Сигурно място

Глава втора

На следващия ден в и около селото тръгнаха приказки, че май някой е паднал в реката от моста Суон Мирън. Млекарят на „Рен Дейвис“3, чийто братовчед живееше по-близо до мястото, разправял как около полунощ там пристигнала полиция. И линейка. С жена му и съседите излезли да видят какво става, но полицаите не били особено словоохотливи. Задали им няколко въпроса, но сами нищо конкретно не отговорили на любопитните селяни. След известно време тръгнали надолу по реката и братовчедът на млекаря повече не ги видял.

Вълненията всъщност угаснаха едва ли не преди да се бяха разпалили, но това не попречи на Фърни Басет да си забърка миш-машче от историята. Отдавна в селото не се беше случвало нищо драматично — от онзи църковен празник, когато прасето, чието тегло всеки се опитваше да отгатне, се измъкна от кочината си и хукна като обезумяло, събори няколко сергии и направи на нищо шатрата, където бяха закуските.

В понеделник, на опашката за пенсиите в пощата, всички бяха на мнение, че дето има дим, там има и огън. Полицаите нямаше да се появят току-така и без съмнение криеха истинското състояние, за което си имаха причини. Рано или късно всичко щеше да излезе на страниците на „Криминални новини“. Разочарованието от факта, че от селото май никой не липсваше, беше добре прикрито.

Разговорът в „Брайънс Емпориум“ — единственото магазинче на самообслужване — беше малко по-остър. Според Брайън някой си е направил „тъпа шега“. Нямал какво да прави, та решил да разкара полицаите за зелен хайвер. Да можеше да му падне в ръцете тоя, дето ги измисля тъпите телефонни обаждания. На опашката за лотарийни билети пък се изказа предположението, че може да е била старицата, дето живееше до Пенхолдс Мил и понякога я виждаха да броди из селото и да си рецитира стихотворения. Поезията се оказа решаващият аргумент. Хората се разпръснаха, убедени, че скоро ще научат как тялото й е било открито някъде надолу по течението, носещо се върху венец от рими.

По обяд в „Ред Лайън“ реакциите бяха още по-груби, направо безсърдечни. Мнозина спрягаха имената на известни личности, които нямаше да липсват на никого, дори напротив — дъното на реката бе единственото място, където тези хора бяха добре дошли. Сред тях имаше политици, спортисти и телевизионери. После разговорът се обърна на малко по-личен и списъкът се попълни с роднини, съседи, една-две съпруги и, неизбежно, нечия свекърва.

Луиз Фейнлайт чу слуховете от пощальона. Отиде в огромния стоманен гараж, където Вал навърташе ежедневните си трийсет километра, този път яхнал лъскав „Чаз Бътлър“. Велосипедът бе поставен върху въртящи се валове, които силно бръмчаха като грамаден рой пчели. Колелата се въртяха с такава скорост, та чак приличаха на неясни светли петна.

Луиз много обичаше да гледа брат си, като тренира, макар да знаеше, че на него не му харесва да го наблюдават. Вал въртеше педалите като луд, лицето му бе изкривено от усилието, очите не се виждаха зад притворените клепачи, устните му бяха здраво стиснати, както и зъбите. Потта се лееше непрестанно и тялото му блестеше. Всеки път, когато краката му отказваха, или по-точно не можеха да въртят педалите толкова бързо, колкото на него му се искаше, той ругаеше — с въображение и без никаква богоугодна цензура.

Луиз го чу и се засмя, наслаждавайки се на контраста между демоничната същност на брат си в момента и иронично безразличния към всичко Вал, когото той предпочиташе да показва пред света.

Тя чу как щракна компютърът, свързан с рамката. Бръмченето постепенно започна да заглъхва, очертанията на колелата ставаха по-ясни. Спиците изпъкнаха. После главините. Нежната, но невероятно здрава верига. И накрая велосипедът замря. Вал слезе от седалката, силните мускули на краката и раменете му все още потрепваха. Луиз му подаде хавлиена кърпа.

