Синя далия

Десета глава

Харпър разкопа пръстта около корените на клематиса, пълзящ нагоре по желязната ограда. В този край на градината цареше тишина. Храстите и декоративните дървета, пътеките и лехите отделяха постройката, която той все още наричаше „къща за гости“, от главната сграда.

Нарцисите тъкмо започваха да разтварят ярките си жълти чашки, грейнали на фона на пролетната зеленина. Скоро лалетата щяха да ги последват. Те бяха любимите му цветя, цъфтящи през сезона, и затова бе засадил леха с луковици точно до вратата на кухнята си.

Къщата представляваше малка постройка, някога гараж за файтони, и всяка жена, която бе водил, бе възхитена от нея. Обикновено я наричаха „куклен дом“. Нямаше нищо против, въпреки че на него му приличаше по-скоро на кантон с варосани кедрови дъски и стръмен покрив. Беше удобна — отвътре и отвън — и идеална за неговите нужди.

Само на няколко крачки от задната врата имаше малка оранжерия, която бе личното му владение. Живееше на достатъчно разстояние от голямата къща, за да се чувства самостоятелен и да не се смущава понякога да прекарва нощите си в женска компания. Същевременно се намираше достатъчно близо, за да стигне дотам за минути, в случай че майка му има нужда от него.

Не му харесваше да е сама, въпреки че можеше да разчита на Дейвид. Благодареше на Бога за него. Майка му бе най-силният и уверен човек, когото Харпър познаваше, но просто не одобряваше идеята да броди сама из огромното здание ден след ден, нощ след нощ.

Все пак определено би предпочел това, отколкото да живее с негодника, за когото се бе омъжила. Не можеше да опише с думи дълбоката си ненавист към Брайс Кларк увлечението на майка му по този тип беше доказателство, че и тя не е безгрешна, но за човек, който рядко допуска грешки, тази се оказа огромна.

Въпреки че го бе изритала незабавно и безмилостно, Харпър се безпокоеше, че той няма да се примири със загубата на Роз, къщата, парите и охолството.

Проклетникът се беше опитал да проникне с взлом веднъж, седмица преди окончателния развод. Харпър не се съмняваше, че майка му би се справила и сама, но се радваше, че се бе оказал наблизо.

Изпитваше доволство, че и той има заслуга за изгонването на алчното невярно копеле.

Но бе изминало достатъчно време, а и майка му вече не живееше сама в къщата. Две жени и две деца бяха добра компания. Покрай тях и бизнеса си бе по-заета от всякога.

Може би беше време Харпър да помисли за собствено жилище.

Проблемът се състоеше в това, че не можеше да намери основателна причина. Обичаше тази къща, както никога не бе обичал жена. С всеотдайна страст, уважение и благодарност.

Чувстваше и градините като свой дом, по-скъп и от къщата. Почти всеки ден излизаше през входната си врата, правеше дълга здравословна разходка из тях и отиваше на работа.

Нямаше никакво желание да се мести в града. Толкова шум, толкова хора. Мемфис бе страхотно място да прекара вълнуваща нощ — клубове, жени, срещи с приятели. Но ако останеше там дори месец, щеше да се задуши.

Не би живял и в предградията. Тук имаше всичко, което желаеше: малка кокетна къща, обширни градини, оранжерия и работа на две крачки.

Седна на петите си и намести бейзболната шапка, която придържаше косите му назад. Пролетта настъпваше. Нищо не можеше да се сравни с нея в дома му. Уханията, гледките и дори звуците.

Наближаваше здрач и светлината отслабваше. Когато слънцето залезе, щеше да стане хладно, но мразовитите зимни вечери бяха отминали.

След като свърши със засаждането, щеше да си вземе бира, да поседи навън в тъмнината и да се наслаждава на уединението си.

Отдели една свежа жълта теменужка и започна да заравя корените й.

Не я чу да се приближава. Бе толкова съсредоточен, че дори не видя сянката й, когато се надвеси над него. Приятелският и поздрав така го стресна, че сърцето му едва не изскочи.

— Извинявай. — Хейли се засмя и потърка корема си. — Сякаш си на милиони километри оттук.

— Така изглежда.

Изведнъж усети пръстите си отекли и непохватни и разсъдъкът му се замъгли. Тя стоеше с гръб към залязващото слънце и когато вдигна поглед към нея, видя ореол от лъчи около главата й, а лицето й остана в сянка.

