Синя далия

Петнадесета глава

Безспорно умееше да готви. С малко помощ от нея, успя да сложи на масата вкусно ястие от риба тон на скара с пикантна гарнитура от кафяв ориз със задушени зеленчуци и гъби. Бе от готвачите, които сипват продукти на око или импулсивно и явно се забавляват.

Резултатът бе чудесен.

Тя беше съвестна, компетентна готвачка. Отмерваше всичко и гледаше на готвенето като на досадно ежедневно задължение.

Вероятно това бе красноречива аналогия за характерите им. И още една причина да се запита защо сега седи в кухнята му, а преди малко бе лежала гола в спалнята му.

Сексът се оказа… невероятен. Не виждаше смисъл да не е честна със себе си. След бурен здравословен секс би трябвало да се чувства отпусната и спокойна, а изпитваше тревога и неудобство.

Изживяването беше вълнуващо, а той просто бе станал и се бе заловил да приготвя вечеря. Сякаш бяха изиграли приятелска партия тенис.

Но преди това бе целунал пръстите й и с тази нежна ласка бе изпратил стрела право към сърцето й.

„Проблемът е мой, мой е“, напомни си — Знаеше, че твърде много анализира и усложнява нещата. Но ако не анализираше нещо, как би могла да разбере какво е?

— Харесва ли ти вечерята?

Прекъсна вътрешната си дилема, когато забеляза, че той я гледа съсредоточено с очите на тигър.

— Страхотна е.

— Не ядеш много.

Съзнателно набоде по-тлъсто парче риба.

— Никога не съм разбирала хората, които готвят като теб или като в кулинарните предавания. Просто сипваш, продукти — малко от това, щипка от онова. Как улучваш пропорциите?

Ако наистина си мислеше за готвене, докато устните й се цупеха така секси, би излязъл навън и би изял лопата тор.

— Не зная. Обикновено се получава или едно, или друго.

Не можеше да проникне в съзнанието й, но бе убеден, че мислите, които се въртят там, са свързани със секс или с последиците от него. Реши засега да играят по нейните правила.

— Щом се налага да готвя, защото не искам винаги да вечерям в ресторант, държа да ми бъде приятно. Ако стриктно спазвам рецепти, ще започна да се изнервям.

— А аз бих се изнервила, ако нямам рецепта, която да следвам Ще се питам дали няма да стане твърде пикантно или твърде постно, препечено или недопечено. Когато сложа ястието на масата, ще се чувствам съсипана. — На лицето и се изписа тревога. — Мястото ми не е тук, нали?

— Какво имаш предвид под „тук“?

— Тук, тук. — Тя направи широк жест с ръце. — С теб, в прекрасно проектираната кухня на странно уютната ти полупразна къща. На масата, с това оригинално вкусно ястие, след сексуалната лудост, която изживяхме в твоята спалня, чийто интериор сякаш казва: „Аз съм мъж, който знае какво иска“.

Лоугън се отпусна на стола и се опита да разсее бученето в ушите си с голяма глътка вино. Явно я бе преценил правилно, но му се струваше, че никога не ще я опознае напълно.

— За първи път чувам такова определение на думата „тук“. На север ли го научи?

— Разбираш какво искам да кажа — сопна се тя. — Не е… Просто не е…

— Ефективно? Подредено? Организирано?

— Не ми говори с този критичен тон.

— Не е критичен, а издава раздразнението ми. Какъв е проблемът ти, Червенокоске?

— Ти ме объркваш.

— Аха. — Лоугън сви рамене. — Дано това е всичко.

Продължи да се храни.

— Смешно ли ти се струва?

— Не, но съм гладен, а и не мога да ти помогна да не се чувстваш объркана. Този факт не ме притеснява, защото иначе щеше да започнеш да подреждаш всичко по азбучен ред.

Сините като метличини очи се присвиха до малки процепи.

— А: ти си арогантен и агресивен; Б: безочлив; В:…

— В: ти си вироглава всезнайка, но това вече не ме дразни, както по-рано. Мисля, че между нас става нещо интересно. Никой от двама ни не го искаше, но аз се нося по течението, а ти се опитваш да плуваш срещу него. Проклет да съм, ако знам защо започваш да ми харесваш.