— Можеш пак да участваш в Колоездачната обиколка на Франция.

— Вече съм твърде стар — задъхано отвърна той и попи потта по лицето си. Свали колелото от валяците и внимателно го остави в задната част на гаража, където имаше десетина други велосипеди. — Сложи ли кафето?

— Разбира се.

— Хубаво. — Двамата тръгнаха по коридор към верандата на задната стена на къщата. — Има ли поща?

— Само боклук. И една клюка от Пат, пощальона.

— Обещали са да ми изпратят сигналния брой на „Ечемиченият град и хлапето, което обича да играе на дама“.

— Не ти ли е любопитно?

— Кое?

— Каква е клюката?

— За бога.

— Някой скочил в реката при бента.

— „Лаваца“ е, нали… кафето?

— Да.

— Хубаво. Онова сладникаво шоколадово кафе, дето го пихме миналата седмица, не ми хареса.

Едва ли можеше да си представи по-мъчителен ден от този, в който се събуди с душа, натежала от мъка и угризения. Ан се сви на кълбо и здраво обгърна тялото си с ръце — мускулите й се сгърчиха в непоносими спазми и тя примижа, загледана в красивите мотиви със сивкави листа, които се носеха и потрепваха по тавана на спалнята й. През прозореца се виждаше късче ясносиньо небе. Стаята бе обляна от есенното слънце.

Мъчението й вече бе започнало. Ужасната случка от предната вечер, с всички подробности, ярко осветена като на екран в кино, изплува в съзнанието й и започна да се върти и върти. Виждаше се как изкачва стълбите към таванското помещение, изпълнена с лоши предчувствия. Карлота крещи и разхвърля книги и дрехи из стаята, хуква навън в тъмното. Бързата вода в реката.

Днес Ан трябваше да съобщи на Лайънъл. Трябваше да му каже. Той щеше да пита къде е Карлота. Но Ан, без да знае защо, усещаше, че не може да сподели цялата истина. Не че не би я разбрал — нямаше друг човек, който така добре да схваща хората, както Лайънъл. А да разбираш всичко, често й казваше той, означава да прощаваш всичко. Беше безкрайно толерантен, според нея понякога до глупост, към всички млади хора, които вземаше временно под крилото си. Онези, които бяха видели от обществото само зло. Обърканите и изоставените, престъпници и почти престъпници. Винаги се беше опитвала (с едно изключение) да ги приема радушно в дома си.

Ан се поколеба, защото знаеше, че ужасно ще го разочарова. Дори щеше да изпита срам от постъпката й. И с право. Какво можеше да оправдае една зряла жена, наближаваща четирийсетте, израсла в семейство, винаги закриляло я от неволи, задето се бе нахвърлила така срещу нещастно същество, дошло да търси подслон тук, и го бе прогонила навън в нощта? Само изчезването на чифт обици, които момичето може да е взело, но може и да не е. И това не беше никакво извинение.

Ан стана и протегна скованите си крайници. Нахлузи си розовите брокатени пантофи, вдигна ръце към тавана, после докосна пръстите на краката си и се намръщи от болка.

Лайънъл щеше да поспи тази сутрин, защото снощи се беше прибрал доста късно. Ан реши да си направи чай, да го занесе в библиотеката и да измисли какво точно да му каже.

Обличаше си халата, когато чу жената, която идваше да й помага през деня, да влиза през предната врата.

— Госпожо Лорънс? Ехо? Какъв прекрасен ден.

Ан бързо отиде до площадката на стълбището, като се насили да се усмихне и придаде на гласа си нещо подобно на топла нотка. Надвеси се над стълбите и викна:

— Добро утро, Хети.