— Просто се разхождах. Чух музиката ти. — Кимна към отворения прозорец, през който звучеше песен на REM. — Веднъж отидох на техен концерт. Страхотни са. Теменужки? Много са актуални.

— Да, обичат хладното време.

— Зная. Защо ги засаждаш тук? Няма ли да пречат на това пълзящо растение?

— Клематис. Корените му трябва да бъдат на сянка. Затова засаждам едногодишни цветя около тях.

— Аха. — Хейли приклекна да погледне по-отблизо. — В какъв цвят цъфти клематисът?

— Лилав. — Не бе сигурен дали е добре една бременна жена да прикляква. Нямаше ли опасност да притисне бебето вътре? — Искаш ли стол или нещо друго за сядане?

— Не, удобно ми е. Имаш хубава къща.

— Да, и на мен ми харесва.

— Като от книжка с приказки се тези градини. Голямата къща е разкошна, но малко страховита. — Хейли направи гримаса. — Не искам да ме сметнеш за неблагодарна.

— Не, разбирам те. — Най-добре бе да продължи със засаждането. Тя не ухаеше като бременна жена. Ухаеше секси. Но не биваше да му хрумват подобни мисли — Великолепна е и нито динамит, нито стадо диви коне биха прогонили майка ми от нея. Само че е твърде голяма.

— Беше ми нужна цяла седмица, докато престана да ходя на пръсти и да шепна. Може ли аз да засадя една?

— Нямаш ръкавици. Да ти донеса…

— Нямам нищо против да поизцапам ръцете си. Днес дойде една жена, която каза, че засаждането на растения носело късмет на бременните. Предполагам, че има нещо общо с плодородието и плодовитостта.

Харпър не желаеше да мисли за плодовитост. Тази дума го караше да изпитва ужас.

— Ето, продължи ти.

— Благодаря. Исках да кажа… — По-лесно бе, когато ръцете й са заети. — Зная какво може да си помислиш за жена, която се появява без предизвестие пред прага на майка ти, но не желая да се възползвам от роднинската си връзка с нея. Не искам да смяташ, че съм способна на това.

— Познавам само един човек, който се осмели да опита и успя, но не за дълго.

— Вторият й съпруг. — Хейли кимна, докато отъпкваше с длани пръстта около цветето. — Поразпитах Дейвид за него, за да не изтърся някоя глупост. Каза ми, че е бъркал в сейфа с парите й и й е изневерявал. — Избра още една теменужка. — Когато Роз разбрала, веднага го изритала, и то така жестоко, че изминал половината път до Мемфис на бегом. Заслужава възхищение, че е събрала сили да го стори, когато чувствата й са били толкова наранени. Освен това никак не е приятно да знаеш, че хората говорят зад гърба ти… Ох!

Притисна ръка към корема си и Харпър пребледня.

— Какво? Какво има?

— Нищо. Бебето помръдна. Понякога ме разтърсва цялата.

— Не бива да стоиш клекнала. Трябва да седнеш.

— Нека само да довърша тази. Когато започна да ми личи, някои хора в родния ми град просто решиха, че съм загазила и момчето отказва да поеме отговорността си. За бога, живеем в двадесет и първи век, нали? Както и да е, изпитвах гняв, но и неудобство. Мисля, че донякъде това бе причината да замина. Трудно е непрекъснато да се срамуваш. Готово. — Отъпка пръстта. — Много са красиви.

Той скочи на крака, за да й помогне да се изправи.

— Искаш ли да поседнеш за малко? Да те изпратя ли?

Хейли докосна корема си.

— Безпокоиш се заради него, нали?

— Изглежда.

— Аз също. Но съм добре. Сигурно искаш да ги засадиш, преди да се стъмни. — Отново кимна към цветята, към къщата и градините около нея и издължените й бледосини очи сякаш погълнаха всичко с поглед.

Най-сетне се спряха върху лицето му и гърлото му пресъхна.

— Тук наистина ми харесва. Ще се видим на работа.

Той остана като закован на мястото си и я проследи с поглед, докато тя бавно се отдалечи по криволичещата пътека и изчезна в здрача.

Осъзна, че е изтощен, сякаш е участвал в някакъв щур маратон. Щеше да пийне бирата сега, а после да засади последните няколко теменужки.

Когато децата изведоха Паркър на вечерната му разходка, Стела се залови да разчиства трохите от пицата, оставени от двете момчета и кучето.

— Следващия път, когато поръчаме пица, аз ще черпя — каза Хейли, слагайки чашите в съдомиялната машина.