— Рискувам повече, отколкото ти.

Лицето му стана сериозно.

— Няма да навредя на децата ти.

— Ако вярвах, че си способен, не бих се сближила с теб до това ниво.

— До кое ниво?

— Секс и вечеря в дома ти.

— Май сексът ти хареса повече, отколкото разговорът на масата?

— Напълно си прав. Защото не зная какво очакваш от мен а и не съм сигурна какви са моите очаквания.

— Също като да сложиш продукти в тенджерата и да не знаеш какво точно ще се получи.

Стела въздъхна.

— Очевидно ме разбираш по-добре, отколкото аз теб.

— Аз не съм толкова сложен.

— О, моля те! Ти си като лабиринт, Лоугън. — Вгледа се в лицето му, докато започна да различава малките златисти петънца на зелените му очи. — Лабиринт без никаква геометрична последователност. В професионално отношение си един от най-галантните, най-изобретателните и най-компетентните специалисти по оформяне на градини, с които съм работила, но съставяш половината от проектите си в движение, върху хвърчащи листчета, които държиш натъпкани в джобовете си или в пикапа.

Лоугън загреба още ориз.

— Работата ми спори.

— Несъмнено, но не би трябвало да е така. Ти твориш сред хаос, както личи от всичко в тази къща. Ничия работа не би трябвало да спори при подобни обстоятелства.

— Почакай. — Лоугън протегна ръката, в която държеше вилицата си. — Къде виждаш хаос? Тази къща е почти празна.

— Именно! — Стела размаха пръст срещу него. — Имаш прекрасна кухня, уютна и изискана спалня…

— Изискана? — Кристално ясният му поглед издаде изумление. — Господи!

— И празни стаи. Вместо да скубеш косите си и да се питаш какво да правиш с това пространство, ти си безкрайно спокоен. Просто… — описа широки кръгове с ръце — мързелуваш.

— Никога през живота си не съм мързелувал. Понякога успокоявам темпото — съгласи се той, — но не мързелувам.

— Както и да е. Разбираш от хубаво вино и четеш комикси. Какъв смисъл има от това?

— Важен, като се има предвид, че обичам виното и комиксите.

— Бил си женен и явно си държал на брака си, щом си напуснал родния си край.

— Какъв е смисълът човек да се жени, ако не е готов да направи компромиси заради другия? Или поне да опита.

— Обичал си я — кимна Стела. — И все пак разводът не е оставил никакви рани у теб. Бракът не е вървял и ти си го прекратил. В един миг си груб и безцеремонен, а в следващия ставаш отстъпчив. Знаеше за какво съм дошла тази вечер и все пак си направи труда да приготвиш вечеря… бих могла да добавя към азбучния си списък думите „внимателен“ и „грижовен“.

— За бога, Червенокоске, ти ме уби! Бих преминал направо на буква С и бих те нарекъл „сладурана“, но точно сега се държиш като сприхава сухарка.

Въпреки че той се смееше, Стела вече бе набрала инерция и не можеше да спре.

— Правим невероятен, бурен секс, а после ти изскачаш от леглото, сякаш сме заедно от години и това се е превърнало в навик за нас. Не мога да го проумея.

Когато реши, че тя е свършила, Лоугън взе чашата си и замислено отпи.

— Да видим дали ще мога да ти обясня. Държа да изтъкна, че не долових никаква геометрична последователност.

— О, престани!

Стела понечи да стане, но ръката му сграбчи нейната.

— Не, ще ме изслушаш. Мой ред е. Ако не работех така, както желая, нямаше да се получават толкова добри резултати и определено нямаше да обичам работата си. Разбрах го на север. Бракът ми се провали. Никой не обича провалите, но те са неизбежна част от живота. Издънихме се, но не пострада никой, освен самите ние. Преглътнахме го и продължихме напред.

— Но…

— Тихо! Ако съм груб и безцеремонен, това е продиктувано от чувствата ми, а ако съм отстъпчив — от желанията ми или понякога от необходимост. — „По дяволите!“, помисли си той и отново отпи от виното си. Тя почти не бе докоснала своето. — Докъде бях стигнал? А, да, за идването ти. Разбира се, че знаех за какво си дошла. Не сме тийнейджъри, а и ти си много пряма жена, макар и по свой начин. Ясно ти показах, че те желая. Не би почукала на вратата ми, ако не се чувстваше готова. Що се отнася до вечерята, имаше няколко причини. Първо, всяка вечер ям. Второ, исках да бъдем заедно тук, по този начин. Преди, след и междувременно. Каквото и да стане.

