Сигурно място

Глава пета

Този път Джордж Булард удържа на думата си. Когато на следващата сутрин Барнаби застана до бюрото си, докладът за смъртта на жертвата вече беше там. Както и сержант Трой, който задълбочено четеше.

— Какво става?

— Моля?

— Ти никога не идваш преди мен.

— Знам. Винаги успявате да ме изпреварите. Затова реших днес да се постарая малко повече от обикновено.

— Не обичам промените около себе си, Трой. Така че недей да объркваш нещата, ясен ли съм?

— Да, шефе.

— Добре. Какво е заключението?

— Удушен с въже, което вече ни е известно. Само дето тука пише „много тънка жица“. Предполагам, че криминалистите ще ни кажат повече подробности. Заклет пушач. Открит е в четири и половина вчера следобед, а е бил мъртъв от около шестнайсет часа.

— Значи някъде около полунощ във вторник.

— Вечерта преди това добре си е хапнал. Някакво месно ястие, зеленчуци, ориз, вероятно във формата на пудинг. След това е пил бира, примесена с парченца свинско…

— Ако обичаш… Още се опитвам да си смеля закуската.

Барнаби взе доклада и прелисти на следващата страница. Почете малко, после го остави и се захвана с голям плик, оставен до фотографията на жена му и дъщеря му, поставена в сребърна рамка. Извади от плика няколко черно-бели снимки и ги пръсна на бюрото си.

— Не ми харесва това, Трой.

На кого ли пък би му харесало, помисли си сержант Трой, загледан в изпъкналите ужасени очи, размазаните остатъци от бузи и изплезения почернял език, също доста нагризан. Напомняше му на чудатите водоливници по старите църкви. На тях или на майката на Морийн.

— Изглежда — обади се Барнаби и почука с пръст по доклада на патолога, — други наранявания не е имало. Под ноктите му не са открити нито кожа, нито косми, нито власинки.

— Значи не се е съпротивлявал.

— Всеки се съпротивлява, ако има възможност. Но в случая, след като веднъж са метнали жицата, около врата му, този тук не е имал никакъв шанс.

— Брей. Силни ръце ще да е имал.

— Да. Ледърс е бил на около шейсет. Не е млад, но пък чак крехък или пък грохнал… Да удушиш някого точно по този начин, изисква здрави мускули. И още нещо бих добавил — трябва да си наясно как се прави.

— Мислите, че и друг път го е прилагал ли, шефе?

— Чак дотам не бих стигнал. Но това определено не е част от ежедневните занимания вкъщи или в градината.

— Може да се е упражнявал върху пъпеш.

— Какво?

— Като убиеца от „Денят на чакала“.

Барнаби затвори за миг очи, постави двата средни пръста на лявата си ръка на челото и пое дълбоко дъх. След това събра снимките.

— Искам да бъдат изложени в залата за заседания. Организират една за този случай на първия етаж. Първо заседание — в два и половина, дотогава трябва да сме научили нещо от криминалистите.

— Сър.

— И ми вземи един „Марс“ пътьом.

И наистина, докато дойде часът екипът на главен инспектор Барнаби да се събере за първото си заседание, семейният лекар на Чарли Ледърс, д-р Джим Махоуни, бе посетил моргата на болницата „Стоук Мандевил“ и бе идентифицирал тялото на своя пациент. Криминалистите също предадоха доклада с предварителните си заключения.

В екипа на Барнаби имаше осем следователи, сред тях беше и възхитителната Бриърли, по която Трой безнадеждно въздишаше от мига, когато я видя за първи път преди седем години, и още дванайсет униформени полицаи. От Следствената служба биха искали екипът да работи с два пъти повече хора, но недостигът на служители не беше нещо ново.

— Доклад от местопрестъплението — каза Барнаби и размаха свитъка във въздуха. — Имате копия. Запознайте се с тях. Бил е убит с парче жица, вероятно предварително направена на клуп, нахлузен върху главата изотзад и после дръпнат здраво. Върху гъстата листна маса по земята не е останал нито един достатъчно ясен отпечатък, който да ни е от полза, да не говорим, че и дивите животни са газили навсякъде. На около метър от тялото е намерено фенерче с отпечатъците на Ледърс.

— Знаем ли нещо за този човек, сър? — попита Карсън Веселяка — мрачен следовател; наскоро го бяха повишили и мечтаеше да блесне.

— На този етап много малко. Изглежда, не е бил особено симпатичен. Биел жена си. Дъщеря му казала съвсем официално, че сама би свършила тази работа, ако е имала възможност.

— Не беше ли станало нещо и с кучето му? — обади се сержант Бриърли. — Чух да се говори нещо такова в стола.

— Да. Било е ритано жестоко и сетне хвърлено в реката.

— Копеле! — изсъска сержант Трой, който обичаше кучета. Тихата подкрепа на колегите му засвидетелства, че не е единственият любител на кучета в залата. — Сигурно е бил оня, дето е извършил убийството.

— Вероятно.

— Това не показва ли, сър, че който и да е бил извършителят, все още е някъде наоколо? — попита Карсън. — Някой, когото кучето би могло да разпознае. И да реагира, ако го види.

— Има логика. — Главен инспектор Барнаби обичаше да насърчава бързомислещите. За разлика от редица старши офицери той не смяташе, че ако някой е с по-нисък ранг от него, непременно е по-малко умен.

— Защо ли просто не е избягало? — попита млад униформен полицай. Няколко души го погледнаха с нескрито недоумение.

— Ти май не разбираш много от кучета, а, Филипс? — каза студено сержант Трой. Полицаят се изчерви.

— От доклада на специалиста по съдебна медицина личи, че в нощта, преди да умре, Ледърс е прекарал известно време в някоя кръчма. Стискайте палци да е бил в местната. Ще ни спести малко ходене. Двама от вас да започнат обиколка на къщите около заведението. Селото не е голямо и това е добре. Искам да науча всяка клюка, до която се доберете. Всичко, което всеки знае или си мисли, че знае, за Чарли Ледърс. Работа, живот — ако може от раждането му, че и от преди това — хобита, семейство. Кой го е видял в нощта, когато е бил убит. Нещо необичайно в поведението му преди това. Нищо, ама нищо не бива да смятате за незначително. Аз лично ще говоря с вдовицата. Следващото заседание е утре, в девет сутринта. В девет, а не в девет и пет. Така, живо.

В резултат на ежедневните си контакти с пресслужбата на полицията журналистите вече бяха дочули, че в гора край Фърни Басет е намерен труп на мъж. На следващия ден откриха името на човека, разбраха как е умрял и атакуваха с всички налични сили.

