Глава тринайсета

Точната дата на сребърната сватба на Том и Джойс Барнаби — 12 септември — се падна в неделя. Но понеже и те като повечето хора се бяха оженили в събота, решиха, че предпочитат да празнуват на самия ден. А и както беше казала Къли, всяко уважаващо себе си тържество, така или иначе, щеше да обхване и двата дни.

Съботата бе доста студена и със съвсем малко слънце. Сутринта беше странна, а следобеда времето едва се влачеше. След закуска Барнаби нареди съдовете в съдомиялната, а Джойс отиде да си направи косата. Когато се върна, пиха кафе и изчетоха съботните вестници от начало до край, а все още не беше станало време за обяд.

— Харесва ли ти косата ми така?

— Добре е.

— Реших за такъв специален ден да е малко по-различна.

— Чудесно изглежда.

— На мен пък не ми харесва.

— Хубава е.

— Преди беше по-хубава — изпъшка Джойс. Изрита вестниците от канапето и вдигна краката си. После пак ги спусна на пода.

— Иска ми се вече да е осем часът — каза Барнаби.

— Е, да, ама не е. А е дванайсет без двайсет.

— А кога ще си получим подаръците?

— В седем, като дойдат децата и отворим шампанското.

— Не може ли аз да си получа моя сега?

— Не.

Барнаби въздъхна, сгъна културните страници на „Индипендънт“ и отиде в коридора. Сложи си шала, старо яке и излезе. Извади по-широка вила от бараката в градината и започна да разрохква земята около целогодишната декоративна трева. После взе кофата с разтворен във вода тор и изсипа смрадливата течност около корените.

Бедата на днешния ден, помисли си той, че до такава степен е зареден с романтика и сантименталности, та просто не е в състояние да ги вмести. Специален ден без съмнение, но същевременно и най-обикновен, който трябва да се изживее приятно и по обичайния начин.

Закуската в леглото, нещо, което почти не си спомняше да му се е случвало през живота, не беше изобщо приятно преживяване. Джойс му донесе поднос с красива роза в кристална ваза и той седеше вдървено изправен, облегнат на възглавниците, вдигнати на таблата на леглото, и се опитвате да си натопи кифлата в кафето, без да го разлее.

Джойс седна до него със своя поднос и започна да яде грейпфрут, като го засланяше с една ръка, за да не опръска всичко наоколо с лепкавия му сок, и сто пъти рече: „Не е ли хубаво?“ Като се пресегна през леглото да включи радиото, събори розата.

И закуската продължи в тоя дух до края. Барнаби изведнъж разбра как се беше чувствала дъщеря му в деня преди всяка премиера. Къли му беше разказвала. Опитва се да спи колкото може по до късно, мотае се със закуската, отива в театъра по обяд, макар да няма какво да прави там и само се пречка. Намира компания за обяд, взема си някой филм да гледа вкъщи и пак й остават още три часа, които се чуди как да убие. Опитва се да си почине да си преговори репликите. А последният час минава с бясна скорост.

С Джойс бяха попаднали в същия кошмар. Беше нелепо. Защо да не си е като всяка нормална събота? Барнаби видя, че жена му гледа през прозореца на кухнята. Помаха й, тя му отвърна с доста скована усмивка, докосвайки косата си. Той върна кофата до торището и запя: „Какво значение има денят…“

Сандъкът беше изчезнал от гаража. Стана му интересно. Като каза на Джойс, че сандъка го няма, тя му обясни, че в него имало стол — на неин колега от театралната група, който се местел в ново жилище и нямал място за него. Вчера дошъл да го вземе човекът, на когото колегата й бил подарил въпросния стол. И това беше.

Барнаби сложи още тор в кофата, напълни я с вода и започна да подрязва храст, станал прекалено огромен. Останалата част от предобеда мина особено приятно и когато Джойс го викна за обяд, той се изненада колко бързо бе минало времето.

След това тя обяви, че трябва да излезе, затова Том дремна, погледа спортно предаване по телевизията, дремна пак и към пет часа си направи чаша чай. Джойс се върна едва към шест. Беше ходила на кино, на „Да разлаем кучетата“, който бил невероятно хубав филм и непременно трябвало да го гледат и на видео.

Барнаби не попита защо не го бе поканила да идат заедно на кино. Всеки се справяше както може с този странен, непознат вид ден — той, правейки това, което си беше обичайно през почивните дни, но с малко повече въздишки, а Джойс си запълваше времето, като ходеше насам-натам.

