Синя далия

Втора глава

Харпър Хаус

Януари 2004 г.

Не биваше да изпитва страх от къщата или от господарката й. И двете имаха изградена репутация.

За къщата се говореше, че е красиво старо здание, с градина, която може да съперничи на райската. Преди малко сама се увери в това.

Жената имаше славата на интересна личност, малко самотна и „с труден характер“. Стела знаеше, че това можеше да означава какво ли не — от човек със силна воля до коравосърдечна кучка.

Каквато и да беше истината, трябваше да я приеме. Напомни си го, докато едва потискаше желанието си да стане и нервно да закрачи из стаята. Бе преживяла и по-трудни моменти.

Нуждаеше се от тази работа. Не само заради заплатата, макар и да бе доста щедра, а заради престижа, предизвикателството и чувството, че върши нещо полезно. По-значимо от въртенето в омагьосан кръг у дома.

Имаше нужда от живот, нещо повече от броене на дните между чековете за заплата, които се стопяваха, когато плати сметките. Макар и да звучеше като банална фраза от книгите за самоусъвършенстване, имаше нужда от нещо, което да й носи предизвикателства и удовлетворение.

Сигурна беше, че Розалинд Харпър се чувства напълно удовлетворена. Наследница на красива къща, собственичка на процъфтяваща фирма. Какво ли беше всяка сутрин да се буди с ясната представа къде е мястото й и към каква цел се стреми?

Единственото, което искаше да постигне и предаде на децата си, бе тази ясна представа за своя път. Боеше се, че я е загубила след смъртта на Кевин. За чувството, че върши нещо полезно, нямаше проблем. Поставете й задача или предизвикателство, дайте й достатъчно време — и би се справила по-добре от всекиго.

Но в онзи септемврийски ден през 2001-а беше загубила ясната представа за мястото и целите си и от тогава не успяваше да я възвърне напълно.

Това означаваше ново начало за нея. Решението да се завърне в Тенеси. Интервюто лице в лице с Розалинд Харпър. Ако не получеше работата… е, щеше да намери друга. Никой не можеше да я обвини, че не е добра в професията си или че е неспособна да осигури прехрана за себе си и децата си.

Но, господи, искаше точно тази работа.

Изправи гръб и се опита да заглуши гласа на съмнението, който шепнеше в главата й. Щеше да я получи.

Внимателно бе избрала тоалета си за тази среща. Официален, но не твърде претенциозен тъмносин костюм с колосана бяла блуза. „Подходящи обувки и чанта“, помисли си. Семпли бижута. Нищо екстравагантно. Лек грим — само да подчертае синия цвят на очите си. Бе прихванала косите си с шнола над тила. Ако имаше късмет, къдриците й нямаше да се разпилеят преди края на интервюто.

Розалинд я накара да чака твърде дълго. Може би съзнателно подлагаше търпението й на изпитание, както предположи Стела, докато пръстите й нервно играеха с каишката на часовника. Явно бе решила да я остави да поседи като на тръни в разкошния салон, пълен с прекрасни антики и картини, с великолепен изглед през предните прозорци.

Този приказно изящен южняшки стил й напомняше, че е риба от Севера, която тук не е в свои води.

Времето сякаш течеше по-бавно. Трябваше да помни, че темпото в този край е различно от това, с което с свикнала, че ще се сблъска с различна култура.

Камината навярно беше „Адамс“, а лампата оригинал на „Тифани“. Дали наричаха плътните завеси „драперии“, или звучеше твърде в стил Скарлет О’Хара? А дали дантелените пердета бяха семейно наследство?

Господи, нима някога се бе чувствала по-чужда? Какво правеше една вдовица от средната класа в Мичиган сред това южняшко великолепие?

Опита да си вдъхне кураж и да придаде спокоен израз на лицето си, когато чу стъпки по коридора.

— Донесох ви кафе.

Не беше Розалинд, а приветливият мъж, който й бе отворил вратата и я бе придружил до салона.

По нейна преценка изглеждаше на около тридесет, със средно телосложение, доста строен. Лъскавите му кестеняви коси се спускаха на талази покрай лице на кинозвезда с открояващи се искрящи сини очи. Въпреки черното му облекло, никак не приличаше на иконом. Всичко във външността му изглеждаше стилно. Бе казал, че името му е Дейвид.