Репортерите и операторите на националните вестници и телевизионни канали се съревноваваха с репортерите и операторите на местните новинарски екипи. Всички задаваха едни и същи въпроси, получаваха едни и същи отговори и обикновено взаимно си пречеха.

Всяко телевизионно интервю се провеждаше пред удивителната къща на семейство Фейнлайт. Сградата, доколкото беше известно, нямаше нищо общо с престъплението, но беше изключително красива и операторите не можеха да й устоят. Другото любимо място за фон беше дворът на кръчмата „Ред Лайън“, чийто редовен клиент беше починалият. Собственикът и няколко от обичайните посетители висяха край сандъчетата с клюмнали теменуги, надявайки се да ги поканят да се изкажат. Привиканите да говорят пред камерите бяха жестоко разочаровани, когато установиха, че или изобщо не са включени във вечерните новини на местната телевизия, или изказването им е орязано дотолкова, та се появяваха на екрана само за по няколко нещастни секунди. За съжаление наистина важните интервюта — с близките роднини на жертвата — бяха недостъпни за широката общественост.

Тъкмо целият този цирк напусна селото, пристигнаха пък полицаите, които тръгнаха от къща на къща да разпитват хората. Всъщност малцина имаха нещо против това оживление. Те именно проявиха пренебрежение към представителите на пресата и се чувстваха една класа по-горе от другите, отбелязвайки каква тъжна картинка са някои, готови на какво ли не, само и само да бъдат забелязани.

Главен инспектор Барнаби и сержант Трой дойдоха малко преди останалата част от екипа. Облечени в обикновени дрехи, седнали в обикновена кола (личната „Воксхол Астра“ на шефа), успяха дискретно да се придвижат през селото и необезпокоявани да стигнат до края на улица Тол Трийс Лейн. Барнаби спря за миг да се полюбува на възхитителния бледолилав хибискус и сетне с бързи крачки пое по пътеката към къщичката на семейство Ледърс. Почука на вратата и тя веднага рязко се отвори.

— Абе аз какво ви казах? Не иска да говори с никого. А сега се разкарайте, преди да съм повикала полицията.

— Вие сигурно сте дъщерята на госпожа Ледърс. — Барнаби извади полицейската си карта. — Главен инспектор Барнаби. Това е сержант Трой.

Трой показа набързо картата си и придружи жеста с окуражителна усмивка.

— Извинете. Цяла сутрин ни тормозят репортери. — Жената отстъпи, за да влязат. — Тя просто не може да си почине.

— Боя се, че на нас ни се налага да обезпокоим майка ви, госпожице Ледърс.

— Госпожа Грантам. Полин. Няма да има нищо против. Трябва да си вършите работата.

Полин ги заведе в уютната кухня. Госпожа Ледърс седеше на люлеещ се стол край камината и пиеше чай. Беше си вдигнала краката и бе загърнала раменете си с шал.

— От полицията са, мамо.

— О…

— Моля ви, не ставайте, госпожо Ледърс. Може ли? — Барнаби посочи един опърпан стол и го побутна по-близо до огъня.

— Да, разбира се. Седнете, където ви е удобно.

Сержант Трой си избра стол до масата, малко по-настрани от двамата пред камината. Дискретно извади химикалката и бележника си и ги постави върху ленената покривка на зелени и бели райета.

— Боя се, че ви нося лоши новини, госпожо Ледърс — започна Барнаби. — Доктор Махоуни разпозна със сигурност в мъртвия мъж, намерен вчера в Картърс Ууд, вашия съпруг.

— Предполагахме нещо подобно, нали, мамо? — Полин придърпа стол от лико, седна близо до майка си и й хвана ръката.

— Да. Вече започваме да свикваме по малко с тази мисъл — каза госпожа Ледърс и бързо смени темата: — Искате ли чаша чай?

— В момента не, благодаря.

— Как точно е умрял баща ми?

— Боя се, че е бил убит умишлено, госпожо Грантам. Водим разследване за убийство.

— Чух да говорят нещо подобно — обърна се Полин към майка си, — но не ми се вярваше.

— Имате ли представа кой може да го е направил?

Барнаби отправи въпроса и към двете жени, гледайки ту едната, ту другата. Погледът и тихият му спокоен глас създаваха атмосфера на близост и доверие. Цялото му същество излъчваше съчувствие и искрен интерес. Главният инспектор можеше да го прави по всяко време и навсякъде, а сержант Трой най-много му завиждаше за тази способност. Понякога сержантът се опитваше да имитира шефа си, но хората веднага усещаха, че това е поза, и никога не се хващаха на въдицата. Не му вярваха.

— Сигурна съм, не е нито един от познатите на Чарли — твърдо заяви госпожа Ледърс.

Трой си помисли, че едва ли си заслужава да записва твърдението в бележника си. От чутото за удушения непрокопсаник беше напълно възможно да го е убил някой от познатите му. Всъщност почти всеки от тях. Но сега не беше моментът да се изтъква това и, естествено, шефът си замълча.

— Но защо пък ще го напада някой си непознат? — попита майка си Полин. — Не е от хората, дето носят пачки с пари. А и какво е правил изобщо в гората посред нощ?

— Разхождал е Кенди — каза госпожа Ледърс.

— В тая тъмница? И в този час?

— Госпожо Ледърс, той каза ли защо излиза толкова късно, а не както обикновено?

— Не беше много по-късно от обикновено. Към десет вместо в девет и половина. Понеже не се върна сума време, реших, че се е заседял в „Ред Лайън“.

— И с право — отбеляза злобно Полин. — Където харчи парите за домакинството, които никога не ти даваше.

— Каза ли, че има среща с някого? — Госпожа Ледърс поклати отрицателно глава. — А да се е държал странно през дните преди смъртта си? Да е направил нещо необичайно?

— Не — отговори тя, поколеба се за миг и добави: — Ходеше си на работа както обикновено.

— Къде ходеше на работа?

— Най-вече в къщата в църковния двор, където и аз работя. А работеше по час-два и за семейство Фейнлайт оттатък улицата.

Нямаше какво друго да изкопчат от нея, затова полицаите, след като разбраха къде живеят Фейнлайт, станаха да си вървят. Барнаби отново отбеляза колко съжалява, че им е донесъл такава лоша новина. Сержант Трой се спря на вратата.

— Как е кучето, госпожо Ледърс?