В шест часа и двамата бяха в спалнята и се преобличаха. Барнаби си сложи доста твърда колосана бяла риза и тъмносин костюм с жилетка. Докато си нахлузваше лъскавите черни чорапи, наблюдаваше как Джойс се гримира пред увеличително огледало, ярко осветено от подвижния лампион. Беше с кафява фуста, поръбена с дантела, която Къли преди много време бе кръстила „фройдисткия комбинезон на мама“.

Внезапно на Барнаби му хрумна, че неговият подарък за годишнината, така внимателно измислен, красиво изработен и разкошно опакован, бе просто безполезен. Разкошен, но без никаква реална полза. Къде, моля ви се, но света, като изключим илюстрациите в старите книги с детски приказки и филмите от трийсетте, жените седят, хванали огледало в една ръка, докато се решат с другата? Трябваха им и двете ръце и добро осветление. Той въздъхна.

— За бога — каза Джойс.

Беше си купила нов костюм за случая. Цикламен с черен ширит. Някакъв „Шанел“ или нещо такова. Цветът изглеждаше по-ярък, отколкото в магазина, и не си пасваше с червилото й. Обеците вече й убиваха, но май бяха единственото нещо, което изглеждаше наред. Гримът трябваше да издържи цялата вечер и съответно бе сложила доста повече от обикновено, а сега се чудеше дали да не го махне и да започне отново. Всеки разправя как колкото е по-възрастна една жена, толкова по-малко грим трябва да слага. Едва се сдържа да не въздъхне на свой ред. Само това им липсваше тази вечер. И двамата да лъхтят като астматици.

През последните, двайсет минути Барнаби непрекъснато надничаше през прозореца и извика:

— Ето ги.



Първата бутилка „Мам Кордон руж ’90“ бе отворена и всички пиха по чаша. Къли и Никълъс извикаха: „Поздравления!“, и връчиха своите подаръци. Джойс получи сребърен медальон с датата на сватбата, гравирана на гърба, и снимчица на Джойс и Том вътре. Беше им доста непозната — Къли сигурно я беше изрязала от снимка, която е направила при някоя от почивките им преди години. На Барнаби подариха семпли квадратни ръкавели, гравирани по същия начин и поставени в синя кожена кутийка.

Джойс подари на съпруга си кожен органайзер с тънка сребърна табелка, закрепена с винтчета на специално удебеления капак. На табелката бе гравирано името му с красиви калиграфски букви и годините 1973–1998.

Барнаби изкоментира колко красив е подаръкът и как с него най-сетне ще стане организиран човек. Къли добави, че е крайно време. Пресушиха чашите си, напълниха ги отново и Джойс отвори своя подарък.

Ахна от изненада и удоволствие — типичното поемане на дъх с протяжно „ах“, когато бе щастлива.

— Том! Това е най-… красивото нещо… което някога съм… съм…

Тя го целуна. Барнаби се усмихна и прегърна жена си. Гледаше я как протяга огледалото на една ръка разстояние, точно както си я беше представял. Но флуоресцентната светлина в кухнята не бе много дискретна. През лицето на Джойс премина сянка. Беше си сложила прекалено много грим. В огледалото не се видя така, както се виждаше в ума си. Изглеждаше стара и доста строга. Дори изпита.

— Червилото май не ми отива.

— Мамо, на никого нищо не отива в този ужасен свят. Аз изглеждам най-малко на сто.

— А аз — галантно подметна Никълъс — изглеждам като съществото от черната лагуна.

— Като говорим за осветление, дали да не включим лампите в градината, тате? За сигурност?

— Добре.

Беше монтирал седем лампи, скрити в зеленината. Те бяха свързани с даймеров ключ, който Барнаби бавно завъртя до крайното му положение. Ефектът беше забележителен — сякаш бе направил магия и градината се бе превърнала в театрална сцена с декор на гора край Атина, а зад кулисите Оберон и Титания чакаха да излязат на сцената. Като се върна в кухнята, някой звънна на вратата и Къли реши точно в този момент да се обади набързо по телефона.

Щяха да вземат такси до метростанцията Ъксбридж и да стигнат до града, а на връщане мислеха да пътуват с такси. Най-близката станция до Монмаут Стрийт беше на Тотенхам Корт Роуд и в осем часа в събота вечер и в станцията, и по тротоара бе пълно с шумни компании, решили да се позабавляват. До „Мон Плезир“ бе само десет минути пеша, но на всички им изглеждаше много повече.