Евадни Плийт, от Малбъри Котидж в Грийн, току-що беше свършила с най-важната си работа за деня — любещите грижи по поддържането на шестте си пекинеза. Това включваше изчеткване на козината им, измиване, подрязване на излишните косми, нахранване, затопляне на кученцата и разходка. Измери им температурата, провери дали нашийниците са чисти и удобни, старателно прегледа красивата им бежова козинка за чуждо тяло, осмелило се да се намъкне в нея.

След приключването на тази сложна ежедневна дейност Евадни закуси (както обикновено овесена каша и малко пушена треска) и постави саксия с бяло мушкато на прозореца в кухнята. Сигналът, че си е „вкъщи“. По-нататък денят й се изпълваше с толкова много събития, че едва й оставаше време да си поеме дъх. Евадни беше особено популярна и причината бе съвсем проста: беше невероятно добър слушател. Рядко се среща някой да се интересува от другите повече, отколкото от себе си и заради това жителите на Фърни Басет бързо бяха оценили забележителната й способност. Сякаш винаги можеше да отдели време за проблемите на хората. Никога не поглеждаше към красивия голям часовник, стъпил величествено на пода, нито обръщаше внимание на нежния му гонг. Какъвто и да беше поводът, довел събеседника в дома й, винаги изглеждаше благоразположена. И напълно дискретна.

Неизбежно хората започнаха да я търсят. Най-удобният стол в претрупаната й с мебели гостна постоянно бе зает от разтревожена или развълнувана душа, която изливаше онова, що й бе натежало или преизпълнило, докато си похапваше масленки с чаша чай „Ърл Грей“, поднесени от домакинята. Или, след шест часа вечерта, соленки със сирене и „Нойли Прат“4.

Евадни никога не даваше съвети, което би изненадало нейните посетители, ако се замислеха над това, защото винаги си тръгваха с чувство на удовлетворение и от време на време стигаха дори до заключението, че сега нещата им се струват по-ясни. Понякога даже започваха да виждат в съвсем различна светлина хората, от които бяха дошли горчиво да се оплакват.

В този ден те, разбира се, не говореха за нищо друго, освен за предполагаемите събития, разиграли се край реката. Липсата на сигурни сведения не пречеше на фантазиите им, които се вихреха с почти готическо разточителство. Не че човек можеше да се опре на нещо, нали разбирате. Просто догадки, скъпа моя. Беше ясно, че всъщност никой нищо не беше чул. Но въпреки това — дето има дим, там има и огън. До обедната си почивка Евадни вече съжаляваше, че няма писателски талант, защото беше натрупала толкова мелодраматични истории, че можеше да захранва със сценарии някоя сапунка поне десет години.

На обяд махна мушкатото от прозореца и извика Пиърс — най-старото и най-умното от пекинезчетата й. Даде му една кошница, в която сложи плик с бележка и пари, и го изпрати до „Брайънс Емпориум“, за да й купи „Таймс“, лотариен билет и замразени десерти. Беше й свършил и тоникът, но й дожаля да натовари кучето с тежките бутилки.

Когато Пиърс се върна (с по-малко ресто, което и друг път се беше случвало), Евадни започна да приготвя обяда. Задуши няколко главички дребен лук и малко нарязана на ситно целина в безсолно масло, добави дафинов лист, пресен пилешки бульон и остави тенджерата на огъня да покъкри. След това си сипа в чашка вино от бъз и подреди масата. Красиви сребърни прибори — подарък по случай пенсионирането й от колегите в библиотеката в Суис Котидж, стрък парникова мимоза, топли житни хлебчета.

Докато разбъркваше супата и сръбваше от домашно приготвеното вино, Евадни все си мислеше за онова, което толкова бе обезпокоило посетителите й тази сутрин. Чудеше се дали някой наистина беше паднал в реката. И ако беше така, къде ли е сега горкият човек? Дали реката не го е отнесла на километри надолу по течението? Или се беше заклещил във водорасли? А може би бе затънал в калното речно дъно?