— Държи се — отвърна госпожа Ледърс и лицето й посърна от тъга, която така очебийно липсваше, докато говореше за съпруга си. — Според господин Бейли още е малко рано да се правят прогнози за шансовете й.

На Трой му бе известно какво означава това. Ветеринарят беше му отговорил по същия начин, когато немската му овчарка изяде някакво месо, обработено с отрова за плъхове. И затова искрено каза:

— Толкова съжалявам.

След като полицаите си отидоха, Полин попита майка си какво е премълчала пред тях.

— Какво имаш предвид? — възмути се госпожа Ледърс.

— Щеше да ги уведомиш за нещо, когато те попитаха дали татко се е държал странно, преди да умре. А после се отказа.

— Ако езикът ти беше малко по-остър, щеше да се порежеш.

— Кажи де.

— Няма нищо общо със смъртта му — поколеба се госпожа Ледърс и си спомни почервенялото от гняв лице на мъжа си, когато беше влязла неканена в стаята до кухнята. — Щяха да ми се изсмеят.

— Кажи на мен.

— Правеше нещо като… албум за залепване на изрезки.

— Албум за залепване на изрезки? Баща ми?

Барнаби веднага бе очарован от вида на старата къща в църковния двор — сградата притежаваше невероятна хармония и красота. Високи тесни прозорци (платнени щори на ролка, спуснати наполовина), изящен ветрилообразен прозорец и изтънчен архитектурен корниз над входната врата. Но постройката не беше в много добро състояние, за съжаление. Тухлената зидария в топъл розов цвят и златна украса, по която бяха плъзнали буйни увивни растения, беше напукана, поразядена и имаше сериозна нужда от фугиране. Боята се бе зацапала и започнала да се лющи. Улуците бяха пробити на няколко места, а красивата двукрила порта от ковано желязо беше ръждясала.

На Трой гледката напомни за един от сериалите, които майка му толкова харесваше. Представи си как по алеята трополи лека двуколка, теглена от кон, а зад него седи кочияш с цилиндър, лъскави ботуши и тесни панталони. Ей сега от къщата ще излети слуга и ще спусне стъпалцето на двуколката. И отвътре ще се появи красиво момиче, цялото в букли и панделки, с рокля до глезените, която показва…

— Цял ден ли ще стърчим тук?

— Извинете, сър.

Трой дръпна звънеца във формата на глава на грифон. Беше от старите звънци, задействани с метална нишка. Пусна грифона и за миг се замисли какво ли би станало, ако беше продължил да дърпа. Ако се появи още от жицата, дали щеше да успее да я намотае на лакътя си? Или щеше с нея да събори къщата? При мисълта Трой се засмя.

— Я разкарай тая усмивка от лицето си.

— Сър.

— Няма никой — реши главният инспектор, който не беше от търпеливите.

— Вътре са — настоя сержант Трой. — Чакат да заобиколим отзад.

— Какво?

— Търговците, доставчиците — поясни Трой и устната му увисна, както всеки път, когато надушеше представители на буржоазията. — „Да, сър. Не, сър. Три пълни чанти.“

— Глупости. Това е просто местният свещеник, тоест бившият. Лайънъл Лорънс.

— Познавате ли го?

— Знам нещичко за него. Венчал началника на полицията преди двайсетина години.

— Хайде бе! — възкликна сержант Трой. — И никой нищо да не спомене по случая в Масонската ложа. — Той вдигна ръка и здраво блъсна по чукалото, но Барнаби го спря.

— Някой идва.

Ан Лорънс отвори вратата. Барнаби забеляза светлосинята й рокля и посребрилата коса, прибрана непохватно на кок и висяща отвсякъде. Кожата й беше почти прозрачна, а очите така помогнели, та бе невъзможно да се определи цветът им. Главният инспектор си помисли, че никога не е виждал нещо по-безцветно и безлично. Зачуди се да не е болна. Вероятно тежка анемия.

— Госпожа Лорънс?

— Да. — Изглеждаше така, все едно всеки момент очаква да я сполети беда. Оставаш с впечатлението, че е спряла да диша. Погледът й неспокойно се местеше от единия мъж на другия. — Кои сте вие?

— Главен инспектор Барнаби. От Отдела за криминални разследвания в Костън. А това е сержант Трой — обяви Барнаби и извади полицейската си карта.

Ан Лорънс неволно изпусна тих стон и скри устата си с ръка. Изчезна и малкото цвят, останал на лицето й.

— Може ли да поговорим с вас? И с вашия съпруг, ако е тук?

— За какво? Какво искате? — Помъчи се да се вземе в ръце, защото си даде сметка колко странно би могло да изглежда поведението й. — Моля да ме извините. Влезте, заповядайте — отстъпи и бутна тежката врата, за да освободи пътя. — Лайънъл е в кабинета си. Ще ви заведа.

Минаха през вестибюл с черно-бяла теракота. В пространството, оформено от витата стълба, висеше на тежка верига огромен фенер с формата на звезда. Медна ваза, пълна с брезови листа, бял равнец и сухи стръкове вратига, бе поставена на овална маса до купчинка писма за изпращане.

Кабинетът представляваше тиха стая с изглед към задния двор. Завесите бяха от коприна с избелял кехлибарен цвят и толкова стари, че почти се разпадаха. Купи от хиацинт, книги и вестници. В камината гореше огън, от който се носеше сладникава миризма на ябълково дърво.

Лайънъл Лорънс стана чевръсто, когато му представиха гостите, бързо заобиколи бюрото си и подаде ръка на Барнаби.

— Скъпи господин главен инспектор! Мисля, че сме се срещали с вас.

— Веднъж или два пъти, господине — съгласи се Барнаби. — В съда, доколкото си спомням.

— Заради Карлота ли сте дошли?

— Карлота ли?

— Младо момиче, за което трябваше да се грижим. Спорили са с жена ми… и тя избягала. И двамата сме ужасно разтревожени.

— Съжалявам, но не. — Барнаби се зачуди дали това би могло да обясни странното поведение на госпожа Лорънс при тяхното пристигане. Струваше му се малко пресилено. Повечето млади хора, дори от добри семейства, бяха склонни от време на време да бягат. Отиваха да пренощуват при приятел след кавга у дома. Спят си спокойно, докато полуделите им родители звънят къде ли не или обикалят улиците и ги търсят. Забеляза, че жената вече е доста по-спокойна.

— Моля, седнете.