В ресторанта ги посрещнаха сърдечно, настаниха ги на тяхната маса и им дадоха менюто. Барнаби се огледа. Не беше очаквал заведението да изглежда както тогава — щеше да е глупаво след цели двайсет и пет години, — но се изненада, че му се струва много малко. Не си спомняше къде бяха седели тогава, но не беше забравил, че от време на време бе поглеждал през прозореца и бе изпитвал съжаление към хората, които минаваха отвън, задето никога, ама никога, дори и да станеха на сто години, нямаше да доживеят да бъдат толкова щастливи, колкото беше той.

Погледна към Джойс, но тя четеше менюто. Той разгледа своето и установи, че няма нито „Бьоф Бургиньон“, нито малинова торта. Стана му неприятно. И двете бяха класически френски ястия. Очакваш да ги намериш в листата на едно френско бистро.

— Нямат пържола с черен пипер, Том. — Джойс му се усмихваше от другата страна на масата. Беше си свалила обувките с високи токчета и разтриваше стъпала в прасците си, за да ги стопли.

— Моля?

— Това ядохме тогава — обясни тя на другите. — И кайсиева торта.

— Е, още я предлагат — уточни Къли.

Барнаби си замълча. Беше започнал да мисли, че цялата тая работа, предложена от Никълъс и приета така възторжено от него самия, беше грешка. Джойс с основание се колебаеше, а той взе, че я убеди. Миналото наистина бе един съвсем друг свят, където нещата бяха различни.

Поръча си канапе с лук и сметана, зелена салата, барбун с копър и гарнитура от пресни картофки и грах, както и ябълки с калвадос. Джойс си поръча същото. Къли и Никълъс решиха да хапнат гъби по гръцки, свински крачета със сос от горчица, зелен фасул и пържени картофи, а за десерт круши с ванилова сметана. Пиха червено вино „Мускадет“ и „Сандеман“.

Едва бяха започнали основното ястие и разговорът почти замря, а Барнаби веднага разбра защо. Къли и Никълъс не говореха за себе си. Като изключим доволните коментари за храната, уверенията, че си прекарват чудесно, и няколкото учтиви въпроса на Къли към баща й за градината, почти нищо не бяха казали. Барнаби реши да пораздвижи духовете.

— Е, Никълъс. Нещо да се чува за прослушване?

— Да! — викна Никълъс. — Ще играя Долабела в „Антоний и Клеопатра“. Да го изкашляш и да го изплюеш. Дори не съм…

— Нико — изгледа го Къли.

— Мм? О, да… извинявай.

— Какво? — попита Барнаби, като гледаше ту единия, ту другия. — Какво става?

— Няма да говорим за себе си — каза Къли.

— И защо, моля ви се? — вдигна очи към дъщеря си Джойс, удивена.

— Защото това е вашата специална вечер. На теб и на татко.

— Така е — каза Никълъс, макар и не толкова убедено.

— Не ставайте глупави — отсече Джойс. — Ако трябваше да си седя и да си приказвам само с баща ти цяла вечер, можехме да си стоим вкъщи.

— Разбра ли сега, Никълъс? — вдигна вежди Барнаби. — Хайде да чуем за Долабела.

— Освен това е дубльор на Лепидий — въодушевлението бе стоплило гласа на Къли. — Много по-голяма роля с някои страхотни реплики.

— Моята любима реплика, Том — съвсем между другото, — е „Сега не е време да си угаждате скришом“.

Изкуственото остроумие доста се понрави. Къли се засмя, Никълъс се засмя. Джойс, която бе преполовила третата си чаша „Мускадет“, толкова се смя, че чак се разхълца. Барнаби тайно си погледна часовника под красивата колосана салфетка.



Докато се прибираха с таксито, малко повече от „наквасени“, както би казал Джекс, Барнаби се замислили колко тъпо бе преминал денят. Е, не денят беше виновен за това. Горкичкият ден. Беше си съвсем обикновен, от който обаче бяха очаквали чудеса. Нищо чудно, че в крайна сметка се бяха разочаровали.