Сложи поднос с порцеланова кана, чаши, малки ленени подложки, захар, сметана и ваза с китка теменужки на масичката.

— Роз е малко заета, но скоро ще дойде. Отпуснете се и пийнете кафе. Харесва ли ви тук?

— Да, много.

— Мога ли да направя нещо за вас, докато я чакате?

— Не. Благодаря.

— Тогава просто се настанете удобно — нареди той и й наля чаша кафе. — Няма нищо по-хубаво от огън в камината през януари, нали? Кара те да забравиш, че само преди няколко месеца е било достатъчно горещо, за да стопи кожата ти до кости. Как предпочиташ кафето, скъпа?

Не беше свикнала да чува това обръщение от непознати мъже, които й поднасят кафе в разкошен салон. Особено когато подозираше, че са с няколко години по-млади от нея.

— Само с малко сметана. — Мислено си забрани да го зяпа. Лицето му бе… неустоимо, с чувствени устни, сапфирено-сини очи, изпъкнали скули и секси трапчинка на брадичката. — Отдавна ли работите за госпожа Харпър?

— От цяла вечност. — Той чаровно се усмихна, докато й поднасяше кафето. — Поне така ми се струва, в най-добрия смисъл. Отговаряй откровено на директните й въпроси, без заобикалки. — Усмивката му стана по-широка. — Мрази увъртанията. Знаеш ли, скъпа, страшно харесвам косите ти.

— О! — Стела инстинктивно повдигна ръка към тях. — Благодаря.

— Не случайно това е бил любимият цвят на Тициан. Късмет с Роз — добави той, преди да излезе. — Страхотни обувки впрочем.

Стела въздъхна и сведе поглед към кафето си. Бе забелязал косите и обувките й и бе направил комплименти и за двете неща. Гей. Жалко!

Кафето се оказа хубаво и Дейвид имаше право за огъня в камината през януари. Навън въздухът беше влажен и мразовит, а небето — мрачно. Лесно бе една жена да свикне да прекарва по час пред камината и да пие чудесно кафе от… какъв ли беше порцеланът? Майсенски? Уеджуудски? Любопитството я накара да повдигне чашата и да погледне печата отдолу.

— Стафордширски, донесен от една от английските съпруги на фамилия Харпър в средата на деветнадесети век.

„Няма за какво да се упреквам“, каза си Стела. Безполезно беше да се срамува, че характерното й за червенокоса жена бяло лице неизбежно ще поруменее от неудобство. Спокойно остави чашата и погледна Розалинд Харпър право в очите.

— Прекрасна е.

— Винаги съм смятала така.

Розалинд влезе, настани се до нея и си наля чаша кафе.

Стела осъзна, че една от двете не е избрала подходящ стил на обличане за интервюто. Широк масленозелен пуловер и тютюнев работен панталон с оръфани крачоли криеха високата грациозна фигура на Розалинд. Не носеше обувки, само чифт дебели кафяви чорапи на издължените си, тесни ходила.

Това обясняваше безшумното й влизане в стаята.

Косите й бяха къси, прави и черни.

Досега бяха контактували само по телефон, факс или електронна поща, но Стела бе направила подробно проучване за потенциалната си работодателка, включително и как изглежда.

Беше попаднала на множество изрезки от списания за Розалинд като дете и девойка. С възхищение бе разгледала снимките на зашеметяващата осемнадесетгодишна булка и бе изпитала искрено съчувствие към бледата вдовица на двадесет и пет със стоически израз на лицето.

Имаше и други, разбира се. Страници от светските хроники, клюкарски догадки кога и дали вдовицата ще се омъжи повторно. Следваха доста материали от пресата за новооткрития й градинарски център, за интимния й живот и краткия й втори брак, приключил с развод.

Стела бе добила представа за пресметлива и решителна жена. Но бе приписвала впечатляващата й външност на ъгъла на заснемането, осветлението и грима.

Това се оказа заблуда.

На четиридесет и пет Розалинд Харпър изглеждаше като разцъфнала роза. „Но не от парников сорт — помисли си Стела, — а закалявана от природните стихии сезон след сезон, година след година, все по-силна и красива“.