— Добре. — Стела хвърли поглед към нея. — Когато бях бременна с Люк, исках само италианска храна. Пица, спагети, маникоти. Нямаше да се учудя, ако вместо да плаче, когато се роди, бе запял Amore.

— Аз нямам специални предпочитания. Хапвам от всичко. — На светлината на прожекторите отвън Хейли видя момчетата и кучето да се надбягват. — Бебето доста се движи. Нормално е, нали?

— Разбира се. Гевин кротуваше и подремваше и трябваше да го смушкам, или да пийна кока-кола, за да го накарам да се размърда. А Люк непрекъснато правеше гимнастика. Успяваш ли да поспиш нощем?

— Рядко, но не се оплаквам. Струва ми се, че сме сами на света, аз и той… или тя.

— Зная за какво говориш. Но, Хейли, ако някога си будна и разтревожена или просто не се чувстваш добре, винаги можеш да дойдеш при мен.

Изведнъж буцата, заседнала на гърлото й, се разсея.

— Наистина ли? Сигурна ли си?

— Разбира се. Понякога е полезно да поговориш с някого, който вече го е преживял.

— Не съм сама — тихо промълви Хейли, загледана в момчетата навън, — както очаквах. Бях готова да се справям сама… поне така мисля. — Очите й се насълзиха и тя примигна и ги потърка. — Хормони. Господи!

— Плачът също помага. — Стела потърка раменете й. — Кажи ми, ако искаш някой да дойде с теб, когато имаш час при лекаря си.

— Последния път той каза, че всичко с наред. Плодът се развива нормално. Посъветва ме да се запиша в курс за бъдещи майки. Подготовка за раждането. Но държат бременната да го посещава с партньор.

— Избери мен.

Хейли се засмя и се обърна към нея:

— Наистина ли си готова да го направиш за мен? Не мога да искам толкова много.

— С удоволствие. Ще бъде почти сякаш самата аз очаквам още едно дете.

— Би ли се решила да имаш трето? Ако…

— Планът беше за две, но скоро след раждането на Люк си помислих „Нима никога вече няма да преживея това? Би било забавно да направим опит за момиче. Или още едно момче“ — Наведе се над плота и погледна през прозореца. — Страхотни са, нали? Момчетата ми.

— Да.

— Кевин толкова се гордееше с тях, обожаваше ги. Мисля, че би искал да има поне шест.

Хейли долови промяната в тона й и този път тя докосна рамото на Стела.

— Мъчно ли ти е, когато говориш за него?

— Вече не. Дълго време беше. — Стела взе кърпа и забърса плота. — Останаха само хубавите спомени. Да ме топлят, предполагам. Трябва да повикам момчетата.

Но в този миг чу тракане на токчета по паркета. Роз влезе в стаята с енергична походка и тя затаи дъх.

Спомни си за първото си впечатление, че Розалинд Харпър е красавица, но досега не я бе виждала да подчертава естествените си дадености.

Беше облякла прилепнал костюм в нежен цвят на разтопена мед, в съчетание с който кожата й сияеше. Късата пола и обувките с тънки високи токчета подчертаваха дългите й стройни крака със златист загар. Над гърдите й се спускаше изящен филигранен медальон с цитрини в капковидна форма.

— Дейвид? — Роз огледа стаята и драматично завъртя кафявите си очи. — Ще закъснея заради него.

Стела прочувствено въздъхна:

— Ще кажа само: „Ооо!“

— Да. — Роз се усмихна и се завъртя в полукръг. — Беше пълна лудост да си купя тези обувки. Ще ми убият. Но когато трябва да се появя на поредния благотворителен прием, държа да отправям послание с външността си.

— Този път посланието ще бъде: „Аз съм неотразима“ — увери я Хейли. — Супер си!

— Това беше целта.

— Изглеждаш зашеметяващо. Едновременно секси и стилно. Всеки мъж на приема ще поиска да те изпрати.

— Е… — Роз се засмя и поклати глава. — Страхотно е да има други жени в къщата. Кой би предположил? Ще отида да подканя Дейвид. Ако не го сритам, ще стои пред огледалото още час.

— Забавлявай се.

— Определено не изглежда като нечия майка — промълви Стела.

„Как ли ще изглеждам аз след двадесет години?“, запита се Хейли. Погледна отражението си, докато втриваше масло с витамин Е в кожата на корема и гърдите си. Дали щеше да може да се облича елегантно и да знае, че е привлекателна?