Ан Лорънс им посочи тъмнозелено канапе и седна срещу тях. Сноп слънчеви лъчи огря главата й и Барнаби видя, че косата й не е побеляла, както си беше помислил, а е пепеляворуса. Носеше лошо поръбена зелена пола от туид и ръчно плетен пуловер. С изненада, предизвикала неочаквано приятно чувство, той забеляза, че тя има невероятно красиви крака, макар да ги бе напъхала в тютюнево кафяв вълнен чорапогащник. Сега напрежението бе изчезнало от лицето й и кожата й изглеждаше гладка, почти без бръчки, може би нямаше още четирийсет.

— Предполагам, вече сте разбрали, че Чарли Ледърс е бил намерен мъртъв.

— Да — потрепери Ан Лорънс. — Ужасно.

— Ходи ли да видиш Хети? — попита я Лайънъл.

— Разбира се, че ходих — рязко отвърна Ан. — Сега дъщеря й е при нея. Ще ми се обадят, ако имат нужда от мен.

— Който и да го е направил, трябва да бъде открит — отсече Лайънъл със строг глас. Указанието бе адресирано към Барнаби. — Такъв човек има крещяща нужда от помощ.

Сержант Трой се втренчи с отворена уста във високия възрастен мъж с прошарена коса до раменете, който беше започнал да се разхожда напред-назад из стаята. Кокалестите му глезени стърчаха от протрития панталон и се скриваха във високи боти. Дългите му щъркелови крака се сгъваха и разтягаха и удивително приличаха на движеща се ножица. Кършеше стиснатите си една в друга ръце с мъчителна нерешителност.

— Какво мога да направя аз? — извика той и рязко спря, озовал се пред красиво малко писалище с инкрустирани фигури от разноцветно дърво. — Трябва да мога да направя нещо.

— Засега е достатъчно да отговорите на въпросите ни — изрече Барнаби с леден тон. Нямаше никакво намерение да окуражава подобно поведение. — Чух, че господин Ледърс е работил при вас.

— Да. Помагаше да поддържаме градината. Работеше каквото му попадне — с такива неща се занимаваше.

— Отдавна ли работеше при вас?

— Мисля, повече от трийсет години.

— Що за човек беше?

— Небеса, откъде да знам. Аз почти нямах контакт с него. Може би Ан… — обърна се той към жена си въпросително.

— Много-много не си говорехме. Само по работата.

— Значи не знаете нищо за личния му живот?

— За съжаление не.

Ан нямаше намерение да разказва онова, което нещастната Хети беше споделяла с нея.

— Но все пак бихте разбрали, ако нещо не е наред с него, нали, сър? — обади се сержант Трой и още в първите си думи усети надигащата се агресия, но не можа да се спре. Избегна погледа на шефа си и продължи: — Искам да кажа, бихте го усетили. А той сигурно би искал да сподели. Всички ви познават като човек, готов да помогне на другите.

— Прав сте, предполагам. — Дори грубата ирония на Трой мина незабелязана покрай ушите на Лайънъл. Той кимна и пусна лека самодоволна усмивка.

— А имал ли е проблеми с парите? — попита Барнаби. — Да е искал някога да му увеличите заплащането? Или пък заем?

— Всяка години получаваше увеличение — каза Ан. — Както и Хети. И никога не е споменавал за парични проблеми.

— Някой някога да е идвал при вас да ви пита за него? Дори непознат? Или да го е търсил по телефона?

— Не, никога — в гласа на Лайънъл Лорънс започна да се долавя раздразнение. — Вижте, тези въпроси са безсмислени и само ни губят времето. Ледърс просто е бил нападнат от бедна, объркана душа, а този човек може да направи още някоя беля по неволя, ако вие не излезете навън и не го намерите.

При тези думи, вероятно усещайки нарастващото напрежение в разговора, госпожа Ледърс стана, направи няколко непохватни странични стъпки към вратата и същевременно с едва забележим жест на слабичката си ръка подкани посетителите да я последват. След малко Барнаби и Трой се озоваха на стъпалата пред предната врата сред буйните филизи на пълзящото по стените растение.

— Ужас! — каза Трой. — Боже господи! Да говори така за… ох! — Пръстите на Барнаби бяха стиснали лакътя му като менгеме.

— Слушай. Забранявам ти да се държиш друг път по този начин!

— Проклети добротворци. Повръща ми се от тях.

— Личните ни чувства нямат място по време на разпит. Ако предизвикаш у хората враждебно отношение към себе си или го демонстрираш, те моментално млъкват — не забравяй.

— Трябва да му покажем снимки на жертвата — не се предаваше Трой и с болезнена гримаса издърпа ръката си. — Или да го разведем няколко пъти из моргата.

Можеше да си представи как щяха да реагират в участъка, като разберат за поведението на бившия свещеник. Там привържениците на смъртното наказание бяха солидно мнозинство и темата често се обсъждаше в столовата. С нетърпение чакаха да се възстанови добрата стара практика, а междувременно едно от любимите им развлечения беше да съставят и актуализират списък с имената на петима безспорно заслужили такова наказание. Миналата седмица шегаджия беше включил лорд Лонгфорд и се разразиха доста продължителни и сериозни спорове по въпроса, докато накрая името му, за съжаление на мнозина, беше зачеркнато от списъка.

Барнаби тръгна по алеята, последван от намусения Трой, но мярна някой около гаража. Мъж миеше кола марка „Хъмбър“. Не се беше сетил да попита семейство Лорънс имат ли и друг обслужващ персонал. Интересно, и те не споменаха.

— Шофьор — отбеляза Трой с дълбоко презрение. — Аха! А пък аз си мислех, че църковните служители водят скромен живот.

— Вече ти обясних, Лорънс не е църковен служител. Отказал се е преди години.

— Страхотно — измърмори Трой. — Мислите ли, че госпожа Лорънс има пари?

— Ако съдя по състоянието на къщата, няма.

Колата беше едва ли не вече за музеен експонат. „Хъмбър Хоук“ с четирицифрен номер и три букви. Беше почти на четирийсет години, тежък, черен като Библия, доста износени светлокафяви кожени седалки с по-тъмнокафяв бордюр. До такава степен отговаряше на представата за колата, с която застарял провинциален свещеник би трополил насам-натам, че Барнаби не можа да сдържи усмивката си. Имаше дори сребърни вазички като сладоледени фунийки.

Човекът със сигурност беше чул стъпките им, но не вдигна глава. Продължи да търка капака на колата с гюдерия с широки плавни кръгове, като от време на време пръскаше с препарат. Беше облечен с прилепнал бял потник и още по-тесни джинси, които изглеждаха протрити, износени, но не заради хрумването на моден дизайнер. Беше в отлична форма и изглеждаше чудесно. Сержант Трой, вече съвсем вкиснат, го изгледа кръвнишки.

