всичко и постоянен личен досадник на инспектора. — Не е останало много от него май.

— Среднощен пир — отвърна доктор Булард. — Някакво животно го е ръфало, бих казал.

— Боже мой, дано да е някое проклето животно — намеси се Барнаби с глас, който издаваше надигащия се гняв в гърдите му. — Само канибализъм ни липсва.

— Хайде, момчета — викна д-р Булард и свали ръкавиците си, напъха ги в торбичка за еднократна употреба. — Вече можете да го карате.

— От колко време мислиш, че лежи тук? — попита Барнаби.

— О… Сигурно от снощи. Определено от не повече от двайсет и четири часа. Това му е хубавото на удушването с въже. Моменталното задушаване помага да се установи точното време на смъртта. — Докторът се изправи, изтупа листата от панталоните си. — Е, хайде, аз тръгвам. Поздрави на Джойс. Как е потомството?

— Добре, благодаря.

— До утре сутрин сигурно ще съм готов с доклада и ще ти го пратя.

Барнаби се загледа след отдалечаващия се доктор, който, вдигнал глава към небето, вдишваше есенните аромати на гората с явно удоволствие.

— Това би било чудесно заглавие на автобиографията, която, сигурен съм, тайно пише.

— Кое? — попита сержант Трой, застанал достатъчно далече, за да не пречи на гробарите да си вършат работата.

— „Хубавото на удушването с въже“. Хайде да се връщаме в участъка.

— Минава обяд, шефе. Няма ли да се отбием в кръчмата? Само ще си взема наденичка, яйце и пържени картофи.

— Храносмилателната ти система явно действа безотказно.

Новината светкавично се разпространи из Фърни Басет. От Картърс Ууд бил изнесен труп. Криминалистите пристигнаха на местопрестъплението, извадиха всякакви интересни джаджи от микробуса си, сложиха си найлонови гащеризони, ръкавици и боти и изчезнаха в гората.

Сержантът и младата жена полицай, които преди това бяха ходили у госпожа Ледърс, отново се появиха пред дома й. Този път им отвори нисичко, чернокосо момиче на не повече от шестнайсет, но се оказа, че е двайсет и три годишната дъщеря на госпожа Ледърс.

— Сега пък какво има? — допита тя и сложи ръце на кръста.

— Може ли да поговорим с майка ви? — помоли униформената служителка. Все още не бе надживяла етапа, в който придаваше на гласа си специален тон, подсказващ, че може би ще последва неприятна новина. Любезен, внимателен, леко тържествен. Чист подарък за евентуалните заподозрени, помисли си сержантът, но човек трябваше да е снизходителен към новаците. Все някога ще го преодолее.

— За днес май й стигат тревогите, не мислите ли?

— Няма нищо, Полин — викна госпожа Ледърс от кухнята.

Всички влязоха във вестибюла, където сержантът отклони поканата за по чаша чай. „Още по-добре — помисли си Полин, — щото аз определено нямаше да седна да правя чай сега.“

— Днес сутринта сте съобщили за изчезването на вашия съпруг, госпожо Ледърс. Чудехме се дали не бихте ни показали някоя негова снимка?

— За съжаление, нови снимки няма — отвърна тя и неспокойно погледна към сержанта, после отиде до бюфета и извади един албум. — Защо ви е?

— Просто ще ни помогне при разследването, госпожо Ледърс.

— Това има ли нещо общо с всичките коли, дето са спрели край гората? — попита Полин.

— Тази е най-скорошната. — Госпожа Ледърс им подаде снимка на дребен холеричен, намръщен мъж. Държеше пушка, а в краката му лежаха няколко убити птици. — Отпреди около осем години е.

— Благодаря! — Сержантът сложи снимката в портфейла си.

— Попитах ви нещо — настоя Полин.

— Да, има — призна полицаят, нямаше смисъл да отрича. Сигурно половината село беше видяло да изнасят носилката от гората. Сержантът внимателно подбра следващите си думи. — Всъщност открихме тяло на мъж. Засега не можем да кажем нито кой е, нито как е умрял.

Госпожа Ледърс се опита да промълви нещо, но устните й изведнъж се бяха сковали. Не можеше да отрони и дума. Втренчи поглед в Полин, която хвана ръката й и здраво я стисна.