Разбира се, не беше надарена колкото Роз. Спомняше си, че веднъж баба й бе казала, че красотата зависи от скелета. Когато погледнеше Роз, разбираше какво е имала предвид.

Никога нямаше да притежава неповторимата осанка на Роз или впечатляващите форми на Стела, но харесваше външността си. Грижеше се за кожата си и изпробваше различни трикове с грим, за които четеше в списанията.

Привличаше вниманието на мъжете.

„Разбира се“, помисли си тя с усмивка на самосъжаление, когато сведе поглед към корема си.

По-рано го бе привличала. Повечето мъже не хлътваха по бременни и това бе добре дошло за нея, защото точно сега не би проявила интерес към никого. Единственото важно нещо за нея бе детето й.

— Правя всичко заради теб, хлапе — каза тя, докато нахлузваше възголяма тениска.

След като се пъхна в леглото, повдигна възглавницата и взе една книга от купчината на нощното си шкафче. Всичките бяха за бременност, раждане и развитие на детето в най-ранна възраст. Прочиташе по няколко страници всяка вечер.

Когато усети, че клепачите й натежават, затвори книгата.

Угаси нощната лампа и се сгуши под завивките.

— Лека нощ, бебчо — прошепна.

Докато се унасяше, усети вече познатия студ и сигурност, че не е сама. Пулсът й се ускори и затуптя в ушите й. Събра смелост леко да повдигне клепачи.

Видя силуета, надвесен над леглото й. Светлите коси и красивото тъжно лице. Хрумна й да се разкрещи, както всеки път, когато го видеше, но прехапа устни и добила кураж, посегна да го докосне.

Когато ръката й премина през тази на жената, Хейли издаде тих вик. В следващия миг беше сама и разтреперана в леглото си и търсеше ключа за лампата.

— Не си въобразявам! Не!

Стела стъпи на столчето, за да окачи поредната висяща кошница за украса. Беше видяла цифрата на миналогодишните продажби и си бе поставила за цел да ги увеличи с петнадесет процента.

— И аз мога — настоя Хейли. — Няма да падна от проклетото столче.

— В никакъв случай. Подай ми онези бегонии.

— Прекрасни са. Толкова буйни.

— Роз и Харпър са засадили повечето от тези цветя през зимата. Бегонните и импациенсите се продават като топъл хляб. Щом ги отглеждат хора като Роз и Харпър, можем да ги продаваме на едро и на ниска цена. Това е основната ни стока.

— Хората могат да ги отглеждат сами по-евтино.

— Разбира се. — Стела слезе, премести стълбата и се качи на нея. — Каскадно мушкато — реши тя. — Трудно е да устоиш на толкова цветове и пъстрота. Дори най-запалените градинари, които умеят да отглеждат разсад, не биха отминали едрите, красиви съцветия. Разцъфналите цветове, скъпа моя ученичке, водят до продажби.

— Значи ще сложим от тези кошници навсякъде.

— За примамка. Почакай, докато преместим някои от едногодишните навън, отпред. Всички тези ярки багри привличат клиенти. Както и ранноцъфтящите многогодишни. — Избра нова кошница. — Сама ще я взема. Ще изпратиш ли съобщение на Роз? Искам да ги види и да ми разреши да закача двадесетина в Трета оранжерия, при допълнителния разсад. И избери една саксия от онези, които през миналата година не са вървели. Ще засадя цветя в нея и ще я сложа до щанда. Със сигурност ще хваща око. Всъщност избери две. Ще сменя цената и не просто ще потръгнат, а ще донесат тлъста печалба.

— Разбрано.

— Нека едната да бъде от онези с кобалтовото покритие — извика тя. — Нали знаеш кои? И не се навеждай.

Стела започна мислено да съставя план. Бели цветове — хелиотроп, импациенс, сладък игловръх, сребристи акценти от иглика и градински чай. Още ред бели петунии. Щеше да каже на Хейли да вземе една от сивите саксии. Би изглеждала добре в контраст с кобалта. Щеше да ги направи прелестни. С яркочервени мушката, лобелия, върбинка, червени новогвинейски импациенси.

Одобряваше и отхвърляше растения, пресмяташе наум цените на саксиите, разсада, почвата. Усмихна се на себе си, докато закачаше друга кошница.

— Не трябваше ли да се занимаваш с документацията?

Щеше да падне от столчето, ако една ръка не бе обхванала ханша й и не й бе помогнала да се задържи права.

— Това не е единствената ми работа. — Опита да слезе, но осъзна, че така е достатъчно висока, за да го гледа право в очите. — Можеш да отместиш ръката си, Лоугън.