Докато го слушаше, гневът й неусетно бе отшумял.

— Как успяваш винаги да говориш толкова разумно?

— Не съм свършил. Ще се съглася с теб за секса, но възразявам по повод думата „изскачаш“. Никога не изскачам от леглото, както и не мързелувам. Станах, защото ако бях полежал до теб малко по-дълго, щях да те помоля да останеш, а зная, че не можеш. Освен това, не съм сигурен дали самият аз съм готов. Ако си от жените, които си падат по дългите словоизлияния след секс от рода на: „Скъпа, беше страхотно…“

— Не съм. — Нещо в повишения му тон накара устните й да трепнат. — Сама мога да си съставя преценка и тя е, че те разбих там горе.

Ръката му се плъзна към китката й и отново към пръстите.

— Разбиването беше взаимно.

— Точно така. Взаимно разбиване. Мисля, че първият път с нов партньор остава в съзнанието на повечето жени и е колкото вълнуващ, толкова и изнервящ, ако случилото се е докоснало струна в душата им. Ти докосна нещо в моята и това ме плаши.

— Пряма, както винаги — отбеляза той.

— Аз съм пряма, а ти си неразгадаем. Трудна комбинация. Даваш ми доста поводи за размисъл. Извинявай, че направих толкова голям въпрос.

— Скъпа, ти си родена, за да правиш въпрос от всичко. Интересното е, че започвам да свиквам с това.

— Може и да е вярно, но също бих казала, че е интересно да бъда с човек, който следва различен ритъм. А сега ще ти помогна да разчистиш масата и ще се прибера у дома.

Лоугън стана едновременно с нея, обхвана раменете й и я притисна с гръб към вратата на хладилника. Заслепи я с целувка и всичкият сподавен гняв, разочарования и копнежи се сляха в едно и изчезнаха.

— Ето ти още един повод за размисъл — каза той.

— Определено.

Роз не се бъркаше в личния живот на другите. Нямаше нищо против случайно дочути клюки, но не си пъхаше носа. Не обичаше, а и не позволяваше на никого да се бърка в нейния живот, и се отнасяше с уважение към правото на другите хора да пазят своя в тайна.

Затова не задаваше никакви въпроси на Стела. Хрумваха й безброй, но не ги изричаше.

Просто наблюдаваше.

Управителката на фирмата й вършеше работата си с обичайното спокойствие и усърдие. Можеше да си я представи по време на бушуващо торнадо, отново способна да ръководи бизнеса ефективно.

Възхищаваше й се, но и донякъде се ужасяваше от това й качество.

Много се бе привързала към Стела и не можеше да отрече, че бе започнала да разчита на нея за подробностите в бизнеса, за да може самата тя да се съсредоточава върху задължението и удоволствието да отглежда растения. Обожаваше децата. Невъзможно бе да не изпитва топли чувства към тях. Бяха чаровни и будни, дяволити и шумни, забавни и неуморни.

Вече така бе свикнала с момчетата, Стела и Хейли, че не можеше да си представи къщата без тях.

Сдържа любопитството си дори когато Стела се прибра след вечерята у Лоугън със сияещо лице на задоволена жена. Но не смъмри Хейли и не я накара да замълчи, когато момичето се разбъбри за това.

— Отказва да сподели подробности — оплака се Хейли, докато двете с Роз плевяха една от лехите пред Харпър Хаус. — Обичам да слушам изчерпателни разкази. Но каза, че й е приготвил вечеря. Винаги съм смятала, че когато един мъж готви, или се опитва да те вкара в леглото си, или е хлътнал по теб.

— Може би просто е огладнял.

— Ако е гладен, поръчва пица. Поне мъжете, които познавам. Мисля, че е хлътнал по нея — Направи дълга пауза, явно очаквайки коментар от Роз. Когато не последва такъв, Хейли въздъхна. — Е? Познаваш го отдавна.

— От няколко години. Не чета мислите му. Но мога да ти кажа, че никога не е готвил за мен.