— Добър ден — поздрави Барнаби и се представи. Човекът го погледна право в очите. Погледът му беше топъл и изкуствено доброжелателен. Лицето му грейна в широка, искрена усмивка и той протегна ръка.

Барнаби пъхна картата си обратно в джоба и се направи, че не вижда подадената му ръка. Бе разпознал едва доловимия дъх на лицемерие, излъчвано от младия мъж. От такъв инспекторът не би купил употребявано пакетче от чипс, да не говорим за филе от треска.

— Добър ден, господа. — Колкото по-широка ставаше усмивката му, толкова по-малко топлина оставаше в очите му. Очевидно актьорските му способности не бяха достатъчни, за да поддържа и двете мимики с еднакъв успех. — Какво мога да направя за вас?

— Име? — каза сержант Трой.

— Джекс.

Трой внимателно записа „Джекс“.

— Кръщелно име?

— Нямам такова. А Джекс се пише с „е“, между другото.

— Така ли? — попита Трой.

— Правим разследване по повод смъртта на Чарли Ледърс — обясни Барнаби. — Познавахте ли го?

— О, да. Горкият човечец. Чудесно се разбирах с Чарли.

— Значи сте били единственият — отбеляза сержант Трой.

— Той споделяше ли с вас? — попита Барнаби.

— Донякъде. Но беше ужасно разтревожен — това мога да ви кажа.

— За какво?

— Май беше заложил на нещо. Уж на дребно, но нещата излезли извън контрол.

— На какво е заложил? На коне ли?

— Така и не ми каза. Но здравата се бе притеснил.

— И по какво му личеше? — попита Трой.

— Една вечер миналата седмица се закле, че видял някакъв тип да стои ей там — каза Джекс и посочи с брадичка няколко дървета, израсли едно до друго. — Отидох да погледна. Нямаше никой.

— Значи мислите, че си е въобразявал разни неща?

— Така мислех. Вече не съм толкова сигурен.

— Говорил ли е с вас за нещо друго? — попита Барнаби. — За някакви свои планове например? За семейството си? За други приятели?

— Чарли нямаше никакви приятели.

— Но с вас се е разбирал чудесно? — напомни му сержант Трой, който излъчваше недоверие с всяка своя частица.

— Ами аз съм си такъв — подхвърли Джекс, забърса за последно капака и заприбира нещата — гюдерията, препарата и парцалите — в прозрачна чанта с цип.

— Къде бяхте между десет и дванайсет по-миналата нощ, Джекс?

— На всички ли задавате този въпрос? — Без да мига, се втренчи в Барнаби. — Или решихте специално мен да попитате?

— Просто отговорете — натърти Трой.

— В апартамента — вдигна той палец към покрива на гаража. — Там живея.

— Може да се наложи пак да разговаряме с вас — предупреди го Барнаби. — Не напускайте селото, без да ни уведомите.

Мъжът си взе чантата и тръгна да се прибира, после се поколеба и отново се обърна.

— Вижте, вие, така или иначе, ще разберете. В миналото имах известни малки неприятности, но Лайънъл ми даде възможност за ново начало. Тук мога да започна на чисто. Не бих се издънил за нищо на света.

— Ето такива неща обичаме да чуваме — отвърна главният инспектор.

Оставаше да разпитат само Фейнлайт. Барнаби не възлагаше големи надежди на разговора. Хети Ледърс беше казала, че Чарли е работил там само по два часа на седмица, а като се има предвид, че е бил мълчалив по природа, едва ли е седнал да разкрива вътрешното си „аз“ пред работодателите си.

— Майко мила! — възкликна сержант Трой, като наближиха грамадната стъклена конструкция. — Как ли е минало това през Отдела за архитектура и благоустройство?

И Барнаби си задаваше същия въпрос. Според него сградата беше поразително красива. Вече се смрачаваше и почти всяка стая бе ярко осветена. Не всички светли, леко зеленикави стъклени масивни плочи, от които бе изградена къщата, бяха прозрачни. Някои бяха полупрозрачни и през тях светлината от многобройните лампи и окачени лампиони се процеждаше и пръскаше, обсипвайки къщата със звезди.

Предната врата на пръв поглед също изглеждаше от стъкло, но Барнаби внимателно огледа огромния четириъгълник и реши, че вероятно е доста твърдо синтетично вещество. Чукчето на вратата представляваше блещукаща опалесцентна сфера. Нямаше пощенска кутия. Не се виждаше и звънец. Сградата си нямаше име, но по-късно Барнаби разбра, че я наричат просто „Фейнлайт“ — по фамилията на обитателите.

— Ще трябва да почукаме, шефе — каза сержант Трой. — Това е копчето за пускане на добермана.

Луиз чу звънеца, но обзета от горчивите спомени за предишната вечер, изобщо не му обърна внимание. Беше разтворила вестник „Гардиън“ и се взираше в него, без да вижда. Под страниците имаше чаша с изстинало черно кафе и чинийка със синя глазура с няколко зрели кайсии.

Предната вечер, когато Вал излезе, обзет от невероятна неприязън към нея, Луиз реши, че трябва да тръгне след него. Наясно бе къде отива. Знаеше, че няма да научи нещо ново, и не можеше да направи нищо, за да го спре. Освен това съзнаваше, че брат й, забележи ли я, още повече ще побеснее. Въпреки всичко го последва.

Проследи го как влиза в градината на „Олд Ректъри“ и остана на улицата, макар да нямаше никаква представа какво щеше да прави, ако той я зърне. Щом вратата на апартамента над гаража се отвори, тя се обърна и с натежало сърце си тръгна към къщи.

Вал се беше прибрал след около час. Луиз го наблюдаваше през процеп между килимите на пода в стаята си. Той поседя неподвижно, отпуснал глава в ръцете си, а после тихо се качи да си легне.

Луиз почти не спа. На другия ден се събуди с усещането за страх в душата си. За първи път в живота си изпитваше ужас от среща с брат си лице в лице. Въпреки това, щом го чу да се движи, направи чай с портокалов аромат, какъвто той обичаше да пие сутрин, и тръгна към стаята му.

Почука, никой не й отговори и тя тихо натисна дръжката. Валънтайн беше в банята. Явно току-що бе излязъл изпод душа и се бръснеше пред огледалото с кърпа на кръста. Вратата на банята беше полуотворена. Тъкмо щеше да му каже „Добро утро“, когато той се наведе да измие лицето си и тя видя ужасен белег — синьо-червен с почти черни краища — отзад на врата му.