Ръката на Евадни трепереше, когато извади пакетче кардамон и хавана с чукалото, а сърцето й натежа от съжаление за вероятно измислената личност. Удавянето беше нещо, от което Евадни изпитваше неистов страх. Някога в училище я бяха накарали да прочете сцената от „Ричард III“, в която се описваше смъртта на Кларънс, и едва не припадна от ужас. Изведнъж й се отщя да експериментира със супата и върна кардамона на рафта.

Седна да си хапне и изведнъж — тъкмо беше поднесла лъжицата към устата — се сети за нещо, случило се предишната вечер. Беше в спалнята на горния етаж и се приготвяше да си ляга. Облече си дълга дебела нощница, изми лицето си с дъждовна вода и сапун, както нравеше от малка, и си каза молитвите. Както обикновено привлече Божието внимание върху съдбините на много хора и дори му предложи как да им помогне, а накрая, разбира се, подчерта, че все пак изборът си е негов. След това се пъхна в леглото.

Евадни винаги спеше по гръб, кръстосала ръце на гърдите като статуя в стара провинциална църква. Харесваше й мисълта, че ако душата й реши да отлети, докато спи, тленните й останки щяха да бъдат намерени в благопристойна поза. Неизменно потъваше в дълбок сън без сънища, но снощи, тъкмо да заспи, чу вик — силен и доста страшен, почти писък, — който я стресна и моментално я разсъни. Тогава си беше помислила, че е лисица или друго дребно животно, попаднало в ноктите на някой хищник. Но сега, както си седеше в обляната от слънчева светлина кухня, зяпнала в бързо изстиващата си супа, Евадни вече не беше толкова сигурна.

Разтърси глава и твърдо си каза, че дори и да е сбъркала в предположенията си и крясъкът да е бил наистина човешки, сигурно няма връзка с чутите сутринта истории. Всички разправяха, че който и да е паднал в реката, станало е близо до Суон Мирън. Виковете бяха значително по-близо до къщата й. Дори и така да е…

Евадни бързо довърши супата си, остави съдовете в мивката и върна мушкатото на прозореца. Почти моментално почукаха на вратата й и тя побърза да отвори, защото бе настъпил един от редките моменти, когато се нуждаеше от компанията на друго човешко същество почти толкова, колкото и то от нейната.

Към четири часа същия следобед Луиз Фейнлайт се отби да види Ан Лорънс. Бяха се сближили съвсем случайно, всъщност единственото, което ги свързваше, беше любовта им към цветарството. Луиз определено си даваше сметка, че ако все още живееше и работеше в Лондон, с Ан щяха да се разминават като кораби в нощта, без изобщо да се забелязват.

В едно селце обаче нямаш особен избор и като намериш някой, който поне отчасти да става за компания, почти винаги полагаш усилие да се сприятелиш с него. Пък и двете си бяха интересни една на друга. Никоя не можеше да проумее как е възможно да се живее така, както живееше другата.

Ан се възхищаваше и малко се страхуваше от обаянието на Луиз, грубото й и иронично отношение към живота като цяло, насмешливите и на пръв поглед лишени от чувства взаимоотношения с брат й. Завиждаше на готовността, с която по-младата жена отстояваше своето. Някои от ситуациите, с които й се бе налагало да се справя като анализатор в отдела за акции и ценни книжа в търговската банка, където беше работила, щяха да накарат Ан да изтича до най-близката тоалетна и да повърне от ужас.

Луиз пък просто не можеше да повярва, че жена на възрастта на Ан, с нейната интелигентност, която можеше да бъде изключително привлекателна, стига да поиска, е в състояние ден след ден, месец след месец, година след година да живее, без да прави нищо. Или поне нищо смислено според разбиранията на Луиз. Скучни занимания като градинарството, председателството на Женското дружество, редактирането и отпечатването на енорийското списание, организирането на списъци, в които се посочва кой кога трябва да носи цветя и да почиства църквата. Невероятно.