— Тя няма нищо против да стои там. — Но я отпусна и я пъхна в джоба си. — Хубави кошници.

— Би ли си купил от тях?

— Може би. Имаше интересно лице, когато влязох.

— Лицето ми е такова, каквото е винаги.

— Не, беше лице на жена, която си мисли как да впечатли един мъж.

— Така ли? Сигурен ли си? — добави Стела. — Далеч си от истината. Мислех как да превърна две залежали върху рафтовете саксии в привлекателна гледка, за да донесат приходи. — Докато тя закачаше кошницата, той без усилие взе друга и само с едно повдигане на ръката успя да я сложи.

— Правиш се на супергерой.

— А ти си дребосъче.

Хейли прекрачи прага, но веднага направи кръгом и излезе.

— Забравих нещо — извика тя и продължи.

Стела въздъхна и тъкмо да помоли за друга кошница, той вече я беше вдигнал и я закачаше.

— Свършил си доста работа — отбеляза тя.

— Миналата седмица времето беше хладно и сухо.

— Ако си дошъл да вземеш храстите за обекта на Пит, ще оформя документите.

— Работниците ми ги товарят. Искам да се видим отново.

— Е, видяхме се.

Лоугън не откъсна поглед от лицето й.

— Не си глупачка.

— Разбира се, че не съм. Не съм сигурна…

— Аз също — прекъсна я той. — Но това не ми пречи да искам да се видя с теб. Изнервящо е само да мисля за теб.

— Благодаря. Всеки момент ще падна с въздишка в обятията ти.

— Не искам да падаш. Ако исках, би било достатъчно да ритна столчето под краката ти.

Стела сложи ръка на гърдите си, примигна и направи трогателен опит да имитира южняшкия акцент:

— Господи, цялата тази сладникава романтика ми идва в повече.

Лоугън се усмихна широко.

— Харесваш ми, Червенокоске. Понякога. Ще намина да те взема в седем.

— Какво? Тази вечер? — За миг неохотната насмешка премина в откровена паника. — Не мога така импулсивно да реша да изляза. Имам две деца.

— В къщата живеят трима възрастни. Можеш ли да измислиш причина, поради която не биха гледали децата ти няколко часа?

— Не, но не съм ги помолила — концепция, която, изглежда, е непозната за теб. Освен това… — Тя нервно отметна косите си с ръка. — … може да имам други планове.

— Имаш ли?

Стела наклони глава встрани и примигна.

— Винаги имам планове.

— Не се и съмнявам. Е, отмени ги. Заведе ли вече момчетата да хапнат ребърца?

— Да, миналата седмица, след…

— Добре.

— Знаеш ли колко често ме прекъсваш по средата на изречението?

— Не, но ще започна да броя. Здравей, Роз.

— Здравей, Лоугън. Стела, тези цветя изглеждат чудесно. — Роз спря в средата на пътеката, огледа кошниците, кимна и разсеяно потупа с калните си ръкавици по вече изцапаните си джинси. — Не бях сигурна дали е добра идея да има толкова много, но сега се убеждавам, че изобилието от цвят привлича внимание. — Свали бейзболната си шапка, пъхна я в задния джоб на работния си панталон, а ръкавиците в другия. — Прекъснах ли нещо?

— Не.

— Да — възрази Лоугън. — Но всичко е наред. Можеш ли да се позанимаваш с момчетата на Стела тази вечер?

— Не съм казала…

— Разбира се. Ще бъде забавно. Ще излизате ли?

— Малка вечеря. Ще остава фактурата на бюрото ти — обърна се той към Стела — До довечера в седем.

Уморена да стои права, тя седна на столчето и намръщено погледна Роз, докато Лоугън се отдалечаваше.

— Никак не ми помогна.

— Мисля, че го направих. — Роз протегна ръце нагоре и завърта едната кошница, за да провери симетрията на цветовете. — Излез и прекарай една приятна вечер. Не се тревожи за момчетата си, ще се радвам да постоят при мен. Ако не искаше да излезеш с Лоугън, нямаше да го направиш. Не би се поколебала да кажеш „не“ на висок глас.

— Може би си права, но бих искала да имам повече време, да не бъде така… внезапно.

— Той е такъв, какъвто е. — Роз докосна коляното й. — Хубавото е, че не те кара да се питаш какво крие или каква роля играе. Лоугън е… не бих казала „чудесен човек“, защото понякога е доста труден. Но е честен. Мога да те уверя, че това означава много.