Луиз непохватно заотстъпва назад и излезе от стаята. Всичко на подноса в ръцете й се тресеше: капакът на чайника, крехката порцеланова чаша в чинийката, повърхността на млякото. Внимателно остави таблата на пода и бавно се изправи. Отпусна треперещите си ръце покрай тялото, пое дълбоко дъх и напрегна цялата си воля да се успокои.

Знаеше кой бе оставил грозния белег и си помисли, че вероятно не е чак толкова лошо, колкото изглеждаше, но не се самозалъгваше: беше дори по-лошо, отколкото й се струваше. Сети се за „любовното ухапване“. Спомни си как, като беше ученичка, ако успееш да покажеш за миг някое от тези невинни, ярко оцветени синини в училищния автобус, другите момичета завиждаха.

Това на брат й беше нещо друго, абсолютно „нелюбовно“ ухапване. Бе направено с омраза. Беше рана. Замисли се дали е потекла кръв, когато се е случило. Дали Валънтайн е посегнал през рамото си, дали щом се е прибрал, е трябвало да го промие и подсуши, боляло ли го е, като си е легнал.

След половин час Вал дойде в кухнята да донесе подноса, а тя нямаше сили да го погледне. Не заради кавгата им, която сега изглеждаше напълно незначителен епизод, а заради онова, което можеше да прочете по лицето му.

Той се движеше много спокойно, като насън — сложи чашата и линийката в миялната машина, обели си портокал. Седна на масата, раздели плода на парченца, които поставяше в чинията, но не и в устата.

Луиз се дръпна от полезрението на Валънтайн, за да го наблюдава, без да се крие. Разбра, че не е било необходимо, защото той просто беше забравил за нейното присъствие. Гледаше някъде през прозореца, погледът му беше бистър, ясен и неподвижен. Всичко в него излъчваше примирение със съдбата: безжизнени ръце на коленете, отпуснати рамене, натежали под невидим товар.

Луиз отново си спомни нещо, този път от ранното им детство. Седеше с дядо си и разглеждаха албум с изрезки на снимки от вестници, имаше и пощенски картички — няколко от Първата световна война. Ангелът от Монс7 тъжно гледаше към войник, коленичил до един кръст. Войникът смело се бе втренчил в ангела — знаеше съдбата си и беше готов да я посрещне без страх. Точно такъв бе погледът на Валънтайн сега.

Звънецът най-сетне я върна в настоящето. Луиз въздъхна, стана и бутна вестника настрана. През тежката врата се виждаха изкривените очертания на едър човек. Зад него стоеше друг, по-строен.

— Госпожа Фейнлайт?

— Госпожа Форбс. Валънтайн Фейнлайт е брат ми. Вие кои сте?

Барнаби извади полицейската си карта, без да сваля възхитения си поглед от жената пред себе си. Човек трудно би могъл да си представи по-пълна противоположност на Ан Лорънс. Голяма уста с тесни устни, покрити с яркочервено червило, високи скули, леко наклонени продълговати кафяви очи с много дълги мигли, а кожата й беше с цвят на плътен крем. Напомни му за Лорън Бакал от времената, когато Боги все още можеше да танцува буги.

— Може ли да влезем?

— Защо? — отговорът й беше груб, но гласът й приятно гърлен.

— Имаме няколко въпроса за Чарли Ледърс. Разбрах, че е работил при вас.

— Само малко.

Все пак се отмести, за да минат. Барнаби влезе и зачака, чувстваше се като у дома си, както впрочем се чувстваше почти навсякъде. Трой стоеше до него и се оглеждаше учуден. Невероятно дългите завеси, поразителният полилей в центъра на къщата, окачените арабски лампи и живописните копринени гоблени на стената: невероятна приказна конструкция.

Тя ги отведе зад извит ленен параван, където се криеха два огромни светлокафяви кожени дивана и ниска масичка от черно стъкло, на която бе нареден екзотичен шах. Имаше и странна лампа със сплескана глава на атакуваща змия.

— И така — започна Луиз, кръстосвайки крака, без да сваля доста агресивния си поглед от полицаите. — Какво всъщност искате да знаете?

— Откога работеше при вас господин Ледърс?

Преди да успее да отговори, над главите им се разнесоха бързи стъпки, после трополене надолу по стълбите.

— Луиз? Не се ли звънеше на вратата?

Зад въпроса определено се криеше повече от обикновено любопитство. Барнаби долови пламенност, май и възбуда. Валънтайн се появи иззад паравана и изведнъж замръзна пред полицаите.

Човек никога не би познал, че са брат и сестра, помисли си главният инспектор. Валънтайн имаше гъста права коса, с цвят на масло, ъгловато лице, светлозелени очи и голям нос. Беше по-нисък от Луиз и при това едър и набит.

— Питат за Чарли Ледърс.

— Така ли? — Той седна до сестра си, извади пакет „Карелия“ и запали. — Едва ли ще можем много да ви помогнем.

Ноздрите на Трой потрепнаха. Неотдавна беше отказал цигарите заради дъщеричката си Талиса Лийн, вече на четири годинки. Преди това няколко месеца беше пушил единствено в банята, като издухваше дима през прозореца. Морийн смяташе, че само ако пуши под душа, ще може да отвикне. Такава си беше — доста саркастична.

— Какво можете да ми кажете за господин Ледърс? — попита главният инспектор.

— Почти нищо — отговори Валънтайн. — Обяснявахме му какво да направи и той се залавяше за работа: Плащахме му веднъж месечно. Това е.

— Работеше ли вътре в къщата?

— Не. Само в градината.

Барнаби беше забелязал градината отзад. Ясно очертани, изключително парадни пътеки от жълт чакъл се виеха в кръгове. Тук-там внимателно бяха поставени няколко огромни глинени амфори, имаше и дълго правоъгълно езерце, поръбено с черни теракотени плочки, по повърхността, на което плаваха бели лилии. Градината беше оградена със зид с множество ниши, където бяха поставени статуи — изключително официални дори за статуи.

Главният инспектор беше запален градинар и реши, че изобщо не би му доставило удоволствие да работи в такава градина. Обстановката бе безлична, дори леко зловеща, и му напомняше за филм, който бе гледал, когато ухажваше Джойс през шейсетте. „Миналата година…“ някъде си.

Трой забеляза, че шефът се е разсеял за миг, а в бележника все още нямаше нищо, и реши да запълни празнотата.