— Аз ще ги изпратя, мамо. Ей сега се връщам. — Вече до вратата, тя тихо попита — Той е, напи?

— Не знаем още със…

— А, значи да не се надяваме твърде много, а? Само да стискаме палци.

— Моля? — не повярва на ушите си полицайката.

— Тоя мръсник й съсипа живота. Да ви кажа право, и сама щях да го направя още преди години, ако знаех, че ще ми се размине.

Валънтайн и Луиз вечеряха на най-горния етаж на кристалния си дворец. Къщата имаше изключително гъвкава архитектура и почти навсякъде можеше да се спи или яде. Във всички стаи имаше легла: дивани, покрити с ярко оцветени копринени кувертюри или рошави животински кожи. Кухнята беше на приземния етаж, на едно ниво с гаража. Понякога се хранеха там. По-често обаче използваха „немия сервитьор“ — красив подгреваем контейнер от неръждаема стомана, с формата на куб, окачен на черни каучукови кабели. Той тихо се плъзгаше нагоре-надолу в прозрачна шахта, издигаща се като могъщ обелиск точно в центъра на къщата.

Обикновено двамата си поделяха отговорностите по готвенето, но тази вечер Валънтайн бе загубил толкова време в грижи по госпожа Ледърс, че Луиз беше напазарувала и приготвила вечерята сама. Токачка с бяло вино, картофи в сладък сос и салата от кресон. Печени праскови с „Амарето“ и домашно приготвени кафяви сладки. Виното беше „Кеселщат ризлинг“.

Традиционно разговорът минаваше неусетно от тема на тема, обсъждаха книги, музика или театър. Понякога безобидно се шегуваха със стари отсъстващи приятели. Преди, когато сърцата на двамата бяха като камък, такива приятели безмилостно биваха размазвани с ирония и сарказъм, но болката от нещастието, преживяно и от двамата, ги беше променила.

Случваше се Вал да говори за работата си, но рядко. Барли Роско, момчето, донесло богатството на Вал, беше само на седем години и неминуемо ежедневните му преживявания, макар невероятно, вълшебно авантюристични в сравнение с живота на обикновените му връстници, не можеха да са особено интересна тема за разговор между улегнали люде.

Тази вечер, като всички в селото (с изключение на семейство Лорънс), Вал и Луиз обсъждаха зловещото откритие в Картърс Ууд. И пак като всички бяха убедени, че умрелият е Чарли Ледърс.

— Първо, той е изчезнал — сви един от пръстите си Валънтайн. — Второ, именно неговото куче беше намерено близо до мястото, при това ужасно пребито. И трето, нито един човек не го харесва.

— Това, че не го харесват, не значи да…

— Истинска досада. Сега ще трябва да намерим някой друг да ни поддържа градината.

— Той идва… идваше само за по няколко часа седмично. И аз мога да върша тази работа. Виж къщата в църковния двор наистина ще усети липсата му. Което ми напомня… — и разказа на Валънтайн за срещата си с Ан Лорънс предния ден, когато си говориха за изчезването на Карлота. — Няма начин да е изпаднала в подобно състояние само заради някаква си кавга. Трепереше, даже се тресеше… почти не можеше да говори.

— Може тя да е видяла сметката на Чарли.

— Хич не е смешно, Вал.

— Едно убийство не може да е смешно.

— По-скоро е…

Луиз млъкна, но моментално разбра, че беше твърде късно. Трябваше да спре, преди да е изрекла думите на върха на езика й. А постоянно се стараеше да внимава. Все мислеше, предвиждаше. И така постъпваше от нощта преди месеци, когато за първи път си каза мнението и стана ясно, че двамата никога нямаше да стигнат до съгласие по този въпрос. Преди не беше виждала брат си да се държи по начина, по който се бе държал тогава. Беше като луд. Той, разбира се, наистина се беше побъркал, малко или много. — По-скоро е кой?

Думите лежаха на сърцето й като следи от бич.

— Извинявай, Вал.

— Една грешка и сега ще трябва да плаща до края на живота си, така ли? — Той стана, взе си коженото яке от облегалката на стола, рязко напъха едната си ръка в ръкава и наметна дрехата на раменете си.