Имаше издължено лице с изпъкнали скули и леко дръпнати очи с цвят на отлежало малцово уиски. Устните й, чувствени и изваяни, бяха без червило. С набитото си око Стела забеляза, че по прекрасната й кожа няма и следа от грим.

До крайчеца на очите й се забелязваха леки бръчки — отпечатъците, които богът на времето обожава да оставя, — но те не отнемаха от красотата й.

Единствената мисъл на Стела беше: „Господи, моля те да изглеждам така, когато стана на нейните години. Но по-добре облечена, ако нямаш нищо против“.

— Дълго ви накарах да чакате, нали?

„Бъди откровена“, напомни си Стела.

— Малко, но беше приятно да поседя в тази стая и да пийна хубаво кафе в стафордширски порцелан.

— Дейвид обича да се държи като гостоприемен домакин. Имах малко работа в оранжерията, забавих се.

Стела отбеляза, че тонът й е енергичен. Не рязък — говорът, характерен за Тенеси, просто не можеше да звучи рязко, — а по-скоро бодър и делови.

— Изглеждате по-млада, отколкото очаквах. На колко години казахте, че сте — тридесет и три?

— Да.

— А синовете ви са… на шест и на осем?

— Точно така.

— Не сте ги довели със себе си?

— Не. В момента са при баща ми и втората му съпруга.

— С Уил и Джолийн сме добри приятели. Как са те?

— Добре. Радват се на внуците си.

— Не се и съмнявам. Баща ви често показва техни снимки и сякаш ще се пръсне от гордост.

— Една от причините да се преместя тук е да могат да прекарват повече време с тях.

— Добра причина. Аз също обичам малки момчета. Липсва ми присъствието им. Фактът, че водите две, повлия във ваша полза. Автобиографията ви, препоръката на баща ви и писмото от бившия ви работодател… е, всичко това не беше излишно. — Взе си бисквита от подноса и отхапа от нея, не откъсвайки поглед от лицето на Стела. — Нужен ми е организатор, човек с творческо мислене, упорит и буквално неуморен. Държа хората, които работят за мен, да следват моето темпо, а то никак не е леко.

— Вече разбрах това. — „Добре — помисли си Стела, — и аз ще говоря решително и направо по същество“. — Имам диплома със специалност управление на градинарски център. Винаги съм се занимавала с това, с изключение на трите години, през които стоях у дома, за да се грижа за децата си, но тогава междувременно успях да проектирам своята градина и тези на няколко съседи. Откакто почина съпругът ми, преди повече от две години, сама възпитавам синовете си и работя в своята област. Справям се добре и с двете. Мога да следвам темпото ви, госпожо Харпър. Никога не се предавам.

„Може би“, помисли си Роз.

— Може ли да погледна ръцете ви? — С известна неохота Стела ги протегна напред. Роз остави кафето си и ги пое в своите. Завъртя ги, огледа дланите и прокара палци по тях. — Знаете как се работи.

— Да, знам.

— Официалният костюм ме накара да се усъмня, въпреки че е прекрасен — усмихна се Роз и доизяде бисквитата. — От няколко дни насам е доста влажно. Да намерим чифт гумени ботуши, за да не съсипете тези хубави обувки. Ще ви покажа всичко.

Ботушите се оказаха възголеми, с грозен цвят на брезент, но влажната земя и натрошеният чакъл наистина биха съсипали новите й обувки.

Нейната външност едва ли имаше значение в сравнение със създаденото от Розалинд Харпър.

„В градината“ заемаше западната част на имението. Офисите на фирмата се намираха откъм пътя, а зелените площи започваха от входа, простираха се от двете страни на алеята за паркиране и бяха съвършено оформени. Дори през януари за Стела бе очевидно, че за тях се полагат грижи и се прилага творчески подход при подбора и разпределението на вечнозелените растения, декоративните храсти и издигнатите лехи, в които навярно имаше луковици и корени на цветя, поникващи всяка година, и през пролетта, лятото и есента щяха да греят в ярки цветове.

Един поглед и стигаше, за да реши, че не просто иска работата, а трябва на всяка цена да я получи. През тялото й премина тръпка на страстно желание, каквото би разпалил невероятно привлекателен мъж.