Бързо беше задоволила любопитството си и бе разбрала защо приятелката й се е омъжила за такъв сухар, понеже всеки в селото знаеше историята. Ан живеела с баща си — викарият на Фърни Басет, който бил на петдесет, когато тя се родила, и умрял близо двайсет и две години след това. Неговият помощник — Лайънъл Лорънс, стеснителен, приятен човек, минал четирийсетте, — постепенно поел свещеническите задължения на пастор Байфорд и помагал на Ан да се грижи за баща си, когато възрастта му напреднала.

Лорънс предложил на нещастното, покрусено от смъртта на баща си момиче да продължат да се грижат един за друг, а Ан, която познавала единствено живота в дома на селския енорийски свещеник и била болезнено срамежлива, приела. Няколко години след като се оженили, Лайънъл, макар и все още посветен в духовнически сан, отказал да помага в църквата, като обяснил решението си с необходимостта от повече време, за да върши Божиите дела там, където имало повече нужда от него. За щастие това не довело до загуба на къщата, защото била собственост на майката на Ан, а не на епархията. Църковните служби се извършвали всяка трета неделя от викарий, който обслужвал и други две села. Един-единствен път Луиз си позволи да засегне въпроса за този брак пред Ан, която само отбеляза: „Май това беше най-лесното нещо, което можех да направя“, и после бързо смени темата.

Луиз съжаляваше Ан. Беше сигурна, че приятелката й е нещастна — коя ли жена би била щастлива, омъжена за подобен скучен стар сухар? Що се отнася до съгрешилите хаймани, които той постоянно водеше в къщата, е… Луиз бе направила грешка в началото на приятелството им, като беше посъветвала Ан да се противопостави на мъжа си по този въпрос. Ала изненадана установи, че Ан не само нямаше нищо против натрапеното присъствие, но дори се срамуваше, че не е в състояние да приема по-радушно тези „тъжни младежи“ и да се грижи за тях по-всеотдайно. Измъчваше я чувството, че може да разочарова мъжа си.

Луиз все пак се съвзе и се впусна в доста трудно начинание — да убеждава Ан колко тази гледна точка е сериозно изкривена: за повечето хора самото приемане на подобно положение е доказателство за забележителна толерантност. А ако някой се хвърля в такава инициатива с цялото си сърце и душа, най-малкото показва, че нещо не му е наред.

Единствено си загуби времето. Ан се опита да я слуша, но скоро започна да нервничи. Луиз се отказа, ала поне в едно отношение успя да постигне известен положителен резултат. Скоро след разговора им в старата енорийска къща приспана младеж. Щом го зърна, Ан усети как я побиват тръпки и студ я прониза чак до костите. Той стоеше на прага кротко, говореше тихо и възпитано, но тя долови неимоверната му жестокост. Младият мъж я погледна само веднъж, но Ан усети погледа му като нож, който търси откъде да проникне. Изплашена, намери съпруга си и му заяви, че няма да допусне този човек в къщата. Лайънъл, разбира се, се ядоса, особено след като тя не успя да намери смислено обяснение за отношението си, но разтревожен от настоятелността в гласа й, накрая се съгласи.

После Луиз я беше похвалила, задето се е държала толкова твърдо, ала Ан отвърна, че няма за какво. Просто така й дошло отвътре. Тогава на Луиз цялата работа й се стори малко патетична. Сега знаеше, но беше твърде късно.

Новодошлият бе настанен в апартамента над гаража, в който имаше телефон за връзка с къщата. Той предложи да шофира и да се грижи за стария автомобил „Хъмбър Хоук“, наследство на Ан от баща й, а поддръжката му й струваше повече, отколкото можеше да си позволи. Лайънъл не умееше да кара кола и остана изключително доволен, защото реши, че единствената проява на желание да е полезен предвещава трайна промяна в младежа.