Барнаби въздъхна и чу жената на своя живот тихо да ръмжи до него. Прокара пръст по стегнатата си яка, да я разхлаби, и забеляза, че Джойс си беше свалила обувките. Прииска му се и на него да се събуе. И изобщо всичко да свали. Да си сложи стария градински панталон и удобния пуловер. И все пак, защо да не погледне нещата откъм светлата им страна — скоро щеше да бъде неделя. Беше му разрешено да закусва бекон с яйца в неделя.

Тримата продължаваха да си бъбрят. Барнаби с удоволствие, но и с изненада научи от Джойс, че Къли и Никълъс ще преспят у тях. Не се беше случвало от няколко години — последния път бяха напуснали предишната си квартира и изнесли багажа си на склад и трябваше да чакат шест седмици, докато се освободи новото им жилище.

Беше минало полунощ, когато таксито спря пред Арбъри Кресънт номер 17. Дванайсет и петнайсет, неделя, тринайсети септември. Истинската дата. Имаха втори шанс да направят от обикновеното необикновено. Дали от виното, дали от внезапно нахлулите спомени, Барнаби бе обзет от натрапчивото желание да преобрази мига.

Докосна ръката на жена си.

— Исках само да ти кажа…

Но тя говореше с Никълъс. Той плащаше на шофьора и искаше дребни за бакшиша. Барнаби бръкна в джоба си.

— Имам само това.

— Всичко е уредено, скъпи.

Джойс беше дала петстотин лири и излизаше от таксито. Около тях бе пълна тишина. Съседите на Барнаби си бяха легнали, останалите пет къщи на уличката също бяха тъмни.

Барнаби пъхна ключа във входната врата и в този момент взе решение. Щеше да остави деня да си мине на спокойствие. Щеше да престане да мисли за отпразнуването му. Той беше човек на петдесет и осем години, а не дете, което очаква вълшебства и фойерверки само защото бяха настъпили двайсет и четири часа, на които придаваше особено значение. В края на краищата нима целият му живот не беше от особено значение в един или друг смисъл? Самата му обикновеност бе причина за празнуване. Имаше всичко, което би могъл да иска човек. Обработвай си градината, каза си той строго. Отглеждай си растения. Бъди доволен от това, което имаш.

В кухнята мръсните чаши и бутилките от шампанско бяха още на масата. Всички си свалиха палтата. Джойс попита дали някой иска чаша чай. Къли се прозина и каза, че ако не легне скоро, ще падне, а Никълъс поблагодари на Том и Джойс за страхотната вечер и чудесното прекарване. Барнаби се доближи до прозореца на кухнята и се загледа в своята градина. Наслади се на красиво осветените растения, бе впечатлен от магнетизма на тъмните сенки.

Той примигна и погледна, затвори очи и отново погледна. На тревата имаше нещо. Нещо много голямо и сияещо. Том приближи лице до прозореца и примижа. С частица от съзнанието си долови, че някой отваря вратата на кухнята и излиза навън.

Беше косачка. Сребърна косачка. Всеки детайл бе боядисан в сребристо. Дръжките, колелата, кутията за окосената трева — всичко. В средата на дръжката с лъскави сатенени панделки бяха привързани десетки сребристи балони.

Барнаби наклони глава и ги загледа как се полюшват леко на фона на тъмното, осеяно със звезди небе. Имаха формата на сърца и на тях беше написано нещо, което точно в момента, по някаква причина, Барнаби не можеше да прочете.

И зазвуча музика от отворените прозорци на хола, откъдето надникнаха усмихнатите лица на дъщеря му и нейния съпруг. Беше групата „Холис“ и тяхната песен „Въздуха, който дишам“.

— Мисля, че май съм настинал — каза Барнаби на жена си, която бавно идваше през тревата към него. Той извади голяма бяла носна кърпичка и шумно се изсекна.

Джойс го хвана за ръка и тихо запя:

— „Ако можех да си пожелая нещо… Мисля, че щях да откажа… Не мога да измисля нищо, което да ми трябва… нито цигари, нито сън, нито…“ О, Том! Забравих.

— „Нито светлина…“

— Точно така. „Нито светлина, нито звук, нито за ядене, нито книги за четене…“

— „Когато те обичам…“

Той я прегърна, тя се сгуши в обятията му и отпусна глава на рамото му. Над тях се събираха все повече и повече звезди, а те стояха тихо, здраво прегърнати, сякаш да се предпазят от безмилостния ход на времето, променящо всичко. Сетне затанцуваха.

Загрузка...