— Не исках офисите да се намират близо до къщата — сподели Роз, когато паркира пикапа. — Не исках да виждам търговски постройки през прозорците на салона. Семейство Харпър винаги е имало усет за бизнес. Дори когато земите на това имение, върху които сега са построени къщи, са били памукови плантации.

Устата на Стела бе така пресъхнала, че не можа да проговори, а само кимна. Голямата къща не се виждаше оттук. Малка естествена гора я скриваше от погледа и не позволяваше на ниските сгради, в които се помещаваха офисите на центъра и повечето оранжерии, да загрозяват изгледа от прозорците й.

А старият червен кестен бе просто великолепен!

— Тази част е отворена за посетители през цялата година — продължи Роз. — Развиваме всички възможни дейности, предлагаме разнообразни саксийни растения и книги за градинарство. Най-големият ми син ми помага в управлението, но предпочита работата в оранжериите или навън. В момента имаме две временни служителки. След няколко седмици ще са ни нужни още.

„Време е да се включиш в играта“, каза си Стела.

— През март започва най-натовареният сезон в тази зона.

— Точно така.

Роз я поведе по асфалтова рампа към ниска бяла постройка с безупречно чиста площадка пред входа.

Стела забеляза два дълги и широки плота от двете страна на вратата. Влизаше предостатъчно светлина, за да създаде весело настроение. Множество рафтове бяха отрупани с торове, добавки за облагородяване на почвата, пестициди и въртящи се стелажи със семена. На други бяха подредени разноцветни саксии, подходящи за подправки и стайни растения. Имаше витрини с камбанки за окачване, гравирани плочки и други аксесоари.

Жена със снежнобели коси бършеше прах от витрина със слънчеви часовници. Беше в бледосиня жилетка с избродирани рози върху бяла риза, която изглеждаше идеално колосана.

— Руби, това е Стела Ротшилд. Развеждам я из центъра.

— Приятно ми е.

Стела забеляза, че жената я преценява с поглед, явно разбрала, че е кандидатка за работа, но усмивката й изглеждаше много сърдечна.

— Вие сте дъщерята на Уил Дули, нали?

— Да, същата.

— От, Севера.

„Каза го така, сякаш става дума за страна от Третия свят със съмнителна репутация“, с насмешка си помисли Стела.

— Да, от Мичиган. Но съм родена в Мемфис.

— Така ли? — Усмихна й се с повече топлота. — Е, това все пак е нещо. Напуснали сте щата като малка, нали?

— Да, с майка си.

— А сега сте решили да се върнете, а?

— Вече се върнах — поправи я Стела.

— Е, добре — колебливо промълви Руби, което означаваше: „Ще видим“. — Навън е доста мразовито днес — продължи тя. — Най-добре е човек да не показва носа си. Но можете да разглеждате колкото искате.

— Благодаря. Винаги бих предпочела градинарски център пред всяко друго място.

— Този надминава всички останали. Роз, Мерилий Букър дойде и купи онзи дендробиум. Не можах да я разубедя.

— По дяволите, ще увехне след седмица.

— Дендробиумите са лесни за отглеждане — изтъкна Стела.

— Не и за Мерилий. Нищо не разбира от растения. Съсипва всичко, до което се докосне. Трябва да забранят на тази жена да се доближава на повече от десет метра от каквото и да е живо същество.

— Съжалявам, Роз. Но я накарах да обещае, че ще го донесе тук, ако забележи, че не изглежда свеж.

— Ти нямаш вина.

Роз махна с ръка и мина през широка отворена врата. Отвъд нея се намираха стайните растения — от екзотични до класически, в саксии — от миниатюрни до огромни, с диаметър на шахта. Имаше и още аксесоари: декоративни камъни, решетки, мебели за беседки, фонтани и пейки.

— Държа всеки от персонала ми да има познания за всичко — каза Роз, докато разглеждаха. — Ако не знаят някой отговор, трябва да знаят как да го намерят. Не сме голяма фирма в сравнение с онези, които продават на едро или се занимават с проектиране на паркове. Цените ни не са като в градинарските сектори на магазините с намалени цени. Затова се стараем да предлагаме и необичайни растения, освен най-разпространените, и добро обслужване. Посещаваме клиентите си в домовете им.