Сега, когато Луиз наближи къщата, видя, че колата е изкарана на алеята. Зарадва се, като не забеляза шофьора наоколо. Мина покрай високите прозорци на трапезарията и мярна Лайънъл Лорънс да говори по телефона. Май беше разтревожен, побелялата му коса бе щръкнала и той размахваше свободната си ръка във въздуха.

Луиз тъкмо се канеше да тръгне нагоре по стълбите, когато зърна Ан. Седеше напълно неподвижна на платнен стол до големия кедър в средата на градината. Луиз отиде при нея.

— Здравей. Донесох ти разсад за трицветна теменуга. Бяла — уточни и сложи влажния пакет на тревата, после седна. — Ан?

Тогава Луиз осъзна, че Ан всъщност не седи неподвижна. Цялото й тяло трепереше. И устата й трепереше и ту се отваряше, ту се затваряше. Въртеше нагоре очи и примигваше.

— За бога, какво има?

— А, Луиз… Направих нещо… ужасно… Не мога да ти кажа — изхлипа тя и избухна в сълзи. Луиз прегърна слабичките рамене на приятелката си и Ан плака ли плака, бавно осъзнавайки колко й е било нужно.

— Разкажи ми.

— Не мога, ужасно е.

Луиз си помисли колко коренно различна представа имаха с Ан за това кое е ужасно.

— Да не си пропуснала пак да включиш старата мама Крейвън в списъка за носене на цветя в църквата?

— Вдигнах… скандал. На Карлота.

— Браво на теб.

— Тя избяга.

— Имах си хас да не избяга. — Луиз си бе съставила собствено мнение за момичето.

— Лайънъл не може да я намери. Търси я навсякъде.

— И това ли е всичко?

След дълга пауза Ан прошепна:

— Да. — Беше спряла да трепери, но пък ужасно пребледня. Погледът й се плъзна встрани, мина над рамото на Луиз и се заби в земята.

Луиз си помисли, че Ан е най-нескопосаният лъжец, когото е срещала някога. Първата част от историята звучеше правдоподобно. Луиз й повярва: сигурно са се скарали с Карлота, навярно е избягала, но имаше и още нещо. Сто процента.

— Кога се случи?

— Снощи.

— Съобщихте ли на полицията?

— Не! — леко извика Ан.

— Добре, скъпа — промълви Луиз и погали Ан по косата с бавни, успокоителни движения. — Добре…

— Извинявай. — Ан извади от джоба на ризата си смачкана на топка носна кърпичка и си издуха носа. — Лайънъл твърди, че тя едва ли би одобрила… да намесваме… свинете.

„Свинете“. Луиз губеше търпение. Ако Лайънъл си мислеше, че като подражава на младите, ще стане един от тях, жестоко се лъжеше. Остава да си нахлупи бейзболна шапка с козирката назад и да си сложи тениска на „Рейдиохед“5.

— Не мога да те оставя тук — заяви Луиз, стана, хвана Ан за ръка и й помогна да се изправи. — Ела у нас да пием по чаша чай.

— Не мога.

— Разбира се, че можеш. — Подкрепяйки Ан под ръка, я поведе по алеята. — Имам страхотен кекс с аромат на кафе от „Макс енд Спенсър“.

— Трябва да се обадя на Лайънъл…

— Глупости. Изобщо няма да забележи, че те няма.

— Вярно — тъжно се съгласи Ан. — Май няма да забележи.

Кенди винаги бе приемала госпожа Ледърс за своя стопанка и беше убедена, че и госпожа Ледърс смяташе така. Но и двете не даваха външен израз на това, особено когато Чарли беше наблизо. Тази вечер се бе затворил в предната стая, където обикновено се хранеха и гледаха телевизия, и от толкова време седеше там в пълна тишина, та госпожа Ледърс реши, че е заспал. Затова потупа с ръка по краката си. Кенди се поколеба, хвърли тревожен поглед към затворената врата на предната стая, но после скочи и се настани в скута й.