— Недей! — Луиз тичешком заобиколи масата, вече, без да се замисля толкова какво ще каже, след като белята така и така бе налице. — Не ходи там. Моля те.

— Ще ходя, където си искам — тросна се той и хукна по витата стъклена стълба. Стигна долу и се обърна да я погледне втренчено — лицето му не изразяваше нищо, но очите му горяха. — Ако нямаш какво друго да правиш, освен да критикуваш единствения човек, който ме кара да се радвам, че съм жив, ти предлагам да си намериш друго място, където да се занимаваш с това.

Естествено, някой се беше обадил в дома на семейство Лорънс. Жената, изглежда, си мислеше, че Лайънъл Лорънс, когото тя упорито наричаше „Ваше преподобие“, би искал да посети госпожа Ледърс в ролята си на „Божи служител и утешител“.

Лайънъл много се дразнеше от факта как всички в селото си мислеха, че който някога е бил свещеник, си остава такъв за цял живот. Все още често му викаха „пасторе“ и от време на време се обръщаха към него с молба да разреши безнадеждни ситуации, които изобщо не му влизаха в работата. Винаги отказваше, но хората можеха да бъдат невероятно упорити, дори направо неприятно упорити. В конкретния случай Лайънъл зададе няколко разумни въпроса, и се почувства задължен да отклони предложението. Явно трупът все още не беше категорично разпознат. Лайънъл не бе от притеснителните, но дори и той отказа да предлага утеха на вдовица, чийто мъж всеки момент можеше да цъфне на вратата.

А и основната му грижа точно сега беше собствената му съпруга. Съобщи й новината и тя реагира доста обезпокоително. Ан подскочи и го сграбчи за ръката — къде, ама къде точно е бил открит мъртвецът и кога точно е станало всичко; не преставаше да пита едно и също. Тресеше я, очите й гледаха диво, кожата й направо пареше и той предложи да извикат лекаря. Тогава тя се успокои. Или поне се престори. Лайънъл виждаше как се мъчи да изглежда по-спокойна, но замъглените й от тревога очи подскачаха и блуждаеха из стаята. Накрая успя да я убеди да си легне. После отиде в кабинета си, внимателно сложи няколко цепеници от ябълково дърво в огъня и потъна в посланията на свети Павел. Скоро умът му отново се върна към постоянната тема за размисъл и за милионен път се зачуди къде може да е Карлота сега и какво ли прави. Дали беше стигнала до Лондон и попаднала сред крадци и мошеници? Или се е опитала да пътува на автостоп и я е взел някой, дето си пада по млади момичета? Дали в момента не лежеше безжизнена в някоя пустош с разкъсани дрехи и пола върху лицето й…

Лайънъл ахна, изненадан от живия образ, който мисълта провокира в съзнанието му, и завъртя пламналото си лице към стената. Имаше и по-безопасни теми за размисъл, като спомените му за времето, когато момичето живееше в дома му. Двамата разговаряха, докато се разхождаха из градината или седнали сред хаоса на стаята й. Проявата на съчувствие и бащинска загриженост от негова страна, които зажаднялата за обич Карлота попиваше като сюнгер. Всичко, от което се нуждаем, е любов — наивният химн от юношеските му години, — казваше й самата истина. А той можеше толкова много да й даде.

Напрежението се отразяваше зле на стомаха му. Лайънъл отиде да си стопли малко мляко. После отново се настани във фотьойла си, с тъга отбеляза, че жена му продължава нервно да се разхожда над главата му, и се върна към целомъдрените прости истини на свети Павел.

Хубаво беше човек да е наясно, че е поел по правия път.

Евадни Плийт също се канеше да си ляга. Беше извела кучетата за последен път да полудуват преди лягане, беше разменила мрачно поздрави със селяните, които срещаше от време на време, и сега вече беше настанила кучетата в удобните им кътчета за през нощта. Всички си имаха различни легла или кошници и спяха в кухнята. Отначало беше опитала да спи с тях в спалнята, но за нейно съжаление трябваше да се откаже от идеята. Толкова ревнуваха едно от друго. Всяко искаше да се пъхне под одеялото й и започваха да се боричкат за място до нея. След като най-сетне постигнеха някакво съгласие, това или онова куче започваше да се мие или пък ставаше да пие вода. Накратко, беше по-лошо, отколкото да седиш на пейките за зрители на Кръфтс6.