— Има ли човек от персонала, когото изпращате за консултации на място?

— Или Харпър, или аз поемаме тази задача, ако някой клиент има проблем с нещо, купено оттук. Или просто се нуждае от личен съвет. — Плъзна ръце в джобовете си и се залюля напред-назад на токовете на гумените си ботуши. — Освен това имам проектант на градини. Наложи се да му обещая цяло състояние, за да го открадна от конкурентна фирма, и да му дам почти пълна свобода. Но е най-добрият. Възнамерявам да разширя тази дейност.

— Какъв е девизът ви?

Роз се обърна към нея и високо повдигна вежди. В проницателните й очи проблесна насмешка.

— Ето защо се нуждая от човек като теб. Някои, който може да казва „нашият девиз“ с гордо вдигната глава. Нека помисля. — С ръце на хълбоците, огледа търговската зона и отвори големите стъклени врати към оранжерията. — Смятам, че имаме две основни мисии… ето тук съхраняваме повечето едногодишни растения и висящите кошници, които впрочем тръгват през март. Първата ни мисия е да помагаме на градинарите любители. От едва прохождащите до по-опитните, които знаят какво искат и са готови да пробват нещо ново или необичайно. Да предлагаме на тези клиенти добра стока, добро обслужване и добри съвети. Втората ни мисия е да задоволим потребностите на клиента, който има пари, но не и време или желание да се рови в пръстта. Онзи, който иска градината му да е красива, но или не знае откъде да започне, или не иска да си прави труда. Готови сме да отидем и срещу прилично възнаграждение да съставим проект, да доставим растения и да наемем работници. Гарантираме, че ще остане доволен.

— Добре.

Стела огледа дългите маси, въртящите се глави на напоителната система, улеите за оттичане на полегатия бетониран под.

— Когато започне сезонът, излагаме едногодишните и многогодишните растения покрай тази стена на сградата. Виждат се отпред когато някой мине покрай оградата или влезе с кола. Имаме покрит сектор за онези, които се нуждаят от сянка — продължи тя, докато вървеше през оранжерията и ботушите й шляпаха по бетона. — Тук държим подправки, а ето там е складът за допълнителни саксии, пластмасови чинийки и етикети. Отзад са оранжериите за млади издънки и разсад. Онези двете ще бъдат отворени за посетители и на място ще се продават едногодишни растения.

Преминаха по чакълена алея и отново излязоха на асфалт покрай храсти и декоративни дръвчета. Роз посочи към сектора отстрани, където имаше зимни парници.

— Зад тях, затворени за клиенти, са секторите за разсаждане и присаждане. Държим повечето разсад в кутийки с пръст, но съм отделила един-два акра земя за отглеждане на открито. Няма проблем с напояването тук.

Продължиха да вървят. Стела внимателно разглеждаше и правеше изводи. Страстната тръпка в корема й ставаше все по-изгаряща.

Можеше да направи нещо тук. Да остави своя отпечатък върху съвършената основа, положена от друга жена. Можеше да й помогне да разширява, подобрява, усъвършенства.

„Удовлетворение? — помисли си тя. — Предизвикателства?“ Господи, всеки миг тук щеше да е изпълнен с това. Беше великолепно.

Оранжериите с куполовидна форма, работните плотове, масите за излагане на стока, навесите, стъклените стени, напоителните системи. Стела видя всичко отрупано с растения, а наоколо — тълпи клиенти. Предвкуси разрастване и нови възможности.

Роз отвори вратата на оранжерията за разсаждане и Стела не можа да сдържи тихата си въздишка на наслада, когато долови мирис на влажна пръст и млади растения. Знаеше, че къдриците й ще се разпилеят в безпорядък от влагата и топлия въздух, но влезе.

Над облагородената почва в кутийките за разсад се виждаха нежни зелени стъбълца. Вече бяха окачени кошници с напълно развити рано цъфтящи цветя. В далечния край стояха родителите на тези мъничета, използвани за разсаждане. На закачалки висяха престилки, по масите или в кофи до тях имаше безброй инструменти.