— Сигурно бившата му жена е голяма кучка.

— Не бих могла да кажа. Не я познавам.

— Дано е такава. Коравосърдечна кучка, която го е накарала да страда и го е изоставила, наранен и изпълнен с негодувание срещу жените. Тогава се появява Стела, завърта му главата и му помага да превъзмогне болката.

Роз седна на пети и се усмихна.

— Толкова си млада, скъпа.

— Не е нужно да съм млада, за да бъда романтичка. Мм… вторият ти съпруг е бил ужасен, нали?

— Беше… и все още е лъжец, измамник и крадец. И непоправим сваляч.

— Разбил е сърцето ти.

— Не. Нарани гордостта ми и ме ядоса, което според мен е по-лошо. Това е минало, Хейли. Ще сложа дионии в тези междини — продължи тя. — Имат дълъг период на цъфтеж и ще изглеждат добре тук.

— Съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш.

— Тази сутрин намина онази жена, госпожа Пийбълс.

— А, да, Роузийн. — Роз се загледа в пространството за миг, след което взе лопатата си и започна да обръща пръстта в предната част на лехата. — Купи ли нещо?

— Мота се около час и каза, че ще дойде отново.

— Типично. Какво търсеше? Със сигурност не цветя.

— Досетих се що за човек е. От онези, които изгарят от любопитство. Дошла е за клюки… Да посява или жъне. Такива като нея има навсякъде.

— Предполагам, че си права.

— Дочула е, че съм дошла да живея тук и че съм ви роднина, и започна да ме разпитва. Не успя да научи много, но се погрижих да си тръгне доволна.

Роз се усмихна широко под козирката на шапката си, когато протегна ръка към поредното растение.

— Браво на теб!

— Мисля, че главната й цел беше да ти предам новината, че Брайс Кларк се е върнал в Мемфис.

Ръката на Роз трепна и неволно отчупи част от стъблото.

— Така ли? — промълви тя съвсем тихо.

— Засега живеел в хотел „Пийбоди“ и започвал да развива бизнес. Не уточни какъв. Каза, че кроял планове да се установи за постоянно и в момента търсел място за офис. Имал вид на преуспял човек.

— Най-вероятно е източил парите на някоя друга слабоумна жена.

— Ти не си слабоумна, Роз.

— Бях… за кратко. Е, за мен няма значение къде се намира и какво прави. Няма да се опаря два пъти на един и същ ръжен. — Засади растението и взе друго. — Популярното название на дионията е мухоловка. Стъблото е лепкаво. Насекомоядно е. Живо доказателство, че нещо красиво на вид може да бъде опасно или поне неприятно.

Опита се да забрави за това, докато се миеше. Не я бе грижа за мошеника, за когото някога бе имала неблагоразумието да се омъжи. Една жена имаше право на грешки, допуснати от самота, лекомислие или… мамка му, просто от суетност.

„Разбира се — помисли си Роз, — стига да ги поправя и да не ги повтаря“.

Облече чиста блуза, прокара пръсти през влажните си коси и погледна лицето си в огледалото. Все още можеше да изглежда добре, доста добре, ако положи малко усилие. Ако търсеше мъж, лесно можеше да намери, и то не защото той си въобразява, че е глупава и има кладенец с пари, от който ще му позволи да черпи колкото желае. Може би случилото се с Брайс бе разклатило увереността и засегнало самочувствието й за известно време, но вече бе стъпила на крака. Повече от здраво.

Не бе имала нужда от мъж, който да запълни празнотата в живота й, преди да се появи той. Нямаше нужда от мъж и сега. Животът й отново бе такъв, какъвто го харесваше. Децата й бяха щастливи и пълноценни, бизнесът й процъфтяваше, имаше сигурност в дома си, приятелки, които истински ценеше, и познати, с които поддържаше добри отношения.

Точно сега към интересните й занимания се бе прибавило и проучването за призрака, бродещ из къщата.

Още веднъж набързо приглади косите си с ръка и тръгна надолу по стълбите, за да се присъедини към останалите от екипа в библиотеката. Когато стигна до долния етаж, чу почукване на вратата и отиде да отвори.

— Лоугън, каква приятна изненада!