Евадни си каза молитвите, в които не забрави да спомене Хети и кученцето й, оправи възглавниците си и се сгуши под красивия юрган, който сама беше ушила. (Не искаше и да чуе за олекотените завивки, които според нея си бяха прости пухени юргани с по-засукано име, напъхани в съвсем ненужна чанта.)

За разлика от обикновено този път не можа лесно да заспи. Съобщението, че са открили труп в гората, не й даваше мира. Както и мисълта, която беше дори още по-ужасна, че недалеч от мъртвеца е намерена Кенди — почти мъртва. На Евадни й беше и неудобно, задето винаги бе смятала господин Фейнлайт за доста заядлив човек, а сега го беше видяла в друга светлина. Той беше проявил такава доброта към Хети, когато тя толкова се нуждаеше от това.

В стаята нахлуха ярки лунни лъчи. Студената светлина очертаваше украшенията и картините в стаята на Евадни и тя реши, че това я разсейва. Стана да пусне пердетата.

Оттатък пътя светлина заля и градината на къщата в църковния двор. Сигурно в преследване на жертвата си животно беше минало покрай халогенната лампа и тя се бе включила. Често се случваше. Евадни си спомни как Ан Лорънс обсъждаше колко е досадно, но заради сигурността на къщата си заслужава да не обръщат внимание на подобни инциденти.

Евадни разтри очи и се вгледа по-внимателно. През последните няколко седмици през нощта все по-често някой идваше и заставаше под кедровото дърво. И сега пак беше там. Въпреки разстоянието Евадни определено усещаше напрежението в очертанията на силуета му. Беше се изпънал като струна на лък. Зачуди се колко ли време ще чака този път. Изведнъж се отвори прозорец, не този на Карлота, както очакваше Евадни, а прозорецът на апартамента над гаража. Младежът, който живееше там, се надвеси навън. Евадни чу смях и след секунда-две тъмносинята дървена врата в зида се отвори. За изненада на Евадни фигурата под дървото почти тичешком пресече алеята и влезе през портата. Обърна се да я затвори, светлината падна върху лицето му и тя видя, че човекът беше Валънтайн Фейнлайт.

Евадни затвори прозореца и се насочи към кадифеното столче до леглото си. Седна с неприятно напрегнато чувство в гърдите, което трудно можеше да си обясни. Почти не беше разговаряла с младежа, който возеше Лайънъл Лорънс насам-натам, но знаеше, че не го допускат в къщата, и не вярваше госпожа Ан Лорънс да наложи такова правило без основателна причина. Освен това и Хети Ледърс — едно от най-добрите същества на този свят — беше заявила, че го мрази.

Накрая Евадни си легна, без да намери покой. Имаше чувството, че внезапно тъмна сянка е паднала върху ума й. Вече й се искаше да не бе видяла припрения спринт през тревата.

Основният бар на „Ред Лайън“ беше пълен до козирката, но атмосферата определено не бе весела. Събитията от деня не само не предизвикаха поява на вълнуващи клюки и шумни предположения, а сякаш бяха подействали потискащо на посетителите на кръчмата — хората си бъбреха с приглушен шепот.

Валънтайн Фейнлайт беше напълно прав, когато заяви, че Чарли Ледърс не беше симпатичен на никого. Въпреки това предполагаемата му смърт бе накарала всички да оклюмат. То се знае, че има внезапна смърт — случваше се постоянно, няма спор. Този път обаче беше твърде близо до дома. Все още не можеха да разберат как е станало и всички бяха направо унили.

Кръчмарят предложи да съберат помощи за вдовицата и всички се отзоваха с готовност, защото нямаше човек, който да не харесваше Хети и да не й съчувстваше, кръчмарят сложи голям стъклен буркан на тезгяха и до края на вечерта той се напълни до половината. В интерес на истината, помисли си собственикът малко разочарован, в него като че ли имаше повече пари, отколкото в касата му. Хората си тръгнаха трезви, както бяха дошли. Излизаха тихо и бързо се прибираха по домовете си на групички. Никой не тръгна сам.