Стела тръгна мълчаливо по пътеките между тях и забеляза, че на всяка кутийка е поставен четлив етикет. Позна повечето растения, без да чете надписите. Мексикански астри и кандилки, петунии и пенстемони. Толкова на юг, само след няколко седмици щяха да са готови за засаждане в лехи и сандъчета, на слънце или в сенчести кътчета.

Дали тя имаше готовност да пусне корени тук и да разцъфти? А синовете й?

Знаеше, че градинарството е риск, а животът — още по-голям. Умните хора преценяваха рисковете, свеждаха ги до минимум и работеха, за да постигат целите си.

— Искам да видя сектора за присаждане, складовете и офисите.

— Добре. Най-добре излез. Костюмът ти ще се намачка.

Стела сведе поглед към зелените ботуши и се засмя.

— Жалко за старанието ми да изглеждам представителна.

Смехът накара Роз одобрително да поклати глава.

— Ти си хубава жена, с добър вкус за облекло. Не е зле да имаш такъв имидж. Отделила си време да се издокараш за срещата, за разлика от мен. Оценявам това.

— Вие държите картите, госпожо Харпър. Можете да се обличате, както желаете.

— Права си. — Роз тръгна обратно към вратата, посочи навън и излезе сред лекия хладен ръмеж. — Да влезем в офиса. Няма смисъл да те влача из имението в дъжда. Какви са другите причини да се преместиш тук?

— Не намерих нито една причина да остана в Мичиган. Преместихме се там, след като се омъжих за Кевин, заради работата му. Мисля, че останах тези години след смъртта му от лоялност или просто по навик. Не съм сигурна. Харесвах работата си, но никога не съм имала чувството, че съм намерила своето място. По-скоро живеех ден за ден.

— Роднини?

— Не, в Мичиган нямам. Бяхме само аз и момчетата. Родителите на Кевин са починали още преди да се оженим. Майка ми живее в Ню Йорк, но нямам желание да отгледам децата си в този град. Освен това, с майка ми имаме, сложни отношения. Както много майки и дъщери.

— Слана богу, че аз имам синове.

— О, да. — Стела отново се засмя, вече по-спокойна. — Родителите ми се разведоха, когато бях много малка. Навярно знаете.

— Отчасти. Както вече казах, с баща ти и Джолийн сме приятели.

— Привързана съм към тях. Затова, вместо да затворя очи и да забия топлийка в картата, реших да дойда тук. Родена съм тук. Не си спомням почти нищо, но се надявах да усетя връзка с родния край. Може би това е мястото ми.

Отново влязоха в търговската сграда и в малък разхвърлян офис, който накара организираната душа на Стела да потръпне.

— Не го ползвам често — започна Роз. — Нещата ми са разпръснати тук и в къщата. Когато съм в центъра, обикновено прекарвам времето си в оранжериите или навън. — Отмести книгите за градинарство от един стол, посочи към него и се подпря на ръба на претрупаното бюро, щом Стела седна. — Зная кои са силните ми страни и как да имам успешен бизнес. Изградих този градинарски център от нулата за по-малко от пет години. Когато беше по-малък и вършех почти всичко сама, можех да си позволя да допускам грешки. Сега имам осемнадесет служители през сезона. Хората разчитат на мен за заплатите си. Затова не мога да си позволя да греша. Зная как и какво да засадя, какви цени да сложа, как да проектирам, да зареждам стока и да се отнасям с персонала си и клиентите. Имам организационни способности.

— Бих казала, че сте напълно права. Тогава… за какво ви е нужен човек като мен?

— Защото между всички неща, които умея и съм вършила, има някои, които не ми допадат. Не обичам да организирам. А и станах твърде голям шеф, за да се занимавам сама с това как и какво да предлагаме. Търся свеж поглед, свежи идеи и находчивост.

— Разбирам. Едно от изискванията беше управителят на градинарския център да живее в къщата ви поне през първите няколко месеца. Аз…

— Не беше просто изискване, а задължително условие. — Строгият тон накара Стела да разбере какво имат предвид хората под труден характер, когато говорят за Розалинд Харпър. Започваме рано и работим до късно. Имам нужда от човек, който да бъде на разположение, поне докато се уверя, че сме влезли в ритъм. Мемфис е твърде далеч и ако не си готова почти веднага да си купиш къща на не повече от петнадесет километра от моята, нямаш друг избор.