— Хейли не ти ли каза, че ще дойда?

— Не, но няма значение. Заповядай.

— Днес я срещнах в градинарския център и тя ме попита дали мога да се отбия, за да ви помогна с някоя и друга идея за проучването. Трудно бе да устоя на предизвикателството да стана ловец на духове.

— Разбирам. — Всичко й стана напълно ясно. — Трябва да те предупредя, че Хейли си е романтичка и в момента вижда в теб Рочестър, а в Стела — Джейн Еър.

— Аха.

Роз само се усмихна.

— Джейн все още е при момчетата и се опитва да ги накара да си легнат. Тръгни към западното крило и просто следвай шума. Можеш да и кажеш, че ще си намерим занимание, докато чакаме да слезе.

Отдалечи се, преди Лоугън да се съгласи или да възрази.

Никога не се бъркаше в личния живот на другите. Но това не означаваше, че не й е забавно да ги насърчава.

Лоугън остана на мястото си за миг, потупвайки с пръсти по бедрото си. Продължи да потупва и когато тръгна нагоре по стълбите.

Роз бе права за шума. До слуха му достигна смях, писъци и бързи стъпки още преди да стигне до горния етаж. Отправи се натам и се спря пред прага на отворената врата.

Очевидно бе, че стаята е обитавана от момчета и въпреки че бе доста по-подредена, отколкото неговата в тази крехка възраст, обстановката не издаваше следване на строги правила. По пода имаше разхвърляни играчки, а бюрото и рафтовете бяха затрупани с книги и дрънкулки. Ухаеше на сапун, буйно детство и пастели.

Стела седеше на пода сред всичко това, безмилостно гъделичкаше облечения в пижама Гевин, докато блажено голият Люк, залитайки, тичаше из стаята и надаваше бойни викове, свил ръце като тръба пред устата.

— Как ще ме наричаш отсега нататък? — попита Стела, докато по-големият й син безпомощно се заливаше от смях.

— Мама!

Тя издаде звук, подобен на бръмчене, и го смушка в ребрата.

— Опитай отново, малък нещастнико. Как ще ме наричаш?

— Мама, мама, мама, мама, мама!

Гевин се опита да се отскубне и бе повален по корем.

— Не те чувам.

— Ваше Императорско Величество — едва успя да промълви той.

— Още? Назови титлата ми или мъчението продължава.

— Императрица Великолепна, владетелка на цялата Вселена!

— Никога не го забравяй. Докосна задните му части, обути в памучно долнище, със звучна целувка. — А сега е твой ред, дребно жабоподобно създание.

Изправи се и потърка ръце, докато Люк крещеше от задоволство Но изведнъж залитна назад и едва не изпищя, когато видя Лоугън на прага.

— Господи, изплаши ме до смърт!

— Смилете се над мен. Просто гледах шоуто, Ваше Величество. Здравей, хлапе. — Кимна на лежащия на пода Гевин. — Как я караш?

— Тя ме победи. Сега трябва да си легна, защото такъв е законът на империята.

— Вече чух. — Лоугън взе долнището на пижамата с картинки на „Екс Мен“ и повдигна вежди срещу Люк. — Това на мама ли е?

Люк избухна в смях и затанцува, доволен, че все още е гол.

— Неее. Мое е. Няма да го облека, освен ако тя не ме хване.

Опита да се втурне към общата баня, но бе грабнат с една ръка от майка си.

„По-силна е, отколкото изглежда“, помисли си Лоугън, докато тя носеше сина си, преметнат през рамо.

— Глупаво момче, никога не ще ми избягаш. — Свали го я го пусна. — В пижамата и в леглото. — Хвърли поглед към Лоугън. — Има ли нещо…

— Поканен съм да участвам в… сбирката на долния етаж.

— Купон ли ще има? — полюбопитства Люк, когато му подаде долнището. — А сладки?

— Ще бъде важна среща на възрастни хора, а ако има сладки — каза Стела, докато повдигаше завивките лото му, — ще хапнеш от тях утре.

— Дейвид прави много вкусни сладки — отбеляза Гевин — По-вкусни, отколкото на мама.

— Ако това не беше истина, щеше да си строго наказан.

Стела се обърна към неговото легло, видя закачливата му усмивка и с леко побутване го повали по гръб.