— Значи не сте си бъбрили сутрин на чаша чай, а?

Те го изгледаха с широко отворени очи, после се спогледаха и прихнаха, неспособни да сдържат смеха си. Трой се изчерви. Реши да се престори, че само се е пошегувал (естествено, не биха фамилиарничили с наемен работник), но знаеше, че няма да е достатъчно убедителен. Червеният цвят на бузите му ставаше все по-ярък. Ясно, освен добротворци не можеше да понася и отворковци.

— Значи нямате ни най-малка представа кой може да е искал смъртта на Чарли Ледърс?

— Точно така. — Луиз се бе почувствала малко неудобно заради Трой, погледна го и му се усмихна приятелски. — Предполагам, няма да е от голяма полза, но аз всъщност го видях вечерта, преди да го убият.

— Може и да е от полза — отбеляза Барнаби. — В колко часа го видяхте?

— Към десет и половина. Май се беше запътил към „Ред Лайън“ и мъкнеше след себе си онова нещастно кученце.

— А, да. Вие, господин Фейнлайт, сте помагали, когато е било намерено, нали?

Валънтайн сви рамене.

— Просто ги откарах до ветеринаря, това е.

Ясно беше, че разговорът приключваше. Очевидно Ледърс не бе оставил и най-малка следа в живота им. А и те не знаеха нищо за неговия. На Барнаби обаче не му се искаше да си тръгва. Не само заради необичайната обстановка в къщата или заради удоволствието да гледа Луиз Фейнлайт, което изобщо не бе намаляло. По-скоро го задържаше усещането, че тук има нещо скрито. Е, може пък деянията под повърхността да нямат нищо общо с разследването. Беше склонен да приеме, че е доста по-вероятно да е така, но никога не се знае.

Барнаби се замисли над следващия си ход. По възможност трябваше да е свързан с Чарли и да разширява кръга.

— Госпожа Ледърс също ли работеше тук?

— Не — отвърна Луиз едва ли не преди инспекторът да бе завършил въпроса си. — Използваме агенция в Ейлсбъри.

— Удобно е — съгласи се Барнаби. Не му убягна светкавичната скорост, с която Луиз беше отговорила. От какво се опитваше да го отклони? Да не обсъждат Хети Ледърс? Определено не. Работата на Хети Ледърс? Може би. — Е, тя сигурно си има предостатъчно работа в „Олд Ректъри“.

И тутакси сякаш нещо влезе в стаята. Тъмно, дишащо присъствие извади на показ онова, което преди приличаше на неясна химера. Така значи, помисли си Барнаби и удобно се намести на коженото канапе. Каквото и да е, то е там.

— Ей, тази жена не млъкна — не се стърпя Трой, след като вече бяха минали под знака с пшеничените класове, бухалките за крикет, наперения язовец и се канеха да влязат в колата. — Започне ли веднъж, няма спиране.

— Да. Жалко, че не каза нищо полезно за разследването.

— То не се знае, сър. Първо трябва всичко да се обмисли — заяви Трой. Внимаваше да не допусне самодоволни нотки в гласа си, но усети острия поглед на шефа да се забива в гърба му. Струваше си обаче. Тази проповед я беше чувал по десет пъти на ден през последните десет години и за първи път в историята на вселената беше успял пръв да я вмъкне в разговора. Хо-хо-хо.

Луиз се бе разприказвала за времето, когато беше работила в банка, за проблемите по покупко-продажбата на недвижими имоти в Лондон. Подробно ги уведоми за трудностите, през които беше минал проектът за къщата на Фейнлайт, докато се пребори с консервативното мислене на Отдела за архитектура и благоустройство в Костън. Съпротивата била преодоляна едва след като градските управници разбрали колко известен е с наградите си архитектът, проектирал сградата, което ги изпълнило със снобска гордост. Разказа им дори за годините, които бяха прекарали с брат си като деца в Хонконг, и накратко обясни защо е дошла да живее при него. Спомена и за създаването на Барли Роско, за нарастващата му слава и предстоящата телевизионна версия.

Писатели. Сержант Трой подсмръкна и прибави още един подвид в личния си списък от непотребни видове. За кратко се бе възхитил на толерантността на шефа си, търпеливо изслушващ ненужните приказки, но после си даде сметка, че Барнаби не слушаше от любезност, а защото искаше. Загуби интерес по средата на дългата история за борбата на Луиз да си издейства солидна сума при напускането на „Госхоук Фрерс“, съответстваща на дванайсетгодишния й принос за благоденствието на фирмата. Инспекторът се извини и си тръгна.

Щом стигнаха до колата, Трой подхвърли:

— Много е апетитна тази госпожа Фейнлайт.

— И още как.

— И за какво беше всичко това според вас?

Барнаби седна на мястото до шофьора, облегна се назад и затвори очи. Въпросът беше добър, но засега отговорът бе неизвестен. Знаеше само, че щом Луиз започна да говори, Валънтайн Фейнлайт излезе уж да види кой звъни по телефона, но Барнаби изобщо не бе чул телефонен звън, а подозираше, че и Фейнлайт не беше чул. И като ги заразтяга онази ми ти жена. Сякаш искаше да го… как се казваше? Разсее? Отклони? Не, да го забави, да му попречи. Да го възпрепятства да зададе сериозни и смислени въпроси. И то още преди да е направил дори опит да запита нещо. Не че знаеше какво.

На този етап това нямаше значение. Винаги пак можеше да поговори с нея или с него, или и с двамата. Но какъв беше смисълът на мощната и сложна акция за отклоняване на вниманието? Главният инспектор беше абсолютно сигурен, че целта не беше да се избегнат по-нататъшни разговори за Чарли Ледърс. И защо й трябваше да ги засипе с разказите за кариерата си като финансист? Първото му впечатление от нея бе, че тя по природа е сдържана. Дали не искаше да му попречи да я пита за брат й? Мъж, който може да стегне жица в смъртоносен клуп, ако изобщо е имало такова нещо. Предвид невероятно мускулестите му ръце и рамене може да го е направил даже с една ръка, докато другата е била вързана отзад. Каквато и да е причината, Барнаби определено бе заинтригуван.

Трой освободи ръчната спирачка, включи на първа и бавно излезе от паркинга на „Ред Лайън“.

— Опитай да не се забиеш в оная каравана.