— Имам двама палави синове и куче.

— Обичам палави момчета и нямам нищо против куче, стига да не рови. Ако започне да рови в градината ми, това ще бъде проблем. Къщата е голяма. Има предостатъчно място за теб и синовете ти. Бих ти предложила къщата за гости, но не мога да изгоня Харпър оттам дори с динамит. Най-големият ми син — обясни тя. — Искаш ли работата, Стела?

Отвори уста, но си пое дъх и помълча няколко мига, преди да отговори. Нали вече бе преценила какво рискува, като дойде тук? Време беше да започне да се стреми към целите ся. Едно-единствено условие не би я разколебало при толкова много предимства.

— Да, госпожо Харпър, много искам да я получа.

— Тогава си назначена. — Роз й подаде ръка. — Можеш да донесеш нещата си утре, най-добре още сутринта, и ще ви настаним. Ще ви дам два дни, докато момчетата свикнат.

— Благодаря. Много се вълнуват, но и са малко изплашени. — „Както и аз“, призна тя пред себе си. — Държа да бъда откровена с вас, госпожо Харпър. Ако момчетата не са щастливи, след като прекарат известно време тук, ще се наложи да поговорим отново.

— Ако това ме притесняваше, не бих те назначила. Наричай ме Роз.

Реши да отпразнува събитието, като купи бутилка шампанско и газиран сайдер на път за дома на баща си. Заради дъжда и обиколния път попадна в следобедно задръстване. Хрумна й, че колкото и неловко да се чувства в началото, нямаше да е зле да живее там, където работи.

Бе получила работата! Работа-мечта за нея. Все още не знаеше що за шефка ще е Розалинд Харпър, която бе настояла да я нарича Роз. Освен това имаше доста да учи за процеса на работа в градинарски център в този край и не знаеше как другите служители ще приемат нареждания от една новодошла. При това от Севера.

Все пак нямаше търпение да започне.

Момчетата щяха да тичат на воля из… имението Харпър, както предполагаше, че трябва да го нарича. Все още не беше готова да си купи къща, не и преди да е сигурна, че ще се установят тук, не и преди да е имала време да огледа всички жилищни зони. В дома на баща й нямаше достатъчно място за тях. И двамата с Джолийн ги приемаха с голямо гостоприемство и любезност, но те не можеха да останат за неопределено дълго време в малката къща с две спални.

Това изглеждаше най-разумното решение, поне на първо време.

Паркира стария си СУВ до малкия роудстър на мащехата си, грабна чантата си и се втурна в дъжда към вратата.

Почука. Имаше ключ, но изпитваше неудобство просто да влезе.

Джолийн отвори вратата, толкова стройна в черния си клин за йога и прилепнало горнище, че човек не би предположил, че наближава шестдесетте.

— Прекъснах тренировката ти.

— Тъкмо свършвах. Слава богу! — Попи потта от лицето си с малка бяла кърпа и тръсна бухналите си медноруси коси. — Да не би да загуби ключа, скъпа?

— Извинявай. Не мога да свикна да използвам. — Стела влезе и се ослуша. — Много е тихо. Нали не си оковала момчетата с вериги в мазето?

— Баща ти ги заведе в „Пийбоди“ да погледат следобедната разходка на патиците. Реших, вместо да отида с тях, да потренирам йога. — Наклони глава встрани. — Кучето си подремва на верандата. Изглеждаш доволна.

— Имам право. Назначиха ме.

— Знаех си, знаех си! Поздравления! — Джолийн разпери ръце да я прегърне. — Дори за миг не съм се съмнявала. Роз Харпър е умна жена. Не би отминала ценна находка.

— Стомахът ми все още е свит, а нервите ми са обтегнати до крайност. Би трябвало да почакам, докато татко и момчетата се приберат, но… — Извади шампанското. — Какво ще кажеш да вдигнем ранен тост за новата ми работа?

— Иска ли питане? Толкова се радвам за теб, че ще се пръсна! — Джолийн обви ръка около раменете й, докато влизаха в голямата приемна — Кажи ми, какво мислиш за Роз?