— Но ти си по-хубава от него.

— Умно момче. Лоугън, ще кажеш ли на всички, че идвам след малко? Първо ще почетем.

— Той може ли да чете? — попита Гевин.

— Мога. Коя е книжката?

— Тази вечер сме избрали „Капитан Долни гащи“.

Люк грабна книжката и забърза да я подаде на Лоугън.

— Супергерой ли е?

Очите на момчето станаха големи като палачинки.

— Не знаеш ли кой е капитан Долни гащи?

— Не бих казал. — Лоугън прелисти книжката, но без да откъсва поглед от лицето му. Никога досега не беше чел на деца преди заспиване. Навярно щеше да е забавно. — Не е зле да я прочета, за да науча нещо за него. Ако Императрицата е съгласна.

— Да, но…

— Моля те, мамо! Моля те!

Стела отстъпи пред хора от гласове със странно чувство.

— Добре. Само ще разчистя в банята.

Докато подсушаваше влагата и събираше разхвърляните играчки, слушаше плътния глас на Лоугън и долавяше в него иронични нотки.

Припряно закачи мокрите хавлии на пластмасовата сушилня и усети, че я обгръща хлад. Остри ледени иглички проникнаха чак до костите й.

Кремовете и лосионите й полетяха, сякаш пометени от гневна ръка. Щом чу дрънченето и тракането им, тя се втурна да ги хване, преди да паднат на пода.

Всеки флакон бе като кубче лед в ръката й.

Беше ги видяла да се разклащат. Господи, беше ги видяла да се движат!

Рязко ги побутна към стената и побягна към преходната врата да защити синовете си от студа и яростта, които витаеха във въздуха.

Лоугън седеше на стола между леглата им, както правеше тя и бавно и спокойно четеше за глупавите приключения на капитан Долни гащи, а момчетата лежаха завити я се унасяха.

Застана на прага — като преграда срещу студа, който сковаваше гърба и — и го изчака да довърши и да вдигне поглед.

— Благодаря. — Бе изумена, че гласът й прозвуча толкова хладнокръвно. — Момчета, пожелайте лека нощ на господин Кътридж. — Запристъпва навътре в стаята, докато сънено изричаха думите. Когато зловещият хлад не я последва, взе книжката и успя да се усмихне. — Идвам след малко.

— Добре, до скоро виждане, приятели.

Чувстваше се спокоен и обзет от сантименталност. Четенето на приказки преди заспиване се оказа страхотно. Кой би предположил? „Капитан Долни гащи“. Неповторимо изживяване.

Нямаше нищо против да се повтори, особено ако успееше да придума майка им да позволи да им почете от някой комикс.

Беше му харесала, докато се боричкаше на пода със сина си. „Императрица Великолепна“, помисли си той с усмивка.

След миг дъхът му секна. Студена струя го връхлетя в гръб и го тласна напред като приливна вълна.

Когато се озова до стълбището, почувства световъртеж при мисълта за падане. Едва успя да се хване за перилата, изви се на другата страна и се задържа с две ръце, докато пред очите му танцуваха малки черни точки. За няколко мига изпита страх, че просто ще прелети над парапета, блъснат от стихията.

С крайчеца на окото си зърна неясен женски силует. Излъчваше ярост и откровена ненавист.

След миг изчезна.

Чуваше учестеното си дишане и усещаше лепкава пот, избила по гърба му от паника. Краката му се бяха подкосили, но успя да се задържи на тях, докато Стела излезе от стаята.

Леката й усмивка изчезна веднага щом го видя.

— Какво има? — Бързо го настигна. — Какво се е случило?

— Тя… този ваш призрак… плашила ли е някога момчетата?

— Не. Напротив. Успокоява ги и дори ги закриля.

— Добре. Да вървим.

Здраво хвана ръката й, готов да я отведе на безопасно място — дори насила, ако се наложи.

— Ръката ти е студена.

— Да, разбира се.

— Кажи ми какво стана.

— Ще го направя.

Разказа на всички, докато седяха около масата в библиотеката с папки, книги и записки пред себе си. И сипа в кафето си голяма доза бренди.