Трой стисна устни пред тази несправедливост. Беше отличен, първокласен шофьор. Единствено пред шефа се издънваше. Постоянните му забележки го изнервяха. Така се чувстваше и с Морийн, и с майка й, а и с баща си, като сме подхванали темата. Всъщност караше добре само когато беше сам. Но как да им обясниш. Никой няма да ти повярва.

Чудесен аромат посрещна главния инспектор още с влизането в дома му на Арбъри Кресън 17, което означаваше, че скъпата му съпруга Джойс не готви. Тогава кой ли? Сигурно господин Маркс и господин Спенсър8. Или ако наистина имаше късмет…

— Къли!

— Здравей, тате. — Тя го прегърна силно и пак се обърна към тенджерата. — Отслабнал си.

— Така ли? — подхвърли Барнаби небрежно, но тайно се зарадва на постижението си. При последния преглед Джордж Булард бе категоричен, че трябва да свали поне петнайсет килограма. Вкъщи нямаше проблем да яде малко, но беше склонен да оправя вкуса си след всяко изпитание с гозбите на Джойс с огромни порции в стола. — Бях на диета със зелева супа.

— Ъъ — потресе се театрално Къли. — И как върви новото разследване?

— Горе-долу. Следобед разпитах няколко известни личности.

— И кои по-точно?

— Валънтайн Фейнлайт. Той пише…

— Знам. Запознаха ме с него.

— Така ли?

— На купона след една премиера преди три или четири години. Беше с Бруно Магелан.

— Кой?

— Изключителен театрален декоратор. Май известно време ходеха заедно.

— Сега живее със сестра си.

— Да, Бруно почина от спин. Беше много тъжно.

Барнаби отиде до вестибюла да вземе вино. Върна се с бутилка „Монцингер Диндарело 96“, отвори я и наля две чаши.

— Нещо ново за телевизионната реклама?

— Не. Чакам. Виж, не съм се подстригала още, но Нико ще играе в Националния в събота.

— Браво на Никълъс. — Двамата чукнаха чашите си. — Всъщност къде е той?

— Излязоха с мама да купят „подаръка“ — обяви Къли саркастично и нарисува във въздуха кавички около последната дума. След по-малко от месец щяха да празнуват сребърната сватба на родителите й.

— Мислех, че подаръците са тайна.

— Така и ще бъде. Това ще е подаръкът от мама за теб. Ти купуваш за нея, а тя…

— Знам, знам. Благодаря ти за помощта, между другото.

Къли беше запознала баща си със свой приятел от студентските години — Доуди Макинтош, известен златар, и Барнаби му поръча да изработи от сребро елипсовидно ръчно огледало за Джойс. Моделът беше особено изящен. Инициалите на Джойс, красиво преплетени, бяха вписани в сърце с контури от стръкчета момини сълзи — любимите цветя на жена му. Всяка камбанка беше фино очертана върху крехките стебълца, които се преплитаха надолу и нежно обвиваха дръжката на огледалото.

— С Никълъс купуваме един за двама ви.

— Оле боже!

— Мисля, че е страхотен — заяви Къли, подсмръкна, разбърка ястието и опита, — особено в комбинация с тържествената вечеря пак в онова специално място. Ще направим нещо като затваряне на кръга.

Преди няколко дни бяха обсъждали подробностите около празненството. Според Никълъс цялата тая работа си беше отживелица. Къли се беше изказала доста язвително, в смисъл че не си струва да се пилеят пари за „някакъв си тъничък годежен пръстен с едва забележим диамант“, след като за същите пари можеш с половинката си да прекараш две седмици на Карибите.

Джойс още носеше пръстенчето си с едва забележимия диамант — единственото, което Барнаби можеше да си позволи с тогавашната си заплата на млад полицай. Беше й поднесъл пръстена в оригиналната му евтина кожена кутийка по време на вечеря във френско бистро в Лондон. Бяха си поръчали „Бьоф Бургиньон“, малинова торта „А ла фрамбоаз“ и пиха домашно червено вино. Щом разбра по какъв повод са дошли в заведението му, собственикът им позволи да вземат листата с менюто за спомен. Когато финансовото им положение се оправи, Барнаби предложи да замени диамантчето, но Джойс не искаше и да чуе. Носеше го заедно със златната халка и красивия пръстен с изумруд, подарък по случай раждането на Къли, решила да не ги сваля, докато умре.

Никълъс се сети, че въпросното бистро — „Мон плезир“ на улица Монмаут — все още работи и се радва на добра клиентела. Тогава Къли заяви, че непременно трябва да отпразнуват сребърната сватба там. Барнаби веднага се съгласи, възхитен от идеята. Само Джойс се колебаеше, сякаш не й се искаше да се връща на място, свързано с такива прекрасни спомени.

— Какво има вътре? — попита Барнаби, надвесен над тенджерата. Взе дървената лъжица и зарови в ястието.

— Агнешко, пресни картофи, лук и репички. Ще сложа и грах, ама накрая.

— Не можеш ли да готвиш като за цял взвод всеки път, когато идваш и да го слагаме във фризера?

— Не. Помисли как би се почувствала мама.

— Знам как аз бих се почувствал.

Засмяха се. Барнаби чу шум от кола, отиде в хола и погледна през прозореца. Микробус на „Градински център“ се напъха в алеята към къщата, последван от „Пунто“-то на Джойс. С Никълъс излязоха от колата и отидоха да говорят с шофьора. После двама мъже измъкнаха огромен сандък от микробуса и го отнесоха в гаража. Барнаби зяпаше учуден през прозореца, сетне се върна в кухнята.

— Видя ли? — Джойс влезе, целуна мъжа си и си намери винена чаша.

— Разбира се, че видях — отвърна Барнаби и й напълни чашата. — Та то беше голямо колкото къща.

— Е, то няма нищо общо с теб, ако случайно се чудиш.

Джойс отпи от виното, обяви, че е великолепно, отиде при дъщеря си и я прегърна през кръста.

— От рецептите на Елизабет Дейвид ли е?

— Ммм. Агнешко по наварски.

— Така си и помислих. — Джойс опита соса. — Чудесно, Наистина напредваш, скъпа.

— Благодаря, мамо.

Барнаби се върна до прозореца. Огромният сандък вече беше в гаража, а Нико затваряше вратата. Главният инспектор не се съмняваше, че това е неговият подарък, и се замисли какво ли е. Нуждаеше се от едно-единствено нещо за градината и съдържанието на сандъка едва ли би могло да го изненада, освен ако вече не бяха започнали да произвеждат сребърни електрически косачки, което, беше сигурен, дори в тези времена на заслепление по модата и лукса, все още не бе хрумнало на никого.