Госпожа Ледърс погали златистокафявите й уши, които приличаха на триъгълни филийки току-що препечен хляб. Почеса кучето по коремчето и Кенди заскимтя от удоволствие. Госпожа Ледърс се зачуди какво ли правеше мъжът й. Беше минал почти час, откакто бе потънал в онази стая с вчерашния вестник „Пийпъл“, ножица и тубичка лепило „Супер Глу“.

— Не бива да се оплакваме, нали, Кенди? — каза госпожа Ледърс и се усмихнаха една на друга, сгушени като две буболечки в опърпания стар люлеещ се стол до камината. След още двайсет минути все така не се чуваше ни звук, ни движение в стаята и госпожа Ледърс с нежелание сложи Кенди в евтиното й пластмасово легенче и отиде да види дали всичко беше наред.

Чарли бе с домакинските ръкавици на жена си и надвесен над сгъваемата маса, изрязваше големи парчета от вестника. Старите фишове от футболни залагания и непечеливши лотарийни билети бяха събрани на една страна да не пречат.

Чарли отряза по-малки парчета. И още по-малки. Подбираше си абзац, изречение, последна дума, буква. Изпусна хриплива въздишка на удовлетворение. Оказа се не чак толкова трудно. Нужни бяха само шест думи, и то все обикновени.

Чарли свали ръкавиците и взе пакета с „Ризла“ да си свие цигара. Сложи рошава купчинка червеникавокафяви тютюневи нишки в хартийка, зави я, прокара върха на посивелия си език по дължината на хартията и запали единия край.

Езичето на бравата щракна и жена му се появи на прага. Чарли подскочи и се зачерви от яд.

— Махай се!

— Чудех се дали не си…

— Човек не може да си прочете вестника на спокойствие!

— Извинявай.

Чарли не сваляше поглед от жена си, докато тя отстъпваше назад. Гледаше мършавата й фигура, стърчащата навсякъде побеляла коса и жалките й приведени рамене. Боже, колко беше досадна. При нормални обстоятелства щеше да я последва в кухнята и да й даде да се разбере, но не и този път. Защото за Чарли тази вечер изобщо не беше обикновена. Тя беше, защо да не се отбележи, вечер на зловещо предзнаменование. Пред него стояха шест големи йероглифа, които вероятно щяха да му донесат свобода. Той огледа стаичката и си позволи да се изхили на очуканите пластмасови столове, евтиния, облицован с фурнир шкаф и старомодния телевизор. Защото скоро щеше да каже сбогом на всичко това. Щеше да седи на удобен, пухкав фотьойл, с чаша уиски с лед, лула с хубав, силен тютюн и нещо младо, русо и приятно за гушкане.

Щото, стига да има пари, човек може всичко да си купи. А той щеше да има пари. О, да. За първи път в живота си щеше да има пари. Отначало скромна сума. Трябва да сме разумни. Излишно е ненужно да плашим хората. Но там, откъдето са дошли тези, щяха да дойдат и още. И още. Щеше да има достатъчно, за да си живее приятно и спокойно до края на дните си.

В местните новини в девет часа не бе споменато нищо за инцидента край бента на Мисбърн, та посетителите в „Ред Лайън“ решиха, че всичко е било просто шега, и насочиха вниманието си към по-съществени неща. Например във външната тоалетна на стария Гордън Чери били намерени шест фазана. Освен това, за срамотите, чаеният сервиз на бабата на Ада Лукас, още както си е в шкафа й, бил оценен от търговски пътник на петдесет лири, а всеки знаеше, че сервизът е с клеймото на „Рокингам“ и струва поне сто лири.

С течение на времето слуховете за злополуката край реката бяха забравени. Хората се разхождаха на лунна светлина или шофираха до домовете си, замислени за съвсем други неща. Или както кръчмарят подхвърли на жена си: „Май за тая година си взехме порцията вълнения.“

Е, това само идва да покаже колко погрешни могат да бъдат хорските заключения.