— Не е толкова страшна. — Стела сложи бутилката на плота и я отвори, а Джолийн извади две високи чаши от шкафа със стъклени врати. — Много земна и пряма, уверена. А къщата…

— Красива е. — Джолийн се засмя, когато тапата пукна. — Господи, какъв ужасен звук сред следобедната тишина! Харпър Хаус е собственост на фамилията Харпър от поколения. Всъщност тя беше Ашби по мъж… след първия си брак. Когато вторият се провали, отново стана Харпър.

— Разкажи ми нещо пикантно, Джолийн. Татко няма да го направи.

— Опитваш се да развържеш езика ми с шампанско, за да научиш някоя и друга клюка? Благодаря, скъпа. — Настани се на една табуретка и повдигна чашата си. — Първо, за смелите нови начинания на нашата Стела.

Стела докосна чашата й със своята и отпи.

— Мм! Превъзходно е. А сега — пикантните подробности.

— Омъжи се съвсем млада, едва на осемнадесет. Безспорно си подхождаха: и двамата произлизаха от добри семейства, от една и съща среда. По-важното е, че се ожениха по любов. Личеше си от пръв поглед. Бе почти по същото време, когато аз хлътнах по баща ти, а една жена разбира, когато и друга изживява същото. Беше късно родено дете. Мисля, че майка й наближаваше четиридесетте, когато тя се появи. След раждането непрекъснато беше болнава или просто й харесваше да се прави на крехка съпруга, както смятаха някои. Както и да е, Роз загуби и двамата си родители в период от две години. Беше бременна с втория си син… Остин. Двамата с Джон наследиха Харпър Хаус. Най-малкият едва прохождаше, когато Джон загина. Знаеш колко й е било тежко.

— Разбира се.

— През следващите две-три години почти не излизаше от онази къща. Когато отново започна да се появява сред хора, да организира приеми и прочее, се подхванаха неизбежните догадки. За кого ли ще се омъжи и кога. Видяла си я. Красива жена е.

— Поразително красива.

— Тук, на юг, потеклото означава много. Жена с нейната външност и произход би могла да има всеки мъж, когото пожелае. По-млад, по-възрастен или на нейните години, ерген или женен, богат или беден. Но тя отгледа момчетата си сама.

„Сама“, помисли си Стела, докато отпиваше отново шампанско. Напълно разбираше избора й.

— Успяваше да пази личния си живот в тайна, което никак не се нравеше на обществото в Мемфис. Спомням си, всички заговориха за нея, когато уволни градинаря… всъщност двамата. Подгонила ги с машината за изкореняване на плевели към изхода на имението.

— Наистина ли? — Стела ококори очи от удивление. — Наистина ли?

— Чувала съм тази история, истинска или измислена, доста пъти. Тук често предпочитаме една забавна лъжа пред баналната истина. Явно са унищожили част от растенията й или нещо подобно. След това не позволяваше на никого да работи в градината й. Вършеше всичко сама. Пет години по-късно, мисля, започна да изгражда градинарския център в западния край на имението. Преди около три години се омъжи и се разведе, преди окото ти да мигне. Скъпа, какво ще кажеш за по още една чаша от това чудесно шампанско?

— Разбира се. — Стела наля. — Какъв беше проблемът с втория съпруг?

— Хм! Голям сваляч. Убийствено красив и двойно по-чаровен. Казваше се Брайс Кларк и твърдеше, че роднините му са от Савана, но не зная дали да вярвам и на едва дума, излязла от устата му, дори ако е позлатена. Както и да е, изглеждаха зашеметяваща двойка, но той обичаше да прекарва времето си в компанията и на други зашеметяващи дами, а венчалната халка не го накара да промени навиците си. Скоро тя го изрита.

— По-добре за нея.

— Не си поплюва.

— Убедих се в това.

— Бих казала, че е горда, но не суетна, непреклонна, но не сурова, поне не твърде сурова, въпреки че някои не биха се съгласили. Добра приятелка и страховит враг. Можеш да влезеш под кожата й, Стела. Ще се справиш с всичко.

Обичаше да чува подобни уверения, но от шампанското или от нов прилив на вълнение усети свиване в стомаха.

— Е, ще видим.