— Нищо подобно не се е случвало — заговори Роз. — През всичките години, откакто е част от къщата, тя никога не е представлявала заплаха. Доста хора са се страхували или смущавали от нея, но досега не е нападала никого физически.

— Могат ли призраците да нападат физически? — попита Дейвид.

— Нямаше да питаш, ако се бе държал със сетни сили за парапета горе като мен.

— Полтъргайстите издигат предмети във въздуха — изтъкна Хейли. — Но обикновено се навъртат около деца. Когато навлязат в пубертета, нещо ги кара да ги оставят на мира. Както и да е, тя не е полтъргайст. Може би някой от предците на Лоугън й е сторил нещо и се опитва да си отмъсти.

— Идвал съм в тази къща десетки пъти. Никога досега не ме е тормозила.

— Децата — тихо каза Стела, докато преглеждаше записките си. — Те са центърът. Привързва се към тях, особено към малки момчета. Закриля ги. И почти би могло да се каже, че ми завижда, че ги имам, но не изпитва гняв, а по-скоро тъга. Долових гняв само вечерта, когато излязох с Лоугън.

— Предпочела си да прекараш вечерта с мъж, вместо с децата си — Роз протегна ръка напред. — Не че аз съм си го помислила и те упреквам. Но трябва да се опитаме да разсъждаваме като нея. Вече говорихме за това, Стела, и оттогава не излиза от ума ми. Единствените моменти, за които си спомням, че ми се е струвала сърдита, са били при редките ми срещи с мъже, докато синовете ми растяха. Не съм усетила нищо толкова директно и страховито. Но в интерес на истината, не влагах чувства в никоя от тези връзки.

— Не виждам откъде би могла да знае какво мисля и чувствам — каза Стела.

„Но прониква в сънищата ми“, помисли си тя.

— Да не се увличаме в догадки — намеси се Дейвид. — Нека продължим в тази посока. Да предположим, че си е втълпила, че нещата между вас са сериозни или са на път да станат, а това никак не й харесва. Единствените хора, които са били или поне са се чувствали застрашени, сте вие двамата. Защо? Какво я ядосва? Може би завижда?

— Завистлив призрак. — Хейли забарабани с пръсти по масата. — Добре. Изглежда, ти съчувства — като жена на друга жена, която сама отглежда децата си. Готова е да ти помага да се грижиш за тях и дори да се грижи за теб. Но когато в живота ти се появява мъж, започва да негодува. Сякаш иска да каже: „Идеята да имаш нормално, стандартно семейство — баща и две деца — не ми допада, защото аз не съм имала такова“.

— С Лоугън не сме… Той просто им чете приказка.

— Както правят бащите — отбеляза Роз.

— Е… докато им четеше, влязох да приведа банята в ред и усетих, че тя е там. Изведнъж нещата ми — онези, които държа подредени върху плота, подскочиха. И аз подскочих.

— Мамка му! — промълви Хейли.

— Отидох до вратата и видях, че в стаята на момчетата всичко е спокойно, нормално. Пред мен бе топло, а зад гърба ми бушуваше онази хладна ярост. Тя не искаше да изплаши децата ми. Само мен.

Все пак беше решила да купи бебефон за стаята им. Отсега нататък държеше да чува какво става във всеки миг, когато момчетата са там без нея.

— Това е добра гледна точка, Стела, и навярно разбираш, че не можем да я отхвърлим, без да помислим. — Роз сложи ръце на масата. — Нищо, което сме открили досега, не доказва, че призракът е жена от семейство Харпър, както се предполага от толкова години. Все пак някой я е познавал приживе и е знаел за смъртта й. Дали историята е била потулена, или е била отмината с безразличие? Както и да е, възможно е това да бъде обяснението за присъствието й тук. Ако са успели да я потулят, най-логично е да е била слугиня, любовница или държанка.

— Обзалагам се, че е имала дете. — Хейли прокара ръка по корема си. — Може би е починала при раждане или е била принудена да се откаже от бебето и е умряла от мъка. Загазила е заради някого от мъжете от фамилията Харпър, не мислите ли? Защо да остава в тази къща, освен ако не е живяла или…

— … или умряла тук — довърши Стела. — През периода, в който мислим, че е починала, глава на семейството е бил Реджиналд Харпър. Роз, как да разберем дали е имал любовница, държанка или незаконно дете?